Дякон Андрей Кураев
Проповедта за Христос е, разбира се, нещо чудесно. И все пак: „Моят дом ще се нарече дом за молитва” (Матей 21:13). Дом за молитва, а не за проповед. Православното богослужение е преди всичко молитвено предстояние, а не мисионерско мероприятие. Признавам доброкачествения опит на протестантите за придобиване на вяра. Казвам само, че това е всичко на всичко част от онзи духовен опит, който може да бъде даруван на човека извън църковния праг. Отношенията между протестантството и православието убедително потвърждават мисълта на Джилбърт Кийт Честъртън, че всеки еретик прави елементарна аритметическа грешка: смята частта за по-голяма от цялото[18]. За всяко от протестантските вероизповедания може да се каже, че то е ограничение, прекалено праволинейно извеждане на една от онези тоналности, които в Църквата се сливат в цялостна симфония. Да речем, че не е възможно да се формулира в позитивна форма отговорът на въпроса, по какво се отличава баптизмът от православието: „В баптизма има ето това, а православието го забранява”. Отговорът ще има негативен характер: „В православието това го има, а в баптизма го няма”. Няма икони, няма свещници, няма причастие, няма изповед, няма кръщаване, няма храмове, няма Предание, няма постене, няма молитви за умрелите. Спомням си, че някакъв герой на Михаил Булгаков в подобни случаи казваше: „Какво става у вас, каквото и да попиташ, нищо няма!”. Нормалният църковен живот се изгражда по друга парадигма: „Това трябва да се прави, и онова да не се оставя”.
Няма човек, който да вижда цялата истина. Но там където в името на частичната правда войнствено не искат да виждат нещо по-голямо, се ражда ущърб, ограничава се пълнотата и равновесието на диханието на Традицията. Такова диспропорционално увеличение на частичното положение до размерите на всеобщото и изключителното, такова произволно избиране на едно нещо, на частта вместо цялото, е именно едностранчивостта[19]. Многобройните протестантски „не”-та, казани пред прага на православието – това е ограничение, прекалено праволинейно въвеждане на една от онези тоналности, които в Църквата се сливат в цялостна симфония. Много богословски схеми са били отхвърлени от Църквата не въз основа на онова, което е имало в тях, а въз основа на онова, което им е липсвало, което не им е достигало, за да бъдат православие; както е казал Паскал: „грешката им не е в това, че следват лъжата, а в това, че следват друга истина[20]”.
Православната литература, за разлика от протестантската, е обърната към човека, вече осъзнал се като християнин. Оказва се, че е малко да станеш християнин. Много по-сложно е да останеш такъв: връщат се съмненията, душевната пустота и вцепенението[21]. Спохожда те и предишната безсъвестност.
Животът на човека изобщо е „чернобял”. След периоди на духовен и душевен подем следва спад. Като че ли съвсем наскоро сърцето трепваше от радост на всяка евангелска страница, а ето че вече гледам на евангелския текст със студено-професионален поглед. Съвсем наскоро бях готов да дам какво ли не за правото да вляза в храма и да се помоля в него, а днес на мен самия ми плащат за това… И тук се проверява вярата на човека. Живата молитва, изливаща се от сърцето, молитвата по вдъхновение дава малко на човека и затова слабо се цени от Бога. Нали тя е по вдъхновение, а значи не от самия човек, а от Бога е дадена. Бог е подарил на човека тази молитва и какво повече да очакваме от този подарък? Но да се молим когато „нямаме настроение”, когато всичко е сиво и скучно (наоколо и в сърцето), ето това означава да се насочваш към Царството Небесно. Вярата не е само моментът на обръщането от отричането на Бога към приемането на Евангелието; това е и вярност – вярност, съхранена памет за най-светлите минути от живота ни, минутите, когато „ти светва пред очите и в небесата аз виждам Бога”. Кога съм бил истински – в мига когато са ме кръстили, или когато преразказвам църковна клюка? Вярата е постоянно необходимо условие, връщащо ме към „мига на истината”. Затова „при случайни охлаждания благоволете да спазвате установения ред с увереността, че това сухо изпълнение скоро ще възвърне живостта и топлотата на усърдието[22]”.
Тук става нужна разликата между православието и протестантството. Съветите, които старците са давали на монасите, могат да се окажат доста полезни и за протестантите (ако не друго, поне изкушенията и греховете ни са еднакви, „икуменически”). Например, човек започва да си мисли: „Остави тези догми и предписания, откажи се от подвига, захвърли вярата си. Какво ли не ти се е привидяло? Е, имало е младежки порив, но сега вече си по-сериозен. Захвърли тази работа, върни се към обичайния живот…” В такъв случай преподобни Иоан Лествичник казва: „Ако си опитал всички други начини на борба с тази мисъл – и си се молил, и си се каял, а тя не те оставя на мира, тогава легни и поспи. А на сутринта може всичко да е другояче…”.
Връщат се към християнина и греховете. Как да се борим с греха е основният въпрос на аскетизма. За това как грехът влиза в човешката душа, как да го забележим и да го изхвърлим, как да не допуснем заболяването да се задълбочи и да се върнем към Христа – за всичко това ни говори класическата православна литература: православно-аскетичната, монашеската литература. И най-голямата духовна травмираност на протестантството се състои в това, че то няма своя аскетична традиция, а е отхвърлило светоотеческата традиция. Най-важното, което светът на православната аскетика може да открие на протестанта, е: ако веднъж благодатта е докоснала сърцето, това още не означава, че тя ще си остане там завинаги и независимо от всичко. Християнският свят познава немалък брой хора „които след като са получили благодат, са я погубили” (св. Теофан Затворник[23]). И още – има християни-грешници. Излиза, че може да се умиеш с Дух Свети и от опит да познаваш благодатта, и все пак да оставяш в себе си място за греха, и все пак да се връщаш към греха. Протестантите сами го знаят. Но тяхната догматика (“Ние сме спасени! Ние не грешим! Ние сме свети!”) не им позволява да виждат греховете си, да плачат за тях, да ги изповядват, да предпазват от тях едноверците си. Както веднъж със сълзи на очи ми говореше един адвентистки пастор: “Знам, че съм обикновен християнин и знам, че въпреки това съм грешник. Първата радост от обръщането вече премина, а греховете се върнаха. Пò ми приляга да изляза и да се разкая, да плача за греховете си, а съм принуден да пея “Алилуя”, да се усмихвам и да убеждавам всички, че истинският християнин вече не греши…”.
Ето какво пише през IV век преподобни Макарий Египетски: „И в душата има грях, а все едно присъства, без ни най-малко да се смущава, и Божията благодат… Случва се пък у друг да има благодат, а сърцето му още да не е чисто… Човекът има такава природа, че и онзи, който е затънал в порока и служи на греха, може да се обърне към добро, и онзи, който е свързан с Дух Свети и е пронизан от небесното, има власт да се обърне към злото… Ако някой, който няма дар за молитва, се насилва единствено само към молитвата, за да има молитвена благодат, но не се стреми към кротост, към смиреномъдрие, към любов, към изпълнение на различните Господни заповеди, то според неговото желание и свободна воля по молбата му понякога отчасти му се дава молитвена благодат, за успокоение и веселие на духа, ала по нрав той си остава същият, какъвто е бил и преди[24].”
Затова „християните са богове, отвеждани в плен[25]”. За да обясни, че и осветеният човек може да бъде подлаган на изкушения, преподобни Макарий си спомня библейския разказ, как помазаният Давид веднага е бил подложен на гонения… Но ако някой, почувствал в сърцето си първият зовящ повей на благодатта, изведнъж реши, че повече няма и няма да има в него грях – той изпада в най-лошия от греховете: в прелест. „Ако пък видиш, че някой се превъзнася и възгордява, поради това, че е получил благодат, дори и чудеса да върши, и мъртвите да възкресява, ако не признае, че душата му е злочеста и унизена и себе си за нищ по дух, злобата го ограбва и той самият не усеща това. Дори и чудеса да върши – не бива да му се вярва; защото белег на християнина е да се старае да крие това от хората, и дори да има всички съкровища на царя, да ги крие и да казва: „Това не е мое съкровище, друг го е сложил при мен, а аз съм просяк; който го е сложил, когато поиска ще си го вземе”. Ако някой казва: „богат съм”, такъв не е християнин, а съсъд на изкушението и на дявола… Защото наслаждението от Бога е ненаситимо и колкото повече някой вкусва и се причастява, толкова повече огладнява. А лекомислените и непросветени хора, когато в тях частично действа благодатта, мислят, че вече са безгрешни[26]”. Само слабото себепознание поражда увереността, че си избавен от греха. Но „ако се вгледаш в съвестта си и провериш там всяко нещо, извличайки едно по едно нещата като от някакъв сандък, ще научиш всичко от ясно по-ясно. Защото в сандъка на съвестта ти се намират идолчетата на славолюбието и на тщеславието, истуканчетата на чревоугодието, сладостите на човешките похвали, премените на преструвките и лицемерието, семето на сребролюбието и на други страсти. Впрочем, ако свръх всичко това се намира у тебе кичене и гордост, то ти нямаш възможност да познаеш нито тях, нито това, що е под тях[27]”.
И тъй, грехът реално заплашва християнина. Грехът дълго и поетапно върви от периферията на съзнанието към центъра му, от абстрактната представа за някоя постъпка към това, че волята и животът на човека ще са му подчинени, от случайно мярналия се образ към реалното дело (прилепване-свързване-натрупване-пленяване-страст[28]). Как навреме да го забележим, как да го отпъдим – за това много говори православната аскетика. Движението на ума към греха трябва да се спира с усилие на волята – с гняв. Гневът е в нашата душа, изпълнява същата функция, каквато и системата за имунна защита в тялото ни: разпознаване на инфекцията и нейното унищожаване. „Как да ги изгоним? Чрез неприязненото гневно раздвижване или сърдене спрямо тях. При всички свети отци намирам, че гневът е даден именно затова, щото да се въоръжим с него срещу страстните и греховни движения на сърцето и да ги прогонваме с него. Не с почест трябва да се отпраща помисълът, а като враг – с гневно отхвърляне. Като видим обиждащия ни, трябва да се разгневим, но не на него, а на себе си, или пък на онзи, който ни подхвърля помислите… Какво прави нападнатият от зъл човек? Удряйки го в гърдите, вика за помощ. На неговия вик се притичва стражата и го избавя от бедата. Същото трябва да се прави и при мисловната борба със страстите – разгневявайки им се, да зовем за помощ: Господи, помогни ми! Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, спаси ме! Боже, помогни ми! Господи, побързай да ми помогнеш[29]”.
А ако отбраната е разкъсана? Освен въпросът, как да избегнем греха, в аскетиката има още по-страшен въпрос и уви, по-важен в ежедневието за повечето от нас: какво да правим след греха. Как да останем християни, след като сме допуснали грях? Какво да правим от другата страна на греха? „Ако сме паднали, то нека преди всичко се опълчим срещу беса на тъгата… Преди нашето падение бесовете ни представят Бога като човеколюбив, а след падението ни – като жесток[30]”. Подтиквайки към грях, изкусителят нашепва: „Е, това не е нищо, Бог ще прости. Един път може!”. След греха дяволското богословие изведнъж се променя: „Е, това е, братче, сега как ще се спасиш? Нали помниш какво ги чака грешниците? Защо ти е тогава и занапред да теглиш хомота на християнските тегоби и лишения? Живей като всички хора! Щом и без това нищо хубаво не можеш да очакваш от Съдията, поне в този живот се наслади на радостите!”.
Ето защо в православната литература се разказва за разкаяли се грешници… Изобщо нашият път е път не от победа към победа, а от поражение към поражение. Стани и ходи… Пак стани… Отхвърли отчаянието… Стани: отчаянието се прогонва с покаяние („Покаянието е отхвърляне на отчаянието[31]”)… Ти само не оставай в локвата; спомни си: „Бащата казва на сина: „Отиди очисти буренясалото поле”. Онзи като видял колко е запуснато и голямо, няколко дни просто спал. Бащата идва и в отговор на оправданието на сина казва: „Сине мой, обработвай всеки ден толкова, колкото е голяма постелята ти и по такъв начин придвижвай нещата напред и не унивай[32]“… Пак ли падна? – Е, стани, отхвърли дяволското богословие и се вслушай в Евангелието: „Господ иска всички да се спасят, следователно и вие… У Бога има една мисъл и едно желание: да опрощава и да опрощава. Нека дойдат всички… Господ и на Страшния Съд няма да иска да осъди, а да оправдае всички. И ще оправдае всеки, стига да има и най-малката възможност[33]”.
Впрочем, аз нямам намерение да говоря за православната аскетика; ще предложа само няколко перли, само няколко извлечения от някои книги. Ето „Древният Патерик” – сборник от изречения (често анонимни) на подвижници от IV-V век.
Брат попитал стареца: „Какво добро дело да сторя и да живея с него?“ Авва му отговорил: „Не са ли всички дела равни: Авраам беше страннолюбив – и Бог беше с него; Илия обичаше безмълвието – и Бог беше с него; Давид беше кротък – и Бог беше с него. И тъй, внимавай: каквото иска да стори за Бога душата ти, това върши и пази сърцето си”.
Авва Диадох казва: „Както в банята често отваряните врати бързо изпускат парата навън, така и душата, ако иска често да говори, макар и да говори добри неща, губи собствената си топлина чрез вратата на езика”.
Брат попитал авва Пимен: „Сторих голям грях и искам да се кая три години. „Много е” – казал му Пимен. „Или поне година” – казал братът. „И това е много” – пак отвърнал старецът. Които били при стареца, попитали: „Не стигат ли четирийсет дни?” „И това е много” – казал старецът, – „ако човек се разкае от все сърце и вече не греши, то Бог ще го приеме и за три дни”.
Не се бори с всички помисли, а само с един. Който кове парче желязо, знае какво иска да направи – сърп или меч, или брадва. Така и ние трябва да размисляме, към коя добродетел да пристъпим, за да не се трудим напразно.
Двама старци живели заедно и между тях никога не възникнала разпра. Казал единият на другия: „Да сторим и ние разпра като другите хора”. А той отвърнал: „Не знам какво е разпрата”. Другият отговаря: „Ето, ще сложа тухла по средата и ще кажа: „Моя е”, а ти ще отговориш: „Не, моя е“, така ще се започне”. Тъй и направили. И казал единият от тях: „Моя е”. Другият казал: „Не, моя е”. И първият казал: „Да, да, твоя е, вземи я и си върви”. И се разделили, и не могли да започнат разпра помежду си.
Смирение означава да не се мериш с другите… Попитали един старец: що е това смирение? Старецът казал: „Когато брат ти съгреши против тебе, а ти му простиш, преди още той да се е разкаял пред теб”.
Ако ти, правейки забележка на някого, изпаднеш в гняв, тогава удовлетворяваш страстта си. По такъв начин, за да спасиш другия, гледай да не погубиш себе си.
Авва Исаак осъдил съгрешил брат. След смъртта му пред Исаак се явява ангел, държащ душата на умрелия над огнено езеро и пита: „Ето, ти цял живот си го осъждал, и затова Бог ме прати при тебе, казвайки: „Попитай го, къде ще ми заповяда да хвърля падналия брат?”. Ужасéн, Исаак възкликнал: „Прости моя брат и мене, Господи!”.
Някакъв брат, сърдит на друг, отишъл при авва Сиосий и му казал: „Еди кой си ме обиди, искам и аз да отмъстя за себе си”. А старецът го увещавал: „Не, чедо, по-добре остави на Бога да отмъсти”. Братът казал: „Не ще се успокоя, докато не отмъстя за себе си”. Тогава старецът казал: „Да се помолим, брате!”. И като станал, започнал да се моли: „Боже! Боже! Ние нямаме нужда от Твоята грижа за нас, защото ние сами въздаваме отмъщението си”. Братът, като чул това, паднал в краката на стареца и казал: „Няма да се съдя с брат си, прости ми!”.
Който, бидейки оскърбен, не отвръща със същото – той полага душата си за ближния си.
Авва Антоний казал: „Аз вече не се боя от Бога, но Го обичам, защото съвършената любов прогонва страха…”. Любовта е размисъл за Бога с непрекъснато благодарение… Как може човек да получи дара да обича Бога? Ако някой види брат си в прегрешение и помоли за него Бога, тогава ще получи просветление как трябва да се обича Бог.
Един брат попитал авва Пимен: „Какво значи да се гневиш на брат си напразно?”. „Напразно се гневиш за всяка лошавина – дори ако той ти избоде дясното око. Но ако някой се мъчи да те отдалечи от Бога – на такъв се гневи”.
„Как да живея с братята?”. „Както в първия ден, когато дойде, и не бъди твърде свободен в отношенията”.
Още една стара книга – „Душеспасителни поучения” от авва Доротей от VI век.
„Помня, веднъж разговаряхме за смирението. Един от знатните граждани на Газа, като слушаше от нас, че колкото повече човек се приближава към Бога, толкова по-грешен се чувства – се чудеше и питаше как е възможно това. Аз му казах: „За какъв се смяташ ти в своя град”? Той отговори: „Смятам се за големец и първенец в града”. Казвам му: „Ами ако отидеш в Кесария за какъв ще смяташ себе си там”? Той отвърна: „За последен измежду тамошните велможи”. „Ами – казва му пак, – ако отидеш в Антиохия, за какъв ще се смяташ там“? „Там – отговори той, – ще се смятам за човек от простолюдието”. „Ами – казвам, – ако отидеш в Цариград и се приближиш до царя, там пък за какъв ще започнеш да се смяташ”? И той отговори: „Почти за бедняк”. Тогава му рекох: „Ето, така и светците, колкото повече се приближават до Бога, толкова по-грешни се чувстват”.
Какво означава смирение и гордост? – Както дърветата, когато са отрупани с плодове, самите плодове свеждат клоните надолу, а клонът, на който няма плодове, се стреми нагоре и расте прав. Има пък някои дървета, които не дават плод, докато клоните им растат нагоре.
Смиреномъдрието е между гордостта и човекоугодието. Добродетелите са царският път, средата.
Кой, имайки рани на ръката си или на крака си, се гнуси от себе си или отсича крайника си, дори и да е загноил? Нали той по-скоро ще го очисти или ще го увие в пластир? Така и ние трябва да си съчувстваме един на друг.
Да порицаваш означава да кажеш за някой човек: „Еди кой си излъга…”. А да осъждаш – означава да кажеш: „Еди кой си е лъжец…”. Защото това е осъждане на самата му душа, произнасяне на присъда за целия му живот. А грехът на осъждането е толкова по-тежък от всеки друг грях, че Самият Христос е казал: „Лицемерецо, първом извади гредата от твоето око, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си” (Лука 6:42), и греха на ближния е сравнил със сламка, а осъждането – с греда.
Чувал съм за един брат, който, отивайки в нечия килия и виждайки, че тя е разхвърлена, си казвал: „Блажен е този брат, който е оставил грижата за всичко земно и така целият си ум е устремил нагоре и не намира време дори килията си да подреди”. А когато отивал при друг и видел, че килията е подредена, пак си казвал: „Както е чиста душата на този брат, тъй е чиста и килията му”.
Трябва да сме готови при всяка дума, която чуваме, да казваме: „Прости!”.
Всеки, който се моли на Бога: „Господи, дай ми смирение”, трябва да знае, че моли Бога Той да му прати някой, който да го оскърби.”
Няколко пъти в „Братски вестник” (издание на руските баптисти) са ми попадали изказвания с такава формулировка: „Един древен християнин казва: …“. Обикновено следват цитати от Иоан Златоуст. Аз, естествено, се радвам, че някои мисли на този голям богослов допадат на протестантите. Но от тях все пак бих очаквал по-буквално да изпълняват заповедите на апостол Павел: „Помнете вашите наставници“ (Евреи 13:7). Поне споменавайте имената им. Ще си позволя да напомня поне три цитата от св. Иоан Златоуст: „Ако някой започне да рови бунището, когато ти минаваш оттам, кажи ми, няма ли да започнеш да му се караш или да го упрекваш? Така постъпвай и със злословниците…”. „Взел ли ти е някой имението? Той е нанесъл ущърб не на душата, а на парите. Ако ти бъдеш злопаметен, сам ще навредиш на душата си…”. „Обуй обувка по-голяма от крака ти и тя ще те изтормози, защото ще ти пречи да ходиш: така и къщата, по-обширна отколкото е необходимо, пречи да се върви към небето[34]”.
А това са трошици от наследството на съименника на св. Златоуст – преподобни Иоан Лествичник: „Ако признак на крайна кротост е в присъствие на дразнещия ни да пребиваваме в сърдечна тишина и изпълнено с любов разположение към него, то без съмнение пределът на крайната гневливост е човек, останал сам, като да се препира и ядосва срещу оскърбилия го… Който казва, че обича Господа, а се гневи на брата си, той е подобен на човек, който в съня си мисли, че тича… Тщеславието прилепва към всичко: тщеславен съм когато постя, но когато оставям поста, за да скрия от хората своето въздържание, пак съм тщеславен, считайки се за мъдър. Започвам да говоря и съм победен от тщеславието. Замълча ли, отново бивам победен от него. Както и да хвърляте този тризъбец, той винаги ще застане нагоре с острието[35]”.
Общо взето съществуват митове за православното монашество, съществува и самото монашество, а има и православно разбиране и на християнския живот изобщо, и на монашеството в частност. И много от онова, което монасите са разбирали за човека, откриват в себе си и другите хора, поели пътя на борба с греха. И голяма част от онова, което съветват монасите, се отнася не само до послушниците. И не „езическо влияние”, не „платонизъм” и не „гностицизъм” се крие в онези думи на Исаак Сирин, с които той изразява същността на монашеството: „Съвършенството на целия подвиг се състои в следните три неща: в покаянието, в чистотата и в самоусъвършенстването. Що е това „покаяние”? – Да се остави старото и мъката по него. Що е това „чистота”? – Накратко: сърцето, милващо всяко сътворено естество. Що е това „милващо сърце”? – когато сърцето пламти за всичко сътворено, за хората, за птиците, за животните, за демоните и за всяка твар, за безсловесните и за враговете на Истината и за да могат те да се очистят и да се запазят – човек да се моли с огромна жалост, възбуждаща се безмерно в сърцето му, така че в това той да се уподоби на Бога[36]“. Това е просто Евангелие. Но онова Евангелие, което не се е затворило с последната буква, написана в него, а се открива и прораства в нови и нови сърца през всички векове и култури. Онова Евангелие, което е продължило живота си в Преданието. В православието. И този опит в търсенето на Христос, придобиването Му, задържането Му православното предание пази, въплътено в хиляди и хиляди съдби, разкази, свидетелства. Това наследство е открито, достъпно. За да се запознаеш с него дори не е необходимо да ставаш православен. Достатъчно е само да проявиш интерес. А там, според опознаване на света на отците, може би Господ ще пробуди в сърцето ти желание да влезеш в този свят и да станеш негова жива част.
А бедата на протестантството е това, че то, по думите на С. Н. Булгаков – „… няма идеал и път на светостта, без които няма истинска религия, както няма изкуство без художествен гений[37]”.
Според мен протестантите приличат на човек, който, вървейки по улицата, изведнъж вижда вратата на храма отворена, надзърта вътре, красотата го заслепява, но потресен от видяното, не влиза в храма, а постоява за секунди на прага и изтичва до изхода на метрото, бързо-бързо разказва на първия срещнат, какво е видял и го завежда до църковния праг. Сега вече и двамата се взират в мистичния сумрак на храма и вече заедно отиват до метрото, за да разкажат какво са видели на трети човек… на четвърти… на стотния. Така си и проповядват те цял живот, колко самотно им е било на улицата и колко хубаво им е станало, когато за пръв път са застанали на онзи праг…
Липсата на молитвена дисциплина, неумението да се различава духовното състояние, животът без Литургия и без изповед, водят дотам, че на религиозния човек му се налага постоянно да се разпалва с чисто психически методи… Резултатите, до които в края на краищата довежда този път, са известни на православната мистика. Това е състояние на емоционално опиянение, когато човек бърка личната си възбуда с докосването до благодатта…
Протестантската духовност има една черта, която плаши православния: възприемането на покаянието като само един момент от живота на човека (обръщането от неверие към вяра). И колкото и несъвременни да му изглеждат съветите на православните подвижници за покайното смирение като необходима атмосфера за духовна дейност („нека умът ти да е в ада и не се отчайвай” – казва преподобни Силуан Атонски), но непоклатимата самоувереност на баптистите изглежда още по-страшна. В една от брошурките, където върху двайсет страници се пояснява колко Маркс, Дарвин, Мохамед и римският папа не са прави, последните думи се запечатаха дълбоко в сърцето ми. Ето как авторът се прощава с читателите: „Ако ти, скъпи читателю, си съгласен с това, което ти казах, и прие Христос като твой личен Спасител, тогава – до скорошна среща на небесата!”.
Изобщо, колкото и да говорят, че между православието и баптизма няма много разлика, достатъчно е да си представим един до друг лицата на „нормативния православен” и на „нормативния баптист” (да речем Амвросий Оптински и Били Греъм) и ще стане ясно, че духовният опит на тези двама души е безкрайно различен. Някога Рилке писа, че всички страни граничат една с друга, а Русия граничи с Бога… И колкото и да се е променил светът от тогава, Америка все пак не се превърна в резервоар на вселенска духовност. Американският баптизъм едва ли ще може да обогати света на православието, света на Достоевски и на оптинските старци, света на В. Соловьов и на В. Лоски.
Православието е натрупало много през непрекъснатата си двехилядолетна история и много от онова, което то притежава, изглежда смешно и ненужно, неудобно и остаряло. Но само така изглежда отдалече, докато човек стои на едно място и не е започнал усилено да се изкачва. „Тъй е презрян, според мислите на седящия в покой, светилникът, приготвен за онези, чиито нозе се препъват” (Иов 12:5).
В православието всичко е движение, трудно изкачване. Там, при духовните висоти, ще стане ясно защо е необходим постът и за какво ни е църковнославянският език, защо богослуженията са толкова дълги и коя е причината в храмовете да не слагат пейки, в какво се състои почитането на светците и какво дава на човека иконата. Истината се открива според израстването.
_______________________
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 