(От епископската клетва до клетвопрестъплението)

Дилян Николчев

„Няма нищо да върша по принуда, макар и от силни на деня“ – това е извадка от даваната епископска клетва при последованието по време на архиерейската хиротония. В контекста на историята с разсекретяването досиетата на родните ни митрополити, разкрити като сътрудници, доносници и щатни служители на комунистическата Държавна сигурност, каноничният въпрос за характера на тяхното деяние вече не звучи така просто и абстрактно. Размишлявах върху това как максимално открито да доближа въпросния каноничен проблем до същинското съдържание на това църковно по своя характер престъпление и как да убедя слушателя още с първите си изречения, че днес просто не е възможно преодоляването на кризата с досиетата на родните ни владици да се сведе единствено до многоочакваното от мнозина вярващи двустранно волеизявление и действие на покаяние и опрощение – от страна на агентите митрополити, като съгрешили, и от страна на даващите прошка – от тези православни християни, които не са се поддали на изкушението да служат на атеистичната комунистическа власт. Лично – една такава перспектива не отговаря на професионалните ми познания и очаквания като член на Църквата и работещ в областта на Църковното право. Това определи и кръга от въпросите ми към поставения проблем.Спомнете си – всички вие – клетвата от последованието на архиерейската хиротония, която епископът дава в Божия храм по време на акта на ръкоположението си. Припомнете си я и не забравяйте тези единадесет наши митрополити, членове на Св. Синод на Българската православна църква, оказали се служители на Бога и на мамона – на Църквата и на дявола. Те са заставали по време на хиротонията си в центъра на храма, по правило в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“, обърнати на запад, лице в лице към целия сонм на всички български архиереи и в присъствието на голямо множество народ. Сред вас вероятно има свидетели на някои от тези хиротонии, при които кандидатът за епископ отговаря на три патриаршески въпроса. На първия въпрос – какво иска кандидат-епископът от сонма на архиереите – той отговаря: „Хиротонията (тоест ръкоположението) на архиерейска благодат“. На втория въпрос на патриарха – „Как вярваш?“ – ръкополаганият отговаря с произнасяне „Символа на вярата“, а на третия въпрос – „Кажи ни и още как вярваш и какво обещаваш?“ – той произнася така наречената каноническа епископска клетва, чието съдържание с малки съкращения е следното: „Към това мое изповедание на светата вяра аз се обещавам да пазя каноните на светите апостоли и на светите седем Вселенски и на поместните събори[…], ще ги пазя крепко и ненарушимо до края на моя живот; при това обещавам, че няма нищо да върша по принуда, макар и от силните на деня[…] и от множество народ, ако и със смърт да ме застрашават, когато ми заповядат да сторя нещо, противно на свещените и божествените правила[…] Аз се обещавам и съм длъжен да пазя непременно всичко, предложено в Устава на Българската православна църква […] Всичко това ще върша по съвест, без да служа на лицеприятия и без да се увличам от някакви страсти, но със страх Божи, като винаги имам на памет Неговия страшен съд, – и с искрена любов към Бога и към ближния, като поставям за крайна цел на всички мои мисли, думи и действия Славата Божия, спасяването на човешките души и назиданието на цялата Църква, не търсейки нищо за себе си, но което е за Господа Иисуса[…] Обещавам се пред живия Бог, че като помня винаги страшните Негови думи: „Проклет да е всеки, който върши делото Господне с пренебрежение“, във всяко дело на това звание ще постъпвам като в дело Божие, безленностно, с всяко усърдие, по крайните мои сили[…] Ако ли престъпя нещо от онова, което тук обещах, или се окажа непослушен и противящ се на Божествените правила, особено пожелая да отстъпя[…], тогава веднага да бъда лишен напълно от моя сан и власт[…] да бъда чужд на небесния дар, който ми е даден от Светия Дух чрез възлагане ръцете на посвещението[…] Нека сърцеведецът Бог бъде свидетел на моето обещание, че то не е лъжливо. Ако ли то е лъжливо[…] нека Същият Той, Правосъдният, да ми бъде отмъстител[…][1]„.

За някои от вас, цитираната епископска клетва в контекста на разкритите митрополитски досиета е „изненадващ опит“. Много православни богослови и интелектуалци днес всъщност стават жертва на „примиренческа илюзия“ – съгрешили са тези владици, но пък какво да се прави, щем не щем, ще трябва да им простим, дори и при тяхното мълчание и липса на каквото и да е покаяние. Например Варненският митрополит Кирил, известен още като секретен сътрудник и агент на ДС с псевдонимите „Ковачев“ и „Владислав“, в предаването на Националната телевизия „Вяра и общество“ на 6 октомври тази година без капчица срам и страх от Бога заяви: „Аз нямам опетнена съвест, аз няколко пъти заявявам, че не съм служил на когото и да е било освен на Българската православна църква[2]„.Но емпиричните данни, тоест разсекретените агентурни досиета на единадесетимата членове на Св. Синод, задават като дневен ред няколко сериозни канонични въпроса, които ще търсят оттук нататък публичен отговор независимо от мълчанието на владиците. Тези въпроси могат да се обединят в един: трябва ли епископите, които са нарушили своята клетва, да бъдат низвергнати и дори отлъчени? Предварително правя обаче уговорката, че така поставен, въпросът задължително трябва да се разглежда в контекста на персоналната агентурна история на всеки един от този „отбор от чекисти в расо“, защото са различни съдбите им, активността на тяхната съпричастност и деятелност през годините, когато са сътрудничили на Държавна сигурност. Това обаче ще се изясни, след като посочим съответните постановления от Вселенския каноничен кодекс, така както са утвърдени в православната канонична традиция.

Във Вселенския каноничен кодекс, тоест сборника от канони на светите апостоли, на всички Вселенски и поместни събори и на светите отци на Църквата, са посочени възможните деяния на един епископ, който управлява епархия. Тези деяния всъщност се квалифицират като църковни престъпления, като за всяко от тях се предвиждат съответните наказания. За най-тежките престъпни деяния в Църквата са предвидени и най-строгите наказания. Най-суровото наказание за духовно лице, следователно и за епископа в Църквата, е лишаването му от духовен сан – низвержението му, при което той става обикновен мирянин, тоест запазва членството си в Църквата, но се изключва от иерархически чин. За самите миряни пък най-тежкото наказание е отлъчването им от духовно общение завинаги, тоест те се лишават от членство в Църквата. Общ принцип в правото, следователно и в Каноничното право, е, че за едно престъпно деяние може да се налага само едно наказание. Каноничният опит и правило на Църквата прави обаче едно изключение от този принцип в два случая, отнасящи се за духовните лица. При тях съответното духовно лице се лишава не само от духовния си сан, власт, права и преимущества, като се низвежда в състояние на обикновен, редови мирянин, но и се изключва от църковно общение, тоест лишава се от членство в Църквата, става за нея нещо като някогашен езичник. Първият от споменатите два случая е визиран в правило тридесето на светите апостоли: „Епископ, който си послужи със светски власти и чрез тях получи епископска власт в Църквата, да се низвергне и да се отлъчи, както и всички ония, които се съобщават с него“[3]. Това апостолско постановление се повтаря близо пет века по-късно от трето правило на VII Вселенски събор: „Всеки избор на епископ, презвитер или дякон, вършен от светски власти, да е недействителен според правилото, което казва: Епископ, който си послужи със светски власти и чрез тях получи епископска власт в Църквата, да се низвергне и отлъчи, както и всички ония, които се съобщават с него…[4]„.Алексий Аристин, знаменит канонист и светски юрист от ХI век, тълкува тези канони по следния начин: „Който е станал епископ чрез светски началници, подир низвержение да бъде отлъчен[5]“ и – „Всеки избор, извършен от мирски началници, да бъде недействителен[6]„. Други двама авторитетни тълкуватели на каноните на Православната църква, чиито интерпретации тя е приела за задължителни – Теодор Валсамон и Иоан Зонара, живели и творили през Х-ХІІ век, считат, че получилите свещенство „чрез властта на мирски началници[…] заедно с низвержението от клира, съвсем се изгонват и от Църквата[7]„. Валсамон дори припомня: „А окръжното послание на светейшия патриарх Генадия подхвърля такива и на анатема в следните думи: и така да бъде и да е отхвърлен, чужд на всяко свещено достойнство и служене, и подхвърлен на проклятието на анатемата и даващият, и приемащият продаваната благодат на Духа – клирик било той или мирянин[8]„. В известния средновековен номоканонически сборник Кормчая книга, в коментара към същия този канон (тридесето правило на светите апостоли), четем: „Ако някой епископ чрез мирски власти бъде избран и от тях приеме църквата Божия[…], такъв, като извършил велико престъпление, да бъде низвергнат и да се отлъчи[9]„. В известния като Алфавитна синтагма сборник от канони (употребяван и по нашите земи до края на по-миналия век), голяма част от които се отнасят до въпроса за отношенията между Църква и държава, респективно до издадените от византийските императори закони, познатият в историята на Църквата Матей Властар (починал около 1360), византийски свещеник, монах, химнограф, автор на множество богословски трактати, преводач на ранните гръцки отци и един от най-авторитетните канонисти в Православната църква, в глави седма и девета отбелязва също, че тези епископи, получаващи църкви по ходатайство на началниците, трябва да се низвергнат, отлъчат и дори да се предадат на анатема[10].По въпроса за същността на епископското клетвопрестъпление има още какво да се каже, но в случая не бих рискувал да бъда заклеймен и „анатемосан“ от същите тези владици, агенти и доносници, и ще „дам думата“ на най-добрия канонист от новата и най-новата история на Православната ни църква – Далматински епископ Никодим Милаш, прочут със своите тълкувания на каноните, които са поместени във всички съвременни православни сборници с правилата на Църквата. Ето как той тълкува проблема за сътрудничеството на епископите със светските власти, поставяйки го в исторически контекст: „влиянието на светската власт, или по-точно, на държавната власт при поставянето на епископи било нормирано съобразно каноничните предписания на Църквата и следователно само в определени граници това влияние се приемало и признавало от Църквата. В случаи пък, когато държавната власт преминавала определените от закона граници или пък когато лица, желаещи как-и-как да станат епископи, като не можели да постигнат това по правилен път[…] се обръщали за помощ към светската власт – във всички такива случаи Църквата решително повдигала гласа си за произнасяне тържествена отсъда на тия и тем подобни нарушавания на едно от основните ѝ права[…] Щом Църквата осъждала незаконното влияние на светската власт при поставяне на епископ в онова време, когато императорите били християни; толкова повече, следователно, тя трябвало да осъжда това, когато последните били езичници, и толкова по-тежки наказания трябвало да налага на виновниците, които не се срамували да се обръщат за помощ към езически господари и подчинените им власти само за да получат епископство[11]„.

Цитатът от тълкуванието на епископ Никодим ни води, ще кажат някои, към проблема с българските владишки досиета – актуално, поразително съотносимо. Гледната ми точка обаче е малко по-различна. Става дума за това, че светските началници у нас през периода на тоталитаризма не бяха нито християни, нито тези езичници, за които епископ Никодим говори, а атеисти. С други думи, езичниците все пак са вярвали, макар и във фалшиви богове, а нашите комунисти атеисти си бяха поставили програмна цел да унищожат в корен самата вяра и най-вече православната християнска вяра, както и институцията, която я представлява и проповядва, тоест обобщено, Църквата. В крайна сметка според данните от архивите на Държавна сигурност, отнасящи се до Православната ни църква, тайната комунистическа милиция е успяла в голяма степен да постигне целта си, ако не да унищожи Църквата (а това от православна гледна точка не би могло да стане, защото Църквата има вечността в себе си), то да я увреди и маргинализира до такава степен, че излекуването ѝ в следващите десетилетия да е дълъг и мъчителен процес.Вторият случай, при който в резултат на точно определено престъпно деяние на епархийски епископ, а също и на свещеник и дякон, от каноните се предвижда двойно наказание, се съдържа в двадесет и девето правило на светите апостоли: „Епископ, презвитер или дякон, който е получил това си достойнство за пари, нека да бъде низвергнат и (сам) той и оня, който го е ръкоположил, и нека бъде напълно изключен от общение като Симон вълхва от мене, Петра[12].“ Този канон се повтаря от второ правило на IV Вселенски събор, от двадесет и второ на VI Вселенски събор, а по смисъл и от много други. Споменатият канонист Иоан Зонара в коментарите си към тези правила посочва, че няма по-лош от оня, който получава божествена благодат като вещ, продажна за пари, а също и онзи, който я продава. Затова според него именно получилите свещенство (тоест епископ, презвитер и дякон), а също и продалите го по такъв начин, заедно с низвержението из клира се изгонват и от Църквата: такива на анатема[13]„. Валсамон и Аристин също са единомислени: „Двете тия правила, двадесет и девето и тридесето, не само низвергват, но и от общение отсичат, тоест отлъчват ония, които са станали епископи, или презвитери, или дякони за пари, а също и ония, които са станали епископи при посредството на светски началници[14]„. Славянската Кормчая книга също коментира и повелява, че „който епископ, поп или дякон приеме срещу възнаграждение („имением“) сан, да бъде низвергнат, както и оня, който го е ръкоположил[15]„. Цитираният вече Далматински епископ Никодим Милаш в твърде обширните си коментари по този проблем обобщава, че симонията превъзхожда всички най-тежки престъпления, както и получаването на епископско достойнство посредством светските власти. Ето защо правилото налага двойни наказания за такива престъпления[16]„.

Умишлено представих тези канонични извадки, отнасящи се до придобиване на иерахически чинове чрез обещания и награди, тъй като в немалка част от персоналните досиета на разсекретените владици – лични и работни – се срещат десетки примери и доказателства, че в голяма степен тяхното сътрудничество с Държавна сигурност е било продиктувано от възможността не само да заемат властови позиции в Църквата, но и да придобиват материални облаги. Във всички тези случаи се откроява в диспозицията на правилата текстът, който визира вината на „оня, който го е ръкоположил“, както и на онзи, който се е възползвал от това, за да получи благодатта си. Подчертавам: независимо че в случая не става буквално въпрос за епископи, плащали за своето избиране и ръкоположение, то фактически те са се „продавали“ на ДС, като в замяна на това са „получавали“ епископска власт, което по този начин се оказва изтъргуване не само на иерахическия пост, но и на благодатта на Светия Дух, тоест извършили са одиозното за Църквата престъпление симония[17]. Следователно, който е станал владика у нас по време на тоталитарния режим посредством съдействието на „някой силен на деня“, подлежи на изключване от църковното общение и дори на анатема.Без никакво съмнение приведените канонични примери дотук имат пряко отношение към цитираната в началото на доклада епископска клетва. Следователно не е възможно да избягаме от отговора на въпроса като какви трябва да се третират обявените за агенти и доносници единадесет български митрополити от гледна точка на Църковното право, както и какви трябва да са санкциите, които същото това право предвижда да се наложат върху тях заради техните престъпни антиканонични деяния. В коментара си по тези въпроси епископ Никодим отбелязва, че „ако някое духовно лице наруши някоя клетва, произнесена в име Божие[…] и ако при това бъде доказано чрез съд, че от това лице тя (клетвата – б. м.) действително е нарушена, тогава това нарушение става толкова по-тежко и престъпно, колкото по-тържествено е била произнесена дадената клетва и колкото по-важен е случаят, при който е била дадена (тук нека да припомним произнасянето на епископската клетва, по правило в патриаршеския ставропигиален храм „Св. Александър Невски“ – б. м.), и обратно (тук Милаш цитира осемдесет и второ правило на св. Василий Велики – б. м.). Това престъпление строго се наказва и по отношение на миряни (шестдесет и четвърто правило на св. Василий Велики – б. м.); толкова по-понятна е строгостта на правилото по отношение на духовни лица за същото престъпление, понеже, освен това, те биха послужили за съблазън за верните, оставайки да служат на Бога на правдата, а сами пребъдвайки в неправда[18]„. В тълкуванието на Далматинския епископ неслучайно се посочва хипотезата и за миряните, които са нарушили обета си към Бога – нека да припомним, че немалко известни български богослови професори също се оказаха активни сътрудници, агенти и доносници на Държавна сигурност.И накрая, докато разсъждавах върху проблема с клетвопрестъплението на единадесетимата български митрополити, оказали се във „Вавилонски плен“ на Държавна сигурност, в контекста на самата епископска клетва, която те са дали, вниманието ми постоянно се съсредоточаваше върху думите „няма нищо да върша по принуда“. След личния ми прочит на досиетата на всеки един от тези епископи уверено мога да твърдя, че – с относителното изключение на един от тях – относно доносниците владици въобще не може да става каквато и да е реч за „принуда“, за принуждаване „от силни на деня“. Всички те не са били принудени, а напротив – съвсем съзнателно са търсели контакт с тези „силни на деня“, тоест с репресивната комунистическа институция Държавна сигурност. Дори някои, както четем в архивите, са почерпили с кутия бонбони за това[19]. Следователно, продължавам с разсъжденията си, питам се дали тези лица в епископски одежди, дали клетва без принуда и съзнателно пред Бога, са епископи въобще, дали произнасянето на същата клетва не е било само „театър“, поредно „представление“, което да проправи път към завоюване на власт и лично благополучие; дали в крайна сметка коментираният дотук проблем с тяхното клетвопрестъпление може да се разглежда през горепредставената канонична традиция, или това са люде, които още с полагане на същата тази клетва сами са отпаднали от Църквата, сами са се поставили в категорията на лъжеепископи. За мен лично, с много малко изключения, те в действителност са именно такива – лъжеепископи, и като такива още дълги години ще продължават да бъдат рушители на Църквата. Всъщност решително нямам намерение да правя внушения по тази неприятна тема, всеки от вас би могъл сам да определи своята позиция – дали тя ще е съгласна със страната на тези, които дадоха епископска клетва, че нищо няма да вършат „по принуда, макар и от силните на деня“, дори и със смърт да ги заплашат (а такива заплахи очевидно не са били отправяни към тях от ДС, видно е от разсекретените архиви), или ще се съгласят с моя извод, че тези агенти и доносници на ДС не заслужават да бъдат епископи. Преценете вие, а аз ще припомня: „Ако ли престъпя нещо от онова, което тук обещах – се заклева пред Бога епископът, – или се окажа непослушен и противящ се на Божествените правила, особено пожелая да отстъпя[…], тогава веднага да бъда лишен напълно от моя сан и власт[…] да бъда чужд на небесния дар, който ми е даден от Светия Дух чрез възлагане ръцете на посвещението[…] Нека сърцеведецът Бог бъде свидетел на моето обещание, че то не е лъжливо. Ако ли то е лъжливо[…] нека Същият Той, Правосъдният, да ми бъде отмъстител[…]“. И още, да припомня, каноните повеляват да се низвергват и отлъчват не само епископите, нарушили епископската клетва, но и „всички ония, които имат общение с него“ (тридесето апостолско правило).
________________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. За епископската клетва при хиротонията на епископ вж. Чифлянов, Бл., Православна литургика, С., 2008, с. 276 сл.; също Авксентий, архимандрит, Литургика, част втора, Пловдив, 2007, с. 111 сл.

[2]. Вж. http://bnt.bg/bg/productions/44/edition/25749/vjara_i_obshtestvo_6_oktomvri_2012

[3]. Правила на Св. Православна църква (събрал и превел протоиерей Иван Стефанов), С., 1936, с. 69.

[4]. Пак там, с. 214.

[5]. Вж. Правилата на Св. Православна Църква с тълкуванията им. Т. І, С., 1912, с. 86.

[6]. Вж. Правилата на Св. Православна Църква с тълкуванията им. Т. ІІ, С., 1913, с. 431.

[7]. Цит. по Зонара: Правилата… Т. І, с. 86.

[8]. Пак там.

[9]. Вж. Правилата… Т. І, с. 87.

[10]. Срв. Собрание по алфавитному порядку всех предметов, содержащихся в священных и божественных канонах, составленное и обработанное смиреннейшим иеромонахом Матфеем, или Алфавитная Синтагма Матфея Властаря (Перевод с греческого священника Николая Ильинского), в: http://www.agioskanon.ru/sintagma/001.htm#a9

[11]. Правилата… Т. І, с. 87.

[12]. Правила (1936)… с. 68.

[13]. Срв. коментарите на Иоан Зонара към посочените правила.

[14]. Цит. по Валсамон, Правилата… Т. І, с. 86.

[15]. Срв. тълкуването от Кормчая книга на „Послание Тарасия, святейшаго патриарха Константинополя, новаго
Рима, к Адриану, папе древняго Рима”, в: http://www.agioskanon.ru/otci/024.htm

[16]. Срв. тълкуванията на епископ Никодим Милаш към правило двадесет и девето на светите апостоли, правило двадесет и второ на VІ Вселенски събор и други.

[17]. Срв. в този смисъл тълкуването на Зонара на второ правило на ІV Вселенски събор в Правилата… Т. І, с. 512 сл.

[18]. Вж. тълкуването на епископ Никодим Милаш на двадесет и пето правило на светите апостоли, в: Правилата…, Т. І, с. 75.

[19]. Например секретен сътрудник на Първо главно управление на Държавна сигурност „Благоев” – „митрополит Натанаил”, вербуван от полковник Христо Кирилов Маринчев през април 1980 година. Още през есента на същата година Държавна сигурност пристъпва към „кадровото израстване” на все още иеромонаха Натанаил. Ето какво се съдържа в личното и работното му досие, огласено от (съкр.) Комисията по досиетата, ф. 1, а. е. 7038. В докладна записка от водещия го офицер полковник Маринчев до началника на отдел 14, Първо главно управление на Държавна сигурност полковник Г. Авджиев, четем следното: „Казах му, че ние имаме желание след завършване на образованието си да го изпратим за няколко години за игумен на Зографския манастир. Той каза, че е готов да отиде където го изпрати Св. Синод и ще изпълнява задачи, каквито му възложим. За укрепване на служебното му положение казах му, че ще предложа на патриарх Максим да го повишат в звание. Междувременно на 6 октомври тази година посетих патриарх Максим за разговор по въпроси на Зографския манастир манастир и между другото му предложих да направят повишение на Натанаил. Той прие без резерви, като направи бележка, че трябва да му се обърне внимание по-малко да кокетира с гърците и да не се обвързва материално[…] На 10 октомври тази година беше направена официално служба във връзка с повишението на секретен сътрудник „Благоев” в архимандритско звание. Това му подейства много положително и вечерта дойде при мен в Комитета да ми благодари и да почерпи с шоколадови бонбони. Той се убеди още веднъж, че връзките му с нас ще му помагат за неговото утвърждаване и стабилизиране.

Изображения – авторът на статията, Дилян Николчев. Източник – Гугъл Бг

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4FJ