Калин Янакиев

След като в предишната част на нашето изследване установихме последователността и хронологичното място на най-решаващите думи и действия на Христос на Тайната вечеря, ще се опитаме сега, за пълнота, да подредим и останалото, което ни е разказано за нея от евангелистите.

Особено място сред това останало заема епизодът, в който Иисус прави Своето предсказание за предателството на Иуда.

Съществено е, че този епизод единствен присъства в разказа на св. Иоан почти точно така, както ни е предаден и в разказите на тримата синоптици, а освен това е ситуиран на едно и също място в протичането на вечерята както от тях, така и от Иоан. И когато ядяха – съобщава ни св. евангелист Матей – [Иисус] рече: истина ви казвам, един от вас ще Ме предаде; те се много наскърбиха, и всеки от тях почна да Го пита: да не съм аз, Господи? А Той отговори и рече: който топна с Мене в блюдото, той ще Ме предаде… (Матей 26:21-23). У Марк същият епизод е предаден така: И когато бяха седнали на трапезата и ядяха, Иисус рече: истина ви казвам, един от вас, който яде с Мене, ще Ме предаде. А те почнаха да скърбят и да Му казват един след друг: да не съм аз? А Той им отговори и рече: един от дванайсетте е, който топи с Мене в блюдото (Марк 14:18-20). Но по същия начин и в разказа на св. Иоан, който инак започва повествованието си за вечерята едва от умиването на нозете на учениците, Иисус седна пак на трапезата (както става ясно от следващото, за да започне собствено угощаването Си с дванайсетте) и малко след това като се смути духом, засвидетелствува и рече: истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде. Тогава учениците взеха да се споглеждат един други, недоумявайки, за кого говори. А един от учениците, когото Иисус обичаше, беше се облегнал на гърдите Иисусови. Нему Симон Петър кимна да попита, кой ли ще е, за когото говори. Той, като припадна върху гърдите на Иисуса, рече Му: Господи, кой е? Иисус отговори: онзи е, комуто Аз натопя залък и подам. И, като натопи залъка, подаде го на Иуда Симонов Искариот. И тогава, подир залъка, сатаната влезе в него. А Иисус му рече: каквото ще вършиш, върши по-скоро. Никой обаче от насядалите на трапезата не разбра, защо му каза това (Иоан 13:21-28).Както се вижда, макар безспорно да става в един и същи момент у евангелистите, тоест когато ядяха, когато Иисус пак седна на трапезата, разговорът за предателството има малко по-различно звучене у св. Иоан. Това различие обаче тук по никакъв начин не е смущаващо и дори по щастлив начин хвърля светлина върху едно обстоятелство, което инак би ни оставило в недоумение при четенето на Матей и Марк. Защото не може да не се забележи, че при тях, макар да ни е казано, че учениците развълнувани питат Учителя кой би могъл да е предателят, за когото говори (да не съм аз, Господи), те все пак никак не реагират, когато Христос им дава Своя отговор. Защо е станало така, ни осведомява следователно именно по-детайлното разказване на случката от св. евангелист Иоан. В неговото повествование, както се вижда, въпросът, който е смутил всичките дванайсет, в последна сметка след кимването на Петър е зададен на Господа само от едного, а именно – от ученика, който Иисус обичаше и който на трапезата беше се облегнал на гърдите Иисусови, тоест от самия евангелист Иоан, именуващ по този характерен начин себе си в своя разказ. И ето значи именно само нему, и то очевидно шепнешком, лице в лице, Христос отвръща: онзи е, комуто Аз натопя залък и подам. С други думи, не всички ученици, а само стоящият непосредствено до Иисус, възлегнал на гърдите Му Негов любим ученик чува отговора и вижда знака, който Господ дава със залъка. Ето защо също никой… от насядалите на трапезата не разбра, защо му каза (на Иуда) това – каквото ще вършиш, върши по-скоро. Ние трябва да заключим следователно, че знакът на Иисус със залъка, подаден на предателя, най-вероятно е станал известен на останалите ученици едва впоследствие, в края на земното дело на Спасителя, когато им е бил разказан от св. Иоан и когато най-вероятно е бил и включен в повествованията им, но не като нещо, което те тогава сами са видели и разбрали, а по неговото свидетелство.По-голяма трудност в ситуирането на предсказанието на Иисус за предателството създава разказът на третия от синоптиците – св. Лука, който по изненадващ начин единствен, макар също да помества епизода по време на извършването на вечерята, го привежда не преди, а след думите на Христос за хляба (Това е Моето тяло) и даже след думите Му над чашата след вечеря. При това в повествованието на Лука думите на Христос са предадени по такъв начин, че може да се остане с впечатлението, че те са казани дори във връзка с чашата, а Иуда, освен че е бил по това време на трапезата, даже е бил съадресат на тези установителни слова. Също взе и чашата след вечеря – казва св. Лука, – като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива. Но ето, ръката на тогова, който Ме предава, е с Мене на трапезата (Лука 22:20-21). И после следват вече познатите думи и те почнаха да се питат помежду си, кой ли ще е от тях оня, който ще направи това (Лука 22:23).

Във връзка с това, както изглежда, драстично противоречие между св. Лука и останалите синоптици (повтарям, и при Матей, и при Марк диалогът между Христос и учениците за предателството предшества установителните думи за Тялото и Кръвта), и което при това апострофира споменатото вече всеобщо, идващо от най-дълбока древност убеждение на преданието, че Иуда е бил вече напуснал трапезата, когато Христос произнася въпросните думи над хляба и над чашата, трябва да бъде казано следното.Не може да не се забележи, че в сравнение с останалите синоптици разказът за Тайната вечеря у св. Лука въобще се строи по доста по-различен начин. Така при едно по-внимателно вглеждане трябва да видим, че той сякаш доста отчетливо се члени на две части. В първата (стихове 14-20 от глава 22), думите и действията на Христос са ни дадени в същата хронологична последователност, каквато намираме и у Матей и Марк, само че тук вниманието на третия евангелист се концентрира изключително само върху онези думи и действия на Христос, с които Той обяснява уникалността на тази Своя последна пасхална вечеря с дванайсетте и преосмисля нейните основни ритуали. Ето защо в стихове от 14 до 20 са подредени едно след друго: първо – встъпителното обяснение за сърдечно пожелание на Учителя да направи със следовниците Си „тая“ пасха, преди да пострада, и в тази връзка – отдаването на въвеждащата в нея чаша „Кидуш“ тям, от които предстои скоро да бъде взет, поради което няма да пие от лозовия плод, докле не дойде царството Божие (Лука 22:18). Сетне: вземането на хляб от тази трапеза и идентифицирането му с новата – собствено Неговата жертва: това е Моето тяло, съпроводено с изричната заповед това, тоест това угощение правете за Мой спомен. Накрай, вземането на чашата след вечеря със знаменателното указване, че тя вече е чашата на новия завет (единствено тук, у Лука), с която Той, Господ, се завещава на учениците Си. Едва след тези решаващи думи и действия, които са преосмислили традиционната иудейска пасха в ново, посветено на истинския Агнец тържество, у Лука идва и разказът за останалото, което е имало място на нея (и за което, представено в различни епизоди, ние знаем също от останалите евангелисти).

Че това обаче е вече разказ за вечерята с друга композиция ни показва най-вече повествователният маниер, по който в него се въвеждат думите и случките. Трябва да се забележи, че те вече не са свързани в строга последователност едни с други, или пък се въвеждат с едно характерно „а имаше и“. А имаше и – казано е например в стих двадесет и четвърти – препирня помежду им, кой от тях да се смята за по-голям (Лука 22:24). С това „а имаше и“ евангелистът сякаш иска да ни каже: освен главното, което Иисус направи онази вечер на трапезата, на нея „имаше и“, „казани бяха и“ определени други неща, които си заслужава да бъдат предадени и които ето сега разказвам едно след друго. На мен лично ми се струва достатъчно очевидно например, че „препирнята“, за която ни разказва св. Лука в няколко стиха от този двадесет и четвърти нататък, едва ли е следвала чисто хронологически непосредствено след тревожните въпроси на учениците кой ли от тях ще предаде Учителя и след тържествените Му думи над чашата на новия завет. В това няма психологическа логика, а и ние ще се опитаме по-нататък в този текст да покажем, (обръщайки се и към разказаното за вечерята и в Иоановото евангелие), че има друго, много по-подобаващо място в нейното протичане, където въпросната конфузна „препирня“ би могла да е избухнала. Но да обърнем внимание по-нататък и на това, че тутакси след разказа за препирнята и поучаващите слова на Христос към препиращите се – без каквато и да било хронологическа връзка (но в съгласие с онова, което казахме за маниера на разказване в ключа на „а имаше и“) – Спасителят се обръща към св. апостол Петър с думите Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти (Лука 22:31-32), очевидно имайки предвид предстоящото след арестуването Му разбягване на учениците. Още по-нататък следват пък думите и рече им (тоест вече на всички ученици): когато ви пратих без кесия, и без торба, и без обуща, останахте ли лишени от нещо? (Лука 22:35) и така нататък – следва предупреждението да бъдат готови за бъдещото си и все още неясно за тях самостоятелно служение. С две думи, напълно очевидно е, че от един момент нататък в разказа си св. Лука започва да ни предава думите и нещата, които са имали място на тази последна вечеря на Иисус, но са имали място именно освен словата, с които Той я е преосмислил и завещал на последователите Си. Тях обаче той разказва вече без да спазва точния хронологичен ред на тяхното произнасяне и извършване. Което накрай, ако се замислим, е особено логично да присъства тъкмо в разказа на този евангелист, който, както е известно, сред тримата синоптици записва историята на земния път на Иисус по думите на св. апостол Павел – на онзи, значи, който естествено я е разказвал не като неин свидетел (какъвто не е бил), а по чутото от все още живите непосредствени ученици на Господа. Именно така, като предаващ предаденото на учителя му, пише св. Лука когато ни съобщава „а имаше и“ (разказаха ни билите), „Христос рече и“ (предадоха ни чулите Го). Разбираемо е защо от този начин на разказване на случилото се на Тайната вечеря изключение прави само свързаното с установителните действия и думи на Господа, които – като основното и решаващото направено от Него нея вечер – са приведени в точната им хронологична последователност (и които – както това с най-голяма основателност може да се допусне именно за св. Лука – сам той е запаметил по-скоро от евхаристийната анамнеза в първохристиянските църковни събрания, в които е участвал и където те са били припомняни с благоговейност в тяхната най-строга буквалност).

След казаното за специфичната композиция на разказа за Тайната вечеря у св. Лука (и което, повтарям, не бива да остане незабелязано от един грижовен изследовател) ние вече можем да поставим още веднъж въпроса: би ли могъл епизодът с предсказанието за предателството, което само в това евангелие заема смущаващото място не преди, а след установителните слова за Тялото и Кръвта, да бъде отнесен също към тази втора композиционна част, за която е характерно, че нещата в нея не са ни предадени в техните точни хронологични места, а значи, макар нареден след въздигането на чашата след вечеря, епизодът е имал все пак място преди него и преди разчупването и подаването на хляба.Само при най-пръв поглед това изглежда трудно, предвид споменатата вече непосредствена свързаност на Христовите думи за предателството със словата Му над чашата: Също взе и чашата след вечеря, като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива. Но ето, ръката на тогова, който Ме предава, е с Мене на трапезата (Лука 22:20-21). От друга страна обаче, не бива да останат незабелязани и определени детайли, които навеждат мисълта по-скоро в полза на хипотезата, че св. Лука, предавайки думите на Христос: но ето, ръката на тогова, който ме предава, е с Мене на трапезата след словата за чашата на новия завет, все пак не ги привежда като казани след тях хронологически, а именно като първа случка между онези, които разказва вече в ключа на „а имаше и“, „бе казано и“. Така на първо място следва да се отбележи, че при св. Лука, във връзка с думите на Христос за предателството характеристично отсъства указанието, което както при Матей и Марк, така също и при Иоан, ги локализира недвусмислено като казани във време на самото угощаване с пасхалните ястия: когато ядяха (Матей 26:21) и когато бяха седнали на трапезата и ядяха (Марк 14:18). Веднага трябва да съобразим, че ако то присъстваше и у Лука, то чашата, над която Христос произнася думите за Своята кръв, като чаша, която предхожда яденето и топенето на залъци в блюдото, щеше по неизбежен начин да се идентифицира не вече с чашата на „великото благодарение“, а с онази, над която се провежда комеморативният разговор на предстоятеля на трапезата и най-младия участник в нея за смисъла на настоящия празник. Защото само тази предпоследна в реда на ритуално въздиганите на пасха чаши предхожда яденето на празничните храни, когато – според свидетелството на останалите евангелисти – се и провежда разговорът за предателството. У Лука обаче подобно идентифициране на чашата на новия завет с тази втора чаша, едва след която се топят залъци в блюдото, е напълно изключена, защото именно в неговото евангелие чашата на новия завет изрично е атрибутирана като чашата след вечеря. Също взе и чашата след вечеря (Лука 22:20), казва ни евангелистът. Излиза така, че св. Лука ни предава думите, с които Христос преобразува традиционната иудейска пасхална трапеза, започвайки с онези, с които отдава „Кидуша“, и завършвайки с онези, които казва над чашата след вечеря (сиреч чашата, която се въздига, след като ястията са изядени и в благодарност към Господа за тях), и едва подир тях нарежда думите Му за предателството, които пък и според другите двама синоптици, и според св. Иоан са произнесени когато те ядяха и са съпроводени с натопяване и подаване на залък от трапезата. Заслужава да се отбележи още, че и у Матей, и у Марк след думите за чашата, които Христос казва: Това е Моята кръв, следва – И като изпяха хвалебна песен, излязоха на Елеонската планина. Което въпреки че при тях чашата не е изрично означена като чашата след вечеря, ни позволява да я идентифицираме именно като последната от ритуално изпиваните (като чашата след вечеря на св. Лука), подир която при изпяването на втората част от пасхалния „Халел“ (собствено „хвалебната песен“) трапезата се напуска от седящите на нея. Но думите за излизането на Елеонската планина присъстват и при св. Лука, като и при св. Лука те са след въздигането на чашата след вечеря, само че между тях, между въздигането на чашата и напускането на трапезата, са ни приведени още много и много думи на Христос към апостолите, начеващи именно с думите за предателството. Какво излиза? Че след като препосвещава чашата след вечеря за чаша на новия завет, вместо, както е логично, щом тя е чаша накрая на вечерта, да разпусне събранието и да излезе с учениците си на Елеонската планина, Христос произнася още думи – още думи след вечеря и при това (ако приемем, че те действително и хронологически са следвали) – твърде много думи след вечеря. Защото, пак припомням, освен предсказанието за предателството Христос умирява тук и препирня между учениците кой от тях да се смята за по-голям, като им рече: царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй (Лука 22:25-26). Обръща се към Петър с думите Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница (Лука 22:31). Говори на учениците да си вземат кесия и торба и дори да си купят нож (Лука 22:36) и едва след, след всички тези думи, произнесени все след вечеря, след чашата, която се благославя след вечеря, тръгна, както обикновено, за Елеонската планина; след Него тръгнаха и учениците му (Лука 22:39).

Всичко това, повтарям, е твърде нелогично, за да бъде прието, и с достатъчна сила налага убеждението, че св. Лука, както и останалите евангелисти, е разказал за пророчеството за предаването, само че за разлика от тях, без да го включва в един хронологически последователен разказ за протичането на Тайната вечеря, в която то, пророчеството, както научаваме от Матей, Марк и Иоан, е направено, когато сътрапезниците бяха седнали на трапезата и ядяха, топейки залъци в блюдото.

Установявайки след всичко това мястото на думите на Христос за предаването Му от едного от дванайсетте, ние трябва сега да се обърнем към следващия по важност епизод от Тайната вечеря, който намираме единствено у св. евангелист Иоан и който чисто текстологично напълно отсъства (след малко ще видим дали и контекстуално е така) у синоптиците.

И тъй, разказът на св. апостол Иоан за последната вечеря на Господа с учениците Му започва с разтърсващия епизод за умиването на нозете.От описанието на ритуалния ред на извършването на празничната вечеря у иудеите обаче ние вече знаем, че в него е предвидено по-точно измиване на ръцете. При това не едно, а пак, както вече се осведомихме, две такива измивания. Разбира се, смисълът на изменението, което извършва в този ритуален ред Иисус, е ясен. Защото с измиването вместо просто на ръцете на нозете на учениците Той с още по-голяма сила демонстрира Божествения кенозис – нещо впрочем, което и съвсем непосредствено е засвидетелствано от собствените Му думи веднага след това: Знаете ли какво ви направих – пита Иисус потресените ученици, – вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих (Иоан 13:12-15). Да, чисто текстуално епизодът с умиването на нозете отсъства от разказа на синоптиците. Но дали наистина при тях не може да се открие нещо от разказаните неща, което да би могло да ни наведе на мисълта, че те също са знаели за тази случка. Мисля, че определено такова указание може да се види именно в повествованието на св. Лука, което разглеждахме по-горе. Защото нека да припомня, че последният, предавайки ни в двадесет и втора глава в своето Евангелие първо основното, което Господ е извършил и изрекъл на Тайната вечеря, в стих двадесет и четвърти от тази глава, тоест сред нещата, които разказва като станали на нея „освен това“, пише: А имаше и препирня помежду им (между учениците), кой от тях да се смята за по-голям (Лука 22:24). След което привежда в порядъка на отговор поучението на Иисус Христос. Пак казвам, макар че разказът е поместен едва след разказа за благославянето на хляба и думите за Тялото и даже след разказа за взимането на чашата след вечеря и смута сред учениците по повод думите за предателството, начинът, по който тази препирня е въведена в повествованието, говори за това, че споменаването за нея е приложено тук не хронологически, а по-скоро в качеството на прибавка към общото описание на вечерята. Казва се (след думите за предателството и смущението сред учениците): А имаше и препирня помежду им, кой от тях да се смята за по-голям. Сиреч освен разказаното за вечерята най-съществено, което Иисус направи и каза на нея, бяха изречени и още думи. Така имаше и (имаше също) препирня между учениците. И ето, именно тази препирня и думите на Иисус по повод на нея ни въвеждат в ситуация, определено свързана (можеща да бъде свързана) с епизода за умиването на нозете, с който започва разказа си св. евангелист Иоан. Защото трябва да забележим, че в него именно „най-големият“, Предстоятелят на обществото на учениците, Господът и Учителят постъпва тъй, както според ритуала на пасхалната вечеря (за който ще кажем след малко) е редно да постъпи слугата, прислужникът – „най-малкият“. Но нали у Лука сътрапезниците спорят именно за това кой от тях е „по-големият“ и кой е „по-малкият“. Не е ли логично следователно да си помислим, че умиването на нозете, извършено от Христос, за което ни разказва Иоан, е било предшествано (ако не дори предизвикано) от въпросната избухнала на масата препирня, която пък е запомнена у евангелист Лука. Подредени един след друг, епизодът с препирнята за старшинството у св. Лука и този за ставането на Христос от вечерята, наливането на вода в умивалницата, препасването с убрус и навеждането, за да умие нозете на учениците у Иоан съставят удивителна консеквентност един спрямо друг. Умиването на нозете, за което ни разказва св. Иоан, се оказва тогава потресаващият урок, който Иисус е дал на започналите да се препират на трапезата ученици – конфузният епизод от нея, който пък не ни е спестил св. Лука. Нека прочетем отново тези места едно подир друго. А имаше и препирня помежду им, кой от тях да се смята за по-голям – разказва ни св. евангелист Лука – а Той [Христос] им рече: царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува. Защото кой е по-голям: който седи на трапезата ли, или който слугува? Не е ли оня, който седи? Пък Аз съм среди вас като прислужник (Лука 22:25-27). След тези последни думи на Господа у св. Лука, че Той е посреди тях като прислужник, думите, с които св. Иоан започва разказа си за умиването на нозете, звучат направо като тяхно продължение и дори хвърлят ясна светлина върху повода, по който препирнята между учениците кой от тях да се смята за по-голям въобще е започнала. [Христос] стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе убрус, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги отрива с убруса, с който бе препасан (Иоан 13:4-5). Та нека обърнем тук внимание върху примера, с който у Лука Христос характеризира белезите на „по-големия“ и на „по-малкия“. Той е взет именно от поведението, което им се полага да имат на трапезата, при това – както ще покажем след малко – в един ритуален момент тъкмо на пасхалната трапеза. Избраният от Христос в разказа на Лука пример за това кой е по-голям и кой по-малък следователно, отчетливо е свързан с вършеното на трапезата и може ясно да ни обясни по какъв повод (а значи и в кой точно момент) от нейното протичане препирнята за старшинството е избухнала. Това очевидно е бил моментът, в който е трябвало да се извърши ритуалното измиване на сътрапезниците и за която цел – поради едно специално изискване на ритуала в този случай – е трябвало да бъде уточнено кой от всички тях е „най-малък“ (най-младши).И все пак кой точно е бил този момент? Ако се придържаме към убеждението, че вечерята е била извършена именно ритуално, по чина, отреден за провеждането на иудейската пасха, ние ще трябва да си припомним, че на тази празнична трапеза се е предвиждало двукратно умиване (на ръцете). Първото, както бе казано в предишната част от това изследване, всички събрали се извършвали след изпиването на „Кидуша“ и то имало за цел да ги направи ритуално чисти за участието им в тази особено тържествена вечеря и нейните основни обреди – разчупването на безквасния хляб, потапянето на горчивите треви в харосета, благославянето на чашите и припомнянето на уникалния характер на тази вечеря. Едва след изпиването на втората чаша и разказа на старейшината за избавлението на Израил от робството се извършвало и второто измиване на ръцете – както казахме, с по-прагматичен характер, защото предшествало собствено пристъпването към угощаването с вече благословените блюда. И ето, сега трябва да отбележим, че именно по отношение на това второ измиване ритуалът изисквал то да се извърши от едного за всички възлегнали на трапезата, при това или от прислужник, или ако такъв в дома нямало – от най-младшия член от празничното събрание, който наливал вода в умивалницата и обхождал сътрапезниците, възливайки на ръцете им.

Ако сега се вгледаме отново в текста на св. евангелист Иоан, ще видим, че в него за умиването на нозете е разказано по следния начин: И във време на вечеря, когато дяволът бе вече вложил в сърцето на Иуда Симонов Искариот да Го предаде, Иисус, знаейки, че Отец всичко Му е предал в ръцете, и че от Бога е излязъл и при Бога отива, стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе убрус, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги отрива с убруса, с който бе препасан (Иоан 13:2-5). Както се вижда, в този разказ ние имаме ясното указание (припомнено от нас и във връзка с непосредствено следващите го думи за предателя), че случващото става във време на (вече започнала) вечеря; че Иисус стана от вечерята, а веднага след умиването на нозете и думите, разменени със Симон Петър, седна пак на трапезата и им рече (Иоан 13:12). Недвусмислено ясно е следователно, че измиването на нозете прекъсва вече започнала вечеря, че присъстващите вече са седнали на трапезата, от която Иисус става, за да извърши ритуала, и пак сяда на нея. Тези указания не могат да не ни убедят, че умиването на нозете, за което ни разказва св. Иоан, е именно второто измиване на пасхалната вечеря, следващо припомнянето на историята на Изхода над втората чаша и изпяването на първата част на „Халела“.

Струва ми се, че това локализиране на епизода (в такъв случай непосредствено предшестван от препирнята кой да се смята за по-голям и съответно – кой да остане на трапезата и кой да стане, за да обслужи останалите) е несъмнено.Че умиването на нозете непосредствено предхожда самото угощаване с пасхалните храни, се вижда също и от разказа, който следва у св. Иоан. Той е изпълнен със свободен, небелязан от ритуалност разговор, какъвто на празник пасха може да се води единствено по време на собствено яденето и едва в края на което пак тържествено ще бъде разчупен и раздаден „афигомонът“ и ще бъде въздигната „чашата на благодарението“. Всъщност цялата глава тринадесета след разказа за умиването на нозете, когато Христос седна пак на трапезата, а след това и глави четиринадесета, петнадесета и шестнадесета от същото Евангелие представляват подробното предаване на пасхалната беседа на Господа с учениците Му – онази продължителна беседа, изпълнена с изключително дълбоки богословски мисли и послания, която синоптиците не са ни предали, (с изключение на онази част от нея, в която се казани потресаващите думи за предателя, и за чието локализиране точно по време на тази беседа преди установителните слова за Тялото и Кръвта вече говорихме).

По повод на тази обширна беседа на Христос с учениците Му и смущаващия не малко екзегети факт, че тя ни е предадена в пълнота единствено у св. Иоан (някои даже смятат, че тя е богословска прибавка, съчинена от самия евангелист), ще кажем следното. Въпросното обстоятелство не бива да ни изненадва кой знае колко, ако си припомним, че с изключение на Матеевото, именно Иоановото Евангелие е написано от непосредствен очевидец и участник в последната вечеря на Господа. При това от този ученик, когото Иисус обичаше и който на нея беше се облегнал на гърдите Иисусови, очевидно именно за да попие всяка дума, казана от Учителя. Нека си припомним също така, че според преданието Евангелието на св. Иоан е написано не просто по-късно от останалите три, но е било написано и със специалната цел да извърши, вече от дистанцията на времето и във връзка с появилите се спорове, едно по-дълбоко разкриване на тайната на Богочовека. А за нейното разкриване именно, думите на Христос от дългата Му прощална беседа на Тайната вечеря имат изключително значение.В Евангелието от Иоан след края на тази драматична и очевидно провела се по време на угощаването с пасхалните блюда беседа, както е известно, следва – в седемнадесетата глава – фактически съединената с нея, но различна по характера си – тъй наречена в екзегетическата литература Първосвещеническа молитва на Господа Христа. Тази молитва, макар, повтарям, в разказа на св. Иоан да следва без каквото и да било вмъкване на нещо друго между беседата и нея (от синоптиците ние бихме очаквали тук думите над хляба – афигомона, и над чашата след вечеря), все пак има отчетливо различен от беседата адресат – Отца, и се различава с особена тържественост и приповдигнатост. Дали тя наистина е следвала непосредствено дългата беседа на Иисус с учениците Му (изведнъж прекъсната от Него), или е била казана след други Негови думи, непредадени от св. Иоан? Ние не можем да утвърдим в тази връзка нищо със сигурност. Можем обаче да направим няколко догадки.

На първо място, възможно е подир края на драматичната беседа (която, с изключение с изреченото в началото ѝ предсказание за предателството, синоп- тиците не са ни предали) Христос, напълно логично, именно тук да е посегнал към оставения за края на угощението афигомон и да е запечатал всичко казано с великите думи: Вземете, яжте: това е Моето тяло. След туй да е взел и чашата след вечеря и след като е благодарил, да я е подал на събеседниците си със словата Това е Моята кръв – слова, които пък св. Иоан не ни е оставил. Такова допускане е достатъчно оправдано, защото, макар че четвъртият евангелист не привежда точните думи на установлението, тъкмо те по най-изразителен начин биха приключвали предадената от него беседа, в която така интензивно и трагично се говори за заминаването на Учителя оттук, за оставянето на учениците в този свят, за разридаването и за последващото им възрадване. В такъв случай тъй наречената Първосвещеническа молитва би могла да бъде поместена в порядъка на събитията на Тайната вечеря като последвала установяващите новата Пасха думи, като лична заключителна молитва на Предстоятеля на тази трапеза.У нас може да се породи и благоговейната (дори възторжена) догадка, прочитайки отново толкова познатото на всеки вярващ: Това като каза Иисус, дигна очи към небето и рече… (Иоан 17:1) – а дали тази запазена само от св. Иоан тирада на Иисус не е съхранила за нас всъщност оригиналните думи, с които Господ, като е взел чашата след вечеря, е благодарил над нея? Защото нали и Матей, и Марк специално за чашата специално добавят – и като взе чашата и благодари, даде им и рече. Излиза така, че Христос е изрекъл онова пийте, това е Моята кръв, след като е благодарил, след като е казал някакви други, непредадени ни от синоптиците думи на благодарение, предхождащи провъзгласяващите тайната на Кръвта слова. Разбира се, познавайки реда на иудейската пасхална трапеза и знаейки вече коя тъкмо чаша е взел тогава Христос – чашата на заключителното „велико благодарение“, ние сме длъжни по-скоро да решим, че въпросните думи на благодарността над нея са били традиционните, установените, запазени и за нас от Талмудическия трактат слова, приключващи трапезата. Ние вече ги цитирахме в първата част на това изследване. Но нима не бихме могли да допуснем и това, че подир превръщането на традиционната иудейска пасхална трапеза в едно ново Тайнство, в един днес и занапред влаган нов спомен за новата истинска Пасха с току-що произнесените слова за Тялото и Кръвта, Христос не е произнесъл при вдигането на заключителната чаша и една нова, нечувана дотогава, лично Своя благодарност – благодарност към Бога-Отца от Неговия единороден Син? И че ето, думите на Първосвещеническата молитва са всъщност думите, с които Христос, като взе чашата подир вечеря, благодари и – чак след това – рече. И какво от това, че думите в тази Първосвещеническа молитва не са просто и само думи на благодарност, но също и на желание, на воление. Това е съвсем естествено, доколкото тук, пак повтарям, на Отца говори именно Неговият единосъщен с Него Син. Във всеки случай, ако ние си позволим да приемем това завладяващо предположение (към което, нека добавим, ни навежда и многозначителната бележка, че Иисус вдигна очи към небето и рече, както именно се прави при произнасянето на великото благодарение от предстоятеля), то тогава вече не ще имаме основание да недоумяваме защо св. евангелист Иоан единствен не е съхранил в разказа си за Тайната вечеря нито едно от уникално Собствените новопасхални слова на Господа, установяващи собствено църковното Тайнство. Защото тогава би могло да се окаже, че св. Иоан ни е предал именно онези думи, които у синоптиците са отбелязани единствено от онова и като взе чашата и благодари, тоест оставил ни е самото благодарение.

Разбира се, ние не бихме могли да се наемем с утвърждаването на тази хипотеза като нещо сигурно. Няма текстуални подкрепи в Евангелието на Иоан, които биха ни позволили да направим това. Каквото и да мислим обаче за Първосвещеническата молитва, все пак не бихме могли да се усъмним, че тя е прозвучала в друг някой момент освен в самия край на Тайната вечеря, най-вероятно след установяващите това за Христов спомен думи на Господа и непосредствено преди изпяването на „хвалебната песен“, тоест втората част на пасхалния „Халел“, като е възможно също – и това е третата догадка – Христос да я е казал като своеобразен свой личен „халел“ (алилуарий), докато учениците Му са пеели традиционно отредения. В такъв случай Той е възпял на Отца Си хвалебната песен на увенчанието на Своето спасително дело – песента, с която веднага след ставането от трапезата е поемал към разрешаващите цялата земна история Свои страсти.
________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, Калин Янакиев. Техен източник – Гугъл Бг; Христос умива краката на апостолите. Източник – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4G7