ФИЛОСОФСКИТЕ РАЗМИСЛИ НА НИКОЛАЙ БЕРДЯЕВ ЗА ДОСТОЙНСТВОТО НА ХРИСТИЯНСТВОТО И НЕДОСТОЙНСТВОТО НА ХРИСТИЯНИТЕ*

Олга Дарманчева

Бокачо разказва за един евреин, когото приятелят му християнин искал да накара да приеме християнството. Евреинът бил склонен да се кръсти, но преди да вземе крайното си решение, пожелал да отиде в Рим и там да види папата и кардиналите, да види живота на хората, които стоят начело на Църквата. Християнинът се уплашил, … тъй като евреинът, естествено, ще откаже да приеме християнството, след като види безобразията, които се вършат в Рим. … Но резултатът … бил съвсем неочакван. Когато евреинът се върнал… отговорът (му) бил твърде изненадващ и мъдър: щом християнската вяра е издържала всички тези безобразия и мерзости,… щом въпреки всичко това тя е укрепнала и се е разпространила, значи това е истинската вяра[1]”.

Според Николай Бердяев този разказ посочва истинския път за защита на християнството. Най-голямото възражение против християнството, както е убеден философът, са самите християни, които недостойно представят истините на християнската вяра пред невярващите хора. Християнството е религия на любовта, но то бива осъждано поради злото и ненавистта на християните; християнството е религия на свободата, но то бива осъждано въз основа на насилието, с което е белязана историята на християнството, е убеден Николай Бердяев.

Много често поведението на християните е сравнявано с поведението на будистите, мохамеданите и евреите, дори и атеистите, и материалистите, посочвайки, че те са по-вярващи от християните, тъй като много стриктно изпълняват заветите на вярата си и са по-способни да се жертват в нейно име. Но цялото недостойнство на мнозина християни, Николай Бердяев вижда именно в това, че по-голямата част от християните не изпълняват, изменят и извращават християнските заповеди.

За низостта на християните се съди по висотата на християнството и по-точно по несъответствието на техния живот с тази висота. Така се стига до парадокса християнството да се осъжда поради недостойнството на християните, а самите християни биват осъждани поради несъответствието им с достойнството на християнството.Николай БердяевДругото възражение против християнството, смята Николай Бердяев, е твърдението, че то не е могло да се осъществи в историческия живот на човечеството. От историята на християнството става ясно, че не само християните, но и някои събития от историята на Църквата стават причина то да бъде атакувано от страна на недоброжелатели. Николай Бердяев предлага да се разглежда тази част от историята на Църквата като факт, който наистина съществува, но който говори не за недостойнството на християнството, а за това, че „християните са били изпълнени със страсти, че природата им не е била просветена, че със своята греховност те са изопачавали най-правото и свято дело и че не са схващали духа на своята вяра[2]”. Християнската истина се приема ограничено от съзнанието на човека, като освен това се и извращава. Извращава се както идеята за Бога, така и за Църквата. Бог е представен като деспот и тиранин, а Църквата като някакво учреждение, подобно на държавно учреждение, литургията и тайнството са възприемани като нещо външно, като някакъв обред.

Николай Бердяев ни призовава да помним, че в Църквата има две страни: божествена и човешка, а животът на Църквата е богочовешки живот. „Божествената основа на Църквата е вечна и непогрешима, свята и чиста: тя не може да се изопачава, и портите адови няма да ѝ надделеят. Божествената страна на Църквата е Сам Христос – Главата на Църквата, евангелското нравствено учение, основните начала на нашата вяра и църковните догмати, тайнствата, действието на благодатта на Светия Дух в Църквата[3]”, а човешката страна на Църквата е погрешима и променлива, тъй като в нея може да има както извращения, така и развитие. Трябва да се има предвид, че греховете на човечеството не са греховете на Църквата като божествена същност.

Според Николай Бердяев, социалистите материалисти най-много нападат християнството заради „неуспеха на християнството в историята”. Бердяев свързва този проблем със свободата на човека. „Христос учи за човека като образ и подобие Божие и с това се утвърждава достойнството на човека като свободно духовно същество[4]”. Самите хора винаги изискват да бъдат свободни, но за последствията на свободата си винаги винят Бога. Първите думи, които Великият Инквизитор отправя към Христос, са: „Това ти ли си, ти ли си? — Но като не получава отговор, бързо добавя: — Не отговаряй, мълчи. Пък и какво ли би могъл да кажеш? Аз знам много добре какво ще кажеш. А и нямаш право да добавяш нищо към онова, което вече си казал. Защо си дошъл да ни пречиш? Защо си дошъл да ни пречиш и ти знаеш това[5]”.

Целта на Великия Инквизитор е да замени небесния хляб със земния. Той се представя пред хората като защитник на слабите, тормозените, забравените от Бога и угнетените. Но в действителност Великият Инквизитор не вярва, че мнозинството може да тръгне след Христос, че мнозинството ще избере небесния хляб пред земния. Той призовава хората да бъдат равни, гладни и бедни. Това е единственият път да получат земния хляб, да постигнат благото. Идеята на Великия Инквизитор е, че човекът може да бъде свободен, само ако се откаже от свободата си. Това и предлага на човечеството социализмът, който според Николай Бердяев е един от образите на първото изкушение в „Легендата за Великия Инквизитор” на Фьодор Достоевски.Николай Бердяев 2Съблазънта на второто изкушение в легендата, смята Николай Бердяев, се състои в отричането на човешкото право за свободното спасение и следване на Христос. Великият Инквизитор изкушава човечеството с „чудото, тайната и авторитета”. Според Николай Бердяев спасението на човека се състои в любовта на Бога и се осъществява в свободата, поради това всичките принудителни „спасители“ на човечеството проявяват неуважение към човека, унижават достойнството му, тъй като не вярват в неговите сили, следователно не вярват и в Бога, Който е източникът на свободата и достойнството на човека. Великият Инквизитор проявява загриженост към тези, които не са способни да понесат бремето на свободата. Но Николай Бердяев пише: „Не човечеството – щастливо и спокойно, което е загубило достойнството си и е изменило на своето предназначение, ние искаме да постигнем, а свободното богочовечество. Ние не искаме чудеса, за да повярваме, а вярата, творяща чудеса; искаме не авторитет, а свободата; не тайната, която ни потиска и укрепва слепотата ни, а прозрението на тази тайна, осмислянето на живота[6]”. За Николай Бердяев теорията за авторитета е наложена със сила и е неверие в Божието могъщество, което води до създаването на изкуствено могъщество, а това противоречи на църковната идея, „основана на органическото присъствие на Светия Дух в съборното тяло на човечеството, на свободното приобщаване на човека към този дух[7]”.

Третото изкушение Николай Бердяев разглежда като безжалостно и безсърдечно осъждане на съблазънта от държавността. Според Николай Бердяев Фьодор Достоевски много смело разкрива истината за антихристиянската природа на земното царство. Той е първият, който толкова умело подчертава божествеността на свободата, свободата на Христовия дух. Но Николай Бердяев вижда в това теократически анархизъм и за него остава непонятно как Фьодор Достоевски се е поддал на съблазънта на византийската държавност.

В своя християнски философски анализ Николай Бердяев обобщава, че идеите на Великия Инквизитор съблазняват както десните, така и левите. Идващото царство на Великия Инквизитор е свързано с атеистическия и материалистическия социализъм, който приема и трите изкушения, и особено се вдъхновява от първото – превръщането на камъните в хлябове, което води до загуба на свободата на човешкия дух. Неверието в Истината и Смисъла става основа на системата на Великия Инквизитор. Човекът трябва да разбере, че Христос отказа тези три изкушения в името на човешката свобода, а Великият Инквизитор ги приема, за да осигури щастието на човека на земята.

Другият аргумент срещу християнството, смята Николай Бердяев, е твърдението, че то трябва да се състои само от съвършени хора. Но според него, това говори за пълното неразбиране на природата на Църквата, защото Тя съществува преди всичко именно за спасението на грешници и заблудени. „Църквата небесна по своя произход е вечна в основата си, но тя действа на земята и във времето… тя трябва да помогне преди всичко на този свят, да го спаси за вечния живот, да го издигне към небето[8]”. Същността на християнството се състои в съединението на вечността и времето, на божественото и човешкото и затова временното и човешкото не трябва да се отрича, а трябва да се просветлява и преобразява. Църквата се състои не само от светци, тя се състои също и от хора, които се намират на различно ниво на съвършенство. Църквата е място, където се спасяват грешниците, тя е воюваща Църква и християнството, което би признавало само чисти и съвършени хора, Н. Бердяев нарича „фарисейско християнство”.

Истините на християнската вяра не са лесни за осъществяване, тъй като „новостта и оригиалността на християнството се основават, от една страна, на равновесието и хармонията между отдалечеността (трансцендентността) и близостта на Бога, въплътени в личността на Богочовека Иисус, а от друга – на неповторимия в историята характер на християнското откровение, според което Иисус Христос е едновременно Божие откровение и съобщаващ откровението[9]”. Също така Иисус Христос възвестява на човечеството новия морал, който има за своя основа любовта към Бога, себе си, ближния, враговете и учението на Църквата като средство за спасението на цялото човечество.

Християнската нравственост е христоцентрична и това я отличава от всички други религии и философски морални системи. За нас, християните, нравствен образец е Самият Иисус Христос, Който в Себе Си е въплътил и съчетал в пълна хармония и съвършено единство всички добродетели. По този начин Иисус Христос се издигна до безгрешност и светост[10]. Но най-ценното, което Иисус Христос е притежавал и на което ни е научил, това е любовта към Бога. „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед” (Матей 22:37-38).

За Иисус Христос любовта към Бога е неразривно свързана с любовта към хората, тъй като човекът е сътворен по образ и подобие Божие[11]. Втората заповед, след тази за любовта към Бога, е любовта към хората и мерилото за тази любов е любовта към самия себе си: „Възлюби ближния си като себе си” (Матей 22:39). Християнската любов към ближния се състои в братската лю¬бов към него[12]. Основните ѝ белези са безкористие[13] и самопожертвование[14]. Заповедта за християнската любов към ближния е нова нравствена ценност, която Иисус Христос открива на света. Християнската любов към ближния е истинското човеколюбие, тъй като тя включва и любов към враговете: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Матей 5:44). В Свещеното Писание на Стария Завет също може да се открие подобна мисъл, но на юдеите е заповядано да не враждуват, да не се озлобяват и да не отмъщават само на представителите на своя народ[15]. Любовта към враговете получава „всестранна обосновка и действителна сила едва чрез пророческо-учителската, първосвещеническо-изкупителната и спасително-освещаващата дейност на Иисус Христос[16]”. За нас, християните, Иисус Христос е най-ярък пример за истинска любов към враговете. На Голгота при страшни и непоносими страдания Иисус Христос се е молел за своите врагове: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят” (Лука 23:34). Кръстната Си смърт Иисус Христос приема доброволно и всичко това в името на спасението на човечеството. Той взима върху Себе Си греха на хората, също и неговото последствие – проклятието[17]. По този начин Господ Иисус Христос спасява човека от греха, проклятието и смъртта. „Силата на Кръстната смърт е в това, че това е смърт не просто на човека, а на Богочовека… На Голготския Кръст се е извършило Тайнство. Смъртта била разрушена от Кръста на Богочовека, и след Неговата Кръстна смърт последвало Възкресението[18]”.

Цялата проповед на Иисус Христос е изпълнена със свобода. Иисус Христос се обръща към човека и иска човекът свободно да повярва в Него, свободно да тръгне след Него, свободно да Го избере като път на живота си и да изпълнява Неговите заповеди. Само такава вяра има нравствена ценност. Човекът трябва да се прероди вътрешно, духовно и този акт трябва да бъде напълно свободен. „Християнството ни зове винаги да вървим от вътрешното към външното… по никакви външни, насилствени пътища не може да се достигне съвършен живот – личен или обществен[19]”.

Николай Бердяев обобщава, „че твърде много неща и много хора са носе¬ли външни християнски етикети и знаци, но всъщност не са били реално християнски[20]”; в исторически аспект християните са извършили тройна измяна на християнството: „Отначало то извращавало Христовото учение и го осъществявало зле, после съвсем отпаднало от него и най-накрая, което е било и най-голямата низост, започнало да проклина християнството за злините, които само вършело в християнската история”; въпреки че Христовите завети не са лесни за осъществяване, Николай Бердяев е убеден, че „човек трябва да осъществява Божията правда, независимо от това ще се осъществи ли тя напълно в живота му. Нека малцина на земята да осъществяват правдата Христова, нека човек я осъществи поне за един час в живота си, но нека тя се осъществява[21]”; „вярващият в Христа знае, че не е сам, че Сам Христос е с него; че е повикан да осъществява в живота Христовата правда заедно с Христа, своя Спасител[22]”.

_______________________

*Публикувано в Християнство и философия, т. 2, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Бердяев, Николай, Съчинения в 6 тома. Т. V. За достойнството на християнството и недостойнството на християните. С. 2006. с. 135.

[2]. Пак там, 142.

[3]. Пак там, с. 143.

[4]. Бердяев, Николай, Царството на духа и царството на кесаря. Съчинения в 6 тома. Т. V. С. 2006. с. 28. (Оригиналният текст: „Христос учил о человеке как образе и подобии Божьем, и этим утверждалось достоинство человека как свободного духовного существа” – „Царство духа и царство кесаря. Париж, 1951. с. 33).

[5]. Достоевски, Фьодор, „Братя Карамазови” (Превод на димитър Подвързачов), [Електронен ресурс, към септември 2013 г.] http://chitanka.info/text/15682/6#textstart

[6]. Бердяев, Николай, Великий Инквизитор. За първи път беше публикувана в списание „Вопросы философии и психологии”, 1907/ №86, с. 1-36. Переиздано в „Новое религиозное сознание…“ [Електронен ресурс, към март 2013 година] http://www.krotov.mfo/library/02_b/berdyaev/1907_134_vel_ink.htm

[7]. Пак там.

[8]. Бердяев, Николай, Съчинения в 6 тома. Т. V. За достойнството на християнството и недостойнството на християните, С., 2006. с. 149.

[9]. Киров, Димитър, Християнството е вяра. (В преддверието на християнската нравственост), С., 2004, с. 165.

[10]. Доказателство за това намираме както при Христовите ученици (1 Петр. 2:22; 1 Иоан 3:5; 2 Коринтяни 5:21; Евреи 4:15), така и при враговете на Иисус Христос: „Съгреших, че предадох невинна кръв” (Матей 27:4).

[11]. „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Битие 1:27).

[12]. „Бъдете един към други нежни с братска любов; преваряйте се в почет един към други” (Римляни 12:10); „Не дължете никому нищо, освен взаимна любов; защото, който люби другиго, изпълнил е закона” (Римляни 13:8).

[13]. „Не дири своето” (1 Коринтяни 13:5).

[14]. „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13).

[15].„Ако намериш заблуден вол, или осел на неприятеля си, закарай му го” (Изход 23:4); „Ако врагът ти е гладен, нахрани го с хляб; и ако е жаден, напой го с вода” (Притчи 25:21).

[16]. 275.

[17]. „Христос ни изкупи от клетвата на закона, като стана заради нас клетва” (Галатяни 3:13).

[18]. Глухов, И., Православен Катехизис, Санкт Петербург, 2010, с. 176.

[19]. Бердяев, Н., Съчинения в 6 тома, Т. V. За достойнството на християнството и недостойнството на християните, С., 2006, с. 154.

[20]. Пак там, с. 155.

[21]. Пак там, с. 152.

[22]. Пак там, с. 156.

Изображения – Николай Бердеев (1874-1948). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-51l

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s