ОСНОВНИ ЧОВЕШКИ ПРАВА, НАЦИОНАЛНО И ЕВРОПЕЙСКО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО В СФЕРАТА НА БРАКА И ПОЛОВИТЕ ОТНОШЕНИЯ*

(правен, социологичен, библейски и екслисиологичен анализ)

Бисер БожковBiser Bozhkov 3За да говорим за основни човешки права, националното и европейското законодателство в сферата на брака и половите отношения, в светлината на учението на Православната църква, е нужно да направя кратко въведение. Защото като богочовешки организъм Църквата притежава не само тайнствена същност, но е подвластна на стихиите на този свят и исторически обусловена същност, влизаща в съпрекосновение и взаимодействие с външния свят, включително и с държавата като субект на правото. Държавата от своя страна е тази, която съществува заради нуждата от устройство на човешкия живот и също влиза в съприкосновение и вазимодействие с Църквата, ако погледнем в ретроспекция 1150-годишната история на християнска България. Правото във всичките му отрасли е призвано да бъде проявление на единия божествен закон на мирозданието в социалната и политическата сфера. Същевременно всяка правна система (от времето на Римската империя досега на развитието на Европейския съюз), създавана от човешкото съобщество, представлява продукт на историческо развитие, носи върху себе си печата на ограничеността и несъвършенството. Правото е особена, различна от свързаната с него етическа сфера, защото правото като юридически иструмент за регулация на отношенията в обществото не определя вътрешните състояния на човешкото сърце, доколкото всички ние знаем, че единствен сърцевед е Бог. Поведението и действията са обект на правно регламентиране, което от своя страна представлява съдържанието на законодателството. А то включва и нормите за семейните отношения и брака, тъй като семейството е „основна клетка на обществото” съгласно член 16 от Европейската социална харта (в ревизирания вариант), ратифицирана със закон от 38-то Народно събрание на 20.03.2000 година – Държавен вестник, брой 30 от 2000 година, в сила от 01.08.2000 година, обнародвано в Държавен вестник, брой 43 от 04.05.2000 година. Според същата европейска норма: „Семейството като основна клетка на обществото има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие и съществуване.” Правото също така предвижда предприемане на мерки за принудително подчинение на закона. Предвидените от закона санкции за възстановяването на нарушения ред правят закона надежден крепител на обществото до момент, в който, както много пъти се е случвало в историята (при нравствено-духовен упадък), не рухне цялата съществуваща правна система. Впрочем никое общество не може да съществува без право и затова на мястото на разрушения правен порядък, винаги възниква нова законодателна система. Преди да навлезем в съществото на доклада ще спомена също, че – правото съдържа в себе си определен миниум от нравствени норми, задължителни за всички членове на обществото. Тоест задачата на светския закон не се състои в това лежащия в зло свят да се превърне в царство Божие, а в това, да не се превърне той (земния свят) в ад. Основополагащ християнски принцип в правото е „не прави на другите това, което не искаш да бъде правено на теб.” Правата на човека и основните свободи са присъщи на всяко човешко същество от момент на раждане и го съпътстват през целия му живот независимо от това, къде се намира. С формирането на първите човешки общности е започнало и формирането на правата на личността. С развитието на човешката цивилизация са се развивали и взаимоотношенията в държавата, а паралелно с това са се развивали и правата и свободите, което до голяма степен е от специфични за времето си фактори. Преди всичко следва да изясним какво се включва в понятието права на човека, тъй като в съвременните идеи за семейните отношения и института на брака се злоупотребява с това понятие. Правата на човека са свързани главно с достойнството на всяко лице да се чувства наистина homo sapiens, което практически е свързано с осигуряването на равни възможности на всяка отделна личност да проявява своите човешки качества като разум, талант и съзнание, а също така да може да удволетворява своите духовни и други потребности. Тъй като всяко лице от момента на раждането придобива обем от права, присъщи на всяко човешко същество (така наречените естествени права) например „правата на човека”, за да бъдат гарантирани, то всяко лице не само трябва да съблюдава правата на другите, но и да изисква от другите също така да съблюдават правата на другите. Не може едно лице, прилагайки своите права, да нарушава правата на другите. В тази връзка е необходимо да се изясни съдържанието на термина „универсални права на човека.” Универсални означава всеобщи (не общи) права, отнасящи се за всички човешки същества, а не засягащи само някаква група хора, нация, народ или гражданите на една държава. Всички хора без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци имат равни права и не трябва да бъдат дискриминирани или ограничавани юридически по изброените признаци. Но нека направим още някои пояснения. Според статистически данни на Организацията на обединените нации (ООН) около 60% от българските граждани не знаят, че съгласно ратифицираните от Република България международни договори, те имат право да разполагат и е задължително да им бъдат предоставени, и гарантирани упражняването на всички права, предвидени в Международната харта за правата на човека и Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. В тази връзка ще спомена в правен и исторически аспект, че:

Три години след Втората световна война на десети декември 1948 година Генералната асамблея на Организацията на обединените нации приема Универсалната декларация за правата на човека (УДПЧ). Това е документът, който определя най-важните неща, от които всеки човек на планетата има нужда, за да може да живее нормално и достойно. УДПЧ е приета и провъзгласена с резолюция 217А (III) на Общото събрание на Организацията на обединените нации от десети декември 1948 година. Тя е първият всеобщ международноправен акт в областта на правата на човека, който е приет и провъзгласен от една универсална международна организация. Правни последици и политическо значение – УДПЧ не е договор. Тя е приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации като резолюция без правна сила. Целта ѝ е (съгласно преамбюла) да осигури “обща мярка” за правата на човека и основните свободи и да служи като стандарт, към чието постигане не трябва да се стремят всички народи и държави. С времето обаче Декларацията променя характера си. Декларацията представлява своеобразен стандарт, който е еднакъв за всички хора по света. Тя съдържа тридесет права, всяко от които съответства на човешка потребност. Декларацията за правата на човека на Организацията на обединените нации се основава на ценности като справедливост, достойнство, честност, равенство и уважение. Това са ценности, които са близки на всеки човек и които съществуват от столетия. В тази връзка човешките права имат няколко основни характеристики: Човешките права са еднакви за всички хора, винаги и навсякъде по света. Затова ги наричат универсални. Те са и неделими. Никой не може да отнеме някое право, защото е по-маловажно. На всяко от човешките права съответства и отговорност. Това е отговорността да се зачита правото на другите. Затова човешките права са взаимни, а когато взаимно пазим правата си, ние сме солидарни. Приета от Генералната асамблея на Организацията на обединените нации, Декларацията представлява само израз на намерение на отделните държави, тъй като решенията на Генералната асамблея нямат характера на закон. За да може Декларацията за основните човешки права да влезе в сила във всяка отделна държава, така че хората да знаят, че тези техни основни права са защитени е необходимо тя да бъде включена в законите на всяка страна, защото тя е първото значително постижение на световната организация в тази област и първото записване на световно ниво на права, чиито носители са всички човешки същества. Тя се състои от 30 члена, които са доразвити в последващи международни споразумения, регионални инструменти за защита на човешките права, национални конституции и закони. Не всички държави, обаче, са приели тази Декларация в своите закони. Веднага след като приема Декларацията, Организацията на обединените нации кани всички държави да информират за нея своите граждани и най-вече, учениците в училищата. В много страни по света тя се изучава в училище, тъй като се смята за изключително важна в нашето ежедневие. Така идеята за оснoвните неотменими човешки права за пръв път е прогласена от школата на естественото право. Сега тези права са закрепени в конституциите на държавите и в редица международни актове. Така се защитават най-важните ценности – живот, свобода и други.

Основните права и свободи на гражданите, според най-разпространената класификация са разделени в три групи:

1.Лични – създават условия за свободно съществуване и развитие на личността. Те очертават ограниченията за вмешателство на държавата в личния живот и свобода на гражданите; значителна част от тях са взаимствани от Всеобщата декларация за правата на човека и други международни актове.

2.Политически – създават правна възможност на гражданите да участват в политическия живот и преди всичко в осъществяването на държавната власт. Част от тях са формулирани в съответствие с Пакта за граждански и политически права.

3.Социално-икономически – създават възможност за задоволяване на материалните и духовни потребности на гражданите. Те са съобразени с Всеобщата декларация за правата на човека и с Пакта за икономическите, социалните и културните права.

Изхождайки от темата на доклада ще кажа няколко думи за развитие на семейното право в националното ни законодателство. Принципно, няма да се връщаме преди Освобождението. До 1945 година (до действието на Търновската конституция) брачните отношения са били уредени от църковния канон. За нашите прабаби и прадядовци е действал Уставът на Българската православна църква.

Законодателството по отношение на произхода се е регламентирало от Закона за извънбрачните деца, а въпросите, относно осиновяването – от Закона за децата. След 1945 година се издава Наредбата за брака. С приемането на Закона за лицата и семейството през 1949 година е била дадена една обща уредба на семейните отношения. Закона за лицата и семейството е претърпял редица изменения преди да се стигне до 1968 година, когато е приет първият семеен кодекс. Той се свързва, най-вече, с въвеждането на съпружеската имуществена общност (СИО) и имуществените отношения. Либерализират се разводът и осиновяването. Може да се каже, че Семейния кодекс от 1968 година не се отличава много от сега действащия, приет през 1985 година. Промените от 1985 година не са от такъв характери обем, че да се налага изработването на цял нов Семеен кодекс. Но въпреки това през 2009 година е приет нов Семеен кодекс.

Задължително трябва да кажем няколко думи за тенденциите в новия Семеен кодекс. Първо, във връзка със сключването на брака се въведе така нареченият брачен договор[1]. Този договор доведе до промени само в имуществените отношения. Второ, известни промени се очакват и по отношение на развода. Трето, осиновяването бе значително реформирано. Появиха се така наречените приемни семейства. В предложения проект, за съжаление, няма никакви по-сериозни промени на отношенията между родители и деца. Прокадна се идеята за Закон за защита на детето, която слава Богу не се реализира, защото един такъв закон противоречи по същество на учението на св. Православие. Тук ще споменем, че според нас:

Основно понятие в семейното право би трябвало да е „семейството“ като малката „домашна църква. Но уви…

Изненадващо откриваме, че в Семейния кодекс няма легална дефиниция на това понятие. По принцип, ако не следва друго от целта на нормата, смята се, че семейството обхваща съпрузите и ненавършилите пълнолетие деца.

В Закона за държавния служител и в Закона за общинската собственост във връзка с наемните отношения дефиницията на понятието „семейство“ е пак същата и в същия смисъл, тоест съпрузи плюс ненавършили пълнолетие деца. Това е понятието „семейство“ в тесен смисъл. В по-широк смисъл семейството може да се разглежда по отношение на уредбата на издръжката – задължени да дават издръжка са и бабата, дядото, внуците и така нататък, и то без оглед на възрастта.

За „джендър идеологията”, трансексуалността и интерсексуалността:

Това са идеи, които се „базират” на така наречените „индивидуални права”, които уж по същество влизат в парадигмата на основните човешки права. Но подчертавам, че тези идеи имат за цел да разбият института на хетеросексуалния брак и традиционното европейско семейство базиращо се на християнските нравствени ценности. И така се цели в обозримо бъдеще хомосексуалните отношения и „бракове” да станат норма на поведение – законодателно, независимо, че това е узаконяване на содомския грях.

Законното положение на хомосексуалността в Европа има различен характер, в зависимост от държавите. Така например, седем от общо десет страни, които са узаконили еднополовите бракове, се намират в Европа (към 2011); други 14 европейски държави са легализирали граждански съюз или друга форма на еднополово съжителство. Невиждана демографска криза бушува в Европа. За това алармират европейски демографски доклади, авторитетни учени и издания като „Икономист”. Нарастването на европейското население вече изцяло се дължи на продължаващата имиграция от Африка, арабските страни и Азия, както и на имигрантския бейби бум на придошлите нови „европейци”. На този фон недоумение предизвикват безнравствените според православието законодателни инициативи на европейските политици, насочени към сриване на значението и ролята на традиционното европейско християнско семейство, което хилядолетия наред е осигурявало съществуването на автентичните европейци и възпитанието на децата.

Комитетът за правата на жените в Европейския парламент е подготвил доклад, в който се предлага понятието „гендерни стереотипи” (социален вид пол), производни от понятията „мъжки пол” и „женски пол” да бъдат заменени с „нова идентичност”. По този начин се планира да се заличи разликата между баща и майка, която е в основата на всяко нормално човешко семейство. Дебатите по подготовка на доклада бяха съпроводени със съждения за нивелиране на пола на хората и изчезване на неговата първична природна същност.

Според вносителите, стереотипите на дължимо мъжко и женско поведение в семейството водят до комплексиране на младите жени и създават проблеми в избора на бъдещата им кариера. „Традиционните приказки могат да нанесат вреда на възможностите за кариера на жените в Европа, поради което те трябва да бъдат забранени” – се казва в доклада. Ако докладът бъде приет от Европейския парламент, то тези приказки, с които са израснали поколения европейци, трябва да бъдат официално забранени за изучаване в европейските училища. Политнекоректните стереотипи на работливия татко и грижовната майка ще трябва да бъдат безвъзвратно заличени от съкровищницата на европейската литература и култура и да престанат да бъдат пропагандирани от филмовия и телевизионен екран. Предлага се „новата идентичност” да бъде въведена в „специални образователни програми” и учебни материали, които да залегнат в училищните програми. Констатира се „крайна необходимост от приемането на ново законодателство в областта на детската литература”.

Най-скандален е опитът за „убийство на семейството”, заложен в законопроекта на новоизбрания френски президент Франсоа Оланд, записан под № 31 в предизборните му обещания. Въпреки, че законопроектът се нарича „Брак за всички”, в него става дума за легализацията на брака само между хомосексуалисти. Брачните отношения на нормалните французи отдавна са регламентирани в Гражданския кодекс на Франция. При това следва да се има предвид, че вече 10 години в страната официално е регламентирано съжителството на еднополовите двойки, с една-единствена забрана – да осиновяват деца. Законопроектът „Брак за всички” разрешава на мъжете-хомосексуалисти да осиновяват момченца, а на лесбийките да осиновяват момиченца. В мотивите на законопроекта е посочено, че по този начин той привежда брачните отношения в съответствие с „принципите на справедливостта и равенството” и като цяло допринася за „прогреса на обществото”. За да се приведе Гражданския кодекс на страната в съответствие с новия законопроект, се предлага от кодекса да бъдат премахнати думите „мъж” и „жена”, за да не се засягат правата на приравнените към тях бисексуални, хомосексуални и транссексуални индивиди.

Занапред в свидетелството за осиновяване ще се записва например, че детето е родено от татко „А” и татко „Б”. Заличава се самият факт на раждането, в качеството му на основа за самоличността на детето. Предварително е ясно, че психиката на това дете ще безвъзвратно накърнена. То ще има изопачена, перверзна представа за семейството и едва ли някога ще бъде в състояние да съгради свое нормално семейство. Така става ясно, че зад законопроекта се крие стремежът да бъдат радикално променени възгледите към човешката природа, традиционния брак и семейство. Нормалното се превръща в несправедливо!, а патологията се регламентира като прогрес и норма на поведение. Неслучайно секуларна Франция бе залята от протести, в които участваха представители на всички религиозни конфесии.

Същинската цел на законопроекта на Оланд е да бъде взривена институцията на брака. Унищожаването на брака разкрива невъобразими перспективи пред извратената фантазия на бисексуалните, хомосексуални и транссексуални индивиди. Така например то води до възможността впоследствие да се разреши многоженството или многомъжството в едно „семейство”. Да се регламентира брак в едно голямо групово семейство, брак между братя и сестри или близки роднини.

От предприемчивия политик Оланд не изостава и неговия английски колега – премиерът Дейвид Камерън, който обеща да подкрепи законопроект, разрешаващ църковно освещаване на браковете между британските хомосексуалисти (мъже и жени). Транссексуалните в Англия вече от 2005 година имат правото да сключват граждански брак, уеднаквяващ техните права и задължения с нормалните хора. За правата на бисексуалните, хомосексуални и транссексуални индивиди отдавна са се погрижили в скандинавските страни.

Така например във всички детски заведения на Норвегия е въведено „алтернативно” обучение, отразяващо свръхлибералния подход на властите към удивителното сексуално разнообразие на норвежкото общество. Вместо изживелите времето си традиционни ”майка” и „татко”, „момче” и „момиче” са въведени гендерно неутрални понятия и персонажи. Хомосексуализмът се преподава като начин за придобиване на нов опит и знания. Изискването е „сексуалното разнообразие” да стане ясно за децата, за които да бъде нормално техните родители да са педерасти или лесбийки. За целта с бюджетни средства е финансирано издаването на съответна „литературна” продукция, в която се разказва за взаимно влюбени щастливи принцове и крале, имащи прекрасни „нетрадиционни” отношения със своята свита и невръстни пажове. По инициатива на Audun Lysbakken, открит хомосексуалист и вече бивш министър на норвежкото Министерство на децата и равенството, предвидливо е създаден „Фонд за пропагандиране на сексуалното разнообразие” и „Ресурсен център на мъжете”, изцяло финансирани със средства на данъкоплатците. Веднага трябва да поясним, че министърът е бил принуден да подаде оставка не поради откритата пропаганда на хомосексуализма, а вследствие участие в корупционна афера.

Какво е църковния брак и семейство според св. Православие?

Днес през ХХI век психолози и социолози анализират безрадостния семеен живот и са разтревожени от неустойчивостта на брака и от болката, която тази неустойчивост причинява както на съпрузите така и на децата. Това е така, защото изначалния смисъл на брака днес се оказва неразбираем за хората. Мнозина разглеждат брачната институция просто като частен договор и му придават утилитарен характер. Някои разглеждат брака от чисто социално-държавна гледна точка. При нея семейството се превръща в малка частица, клетка от държавния организъм, натоварена с голяма тежест, често не по силите ѝ.

Но психологията и социологията изхождайки от своите области, които са ограничени от постановката на проблемите, и областите на изследване не могат да достигнат до пълнотата на брака и неговото предназначение както това е разкрито в опита на Църквата.

Водена от спасителната си мисия в света, едната, свята, съборна, вселенска и апостолска Църква отрежда на брака специално място, дава на мъжа и жената, встъпващи в брак, особено благословение наречено “тайнство”, а тайнство по думите на св. Николай Кавасила е вратата, през която Христос се връща отново, за да пребивава в Своята Църква. Изхождайки от това, тайнството не е религиозна форма на “регистрация”, а живо общение с Христос.

Смисълът на брака като тайнство е прославянето на нововенчаните и на тяхното потомство в царството Божие. Църквата благославя младоженците за раждането на деца и умножаването на човешкия род, което е заповед, дадена отначало на прародителите, но ги вижда и като прославяне пред Бога. И ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика, но аз говоря за Христос и за Църквата (Ефесяни 5:20-33). Именно за това св. апостол Павел нарича брака „тайна” имайки предвид, че бракът се запазва в царството на вечността. Следователно в светото тайнство Брак на първо място е преживяването на реалността на царството Божие в светата Евхаристия, а на второ място са биологичните отношения, които се изграждат в резултат на любовта между мъжа и жената в семейството, които ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния. В тези биологични взаимоотношения, Църквата се намесва, за да даде истинните измерения на сексуалната любов, да освободи силата на любовта в човека от подчинението ѝ на природната необходимост и за да разкрие образа на Църквата и дара на новия живот в единството на мъжа и жената.

Православието учи, че единственото място, където половите отношения могат да бъдат физически осъществявани, като са насочени към добро и целесъобразност, е моногамния (μονογαμια), хетеросексуалния, благословения и съпружески живот. Бракът следователно изисква изключително и пълно задължение и вярност на двама души един към друг.

Бракът е хетеросексуален поради това, че Бог „ги създаде мъж и жена” с ясната цел да имат потомство, да се „плодят и множат” (Битие 1:28) тоест да продължат Неговото творческо дело чрез съединяването на два живота в едно общо любовно единство, съюз който е ново творение, правещ двамата „една плът”. Следователно от еротична и страстна, любовта трябва да се преобрази в αγαπη (безкористна, себеотдаваща любов), която е съединяваща любов и която въвлича душата във вечно общение с Бога. Чрез взаимния отказ от лична воля и приемането на волята на другия, единството на мъжа и жената започва да се изгражда не върху природните основи на сексуалния нагон, а върху основите на църковното общение, които предполагат себе-преодоляване и себепринасяне. Бракът получава облика си не от природните връзки, а от връзките в Небесното Царство Така християнското семейството става „малка църква[2]”. Сексуалните взаимоотношения извън брака не могат да достигнат изконната си цел, а днешните брачни съжителства – конкубинати[3] опорочават брака и не са „дори начало на брак[4].”

За да станат една плът в смисъла, вложен от Бога, мъжът и жената трябва да приемат в отношенията си един към друг същия вид и качество на верността и саможертвата, която Христос прие за Своя народ, тоест по подобието на кръстната и спасителна любов на Христа. Съпружеския живот изобразява съюза между Христос и Църквата[5]. В брака се изграждат отношения на любов между мъжа и жената в семейството, които ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния.

Според православното предание целта на брака е самия брак. Децата са негова съставна част, а не цел. Може съпрузите по някаква причина да нямат деца или да ги изгубят, така че хората би трябвало да се събират в семейство, за да изживеят живота си във взаимна любов, тоест в преодоляване на индивидуализма и егоизма си, в разширяване границите на личността и подготовка за вечния живот.

Бракът е динамично явление, цялата му сила е в движението, целеустремеността, в неговото общочовешко явление. Бракът е и символ на мъченичеството, а мъченик е онзи, който свидетелства пред целия свят някаква ценност – в случая любовта, за правдата, истината, красотата – и който пред нищо не се спира, за да доведе свидетелството си до онези, които се нуждаят от него. Заради това Църквата призовава всеки жених и невеста да вярват в любовта, да вярват един в друг с такава сила, че да свидетелстват – каквото и да им струва – за любовта, за единството, за това че истинската любов може да победи всичко.

Днес обаче всеобща констатация е, че модерния човек е силно секуларизиран, дори в съвременното европейско и американско общество се говори за постхристиянска култура, заменят се старите ценности с нови като днешния човек се стреми повече да произвежда и повече да консумира, както материални така и духовни продукти. Това се отразява, върху взаимоотношенията между мъжа и жената и върху брака и техните последици върху децата. В последните десетилетия драстично са се увеличили разводите, трафика на хора с цел сексуална експлоатация, а производството на порнографски материали носи милиарди долари годишен приход на създателите си.

Лесният достъп до тях чрез интернет допълнително формира образа на едно консуматорско отношение към мъжа и жената и загубването на личностното отношение към тях. Изневярата (прелюбодеянието) се приема за нещо нормално и разводите, породени от егоизма стават факт, който има тежки последствия най-вече върху децата и тяхната психика.

Православната църква обаче смята, че неразторжимостта е едно от съществените свойства на брака „което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Матей 19: 6). Разтрогването на брака се явява самò по себе си тогава, когато между съпрузите е унищожена основата на брака – любовта.

Заради това църковната власт не разтрогва брака, а само юридически констатира печалния факт, че законния брак е изгубил своята основа[6].

Разводът една от най-големите и чести трагедии, които могат да сполетят съвременния човек. Той представлява не само край на любовта, която е обусловила брака, но и край на надеждите за един цялостен живот, пълен с радост, дълбочина и смисъл.

Защо се стига дотам, че двама души обичали се доскоро, изведнъж откриват, че помежду им любовта им се е изчерпала и че им остава само да се разделят? Причината е в това, че твърде много бракове се сключват от недостатъчно зрели хора, които нито защитават брака си, нито се грижат за него. В такъв брак ние откриваме духа на индивидуализма. Ето защо ние православните християни, отчитайки, че човешкото сърце бива жестоко и кораво (Матей 19:8), твърдо и неустойчиво, считаме че развода е възможен, въпреки, че го възприемаме като една от най-големите трагедии в съвременния ни живот. Нещо повече – приемаме това върху себе си, защото отговорност за разводите носи и цялата Църква, тоест ние православните, трябва да възпитаваме хората при това не само с думи и проповеди, но най-вече с пример.

А що се отнася до съвременното разбиране за допустимостта на аборта, това самò по себе си говори за изумителното безчувствие на човека и въобще на обществото към живота на отделната личност. Диво и нечовешко е да се мисли, да се говори за святост на самия човешки живот и в същото време да се разрешава и узаконява убийството, наречено аборт. И наистина парадоксално е, че в страна, където абортът е узаконен, никой – започвайки от правителството и свършвайки с обикновения гражданин – няма право да говори, че човешкия живот е светиня, защото абортът е убийство. Брак, в който децата са нежелани, е основан на повредена егоистична и похотлива любов. Давайки живот на друг, човекът подражава на творческия акт на Бога и, отказвайки се от това, той не само отхвърля своя Творец, но изкривява и своето собствено естество, защото без желание да подражава на Твореца на живота и Отца, по всякакъв начин човекът престава да бъде “образ и подобие Божие”.

Абортът, извършващ се от двойка или от жена, допуснала да зачене нежелано от нея дете и искаща да се отърве от него – не е нищо друго, а престъпление – предумишлено убийство. Жените извършили аборт, не знаят какви ще са последствията – и психични, и физиологични[7]. Но се случва човек да се опомни, да дойде в себе си (Лука 15:17) и след като сме извършили грях, трябва така или иначе да поправим този грях. Злото което сме сторили другиму може да бъде изгладено, но да отнемеш живота на живо същество е непоправима загуба. Единственото, което можем да направим е, да молим Бог да даде вечен покой на тази душа, на която ние не сме дали възможност да се осъществи и да бъде жив човек, било то поради лекомислие, нецеломъдрие, поради някаква душевна или телесна алчност. С аборта семейството се лишава от най-великата радост на детераждането и възпитанието на децата си, което е Божие благословение. Не съществува християнски брак без чистото и горещо желание на двамата родители да притежават тази радост и да я споделят помежду си.

Както виждаме пред съвременното семейство съществуват много предизвикателства, на които ние трябва да отговорим със съборния глас на Църквата. Трябва да подчертаваме абсолютната уникалност на брака, пред обществото и, че чрез св. Евхаристия любовта в брака се проектира във вечното царство Божие. Това означава, че ние православните не можем да се съгласим, че бракът съществува само „докато смъртта ни раздели“, а вярваме във вечността му, тъй като е венчаване със слава и чест в Христа Възкръсналия истински Бог и истински Човек. Ние сме длъжни да свидетелстваме, че в тайнството на брака, човешката природа без да губи пълнотата на човешкото естество, участва в по-високата реалност на Светия Дух. Човечеството става още по-човечно и изпълнява своето изключително предназначение да бъде свещеник и медиатор между Бога и творението, че това е дара на новия живот в единството на мъжа и жената. „Смисълът на брака се състои в придобиването на духовно единство на двете личности, встъпващи в него, а раждането на деца е естествено следствие от него“. Смисълът на брака е да създаде духовен съюз между две личности. Раждането на деца е естествено следствие от брака, а не условие, нито цел.

Старозаветната заповед за раждането на деца се явява вторична и от богословска, и от пастирска, и от психологическа гледна точка. Смисълът на брака е възстановяването на това единство, което е било дадено на Адам и Ева от Бога в рая. Да бъдат двамата една плът, това със сигурност няма нищо общо с детераждането. Ако целта на брака се явяваше раждането на деца, то бездетният брак трябваше да бъде определен като несъстоял се. Съпрузите, които са достигнали любов, разбирателство, щастие се оказва, че не са изпълнили своето предназначение. Бездетието не е признак за несъстоятелност на брака. Многодетността сама по себе си, не се явява показател за духовност и християнско отношение към брака. Ако децата са мерило за брака, то би следвало да признаем, че най-успешният брак е задължително този на многодетното семейство. Тогава за такива трябва да считаме и тези, които не водят духовен живот, а асоциален и безнравствен и благодарение на това са станали многодетни.

Смисълът на брака е в това, да носи радост. Подразбира се, че съпружеският живот е най-щастливият живот, пълен, чист и богат. Това е установено от Господа за съвършенство. Божественият замисъл е бракът да носи щастие, за да стане животът на мъжа и жената по-смислен, за да не го проиграват сами, а да бъдат заедно в пълнота. Ако бракът не води до щастие и не прави живота богат и пълен, то вината не е в самите брачни връзки, а в самите хора, които са съединени с тях. Бракът – това е Божествен обряд. Той бил част от Божия замисъл, когато Бог е създавал човека. Това е най-близката и най-святата връзка на земята.

Православната църква за еднополовите отношения

„В Основи на социалната концепция на Руската православна църква”, в частност е казано: „Свещеното Писание и учението на Църквата недвусмислено осъждат хомосексуалните полови връзки, разглеждайки ги като порочно извращение на създадената от Бога природа на човека. „Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия” (Левит 20:13). Библията разказва за тежкото наказание, на което Бог подложил жителите на Содом (Битие 19:1-29), според тълкуванието на светите отци, именно заради греха на мъжеложството. Апостол Павел, характеризирайки нравственото състояние на езическия свят, определя хомосексуалните отношения като „най-срамни страсти” и „непотребства”, оскверняващи човешкото тяло: „Жените им замениха естественото употребление с противоестествено; също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда“ (Римляни 1:26-27). „Не се лъжете… нито малакийци, ни мъжеложници няма да наследят Царството Божие” – пише апостолът до жителите на развратения Коринт (1 Коринтяни 6: 9-10).

Светоотеческото предание също толкова ясно и определено осъжда всякакви прояви на хомосексуализъм. „Учението на дванадесетте апостоли”, творенията на светителите Василий Велики, Иоан Златоуст, Григорий Нисийски, блажени Августин, каноните на свети Иоан Постник изразяват неизменното учение на Църквата: хомосексуалните връзки са греховни и подлежат на осъждане.

Православната църква изхожда от неизменното убеждение, че установеният от Бога брачен съюз между мъжа и жената не може да бъде съпоставен с извратените прояви на сексуалността. Тя смята хомосексуализма за греховна повреденост на човешката природа, която се преодолява чрез духовно усилие, водещо до изцеление и личностно израстване на човека. Хомосексуалните стремежи, както и другите страсти, терзаещи падналия човек, се лекуват чрез тайнствата, молитвата, поста, покаянието, четенето на Свещеното Писание и творенията на светите отци, както и с християнско общуване с вярващи хора, готови да окажат духовна подкрепа. Отнасяйки се с пастирска отговорност към хората, имащи хомосексуални наклонности, Църквата същевременно се противопоставя на опитите за представяне на греховната тенденция като „норма”, а още по-малко, като предмет на гордост и пример за подражание.

Именно поради това Църквата осъжда всяка пропаганда на хомосексуализма. Без да отказва на никого основни права на живот, уважение към личното достойнство и участие в обществените дела, Църквата обаче смята, че лицата, пропагандиращи хомосексуален начин на живот, не трябва да се допускат до преподавателска, възпитателна и друга работа сред деца и младежи, както и да заемат ръководно положение в армията и изправителните учреждения за разлика от древността[8].

Понякога извращенията на човешката сексуалност се проявяват под формата на болезнено чувство на принадлежност към противоположния пол, в резултат на което се прави опит за смяна на пола (транссексуализъм).

Стремежът към отказ от принадлежността към този пол, който е даден на човека от Създателя, може да има само пагубни последствия за по-нататъшното развитие на личността. „Смяната на пола” посредством хормонално въздействие и извършване на хирургична операция в много случаи не води до разрешаването на психологическите проблеми, а до тяхното задълбочаване, предизвиквайки дълбока вътрешна криза. Църквата не може да одобри такъв „бунт против Твореца” и да признае за действителна изкуствено променената полова принадлежност. Ако „смяната на пола” е станала с човека преди Кръщението, той може да бъде допуснат до това Тайнство, както и всеки грешник, но Църквата ще го кръсти като принадлежащ към този пол, в който е роден. Ръкополагането на такъв човек в свещен сан и встъпването му в църковен брак е недопустимо. Следва да отличаваме от транссексуализма неправилната идентификация на половата принадлежност в ранното детство в резултат на лекарска грешка, свързана с патология в развитието на половите признаци. Хирургичната корекция в този случай няма характер на смяна на пола.

Хронологията на легитимиране на хомосексуализма извън психопатологията и като норма на „нормално поведение”

През 1992 година Световната здравна организация е изключила „хомосексуализма“ от списъка на диагнозите. Но постъпвайки така, тя просто е последвала Американската психиатрична асоциация (АПА), която е изключила хомосексуализма от своя „Справочник по диагностика и статистика“ (DSM), тоест от списъка на психологическите разстройства. Ето какво всъщност се е случило: За да разберем действията на Американската психиатрична асоциация, трябва да си представим САЩ през 60-те и 70-те години на миналия век. Това е било време на бунт против всякакви авторитети, в пълен ход е вървяла така наречената „сексуална революция“. В тази атмосфера неголяма група радикално настроени американски хомосексуалисти разгърнала политическа кампания за признаването на хомосексуализма за нормален начин на живот. И на това „лоби“ се удало да извоюва победа в комитета, занимаващ се с преразглеждане на „Диагностичния и статистически справочник“ на Американската психиатрична асоциация. През 1963 година Ню-Йоркската медицинска академия дала поръчение да се подготви отчет по въпроса за хомосексуализма, тъй като хомосексуалното поведение ставало все по-разпространено. Комитетът стигнал до следните изводи: „Действително, хомосексуалността е заболяване. Хомосексуалистът е индивид с нарушения в емоционалната сфера, неспособен да формира нормални хетеросексуални отношения“. В отчета било казано и следното: „Някои хомосексуалисти излизат от рамките на чисто отбранителната позиция и започват да доказват, че такова отклонение представлява желан, благороден и предпочитан начин на живот“. Обаче под натиска на хомосексуалното „лоби“, а не ръководейки се от научни заключения, Американската психиатрична асоциация гласувала за признаването на хомосексуализма за нормално явление. Професор Р. Байер по-късно разказвал как лидерите на фракцията на хомосексуалистите в психиатричната асоциация сривали опозиционните изказвания на своите колеги, отстояващи различни позиции. На заседание на Американската психиатрична асоциация през 1970 година доктор Ървинг Бибер, известен американски психиатър, представил доклад за „хомосексуализма и транссексуализма“. Бибер бил подложен на остра критика. Опитите на Бибер да отстоява своята позиция били посрещнати с оскърбителен смях. В следващата по ред комисия през 1971 година, разглеждаща този проблем, влезли хора, които откровено ратували за хомосексуализма. През 1973 година противниците на хомосексуалната фракция в психиатричната асоциация в САЩ вече били малцинство. На първия етап Американската психиатрична асоциация решила, че за в бъдеще диагнозата „хомосексуалност“ трябва да се прилага само в случаите на „егодистоничен“ хомосексуализъм, тоест в случаите, когато хомосексуалната ориентация води до „видими страдания“ за пациента. А ако пациентът от своя страна се чувства нормално с тази сексуална ориентация, сега се смятало за недопустимо да му се поставя диагноза за психични отклонения. На втория етап думите „хомосексуализъм” и „хомосексуалност” вече били изключени от „Справочника“, тъй като, както се казва в коментарите към десетото издание, тази диагноза била призната за „дискриминираща”. През 1978 година, пет години по-късно, след като Американската психиатрична асоциация решила да изключи „хомосексуализма” от „Справочника”, било проведено гласуване сред 10 хиляди американски психиатри, които били членове на Американската психиатрична асоциация. 68% от тези психиатри, които попълнили и върнали анкетата, както и преди, смятали хомосексуалността за психическо разстройство. Сега, след като са минали много години, виждаме още по-тревожни промени. Джозеф Николози в своята статия: „Педофилията не винаги е психическо разстройство” пише следното: „В последното издание на „Справочник по диагностика и статистика”, издаван от Американската психиатрична асоциация, ние виждаме тревожни промени по отношение на определението за педофилията. Съгласно DSM-IV човек вече не се смята за педофил, ако просто се привързва към деца или фантазира на тема интимен контакт с тях. Той се смята за педофил само ако осъзнава, че постъпва лошо и изпитва тревога от това, или ако педофилията пречи на неговия нормален живот…”. Содомията, безусловно, е тежък грях. А на нас ни натрапват търпимост към това явление, а след това се опитват да го представят като норма. Излъчват се предавания, игрални за еднополови бракове, устройват се гей-паради. Авторите на тези проекти не се спират пред нищо.

Хомосексуализмът, половите отношения и библейският възглед за човека

Човекът като венец на творението е сътворен по Божи образ (Битие 1:27-28). Това означава, че у всеки, независимо от неговия пол, националност, психофизическа характеристика се съдържа Божия образ, към който не може да се добави или отнеме нещо. Разделението на мъжки и женски пол в човешката природа е израз на Божието домостроителство за човечеството. За Бога мъжът и жената са равни, тъй като само прилепването им един към друг ги прави едно цяло, една плът.

Аргументи против хомосексуализма, педофилията или идеите за „трети пол”:

1.Половият хатактер на човешката природа е дар от Бога „от начало”.

2.Затова неприемлива е тезата, че полът не притежава духовно измерение и онтологическо значение. Важността на пола се простира отвъд физическото удоволствие. Вярно е, че в средата на ХХ век започна така наречената сексуална революция, която тръгна от Америка и постепенно доведе до нравствено разложение и духовна деградация милиони хора по света. Резултат от нравствената разруха е все по-масовото разпространение на хомосексуализма. В последните години в обществото се постави въпросът за хомосексуализма, който исторически е отхвърлен, както от самото общество, така и от Библията. Но хомосексуализмът не може да бъде разбран извън биологичните, психичните и социологически рамки на общата сексуалност. И в това е разковничето за разбиране на хомосексуализма – тук не става въпрос за любов или ерос, а именно за сексуалност – прави се секс, без да се изпитва нито любов, нито радост, нито удоволствие. И това е един трагичен еротизъм, който е лишен от дух на любов и красота, тоест е лишен от Божието благословение. Вън от брака, където тялото е принизено до животинско отдаване, жертва на разложението става не плътта, а духът. Това характеризира една пълна безпътица – на власт е бездушната плът, но тя не може да бъде опора. Когато се прекъсне връзката между любовта и духовното, от нея остават само тела без душа, носещи вътрешно опустошение.

Социалните и духовни последствия от насаждания от Запад хомосексуализъм и лесбийство са много тежки. Социалният проблем е в унищожаване на семейството и свързаните с това ценности. Теологичният проблем е в прокарване на нехристиянски доктрини и насаждането на погрешна представа за Бога. Хомосексуалните действия брутално се противопоставят на библейското разбиране за назначението на човешката личност. Сътворената по Божи образ човешка личност постепенно трябва да разкрива и усъвършенства духовните си заложби и да се уподоби на Него. Сам Господ Иисус Христос подчертава, че единствената цел на човешкия живот, включително телесното му битие е да прослави Бога. „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесния ваш Отец” (Матей 5:48). Тази заповед се допълва с увещанието на св. апостол Павел „прославете Бога в телата си” (1 Коринтяни 6:20). Това означава, половите сексуални действия да се ограничат само в рамките на благословения хетеросексуален съюз. Църквата не може да благослови хомосексуалистите, които искат да живеят и изразяват сексуалността си заедно, както не може да благослови прелюбодеянието и разврата.

Хомосексуалистите трябва да направят своя избор – да продължат да живеят по начина, който са си избрали в грях, или да прекъснат всяка връзка и общение с Тялото Христово. Хомосексуализмът отдалечава човека от Бога, издига преграда между човека и неговия Създател. Но хомосексуализмът не само отчуждава от Бога, но постепенно убива и вярата в Него. Хомосексуалистите стават безчувствени за Божиите заповеди, сърцата им огрубяват. Те умират духом, защото живеят вече само с тялото си и за тялото си. Начинът на мислене се променя и те стават скотоподобни. Така те сами се отдалечават от истинското човешко съвършенство и слава, защото сами се уподобяват на тварното и се отдалечават и отричат от онова, което ги свързва с Твореца.

Друг много важен аспект за хомосексуалния акт е, че е вреден за онези, които го осъществяват. Този акт не се опитва да излекува и поправи нарушенията в междуличностните отношения, а само засилва болестта и я прави неизлечима. Някои се опитват да запазят дълго време отношенията с „любимия приятел”. Но тези отношения са повредени от една страна от нарцистичен еротизъм, а от друга, от онова, което светската психология нарича „оковите на нарцистичната двойка”. Мощта на тези окови се изразява в онзи аспект на хомосексуалността, който става вътрешно необходим и води до пристрастие. Този аспект не позволява на единия „участник” в „двойката” да се отнася към другия именно като личност, на която човек отдава себе си чрез външно изявена и безусловна любов. Типично в случая е крайно безразборно и неуважително в сексуално отношение поведение на хомосексуалистите. Трябва да се отбележи, че хората с хомосексуална ориентация са също носители на Божия образ и са призвани към духовно израстване за постигане на Божието подобие. Това е най-вече, когато осъзнаят окаяното си положение и се стремят да изоставят този начин на живот и се преориентират към хетеросексуални отношения. Тогава те имат нужда от пълна подкрепа и любов. Покаянието в случая е онова лекарство, което дава възможност на хомосексуалистите да се очистят от своя страшен грях.

Юдаизмът, християнството и ислямът считат хомосексуализма за грях, докато будизмът, шинтоизмът и други не осъждат това поведение. Но нито една религиозна норма или закон не коментират хомосексуалността сама по себе си като вътрешна характеристика на личността, или като емоционална проява на любов между хора от еднакъв пол.

За Православната църква хомосексуалните действия са нравствено греховни, а такива специфични действия като аналните сношения, оралния, както и анално-оралния секс предизвикват сред мнозина чувство на отвращение и погнуса. Това усещане е изразено в редица библейски и светоотечески откъси, осъждащи хомосексуалните действия. Много показателна е страшната история за унищожаването с небесен огън на градовете Содом и Гомор. Оттам е останало и нарицаемото содомит и содомия, макар че съвременното разбиране на содомията е по-скоро в посока на сексуален контакт с животни. Двата града са изгорени с огън, за да се изчисти земята от хомосексуализма. В Стария Завет не само мъжеложството е посочено като престъпление, за което се полага смърт (убиване с камъни), но и всеки сексуален контакт между мъже (Левит 18:22 и Левит 20:13). В книга Второзаконие (срв. 23:17) категорично се забранява да има мъжеложник от израилевите синове.

В периодите, когато начело на Израилевото царство е стоял цар, който пази строго закона, често са предприемани строги мерки срещу мъжеложците. И обратно, винаги, когато тези престъпления са се преумножавали, Господ е наказвал избрания народ (например 3 Царства 14:22-24). Именно за този срамен грях Господ предава Иерусалим и съкровищата на Господния дом на египетския цар Сисак. Ситуацията се стабилизира, когато на трона застава цар Аса, който „премахна мъжеложците от земята и вдига всички идоли, направени от баща му” (3 Царства 15:12).

Подобно на цар Аса, и цар Иосия събаря къщите на мъжеложците, които са в Господния дом. Но въпреки това Господният гняв пламва и Господ предава Израил в робство. Всъщност, мъжеложството (хомосексуализмът) принадлежи на култури, племена и разбирания, които Бог е отхвърлил като нещо гнусно. Св. апостол Павел го свързва с идолопоклонството и това е най-тежък грях. Затова и Бог се гневи на езичниците и „ги предава на срамотни страсти” (Римляни 1:26-27), предава ги на волята на техните противоестествени пороци. Преди те са оставени на похотите, а сега на страстите, които унижават човека. С отвращение апостол Павел говори, че и мъжете, и жените се предават на сладострастие и неистова любов, „вършат срамотии”, а така поругават природата. Те нямат оправдание затова, че презират естествения начин за наслаждение и прибягват към противоестествения. Те не хранят взаимна любов, но „разпалиха се с похоти един към други” (Римляни 1:27). Всичко това, което прекрачва законите, установени от Бога, храни пожелание към необикновеното и незаконното. Така самите хора стават врагове на самите себе си и започват жестока война, която е по-беззаконна от всяка междуособица. Разбира се езичниците не считат мъжеложството за безсрамно, но за нещо почетно и голямо, тоест с това могат да се занимават само свободните в Римската империя. И това мисли Солон, най-мъдрия сред атиняните. Но няма друг грях равен на това беззаконие и поругание, тоест тези хора погубват и душата, и тялото. И св. апостол Павел подчертава, че който почита Бога облагородява самия себе си, а който Го отхвърля, пада по-ниско и по-ниско в нравствено отношение и става по-низък от животните. Затова и така наречения „независим” морал Апостолът не признава. Грехът води до смърт, а самата смърт е отделяне от Бога. И съвсем естествено апостол Павел използва градацията, за да покаже покварата на езичниците. Те не само служат на идолите и са далеч от Бога, но дори и не се опитват да Го познаят, да стане Той ръководно начало в техния живот. И именно тук се разкрива в пълнота второто проявление на Божия гняв – да остави езичниците с напълно потъмнено нравствено съзнание: „А понеже не се опитаха да имат Бога в разума си, то Бог ги предаде на извратен ум – да вършат това що не прилича” (Римляни 1:28). Те са лишени от всякакво оправдание, защото тяхната греховност зависи не от незнанието, а от силата на склонността. Това са грехове на ума и на порочното желание.

Църквата определя хомосексуализма като страст, болест и неестествено състояние, вследствие на грехопадението, като предлага и пътя за изцеление от този грях. За да помогнем на своя ближен да се излекува от това тежко заболяване на душата, ние сме длъжни с молитва да се обърнем към Спасителя – да ги обърне в правия път. Ако презираме тези хора, допринасяме за по-нататъшното им затъване в бездната на греха и осъждаме себе си. Затова нека погледнем с любов на тях и се молим за спасението им. Така на дело ще изпълним целия Закон – любов към Бога и към ближния.

Ще заключим с това, че св. Православна църква разглежда интимните отношения между хората само между мъж и жена, единствено възможни в рамките на църковния брак след тайнството Венчание, което поставя началото на „малката домашна църква.”

Или смисълът на брака като тайнство е прославянето на нововенчаните и на тяхното потомство в царството Божие. Църквата благославя младоженците за раждането на деца и умножаването на човешкия род, което е заповед, дадена отначало на прародителите, но ги вижда и като прославяне пред Бога „И ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика, но аз говоря за Христос и за Църквата” (Ефесяни 5:20-33).

Разбира се европейското и национално законодателство най-малко от 40-50 години се е отклонило сериозно от християнските принципи на брака и семейството, но в тази връзка ние православните знаем, какво е казал Спасителят на св. апостол Петър: „Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:18). Това с пълна сила се отнася и за „малките домашни църкви”.
_________________________________

*Доклад, четен на 12 септември 2014 година, когато в рамките на Седмицата на православната книга (Варна 8-14 септември 2014) се проведе обществена дискусия на тема „Християнството и семейните ценности в Европа днес”. Материалът е предоставен от автора.

[1]. Брачен договор като понятие днес в семейното право е аналог на „предбрачния договор”, който може да се сключи по време на брака.

[2]. Св. Иоан Златоуст, Омилия 20 (към Ефесяни 5: 22-24).

[3]. Конкубината в римското право е бил трайно съжителство между мъж и жена без намерение установяване на брак, поради законни пречки за сключването му или различното социално положение. Бракът между тях бил нежелан и неподходящ. Днес много двойки, нямащи тези пречки, живеят под такава форма. За повече информация виж: доц. Дилян Никочев „Брак, развод и последващ брак в Православната църква”, София, 2006.

[4]. Св. Василий Велики, 26-то правило: «Блуд не е брак, нито начало на брак; за това ония, които са се съединили чрез блуд, по добре е да се разлъчват, ако е възможно; а ако упорито продължават съжителството си, нека се накажат с епитимия, определена за блудство, и да се оставят в брачно съжителство, за да не би да стане нещо по-лошо.”

[5]. Най-съвършения образ на тази пълнота е даден в така наречената сватба на Агнеца, представящ Църквата като Невеста на Агнеца (Откровение 21:9), а Агнеца е Христос дал живота Си за нея. Двата образа на Агнеца и Невестата говорят за любовта: съвършена, жертвена докрай, ликуваща.

[6]. Никодим Милаш, епископ, Православно църковно право, Белград, 2004, с. 669.

[7]. Св. Василий Велики в своето второ правило разсъждава за реалната опасност и за живота на жената, правеща аборт.

[8]. Независимо от факта че еднополовите отношения са широко разпространени в древна Гърция, Римската империя и сред езическите келтски племена, щом християнството получава статут на официална религия в Римската империя, се появяват закони строго осъждащи хомосексуалното поведение. Чрез указ издаден от император Теодосий I през 390 година са осъдени всички „пасивни“ хомосексуални мъже на смърт чрез публично изгаряне. Тази мярка е последвана от Corpus Iuris Civilis на Юстиниан I през 529 година, който налага публична кастрация и екзекуция за всеки, извършил хомосексуални отношения, без значение дали е активен или пасивен. Юстиниановия законов кодекс служи за основа на законодателствата на повечето европейски държави, осъждащи хомосексуалните за следващите 1400 години. Хомосексуалното поведение или содомия, се е смятало за върховно престъпление и хиляди хомосексуални мъже биват екзекутирани в Европа след интензивно преследване през тези векове. Лесбийките по-рядко са подлагани на наказания, но и те също изпитват преследванията и екзекуциите, макар и в по-малка степен. По време на Френската революция, през 1791 година, Народното събрание на Франция изработва нов наказателен кодекс, който не споменава хомосексуалността, с което се счита, че тя е декриминализирана. По време на Наполеоновите войни, хомосексуалността бива декриминализирана в териториите, попадащи под френски контрол, като Нидерландия и част от германските държави (по-късно отново криминализирана, при обединението на Германия към 1867, съгласно Пруските законодателни традиции). Въпреки декриминализирането (1932 в Полша, 1933 в Дания, 1940 в Исландия, 1942 в Швейцария, 1944 в Швеция), социалното неодобрение към хомосексуалността не позволява на гей хората да заявяват открито сексуалната си ориентация. През 1989 Дания става първата държава, в която се появява форма на граждански съюз за еднополови двойки. През 2001 Нидерландия открива гражданския брак за еднополови двойки. По-късно, това правят Белгия (2003), Испания (2005), Норвегия, Швеция (2009), Португалия и Исландия (2010).

Изображение – авторът на доклада, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia.bg

Кратка връзка за тази публикация –http://wp.me/p18wxv-4Hg

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s