ПРОПОВЕДТА НА АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ГРЪКО-РИМСКИЯ СВЯТ*

Професор Иван Снегаров

Иван СнегаровХристос е основал Своята Църква, за да огласи тя с Неговото учение целия свят и да възроди всички народи. Тази цел е посочена ясно в заповедта на Иисус Христос към апостолите: „Идете, прочее, научете всички народи“ (Матей 28:19). Не само евреите трябвало да бъдат приведени към Христа, а и езичниците, целият човешки род да се присади към евангелската лоза – Христос. Това свое предназначение ясно съзнавали апостолите, обаче, като евреи, те копнеели да обърнат към Христа преди всичко своя народ – Израил, който и бил подготвян през целия старозаветен период пръв да посрещне и приеме Месия[1]. Затова апостолите съсредоточили своята дейност в Иерусалим. Първата християнска община била устроена там. Според плана на апостолите Иерусалимската църква трябвало да стане по форма и живот образец за всички други християнски църкви, Иерусалим трябвало да стане животворен център на целия свят. Те били уверени, че щом Иерусалим приеме Христа, съпротивата на еврейския народ щяла да бъде сломена и той щял да се превърне във всемирен светилник на Евангелието. Но яростното гонение, повдигнато от Синедриона срещу учениците Христови, показало, че Иерусалим не ще бъде победен лесно и затова ще трябва да се проповядва Христовото учение едновременно там, и в други страни.Paul on the Road to DamascusСлед убийството на дякон Стефан (около тридесет и шеста-тридесет и седма година) много християни избягали от Иерусалим и се пръснали в Юдея и Самария, където проповядвали Евангелието. Обаче апостолите все още продължавали да стоят в Иерусалим[2]. Това показва, че те още не искали да променят своя основен план – да обърнат към Христос столицата на еврейския народ и да преобразят самия иерусалимски храм в духовно огнище на християнството. Изобщо и апостолите, и иерусалимските християни смятали, че техен върховен дълг е да убедят целия Израил, че проповядваният от тях Иисус Назарянин е предсказаният от пророците Месия. Затова и избягалите от Иерусалим християни първоначално проповядвали само между евреите и прозелитите (обрязаните) (Деяния апостолски 11:19). Смятайки Евангелието за допълнение на Моисеевия закон, те се стремели да съединят двата завета в учението и живота на християнската Църква, да съчетаят юдейството и християнството в една религия, обрязването и кръщението. Според тяхното схващане всеки езичник бил длъжен да мине през юдейството, за да влезе в Църквата Христова.

Това разбиране не било съгласно със същността на Христовото учение, с идеята за царството Божие, но при все това то съществувало и имало опасност да стане принцип, който би спъвал разпространението на християнството в света. Християнството щяло да се национализира и да стане една секта на юдейството, каквато после и образували юдействащите християни.

Aпостол Петър, който външно също не скъсвал с юдейството, по-добре разбирал, че Църквата, която Христос основал и вратата адови не ще ѝ надделеят (Матей 16:18), е предназначена да възроди всички народи чрез Евангелието, а не чрез Моисеевия закон. Но той бил нерешителен и нямал диалектическа дарба да изясни логически, че спасява вярата в Христа, а не Моисеевия закон; че Евангелието е по-достъпно, възприемливо и животворно самó по себе си, без посредничеството на Моисеевия закон. Все пак той направил първия пробив срещу религиозно-националистичния възглед на иерусалимските християни: покръстил езичника стотник Корнилий с целия му дом и близките му приятели в Кесария, главен град на римския управител (прокуратор) на Палестина (Деяния апостолски 10:9-48). Когато се върнал в Иерусалим, той бил упрекван от християните-евреи, дето влязъл в общение с необрязани езичници и ял с тях (Деяния апостолски 11:2-3). Петър оправдавал своята постъпка не със заповедта на Христос да проповядват на всички народи или с теоретическо-библейско изяснение на всемирноспасителния характер на делото Христово, а с видение и личба, която го уверила, че Бог е дал „равен дар“ и на тях (езичниците, които повярвали в Господ Иисус Христос), какъвто и на тях (Деяния апостолски 11:17). Апостол Петър убедил иерусалимските християни, че и „на езичниците даде Бог покаяние за живот“ (Деяния апостолски 11:18), но при все това християните-евреи не могли да се освободят от своето националистично предубеждение. Преградата между тях и християните – бивши езичници все повече се издигала и силно пречела за развитието на християнската Църква като всемирна и единодействена духовна организация. Разпръснатите след гонението християни преминали от Палестина „до Финикия и Кипър и Антиохия (главен град на Сирия) и никому другиму не проповядвали словото освен на иудеите“. Някои от тях – кипряни и киринейци благовествували „на елинистите“ в Антиохия, сиреч на евреите с гръцки говорим език (Деяния апостолски 11:19-20).Paul-iconКой знае, как би се развила и завършила борбата срещу средостението, издигано от евреохристияните, ако апостол Павел не повел тази борба с цялата си пламенна душа. Роден в град Тарс (в Киликия), оживено пристанище при Средиземно море, малкият Савел е расъл сред лъха на цветуща елинистична култура. Родителите му, както всички евреи на разсеянието, били привързани към праотеческата си вяра. Баща му бил фарисеин, сиреч строго правоверен юдеин. Той дал на своя любознателен син добро юдейско образование. Савел се учил при прочутия тогава еврейски законоучител-фарисей Гамалиил, член на юдейския Синедрион (Деяния апостолски 6:34), вероятно с цел да стане също равин. Гамалиил е упражнил силно влияние върху своя даровит ученик, който усърдно изучавал юдейското богословие и станал ревностен фарисеин[3]. Когато проповедта на апостолите се разнесла в Иерусалим, той се намирал там и страшно възненавидил християнството, смятал го за гибел на еврейския народ. Савел се споменава за пръв път при убийството на дякон Стефан. И той излязъл вън от града, за да насърчава убиването на Стефан и пазел дрехите на палачите[4]. Овладян от буйна ревност за праотеческата си вяра, той взел живо участие в повдигнатото срещу християните гонение в Иерусалим. Както сам признава, той ги гонел до смърт, отвличал мъже и жени, връзвал ги и ги хвърлял в тъмниците. Освен това, в своята ярост против Христовите последователи, той поискал от Синедриона писмено пълномощие до синагогите в Дамаск[5]), за да залавя избягалите там християни – мъже и жени и да ги докарва вързани в Иерусалим, за да ги накажат[6].

Тъкмо, обаче, в пароксизма на своята религиозна ревност Савел внезапно се преобразил, овладян от пламенна любов към Иисус Христос, и от яростен гонител на християнството станал неговият най-ревностен разпространител и вдъхновен проповедник[7]. Той се изпълнил с твърда и непоколебима вяра, че сам Христос го е призвал и избрал за Свой апостол[8]. До края на живота си апостол Павел е живял с това ясно съзнание, което му давало сила да се бори непрестанно, неуморно и безстрашно за победата на словото за Христа Разпнатия. Още сега апостол Павел се почувствал свързан не само със своя народ, а и с езическите народи. Още сега той схванал универсалния характер на Христовото учение и че той е призван да го внедри и сред свои, и чужди. Не се знае, дали апостол Павел е добил гръцко образование в родния си град. Но неговите родители, изглежда, били заможни. Баща му може би се занимавал с търговия в Тарс, но твърде е вероятно, че имал и някакъв занаят. Синът му Савел, няма съмнение по бащино попечение, научил и практикувал ръчен занаят – правел шатри. Чрез своята търговия или занаятчийското си производство бащата на Павел и изобщо семейството се намирало в стопански и културни отношения с местните граждани-езичници. Такива връзки били неизбежни за евреите, които живеели вън от Палестина в езически градове. Чрез културното влияние на езическото гръцко общество прониквал гръцкият език и сред еврейските колонии до такава степен, че им станал говорим език. Така се появила нуждата и било възможно да се преведе Библията (Старият Завет) на общия гръцки език κοινή διίλεκτος в Александрия от седемдесет еврейски учени. Евреи-елинисти имало и в Иерусалим и други градове на Палестина.

Бащата на апостол Павел не се държал враждебно и към римската държава. Неизвестно как (с пари или за заслуги към империята) придобил привилегията на римско гражданство, тоест се ползвал с правата на свободните съсловия на град Рим. Той имал право да заема държавна или обществена служба, да бъде икономически свободен и при съдебно обвинение да апелира към съда на императора. Това право наследил Павел от баща си[9]. То го спасило от явна смърт в Иерусалим, а също така му дало възможност да бъде държан в Рим само под домашен арест[10]. В град Тарс той се движел сред гръцко общество, усвоил общия гръцки език и се запознал с гръцката литература.apostle PaulАпостол Павел използвал в своята проповед не само юдейското си образование, а и елинистичната образованост, доколкото могъл да я усвои в родния си град. Тези две сили му били оръдия, чрез които той действал успешно сред евреи и езичници (елини и елинизирани). На едните и другите той гледал не като на две противоположни среди, а като на части от една жива действителност, която копнеела за висш идеал – за повече светлина и правда – и която трябвало всецяло да се завоюва за Христос, за да се създаде ново човечество. Тя била пространна нива, на която трябвало да се посее живодатното евангелско зърно. Апостол Павел не се отказал от своя народ, а, напротив, горял от любов към него и желаел да вкорени духа Христов най-напред в неговото сърце. Затова навсякъде, където отивал да проповядва, първо към евреите се обръщал, тях търсел и призовавал да се поклонят на Иисус Назарянина като на реализирана надежда на Израил. Същевременно обаче той се обръщал и към езичниците, като към равноправни деца на Отца и еднакво призвани от Христос за ново битие. В областите, в които той проповядвал, господствало езичеството. Евреите съставлявали малцинство в тях. Освен това почти във всички градове най-вече езичници слушали неговото слово и повярвали в Христа, а евреите в своя фанатизъм обикновено силно му противодействали и подбуждали езичниците да му пакостят. Поради това апостол Павел се смятал, че е призван да проповядва предимно на езичниците (Галатяни 1:16), и Църквата го признала за апостол на необрязаните така, както Петър за апостол на обрязаните[11].

Апостол Павел се издигнал постепенно, но скоро, до самосъзнанието, че е определен специално за проповедник на Христос между езичниците. Веднага след като се покръстил, той почнал да проповядва Евангелието на евреите в синагогите в Дамаск и да им доказва, че Иисус е Христос (Деяния апостолски 9:20-22). Евреите се наговорили да го убият. Ден и нощ те пазели градските порти, за да го уловят, но нощем християните успели да го спуснат с кошче през градските стени. Савел избягал в Арабия, където ще да се е подготвил за бъдещата си апостолска дейност. След известно време той пак се върнал в Дамаск и оттам след три години той отишъл в Иерусалим, за да влезе във връзка с апостолите и да се види особено с Петър (Галатяни 1:17-18). Несъмнено целта на тази среща била да бъде приет от апостолите като равен на тях съдеятел или член на тяхната колегия. Варнава, левит, родом от Кипър, известен със своята силна вяра в Христа[12], изглежда, от по-рано е познавал Савел. Той го представил и препоръчал на апостолите Петър и Яков, брат Господен, които тогава единствени се намирали в Иерусалим[13]. Те го приели с пълно доверие, особено като виждали, че без страх проповядвал Евангелието в Иерусалим. Савел влизал в остри спорове с евреите-елинисти, които намислили да го убият. Затова след петнадесетдневно пребиваване в Иерусалим[14], тамошни християни го завели в Кесария Палестинска и оттук го изпратили в родния му град Тарс[15].St. apostle PaulНе е известно, колко време Павел стоял в Тарс и какъв план си начертал за своята дейност. Но около четиридесет и втора година от Тарс го взел за свой сътрудник Варнава, който вече бил пратен от апостолите да ръководи църквата в Антиохия Сирийска, образувана вследствие на проповедта на някои от избягалите от Иерусалим християни[16]. В Антиохия Варнава и Савел проповядвали цяла година и доста народ повярвал в Христос. Навярно и под тяхно влияние[17], последователите Христови първи почнали да се наричат християни[18]. Вижда се, че Варнава и Савел, като ръководители на Антиохийската църква, се стремели да образуват от нея отделен ръководен център на евангелската мисия за езическия свят. С тази цел те довели от Иерусалим Иоан Марк[19], сестринец на Варнава, за да им помага в благовестието.

Очевидно е, че Варнава и Савел били близки приятели и имали еднакви разбирания по теоретически и организационни въпроси. Те решили да разпространяват заедно християнството в езическите страни, като мисионери на Антиохийската църква, както за да се подкрепят взаимно, така и поради обещанието на Иисус Христос, че „гдето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). По решение на Антиохийската църква, Варнава и Савел започнали мисионерските си пътешествия в центрове на гръко-римската цивилизация очевидно с цел да нанесат удар на езичеството в главните му крепости в Римската империя. Около 45-46 година, придружени от Иоан Марк, те отпътували за остров Кипър, родината на Варнава, който сигурно разчитал да използва познанството си с тамошни жители, за да открие там път за разпространение на Евангелието. Те проповядвали в главния град Саламин, обиколили целия остров до Пафос и между другите обърнали към Христос самия римски управител на име Сергий Павел. В Кипър Савел, наричан вече Павел[20], проявил висок апостолски дух и в по-нататъшната дейност на дружината той изпъквал на първо място. „Той началствуваше в словото“ (Деяния апостолски 14:22). Дееписателят вече поставя името му преди Варнава.

От Кипър Павел и Варнава продължили своето пътешествие в Мала Азия: в Пергия, където младият Иоан Марк ги напуснал и се върнал в Иерусалим; в Антиохия Писидийска, Икония (днес Коня), Листра, Дервия и други околни места. Въпреки ожесточеното противодействие на юдеите[21], те имали голям успех между езичниците в тези градове. Дори в Листра народът ги сметнал за богове, уподобени на човеци, и наричал Варнава Юпитер, а Павел – Меркурий. Жрецът пък на Юпитеровия идол пред градските врати довел юнци, които искал да ги принесе на тях в жертва. Колко време Павел и Варнава проповядвали в Мала Азия, точно не е известно (едни предполагат две години, други 4-5 години). На връщане те отново посетили казаните малоазийски градове, организирали там християнски църкви, „като ръкоположили презвитери на всяка църква[22]„. Те се върнали в Антиохия (Сирия) и дали отчет на тамошните църкви за постигнатите успехи сред езичниците.

Християнската църква в Антиохия, която била трети град след Рим, била свободна от юдейския номизъм, от който страдала Иерусалимската църква. В нея се осъществявали универсализмът на християнството и органичното единство между всички нейни членове – евреи и бивши езичници. Тя станала образец на всички други църкви, които се организирали вън от Палестина – като община на пълно братство между всички повярвали в Христос, независимо дали били юдеи или елини, роби или свободни, мъже или жени. Антиохийската църква ясно съзнавала, че тя е ново верско общество, различно от юдеите и езичниците. Нейната пълна особеност, своето съзнание, че Христос съединява евреи и езичници в едно живо цяло, членовете ѝ изразявали с ново обединително наименование християни, което за пръв път те употребили[23]. С това име те подчертавали, че са хора на нова, съвсем различна общност в света. Този универсален възглед бил утвърден в Антиохийската църква несъмнено от проповедта на апостол Павел, който заедно с Варнава още в Антиохия Писидийска (Мала Азия) застанал твърдо на гледището, че в Църквата Христова са призвани и езическите народи наравно с евреите. Антиохийската християнска община била възпитана от него да бъде равностен носител на независимо от юдаизма вселенско християнство, което е животворяща сила за всички народи и може да се възприема от всекиго без посредническото бреме на Моисеевия закон, а направо – само чрез искрена вяра в Иисус Христос. Обаче, иерусалимските християни не споделяли този възглед и се опитали да разрушат постигнатото религиозно единство между членовете на Антиохийската църква – евреи и бивши езичници. В Антиохия дошли от Юдея някои покръстени евреи, които учели християните – бивши езичници, че ако не се обрежат според Моисеевия закон, те не могат да се спасят (Деяния апостолски 15:1). Сами ли те решили да водят юдаистична пропаганда, за да разбият първата действителна християнска църква, или имали поръчение на някои апостоли и презвитери от Иерусалим ? – Може да нямали формално поръчение, но несъмнено те станали изразители и пропагандатори на неправилния и ретрограден възглед, който се утвърждавал между евреохристияните в Иерусалим и Юдея. Срещу тях се опълчили решително Павел и Варнава. Станала голяма препирня между тези юдаистични агитатори и Павел и Варнава (Деяния апостолски 15:2). Разпрата внесла голям смут в Антиохийската църква. Затова били изпратени в Иерусалим Павел, Варнава, Тит (той бил елин) и някои други християни с молба до апостолите и презвитерите да се занимаят с този въпрос и да го решат окончателно. Навсякъде, където минали през Финикия и Самария, те разказвали за обръщането на езичниците и причинявали голяма радост на тамошните християни. Обаче в Иерусалим станали „някои от фарисейската ерес, които бяха повярвали и казваха, че трябва да се обрязват езичниците и да им се заръча да държат Моисеевия закон“. Апостолите и презвитерите се свикали на събор, на който Петър, Павел и Варнава доказвали, че и езичниците са призвани да влязат в Църквата Христова наравно с евреите само чрез вяра. „Но ние вярваме – заключил Петър, – че с благодатта на Иисуса Христа ще се спасим, както и те“ (Деяния апостолски 15:11). Към тяхното мнение се присъединил и Яков, брат Господен, като го обосновал и върху словото на старозаветните пророци (Амос 9:11-12). Той предложил езичниците, които приемат християнството, да не се обременяват с изпълнение на Моисеевия закон, сиреч да не се обрязват, а само да се пазят от идолските жертви, блуд, удавнина и кръв. Съборът единодушно приел Якововото предложение и избрал из своята среда двама пратеници – Юда Варсава и Сила – „мъже отлични между братята“ (в Иерусалим), които заедно с Павел и Варнава занесли съборно послание „от апостолите, презвитерите и братята до тези, които са от езичниците братя в Антиохия, и Сирия, и Киликия“.St. apostle PaulВ Деяния апостолски, нито в посланията на апостолите не е посочена годината, когато е станал апостолският събор. Само в посланието си до галатяни (2:1) апостол Павел, въз връзка с проповедта на някои „лъжебратя[24]“, казва, че заедно с Варнава отишъл в Иерусалим след четиринадесет години от обръщането си към Христос. Несъмнено той имал предвид отиването си в Иерусалим през времето, когато се свикал апостолският събор. Обаче не се знае точно годината, когато Павел се покръстил в Дамаск. Ако приемем, че дякон Стефан бил убит между 36-37 година, то апостолският събор бил свикан между 50-51 година. Засега се приема, че той бил свикан в 51 година, както се вижда от факта, че тази година се празнува 1900-годишнината от стъпването на апостол Павел в Европа (Балканския полуостров), което станало скоро след апостолския събор.

Апостолският събор разчистил пътя за разпространение на християнството в света, но въпреки своя висок авторитет не е успял да премахне напълно предубеждението на християните-евреи. Те продължавали да изпълняват Моисеевия закон и не влизали в пълно единение с християните – бивши езичници (необрязани). Те отбягвали да ядат заедно с тях на вечерите на любовта (агапите), които били една от важните прояви на духовно единение и братска любов между повярвалите в Христа. Както ще видим, апостол Павел още трябвало да води усилена борба срещу този религиозно-националистичен предразсъдък и обявявал неговите поддръжници за лъжебратя (=лъжехристияни), които искали да отнемат на християните свободата в Христа (Галатяни 2:4). Дори апостолите Петър и Варнава не смеели явно да се борят срещу юдействащото християнство. Когато апостол Петър отишъл в Антиохия, след него заминали за същия град неколцина от иерусалимските християни – ревнители на Моисеевия закон, за да следят какво поведение щял да държи той, считан от християните, както Иоан и Яков, за стълп на Църквата (Галатяни 2:9). Отначало Петър, верен на своето убеждение, че обрязването е безполезно за езичниците, ял заедно с християните – бивши езичници. Но когато дошли в Антиохия иерусалимски християни-съгледвачи, той взел да страни от необрязаните християни, понеже се убоял от обрязаните. Заедно с него лицемерили Варнава и други антиохийски християни-евреи. Обаче апостол Павел решително поддържал, че любовта задължава всички християни да имат пълно братско общение. Той смятал за основна истина, че Христос е премахнал игото на Закона и спасението се постига само чрез жива вяра в Христа. Затова той дързновено и рязко изобличил Петър[25] пред всички християни заради неговата колебливост и непоследователност, която можела да внесе съдбоносно разцепление в младата християнска църква. „Ако ти – казал му Павел, – бидейки иудеин, живееш по езически, а не по иудейски, защо караш езичниците да живеят по иудейски“ (Галатяни 2:14). Дали Петър му отговорил, не знаем, но по-нататък нямало недоразумения от този род между двамата върховни апостоли. Това дава основание да се мисли, че Петър вече не се отклонявал от решението на апостолския събор за равноценността на повярвалите в Христа обрязани и необрязани.

Апостол Павел говори, че при своето второ посещение в Иерусалим (на четиринадесетата година след обръщането си) изяснил пред апостолите, какво е проповядвал и искал от тях да одобрят неговата проповед, „за да не би напразно да тичам или да съм тичал.“ Същевременно той съобщава, че апостолите – стълпове на Църквата Яков, Петър и Иоан дали десница на общение на Павел и Варнава, за да отидат при езичниците, а те (апостолите) при обрязаните (Галатяни 2:7-10). Можем да приемем, че апостолският събор, който имал възможност да се запознае добре с проповедническата дейност на Павел и Варнава, или по-скоро стълповете на Църквата – апостолите Петър, Иоан и Яков признали тяхното апостолско достойнство и тогава определили, Павел и Варнава да проповядват Евангелието между езичниците, а самите те (изобщо дванадесетте апостоли) – между обрязаните (юдеи и прозелити[26]).

Това съгласие между двете апостолски дружини имало решаващо значение за бъдещето на християнството. Насърчен от признаването на апостолското му достойнство, апостол Павел се отдал с още по-голяма ревност на проповед в езическите страни. Скоро, след като се върнал от Иерусалим в Антиохия (към 52-53 година), той предприел пак оттам второ мисионерско пътешествие с цел да утвърди християнството в Мала Азия и Балканския полуостров, където господствало гръко-римското езичество. Той тръгнал със Сила, а не с Варнава. Между двамата стари приятели се явила разпра и се разделили, понеже Варнава искал да вземат със себе си Иоан Марк, но Павел не се съгласил да им бъде спътник този, който ги напуснал в Пергия Памфилийска, при отправянето им в Мала Азия (Деяния апостолски 15:37-38). Варнава заминал с Иоан Марк за Кипър, след което вече се губят следите му[27]. Той не можал да развие между езичниците такава широка дейност, както апостол Павел. Поради това апостол Павел останал единствен действителен апостол на езическите народи. Той посетил църквите в Сирия, Киликия и Мала Азия. В град Листра взел за свой спътник Тимотей, син на повярвала еврейка и елин, като го обрязал, за да има по-голямо влияние между евреите в Мала Азия. След като преминал в областите Фригия и Галатия (днес Анкарската област), Павел заедно със Сила и Тимотей, пристигнал в крайморския град Троада, близо до Дарданелите, с решение да отиде в Балканския полуостров, за да отвори на християнството път към главните крепости на гръко-римското езичество – Атина, Коринт и Рим и изобщо за Европа. В Троада апостол Павел, изглежда, се срещнал с лекаря Лука (бъдещия евангелист и автор на Деяния апостолски) и го взел за спътник. И така, придружен от тримата си сътрудници, той заминал за Македония и основал християнски църкви в значителните градове Филипи, Солун и Верия (Бер). Преследван от солунските евреи, той заминал от Верия в Атина, като във Верия оставил Сила и Тимотей. В Атина проповядвал, както и в други градове, на евреи, прозелити и езичници – в синагогата и на площада, където се препирали с него епикурейци и стоици-философи. По тяхна покана апостол Павел държал реч в Ареопага за Незнайния бог, комуто в Атина било издигнато капище с надпис на гръцки Αγνωστω θεώ. Макар че словото на Павел за възкресението на „предопределения от Бога мъж“ – Иисус Христос било посрещнато с присмех, повярвали в Христа някои от слушателите, между които и Дионисий Ареопагит.Apostle PaulОт Атина апостол Павел се отправил в Коринт, главен град на римската провинция Ахайя (Пелопонес, Атика), където престоял година и половина в дома на Акила и съпругата му Прискила[28], и заедно с тях се занимавал с ръчен занаят – правене шатри. Апостол Павел ще да е използвал срещите с клиентите си, за да ги привлича към Христос. Освен това всяка събота проповядвал в синагогата. В Коринт той основал сравнително голяма християнска община, повярвал дори самият началник на синагогата Крисп с целия си дом (Деяния апостолски 18:8). От Коринт апостол Павел изпратил две послания до солунските християни, на които изяснил вълнуващия ги въпрос за възкресението на мъртвите и второто идване на Христос[29].

От Коринт апостол Павел се върнал в Антиохия Сирийска през Ефес, Кесария Палестинска и Иерусалим. С него пътували Акила и Прискила, които останали в Ефес и после се върнали в Рим след смъртта на император Клавдий (към 54-55 година).

След като престоял малко време в Антиохия (Деяния апостолски 18:23), апостол Павел предприел трето мисионерско пътешествие (54-58 година). Той обиколил църквите в Мала Азия (в Галатия и Фригия) и се спрял да проповядва три години в Ефес (Деяния апостолски 20:31), където преди него проповядвал Аполос, евреин от Александрия, образован и красноречив, обърнат към Христа от Акила и Прискила (Деяния апостолски 18:26).

Апостол Павел проповядвал в много градове, но най-дълго, както видяхме, останал в Коринт и Ефес. Това не е било случайно. Тези градове били административни и културни центрове на големи области край Средиземно море. Те поддържали търговски сношения между Изток и Запад, сиреч между културните страни на трите континента (Азия, Европа и Африка). Утвърждаването на християнството в Коринт и Ефес щяло да бъде голяма победа, която би дала възможност да се разпространи то не само в техните административни области (Ахайя и Азия), но и в съседните страни. При това апостол Павел бил насърчаван и от обстоятелството, че неговата проповед намирала добър отзвук сред езическото население, въпреки голямото противодействие на местните евреи[30]. В Ефес бил висок култът към богинята Артемида. Среброковачи правели сребърни храмчета за домашна употреба и си доставяли голяма печалба. Един от тях, на име Димитър, повдигнал народа против апостол Павел и учениците му под предлог, че те разрушавали култа на Артемида. Но с намесата на местната римска власт вълнението било прекратено. Апостол Павел сметнал за благоразумно да напусне Ефес, като отправил по едно послание до галатяни и коринтяни. Той посетил църквите в Македония, може би ходил и на запад от Солун в Илирик (срв. Римляни 15:19) и прекарал три месеца в Ахайя (Коринт). Оттам се върнал в Иерусалим за празника Петдесетница (58 година), като пътувал пак през Македония и крайбрежна Азия (Троада, Милет, остров Родос, Патара, Тир и Кесария). Целта му била да се види с иерусалимските братя и да им занесе милостинята, която събрал за тях в другите християнски църкви (в Македония и Ахайя[31]). Изглежда, че от Ахайя апостол Павел възнамерявал да отиде в Рим и оттам в Испания[32], но отложил това пътуване, след като се види с братята в Иерусалим[33]. Той отправил послание до римските християни, като между другото ги известил за това свое намерение.

Както се вижда от всичките му послания, апостол Павел е проповядвал навсякъде и на евреи, и на езичници чисто от юдейския номизъм християнство. Той ясно и решително учел устно и писмено, че само чрез Евангелието се раждат нови хора и се строи нов живот, Царството Божие; че и обрязани, и необрязани са равноценни пред Отца и ще се спасят не чрез Закона, а чрез жива, деятелна вяра в Христос. „Защото всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса, понеже всички, които сте се кръстили в Христа, в Христа сте се облекли. Няма вече иудеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски. Защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:27-28); „в Христа Иисуса нито обрязването има някаква сила, нито необрязването, но вяра, която действува с любов“ (Галатяни 5:6); че служенето на закона е робство, а вярата в Христа – свобода (Галатяни 4:22-31). Това учение на апостол Павел възбуждало силно негодувание сред евреите (не само между неповярвалите, но и повярвалите евреи) и апостол Павел имал много врагове. Техни агенти го следили какво учи и в негово отсъствие внасяли смут в основаните от него църкви, особено в Мала Азия. Неговото антиюдаистично учение[34] се разчуло и в Иерусалим. Говорело се, че той проповядвал между евреите-християни да не обрязват децата си и изобщо да не изпълняват Моисеевия закон (Деяния апостолски 21:24). Когато на път за Иерусалим (58 година) дошъл в Кесария Палестинска, апостол Павел бил предупреден от тамошните християни да не отива в Иерусалим, защото юдеите ще го предадат на езичниците (римската власт). Но Павел, който носел дързновено кръста Христов, не се уплашил от смъртната опасност. „Що правите вие, та плачете и ми съкрушавате сърцето? Защото аз съм готов не само вързан да бъда, но и да умра в Иерусалим за името на Господа Иисуса“ (Деяния апостолски 21:10-14).rembrandtvanrijn_apostle_paulИ наистина в Иерусалим апостол Павел замалко щял да бъде убит от еврейската тълпа. Юдеи от провинция Азия (Ефеска област) го видели в иерусалимския храм, където той извършвал своя обет на очищението и възбунтували целия град против него, като викали: „О мъже израилтяни! Тоя човек учи всички навсякъде против народа, против Закона и против това място (храма иерусалимски); при това още и елини (езичници) въведе в храма, та оскверни това свято място“ (Деяния апостолски 21:28). Разярената тълпа се нахвърлила върху него и щяла да го убие, ако не се бил явил римският военен комендант Лисий с войска. Той оковал апостол Павел с две вериги, като мислел, че е уловил неотдавнашния въстанически водач – евреин от Египет. Но като чул от апостол Павел, че е римски гражданин, Лисий го изпратил в Кесария при римския прокуратор[35] Феликс, който го държал две години в окови в затвора, за да угоди на юдеите и главно за да принуди апостол Павел да му даде откуп (Деяния апостолски 24:26-27).

При тези страдания апостол Павел показал висок дух и жертвена любов към Христос. В своите защитни речи (пред народа и Синедриона в Иерусалим, също и в Кесария пред прокураторите Феликс и Фест и пред цар Ирод Агрипа) той изповядал без никакъв страх своята вяра в Христа, Който дошъл да проповядва светлина на юдейския народ и на езичниците (Деяния апостолски 26:23).

Новият прокуратор Фест не се решил да предаде апостол Павел на Синедриона, както настоявали юдеите, нито сам да го съди, понеже Павел като римски гражданин поискал да бъде съден от императора (Деяния апостолски 25:12). Около шестдесета година апостол Павел бил изпратен, окован във вериги, в Рим. Неговото дълго и пълно с премеждия пътуване по Средиземно море е живо описано от спътника му Лука (Деяния апостолски, глави 27 и 28). Римските християни узнали за неговото пристигане в Потиоли[36] и с радост го посрещнали вън от Рим, на Апиевия площад и Трите кръчми (Деяния апостолски 28:15). Може би по тяхно застъпничество било позволено на апостол Павел да живее две години в частна квартира под надзора на един войник. Там той приемал посетители, на които „проповядвал царството Божие и поучавал без забрана с всяко дързновение“ (Деяния апостолски 28:30). Апостол Павел успял да обърне към Христа дори някои придворни[37]. Ревностни помощници му били Лука, Аристарх, Тимотей, Иоан Марк, когото сега особено ценил, Димас и други. От Рим апостол Павел отправил послания до ефесяни, филипяни, колосяни и Филимон. Някои предполагат, че към края на своя арест написал и посланието към евреите.

***

Дееписателят Лука не съобщава нищо, какво правил апостол Павел и къде отишъл след двегодишния си домашен арест в Рим. Както знаем, той желаел да отиде от Рим в Испания (Римляни 15:24-28). Климент Римски съобщава, че апостол Павел проповядвал до границата на Запад (επί τό τερμα της ούσεως ελθών), под което ще да разбирал страни на запад от Испания. Обаче в посланията на апостол Павел няма нито намек, че той е пребивавал някъде от Испания. Дееписателят завършва своя разказ за дейността на апостол Павел със съобщението: „А Павел остана цели две години в особена под наем къща“ (Деяния апостолски 28:30). Тук е посочено, колко време е траял домашният арест на апостол Павел. Налага се заключението, че след две години домашен арест апостол Павел бил освободен, вероятно след като императорът разгледал делото му (63 година). Може да се предполага, че от Рим той се върнал на Изток и посетил църквите в Ефес, Македония, Гърция, Никопол (в Епир) и Крит, като поставил Тимотей за епископ в Ефес и Тит за епископ в Крит. През това пътешествие той написал първото послание до Тимотей (отправено може би от град Филипи) и посланието до Тит (може би от Коринт). През зимата (64-та или 65 година) той ще да е прекарал в Никопол (Тит 3:12) и оттам ще да се е върнал в Рим, където Нероновото гонение срещу християните още продължавало. Апостол Павел ще да е бил заловен и хвърлен в затвора, където бил държан „в окови като злодеец“. За този свой по-строг затвор той говори във второто си послание към Тимотей, написано от Рим (1:8; 2:9; 4:6-8 и 16-17). Той явно съобщава за неизбежната опасност да бъде умъртвен[38]; за това, че го напуснали всички (2 Тимотей 4:16). Той нямал вече надежда да бъде освободен от оковите и очаквал „венеца на правдата“ (2 Тимотей 4:6-9). Вероятно, понеже бил римски гражданин, апостол Павел не бил убит бързо, както други обикновени християни, а ще да е бил разследван, и през това време той могъл да напише послание до Тимотей. От думите му, че го очаква венецът на правдата, се вижда, че той очаквал да бъде наказан със смърт. Обаче няма никакво съобщение в новозаветните книги, как апостол Павел е завършил своя живот, пълен със страдания и всецяло отдаден на Христа. Римският презвитер Кай (към 200 година) съобщава, че апостол Павел бил убит в Рим от римски войници, като му отсекли главата на пътя за град Остия, както били наказвани престъпниците-римски граждани. За мъченическата смърт на апостол Павел в Рим свидетелстват още Климент Римски (починал 102 година) и Дионисий Коринтски (починал към 170 година). Обаче няма ясни указания, кога е загинал. Според Климент Римски, апостол Павел пострадал при „наместниците“ (επι τών ηγουμενών) на императора (Нерон), сиреч през времето, когато императорът отсъствал от Рим. Знае се, че през 67 година Нерон се намирал в Гърция. Затова и църковното предание приема, че апостол Павел загинал в 67 година. Понеже Дионисий Коринтски съобщава, че Павел пострадал едновременно с Петър в Рим и поради това, че двамата апостоли най-много се потрудили за разпространението на християнството в тогавашния културен свят (юдейски и гръко-римски), Църквата, именувайки ги първовърховни апостоли, чества тяхната памет в един и същи ден – 29 юни (12 юли).El Greco, The Holy Apostles Peter and PaulАпостол Павел не бил от кръга на дванадесетте апостоли, нито от кръга на седемдесетте ученици Христови, но той, след като повярвал в Христа, разбрал най-добре Неговото учение и го изяснил най-ясно и най-правилно. Освен това той станал най-пламенния и красноречив свидетел на Христа, най-ревностния разпространител на християнството. Преценявайки своята дейност, апостол Павел смеел да се похвали със страданията си в Христа и да се смята за равен по достойнство с другите апостоли (Галатяни 2:6-9) и дори че е поработил за Христа много повече от всички други апостоли (1 Коринтяни 15:10). И наистина велико и неповторимо е делото на апостол Павел. Какво би станало с християнската Църква, ако Савел останал гонител на християнството, не знаем. Но исторически факт е, че апостол Павел завладял големи центрове на гръко-римския свят и ги превърнал във фарове на християнството за околните страни. Еврейският народ изобщо отхвърлил Христа. След разрушението на Иерусалим (70-та година) Иерусалимската църква се разстроила и няколко хиляди евреохристияни се разцепили на секти, които след време съвсем изчезнали. Останали само християнските църкви от повярвалите езичници. Те, а особено основаните и ръководените от апостол Павел и неговите сътрудници църкви, процъфтели и образували нова творческа религиозно-нравствена и духовно-преобразуваща сила – вселенската Христова Църква.

____________________

*Публикувано в Духовна култура, 1951, кн. 7-8, с. 26-37. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Деяния апостолски 3:26; 13:46.

[2]. Деяния апостолски 8:1-3.

[3]. Деяния апостолски 22:1-2.

[4]. Деяния апостолски 7:59; 8:1.

[5]. Голям град в Сирия.

[6]. Деяния апостолски 9:1-2; 22:4-5; Галатяни 1:12-14.

[7]. Психологическата подготовка на този прелом у Савел мъчно може да се обясни. Може да се допусне, че той бил обзет и от размисъл върху проповедта на апостолите за Месия. Срв. моята статия „Апостол Павел на Балканския полуостров“, Църковен вестник, година LII, брой 29-31.

[8]. Деяния апостолски 9:15: „Той ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви”.

[9]. Деяния апостолски 22:25.

[10]. Вж. по-долу.

[11]. Галатяни 2:7-8: Няма ясно указание, че това разпределение било установено по решение на Църквата. В Деяния апостолски 13:2 се говори, че в Антиохия имало откровение да бъдат отделени Варнава и Савел за работата в други места и поради това те предприели пътешествие за Кипър. Обаче и в Кипър те проповядвали в юдейските синагоги. Римският управител на Кипър Сергий Павел сам пожелал да чуе тяхното слово и повярвал в Христа (Деяния апостолски 13:4-12). Също и в Мала Азия те първо проповядвали на юдеите (в Антиохия Писидийска и Икония) – Деяния апостолски 13:14-43; 14:1.

[12]. Деяния апостолски 4:36-37; 9:27; 21:24.

[13]. Галатяни 1:19.

[14]. Галатяни 1:18.

[15]. Деяния апостолски 9:28-31.

[16]. Деяния апостолски 11:19-26.

[17]. В Антиохийската църква имало „пророци и учители Варнава и Симеон, наричан Нигер, и Луций киринеянин и Манаил, възпитан заедно с Ирода Четверовластника и Савел“ (Деяния апостолски 13:1).

[18]. Деяния апостолски 11:26.

[19]. В къщата на майка му Мария иерусалимските християни се събирали за молитва (Деяния апостолски 12:12).

[20]. Деяния апостолски 13:9: Но „Савел, който се наричаше и Павел“.

[21]. В Антиохия юдеите вдигнали гонение против тях и ги изгонили. В Икония искали да ги убият с камъни, в Листра Павел бил бит с камъни и изхвърлен вън от града.

[22]. Деяния апостолски 14:23.

[23]. Срв. тук, по-горе.

[24]. Юдействащи християни.

[25]. Галатяни 2:11: „и когато дойде Петър, възпротивих му се в очи, защото беше достоен за изобличение”.

[26]. Срв. тук по-горе.

[27]. Апостол Павел го споменава само веднъж в 1 Коринтяни 9:6, където казва, че се издържал от своя труд.

[28]. Те били родом от Понт и живеели в Рим, откъдето избягали поради заповедта на император Клавдий – всички евреи да бъдат изгонени от Рим (около 50-52 година).

[29]. За проповедта на апостол Павел в Македония и Гърция и за значението на основаните от него църкви виж моята статия „Апостол Павел на Балканския полуостров“, Църковен вестник, година LII, брой 29-31.

[30]. В Коринт – Деяния апостолски 18:6-17, в Ефес – Деяния апостолски 9:23-41).

[31]. Вж. Деяния апостолски 24:19; Римляни 15:25-27.

[32]. Срв. Римляни 15:24 и 28.

[33]. Римляни 15:25-26.

[34]. Неговата основна мисъл се движела в следната логическа форма: чрез Адам влезе в света грехът и чрез греха смъртта, а чрез Иисус Христос Новия Адам – Божията благодат, която оживотворява и спасява всички (Римляни 5:12-15; 1 Коринтяни 15:21-22).

[35]. Римски управител на Юдея.

[36]. Пристанище на Тиренско море, близо до Рим.

[37]. Филипяни 1:12: „Моите за Христа окови станаха известни за всичката претория и на всички други”; Филипяни 4:22: „Поздравяват ви всичките светии, а най-вече които са от Кесаревия дом“.

[38]. „Защото аз вече ставам жертва и времето на моето отхождане настъпи” (2 Тимотей 4:6).

Първо изображение – авторът, проф. Иван Снегаров (1882-1971). Източник на останалите изображения – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Rc.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s