Дякон Андрей Кураев
Протестантството се отличава от православието и католицизма по това, че от двата източника на духовни знания – Писанието и Преданието – протестантството признава само първото. Sola Scriptura. Само Писанието. Този лозунг на протестантството е привлекателен дотогава, докато не се замислиш, какво точно е останало вън от скобите на това Sola. Какво се изключва чрез тази формула? Да се живее според Писанието е чудесно. Но какво се изплъзва от полезрението на човека, който чете само Евангелието? – изплъзва се Преданието. В действителност това означава, че философският и религиозният кръгозор на обикновения, убеден протестант е значително по-тесен от кръга знания на убедения православен: от църковната библиотека той избира само Библията, обявявайки всичко останало за излишно умуване. Августин и Златоуст явно са обременително четиво, интересно само за историци. Православието е библиотека, „евангелизмът” – религия на една книга. Баптистите не виждат смисъл в Литургията – значи хоровете на Чайковски и Рахманинов са писани напразно, а Гогол е трябвало да хвърли в печката не само втория том на „Мъртви души”, но и ръкописа на своите “Размисли за Божествената Литургия”. Щом иконата е нещо различно от Евангелието, то от принципа Sola Scriptura неизбежно следва, че преподобни Андрей Рубльов е само един идолопоклонник.
Затова позицията на протестантите спрямо православието е културно-нихилистична. Щом вестник „Протестант” нарича дори Гърция „страна затворена за Евангелието” (страната, на чийто език то е било написано!), какво остава за Русия, която американските мисионери възприемат като пустиня, където до тяхното появяване дори и да е имало някакво християнство, то е бил напълно заразено от „средновековни изопачавания”.„Ние, руснаците – пише съвременният проповедник на баптизма П. И. Рогозин в книгата си, колкото невежа, толкова и агресивна, – приели християнството девет века след зараждането му, го наследихме от Гърция тогава, когато християнството е било вече силно замърсено, изпитало върху себе си влиянието на различни държавни системи и просмукано от византийско езичество. Приемайки християнството не от първоизточника, а като че ли от втора ръка, ние се приобщихме към всички негови „готови” вековни наслоения и заблуди[1]”. Е, да, ако славяните са приели славянството от ръцете на светите Кирил и Методий – това са зацапани „втори ръце”, а съвременните руски ученици на Били Греъм, безспорно са получили Евангелието от „първа ръка”. Елементарната логика води до неизбежния извод, че в Русия от времето на княз Владимир изобщо не е имало християни[2]: нали баптистката догматика забранява да се кръщават деца, а в Русия вече от хиляда години поколение след поколение в детството си са преминавали през кръщелния купел. И ето, излиза, че Сергий Радонежски и Достоевски, Серафим Саровски и Павел Корин, свещеномъченик патриарх Тихон и онези, които Ключевски нарече „добрите хора на древна Русия” – всички те не са били християни, защото в детството си са били кръстени.
Баптисткият историк Л. Корочкин в брошурата „Християнство и история” вече каза, че Александър Невски не може да се смята за светец (за разлика, да речем, от който и да е баптист), защото защитавайки Русия от кръстоносците (за какво пък му е трябвало да прави това?!), той убивал хора, а Василий Блажени не е никакъв „юродив заради Христа”, а просто психически болен човек.
Със смъртта на последния апостол умира и последният християнин. Не, още по-строго: в същата минута, когато последният от новозаветните автори е сложил точка в последното си послание, хората отново са се отдалечили от Бога. Бог повече нищо не е могъл да каже на хората. И хората повече никога не са могили да кажат за сърцето си какво става в него по време на пътуването му към Бога, нищо повече от това, което е било запечатано с библейската корица. „Ако някой добави и дума в тази книга…”
Така мислят протестантите. Протестантското и православното светоусещане повече отколкото по въпроса за иконите, се различава в отношението си към историята. Протестантството е извънисторично светоусещане. От него се изплъзва историята на хората, историята на Църквата. В историята нищо не се натрупва, нищо не става. Бог е престанал да говори с написването на последната новозаветна книга, а сами по себе си хората не са способни на нищо добро: „По своята природа човекът е не само рожба на злото, но още и престъпник, и то углавен[3]”. Светоотеческата традиция никога не е виждала човечеството като сборище от административни углавни престъпници и затова се е отнасяла към плодовете на човешкото творчество по друг начин: „Единствено ние от всички творения, освен умната и логична същност, имаме още и сетивното. А сетивното се съединява с логоса, създава многообразието в науките и изкуствата и постиженията, създава уменията да се обработват полята, да се строят къщи и изобщо да се създава нещо от несъществуващото (макар и не от абсолютното нищо, защото само Бог може това). И всичко е дадено на хората. Подобно нещо никога не се случва с ангелите“ – казва св. Григорий Палама[4]. И наистина – нали ангелът е вестител. Не се очаква от пощаджията творчески да преиначи поверената му телеграма и затова още хиляда години преди Палама св. Иоан Златоуст твърди: „не е дело на ангелите да творят[5]”. А напротив – „Бог е направил човека участник в творчеството“ – пише преподобни Ефрем Сирин[6]. Затова е възможно и Преданието: Бог е способен да твори отвъд пределите на Библията, а човекът е склонен не само към грях, но и към сътрудничество с благодатта.
Оттук произтича различието между протестантското и православното отношение към Преданието. В перспективата на протестантското богословие, отричащо Преданието и съзидателния смисъл на църковната история, трудно е да обясним защо в Библията е включена книга „Деяния”. Защо разказите за живота и проповедите на Спасителя са допълнени от първата църковна хроника? Защо трябва да се разказва за постъпките на хората, щом вече е казано какво е извършил Единственият Посредник?
Библията е исторична. Това е историята на един народ, а не жизнеописание на Моисей. Протестантството е лишено тъкмо от това историческо дихание и доверието към намесата на Бога в историята на народа. В своя исторически антицърковен нихилизъм то твърди – няма смисъл да се вглеждаме в диханието на Духа в хората, дайте да изучаваме само словото Божие и да не се интересуваме от това, как хората са слушали това Божие слово. Но словото Божие все пак е насочено именно към хората…
Историята на човечеството се е готвела за приемането на Евангелието; и в самата история, в хората, проникват и продължават да проникват онези дарове, заради които Евангелието е било дадено. Антиисторическият нихилизъм на протестантите може да се приеме само ако допуснем, че Писанието е метеор, за миг преминал през земния небосклон. От надисторическата висота веднъж се е втурнал към нас вихърът на Откровението, оставил е следи, укрепени с новозаветните текстове, и отново се е изпарил в отвъдисторическите и отвъдчовешките пространства. На хората им остава само едно: да изучават знаците, останали от Посещението. Огънят, изригнал на повърхността, опали, разтопи скалите, остави върху тях странни знаци и се скри. Метеоритът отдавна завърши полета си. Евангелският огън угасна. Христос си отиде, а вместо Себе Си остави само книгата. Всичко, което знаем за Христос и за Бога – „геолозите” го знаят само от книгата. От Евангелието. Геолозите-теолози могат да изучават разказите на апостолите, как Бог е променил сърцата им. Но те не вярват повече на никое свидетелство за същия този Огън. Останалите хора не винаги правилно (от гледна точка на последната гео(тео)логическа комисия) са разбирали завещаните ни слова. Геолозите, поради липса на личен опит от докосването до онзи огън, изучават тази метеоритна яма, тези странни следи върху древните скални породи, и по особеностите на една или друга необикновено разтопена скала изграждат предположенията си що за огън е бил това и откъде е могъл да дойде. Евангелието е само обект на изучаване: това е пасивен материал, пасивен текст, който лежи и чака умен и схватлив читател (то столетия е чакало баптистките си и адвентистки тълкуватели, търпеливо понасяйки насилието от страна на католици и православни).
Ами ако Евангелието самò живее? Ако е активно? Ако не чака читателя, ами само го създава? Ако „благодатта Ти, Господи, ходи след безумните и заблудените и вика към немъдрите: не изглупявайте във вашите грехове[7]”? Ами ако Христос наистина е сред нас и е продължил и в трети век, и в девети, или в деветнайсети да твори не по-малко, отколкото в първи век? „Бог не живее в ръкотворните храмове” и тъкмо затова православието не смята, че Дух Свети е останал затворен сред стените на Сионската горница, че Духът на Петдесетница не е достъпен за никого, освен за онези, които са имали късмет да бъдат в онзи дом, по онова време. Но ако „Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евреи 13:8) и ако Духът действа не само в Сионската горница, значи и у другите хора, не само у апостолите са могли да се проявят даровете на Духа.
От гледна точка на православието книга Деяния е ценна с това, че тя потвърждава: обещанието на Христос („Аз съм с вас… ще ви дам Утешител“) се е изпълнило. Неговият дар се оказва действен: с нас е Бог. Бог не само е бил, но и е с нас. Бог е с нас не само в дните, когато е бил в плът на земята, но и след това. И след като възнесе от земята Тялото, родено от Мария, Той остави тук онова Свое Тяло, което Сам Си създаде на Тайната вечеря. Бог е с нас, защото с Тялото Си направи Своя община, Своя Църква (Колосяни 1:24). Книга Деяния е първият еклезиологичен[8] трактат, първото докосване до тайните на Църквата. Това е разказ как Духът действа в хората. Нима това действие се е прекъснало? За протестантите книга Деяния затваря историята на Църквата. По-нататък те виждат само историята на лутанията, на изопачаванията и на предателствата (по странен начин с появата на тяхната община те се преустановяват). За православните книга Деяния само отваря историята на Църквата.
И тъй, казано с думите на Л. Успенски, „не бива да се опростява проблемът: ако в първите векове на християнството нещо е липсвало, това не означава, че не е нужно в наше време[9]“. Следователно, ако Григорий Богослов казва нещо, което Иоан Богослов не е казал – това не е непременно изкривяване на апостолското слово. Църквата е жив организъм, а на живия е присъщо развитие. Затова баптистките твърдения, че те са се върнали към „апостолската простота” са неубедителни: не може да се накара възрастен човек отново да влезе в люлката и да носи детски дрехи, колкото и да са му мили. Християнството вече е възрастно. То е на две хиляди години и това дърво, разклонило се за две хилядолетия, не бива отново да се орязва до размерите и формата на стръкчето, от което то води началото си в зората на християнството.
За човека е естествено най-важното в живота си да изразява чрез формите на изкуството и не бива да се забранява всякаква религиозна живопис само защото се предполага, че апостолската община не я е познавала! За човека е естествено да търси как да осъзнае вярата си, естествено е да се стреми да пренесе във владенията на разума си онова, което е придобил чрез опита на Откровението – не за да провери с разума си Откровението, а за да научи разума си да живее с Откровението, за да може опитът, който се дава на сърцето, да стане предмет за размисъл на ума. И ако Църквата не е привлякла веднага философския инструментариум за разясняване на вярата и на надеждата си, това не означава, че всички разработки на следапостолското богословие трябва да се премахнат. Христос сравнява Божието Царство с растящо семенце, с дърво, със закваска. Да се сърдим ли на дървото, че не си е останало семенце, а е всмукало цялата сложност на света и на човека! Дървото, оставено от Христос „след Него” прорастна през историята, всмуквайки всички нейни сокове и разтваряйки ги с Небесните извори. И само човек, срамуващ се от Христос и от тайната на Боговъплъщението, може да каже, че Църквата „напразно се е свързала” с „този свят”. Да, Писанието е норма на християнската вяра и живот, това е камертон. Но нима може камертонът да замени целия хор? Нима таблицата за умножение заменя реалната дейност на математика? Нима издаването на учебник по руска граматика налага вето върху появата на стихове от Пушкин или романи от Достоевски? Не бива да се противоречи на канона. Но не бива да се противоречи и на правилата на руския език. Нима установяването на правилата на речта да прави излишно последвалото развитие на литературата? Нима като признаваме посланията на апостол Павел за боговдъхновени трябва да се отнасяме с пренебрежение към „Изповедта” на блажени Августин?
Какво изобщо означава православието? Това е Евангелието плюс благодарното приемане на неговото въздействие върху онези хора от различни времена, култури и народи, които всецяло са се отворили за Христовото благовестие. Православието – това е доверие в историята. За православния е немислимо да си представи, че опитът на откровението и богообщението, който са имали апостолите, по-късно изведнъж е станал недостъпен. Струва ми се странно това „ново учение”, изтъкващо, че Христос след хиляда и петстотин години е забравил учениците Си и ги е оставил да се заблуждават по въпроси, значими за спасението (което противоречи на догмата за човеколюбието на Твореца).
На православието е чужда тоталната подозрителност, смятаща, че „имаше един християнин на света, а и него го разпнаха”. То смята, че в продължение на две хилядолетия християнска история е имало немалко хора, които ясно са чули със сърцето си Евангелието и не са го изкривили нито в живота си, нито в проповедта си. В класическата книга на монашеската духовност – „Лествицата”, се казва, че „монах е онзи, който се придържа единствено към Божиите слова и заповеди по всяко време и място, и дело[10]”. А както отбелязва протоиерей Иоан Майендорф, Църквата в своя „Символ на вярата” нарича себе си апостолска, а не светоотеческа, защото свят отец става онзи, който с адекватни думи е могъл да проповядва на своето време изначалната апостолска вяра и да води евангелски живот.
За православното светоусещане са много скъпи евангелските притчи за Царството Божие. Това са притчи за Божието смирение и търпение. Царството Божие не идва „забележимо”, то не просто нахлува в историята отвън, то не се подхвърля в човешкия свят, а постепенно узрява и влиза вътре в него. Такива са притчите за зърното, за закваската, за синаповото зрънце.
И още – за православното сърце са особено скъпи прощалните слова на Христос. „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20). От тези „всички дни” протестантската еклезиология е принудена да премахне онези дни, които са изминали между апостолските времена и появата на онова вероизповедание, от чието име протестантът проповядва (в мек вариант това е времето от император Константин до Лутер, а в строгия смисъл – от апостолите до, да речем, възникването на петдесетниците[11]). Православните пък не могат да сложат граница между епохата на истинската Църква и вековете на „полуезическото псевдохристиянство”. Ние не можем да ограничим въздействието на Христовия Дух с периода на живота на апостолите. Ние не виждаме прелом между апостолската Църква и Църквата след тях. Даровете, изпълнили апостолите, виждаме и в християните от следващите поколения. „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание” (Галатяни 5:22–23). Виждал съм тези дарове у съвременниците си. Протестантите ще кажат, че не са ги видели у православните. Какво пък – това ще е разсъждение, характеризиращо само опита им, техния свят, но не и света на православието.
Изобщо позицията на човек, твърдящ „не съм видял”, „не съм срещал”, „не ми е попадало”, винаги е по-слаба от позицията на онези, които казват: „а ние сме били там и затова каквото сме чули, каквото сме видели с очите си, каквото са разглеждали и усещали ръцете ни, него ви възвестяваме, за да може и вие да общувате с нас”. Да, да, тук прилагам спрямо протестантите онзи аргумент, който ние (и православните, и протестантите) толкова често използваме в полемика с невярващите. Как може да се съди за религията на човек, който няма и не е преживял изобщо никакъв религиозен опит? Няма ли разсъжденията му да са толкова компетентни, колкото и разсъжденията на глухия за музиката? Не е ли такава цената на „научно-атеистичните” трактати, както и на дисертацията на слепородения по история на живописта? А протестантите знаят и използват аргумента на пътешественика спрямо скептика-домашар: ако ти, съседе, не си ходил в Иерусалим и не знаеш пътя за натам, това съвсем не означава, че Иерусалим наистина не съществува, че е невъзможно да попаднеш там и че всички разкази на пътешествениците са си чиста измислица[12]. Тъкмо изхождайки от религиозния опит, този аргумент на пътешественика може да се преадресира към протестантите: братя, ако не сте били поклонници по православните манастири, ако не сте усетили кроткия повей на духа в манастирските килии, ако сърцето ви след изповед не е литнало облекчено и не сте усетили след причастие в жилите си Христовата кръв, поне не избързвайте с отрицанията си. Не у всички опитът от докосването до православието е бил толкова печален и безплоден. Иначе нямаше да има православие.
И дори ако поведем разговор за греховете и болестите на съвременното православие, пак няма да успеем да сложим граница между „безгрешната Църква” и „съгрешилата Църква”. „Цялата Църква е Църква на каещите се, тя цялата е Църква на загиващите” – още в ІV век е казал преподобни Ефрем Сирин[13]. Греховете, познати ни по нас самите, по нашите съвременници, както и от историята на Църквата, са се срещали и в апостолските времена, и в апостолските общини (и властолюбието, и споровете, и разколите, и честолюбието, и неразбирането на Христос, и прекаленият материален интерес, и законничеството, и либертинизмът[14]). На апостолските църкви Христос казва: „[Ти] остави първата си любов … зная твоите дела; носиш име, като че си жив, а си мъртъв … не намирам делата ти съвършени пред Моя Бог … ти не си ни студен, ни горещ … ти казваш: „богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест, и клет, и сиромах, и сляп, и гол” (Откровение 2:4, 3:1-2, 3:15-17). А на апостолите им се е случвало да казват на учениците си: „Вървяхте добре: кой ви спря?” (Галатяни 5:7).
В монашеските книги има разказ от стари времена за двамата монаси, които отишли по работа в града и там ги съблазнили блудници. Като се върнали в манастира, те се разкаяли, а за да се поправят и да оплакват греховете си събранието на старците определило те да прекарат известно време в килиите си без никакво общуване, а само в молитви. Когато изтекло времето на епитимията, двамата грешници излезли от килиите си. Единият бил блед и очите му били зачервени от сълзи. Другият – весел и без следи от плач. Братята попитали първия: „Какво прави през това време?” – „Плаках и молех Господ да ми прости греха”. После попитали втория: „А ти как прекара това време?” – „Радвах се и благодарих на Бога, че ми прости греха и ми позволи да се върна към монашеския живот”. Старците си поговорили и казали, че и двата пътя са добри… Тези двама монаси са двете основни направления в историческото православие. Ние знаем нашия грях и не го отричаме (въпреки че той съвсем не е в почитането на иконите, както се струва на протестантите). Но познаваме и Божията благост. „Какво, ако някои не са повярвали? Нима неверието им ще унищожи Божията благост? Съвсем не! Бог е верен, а всеки човек е лъжлив” (Римляни 3:3-4).Когато православен човек чете това апостолско слово, под „всеки” той разбира и себе си. Ето защо аз мога и да кажа: „Бог е верен, а всеки православен човек е лъжлив”. Ще дръзне ли петдесетникът да каже: „Всеки петдесетник е лъжлив”? Или те са намерили начин да употребяват думите „всички” и „всеки”, изключвайки от тези „всички” себе си.
Ние знаем, че християните могат да грешат – и затова можем да се вглеждаме в светлосянката на историята. Православието приема историята: дарът на Христос не е угаснал, не е изчезнал. Присъствието Му, въздействието Му върху Неговия народ не е намаляло със смяната на поколенията. Но ако Духът Божи диша във всички столетия, ако Христос наистина е с нас през всички дни (с нас, а не само с апостолите до деня на тяхната смърт), нима можем да се отклоним от изследването и от приемането на онзи жизнен път в Христа, който е бил натрупан за тези „всички дни”?
Ние не поставяме този опит по-високо от апостолския, проверяваме светоотеческите творения с евангелска мярка. Та нали Евангелието ни е дадено, за да се въплъщава в живота. А животът е толкова сложен и многообразен. Бог е невместим в книга. Човекът е невместим в книга. Човешките ситуации са сложни и неизброими. Ето защо православието казва: Евангелието за нас е мерило, правило. Но животът не се свежда до сборник от правила. Не в смисъла, който допуска изключение от правилата, а в онзи смисъл, че един и същ съвет при различни обстоятелства може да бъде изпълнен доста различно от различни хора.
Тогава какво е натрупало православието за онези векове, когато според мнението на протестантите на земята не са съществували християни? Преди всичко – знание за дълбините на човешката душа. Очевидна е разликата между православната и протестантската литература: протестантската има мисионерски характер, тя подтиква хората да приемат Бога и Евангелието. Тази литература ни говори за това какво става с човека на границата на вярата и неверието (впрочем протестантските брошури не стигат до дълбочината на Достоевски и блажени Августин).
Всички вече знаят структурата на протестантската проповед: бил съм и атеист, и грешник, но повярвах в Христа и станах щастлив. Ето една глава от „Методически вестник на учителите от неделните училища[15]”, наречена „Да свидетелстваме за Бога пред невярващите”: „Процесът на евангелизиране значително ще се ускори, ако помощник-директорът по евангелизация научи вярващия да свидетелства за вярата си. Един от начините за свидетелстване е да им разкажем за Бога, което може да се направи по следния план: 1. Какъв е бил живота ми, когато бях невярващ? 2. Как осъзнах, че Христос ми е необходим? 3. Как повярвах в Него? 4. Какъв стана животът ми след като приех Христа?” В тази глава няма нищо повече!
Въпреки че е сложно да се говори за чужд духовен опит, всичко онова, за което човек проповядва, което предизвиква у него най-голямо въодушевление и искреност, показва достатъчно ясно някаква скрита структура на духовния му опит. Това, че протестантската проповед е ограничена само с момента на личното обръщане, не е случайно. То просто показва липсата на друг сериозен духовен опит. Обикновената баптистка брошура разказва как по-бързо да изминем пътя от неверието към Евангелието; традиционната православна проповед се обръща към повярвалите хора и говори за онази духовна битка, която се надига в душата на човека вече след кръщението. Най-деликатният анализ на душевните и духовни състояния и преживявания, умело разработен от православните подвижници, за протестантите остава неразбран и нежелан. Тъкмо отказът от традицията на християнската мистика, свеждането на религиозния живот до чисто брошурно-проповедническа практика подтиква хората на Запад да търсят работа за душата в „далечна страна” – в кришнаизма и йогата. Не е чудно, че в религиозна среда, където думата „аскетизъм” се е превърнала в ругатня, започнаха твърде успешно да се разпространяват нехристиянските аскетически практики[16].
В църковното богословие има такъв термин – „призоваваща благодат”. Това е такова Божие действие, което става извън Църквата, когато човешкото сърце е докоснато от Бога и се обръща към вярата. Доколкото предназначението на тази енергия е да доведе в църквата човека, който все още е извън нея, това е единственият вид благодат, действащ извън Църквата. За нея св. Теофан Затворник казва, че „призоваващата благодат е всеобща и никой не е изключен[17]”. Аз мисля, че тази благодат я има и в протестантството, защото „никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго” (1 Коринтяни 12:3).
_______________________
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 