Преподобни Иустин Попович

Ако европейският континент остане забележителен с нещо в историята на тази планета, то вероятно ще е с това, че умее да измисля многобройни проблеми, а не е в състояние да реши нищо в полза на човешкия род. Тук спадат, на първо място, така наречените социални проблеми. Решаването им е станало мания почти на всички европейци. Но задайте си въпроса: кой ги решава без огън и меч, без инквизиция и клади? Европейският човек стои объркан и смутен пред социалните проблеми, както и пред проблемите на човека. Защо? Защото проблемите на обществото, като се сведат до основните си елементи, са проблеми на личността, само че умножени по броя на всички индивиди, които съставляват обществото[1].Човек, заради това, че е човек, е член на социалната общност и внася в нея своето психофизическо съдържание и проблематика. Но проблемите на човека и човечеството в основата си са едни и същи. Проблемите за истината и правдата, живота и смъртта, доброто и злото, безсмъртието и вечността, небето и земята измъчват както човека, така и човечеството. Но преди всичко човека като индивид и след това човечеството като колектив. Логически се достига до заключението, че който е решил проблема за човека, решил е и проблема за обществото и то за всяко общество, от най-малобройното до най-многобройното, от семейството до цялото човечеството.

При решаването на проблема за човека и на проблема за обществото по хуманистичен начин в Европа се изпада в две крайности: или човекът е подценяван, малтретиран, незабелязван, отхвърлян за сметка на обществото, или обществото – за сметка на човека. А на нас ни се иска пълна правда и за човека, и за обществото. Правда, която винаги би поддържала равновесие между божествените ценности по отношение на човека и обществените непреходни ценности. На нас ни се иска общество, в което ще се съхрани божествената независимост и божественото величие на човешката личност, в което човек няма да бъде подценен, обезобразен, механизиран, роботизиран нито за сметка на класата, на нацията, държавата, културата, цивилизацията, науката, религията. На нас ни се иска общество, в което личността и обществото се допълват, поддържат, растат едно чрез друго и се усъвършенстват едно чрез друго; общество, в което всеки е духовно съединен с всички и всички с всеки, в което всеки живее чрез всички, с помощта на всички, но и всички живеят чрез всеки и с помощта на всеки. А това означава, че на нас ни се иска общество, което само по себе си представлява и е един организъм, едно тяло, а членовете на това общество са органично свързани помежду си: ти си око, той ръка, аз крак, но нито един не може да каже на другия: не ми трябваш, мога и без тебе. За да работи, на ръката ѝ е потребно окото, за да я води, и краката, за да я носят; също така и окото, за да вижда, му е потребна ръката, за да го храни, и краката, за да го носят, и пак, за да ходят, на краката им е потребно окото да ги води и ръката, за да им сътрудничи. В организма на обществото всички сме органични частици, големи и малки, видими и невидими, ала частици, които живеят една с друга и с помощта на другата всеки сътрудничи на всички и на всеки. Както и тялото, за да расте един косъм на главата, му сътрудничи цялото тяло, но и косъмът със своята особена функция е потребен на тялото, защото пази главата и е мъдър проводник на потта. Разгледайте човешкото тяло. В него имаме най-добрия пример за общество, другарство, сътрудничество, симбиоза, служене на другия, на ближния, всяка частица служи на всички и всички на всяка; на малкия пръст на ръката му служи така финият орган – окото, и още по-финият – мозъкът, но и пръстът служи на окото и мозъка. Колкото по-важен е органът в тялото, толкова по-отговорна работа върши и е слуга на всичко, което в тялото е по-малко от него. Сърцето е най-важният орган в тялото, ала и най-големият слуга на тялото; то непрекъснато служи на всяка молекула поотделно и на цялото тяло заедно.Не се чудете на това, така е устроено тялото: това, което е по-висше в него, затова е по-висше, за да служи на по-малкото от себе си. Нима не виждате: смирението е главната добродетел, която регулира всички отношения в човешкото тяло: онова, което е по-голямо, се смирява пред по-малкото, като му служи; а онова, което е най-голямо – най-много се смирява! Така е и в нашето въображаемо, идеално общество: по-големият служи на по-малкия, ученият на неукия, мъдрият на простия, богатият на бедния; най-големият е най-голям, защото е доброволен слуга на всички. Всичко е устроено според онзи и природен, и божествен закон на Богочовека: Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга. И който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб (Матей 20:26, 27). Защо, защо? Защото това е закон и за най-съвършения човек, Богочовека Христос, Който не е дошъл да Му служат, но да послужи (Матей 20:28). Наистина, нима има по-голям слуга на човешкия род от кроткия Богочовек? „Аз съм сред вас като слуга, заявява Той на своите последователи, като ваш слуга, който ви служи смирено, учи ви на божествена Истина, божествена Правда, божествена Любов, божествена Доброта, божествена Сила, за да знаете как бихте могли да преодолеете греха, злото и смъртта, и да станете божествено добри, безсмъртни и вечни“. Не само като въплътен човек, но и като Бог Слово Той непрестанно служи на човеците чрез слънцето, чрез въздуха, чрез светлината, чрез цялата природа, чрез цялата вселена, служи им постоянно и смирено, само за да ги научи на този върховно-космически и върховно-природен божествен закон: по-голямото да служи на по-малкото, и то с радост и благост. Затова и Неговите Богочовешки уста са изрекли за този закон следното: Най-големият между вас нека ви бъде слуга, защото, който се възвисява, ще се смири, а който се смирява, ще се възвиси“ (Лука 22:27). Всъщност цялото Богочовешко Евангелие, от началото до края, не е друго, освен съвършена илюстрация и неопровержимо доказателство на този космически божествен закон, или по-точно, всезакон.Приятели, не ви ли се струва, че чрез този евангелски всезакон Богочовекът решава идеално и реално едновременно и проблема за човека, и проблема за човечеството; и проблема за личността, и проблема за обществото? Защото и човекът, и човечеството, и личността, и обществото са не само от един и същ психофизичен материал, но и една и съща цел, една и съща целесъобразност прониква всичко, струи през всичко, което съставлява тяхната същност. Ако пък тяхната цел не е същата, тогава между тях зее непреодолима пропаст и ги разкъсват непримирими противоречия. Само единството на целта прави възможно идеалното решаване на проблема за човека и проблема за човечеството; на проблема за личността и проблема за обществото. Но каква цел? Навярно не някаква временна, опортюнистична, конюнктурна, утилитарна, но непреходна, безсмъртна, съдбовна цел, която съпровожда човешкото същество през всички светове, в които то се движи. Това е онази безсмъртна цел, която Богочовекът е поставил, черпейки я из боголиката същност на човешката природа. В какво се състои тази цел? Ето в какво: да бъде въплътен Бог с всички Свои божествени съвършенства в човека и човечеството, в личността и обществото.

Нима това е възможно? Възможно е по две неопровержими причини: първо, защото човекът е боголико същество; второ, защото Бог Логос се е въплътил в човека и като Богочовек е показал как божествено-идеално е съвършен и човешки-реално е природен човекът, в който се е въплътил Бог с всички Свои божествени съвършенства. И още нещо: Богочовекът е донесъл и раздава на човеците божествени добродетели и сили, та всеки човек, ако иска, може максимално да въплъти в себе си Бога и божествените съвършенства. Осъществявайки тази цел, хората се претворяват в безсмъртни същества и стават членове на безсмъртното Богочовешко общество – богочовечеството. Както от човека логично и естествено излиза и се развива човечеството, така от Богочовека също логично и естествено излиза и се развива богочовечеството. В това богочовешко общество хората живеят и се държат като безсмъртни същества според евангелските закони, които важат и в този, и в онзи свят. А това единствено на тази планета общество на истински безсмъртни и истински богоносци, и на ония, които поне се трудят да станат такива, е Богочовешкото Негово тяло – светата Негова Църква…Успокойте се, вече се намираме в светилището на християнската философия за обществото. Това е ново, богочовешко общество, което ни най-малко не прилича на ония, които ви предлага като теория или практика хуманистичната социология на европейския човек. В това богочовешко общество всичко е сведено до животворната личност на Богочовека Христос. Той е най-висша ценност. Всички останали ценности – и индивидуални, и социални произлизат от нея като лъчи от слънце. Не бива да се мамим – християнството е християнство само като Богочовешко. В това е неговото изключително значение и ценност, неговата сила. Господ Христос установи като Църква Самия Себе Си, Своята Богочовешка личност. Поради това Църквата може да бъде само богочовешка и в Богочовека. Богочовекът е същина, цел и смисъл, висша ценност на Църквата. Или по-точно, Църквата е не друго, а Богочовекът Христос продължен във всички векове. Богочовекьт е Глава на тялото на Църквата, единствената Глава. Тялото на Църквата расте с Него в безкрайността на божествения живот; расте с Божи растеж според мярката на Богочовешката пълнота, защото всичко чрез Него и за Него се създава. С божествената Си сила Той води тайнствено всички членове на Църквата към обогочовечаване, защото това е смисълът и целта на съществуването на Църквата – с богочовешка вяра и подвизи всички да бъдат доведени до мярката и ръста на Христовото съвършенство, всички да бъдат обогочовечени…

Вие чувствате, че говоря за Православната църква. Каква е нейната същност? Богочовекът Христос. Затова всичко християнско има богочовешки характер – и съзнанието, и усещанията, и волята, и мисленето, и животът, и обществото. Бог във всичко е на първо място, човекът на второ; Бог води, човекът е воден; Бог работи, човекът сътрудничи. И то не някой трансцендентен, абстрактен, измислен Бог, но Бог от най-непосредствената историческа действителност, Бог, който е станал Човек, живял е в категориите на нашия човешки живот, и във всичко се е показал абсолютно безгрешен, абсолютно свят, абсолютно добър, абсолютно мъдър, абсолютно праведен, абсолютно истинен. Той е станал човек, оставайки Бог, за да даде като Бог на човешката природа божествена сила, която би довела хората до най-тясно богочовешко единство с Бога. И Неговата божествена сила непрестанно действа в богочовешкото Му тяло – Църквата, съединявайки хората с Бога чрез благодатен и свят живот. Защото Църквата е чуден богочовешки организъм, в който чрез сътрудничеството на Божията благодат и свободната дейност на човека се обезсмъртява, обогочовечава всичко, което е човешко, всичко – освен греха. В Богочовешкия организъм – Църквата, всеки вярващ е жива клетка, която става съставна част на този организъм и живее с неговата животворна богочовешка сила. Защото според православното разбиране да си член на Църквата означава да се съвъплътиш с Богочовека Христос, да станеш органична част от Тялото Му, с една дума, да обогочовечиш изцяло своята човешка личност.Приятели, това са основните принципи на християнската философия на обществото – във всичко и навсякъде Църквата първо е богочовешки организъм, а след това богочовешка организация. От това логично произтича и нейната богочовешка дейност в света: всичко богочовешко да се въплъти в човека и в човечеството – да се въплъти любовта Христова, правдата Христова, добротата Христова, мъдростта Христова, смирението Христово, въобще всички Христови добродетели. Защото чрез тях Христос се вселява в човека и се въплътява в него. Такъв човек живее с Христа, мисли с Христа, чувства с Христа, работи с Христа. Откъде има тази сила? От самия Христос. По думите на свети апостол Павел: Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява (Филипяни 4:13). Човекът с истинска вяра, живеейки в богочовешкия организъм – Църквата, живее винаги в единство с всички светии (Ефесяни 3:18), които тайнствено му помагат в изпълняването на евангелските заповеди. Затова истинският член на Църквата живо усеща, че има една вяра с апостолите, мъчениците и светителите от всички времена, че те са вечно живи и че всички те са проникнати от една и съща богочовешка сила, един и същи богочовешки живот, една и съща богочовешка истина. В Църквата миналото е винаги и настояще, защото Богочовекът Христос, Който е един и същи вчера, днес и вовеки, живее със Своето Богочовешко тяло, със същата истина, същата святост, същата доброта, същия живот. Затова човек с истинска вяра никога не е сам, но винаги е в обществото на всички свети членове на Църквата. И когато обмисля някоя мисъл, той я обмисля със страх и молитвен трепет, защото знае, че в това по тайнствен начин участват всички светии. Православните затова са православни, защото непрекъснато имат усещането за богочовешка съборност, съгрявайки го и пазейки го с молитва и смирение. Те никога не проповядват от себе си, никога не се хвалят с човека; никога не остават при голата човечност; никога не въздигат в идол хуманизма. По всичките си пътища те изповядват и проповядват Богочовека, не човека. Техният ръководен принцип е, че богочовешките цели се осъществяват само с богочовешки средства, евангелските цели се постигат само по евангелски пътища. Господ Иисус Христос е и Истината, и Пътят: не само Истина, но и Път, Път, по който единствено се стига до Истината. Ако човек отстъпи от богочовешкия начин на действие, неминуемо отстъпва и от богочовешката идея, отстъпва от Богочовека Христос.

В Западна Европа християнството постепенно се е превърнало в хуманизъм. Дълго и упорито Богочовекът бил смаляван, преиначаван, ограничаван и най-накрая превърнат в човек – в непогрешимия човек в Рим, и в също така непогрешимия човек в Лондон и Берлин. Така е възникнал папизмът, който си присвоява всичко Христово; и протестантизмът, който не търси нищо Христово. И папизмът, и протестантизмът поставят на мястото на Богочовека човека като най-висша ценност и най-висш критерий. Изопачен е Богочовекът, Неговото дело и Неговото учение. Дълго и упорито се е трудил папизмът, докато замени Богочовека с човека. В догмата за непогрешимостта на папата – един човек, Богочовекът завинаги е заменен с преходния „непогрешим“ човек. Защото този догмат провъзгласява папата не само за нещо по-висше от човека, но и от светите апостоли, от светите отци, от светите Вселенски събори.

С това отстъпление от Богочовека, от вселенската Църква като богочовешки организъм папизмът е надминал Лутер, създателят на протестантизма. Всъщност първият радикален протест в името на хуманизма срещу Богочовека Христа и Неговия Богочовешки организъм, Църквата, трябва да търсим в папизма, а не в лутеранството. Папизмът е наистина първият и най-стар протестантизъм.Не бива да се лъжем, папизмът е и най-радикалният протестантизъм, защото е пренесъл основата на християнството от вечния Богочовек върху преходния човек. И е издигнал това в главен догмат, което означава в главна истина, в главна ценност, в главно мерило за всичко.

Протестантите само са приели този догмат в неговата същност и са го развили в ужасяващи размери и детайли. Всъщност протестантизмът не е нищо друго освен радикално осъществен папизъм. Защото в протестантизма основният принцип на папизма е приложен в живота на всеки човек поотделно. По примера на непогрешимия папа в Рим всеки протестант е нов непогрешим човек, понеже претендира за лична непогрешимост по въпросите на вярата. Може да се каже: протестантизмът е вулгаризиран папизъм, но лишен от мистика, авторитет и власт. Свеждането на християнството и всички негови богочовешки истини до човека превръща западното християнство в хуманизъм. Това може да изглежда парадоксално, но е вярно в своята неопровержима и неотменима историческа реалност. Защото западното християнство в същността си е най-решителният хуманизъм, понеже е обявило човека за непогрешим, а богочовешката религия е превърнало в хуманистична. А че това е така говори фактът, че Богочовекът е изтласкан на небето, а на Неговото празно място на земята е поставен заместник, Vicarius Christi – папата. Каква трагична нелогичност – да се поставя заместник на вездесъщия Бог и Господ Христос! Ала тази нелогичност се е въплътила в живота на западното християнство – Църквата е превърната в държава, папата е станал владетел, владиците са провъзгласени за князе, свещениците са станали водачи на клерикални партии, вярващите са провъзгласени за папски поданици, Евангелието е заменено с ватикански сборници от канонично право, евангелската етика и методиката на любовта са заменени с казуистика, иезуистика и „света“ инквизиция. А това значи систематично отклоняване, унищожаване на всичко, което не се покланя на папата, та дори и насилствено обръщане в папската вяра и изгаряне на грешниците за слава на кроткия и благ Господ Иисус!

Приятели, тези факти сами се сливат в неопровержимо заключение – на Запад няма Църква, няма Го Богочовека, затова и няма истинско богочовешко общество, общество, в което човек за човека е безсмъртен брат и вечен събрат. Всъщност хуманистичното християнство е най-отявленият протест и въстание срещу Богочовека Христос и всички евангелски, богочовешки ценности и стойности. Оттук лъха любимият стремеж на европейския човек да сведе всичко до човека като основна ценност и основна мярка. А зад всичко това стои един идол – Menschliches, Allzumenschliches[2]. Сведено до хуманизъм, християнството без съмнение е опростено, но в същото време е и опорочено. Тъй като е извършено „приравняване“ на християнството с хуманизма, днес тук-там в Европа се появяват мисли за връщане на Богочовека Христос. Призивите на отделни хора в протестантския свят: „Zum zum Jesus! Back to Jesus!“, са само немощни гласове в тъмната нощ на хуманистичното християнство, което е изоставило богочовешките ценности и стойности и сега се свива отчаяно и немощно. А из дълбините на вековете отекват горчивите думи на тъжния пророк Иеремия: Проклет човекът, който се уповава на човек!В широка историческа перспектива западният догмат за непогрешимостта на човека не е друго, освен опит да се съживи и увековечи умиращият хуманизъм. Това е последната трансформация и прослава на хуманизма. След рационалистичното просвещение на XVIII век и късогледия позитивизъм на XIX век, на европейския хуманизъм не му остава нищо друго, освен да се разпадне от безсилие и противоречия. Но точно в този трагичен момент на помощ се притича религиозният хуманизъм, който със своя догмат за непогрешимостта на човека е спасил европейския хуманизъм от безмилостна смърт. Но и догматизиран, западният християнски хуманизъм не е могъл да удържи в себе си всички пагубни противоречия на европейския хуманизъм, които се стремят към едно – да изгонят Богочовека от земята на небето. Защото за хуманизма главното и най-важното е човекът да бъде най-висша ценност и най-висша мярка. Именно човекът, а не Богочовекът.

Приятели, според нашето православно разбиране и съзнание християнството е християнство само с Богочовека, с Неговото богочовешко учение и богочовешки начин на действие. Това е основна истина, с която не могат да се правят никакви компромиси. Само като Богочовек Христос е най-висша ценност и най-висша мярка. Трябва да бъдем искрени и последователни докрай – ако Христос не е Богочовек, тогава Той би бил най-безочливият лъжец, тъй като обявява Себе Си за Бог и Господ. Ала евангелската историческа действителност неопровержимо доказва, че Иисус Христос е по всичко и във всичко съвършен Богочовек. Поради това не можеш да бъдеш християнин без да вярваш в Христа като Богочовек и в Църквата като Негово Богочовешко тяло, Църквата, в която Той е оставил цялата Своя чудна Личност. Спасителната и живоносна сила на Христовата Църква се състои във вечноживата и вездесъща Личност на Богочовека. Всяка замяна на Богочовека с какъвто и да е човек и всяко подбиране от християнството само на онова, което се харесва на индивидуалния човешки вкус и разум, превръща християнството в повърхностен и безсмислен хуманизъм. Изключителната важност на християнството за човешкия род се състои в неговата животворна и неизменна боговечност, с която то осмисля човечността въобще, като я превежда от мрака на небитието в светлината на Всебитието. Единствено със своята богочовешка сила християнството е сол на земята, сол, която пази човека да не изтлее в греха и злото. Разпилее ли се в разни хуманизми, християнството става блудкаво – безвкусна сол, която не става за нищо, освен да се изхвърли и да я тъпчат хората.

Всеки опит християнството да се пригоди към духа на времето, към преходните движения и режими на определени исторически периоди, отнема от християнството оная специфична ценност, която го прави единствената богочовешка религия в света. В православната философия за обществото основен принцип е: Богочовекът Христос да не бъде приспособяван към духа на времето, а обратното – духът на времето да се приспособява към духа на Христовата вечност, Христовата боговечност.Само така Църквата ще може да съхрани животворната и неизменна Личност на Богочовека Христос и да остане Богочовешко общество, в което хората са приятели и живеят чрез божествената любов и правда, молитва и пост, кротост и смирение, боголюбие и братолюбие и другите божествени добродетели.

Според християнската философия за живота и света и човекът, и обществото, и народът, и държавата трябва да се приспособяват към Църквата като вечен идеал, а Църквата по никакъв начин да не смее да се приспособява към тях, и още по-малко – да им робува. Народът има истинска стойност само дотолкова, доколкото живее с евангелските добродетели и въплъщава в историята си богочовешките ценности. Което важи за народа, важи и за държавата. Целта на народа като цяло е същата, каквато е и целта на отделния човек – да въплъти в себе си евангелските правда, любов, святост, да стане свят народ, Божи народ (1 Петр. 2:9-10; 1:15, 16), който със своята история проповядва божествените ценности и добродетели.

Какво е народ без евангелски добродетели? Сбор от живи мъртъвци. А държавата? Институция за разоряване на народната душа и нейните вечни ценности. Питам ви, народът има ли колективна съвест, народна съвест? А държавата има ли съвест? И народът има народна съвест, и държавата има държавна съвест – това е Църквата и нейното Евангелие.

Ако разширим тази мисъл и я изразим конкретно, тя ще гласи: съвестта на народа са неговите светии. И тази съвест постоянно отправя към всички хора през всички векове една молба, един съвет, един завет: нека за всички вас – бедни и богати, млади и стари, грамотни и неграмотни, свещеници, учители и войници, работници, министри и владици да ви бъдат закон евангелските добродетели! Ако бъде така, народът ще надвие всяка смърт и нищо не ще му навреди, нищо, нищо, нищо.

_____________________

*Из книгата Православието като философия на живота, от преподобни Иустин Попович. Източници – Славянобългарски манастир “Св. Великомъченик Георги Зограф”, Света Гора, Атон и http://synpress-classic.dveri.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основение чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Тук не става дума, че обществото е механична съвкупност от отделните индивиди и проблемите му са сбор от индивидуалните проблеми, а че според християнската философия на обществото основните социални проблеми са и основни проблеми на личността, тоест това са проблемите за истината, смисъла на живота, смъртта, доброто и злото и така нататък (виж малко по-надолу). Това много ясно би могло да се види в историята на православните християнски държави. В новото време обаче, включително и в тези държави, на преден план застават други проблеми, считани за основни, поради промяната в индивидуалния и обществения светоглед, тяхното материализиране и хуманизиране (=обезверяване). Но според християнската философия на обществото и сега основните проблеми си остават същите и за да се хармонизира общественият живот, трябва да се решават тъкмо те, а не някакви други, които са второстепенни, но за съвременността изглеждат основни – за материалното задоволяване, за човешките права и така нататък – б. пр.

[2]. Човешко, твърде човешко“ – така се нарича едно от произведенията на Ницше.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4sj

Изображения – авторът, преподобни Иустин Попович и негови книги. Източник – Яндекс РУ.