СИНЪТ ЧОВЕШКИ (11)*

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА

4. „Хлябът на живота“, пролетта-лятото на двадесет и девета година

В онова време, когато над малката община за първи път надвисва реална опасност от страна на властите, проповедта на Иисус достига най-голям успех. Постоянно Го съпровождат жителите на Галилея и Декаполис, Юдея и Иорданската област и дори Финикия.

Мълвата за Него се „пръска по цяла Сирия[1]„. Никога преди това такива тълпи не са се стичали към Учителя. Въпреки че не се знае колко от тези хора по-късно са се влели в първата Църква, но онази пролет безспорно донася на Евангелието богата жътва.Jesus Christ and the apostles5Когато Иисус се скрива из Капернаум, народът започва да Го търси. Без да мислят, че Пасха наближава, много галилейци, вместо да потеглят за Иерусалим, тръгват покрай езерото към Витсаида, надявайки се да срещнат там Учителя. И отново Иисус вижда „овците от дома Израилев“ да скитат като стадо без пастир. Сред пустинните хълмове Той им се струва като новия Моисей, който ще ги поведе по пътя на свободата. „Като се смилява над тях“, Иисус дълго разговаря с хората и изцелява болните, доведени при Него.

Незабелязано се спуска вечерта и нощта скоро ще обгърне крайбрежието. Учениците започват да се тревожат:

– Мястото е пусто и времето вече напредва – казват те на Иисус. – Разпусни народа, за да идат по околните селища и си купят храна.

– Дайте им вие да ядат – отвръща Той.

– Да идем да купим за двеста динария хляб и да им дадем да ядат? – пита един от апостолите. Нали общината имала свои спестявания, а някои от новодошлите навярно били взели със себе си пари. Филип изразява съмнение дали това ще стигне. Тогава Иисус пита:

– Колко хляба имате? Идете и вижте.

– Тук, у едно момченце, има пет ечемични хляба и две рибки – казва Андрей. – Ала това що е за толкова души?

Вместо отговор Учителят им нарежда да накарат събралите се хора да насядат на редици върху зелената пролетна трева и като взема хлябовете, изрича над тях молитвата на благодарението. С тържествен жест Той ги преломява и раздава на учениците. Смутени, те започват да разнасят по редиците оскъдната храна, но скоро, за голямо тяхно учудване, се убеждават, че стига за всички.Jesus Christ and the apostles3На пръв поглед може да ни се стори, че Христос в този случай като че ли отстъпва на Изкусителя, който някога му предложил да превърне камъните в хляб. Но в действителност в онова, което Той извършва, няма компромис. Думите „не само с хляб ще живее човек“ остават в сила. Учителят иска тълпата да върви към Него преди всичко за духовна храна. Ако хората търсят Царството Божие, „всичко останало ще им се придаде.“ Преданието е съхранило знаменателните Христови слова: „Молете се за голямото, и Бог ще ви въздаде свръх това и малкото[2]„.

Ние никога не ще узнаем как точно е станало преумножаването на хлябовете, но това съвсем не е важно. Като нахранва народа, Иисус показва, че истинската жива вяра и единението на душите в благодатта могат да станат залог не само за небесното, но и за земното благословение.

Неслучайно това събитие е описано и от четиримата евангелисти, а ранните християни обичат да го изобразяват по стените на катакомбите[3]. Загадката на празничната трапеза на братята е предчувствие за Евхаристията, за тайнството на Благодарението, което Синът Човешки превръща в средоточие на Църквата Си.

В този вечерен час околностите на Витсаида стават свидетели на първите крачки към откритото признаване на Царството. Вярата, макар и за кратко време, побеждава. Лъжепророк и светотатец по мнението на богословите, опасен подбудител на простолюдието в очите на политиците, Иисус е възторжено посрещнат от хиляди хора, които прекарват с Него предпасхалните дни и участват в свещеното Преломяване на хляба.Jesus Christ and the apostles2Когато нощта се спуска и огнените пламъци лумват в долината, на хората им е трудно да заспят. Всички са обзети от радостно вълнение. „Този е наистина Пророкът, Който има да дойде на света“ – се чува отвсякъде. Въпреки че Иисус не иска за Себе Си царски почести, галилейците вече са готови да Го отведат насила и да Го провъзгласят за свой господар. Мислите им приемат обичайния обрат. Светлината на Царството, евхаристийният „знак“ на богообщението отново е засенчен от оживелите илюзии.

Ентусиазмът на тълпата би могъл да се предаде на учениците, което е по-опасно от всички Иродови гонения. И отново трябва да се крият, да бягат. Иисус не се бави нито минута. Заповядва на дванайсетте да се качат в лодката на Симон и да плуват край бреговете на Витсаида. Без да разбират причината за такава прибързаност, те мълчаливо се подчиняват, а Той, незабелязан от никого, под прикритието на нощта, отива сам в планината, откъдето при лунна светлина вижда лодката, която се бори с насрещния вятър.

Учениците очакват, че Иисус скоро ще се спусне към брега, но Той не напуска убежището Си. Към три часа през нощта лодката ги отнася почти към средата на езерото. Сега трябва да мислят само как тя да не се преобърне. Внезапно апостолите виждат нещо, което ги кара да извикат. Направо сред вълните се движи човек, който, както им се струва, иска да ги подмине. Вцепенени, рибарите хвърлят веслата. Всички ужаси от народните поверия им идват наум. Не вещае ли този призрак близката им гибел? В същия миг от тъмнината се разнася познат глас: „Аз съм, не бойте се!“Jesus Christ and St. PeterТе още не знаят да се радват ли, или да се страхуват, а поривистият Петър, взирайки се в мъглата, извиква: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата.“ Какво го подтиква? Детско любопитство ли? Или желанието да се докосне до Учителя, за да се избави от страха? Най-вероятно рибарят да не е съзнавал подбудите си, когато чува: „Дойди“ и смело прекрачва през лодката. И се случва невероятното. Няколко мига силата на вярата наистина задържа Петър над водата. Но веднага, щом усеща вълните под краката си, със страх осъзнава станалото и започва да потъва.

– Господи, избави ме! – отчаяно извиква Симон.

– Маловерецо, защо се усъмни! – казва Иисус, протягайки му ръка.

Учениците лежат на дъното на лодката, без да смеят да помръднат. Сега те окончателно разбират: съдбата ги е свързала с Някой, Който не е от този свят.

Никой от тях не успява да забележи, че лодката се е допряла до крайбрежните камъни. А на сутринта, когато хората разбират, че дванайсетте са отплували сами, без Учителя, започват да се губят в догадки и да се питат къде е могъл да изчезне? Група галилейци неспокойно сноват край брега. Някои навлизат с лодки в морето и започват да се надвикват с Тивериадските рибари. Накрая някой подхвърля мисълта да отидат в „Неговия град“.

И наистина те намират Назаретеца в Капернаум[4].

Какви причини са могли да Го подтикнат да се върне в тетрархията на Антипа? Нима иска още веднъж да се опита да намери там разбиране? Затова ли не бърза да напусне Галилея? Това е най-вероятното предположение. Иисус сякаш закрива бъдещето от Самия Себе Си. В това се състои непостижимият за нас трагизъм на живота Му. Дори евангелските семена често да падат на безплодна почва, Сеячът продължава да се труди „за спасението на мнозина“. Според проникновените думи на руския писател, Иисус „трябвало да запази искрицата надежда докрай, до кръста[5]„.Jesus Christ (197)През това време в Капернаумската синагога се появяват книжници от Иерусалим. Този път те не обвиняват Иисус в магьосничество, а в неуважение към „преданията на старците“. Как може Той да претендира за ролята на наставник и с такава лекота да се отнася към обредите, завещани от отците? Нали всички виждат как учениците Му, като сядат на масата, не извършват ритуалните умивания.

Иисус не спори с тях. „Добре е пророкувал Исаия за вас, лицемерците – отбелязва Той, – както е писано:

Тоя народ ме почита с устните си,
а сърцето му стои далеч от Мене;
ала напразно Ме почита,
проповядвайки учения – заповеди човешки.
Като оставихте Божията заповед, вие се държите о преданието човешко.

Колко струват обредите, ако главното в Закона е забравено? Учителят веднага дава пример за фалшиво благочестие от такъв характер. Често хора, завещали имението си на храма, на същото основание отказват помощ на родителите си. Въобразявайки си, че проявяват набожност, те изпадат в грях срещу една от първите заповеди на Моисей[6].

Спорът е прекъснат от галилейците, пристигнали от околностите на Витсаида[7]. Те обкръжават Учителя, развълнувани и удивени:

– Рави, как дойде дотук?

Но срещата с тях вече не радва Христос.

– Истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте знамение, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте. Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човешки. Защото върху Него е положил своя печат Отец Бог.

В техните души „знамението“, чудото на Богоприсъствието, явено им на трапезата, бледнее в сравнение с това, че Иисус е могъл да ги нахрани в пустинно място. Галилейците все пак се опитват да си изяснят какво очаква и иска от тях Учителят.

– Какво да правим, за да извършваме делата Божии? – питат те.

– Делото Божие е това – да повярвате в Оногова, Когото Той е пратил – е отговорът.

Но нима те не вярват? Нима не искат да Го направят цар за това, че подобно на Моисей им даде нова небесна манна[8]?

– Не Моисей ви даде хляб от небето – възразява Иисус. – Защото Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света.

– Господи, давай ни всякога тоя хляб! – отново не разбират те. Както и жената самарянка, хората възприемат иносказанието буквално, въпреки че някои от тях са могли да знаят, че книжниците наричат „хляб“ Божията Премъдрост.

И тогава Иисус изрича думите, които напълно объркват събралите се хора:

Аз съм хлябът на живота;
който дохожда при Мене, няма да огладнее;
и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога.
Бащите ви ядоха мана в пустинята и умряха.
Този е хлябът слязъл от небето,
за да вкуси човек от него и да не умре.
Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът,
която ще отдам за живота на света.
Който яде Моята плът и пие Моята кръв,
пребъдва в Мене, и Аз в него.

Хлябът, водата, виното символизират необходимата за поддържане на тялото храна. Но трапезата със Сина Човешки, е храна на духа. Чрез Него, Същество от плът и кръв, се извършва причастие с божественото битие, постига се пълнота на Завета, съединение на Твореца със сътвореното.Jesus Christ with peopleВ деня на преумножаването на хлябовете народът става свидетел и участник в това „знамение“, но не устоява пред земната съблазън. Сега подемът от онази необикновена нощ, когато искаха да провъзгласят Иисус за цар, е отминал. На хората им се струва, че са се събудили от сън и идват на себе си. „Не Тоя ли е Иисус, Иосифовият син, чийто баща и майка познаваме? – със съмнение се питат някои. – Защо сега Той казва: „Слязох от небето?“ А други се смятат за излъгани: „Как може да ни даде плътта Си да ядем?“

Дори и учениците Му силно се смущават от всичко казано. Някои от тях зароптават: „Тежки са тия думи! Кой може да ги слуша!“ Иисус се опитва да им обясни, че думите Му трябва да се разбират в духовен смисъл: „Думите, що ви говоря, са дух и живот. Но има между вас някои, които не вярват.“

Евангелист Иоан пояснява, че под „невярващи“ Господ подразбира Юда[9]. Наистина, напълно е възможно този честолюбив човек, убедил се, че Иисус не желае да става цар, тъкмо в този момент да се е разочаровал в надеждите си. А как тълкува той случилото се през нощта на езерото? Съмнението винаги ще намери отговор: сън, вълшебство, игра на разстроено въображение. Но не само у Юда вярата в Иисус се пречупва. Същият евангелист съобщава, че „от това време мнозина от учениците Му Го оставиха и вече не ходеха с Него“.

– Да не искате и вие да си отидете? – пита Иисус дванайсетте.

Всички мълчат, само Петър съумява да изрази всеобщото чувство:

– Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот.

Смаяни от всичко видяно и чуто, учениците сякаш преживяват мъките на ново раждане. Те още не са в състояние да проумеят много неща. Но в края на краищата на кого другиго, освен на Господа могат да се надяват? А Той тъжно гледа скупчилите се Свои последователи:

– Не Аз ли избрах вас, дванайсетте? Но един от вас е дявол.

Дори Юда и да трепва от тези думи, не се издава, че те се отнасят за него; ала останалите застиват от ужас.

На тях не им е лесно, но още по-трудно е на Христос. Предстои Му духовно да пресъздаде хора, споделящи много от заблудите на своята среда. Избрани за апостоли на Царството, те пак си остават безкрайно далече от Христа. Когато чуват предупреждението Му: „Пазете се от кваса фарисейски и кваса Иродов“, те мислят, че Учителят им забранява при нужда да приемат хляб от враговете Му. „Нима все още не разбирате?“ – натъжава се Иисус[10].

Въпреки това Той не употребява властта Си, не иска да извърши насилие над душите. Отново и отново Той ще ги напътства, ще вниква в съмненията им, ще чака с несекващо търпение. Те ще трябва да преживеят второ обръщане, още веднъж да познаят в рави Иешуа Месията, но не Месията на зилотите и на суетната тълпа, а Онзи, Който е духовна храна за света, Хляб, даруван от небето.
______________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

[1]. Матей 4:24-25; Лука 6:17-19.

[2]. Эти слова сохранились в неизвестном древнем Евангелии (смотри Александрийский Климент, Строматы, I, 24; Ориген, На Псалмы, 4,4; Медиоланский Амвросий, Послания, I, 36).

[3]. Матей 14:13-21; Марк 6:30-44; Лука 9:10-17; Иоанн 6:1-13. Согласно Матей и Марк, умножение хлебов происходило дважды (второй раз после возвращения Христа из Финикии). В этом, по мнению некоторых толкователей, содержится указание, что священная Трапеза была введена Христом еще до Тайной Вечери как постоянный обряд, как „знамение“ Церкви. Слова „благодарив“ и „преломил“, имеют евхаристическое звучание. Согласно Лука 24:30-31, 35, „преломление хлеба“ было священным жестом, по которому ученики узнали Господа. Ин не говорит о Евхаристии на Тайной Вечери. Экзегеты думают, что это было возможно лишь потому, что она не раз уже совершалась прежде. Знаменательно, что умножение хлебов, как и Тайная Вечеря, произошло в предпасхальные дни (Иоанн 6:4).

[4]. Матей 14:22-36; Марк 6:45-56; Иоанн 6:14-21.

[5]. Мережковский Д., Иисус Неизвестный, т. 2, ч. I, с. 167.

[6]. Матей 15:1-9; Марк 7:1-13; Лука 11:38. Говоря о жертве на храм, Христос употребил слово „корван“. В позднейшей иудейской литературе оно приобрело иной смысл, и на этом основании критики подвергали сомнению точность Евангелия. Но найденная в 1955 г. вблизи Иерусалима надпись показала, что в I в. „корван“ обозначал именно жертву, посвященную Богу (смотри статью Fitzmyer, J., в „Journal of Biblical Literature“, 1959, N 78, р. 60-65).

[7]. Иоанн 6:22 сл.

[8]. „Манной“ называлась зерноподобная пища, которую собирали израильтяне в период странствия в пустыне при Моисее (Числа 11:7). Она стала символом чудесного насыщения, совершенного Богом; срв. Откровение 2:17.

[9]. Песикта, 80в.

[10]. Марк 8:15-21.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4EW

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s