Калин Янакиев

Църквата като благовестното общество на Царството

„Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. […] Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят…“ (Матей 5:38-44).

Едва ли има други думи на Христос, казани на земята, които да са станали жертва на толкова превратно и чуждо на намерението им тълкуване. Поради това тълкуване почти във всички векове на историята християните са били подигравани и подлагани на издевателства като люде с „овчедушно” учение, проповядващо позорна пасивност и примиренчество. С ехидна злост са хвърляли в лицата им упрека, че отстъпват от учението на собствения си Бог, когато са си позволявали да издигнат глас в защита на накърнен морал или срещу цинична агресия. Осъждали са вярата им като създаваща „етос на статуквото”, инфилтриращ в историческия свят на „героичните свершения” дълбинен и пагубен „нихилизъм” (Ницше).Но именно когато (както е обичайно) бъдат четени откъснати от своя контекст, в тези думи би трябвало да блесне нещо, което да обърка издевателите. Защото, ако наистина това са думи, заповядващи просто пасивност, ако са нареждания за едно (немъжествено, противоестествено) непротивене на злото, то защо те го правят по толкова странен – прекомерен за вменената им цел начин? Та ако на християните действително е наредено чисто и просто да не се противят на извършваното по отношение на тях зло – да не отвръщат на плесницата, която някой им удря по „дясната страна” – защо Иисус ги учи да го правят, като им заповядва още, свръх това, да обърнат за плесница към нападателя и другата? Защо, ако им се нарежда чисто и просто да се примиряват с отнемането на онова, което им принадлежи (ризата), Христос ги кара да го направят като още, свръх това, отдадат на отнемащия им я и „горната дреха” (която последният все пак не е поискал)? Защо, ако им е заповядал чисто и просто да не се отнасят към онзи, който се държи с тях като враг, с подобаващата за враждебността му враждебност, Господ ги наставя още, свръх това, и да „благославят” този враг? Не се ли вижда достатъчно ясно, че в думите на Христос към учениците Му има заповед по-скоро за някаква особена, парадоксална активност, а не за пасивност и примиренчество? А това самото вече подсказва, че те, изглежда, въобще и не изричат тъкмо това странно и противоестествено учение, което им вменяват, но нещо съвсем, съвсем различно.За да го разберем обаче, наистина е нужно да върнем цитираните думи на Христос към учениците Му в техния автентичен и – най-важното – цялостен контекст, контекста на Евангелието. Да излезем от станалия през вековете толкова привичен (и за самите християни) навик да се гледа на това Евангелие като на книга, събрала афоризми, притчи, максими „за живота”, които могат да се цитират и привеждат сами за себе си. Да си припомним, на първо място, какво въобще означава в превод заглавието на тази книга – „Евангелие”. Защото, щом тя се нарича така, то значи тя е книгата, която съдържа в себе си не нещо друго, а определена „вест” – съдържа една „блага” вест, а именно „Благата вест” на Христос, че „се е приближило (вече) Царството небесно” (срв. Матей 4:17), че ето, приижда, настъпва вече в този свят „Царството на Бога и Неговата правда” (Матей 6:33).Трябва да се припомни следователно, че думите, заради които християните толкова дълго и толкова упорито са осмивани и подигравани като „овчедушни нихилисти”, са изречени от Христос в контекста на Неговата вест, на Неговото Благовестие за идващото Царство и значи, именно като смислово произтичащи от и свързани с това Благовестие трябват да бъдат четени и разбирани. Те въобще – не бива да пропускаме да обърнем внимание на това – са казани от Христос на учениците Му в началото на Неговата проповед, възвестяваща Царството, и защото „се е приближило” (и преди всичко за тях се е приближило) Царството, на което им предстои да станат жители.

Това е първото. От което следва и второто: че щом това е така, то за „този свят”, за „този еон”, в който въпросната вест се възвестява, са настъпили „последните дни” и той – от света, в който хората са живели отначало – се е превърнал в „стария свят” („стария еон”), в който е „остаряло” и вече е при своя край и всичко, което е имало валидност и сила за него. Но ето защо всички онези, които живеят и слушат Христос, в тези „последни дни” на „стария еон” (и вече са предопределени за новия) би трябвало да се научат в какви отношения трябва да се поставят с (вече) отиващото си. Защото те вече принадлежат, още отсега принадлежат на нещо отвъдно нему, на нещо окончателно и всеразрешаващо.И ето, Христос започва да обяснява това, като казва първо (първо по ред в тази същата Проповед на планината, в която са казани „скандализиращите” думи): „Блажени са…”. Блажени са сиреч всички, които по един или друг начин страдат в стария свят – плачат, жадуват, търпят гонения – защото тям предстои да бъдат утолени във всичко. След това казва (за тези „блажени”), че тяхната праведност, именно като предопределени жители на Божието царство, безспорно трябва да надмине тази „на книжниците и фарисеите”, и в тази връзка разгръща пред учениците известните Си противопоставяния: „Слушали сте, че бе казано на древните” („не убивай”, „не прелюбодействай”, „клетва не престъпяй” и така нататък), „Аз пък ви казвам” („всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде”, „всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” и така нататък), за да стигне накрай до заповедите, които ни интересуват и които следователно, вижда се, не са нищо друго освен заповеди за съвършената свобода, която трябва да придобият синовете на Царството в отношенията си със „стария еон”.

Следователно с думите, които Христос казва на учениците Си, Той им нарежда не нещо друго, а как трябва – като Негови ученици – да се отнасят (вече) към света, в който Благата вест е прозвучала. Те, става ни ясно сега, трябва да бъдат в него като „чужденци”, като люде, които в него не са от него, които, бидейки вече откровени като поданици на едно горно отечество, остават в „чужбината” на „този свят”, но носят, трябва да носят, в него „имунитета”, с който ги е снабдило царственото „отечество”.Но ако думите на Христос към учениците Му бъдат прочетени по този начин, тоест като думи, изречени в порядъка на изложението на Благата вест, на проповедта на „Евангелието”, то те веднага разкриват един съвсем различен от вменявания им смисъл. И най-същественото – веднага става разбираемо и логично онова, което при привичното им (но неправилно) четене изглежда като „прекомерност”. Защото на онзи, „който иска да се съди с тебе и да ти вземе ризата”, затова „дай и горната дреха”, понеже тук въобще не става дума за това да не се съпротивляваш на посегателството, да не браниш своето, а да покажеш свободата си. Нито ризата, нито горната дреха за теб, на когото е благовестено от Самия Цар, че вече е тук Царството Му, са вече „твоето”, ултимативно „необходимото”, онова, от което си зависим (и затова трябва да го браниш за себе си). Както ризата, така и горната дреха са вехтории от „стария свят”, които ти носиш в неговата „чужбина”, но от които вече – като благоизвестéн жител на един загърбващ го, заменящ го със себе си „нов свят”, като един жител на бъдещето, все още ненапуснал окончателно миналото – ти си съвършено свободен. И ризата, и горната дреха са вече достояние не на твоя, а на този „чужд” на теб свят. Ти си облечен в несравнено по-скъпоценна дреха и споменатите „риза и горна дреха”, макар все още надянати върху теб, вече въобще не ти „трябват”. Те – както и всичко, всичко от този свят, за което обитателите му са готови да се „съдят”, защото само с него могат да бъдат живи – са за теб нещо надживяно, нещо, което все още не си съблякъл само защото, застанал на прага на стария си дом, все още не си го прекрачил. Ето защо прочее от онзи, „който иска да се съди с тебе и да ти вземе ризата”, ти не просто не бива да се отбраняваш (да му се противиш „в съда” на този свят), но трябва да му оставиш „и горната дреха”. Трябва, защото нямаш повече „дела” за водене в „този свят”, ти си свободен от него, не принадлежиш повече на неговата „юрисдикция”. И това произтича тъкмо от провъзвестената ти Блага вест, логично е да го приемеш като нещо, което трябва да правиш, ако вярваш в Благата вест. Защото, ако Царството е тук, в благовестящия го Христос, Който и е неговият Цар – избралият ни, призовалият ни да Му станем „поданици” – то ясно е, че точно затова, като ни припомня какво ни е било казано, когато сме били още поданици на света, от който ни взима, Той ни заявява сега: „Аз пък ви казвам”… „Казано ви бе: „око за око, зъб за зъб”, „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата”. Базисната грешка следователно при четенето на тези думи, която ги прави и така скандализиращи и подвеждащи, е, че те се тълкуват като адресирани към едни и същи с древните люде, към люде, обитаващи един и същ с древните свят, а не есхатологически. Това обаче не е така. Те са казани за един друг свят и затова са различни от казаните на „древните”. Защото именно в стария свят, в който дяволът е бил господар, доброто е трябвало да се налага със сила над злото и за да не надделява злото, на него е трябвало да се противостои със зло. В стария свят, значи, ако някой ти е удрял плесница, ти или е трябвало да му отвърнеш с плесница, за да спреш, отблъснеш злото, или, ако си се оказвал безсилен да го сториш, е трябвало да се свиеш, да претърпиш, да се примириш със злото му. В света на Царството обаче, което Христос сега благовести на учениците, дяволът е осъден и доброто вече не съществува само като недопуснатост (възпрепятстваност) на злото чрез Закона, ами – само по себе си, свободно и суверенно в Бога, Който е Господарят на това Царство. Но ето защо и избраните вече от света за това Царство, научилите от Самия Благовестващ им Негов Цар, че за „този свят” са дошли „последните дни”, трябва да знаят, че те са свободни от неговото зло. Злото му вече не бива да ги засяга. Те нито вече ще трябва да са задължени да отвръщат на плесницата с плесница, нито ще трябва да я претърпяват , ако не могат да ѝ отвърнат. Те не могат да бъдат вече пленници на злото – нито като въздаятели, нито като потърпевши, защото стават „синове на небесния Си Отец”, а Той е неуязвим, защото е Любов.Та ето, Самата Любов, Която се възцарява в сетните дни на стария еон, им казва: „да се не противите на злото” му. Вие вече сте свободни от него, защото сте в царството на любовта, защото сте „поданици” на любовта, а тя нито въздава (защото обича), нито претърпява и бива уязвена (пак защото обича). На онези, на онези преди Благовестието „бе казано: око за око, зъб за зъб”. На вас обаче Аз пък казвам – вие сте свободни от атаките на злото. Ако ви ударят плесница по дясната страна, нито отвръщайте, нито се свивайте и скривайте, но обърнете им и другата. Защото, като жители на Царството, нямате вече „врагове” (на които да бъдете на свой ред врагове или на които да оставате жертви). Вие сте поданици на небесния Отец, Който нито е враг някому, нито има враг, на когото да може да стане жертва, но като съвършена Любов „оставя своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд над праведни и неправедни” (Матей 5:45).

Християните следователно са не народ от „нихилисти” и „слабаци”, а народ избран (и отделен) от света за жителство в другия (новия) свят, идващ в Христа – народ свободен от и сред народите на този свят; не „етнос” (народ в светския смисъл на тази дума), а „лаос”(народ в есхатологичния смисъл на това понятие и „значи” – народът на Църквата).

Църквата като Тяло Христово

Според така нареченото в християнското богословие „органологично учение” за Църквата, разгърнато от св. апостол Павел в дванадесета глава на Първото му послание до Коринтяни, тя, Църквата, бива уподобена на човешко[то] тяло.

Църквата е „тяло” и на това тяло апостолът на първо място дава неговото идентифициращо го определение – казва сиреч какво по-точно „тяло” е тя, чие „тяло” е. И ето, той казва: Църквата е Тяло[то] Христово – Тялото „Христово” е, доколкото „душата”, която го одушевява, или, по-строго: Личността, Която е в него, на Която то е „тяло”, е Сам Христос.След Своето Възкресение, след като е „победил света” (срв. Иоан 16:33), Христос е в Църквата като в Свое Тяло и Църквата е именно пребиваващото във времето Негово Тяло. „Тялото” обаче въобще – и това е същността на „органологичната” метафора за Църквата – е нещо раз-член-ено, съставено от множество „членове” (органи), които всичките са все негови, на това тяло „членовете” (органите), доколкото са одухотворявани от все неговия, на „тялото”, един дух. Ето защо, както е раз-член-ено в много „членове”, така тези пък „членове”, доколкото са одухотворявани от един и същи дух, се съчленяват в една интегралност, в една (много-членна) монада – тялото.

В органологичната метафора на св. апостол Павел, както може да се забележи, има една трудност, която трябва да бъде просветлена. Защото апостолът, както казахме, говори за Църквата като за Тяло „Христово”, а същевременно в метафората това Тяло е одухотворявано, оживявано от един „Дух” – от, безспорно, Духа Свети, от третото Лице на Св. Троица (срв. „Има различни дарби, ала Духът е един и същ”, 1 Коринтяни 12:4; „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло… и всички с един Дух сме напоени”, 1 Коринтяни 12:13). В какъв смисъл тогава Църквата се идентифицира като Тяло на Христос, а същевременно живот на „членовете” ѝ дава Светия Дух?Отговора на този въпрос намираме в думите на Самия Спасител в Неговата прощална беседа с учениците (апостолите) на Тайната вечеря, предадена ни от св. Иоан Богослов в глави 14-16 от Евангелието му. В тази беседа Иисус, утешавайки онези, от които предстои да бъде взет през тази нощ, ги уверява: „Няма да ви оставя сираци; [пак] ще дойда при вас” (Иоан 14:18). Забележително е обаче, че Той казва това във връзка с обещанието Си, че ще помоли Отца да даде на оставяните „друг Утешител” и това е „Духът на истината” (Иоан 14:16). „Той – казва Христос – … във вас ще бъде” (Иоан 14:17). От тези думи следователно става ясно, че подир увенчанието на Своя подвиг, подир Страстите, Възкресението и Възнесението при Отца, Христос „ще дойде” при Своите, но чрез единосъщния с Него Дух Свети. В Него, в Духа, Той, Христос, „ще дойде” при Своите, защото пак по думите Му от тази прощална беседа Духът Свети ще има мисията именно Него да „прослави” – „от Неговото да вземе и да възвести” на учениците (срв. Иоан 16:14). „Кога дойде Утешителят, който Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца – казва Христос, – Той ще свидетелствува за Мене, а и вие (подразбира се именно, че доколкото Духът ще пребъдва във вас) ще свидетелствувате” (Иоан 15:26-27).И тъй, Христос е победил света и ще дойде при него в Духа; ще дойде във всички „Христови” и във всеки „Христов” и това Негово „идване” в Духа ще е и раждането на Църквата – Неговото присъствие тук след края на спасителния Му подвиг (което и се изпълнява в деня Петдесетница, когато първо апостолите приемат Духа във вид на огнени езици – вж. Деяния апостолски 2:1-4). Но ето – и тук е началото на органологичното учение за тази Църква на св. апостол Павел – Той ще дойде във всеки един от всички „Христови”, от всички „нас”, които „в Христа се кръстихме и в Христа се облякохме” (срв. Галатяни 3:27) в определен Свой аспект, произтичащ и от нашите иманентни качества, тоест ще ни дари със специфичен духовен дар на „Христовост”, със специфичен дар на Духа (харизма). В най-голяма дълбочина в тази много-различност на даровете (харизмите) е и основанието на вътрешноцърковното раз-член-ение, а оттук и на така наречената църковна иерархия.Така, чрез Духа, Христос в едни „Свои”, в едни „Христови”, ще „дойде” със Своето Пастирство, ще ги дари със Своето пастирство, за да продължат – те, имайки тази харизма, като Него, да „пасат Неговите овци” (срв. Иоан 21:16). Чрез Духа, значи, Христос ще дойде в тях с Пастирството Си, за да бъдат те в Тялото Христово „пастирите”, епископите. В други по-нататък Той ще дойде със Своето учителство, ще ги дари със Своето Учителство, за да продължат те, имайки тази харизма, да „научават (както го е правел и Той) всички народи” (срв. Матей 28:19), за да бъдат в Тялото Христово учителите, презвитерите (защото първоначално „презвитерите църковни”, буквално старейшините, стареите от Божия народ, са били тъкмо онези, които са учителствали в него). В трети още по-нататък Христос „ще дойде” със Своята Диакония, със Своето – нека не се смущаваме от думата – Прислужничество, за да продължи чрез тях да бъде „среди нас като прислужник”, какъвто бе и сред учениците Си на Тайната вечеря, когато взе убрус, препаса се и започна да мие нозете им (срв. Иоан 13:4-5 и също Лука 22:27) – и това в Тялото Христово ще бъдат дяконите. Накрай, в четвърти – Христос „ще дойде” със Своето Пророчество, ще ги дари със Своето Пророчество, за да имат те в тази харизма силата „да изпитват духовете” (1 Иоан 4:1) и да свидетелстват за Царството, за да бъдат те в Тялото Христово изпитващите и възвестяващите – потвърждаващите с пророческото „амин”, тоест лаосът, лаиците (по-късно, в особено подчертан смисъл, онези от тях, които избират пътя на перманентния подвиг на молитвата и съзерцанието, на трезвението в развързаност от попеченията за света – монасите).Както се вижда следователно, доколкото всеки дар е все дар на Духа, с който Христос ще бъде при нас, с който изпълнени, ние няма да сме без Христос, няма „да сме сираци”, ние всички ще сме дарени с един Дух и в Този един Дух ще бъде все Той, Христос. В своята съвкупност даровете Му ще бъдат дареният нам в Духа Христос, ще бъдат Христос-в-нас – в нас „многото”, които пък, всички, ще сме поради това присъстващият-с-нас-Христос. Точно така го обяснява и апостолът, когато казва: „Всичко това (тоест в нас) го произвежда един и същият Дух, като разпределя всекиму поотделно, както си иска” (1 Коринтяни 12:11). Поради това „както тялото е едно, а има много членове и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло – тъй и Христос (сиреч – в Тялото Си, в църквата Си)” (1 Коринтяни 12:13). Ето защо също ние, многото, ще бъдем Христос-в-нас, ще бъдем (вече духовното) Тяло на Христос на земята, духовното Тяло Христово. И доколкото сме много, в които е все Христос, ще бъдем Неговото Тяло, раз-член-ено в многото Си „членове”, а доколкото пък сме много, в които е все Христос, ще бъдем Неговото Тяло, съ-член-ено от тия „многото”.

В това Тяло, обръщам отново внимание, не просто люде, а Христос ще пастирства в онези, които е удостоил с дара на пастирството, които е дарил не с някакво тяхно, а със Своето Пастирство (епископите). В това Тяло пак Христос ще учителства в онези, които е удостоил да дари не с някакво тяхно, а със Своето Учителство (презвитерите). В него пак Христос ще дяконства в онези, които е удостоил с Диаконията Си (дяконите), и накрай, в него пак Христос, Христос ще пророчества, ще изпитва духовете и ще вести Царството в онези, в които е „дошъл” не с някакво тяхно, а със Своето Пророчество и благовестничество (лаиците, монасите).Но и пастирството, и учителството, и дяконията, и пророчеството, и свидетелството, с които Христос ще е в Своите Си и с които те ще са с Него в Църквата, както се вижда, са все служения. Тоест Христос пак „ще дойде при нас”, „няма да ни остави сираци”, за да продължи – всъщност – да служи. В пастирите (епископите) да служи като Пастир на всички други; в учителите (презвитерите) ще служи като Учител на всички други, в служителите (дяконите) ще служи като Дякон на всички други, в „пророците” (в монасите, в лаиците) ще служи като Пророк на всички други. По този начин служението на всеки в Църквата ще служи на всички в нея и така всички ще служат един другиму Неговото служение.

В тази Църква следователно, действително, „всичко и във всички е Христос” (срв. Ефесяни 1:23). Затова всички без изключение са все членове на Неговото Тяло, членове „Христови”, но същевременно Христос е в тях всичките с много-различните Си дарования за служение. Ето как Христос, дошъл в Духа Свети, е Тяло, раз-член-ено на Своите „членове”, които си служат един на друг, и ето как Христос във всеки от тях служи на всички отново.Защото, ако Христос идва в нас в Духа Си по различен начин, то нима, идвайки у едни, у епископите, с дара на Своето Пастирство, Той не идва, за да служи чрез тях отново на всички – за да имат в епископите всички на земята Христос-Пастира? А нима, идвайки у други, у презвитерите, с дара на Своето Учителство, Той не идва пак, за да служи чрез тях на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в презвитерите Христос-Учителя? Нима по-нататък, идвайки у трети, у дяконите, с дара на Своята Диакония, Той не идва отново, за да служи чрез тях на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в дяконите Христос-Прислужващия на Вечерята? Накрай, нима, идвайки при четвърти, при – най-общо казано, лаиците – с дара на Своето Пророчество и благовестничество, Той не идва чрез този дар, за да служи на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в лаиците Христос-Пророка, Христос-благовестителя? Ако, значи, надарените било с учителство, било с дякония, било с изпитване на духовете нямаха всред себе си преди всичко дарените с пастирството, те всичките, с всичките си дарования, не биха имали все в себе си пълния Христос, не биха имали Пастира си. Но също и ако надарените с пастирството нямаха в Тялото още даровете на учителите, на дяконите, на пророците, те също, макар да са надарени с такъв първенствуващ дар, не биха имали в него пълния Христос. Не биха имали в него, Учителя Си, Прислужника Си, ако щете, Пророка Си, Който, като изпитва и тях, когато е нужно, дори да ги изобличава. Това е, което св. апостол Павел казва, разгръщайки органологичната метафора: „защото и тялото – казва той – не се състои от един член, а от много… и не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате” (1 Коринтяни 12:14, 21). Това, най-накрай, е и онова, което апостолът казва – че ние, многото, съставяме едно тяло, доколкото във всички нас присъства на света в Духа Свети, Христос, а отделно „един другиму сме членове” (Римляни 12:5). Един другиму, доколкото Христос е във всеки от нас, многото, със специфичната дарба на Духа, тъй че в Църквата всеки е служител на всички останали и само пълнотата на всичките служения е пълнотата на Христос, Чието Тяло е Църквата, съборна в самата себе си, на всяко едно място.

Църквата като лечебница

„Бог е по-велик от греха. Изповедалнята не е стая за мъчения, а място, в което милостта на Бога ни дава сили да продължим нататък.” Това заяви неотдавна първосвещеникът на римокатолиците, папа Франциск.Разбира се, погледнато абстрактно, това знае добре и всеки православен свещеник и мирянин. Но има, ще трябва да признаем това, и една раздразнена, сърдита настроеност на някои православни църковни люде, когато обсъждат в обобщен порядък така наречения секуларен и либерален свят, обграждащ Църквата им отвсякъде. Той, убедени са тези „сърдити православни християни”, е така препълнен от грехове, които извършителите им дори не съзнават, не преживяват като грехове, че по-добре би било Църквата да стои на колкото се може по-голяма дистанция от този свят и неговите „жители”. А когато въобще се обърне към тях (за да заяви, да подчертае тази дистанция), тя трябва само да обяви в най-сурова форма как нарича деянията на тия външни на своя език. „Блудници” са всички мъже и жени, които влизат в не-брачни и промискуитетни сексуални връзки, „прелюбодейци” са всички, които нарушават брачната си клетва, „убийци” са жените, които по една или друга причина прекъсват своята бременност.Ни най-малко не оспорвам тези наименования. Мисля си обаче дали наистина никак, никак не се чувства наранена и виновна една млада жена от „либералния свят”, когато след неблагоразумието си да зачене от случайна връзка, когато е още на самия праг на самостоятелния си живот и при сложните социални условия, в които живеем, със сигурност не може да започне работа, за да се грижи за едно дете, реши да постъпи „както правят всички жени”. Дали наистина след „оперативно-козметичната” процедура по изстъргването на плода ѝ, тя не преживява никаква екзистенциална криза? Ако това би било така в масовия случай обаче, ще трябва да приемем също, че тайнството на зачатието и майчинството (заради което Църквата осъжда абортите) не лежи в самите основи на сътворената от Бога човешка природа, а е чисто и просто културно обусловена от патриархалния живот „ценност”, която съвременната култура е дезактуализирала, заменяйки я с „ценностите” на индивидуалистичния автономизъм и ултимативното преимущество на „себереализацията”. Но тогава Църквата чисто и просто отстоява нормите на една – (предмодерната) култура срещу нормите на друга – съвременната градска индивидуалистична цивилизация. Антагонизмът е, значи, не между естественото за човешката природа и чуждото на нея, извращаващото я, а между исторически обусловени и значи, релативни „социални норми”. Доколкото, като християнин, не смятам, че е така, осмелявам се a priori да бъда убеден, че абортите, промискуитетът, изневерите, дори когато се практикуват, неминуемо нараняват дълбинно практикуващите ги. Осмелявам се даже да мисля, че населението на „либералната култура” в мнозинството си се състои тъкмо от дълбинно уязвени, екзистенциално себеусъмнени хора, които само на повърхността изглеждат самоуверени, безгрижни и дори нагли. Но в такъв случай, когато Църквата, в лицето на своите „ревнители”, хвърля срещу тях най-ветхозаветно звучащите определения на техните постъпки, дали тя не затваря пътя им към себе си? Та ако в незрялата душа на младо момиче внезапно прокърви някаква дълбочина, в която се открива пустотата и унинието на промискуитетния живот, който води от години, как би го изразила тя, ако не с объркания и косноезичен лепет: „обърках се”, „искам да се върна пак в детството си”, „искам някой да ми обясни, да поговоря с някого” и така нататък. Само че, ако търсейки с поглед наоколо си кому да адресира този лепет, премине с очи към Църквата и вече е чула как нейните служители я наричат заради вършеното от нея (и внезапно натежало ѝ, „опустяло ѝ”) – дали няма тутакси да реши – „о, тук за мен е затворено, за Бога аз съм „блудница”, в тази територия на мен ми е прочетена присъда, аз съм подведена под член (канон) еди-кой си и за мен тук няма път”. Или пък лекомислено отърчалата в гинекологична клиника девойка, за да приключи с „тази неприятност”, и която веднага след като се е събудила от упойката, най-неочаквано за себе си е осъзнала: „аз погубих свое дете” (защото това ѝ казва природата ѝ) – дали ако в паниката от невъзвратимостта в мисълта ѝ проблесне Църквата – тя няма да побегне от името ѝ, защото „там аз вече съм убийца”?Да, разбира се, и първата, и втората жена би могла да влезе в Църквата, да се срути и открито да каже: „Аз станах блудница, аз станах детеубийца. Господи, помилуй мен, осъдената!”. Но ние всички добре знаем, че това е крайно трудно и се случва много, много рядко. Знаем (защото всички знаем механизма на действието на греха), че първият рефлекс на осъзнатия грях е страхът. Страх ме е, страх ме е да изрека какво станах: „убиец”, „блудник”, „крадец”. Още повече не желая да го чуя за себе си. Затова и започвам, искам да започна с „обърках се”, „не знаех”, „не знам защо го направих”, „аз не съм такъв човек”. И търся някого, който е склонен да изслуша тогава този мой жалък, малодушен лепет. Да бъде склонен търпеливо и мълчаливо да го слуша, да го приема, да не говори – най-вече да не говори, тъй че постепенно самият аз, едновременно успокоен и засрамен от неговото мълчание, да достигна до куража и потресението да изрека „да, да – аз убих, аз съм блудник”.Всъщност точно така се държи в Евангелието Христос. Когато довеждат хванатата в прелюбодеяние жена (Иоан 8:3-11), ние не Го чуваме с нито една дума да засяга нейния грях, но същевременно – и това е много важно – Той не го отрича. Когато се обръща към обвинителите ѝ с думите „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея” (Иоан 8:7), Той казва: който, за разлика от нея, която е грешница, не е грешник, нека пръв я накаже. И когато по-нататък прочета, че обвинителите ѝ са се разотишли , а останал насаме с нея, Христос е мълчал, и наведен надолу, е пишел нещо по земята (срв. Иоан 8:8), аз не мога да не бъда убеден, че точно в този момент прелюбодейката с най-голяма сила е осъзнала своя грях. Мълчанието на Христос пред нея, непостижимо деликатното навеждане на очи (за да не я посрами, за да не види тя в очите Му как я вижда в греха ѝ) най-вероятно ще да са я ударили по-силно от камъка, с който обвинителите ѝ са се готвили да я замерят. И тя се е срутила. Срутила се е едва тогава. Защото преди това – оглушена от виковете на дюдюкащата тълпа, от крещяното в лицето ѝ име на престъплението ѝ – тя единствено се е теглила, мъчила се е да се отскубне, пазила се е, бягала е с греха си и от греха си. Сега обаче, насаме с Мълчащия, тя го е осъзнала. А след промълвеното от Него „и Аз те не осъждам” (Иоан 8:11) тя сигурно дори вътрешно се е взривила: „и Ти не ме осъждаш? Мен? Прелюбодейката?” – потресено е произнесла тя истинското име на своя грях. И самото му произнасяне го е снело от плещите ѝ. Защото наистина в тази сцена, която е протообраз на „изповедалнята”, става ясно, че „Бог е по-велик от греха”, че Той го нарича със собственото му име не за да низвергне извършителя му, а като го прониже със светлината Си и покаже целия му мрак, да накара човека, ужасéн, да го избълва от себе си.
______________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Калин Янакиев и новозаветни сюжети. Източници – Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Pk.