ИКОНАТА В БИБЛИЯТА*

Дякон Андрей Кураев

Протодякон Андрей Кураев 3Всеки критик на православието трябва да обмисли една очевидна истина: ние сме вече на две хиляди години. Две хиляди години християните препрочитат Книгата си; две хиляди години най-големите умове на човечеството мислят върху нея. Затова не е разумно, ако случайно се натъкнете в Библията на някое неясно за възприемане място, да крещите, че сте открили „противоречие” или глупост. Християнските богослови навярно още в древността са обръщали внимание на това място и са го обяснявали в съответствие на общобиблейския контекст. Наивно е например да се мисли, че през тези двайсет века никой от православните изобщо не се е замислял над това, което миналата седмица са разбрали момчетата от „Църквата на Христа”: излиза, че в Библията има заповед „не си прави кумир”, която, представете си, православните иконописци злостно нарушават.

Ние знаем за тази заповед. Православното богословие на иконата започва със забраната да се изобразява – но само започва, а не свършва с нея[1]… Покрай втората заповед знаем още някои библейски определения и свидетелства, които протестантите не забелязват.

Въпросът допустимо ли е или не иконопочитанието, е сложен. Не в смисъл, че е „труден”, а в смисъл, че е многопластов. Той включва осем напълно конкретни и отделни въпроса.

1. Допустимо ли е изобразяването изобщо?

2. Допустимо ли е изобразяването на свещените духовни реалии?

3. Допустимо ли е да се изобразява Бог?

4. Допустимо ли е да се използват изображения за мисионерски цели?

5. Допустимо ли е да се използват изображения при молитва?

6. Допустимо ли е да се изразява почит пред изображенията?

7. Възможно ли е да се мисли, че поклонението, извършвано пред образа, ще се приеме от Бога?

8. Могат ли изображенията да са свещени и чудотворни?

Преди всичко нека цитираме пълната формулировка на библейската забрана да се изобразява: „Дръжте твърдо в душите си, че вие не видяхте никакъв образ в оня ден, когато Господ ви говорѝ от планината Хорив изсред огъня, да не би да се развратите и си направите дялан образ, лик на някой кумир, който да представя мъж или жена, лик на някой добитък, който е на земята, лик на някоя птица крилата, която хвърка под небесата, лик на някой гад, който пълзи по земята… Гледайте да не забравите завета на Господа… и да си не правите кумири, които да изобразяват нещо” (Второзаконие 4:15-18, 23).Протодякон Андрей Кураев 2Този текст от Второзаконие е само разгърнато пояснение на онова, което се изтъква във втората заповед: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой” (Изход 20:4-5).

Както виждаме, забранено е всякакво изображение. Затова, ако към вас се приближи протестант и запита: „как смеете да правите икони, щом като в Библията е забранено?!” – с тих, но твърд глас го помолете да си представи документите. Поискайте да разгърне документа на онази страница, където е снимката му. След това уточнете дали е мъж или жена. И след това му припомнете текста от Второзаконие 4:16: не прави „изображения … представляващи мъж или жена[2]”.

И тъй, ако разбираме този текст с протестантски буквализъм, излиза, че протестантите сами нарушават това библейско правило.

Можем да ги утешим само с едно: с това, че Сам Господ става „нарушител” на суровата Си заповед. Той казва, че не бива да се правят изображения на някой гад и пак Той повелява да се излее медна змия (Числа 21:8-9). Не бива да се изобразяват животни и изведнъж Иезекиил вижда небесния храм, в който има различни изображения на херувими с човешки и лъвски лица (Иезекиил 41:17-19). Не бива да се изобразяват птици, а от Бога идва наредбата да се излеят херувими с криле, тоест в птичи облик.

Следователно, отговорът на първия от седемте зададени въпроса звучи ясно: да, изображенията са допустими. Изображения е имало и в Стария Завет, изображения правят и самите протестанти. А буквалното изпълняване на забраната върху всички изображения на „онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята”, би довело просто до унищожаването на всяка живопис. Дори мюсюлманите не тръгват последователно по този път и, забранявайки изобразяването на Бога, ангели, хора и на животни, все пак разрешават изобразяването на растения. Това са сторили в началото на VІІІ век халифите Язид ІІ и Омар ІІ. За да обосноват тази забрана, те привеждат съвсем небиблейски аргумент: художникът не може да твори, защото единствен творец е Аллах (вж. Tatarkiewicz Wl., Istoria esteticii, Vol. 2, Bucaresti, p. 68). В монотеистичната система, в която не се признава въплъщението на Бога в човек, не може да има религиозно доверие в човека. Ако Христос (Иса) не е Бог, а само пророк, значи човекът е много далеч от Бога и естествено няма право да претендира, че притежава атрибутите на Твореца. Но ако Синът е Бог, ако Иисус от Назарет е единосъщен с Отца, това означава, че човекът е достоен за Боговъплъщението, значи, че той е скъп в очите на Създателя, че не може да бъде чужд на Богообразността. Във въплътилия се Син Божи се явява Любовта, създала света, и това Въплъщение потвърждава, че човекът изначално е създаден по образа на Твореца, тоест в качеството си на творец. По този начин, с въчовечаването на Бога, богословското препятствие за религиозно обосноваване на творчеството се премахва.Протодякон Андрей Кураев 4Вторият въпрос: допуска ли Библията изобразяването на свещени реалии, изобразяването на духовния свят? Предпазливо, но допуска. „Направѝ два херувима от злато: изковани ги направѝ от двата края на очистилището… там Аз ще ти се явявам и ще говоря с тебе над очистилището, между двата херувима, които са над ковчега на откровението” (Изход 25:18, 22). Тази заповед сочи преди всичко възможността да се изобразява духовният тварен свят със средствата на изкуството. Били са направени херувими и за украса на Иерусалимския храм: „И в девира направи (Соломон) два херувима от маслинено дърво… И обкова херувимите със злато. И по всички стени на храма околовръст издълба изображения на херувими…” (3 Царства 6:23, 28-29). Важно е да се отбележи, че в двореца на Соломон не е имало херувими (2 Паралипоменон 9:15-20; 3 Царства 7:1-11). Значи, това са именно религиозни изображения, а не просто украса. Точно такива херувими са били направени и за втория храм, построен след разрушаването на Соломоновия храм (Иезекиил 41:17-25). В този храм е влизал Христос, този храм Христос е нарекъл Свой дом (Марк 11:17).

Трети въпрос: допустимо ли е да се изобразява Бог? Отново ще припомня как Писанието обяснява, че изображенията са недопустими: „Дръжте твърдо в душите си, че вие не видяхте никакъв образ в оня ден, когато Господ ви говорѝ” (Второзаконие 4:15). Но след това видяха образа. „Което е било отначало … което сме видели с очите си… и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам” (1 Иоан 1:1-2). В евангелските времена стана онова, което Христос изрази с думите: „Истина ви казвам, мнозина пророци и праведници са много желали да видят, каквото вие виждате, и не видяха” (Матей 13:17).

Христос е Бог. Христос е бил видим (според човешката Му природа), а това означава, че „който е видял Мене, видял е Отца” (Иоан 14:9). Онова, което е било напълно невъзможно в Стария Завет, става възможно след като незримото Слово се облича във видимо Тяло. „Бога никой никога не е видял; Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:18). Въплъщението направи Бога видим, а хората – боговидци.

И тъй, ако преди е било невъзможно да се изобразява Бога, защото „не сте видели образа”, откакто „Той се яви” и „вие видяхте” – изображенията на Бога в Христос са възможни. И протестантските списания са пълни с изображения на Христа[3].

Четвърти въпрос: ако изображенията са допустими, за какво по-точно? Как да се отнасяме към тях? Как можем да ги използваме в религиозната дейност?

Най-лесно протестантското съзнание ще се съгласи с извънбогослужебното, извънкултовото използване на религиозните изображения.

Христос сам употребява думата „икона” без никакъв негативен оттенък: „Чий е този образ (είκών)?” (Матей 22:20). С това Спасителят започва отговора на въпроса за данъка на кесаря[4]. Значи Христос използва изображението, за да разясни мисълта Си. По подобие на тази постъпка на Спасителя, в историята на християнското изкуство първото предназначение на религиозната живопис е било именно мисионерско, възпитателно. Наричали са иконата „Библия за неграмотни”. У протестантите дори до днес „Детските Библии” се правят с картинки, а за първичната проповед за Христос най-спокойно се използват видео и слайд филми за библейските събития.Протодякон Андрей Кураев 5…Раздразнението, което предизвикват у протестантите нашите икони, е просто необяснимо нито от гледна точка на християнското богословие, нито от гледна точка на християнската етика. Това раздразнение е страст, духовна болест. Тя трябва съзнателно и целеустремено да се преодолява в самия човек. И като първа крачка бих предложил на протестантите да се отнасят към православните като към деца. Децата имат ли нужда от картинки? Е, така и православните се чувстват по-добре, по-спокойно, заобиколени от свещени картини. Ако на протестантите им е угодно, нека да смятат православните за деца, „немощни във вярата”, чиито навици, според завета на апостол Павел, трябва да се приемат „без спорове и мнения” (Римляни 14:1). И протестантът, обвиняващ православната старица, че „се покланя на идоли”, честно казано, не е по-умен от онзи човек, който би изтръгнал от ръцете на дете книжката с картинки.

Но тук възниква следващият, петият въпрос. Ако православните само проповядваха с помощта на картинки, протестантите биха се примирили. Но допустимо ли е да се използва изображение по време на молитва?

Отново ще припомня, че храмовите изображения на херувимите са присъствали при молитвата на хората. Но дали хората са им обръщали внимание докато са се молили? Дали по време на богослуженията древните израилтяни са си давали сметка за съществуването на изображенията? Засега нека само да отбележим, че херувими са се намирали току пред очите на молещите се, докато те са се кланяли на Бога. Херувимите на ковчега са били скрити от погледите със завеса. Но на самата завеса са били избродирани също херувими! „А скинията направѝ от десет платнища препреден висон и синя, пурпурена и червена вълна, и по тях направѝ херувими изкусна работа” (Изход 26:1)

Изображенията напомнят за Бога и с това подтикват към молитва. Седмият Вселенски събор, обяснявайки иконопочитанието, определи, че изображенията трябва да са навсякъде, за да може по-често човек да си спомня за Спасителя и по-често молитвено да скърби. Тъй и днес човек, минавайки покрай храма, и да не влезе в него, макар и за секунда, отдалеч промълвя: „Господи, помогни ми!” Колкото повече има поводи за такива молитви, толкова по-добре.

Макар че можем да се молим навсякъде – но за да се пробуди молитвеното чувство, – Господ е дал на Израил храм и светия град Иерусалим. Макар че можем да се молим навсякъде – но като време за особена молитва са били определени празниците и съботата. Иерусалим, храмът, Законът са подтиквали към молитва и към поклонение на Бога, затова и те самите са били предмет на религиозното почитане на евреите: „Ще се поклоня в светия Твой храм” (Псалом 5:8). „Чуй гласа на моите молби, кога викам към Тебе, кога дигам ръце към светия Твой храм” (Псалом 27:2). Според логиката на протестантите тук Псалмопевецът явно нарушава заповедта „Покланяй се само на Бога”. Друг път той пак сякаш признава същия грях: „Колко обичам Твоя закон” (Псалом 118:97). Как смее да обича нещо друго, освен Бога? А Исаия казва: „Ще се уповават на Неговия закон” (Исаия 42:4). Исаия не е ли езичник, щом се уповава на Закона Божи, а не на Бога?

Защо по време на молитва трябва да се обръщаме към Иерусалим и към храма? (3 Царства 8:48) – може да се зададе въпрос на старите евреи както и на днешните православни („Защо се молите обърнати към иконите?”). Човек може да не изпитва потребност молитвата му да се съпровожда с външни прояви на чувството на благоговение. Но поне сме длъжни да признаем, че молитвата на православните пред видимите светини (иконите) е практика не неизвестна в Библията.

Освен това „да се молиш в присъствие на” или дори „да се молиш обърнат към” изображение още не означава религиозно да почиташ това изображение. Следователно дойде ред на шестия въпрос: Допустимо ли е да се изразява почит пред изображенията?Протодякон Андрей Кураев 6Нека отново си припомним, че изображенията на херувимите са били изтъкани върху покривалата, с които е бил покрит ковчегът. И пред тези изображения са се извършвали същите култови действия, както и в православните храмове пред ликовете на иконите: запалвали са се светилници и кандила (Изход 27:20-21); кадило се е („Направѝ жертвеник… пред завесата, която е пред ковчега на откровението… дето ще ти се явявам. На него Аарон ще кади благовонно кадиво… И каза още Господ на Моисея: вземи си благовонни вещества… и направи от тях кадилна смес, стрита, чиста, света… това ще бъде за вас велика светиня” (Изход 30:1, 6-7, 34-36).

Пред ръкотворните светини, както и пред библейските люде (които също не са Твореца, а твар) са се извършвали поклони: „Ще се поклоня в светия Твой храм” (Псалом 5:8). „Покланям се пред светия Ти храм” (Псалом 137:2). Поклонили се братята на Иосиф: „С вяра Яков на умиране благослови всекиго от синовете на Иосифа и „се поклони на върха на жезъла му” (Евреи 11:21). И Соломон се е покланял на гостите си (3 Царства 1:47), и на царя са се кланяли (53). Авраам се поклонил на народа (Битие 23:12). Когато Петър влязъл, Корнилий го посрещнал и се поклонил, падайки в нозете му (Деяния апостолски 10:25). Господ казва на Филаделфийската Църква: „…ето, ще ги направя да дойдат и да се поклонят пред нозете ти, и ще познаят, че Аз те обикнах” (Откровение 3:9).

Ако всеки поклон се приема като проява на религиозно поклонение, което се полагало само към Твореца, значи всички тези хора от Писанието са извършили тежък грях. И протестантът, с кимване поздравяващ събрата си, също извършва греховно „поклонение”.

„Поклонението” като религиозно „самопосвещение” трябва да се отличава от „поклона” като физически израз на почит. Иначе, забранявайки поклоните пред иконите, трябва да се обяви война на поклоните при среща с хора[5].

Трябва да се прави разлика между поклонението като изцяло посвещение на живота и поклонението като знак на почит, уважение, благоговение. Всъщност тъкмо това бе обяснено на Седмия вселенски събор: поклонение само на Бога; на изображенията – само почит. За православното богословие запазва цялото си значение заповедта: „Само на твоя Бог се покланяй и Нему единствения служѝ”. „Сами себе си и един другиго и целия наш живот на Христа Бога да предадем”, и при това да почитаме онези знаци, които в земния ни път ни напомнят за жизненото ни призвание.

И тук идва седмият въпрос: Възможно ли е да се мисли, че поклонението, извършвано пред образа, ще се приеме от Бога?Протодякон Андрей Кураев 7Тук бих искал да напомня на протестантите онова място, което те най-много обичат да цитират при изобличаване на иконопочитанието: „Бога никой никога не е видял” (1 Иоан 4:12). Разбират ли те цялата сериозност на това твърдение? Та това означава, че всички пророци от Стария Завет никога не са виждали Бога. Значи ли това, че те изобщо нищо не са видели? – Не. Доста упорито Писанието твърди, че пророците са имали именно „видения”, а не само „са чували”. Кого са видели, ако не Бога? Освен това, как да съвместим твърдението на апостол Иоан „Бога никой никога не е видял” (Иоан 1:18) с многобройните видения на Авраам и Моисей? Бога те не са могли да видят. А са видели Сина. За да се разбере това, трябва да се има предвид, че апостолите (и раннохристиянската литература като цяло) често употребяват думата „Бог”, говорейки за Отца. Значи никой от праведниците на Стария Завет (както и на Новия) не е видял Отца. Те са видели Сина, който е „ипостасен образ“ на Отца (Евреи 1:3).

Значи, всички поклонения на Бога в Библията и в християнския свят – това са поклонения чрез образа: на незримия Отец чрез явения Син.

Чрез Сина (Логоса, Словото) е бил създаден света. Чрез Сина е бил даден Стария Завет. Синът изкупи човечеството чрез въплъщението Си, страданията и Възкресението Си. И Синът ще извърши последния съд при свършека на света.

Втората теза на предходния абзац се нуждае от разяснение. От Иоахим Флорски до Бердяев върви сякаш красивата идея, че Старият Завет е епохата на откровението на Отца; Новият Завет е откровението на Сина, а сега настъпва ерата на третия Завет – ерата на откровението на Духа. Но тази идея е несъвместима с Писанието. Там е работата, че Старият Завет също е време на откровението на Сина. За да е понятно, ще се опитаме да изясним статуса на Онзи, Който в Стария Завет се назовава Иехова.

„Яви му се (на Моисей) Ангел Господен в огнения пламък на една къпина. Моисей като видя, почуди се на това видение, а когато се приближи, за да го разгледа, стигна до него глас Господен: „Аз съм Бог на твоите отци”… Този Моисей… чрез явилия му се в къпината Ангел, Бог проводи за началник и избавител” (Деяния апостолски 7:30-35). Именно Онзи, Който бе говорил от къпиновия храст, и нарече себе си Иехова: „Господ видя, че той (Моисей) отива да гледа и извика към него Бог изсред къпината и рече…” (Изход 3:4). Според Павел, Моисей е говорел с „Ангел, явил му се на планината Синай…” (Деяния апостолски 7:30). Но Моисей на Синай е говорел с Бога: „Моисей възлезе при Бога (на планината), и Господ извика към него от планината…” (Изход 19:3).

В Стария Завет ясно се говори, че Законът е даден на Моисей направо от Бога. А апостол Павел настоява: Законът „е предаден чрез Ангели, с ръка на посредник” (Галатяни 3:19).

Но и в Стария Завет има доста места, където Ангелът е Бог, Иехова: „Ангел Божий ми каза насъне: Якове… Аз съм Бог, Който ти се яви във Ветил” (Битие 31:11-13).Протодякон Андрей Кураев 8„И Ангел Божий… извика на Агар и ѝ рече:… Бог чу гласа на момчето… стани, защото Аз ще произведа от него голям народ” (Битие 27:17-18). Та кой е произвел народ от Измаила? Кой е този „Аз”? В следващия стих се говори, че именно „Бог” помага на Агар. „А Бог рече на Авраама… И за Измаила те послушах: ето, Аз ще го благословя и ще го наплодя, и … ще произведа от него голям народ” (Битие 17:19-20).

„И рече ѝ Ангелът Господен: ето, ти си трудна, и ще родиш син, и ще го наречеш с име Измаил… И нарече Агар Господа, Който ѝ говореше, с това име: Ти си Бог, Който благосклонно ме погледна” (Битие 16:11, 13).

Ето Авраам се подготвя да принесе в жертва Исаака: „Но Ангел Господен му викна от небето: Аврааме… не дигай ръка върху момчето… защото сега познах, че се боиш от Бога и не пожали единствения си син за Мене” (Битие 22:11-12). Но нали Авраам не принесе жертва на Ангела, а на Бога, което тутакси е потвърдено: „Кълна се в Мене Си, казва Господ, понеже ти… не пожали за Мене едничкия си син, Аз ще благословя и преблагословя твоето семе” (Битие 22:16-17).

С кого се е борил Яков? „Ти се бори с Бога” – казват му (Битие 32:28). Но пророк Осия като че ли знае друго: „Като порасна, бори се с Бога. Той се бори с Ангела – и надделя; плака и Го моли; във Ветил Той ни намери и там говори с нас. А Господ е Бог Саваот; Иехова е името Му” (Осия 12:3-5).

Кой е Богът Яковов? Сина си Иосиф Яков напътства с тези думи: „Бог, пред Когото ходиха отците ми… Ангелът, който ме избави от всяко зло, да благослови тия деца” (Битие 48:15-16). Не е казано „да благословят”, а „да благослови” – Бог и Ангелът отново са едно и също.

Кой изведе Израил от Египет? – Разбира се, Бог: „Тъй говори Господ, Бог Израилев: Аз ви изведох из Египет (Съдии 6:8). Но отново: Дойде Ангел Господен от Галгал в Бохим… и каза: Аз ви изведох от Египет и ви въведох в земята” (Съдии 2:1).

Ето още една среща, в която Ангелът се превръща в Бог: „И яви му се (на Гедеон) Ангел Господен и му рече: с тебе е Господ, силний мъжо… Господ го погледна и каза…” (Съдии 6:12, 14).

Еврейската дума maleax и гръцката άγγελος не съдържат в себе си указания за някакъв тварен дух, участник в небесната иерархия в смисъла на по-късната християнска ангелология. Тя означава просто „посланик, пратеник”. Тези думи могат да се прилагат към хора, които представят интересите на изпратилите ги повелители. Затова да се нарече някой ангел не означава непременно, че принадлежи към иерархията на небесните тварни духове[6]. При Исаия Самият Син Божи се нарича „Ангел на Великия Съвет”. Христос е Ангел по отношение на Отца: „Както Ти Мене прати в света, тъй и Аз ги пратих в света“ (Иоан 17:18). Христос Сам е апостол на Отца, посланик на Отца, Ангел на Отца. Тъкмо Словото на Отца, Ангелът на Иехова нарича Себе Си в Стария Завет „Бог Авраамов, Бог Исааков, Бог Яковов” наравно с Иехова. И същият Ангел става човек в Христос[7].Протодякон Андрей Кураев 9Оттук следват два важни извода. Първият е за „Свидетелите на Иехова”. Ако вие се отказвате от Св. Троица, ако смятате, че трябва да се покланяме на Бог Иехова, но не бива да смятаме Христос за Бог – вие изпадате в противоречие с Библията. Библията или позволява да се смята, че Иехова е Христос, а Христос е Бог, или се налага да смятаме, че Христос не е Бог, и Иехова също е само ангел. И да бъдем „свидетели на Иехова” означава да сме само свидетели на Ангела.

А вторият извод е за протестантите. Хората от Стария Завет са се покланяли на „Малеах Иехова” – Ангела-Син, който „е образ (είκών) на невидимия Бог” (2 Коринтяни 4:4). Поклонението на образа приема ли се от Отца? „Авраам е видял не естеството на Бога, а образът на Бога и като паднал ничком се поклонил” – пояснява Иоан Дамаскин[8]. Бог приел това поклонение и сключил Завет с Авраам. Значи Бог може да приема поклонението, извършвано пред Неговите образи. Честта, която оказват на Христос, ще се приеме от Отца. Честта, която се оказва на образа, възхожда към първообраза.

Остана да обсъдим и последния, осми въпрос. Могат ли изображенията да бъдат свещени и чудотворни? Библията ни говори и за това. За да направи всички принадлежности на скинията, включително и образите на херувимите, Бог изпълва Веселиил с Дух Свети (вж. Изход 31:1-11). А когато скинията била готова, Моисей получил Божие повеление: „И вземи елея за помазване, помажѝ скинията и всичко, що е в нея, и осветѝ нея и всичките ѝ принадлежности, и ще бъде свята” (Изход 40:9). Принадлежностите включват и изображенията на херувимите, следователно иконите на херувимите са свети и осветени.

По подобен начин в православието се смята, че иконописанието е служение, изискващо духовно вглъбяване и благодатно богообщение. По същия начин в православието иконите се освещават, а не се слагат просто така в храма.

И както в старозаветно време Бог е действал чрез изображенията („Аз ще ти се явявам… между двата херувима” – Изход 25:22), така действа и днес чрез иконите. „Когато веднъж отидох при пречистия образ на Родилата Те… Ти Сам, преди да се изправя, стана видим за мене, вътре в самото ми жалко сърце, като го направи да свети. И тогава осъзнах, че Те познавам в себе си” – споделя духовния си опит преподобният Симеон Нови Богослов[9].Протодякон Андрей Кураев 10Писанието също говори съвсем очевидно за това как Бог може да извършва чудеса чрез светите изображения. „И направи Моисей медна змия и я окачи на върлина, и когато змия ухапваше някой човек, той, щом погледнеше медната змия, оставаше жив” (Числа 21:9). На езика на православното богословие тук явно може да се каже, че свещеното изображение е чудотворно. Но ако изображението – не на Спасителя, а на врага на човешкия род[10], – би могло да действа „от противния” – хората, гледащи право в изображението на своя враг и обръщащи се с молба за помощ към истинния Бог, са се изцерявали, не е ли още по-естествено да очакват помощ от изображението на истинския Спасител[11]?

Чудотворен е бил и ковчегът с херувимите: да си припомним преминаването през Иордан – водата се отдръпнала, щом нозете на свещениците, които носели ковчега на Завета, я докоснали (вж. Навин 3:15); да си спомним и как са обикаляли с ковчега край стените на Иерихон (Навин 6:5-7).

И тъй, почитането на свещените изображения е възможно. Никой от пророците не упреква юдеите за свещените изображения в храма. Пророците забраняват само да се правят изображения на „други богове”. Защо думите, изобличаващи почитането на езическите богове, да се отнасят и до изображенията на Христос? Необходимо е да се „отличава свещено от несвещено и нечисто от чисто” (Левит 10:10). Има „скиния на Давид” (вж. Деяния апостолски 15:16) и „скиния на Молох” (вж. Деяния апостолски 7:43); има „чаша Господня” и „чаша бесовска”, „трапеза Господня” и „трапеза бесовска” (вж. 1 Коринтяни 10:12). И ако езичниците си имат техни мистерии и техни „чаши” – това не означава, че християните трябва да се откажат от Чашата Христова. Фактът, че езичниците си имат свои свещени книги (например Ведите) съвсем не значи, че ние трябва да се откажем от Библията. Също и наличието на езически идоли (и отхвърлянето им от пророците) не е аргумент против християнските изображения.

Критиците на православието търсят сходство във външното, а не в същността. Да, езичниците носят идолите на рамене, но и евреите са носели ковчега на раменете си. Езичниците палят светилници, но и евреите са правели същото. Въпросът е в това, кого славят. По външно сходство може да се докаже всичко, каквото ти се иска: може да се отъждествят хората и животните (имат крака, вкусват храна, отделят време за сън). Но да се каже, че хората са животни, би било твърде прибързано. Да се говори, че православните са същите езичници, е просто глупаво.Протодякон Андрей Кураев 11Не бива да се покланяме на творението вместо на Твореца. Същността на заповедта е в забраната да се представя истинния Бог според образа на езическите божества. Православните не го правят. Друг е смисълът на библейската заповед – да се пазим да не обожествяваме изделия от човешки ръце. Този смисъл на заповедта се формулира така: „не им се кланяй и не им служѝ”. Вярно, изображението не бива да се приема за Бог. Донякъде човек трябва да помни, че онзи образ на Бога, който е в съзнанието му, не е самият Бог. Може да нямаш икони, а да си идолопоклонник, защото кумирът ще е вграден в човешкото сърце. Може да се обърка реалността на текста от Писанието с реалността на Онзи Бог, за когото то говори. Трябва да умеете да отличавате Бога от Неговите тварни образи. „Наистина суетни са по природа всички люде, които не са имали познание за Бога, които от видимите съвършенства не са могли да познаят вечно Съществуващия и, гледайки делата, не са познали Виновника, а почитали за богове, управляващи света, – или огъня, или вятъра, или подвижния въздух, или звездния кръг, или бурната вода, или небесните светила. Ако, пленявайки се от тяхната хубост, те са ги почитали за богове, те трябваше да познаят, колко по-добър от тях е Господ, защото Той, Виновникът на хубавото, ги е създал” (Премъдрост 13:1-3). Ето определението на езичеството. Езичеството и идолопоклонството са забравяне на Твореца заради красотата на сътвореното. Може ли да се каже, че протестантите „познават Бога” по-добре от православните? Може ли да се каже, че православните са забравили Бога и не умеят да правят разлика между Бога и иконата?

Ще ни кажат: вашите енориаши не знаят онова богословие, което вие ни изложихте, и възприемат иконите съвсем по езически. Но първо, дайте да сравним конфесионалните познания по нашите учения, а не по греховете на тези или онези енориаши. И второ, отидете в храма при която и да е бабичка, палеща свещ пред иконата, и я попитайте: от кого очаква помощ? От дъската окачена на стената, или от Онзи, Чийто Лик е изписан на тази дъска? На Божията майка ли се моли тази старица пред иконата, или шепне: „света иконо, помогни ми!”? И дори да намерите такава жена, която да не разбира православното иконопочитание – това пак не е повод да се забраняват иконите. Възможно е и може и в православния свят да се намерят хора, които да се отнасят към иконата като към кумир, но нима в протестантския свят няма хора, които са превърнали Библията в предмет на професионално изучаване, а са забравили Живия Бог? Хората злоупотребяват с езика си – нима трябва да се изтръгне у всички тях? Значи, не бива да изхвърляме иконите, а да разясняваме православното богословие и православните принципи в отношението към свещените изображения.

Протестантите, дори и да признават, че в православното богословие почитането на иконите е достатъчно обосновано, намират последния си аргумент в крайностите на народното благочестие. „Най-просветените християни са си давали сметка, че те се покланят не на самата икона, а на Онзи, Който е изобразен върху нея, но повечето хора от простолюдието не правят такава разлика и са превърнали иконопочитанието в идолопоклонство[12]”. На същото основание тогава може да се забрани и четенето на Библията, особено на Стария Завет. Иеховистите извращават Писанието – нима е нужно да се унищожи Библията? Хорските грешки са повод не за забрани, а за разяснения.
_______________________

*Из книгата Към протестантите за православието, от дякон Андрей Кураев, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2001. Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. По това православието доста съществено се отличава от католическата църква, която просто е изхвърлила заповедта „не си прави кумир “от катехизиса си и за да запази числото 10 в Моисеевата заповед, разделя десетата заповед на две, правейки от нея две отделни заповеди (вж. например: „Прийди Исусе. Малый катехизис”, Pallottinum-Warszawa, 1989, сс. 131-135).

[2]. Руската секта „скритници”, от съображения за благочестие отказваща се от документи, в това отношение е по-последователна от протестантите.

[3]. Друго нещо е, когато отричайки православната икона, протестантите започнаха да изобразяват Спасителя в комикси.

[4]. За да се разбере конкретният буквален смисъл на отговора на Христос трябва да се имат предвид две обстоятелства. Първото: според правилата на най-старата „политикономия”, собственик на всички налични пари в държавата е производителят на монети – господарят. В знак на това, че нему принадлежи монополът върху всички пари, той е слагал върху монетите своя печат, своето изображение. Управлението на монетната си собственост като че само временно поверява на поданиците си. Второто: в Палестина са били в обръщение два вида монети. Естествено, била е в обръщение общодържавната римска монета. Но тъй като върху тази монета е имало изображение на езическите богове и на императора (който също се почитал като божество), било е невъзможно тези монети да се внасят в Иерусалимския храм. Юдеите успели да получат от римските власти разрешение за собствени монети без лика на императора, но при условие те да не се изнасят извън пределите на храма. Затова в храмовия двор имало менячи, които обменяли светските монети от езически произход срещу „чистите” пари на храма. Ето защо въпросът на Христос е бил пределно ясен: за какви пари става дума? Чий е образът върху тях? Ако е на кесаря – това означава, че тези пари без друго са негова собственост. Богу те не са необходими. В храма не бива да се внасят. Значи – спокойно отдайте кесаревото кесарю.

[5]. Според православното разбиране при среща хората трябва да се покланят един на друг, именно защото те също са свети икони. Всеки е носител на образа Божий, тоест – жива икона. „Това, че човекът е сътворен по Божий образ и подобие показва, че създаването на изображенията в известен смисъл е божествено дело.” (преп. Феодор Студит, Третье опровержение иконоборцев//Символ. № 18, Париж 1987, с. 318).

[6]. За това, че името на Ангела означва не природата, а служението, вж. Ориген, Против Цельса. V, 4: св. Иларий Пиктавийский. О Троице. V, 22; бл. Августин. 1 Проповедь на Пс. 103, 15.

[7]. Вж. Малков, П., Небо и земля: ангел и человек в Священном Писании.//Альфа и Омега, № 4 (11), 1996, сс. 30-33.

[8]. Преп. Иоанн Дамаскин, Третье защитительное слово об иконах.//Символ. № 18, Париж, 1987, с. 235.

[9]. Цит. по архиеп. Василий (Кривошеин), указ. соч., сс. 245-246.

[10]. „Медният змей” е бил окачен срещу уязвяващите змии не като образ на пострадалия за нас, а като образ на противния, и спасява онези, които го гледат – не според вярата в това, че той живее, а защото поваленият е умъртвен. И какъв подобаващ надпис да сложим от нас на гроба му? „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?” (св. Григорий Богослов; цит. по: преп. Феодор Студит, Второе опровержение иконоборцев//Символ. № 18, Париж, 1987, с. 288).

[11]. И когато след време, в периода на религиозен упадък (появили се самаряните), евреите започнали да се кланят на змея като на божество и когато той се сдобил с име – Нехущан, едва тогава го унищожили (4 Царства 18:4).

[12]. Сомов, К. В., История христианства, М., 1990, с. 154.

Изображения – авторът, дякон Андрей Кураев. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4OX

Следва

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s