Отците на Църквата, особено св. Амвросий, неслучайно не намират в блаженствата изреждане на добродетелно отношение и начин на мислене, а подредена логическа последователност, в която нашият Господ Иисус Христос дава начина за развиване на духовния живот. Всяка от добродетелите е нужна за и води до следващата. Бедността на духа е не само първа в списъка, но и първа по важност, онази, без която никоя от другите не може да бъде постигната. Тя е свързана с победата над най-основния от човешките грехове, гордостта. Бедността на духа ражда кротост. (И св. Амвросий, и блажени Августин посочват кротостта като втора, макар у св. евангелист Матей тя да е трета.) Кротостта е смирение (обратното на гордостта), благост и скромност. Кротостта кара човек да осъзнава своите грехове и колко е недостоен, и поради това той плаче – не задължително външно, но със сигурност вътрешно, в духа си. Когато човек плаче за или оплаква своята греховност, той е гладен и жаден за правда (или „справедливост“), за всичко онова, което е право и справедливо, според Божията воля, а не неговата собствена. Плодът на правдата е милостта, която включва състрадание за другия във всичките му недостатъци и слабости и желание да простиш. Правдата и милостта са изцяло свързани и човек може да проявява милост само ако има чисто сърце. Милосърдието допринася за прочистването на сърцето.
Що се отнася до „чистите по сърце“ (καθαροί, буквално „чисти“ на гръцки), блажени Августин казва: „Нека човек прави всичко, което бе казано досега (в първите пет блаженства), и сърцето му ще бъде чисто“. Свети Лъв Велики изразява същата идея: „И какво означава да имаш чисто сърце, ако не да упражняваш тези добродетели, за които току-що говорихме?“
„Сърцето“ се смята – не само тук, а въобще – за мястото на най-дълбоката човешка същност. „Сърцето е това, с което човек оценява какво е съществено, с него той избира и определя живота си“ (Семионов, „Катехизис за възрастни“). Неговото пречистване или очистване означава преобразуване, което прави възможно да се „види Бог“.
С вяра се пречистват сърцата, както казва свети апостол Петър в спора за обрязването на повярвалите езичници (Деяния апостолски 15:9). Човек не само трябва да положи всяко усилие да изчисти сърцето си, но той трябва да търси и Божията помощ, за да постигне тази съществена характеристика на новия живот в Иисус Христос. Псалмопевецът Давид казва: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“ (Псалом 50:12). Блажени Августин ни съветва: „Може да е трудно за теб да изчистиш сърцето си. Призови Него, и Той не ще презре да направи чист дом за Себе Си и да дойде да живее в теб“ („За осемте мъдрости на Блаженствата от Евангелието“).И най-накрая, чистотата на сърцето означава просто светост, а ние не можем да забравим, че целта на живота в Иисус Христос е да бъдем свети, или „съвършени“, както сам Бог ни заповядва (Матей 5:48). В Посланието до евреите апостолът в действителност ни казва, че чистотата на сърцето и светостта са едно и също нещо, предвид предупреждението му, че без светост човек не може да „види Господа“ (Евреи 12:14). Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.
Един от първите плодове на светостта е желанието за мир и усилието да се помиряваме. „Кои са миротворците?“, пита блажени Августин:
Тези, които творят мир. Виждаш ли други да се карат? Бъди слуга на мира между тях. Кажи на единия какво е добро в другия; а на другия говори добре за първия. Чуваш ли зло да се говори за един от друг, който е ядосан? Не издавай какво си чул. Затвори ушите си за вика на ядосания; предложи му търпеливия съвет на мира (Пак там).
За да постигнеш това обаче, нужно е да имаш мир в себе си, а начинът да се постигне това е да се приеме безспорно волята Божия.
Свети Лъв Велики ни дава още възможност да проникнем в същината на Господните думи за миротворците:
Тази блаженост не е обещана за всеки вид съгласие, не дори за всеки род съглашение; а за това, за което апостолът казва: Да имаме мир с Бога (Римляни 5:1; 2 Коринтяни 13:11); и това, за което цар и пророк Давид казва: Голям е мирът у ония, които обичат Твоя закон, и за тях няма препъване (Псалом 118:165). Най-близкото приятелство, най-близкото родство на ум и сърце не могат истински да претендират за този мир, ако тези връзки не са в съгласие с волята Божия. Изключени от величието на този мир са онези, които са свързани един с друг чрез срамни желания, онези, свързани заедно за целите на престъпно и зло дело. Няма съгласие между любовта към този свят и любовта към Бога; и не ще принадлежи към децата на Бога онзи, който не се отдели от децата на този свят. Но тези, които през всичкото време имат Бога в ума си (Товит 4:6), и внимават да запазят единството на духа чрез връзките на мира (Ефесяни 4:3), не са никога в конфликт с вечния закон и казват в молитва на вярата – Да бъде волята Ти както на небето тъй и на земята. Тези са миротворците, тези наистина мислят едно и живеят в света хармония, и ще бъдат наричани с вечното име „синове Божии“ и сънаследници на Христа (Римляни 8:17): затуй щото това ще е наградата за любовта към Бога и любовта към нашия ближен, че не ще страдаме вече от злополучие и не ще се вече страхуваме от злословия, а щом приключи цялата борба с изкушението, ние ще почиваме в най-ведър Божи мир („Проповед за стъпките в изкачването към блаженство“).
Глава шеста
Като велик и последен Пророк нашият Господ Иисус Христос обяви Божията воля за човешкия род. Като съвършен Човек, Той приложи тази воля на практика, така че човек да може не само да чуе за Неговия съвършен и истински начин на живот, но и да бъде свидетел на него.Блаженствата са основите на този начин на живот; те съдържат основните духовни качества и модели на поведение, които трябва да отличават и характеризират последователя на Иисус Христос. (Поради това е лесно да се разбере защо Църквата им е отделила такова важно място като третия антифон в Божествената литургия.) Бог не само обявява за блажени тези, които притежават тези качества и на практика ги прилагат, но Той им обещава и известна награда.
Досега казахме малко за наградата (забележете единственото число), а посветихме нашето внимание на онези неща, притежателите на които са наречени блажени от нашия Бог. Изглежда важно обаче, да разгледаме накратко природата на Неговите обещания, преди да продължим да говорим за последните две блаженства.
Наградата не е материална, а духовна и е пряко свързана с това, което Бог първоначално оповестил, първото нещо, което Той обявил, когато започнал Своето дело: приближи се Царството небесно. Още преди Проповедта на планината, в която са провъзгласени Блаженствата, Иисус ходил по цяла Галилея, поучавал в синагогите им и проповядвал евангелието на Царството (Матей 4:23). На „бедните духом“ се казва, че Царството небесно е тяхно, принадлежи им; „чистите по сърце“ ще видят Бога, тоест ще бъдат с Него в Неговото царство; „миротворците“ ще се нарекат деца Божии, „деца на царството“. „Земята“, която кротките ще наследят, не е старата земя както я познаваме, а новата земя, когато Иисус Христос дойде в царството Си. Утешение, насита и помилване са все наградата на Царството, защото те ще бъдат дадени на онези, които получат от Иисус Христос блаженството, вечния живот.
Свети Иоан Златоуст говори за наградата така:
И макар че не чувате Царството да се дава във всяко от блаженствата, не се обезкуражавайте. Защото макар Той да дава различни имена на наградите, Той води всички в царството Си. И тъй, когато Той казва, „тези, които плачат ще се утешат “ и „тези, които са милостиви, ще бъдат помилвани“ и „чистите по сърце ще видят Бога“ и миротворците „ще се нарекат синове Божии“, нищо друго, а Царството представя Той чрез всички тези сказки… („Върху Матея“, Проповед XV).
В осмото блаженство, „Блажени изгонените заради правда…“, откриваме, че Господ за първи път споменава преследването, което Неговите последователи ще бъдат призовани да понесат. Това, че те ще търсят царството на Бога и Неговата правда (Матей 6:33), че ще поставят този стремеж на първо място над всички други занимания, ще стане причина за тяхното преследване. А обещаната награда е: „тяхно е царството небесно“, точно както Той е казал в първото блаженство.
Деветото блаженство не е вече формулирано общо, а в него Той се обръща лично към самите ученици: „Блажени сте вие…“ Те ще имат особената привилегия да бъдат преследвани заради Него, защото те ще бъдат учителите на Неговия път. Господ, поради това без да им го спестява, че земната награда за тяхното покорство на Божията воля – за това че ще гледат на света и на отношенията си с другите с Неговите очи – ще бъде хула, омраза и гонение. Трябва да отбележим обаче, че Христовите ученици ще спечелят блаженството си, защото ще бъдат лъжливо клеветени – именно защото са Го последвали.За да не си помислите, че самият факт да се говори зло прави хората блажени, Той е сложил две ограничения; когато е заради Него и когато нещата, които са казани, са лъжа; защото без тези ограничения този, за когото се говори зло, съвсем не е блажен, а окаян (Св. Иоан Златоуст, „Върху Матея“, Проповед XV).
И така, в началото на пророческото служение на Господа, Той не се колебае да подготви учениците Си за преследването, което със сигурност ще е тяхната участ. Свети евангелист Лука е записал казаното от Иисус Христос с още по-голяма сила: „Блажени ще бъдете, кога ви намразят човеците, кога ви отлъчат и похулят и изхвърлят името ви, като лошо, заради Сина Човечески“ (Лука 6:22). Сам Господ бил преследван за това, че обявил Божията воля за човечеството, защото човек има „своята правда“ (Римляни 10:3), а още повече поради Неговото собствено покорство на тази воля. „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил… Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гонѝха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят. Но всичко това ще ви сторят заради Моето име, защото не знаят Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан 15:18, 20-21).
Всъщност апостолите наистина преживели отхвърлянето и лошото отношение, предсказано им от Господа. Те можеха да спечелят любовта на света – защото „светът щеше да люби своето“ (Иоан 15:19) – ако от страх или желание да угодят на обществото, те бяха спрели да проповядват в Негово име. Но те се доказали достойни за призванието си: „и като повикаха апостолите и ги биха, заповядаха им да не говорят за името Иисусово и ги пуснаха. А те излязоха от синедриона радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господа Иисуса. И всеки ден в храма и по къщи не преставаха да поучават и благовествуват за Иисуса Христа“ (Деяния апостолски 5:40-42).
Свети апостол Павел окуражава християните в Коринт, като им напомня, че преследванията, на които са подложени, са до време, а тяхната вярност ще бъде възнаградена с вечен живот (2 Коринтяни 4:17).
Господ не продължава проповедта си, без първо да предложи на учениците най-голямата утеха: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата“. После Той добавя факт от историята, който трябва да ги утеши и окуражи, утвърждавайки връзката между тях и най-големите пророци на Стария Завет: „Тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас“.
Глава седма
След като показал на учениците неизбежните последствия (хула, отхвърляне и преследване) от това да следват Него и Неговия път, Господ наблегнал на отговорността, която ще имат в работата, която Той ще ги изпрати да вършат в Негово име.„Вие сте солта на земята. Но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците. Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“ (Матей 5:13-16).
Иисус Христос дойде в свят, който бил паднал и покварен от греха. Целта на Неговото идване била да възстанови това, което човечеството загубило чрез своеволно непокорство. Неговото дело било да освободи човешкия род от злото и упадъка, в резултат на злото, да спечели победа над смъртта, която е „платката що дава грехът“, както казва св. апостол Павел (Римляни 6:23), и да поведе всички хора към първоначалната им съдба, общуване с Бога. Този божествен план не само е трябвало да се осъществи с реалната намеса на Бога в човешкия свят, но той също включвал и участието на човешкия род. Сега започва да става ясно, че Той избрал определени хора да продължат делото, което Той щял да извърши. Той ще им каже в края на периода на земното си служение, „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам“ (Иоан 20:21).
Изгубеният, паднал свят тогава ще зависи съвсем буквално от служението на тези специално избрани ученици. Те дори ще трябва да отговарят за спасението на света. Земята, така да се каже, е „изгубила своя аромат“; цялата човешка природа го е загубила. Солта е веществото, което дава аромат или съживява това, което иначе е блудкаво и дори мъртво. Това е начин да се каже, че земята без Бога е място без значение и хората, които я населяват, водят безцелно съществуване. И така, поради вярата на учениците и техния богоугоден живот – същността на който Той беше дал в блаженствата, началата, които Той проповядва, – те ще бъдат натоварени да предадат Неговата истина на останалото човечество.
Тук, в началото на проповедническото служение на Господа, Той разкрива целта на Църквата, защото онези мъже, които Той е призовал от обикновените им ежедневни житейски занимания, представляват Църквата в началото. Никъде по-ясно не е показано значението на думата „еклесѝя“, както когато Той вървял и избирал учениците Си с простата заповед „Вървете след Мене“. (Такова е значението на гръцката дума – групата от „онези, които бяха призовани“.) По този начин Иисус Христос започнал да подготвя Църквата за нейната най-важна работа в света.Той използвал не само образа на „солта“, за да разкрие връзката на учениците с останалата част от света, но и продължил, като ги нарекъл „светлината на света“. Точно както Той е истинската светлина в мрака на света, който е изгубил светлината си (Иоан 1:4-9), Той започва да им казва, вероятно за тяхно учудване, че те също ще бъдат тази светлина.
Той не нарича учениците „солта на земята“ и „светлината на света“, преди първо да ги е предупредил за възможността да не се справят с призванието си. Те, като учители, трябва да дават „вкус“ и „светлина“ на света, но очевидно те, като смъртни хора, обект на изкушение, биха могли да не се справят. Ако те, солта, загубят своя вкус, няма нищо, с което да бъдат засолени. Ако те, светлината, скрият своята светлина и не успеят да осветят света, тогава светът си остава в тъмнина. Блажени Августин разширява Иисусовото предупреждение – „ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“ Той пише:
Ако ти, чрез когото народите до известна степен се пазят от поквара; ако ти от страх от светско преследване загубиш царството небесно; тогава няма да има кой да премахне грешката ти, защото Бог е избрал теб да премахваш грешките на другите („Проповедта на нашия Господ на планината“, Глава 6).
Свети Иоан Златоуст отбелязва Иисусовото предупреждение за светлината по този начин:
Аз, вярно е, запалих светлината, но за да продължи тя да гори, е нужно вашето старание: не само заради вас, но и заради онези, които трябва да се възползват от тези лъчи и да бъдат водени към истината. Тъй като злословия със сигурност не ще могат да засенчат вашата яркост, ако все още живеете строг живот, както отива на онези, които ще обърнат целия свят; показвайте тогава живот достоен за Неговата благодат; така че докато се проповядва навсякъде, нека тази светлина навсякъде еднакво ви съпровожда („Върху Евангелие от Матея „, Проповед XV).По-нататък целта на тяхната мисия се съдържа в завършителния призив на тази втора част от Проповедта: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“. Той казва на учениците, че целта на това те да следват добродетелния път, който Той им е описал, е не за да бъдат те възхвалявани от другите. Особената цел на християнския живот е, най-вече, да угодим Богу, като се подчиним на волята Му и после да накараме онези, които, като виждат добрите дела на християнина, да славят Бога. С други думи, истинският ученик на Иисус Христос ще съумее така да доведе задачата си докрай, че и други хора да бъдат доведени при Бога.
Откъсът, който току-що разгледахме, може да се смята и за увод към доста просторната част, която следва (стихове 17-48). Там на учениците се казва как те и всички християни могат наистина да станат „солта на земята“ и „светлината на света“.
___________________________
*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.