Кардинал Райнхард Маркс

В края на първия том на съчинението си „Капиталът” Карл Маркс си задава въпроса как е могло да се стигне до капитализма. Искал е да разбере къде е началото, където е коренът на всяко зло – и това доказва, че той си е останал философ за цял живот. Неслучайно именно на това място разсъжденията му внезапно стават богословски, защото започва да говори за грехопадението. Тук обаче той става и саркастичен, както на повечето места, където трябва да вземе отношение към определена религиозна мотивация. С удоволствие ще цитирам подробно началото на този откъс:

„Видяхме как парите се превръщат в капитал, от капитала се прави принадена стойност, а от принадената стойност още повече капитал. Принадената стойност и капиталистическото производство – това предполага натрупването на принадена стойност на капитала, а тя от своя страна наличието на голяма маса от капитал и работна сила в ръцете на производителите на стоки. Цялото това движение сякаш протича в порочен кръг, от който можем да излезем само ако предположим, че натрупването на капитала се предшества от „първоначално” натрупване („previous accumulation” при Адам Смит); натрупване, което не е резултат от капиталистическия начин на производство, а негова отправна точка.

В политическата икономия първоначалното натрупване играе горе-долу същата роля, каквато има грехопадението в богословието. Адам отхапва от ябълката и грехът се стоварва върху човечеството. Произходът му се обяснява като анекдот от миналото. Някога, в отдавна минало време, е имало, от една страна, трудолюбив, интелигентен и най-вече спестовен елит, а от друга – мързеливи и прахосващи всичко лумпени. Легендата за грехопадението в богословието ни разказва как човек е прокълнат да изкарва хляба си с пот на челото; историята на икономическото грехопадение обаче ни разкрива защо има хора, които не са принудени да го правят. Както и да е. Станало е така, че първите са натрупали богатство, а вторите в крайна сметка не е имало какво друго да продават освен собствената си кожа. От това грехопадение датира бедността на широките маси, които, колкото и да работят, винаги продължават да няма какво да продават освен самите себе си, и богатството на малцината, което постоянно расте, въпреки че те отдавна са престанали да работят. […] Както знаем, в действителната история огромна роля играят завоеванията, заробването, ограбването, с една дума насилието. В нежната политическа икономия открай време господства идилията. Правото и „трудът” открай време са единствените средства за забогатяване, разбира се, като всеки път се изключва „онази година”. На практика обаче методите на първоначалното натрупване са всичко друго, но не и идилични” (MEW 23, 741 и сл.).За Карл Маркс капитализмът е неморален в самата си същност. Според него няма оправдание за тази система, защото тя има насилнически произход и насилническа природа и по необходимост трябва да доведе човечеството до разделянето му на две класи: от едната страна класата на експлоататорите и от другата – на все по-нарастващата в хода на историята класа на експлоатираните.

Ако Маркс е бил прав в анализа си по отношение на пазарната икономика и ако този анализ и днес все още имаше значение, тогава и аз като християнин би трябвало да отстоявам друг икономически ред; не този, който е в концептуалните конструкции на моя съименник, но друг, различен от пазарния. Пазарната икономика би трябвало да се отхвърли, ако сама по себе си предлага като възможност греха или – според формулировката в нравственото богословие – ако е непосредствената възможност за грях (occasio proxima[1]). Следователно, ако някой каже: „Мога да имам икономически успех само ако не спазвам десетте Божии заповеди”, тогава би трябвало да съм на страната на тези, които решително отхвърлят пазарната икономика. Защото именно при подобен род икономика човек се оказва пленник на система, която вместо да му позволи да развива собствения си творчески потенциал, ограбва от човешкото му достойнство възможността да може в свобода да твори Доброто. Такава система би била тази, която в богословието на освобождението се нарича структура на греха[2].Тази предпоставка важи както за малките неща, така и за големите неща. Естествено на това основание никой не би могъл да бъде освободен от задълженията си нито в Църквата, нито в икономиката, нито пък в дадено отделно предприятие. Ако пък също така някой каже: „Работя в предприятие, в което съм принуден да върша грехове, и така ми се налага да не уважавам ближния и да не зачитам неговите права”, тогава не би трябвало да приемем и тази ситуация, защото е в противоречие с човешкото му достойнство. Същото се отнася и за случаите, в които трябва да установим, както се твърди в заглавието на една книга от Улрих Викерт, че в нашето общество честният в края на краищата се оказва глупак. Впрочем книгата намери отзвук, защото явно мнозина смятат, че Улрих Викерт е прав по някакъв начин. Но ако наистина е така, то тогава би трябвало да сме последователни и да кажем: Стоп, тук нещо не е наред и трябва да се промени, необходимо е колкото се може по-бързо да обърнем посоката.

Фактът, че въпреки всички ужасни заблуди на така наречения „реален социализъм” марксизмът и днес има многобройни привърженици, показва, че голяма част от обществеността изглежда приема оценката на Карл Маркс за капитализма като система, погрешна в самата си същност. И тези хора не би следвало в никакъв случай да се пренебрегват като глупави, наивни и неинформирани. Дори в свободната част от Европа марксизмът дълго време задържа с магията си много интелектуалци, дори едни от най-умните глави на различните поколения.

По този повод през 2000 година сегашният ни папа Бенедикт ХVI, тогава кардинал Йозеф Ратцингер, писа: „Наистина в най-различните му инструментализирани варианти марксисткото учение за спасението от злото в света по принцип е било единственият научен светоглед, нравствено мотивиран и същевременно подходящ като пътеводител за бъдещето. Затова и след шока от 1989 година това учение не абдикира просто така от само себе си. Достатъчно е да си спомним колко малко се говореше за ужасите на комунистическия Гулаг, колко слабо се чуваше гласът на Александър Солженицин. За такива неща не се приказва. Като че ли ни спира някакво чувство за срам; дори кървавият режим на Пол Пот се споменава мимоходом само от време на време. Остана обаче определено разочарование и дълбокото чувство за безизходност” (Ratzinger 2000, 10).Действителността обаче налага да се намери отговор на това чувство за безизходност. През 1992 година американският политолог Франсис Фукуяма издаде книгата си „Краят на историята”. В нея той представя тезата, че след краха на Съветския съюз и освобождаването на бившите социалистически сателитни държави либерализмът, демокрацията и пазарната икономика от само себе си ще се разпространят навсякъде по света. В Студената война между идеологиите са спечелили доброто и свободата и затова историята е достигнала до своя край и едновременно до собственото си самоосъществяване.

В началото на 2008 година друг американски политолог – Робърт Каган, издаде книга със заглавие „Завръщането на историята и краят на илюзиите”. И действително е така: Фукуяма се е лъгал. За съжаление в момента ние не сме свидетели на разпространяването на свободата и демокрацията, а на завръщането на автократични режими, които вместо да търгуват лоялно, използват икономическата и военната си мощ, за да преследват геополитическите си интереси. Към това следва се прибави и ислямисткият тероризъм, който води до нови политически предизвикателства и напрежения. Още Самюъл Хънтингтън в книгата си „Сблъсъкът на цивилизациите” посочва тенденциите в тази посока. За „край на историята” в смисъл на безалтернативно налагащи се пазарно стопанство и демокрация не може и дума да става. В областта на икономиката ние не сме свидетели на разпространението на някакво всеобщо благосъстояние, а по-скоро на факта, че пропастта между бедни и богати е станала по-дълбока от всякога.

В годините след 1989 година трябваше да разберем, че свободата си остава скъпоценно благо, за което трябва да се полагат ревностни и системни усилия, ако не искаме да го загубим. Сега либералната демокрация, правовата държава и свободната пазарна икономика се сблъскват по нов начин с изискванията на нравствеността.

За мнозина сигурно е изненада, че след края на Студената война мнозина разсъждаваха като Фукуяма, и то най-вече в областта на науката. Те вярваха, че пазарното стопанство няма алтернатива и затова не се замисляха повече за нравствените основания на икономиката и на правенето на бизнес. В много факултети по икономика студентите и досега учат само как да правят сложни изчисления според определени стандартни модели. Същевременно базисните познания почти не се преподават, а за своевременното им обсъждане въобще не може и да се говори. Почти никой млад икономист днес не познава книгите на Вилхелм Рьопке, Валтер Ойкен, Александър Рюстов или Фридрих Аугуст фон Хайек. Това свидетелства не само за интелектуална бедност, но буди тревога и от обществено-политическа гледна точка, защото те никога на са изучавали, че трябва да споделят с обществото експертното си знание и да гледат на икономиката също и като на наука за духа. Става въпрос за поведението на човека, за отговорно поведение в условията на ограничени ресурси.

Затова със загриженост наблюдавам съществуващото опасно развитие – това, което в наши дни ние в Германия (и в други страни) наричаме пазарна икономика, се превръща отново в примитивен капитализъм. Международната криза на финансовите пазари от лятото на 2008 година извънредно ясно ни показва колко бързо се попада на несигурен и хлъзгав терен, когато в пазарната икономика нравствеността и етическите начала се поставят в скоби и когато се сметне, че може да се мине и без държавна политика, която да направлява процесите на пазара в направление, служещо на общото благо.От моя страна аз категорично държа да се прави необходимото разграничаване между пазарната икономика и капитализма. Когато печалбата от капитала се превърне в единствения ориентир за икономиката, а за съжаление това все повече става факт, тогава е напълно възможно хората, застрашени екзистенциално да бъдат прегазени от колелата ѝ, да потърсят отново спасение в утопията на марксизма. А това не бива да се случва. Все още не сме забравили като свидетели гибелните последици от тази утопия. Но за да не се върне отново тази кошмарна действителност, трябва решително да се предприеме нещо в това направление. Трябва да работим за такива условия, при които пазарната икономика да продължи да съществува в рамките на определен ред, ориентиран към общото благо и оставящ пространство за солидарност между различните институции във функционираща социална държава. И то именно с поглед към „световното общо благо”.

Социалната държава не е само онова, което остава, ако добре сме се справили с бизнеса, както мислят някои според мотото: Ако се справяме добре с работата си, тогава ще остава по нещо и за социалната сфера. Аз съм твърдо убеден, че социалната държава е не само морално, но и политически и икономически необходимо условие, за да продължи да съществува пазарната икономика. Без държавното социално регулиране на класовите противоречия, господстващи през ранния капитализъм, пазарната икономика със сигурност нямаше да успее в борбата си със социализма.

В условията на пазарната икономика социалната държава разтоварва от работещите в обремененото с тежести предприятие част от риска, който носи не само пазарът, но и самият живот. Това се случва, когато рисковете за отделния човек като болест, безработица и старост се поемат чрез солидарно задължение. И социалната държава трябва да даде шанс на всички хора да изразят себе си, да се научат със собствени сили да подреждат живота си. Това в крайна сметка ще се отрази положително на цялото общество, защото „най-важният ресурс е самият човек” (Centisimus annus, 32).

Всичко трябва да се организира с оглед на отделната личност, която трябва да бъде съхранена. Иначе пазарната икономика ще загуби подкрепата на хората, а с нея и бъдещето си. Хората трябва да имат готовността да се впускат в рисковете на пазара. Социални философи като Джон Роулс и Отфрид Хьофе виждат именно в такъв смисъл теоретичните основи на обществения договор в социалната държава. Без тази социална държава пазарното общество няма да бъде приемливо за всички и тогава то не би било легитимно от гледна точка на социалната етика. Погледнато от genuin християнска перспектива, към тази ситуация се добавя и съображението, че в развитите общества социалната държава е институционализирана форма на солидарност, на която всеки човек има безусловно право по силата на собственото си неотнимаемо достойнство.Естествено социалната държава не бива да пренебрегва отговорността, която всеки човек носи за собствения си живот. Осигуряващата абсолютно всичко във всички сфери на живота държава е опасна илюзия. Отделният човек обаче не може, особено в условията на глобална икономика, да носи всички рискове, като разчита единствено на собствената си работна сила. Социална държава, която вижда не само отделния индивид, а и хората в тяхната свързаност помежду им, предпоставя в основата си принципа на личността – така, както е даден в християнския образ на човека – като ориентация и рамка за действие в политическия, икономическия и обществения живот, а също и като ценностен критерий в личния живот.

Тези, които след катастрофата на предизвиканата от националсоциалистите Втора световна война изградиха отново европейския правен, социален и икономически ред, знаеха много добре, че икономиката не е самоцел, а трябва да бъде поставена в служение на човека. Днес мнозина критикуват „неолибералите”, но някои от тях биха се учудили, ако разберат, че създателят на това понятие – Александър Рюстов – е искал точно това, за което днес също настояват с пълно право много от критиците на капитализма. Александър Рюстов нарича стария икономически либерализъм на ранния капитализъм „палеолиберализъм”. Отстояваният от него и от други „неолиберализъм” е трябвало да се отличава именно с това, че не трябва да съотнася всичко само с икономическите величини, а да разглежда икономическата проблематика от надикономическа гледна точка. Не само младите икономисти, но и техните настроени критично към капитализма връстници познават твърде слабо класиците на икономическата философия. Те знаят търде малко за ценностните основи на пазарната икономика и смятат, че дебатът върху тях е вече отживелица и не е актуален. Наистина каква заблуда!

Това, на което днес ставаме свидетели, е, че икономиката в някои области вече не служи на живота ни, както би трябвало да бъде, нейните императиви постепенно колонизират цялостния жизнен свят на човека – цитирам по смисъл философа Юрген Хабермас. В нашата страна това става особено драматично, защото застрашава съществуването на семействата, които имат все повече трудности да се справят едновременно и с изискванията на семейния живот, и с императивите на съвременното трудовопазарно общество.И тук ролята на държавата е да преформулира рамковите условия. Александър Рюстов нарича това витална политика. Виталната политика се стреми към антропологичното обосноваване на социалната политика, която се съобразява с жизнения свят на човека. „Витално е това, което подпомага „vita humana” – човешкия живот, достойния живот. Ние, неолибералите, смятаме, твърди Александър Рюстов, че виталната политика, тази политика, която обхваща и периферията на пазара, има първостепенно значение, докато пазарът е само средство към целта” (Ruestow, 1961, 68).

Като католически епископ и специалист по християнска социална етика аз харесвам този ”неолиберализъм”, защото при него икономиката и бизнесът се поставят върху определена нравствена основа и имат нравствена насоченост, ориентирана към достойнството на човека, към еднаквото достойнство на всички човеци.

Йозеф Хьофнер, големият католически социолог, а по-късно и архиепископ на Кьолн и кардинал, още през 1953 година взема страната на Рюстов, като поддържа неговото становище. Той пише: „Досегашната социална политика прекалено едностранчиво поставя на преден план осигуряването на пенсиите и другите текущи финасови постъпления. Пенсията със сигурност е необходима в случаите, когато включването в професионалния живот понастоящем или за дълго време стане вече невъзможно. С всички сили обаче трябва да се предприемат опити да се помогне и на тази категория хора, които са способни на така наречената „рехабилитация” […] да поемат отново отговорността за изкарването на прехраната си.”

Казаното от кардинал Хьофнер преди повече от петдесет години е необходимо не само „защото в икономическо отношение социалната тежест и броят на получаващите социални плащания предизвиква загриженост […], но и заради самите хора. Това, което обикновено сме свикнали да наричаме щастие, не се състои на първо място в получаването на пенсия и на други парични осигуровки, а във възможността да прилагаме на практика способностите си и да поемаме отговорността за нашето самоосъществяване. Трябва да виждаме човека в неговата цялост, в житейската му ситуация, тоест да мислим „витално политически” (Hoeffner 1953, 151 и сл.). Такава ориентация предполага представа за човека, отстояващ себе си в сблъсъка с човешкото ежедневие.

Солидарността, която открива пред всеки човек възможност за справедлив дял от икономическите, политическите, културните и социалните ценности, не следва да се свързва само с националната общност. За християнина, който гледа на всички земни жители като на чеда Божи, това е морал, който се разбира от само себе си. Но в глобализирания свят, в който политическите и икономическите сътресения нямат национални граници и засягат цялата международна общност, такова морално изискване за глобална солидарност се превръща в повеление на политическата мъдрост.

Международните институции за съжаление все още далеч не са толкова силни, за да изпълнят тази политическа задача. А и в много държави има значителна съпротива срещу засилването на международните организации, защото съществува страх от загуба на суверенитет, на свобода за самостоятелно вземане на решения и самостоятелни действия. Както напомни обаче папа Бенедикт VI пред Асамблеята на ООН, тук става въпрос за такъв международен ред, който не ограничава свободата, а напротив, поощрява свободата и я прави възможна.

Може би специална задача за нас, европейците, е да покажем на света, че такъв ред не само не е утопия, но е и реална възможност. Векове наред европейските народи са изпитвали недоверие и ревност един към друг, непрекъснато са взривявали континента си с войни от егоистични, властови подбуди и са причинявали невъобразима мъка на милиони, на безброй човеци. За това напомни и Жан-Клод Юнкер, министър-председател на Люксембург, когато през октомври 2007 година в Падерборн му беше връчен медал за единство и мир „Св. Либорий”. Този медал се дава на значими личности, които, опирайки се на християнските ценности, допринасят за мирното обединение на Европа. На мен се падна тогава честта да произнеса празничната реч на това събитие. В благодарствената си реч Жан-Клод Юнкер каза: „Най-важното в Европа и това, с което европейците винаги могат да се гордеят, е, че от вечния следвоенен призив „Никога повече война”, от вечната молитва на този измъчен, изтерзан и раздиран от вражди континент успяхме да направим политическа програма.”Европа обаче не бива да почива на този си успех. Нашата свобода и нашето благосъстояние ни обвързват със задължение към тези, чийто живот протича в потисничество и бедност. Наш морален дълг е да осъзнаем тази отговорност, и то не като хора, които имат политическо и икономическо надмощие и винаги знаят кое как се прави, а като хора, които също има какво да учат в много отношения и които трябва да се променят. Жан-Клод Юнкер изрази мисълта си по много симпатичен начин: „Държа твърде много на обстоятелството, че Европа се възприема като открит проект за свят , което означава, че ние сме в състояние винаги да променяме нашия проект, защото: Ние не сме светът.”

Днес ние се нуждаем от световни правила, нуждаем се от глобална социална пазарна икономика (Globale Soziale Marktwirtschaft), аналогична на рамковия ред на националните държави и на далеч по-добре развитите европейски институции. Тук влизат честните условия за световна търговия, рамковият ред за международния финансов и капиталов пазар, гаранцията за неотменните права на хората на наемния труд и много други. Да работи за световната солидарност и справедливостта е задача на политиката, но също и на всеки, който е свързан с икономиката. А в края на краищата това сме всички ние.

Църквата – с благовестието на св. Евангелие, със социалното си учение, както и със световния си социален и каритативен дълг пред обществото – също така се стреми да дава съвместен принос в решаването на тази основна задача на XXI век. Папа Йоан Павел II потвърди това пред целия свят през 1991 година, малко след залеза на съветския комунизъм:

„На всички, които днес търсят нова и истинска теория и практика на Освобождението, Църквата предлага не само социалното си учение и посланието си за изкупения от Христос човек, но и конкретната си подкрепа и помощ в борбата срещу социално-икономическата изолация и страданието” (Centesimus annus, 26, 4).

Като епископ аз се чувствам особено ангажиран с това обещание. Социалното учение на католицизма е част от катехизичната (учителната) мисия на Църквата и на епископа. То е духовно обосновано, има богословските си основания и логика, така че може съществено да помогне на всички хора с добра воля да дадат значителен принос за защитата и разгръщането на личното достойнство на всички човеци.

Намираме се пред наистина епохална задача, която е предизвикателство особено за Европа.

Ако не се справим с нея, тогава – дълбоко съм убеден – Карл Маркс ще се изправи пред нас като повторение на историята.

Заради доброто на човешкия род обаче той не бива да го прави.

И нека почива в мир.

____________________________

*Из книгата „Капиталът. В защита на човека”, София, 2014, с. 284–295, от кардинал Райнхард Маркс. Превод проф. д-р Антоний Хубанчев. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Occasio proxima” ( лат.) – непосредствена възможност.

[2]. Богословие на освобождението – съвременно направление в римокатолическото богословие в Латинска Америка и развиващите се страни, породено като реакция срещу съществуващото дълбоко социално-икономическо неравноправие в света. Това направление изследва възможностите за преодоляване на бедността като източник на греха и поставя принципите на социалната справедливост, правата на човека и преодоляването на социалната пропаст между бедни и богати като централни в общественото служение на Църквата. Най- видни негови представители са свещ. Густаво Гутиерес (Перу), архиепископ Оскаро Ромеро (Салвадор) и Леонарду Боф (Бразилия). – Бел. прев.

Авторът кардинал Райнхард Маркс (Reinhard Marx) е архиепископ на Мюнхен и Фрайзинг (2008). Председател на комисията „Справедливост и мир“ („Iustitia et Pax“) към Немската епископска конференция и Централния комитет на немските католици (1999–2009); от 2004 година е председател на Комисията по обществени и социални въпроси към Немската епископска конференция. През 2012 година е избран за президент на Комисията на епископските конференции на Европейската общност (Commission of the Bishops’ Conferences of the European Community) със седалище в Брюксел.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Kk

Изображения – авторът, кардинал Райнхард Маркс (род. 1953). Източник на изображенията – Яндекс РУ.