КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ПРАВОСЛАВНОТО УЧЕНИЕ – продължение и край*

Обяснение на някои понятия

Бог Отец е първоизточникът на Светата Троица. Светото Писание разкрива Бога като три Личности (ипостаси) – Отец, Син и Свети Дух – споделящи една божествена природа във вечността. Отец ражда Сина преди всички времена. От Отца предвечно изхожда и Светият Дух (Иоан 15:26). Ние познаваме Отца чрез Иисус Христос и Светия Дух. Бог Отец е сътворил всичко чрез Сина в Светия Дух (Битие 1 и 2; Иоан 1:3; Иов 33:4) и всички са призовани да Му се поклонят (Иоан 4:23). Бог Отец ни обича и ни е изпратил Сина Си, за да ни даде вечен живот (Иоан 3:16).GOD THE FATHERИисус Христос е второто Лице на Светата Троица, предвечно родено от Отца. Той стана човек и във въплъщението Си е бил изцяло Бог и изцяло човек. Идването Му на земята е предсказано от пророците в Стария Завет. Христос е сърцето на християнството и Православната църква отделя най-голямо внимание на общуването с Него и предаването на Неговото учение.

Произнасяйки Символа на вярата, православните християни непрестанно потвърждават историческата вяра по отношение на Христа като Божи Син: „Вярвам… в единия Господ Иисус Христос, Божия Син, единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог Истинен от Бог Истинен, роден, несътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е станало; Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария, и стана човек; и бе разпнат за нас при Пилат Понтийски, и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден според Писанията; и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите, и Царството Му не ще има край“.Jesus Christ (184)Светият Дух е третото Лице на Светата Троица, единосъщно на Отца. Православната църква непрестанно изповядва: „Вярвам… в Духа Свети, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, Който е говорил чрез пророците“. Той е даден от Сина като дар на Църквата, за да може тя да служи на Бога (Деяния на светите апостоли 1:8), за да постави Бога в сърцата ни и да ни предаде духовни дарове и добродетели, неоходими за християнския ни живот и свидетелство. Православните християни вярват, че Светият Дух ни се предава в тайнството Миропомазание по време на светото Кръщение. Ние развиваме този първоначален дар на Светия Дух в продължение на целия си живот.The Holy SpiritВъплъщението се отнася към идването на Христа на земята „в плът“. Предвечният Божи Син възприел изцяло човешката природа от Дева Мария. Той бил (и винаги е) една Божествена Личност, притежаваща в пълнота от Бог Отец Божествената природа и в пълнота човешката природа от Мария с идването Си в плът. Така Синът вечно съчетава двете природи в единната Си Божествена ипостас. Божият Син, безкраен в Божествената Си природа, доброволно приел ограниченията на своето човечество, в което изпитвал глад, жажда, умора и накрая смърт. Въплъщението е в основата на християнската вяра; без него тя не би могла да съществува. Библията казва: „А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога“ (1 Иоан 4:3). Чрез Боговъплъщението Синът Божи е изкупил човешката природа и това изкупление е отворена врата за всички, които отиват при Него в прославеното Му човечество.Jesus and His Mother Mary2Грях буквално означава „да пропуснеш целта“. Както пише св. апостол Павел, „Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия“ (Римляни 3:23). Ние грешим, когато изкривяваме онова, което Бог ни е дал като благо, като по този начин не изпълняваме собственото си предназначение като човеци. Грехът ни отделя от Бога, убива ни духовно. За да ни спаси, Божият Син приел нашата човешка природа и, бидейки Сам без грях, „осъди греха в плътта“ (Римляни 8:3). В милостта Си Бог ни прощава греховете, когато ги изповядаме и се отречем от тях, давайки ни сила да преодоляваме греха в живота си. „Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда“ (1 Иоан 1:9).adam-eve-snakeСпасението е онзи божествен дар, чрез който хората са освободени от греха и смъртта, съединени с Христа и доведени във вечното Му Царство. Хората, които слушали проповедта на св. апостол Петър в деня Петдесетница, го попитали какво да сторят, за да се спасят. Той отговорил: „Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа“ (Деяния на светите апостоли 2:38). Спасението започва с тези три стъпки: покаяние, кръщение и приемане даровете на Светия Дух. Да се покаем означава да се отвърнем от греха си и да се предадем на Христа. Кръщението включва ново раждане и съединяване с Христа. Получаването на дара на Светия Дух означава да приемем Самия Свети Дух, Който ни дава сили да започнем нов живот в Христа; да бъдем постепенно изграждани в Църквата и да възстановим Божия образ в себе си.

Спасението изисква вяра в Иисус Христос. Хората не могат сами да се спасят чрез добрите си дела. Спасението е възможно единствено в любовта. То е продължителен процес, протичащ през целия живот на християнина. За него може да се говори както в минало, така и в сегашно и в бъдеще време. В минало – защото в смъртта и възкресението на Христа всички сме спасени. В сегашно – защото се спасяваме с активното си участие чрез вяра в съединението си с Христа и със силата на Светия Дух. В бъдеще – защото спасението предстои при славното Второ Пришествие на Господа.St. John the Baptist and JesusКръщението е пътят, по който се съединяваме с Христа. Опитът от спасението започва още в кръщелната вода. Апостол Павел пише в посланието си към римляните, че в Кръщението ние преживяваме Христовата смърт и Христовото възкресение. В него наистина ни се прощават греховете и ни се дава възможност да водим свят живот, съединени с Христа.

Мнозина днес считат Кръщението само за външен знак на вярата ни в Христа, но това мнение няма никакви исторически и библейски основания. Други го свеждат единствено до функционално изпълнение на Христовата заповед. Трети пък, изцяло пренебрегвайки Библията, направо отхвърлят Кръщението като фактор за спасението. Православието счита, че тези мнения (и съпътстващите ги практики) лишават хората от истинско съединение с Христа и Неговата Църква.

Новото раждане е получаване на нов живот; чрез него влизаме в Божието Царство и Христовата Църква. Иисус казва: „Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие“ (Иоан 3:5). От самото начало Църквата учи, че „вода“ тук означава кръщелна вода, а „Духът“ е Светият Дух. Новото раждане става по време на Кръщението, където умираме с Христа, погребваме се с Него и възкръсваме с Него в новия живот, съединявайки се с Неговото прославено човечество. Библията и историята на Църквата не потвърждават съвременната идея, присъща на някои религиозни учения, че новото раждане е религиозен опит, откъснат от тайнството Кръщение.

Оправдание е дума, използвана в Светото Писание, за да означи, че в Христа сме простени и действително сме станали праведни. Оправданието не е еднократно, веднъж завинаги извършено Божие действие, гарантиращо ни вечно спасение, без значение колко покварен живот би водил човек след него, нито пък е юридическа декларация, с която грешникът се обявява за праведник. То е жива, динамична, ежедневна реалност за този, който следва Христа. Християнинът активно се стреми към праведен живот в благодатта и силата на Бога, дадена на всички, които вярват в Него.

Освещаване означава да бъдеш отделен. То придава особен статус на ония, които са Божии. Това е процес на очистване и постигане на святост чрез Христа в Светия Дух. Призвани сме да бъдем светци и да растем в Бога. Веднъж получили Светия Дух, ние активно участваме в освещаването; сътрудничим на Бога и сме Негови съработници, за да Го познаем, ставайки по благодат това, което Той е по природа.BibleБиблията е боговдъхновеното Слово Божие и е решаваща част от Божието Самооткровение на човечеството. Старият Завет разказва за историята на това откровение от сътворението до епохата на пророците. Новият Завет ни предава разказа за раждането и живота на Иисус Христос, както и писанията на Неговите апостоли. Той също включва част от историята на ранната Църква и полага основите на църковното апостолско учение. Тези писания са били четени в църквите още по времето, когато са били написани, а най-ранния списък на всички новозаветни текстове може да бъде намерен в тридесет и третото правило на поместен църковен събор, проведен в Картаген и в откъс от едно писмо на св. Атанасий Александрийски от 367 година. И двата източника изброяват всички познати ни днес книги на Новия Завет без изключение. Поместен събор, проведен навярно в Рим през 382 година, съставя окончателния списък на каноничните книги на Стария и Новия Завет. Светото Писание е в самото сърце на православното богослужение и благочестие.

Богослужението е предназначено да прославя, да възхвалява и да благодари на Бога – на Отца, Сина и Светия Дух. Цялото човечество е призвано да служи на Бога. Богослужението не се свежда само до приятни преживявания в храма, до слушане или пеене на песнопения. Бог може да бъде познаван и в творението Си, но това не е богослужение. Частните молитви, колкото и да са важни, не могат да заменят богослужението. В Православната църква особено значение се отдава на прославата и благодарението на Бога, отправяно Му от самата Църква. Това богослужение кулминира в причастяването със Самия Бог.

В светата Литургия пеем: „На Тебе подобава всяка слава, чест и поклонение, на Отца, и на Сина, и на Светия Дух, сега и винаги и во веки веков. Амин.“ В това богослужение се докосваме и изпитваме Неговото вечно Царство, „бъдещия век“ и се присъединяваме към прославата, която отправят към Бога небесните ангелски чинове; така изпитваме и истинската и всеобща слава на изпълнението на всичко в Христа.orthodox priestЕвхаристия означава „благодарение“ и отрано е станала синоним на св. Причастие. Тя е кулминацията на православното богослужение. Понеже на Тайната вечеря Христос казал за хляба и виното „Това е моето тяло“, „Това е моята кръв“ и „Правете това за мой спомен“ (Лука 22:19, 20), („И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците си, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“, Матей 26:26-28 – Бел. прев.), Неговите ученици вярват и извършват именно това и нищо по-малко. В Евхаристията по тайнствен начин ставаме съпричастници на Христовото тяло и кръв, които ни предават Неговия живот и сила. Извършването на Евхаристията е било основен момент от живота на Църквата от самото начало. Ранните християни наричали Евхаристията „лекарство на безсмъртието“, защото знаели за голямата благодат, която получавали чрез нея.

Литургия е понятие, което описва формата на общоцърковното богослужение. Думата означава „общо дело“. Всички библейски споменавания на богослужението включват литургията.

В Стария Завет Бог Сам определя литургията, или особения начин на богослужението. Намираме я описана в подробности в книгите Изход и Левит. В Новия Завет Църквата продължава богослужението, започнато от старозаветния Израил в синагогата и храма, като го изменя, за да отрази своето собствено изпълнение в Христа. Православната литургия, развила се в продължение на столетия, още пази древната форма на ранното християнско богослужение. Основните елементи на литургията включват песнопения, четене на Евангелието, молитви и самата Евхаристия. За православните християни понятието „литургия“ или „света Литургия“ се отнася към евхаристийното последование, основано от Самия Христос на Тайната вечеря.

Общение със светците. Когато християните умрат, те все пак остават неразделна част от Църквата, от Тялото Христово. Те са живи в Бога и „написани на небесата“ (Евреи 12:23). Те служат на Бога и обитават небесните Му селения. В Евхаристията пристъпваме към „града на живия Бог“ и се присъединяваме към светците в богослужението си (Евреи 12:22). Те са онзи „голям облак свидетели“, който ни заобикаля и ние се стараем да им подражаваме в „предстоящото ни поприще“. Отхвърлянето или пренебрегването на общението със светците е отричане, че ония, които са умрели в Христа, са винаги част от светата Му Църква.resize_of_confessionИзповедта е открито признаване на известните ни грехове пред Бога и пред свещеника. Буквално терминът означава „съгласие“ с Бога по отношение на греховете. Св. Иаков ни съветва да изповядваме греховете си пред старейшините, или свещениците, както се наричат днес. Длъжни сме също така да изповядваме греховете си и непосредствено пред Бога. Православната църква винаги е следвала практиката на изповед пред свещеник, заедно с личната изповед пред Бога. Изповедта е едно най-важните средства за покаяние и за получаване на увереност, че греховете ни са простени. В същото време тя е и най-доброто средство за преодоляване на тези грехове.

Дисциплината в Църквата е необходима, за да се поддържа чистотата и светостта на Църквата, както и за да се насърчи покаянието у тези, които не са се покорили на съветите на братята и сестрите си в Христа. Църковната дисциплина често е свързана с лишаване от причастие. Новият Завет разказва за решението на св. апостол Павел да лиши от причастие неразкаял се мъж, който поддържал сексуални отношения със съпругата на баща си (1 Коринтяни 5:1-5). Св. апостол Иоан предупреждава да не приемаме в дома си онези, които своеволно са отхвърлили Христовата истина (2 Иоан 9, 10). През цялата си история Православната църква е упражнявала дисциплината със състрадание и никога като наказание, стремейки се да предизвика промяна в сърцата на Божия народ, за да живеят хората чист и свят живот.

Богородица е името, с което се нарича Дева Мария в Православната църква, защото е носила в утробата си Божия Син и от нея Той е получил Своето човешко естество. Елисавета, майката на Иоан Кръстител, по Божие вдъхновение узнала тази истина и нарекла Мария „Майката на моя Господ“ (Лука 1:43). Самата Мария казва за себе си: „Ето, отсега ще ме облажават всички родове“ (Лука 1:48). Така нашият „род“ я нарича „благословена“. Животът на Мария бил праведен и свят и ние ѝ отдаваме почит като пример за лична святост, първата от изкупените, майката на новото човечество в Сина ѝ. За православните е смущаващо и неприемливо как много „християни“, които претендират да вярват според Библията, никога не „облажават“ Мария – тази, която роди и отгледа Бог Син в Неговата човешка плът.

Молитвата към светците се насърчава от Православната църква. Това е така, защото за християните физическата смърт не е окончателна. Тя е славно влизане в рая и след нея християнинът не престава да бъде част от Църквата, нито пък изпада в някакво неопределено полусънно състояние до деня на Страшния съд.prayer4Истинската Църква се състои от всички, които са в Христа – на земята и на небето. Нейният състав не се ограничава само до живите в момента. Умрелите и отишли в рая с Христа са живи и в общение с Бога, покланяйки Му се. Те активно се молят на Бога за всички в Църквата и всъщност – за цялото човечество. Затова се молим на светците, напуснали този живот. Ние търсим техните молитви така, както искаме от живите си приятели-християни да се молят на Бога за нас.

Апостолското приемство е било ключов въпрос за Църквата още от втори век – не само като догмат, но и като решаващо средство за запазване на вярата. Появили се лъжливи учения, които настоявали, че говорят от името на християнската Църква, претендирали за божествен авторитет, позовавайки се на видения и дори „проследявали“ родствените си връзки с апостолите и Самия Христос. В отговор ранната Църква укрепила авторитета на апостолската власт, която се предавала от поколение на поколение. И днес може да се проследи фактическата последователност на ръкоположенията на свещенството, започвайки от избраните от Христа апостоли.

Апостолското приемство е незаменим фактор за запазване единството на Църквата. Тези, които го получават, са отговорни за него пред Христа и трябва да следят учението и практиката на Църквата да не се отклоняват от апостолските си основи. Лични предпочитания по отношение на учението не се считат за валидни за Църквата. Днес критици на апостолското приемство са онези, които стоят извън историческата му реалност и търсят самоидентичност с ранната Църква на базата на собствените си идеи и теории. Огромният брой деноминации на християнска основа, които съществуват днес, също се дължи в голяма степен на отхвърлянето на апостолското приемство.icon_HolyApostlesВселенски събори. В ранната Църква възникнал остър спор (записан в Деяния на светите апостоли 15) по повод на законничеството, тоест спазването на еврейските закони от християните като средство за спасение. „Апостолите и презвитерите се събраха, за да разгледат тоя въпрос“ (Деяния на светите апостоли 15:6). Съборът, проведен в Иерусалим, определил реда за разглеждане на такива въпроси в Църквата. Провеждани са стотици такива събори – поместни и регионални – през вековната история на Църквата и седем събора, определени като „вселенски“, тоест, отнасящи се до цялата Христова Църква. Православната църква счита тези Вселенски събори за особен авторитет по отношение на вярата и практиката на Църквата, вярвайки, че чрез тях е говорил Сам Бог.

Символ на вярата. „Кредо“ идва от латинското „вярвам“. От най-ранните дни на Църквата символите на вярата са били живи изповеди на християнската вяра, а не просто академични формулировки. Такива изповедания на вярата се появяват още в Новия Завет, където например св. апостол Павел рецитира символ, за да напомни на Тимотей, че „Бог се яви в слава…“ (1 Тимотей 3:16). Символите на вярата са били одобрени от църковните събори, обикновено за да служат за кратка формулировка на вярата срещу ересите.

Най-важният символ на вярата в християнството е Никейския символ, създаден на Вселенски събор в Никея през 325 година и допълнен в Константинопол през 381 година. Изкован по време на решителен спор с еретици, той съдържа същината на новозаветното учение за Св. Троица, опазвайки тази животворна истина от ония, които се опитвали да променят разбирането за същността на Бога и да наложат възприемането на Иисус Христос като обикновено тварно създание, а не като въплътилия се Бог. Символите на вярата ни дават сигурно обяснение на Светото Писание срещу „свободните“ интерпретации, изкривяващи неговото значение според предпочитанията на авторите си. Символът на вярата се използва широко в богослужението на Църквата, за да напомня постоянно на православните християни съдържанието на личната им вяра.The Mother Of GodИконите са изображения на Христа, на Неговите ангели, Неговите светци и на евангелски събития, като например Рождество Христово, Неговото Преображение, смъртта Му на Кръста и Възкресението Му. Иконите разкриват реалността, която изобразяват. В образа виждаме и се съотнасяме с Първообраза. Така например една Христова икона ни разкрива някакъв аспект на Самия Христос. Иконите са прозорци към небесата, не само отразяващи славата Божия, но и служещи за православния християнин като предверие към Царството Божие. Историята на иконите датира от най-ранните дни на Църквата и дори съществува предание, че сам св. апостол Лука е рисувал образа на св. Богородица. Православните християни не се покланят на иконите и не им служат, а ги почитат поради отношението им към небесната реалност.

Духовни дарове. Когато младата Църква се раждала, Бог излял Своя Свети Дух над апостолите и техните следовници, давайки им духовните дарове, необходими, за да се изгради Църквата и за да служат един другиму. Сред конкретните духовни дарове, споменати в Новия Завет, са апостолството, пророчестването, благовестителството, пастирството, учителството, изцелителството, мъдростта, дарбата на езиците и така нататък. Всички тези и други дарове са признати от Православната църква, като нуждата от тях се променя според епохата и условията, в които живее Църквата. Даровете на Светия Дух са най-ясно изявени в богослужебния и тайнствен живот на Църквата.Pentecost2Второто пришествие. Днес, когато в разни християнски групи се множат спекулациите относно Второто пришествие на Христос, е добре да се знае вярата на Православната църква по този въпрос. Православните християни изповядват убедено, че Иисус Христос ще дойде отново, за да съди живи и мъртви и че Царството Му не ще има край. Православната проповед обаче не се опитва да предвиди Божия Промисъл, а насърчава християните да наредят живота си по начин, угоден Богу, за да имат надежда и упование в Съдния Ден.

Раят (небето) е мястото на Божия трон отвъд времето и пространството. Той е обиталище на Божиите ангели, както и на душите на напусналите този живот. В Господнята молитва казваме: „Отче наш, Който си на небесата…“ Макар и да живеят в този свят, християните принадлежат на небесното Царство и е истинският им дом. Но раят не се отнася само към бъдещето, нито е някакво безкрайно отдалечено място, отстоящо на милиони светлинни години от нас. За православните той е съдържанието на техния християнски живот и богослужение. Самата архитектура на православния храм е замислена така, че да предава небесните реалности. Евхаристията е небесно богослужение, раят на земята. Св. апостол Павел учи, че ние сме възкресени с Христа и поставени в небесата с Него (Ефесяни 2:6) като „съграждани на светиите и свои на Бога“ (Ефесяни 2:19). В края на времената ще бъдат отворени ново небе и нова земя.

Адът, макар и не особено приемлив за разбиранията на съвременния човек, съществува. Православната църква разбира ада като място на вечни мъки за ония, които своеволно са отхвърлили милостта Божия. Господ казва: „И ако те съблазнява ръката ти, отсечи я: по-добре е за тебе без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце, и да отидеш в геената, в неугасимия огън, дето червеят им не умира и огънят не угасва“ (Марк 9:43, 44). Той провокира лицемерите с въпроса: „Как ще избегнете осъждането за в геената?“ (Матей 23:33) и Сам им отговаря, че Бог не е изпратил Сина Си в света, за да осъди света, а светът чрез Него трябва да бъде спасен. Идва Ден Съден и за ония, които са вкаменили сърцата си срещу Бога, има отредено място. Има огромно значение как ще изживеем живота си тук, на земята и тези, които по собствената си свободна воля отхвърлят благодатта и милостта Божия, вечно ще понасят последствията от избора си.jesusТворението. Православните християни изповядват Бога като Творец на земята и небето (Битие 1:1). Светът не съществува по силата на случайност; Бог го е сътворил изцяло. „Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума“ (Евреи 11:3). Православните християни не гледат на Библията като на учебник по естествена история, както погрешно смятат някои, а като на Божие Откровение за Самия Него и за Неговото спасително дело. По същия начин не гледаме и на научните учебници като на Божие Откровение, колкото и полезни да бъдат те, защото могат да съдържат както факти, така и спекулативно мислене, но никога не могат да бъдат непогрешими. Православието отказва да построи ненужна и изкуствена стена между науката и християнската вяра. Вместо това ние разглеждаме честното научно изследване като потенциално насърчение във вярата, тъй като всяка истина е от Бога.

Абортът е прекъсване на бременността, в което се убива детето, преди да се е родило. Библията казва: „Преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш от утробата, осветих те“ (Иеремия 1:5). При аборта се убива човешко същество. Съществуват поне две алтернативи на аборта: 1) предотвратяване на забременяването чрез въздържание или контрацептиви и 2) даване на детето за осиновяване. За християнина всички деца, включително и неродените, са ценни пред Бога и дар от Него. Дори в редките случаи, когато трябва да се избира между живота на майката и този на детето, решението трябва да се съобразява с факта, че се касае за живота на две отделни личности.

Секти. Думата „секта“ има няколко значения. В случая разглеждаме онова, което означава група хора, обединени около религиозно учение, което се отклонява от преданието на историческата Църква, откровена от Иисус Христос, основана от апостолите и защитена от седемте Вселенски събори. Сектите обикновено възникват около конкретна личност, която обявява някоя ерес за истина. Самата грешка вече отделя групата от историческото християнство. Много секти представят Библията като своя основа, но отхвърлят историческото ѝ обяснение, за да утвърдят собствените си идеи. Сектите могат понякога да вършат положителни неща в социално отношение (грижа за бедните, укрепване на семейството) и така да се представят за част от истинското християнство пред външните наблюдатели. Съветът на св. апостол Павел по отношение на тях е: „Бягай от такива“ (1 Тимотей 6:5). Сектите отклоняват своите членове от живот в Христа и Неговата Църква, където се пазят и предават благодатта и духовните дарове на Бога. Всички секти рано или късно умират; Църквата пребъдва до свършека на света.

Бракът в Православната църква се сключва веднъж завинаги. Той не се свежда до размяна на клетви или до договорни отношения между мъжа и жената. Напротив, Бог съединява двамата в „една плът“ като образ на единението на Христа с Църквата (Ефесяни 5:32). Успехът на един брак не зависи от взаимни обещания, разменени между човеци, а от обещанието и благословията Божии. В тайнството Бракосъчетание женихът и невестата предават живота си на Христа и един другиму.Surozhski mytropolite Antoniy 6Развод. Като не лишава развеждащите се от любов и милосърдие, Православната църква тъгува от трагедията и болката на развода. Макар че разбира брака като тайнство, изпълнявано за вечността по Божията благодат, тя не се отнася към развода законнически, а състрадателно. След необходимото пастирско наставление, разводът може да бъде разрешен, когато всички възможни средства за взаимно помирение са изчерпани. При повторен брак в последованието се четат покайни молитви за развода, просещи от Бога прошка и защита на новия брачен съюз. Обикновено трети брак не се разрешава. Разведени свещеници се отстраняват (поне за някакъв период) от служение и не им се разрешава да се оженят повторно, ако искат да продължат да свещенодействат.

Секс преди брака. Православната църква твърдо се придържа към библейското учение, че сексът е запазен за брака. Сексът е дар от Бога, който трябва да бъде изпитан и оценен единствено в рамките на брака. Брачното ложе е чисто (Евреи 13:4) и мъжете и жените са призвани да пазят целомъдрие извън брака. Нашата сексуалност, както много други неща, засяга връзката ни с Бога и с ближните. Тя може да бъде средство за прослава на Бога и изпълнение на Неговия замисъл за нас, но може да бъде изкривена; с нея може да се злоупотреби като с инструмент на греха, предизвиквайки огромна вреда на нас самите и на другите. Св. апостол Павел пише: „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии“ (1 Коринтяни 6:19-20).

____________________
*Из книгата В притвора на храма. Кратко въведение в православната вяра. Превод Пламен Сивов, издателска къща Омофор, първо издание, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4sD

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s