ЛИЧНОСТТА НА ИИСУС ХРИСТОС – продължение 8*

Иван Панчовски

Учителското достойнство на Иисус Христос

„Зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести.” (Иоан 4:25)

Ivan PANCHOVSKIПрез всички векове дарбата на човека да бъде учител била високо оценявана и щедро възнаграждавана с внимание и със спомен в сърцата на хората и в паметта на човечеството. Историята на всеки народ е издълбала в своите скрижали имената на велики учители, които със своите мъдри прозрения и вдъхновени вещания пръскали светлина сред мрака и съвременниците си и бележили светли пътеки за възхода на народа си. Историята на човечеството разказва за бележити учители, чиито откровения далеч надхвърляли тесните предели на собствената им страна и послужили като ръководни начала за много народи през вековете.

Всеки човешки учител обаче винаги е носил върху себе си белезите на ограничената човешка природа и условностите на историческата епоха, в която му било съдено да живее и да работи. Поради това и неговата учителска дейност никога нямала вечен характер. Възвестяваните от него истини, колкото и да са излъчвали из себе си сияйна светлина, все пак скоро се оказвали недостатъчни за прогресивно напредващата човешка мисъл, за изменящите се условия на живота и за нарастващите нови потребности на човешката личност и общност. По тази причина човечеството, като се радвало на всеки учител, когото то излъчвало от неговите частични и временни прозрения, все пак копнеело по божествен и вечен учител на живота и жадно очаквало неговото идване на земята. Нощта на незнанието и невежеството ставала все по-непрогледна и човечеството взирало все по-втренчен поглед в мрака, за да открие истината на своя живот и да намери пътя на своето спасение. Господ Иисус ХристосДа  чуем  колко  изразително  е  описана  тази  нерадостна  картина  на древния свят от перото на Цицерон! „Природата е вложила в нас само малки искри, които ние поради покварата ни чрез лоши нрави и мисли скоро така потискаме,  че  светлината  на  природата  никъде  не  сияе  в  своята  чистота. Зародишите на добродетелта са вложени в нашия дух; ако бихме им позволили безпрепятствено да растат, то самата природа би ни водила към щастлив живот. Но щом се родим, ние веднага попадаме в развала и се оплитаме в най-объркани възгледи; така че ние всмукваме заблудата почти с майчиното мляко. Щом бъдем поверени на възпитателите, ние биваме  въвеждани  в толкова много заблуди, че дори  истината  трябва  да отстъпва  пред  празната  илюзия и природата трябва  да  се  отдръпва  пред утвърдените заблуди[209].”

Някои от древните мъдреци не  се задоволявали  да  доизразят само жалкото състояние,  в  което  се  намирало  човечеството,  подхвърлено на постоянни теоретични заблуди и морални падения. Те ясно съзнавали, че нощта на незнанието трябва да бъде разпръсната и че зората на вечната истина и правда трябва да изгрее над света. Това разбира се не е по силите на някой смъртен  човек. Древногръцкият   мъдрец   Хераклит   Ефески   признава,   че човешкият дух не може да се издигне до висшето разбиране; то е присъщо само на божествения дух; дори най-мъдрият човек изглежда само като маймуна в сравнение с Бога[210].  Вследствие на това древният свят съзнавал, че само Бог е в състояние да му открие истините, чрез които той може да се изтръгне от мрака на незнанието, да осмисли съществуването си и да постигне вечно спасение. Това съзнание винаги вървяло ръка за ръка с крепката надежда на народите, че Бог няма да остави човечеството вечно да се лута в безпътица, сред незнание и поквара. Вярата в Бога винаги се съпътствала от съзнанието, че Бог е вечно благ и че неговата милост е безпределна. Та нали самата дума „Бог” почти на всички езици е образувана от корен, който означава добро, благо, любов! Господ е благ и милостта My е вечна (Псалом 135). Щом Бог е вечно благ и милостта My безпределна, то Той „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до  познание на истината” (1 Тимотей 2:4; Иезекиил, 18:32; 33:11). Вярата в Божията  благост и основаната върху нея надежда, че Бог ще просвети човечеството със Своята светлина  на  истината,  винаги  са  били  будни  в  съзнанието  на  човечеството. У най-различни народи се съхраняват предания за крепката вяра в загубения рай и за идването на месианско време, за настъпването на златно бъдеще, когато Сам Бог ще слезе при човеците, за да бъде техен Учител, Наставник, Изкупител и Спасител. Божествен Учител и Спасител е бил жадно очакван не само от необразованите народни маси, но и от най-издигнати представители на древната наука и фолософия. „Необходимо е да почакаме – говори Сократ на Алкивиад в Платоновия диалог „Алкивиад” – Онзи, Който ще ни научи как да се отнасяме към Бога и към хората… Той, както у Омир Атина казва на Диомед, ще вдигне от очите ни мрака[211].”  Платон, който напълно споделя това убеждение на великия си учител, го изразил на няколко места в знаменитите си философски съчинения. Той пише: „Вие бихте останали като в сън, ако Бог не би изпратил някого другиго, който да ви вземе под своя грижа[212].”  Месианските очаквания особено били будни у Израил и сред езическите народи преди самото идване на Иисус Христос. Да приведем две свидетелства за това! Самарянката заявила на Иисус Христос: „Зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести” (Иоан 4:25). А неоплатоническиян философ Порфирий пише за такива, които, „като се стремят към истината, твърдят, че за тях е необходимо появяването на боговете, за да могат чрез свидетелство, облечено в такъв достоверен авторитет, да постигнат успокоение от своите съмнения[213].”  Господ Иисус ХристосВремето на съкровените очаквания и на възпитателната подготовка се изпълнило и светът бил озарен от божествената и незагасващата светлина на Христовото благовестие. Многоочакваният божествен и вечен Учител слязъл на земята и открил Себе Си на света чрез следните думи: „Аз съм светлината на света; който ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота” (Иоан 8:12). Очертаното величие на благата, от които вечно ще се насища и на които непрекъснато ще се радва светът, се изпълнило, изпълнява се и винаги ще се изпълнява: „Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина; върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина” (Исаия 9:2; Матей 4:16; Лука 1:79).

Едва ли някой би оспорил, че между учителите с всемирна слава челно място заема Иисус Христос. Много векове човечеството се учило и продължава да се учи от Него; то слушало и слуша със затаен дъх Неговите думи, защото вижда в Него божествен Учител, в Чиито слова е внедрена жизнена мъдрост и правда. От всяка дума, излязла из устата на божествения Учител-Христос, лъха  животворен  дух,  който  повдига  и  насърчава,  освежава  и  окуражава, вдъхновява и окриля, влива бодрост и вяра в красотата и вечността на правдата и любовта. Такъв учител, Когото вековете са признали и Чиято мъдрост се предава от поколение на поколение, без да губи чара и обаянието си, жизнената си и спасителна сила, с право може и трябва да бъде наречен вечен Учител.Господ като ВседържителВеличието на Иисус Христос като вечен Учител се основава на два факта: на Неговата богочовешка природа и на божествения произход и характер на Неговото учение. Поради Своята богочовешка природа Иисус Христос не е обикновен човешки Учител, а Учител-Пророк, Който проповядва божествена, а не човешка мъдрост. Много пъти в Новия Завет Иисус Христос е наречен Пророк. Народът почитал Иисус Христос като Пророк и се обръщал с това наименование към Него. При това Иисус Христос никога не възразявал на народа да Го нарича Пророк (Матей 21:11; Марк 6:15; Лука 7:16-17: 9:7-8; Иоан 4:19; 6:14; 7:40). Господ Иисус Христос Сам наричал Себе Си Пророк, макар и не направо, а в трето лице (Матей 13:57; Лука 4:24; 13:33). Нищо не било в състояние да лиши Иисус Христос от пророческото My достойнство в съзнанието на неговите ученици.

Да илюстрираме това с разказ от новозаветната история!

Иисус Христос е разпнат на кръст и погребан в гроб. Вестта за Неговото възкресение все още не е пуснала здрави корени в душите на учениците My. Двама oт тях пътуват от Иерусалим за Емаус. Те разговарят помежду си и разсъждават за събитията,  на  които  били  свидетели  около  залавянето, осьждането, разпъването на кръст и погребването на скъпия им Учител. Към тях се приближава възкръсналият Иисус и се включва в разговора им. В своята тъга и в своя увлекателен разговор Христовите ученици не са в състояние да съсредоточат погледа си върху непознатия им спътник, за да Го познаят. Те все още не са уверени в Христовото възкресение, обаче вярата им в изключителната учителска дарба и мисия на Иисус е безспорна за тях. Нали цели три и половина години те са хранили гладните си души с божествения хляб на Христовото слово! Нали жадните им души се напоявали с живата вода на вечния живот, която изтича из всяка дума, отронена като бисер от божествената уста на Иисус Христос! Поради това вярата в божествената учителска дарба и мисия на Иисус Христос е твърда, непоклатима и несъкрушима като гранитна скала. Пред непознатия си Учител те Го засвидетелстват като „Пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ” (Лука 24:19). Св. апостол Петър в своя проповед нарича Иисус Христос Пророк, като отнася към Него пророческите думи на Моисей: „Господ, Бог ваш, ще въздигне вам от братята ви Пророк като мене” (Деяния апостолски 3:22; Второзаконие 18:15).ResurrectionИисус Христос заема изключително и единствено място сред учителите-пророци. Разликата между Него и останалите пророци е безкрайно голяма. Другите са пратени да свидетелстват за светлината (Иоан 1:8), а не са сами светлина; те учат, просвещавани от Светия Дух (2 Петр. 1:21). Иисус Христос пък е самородна, самосветеща, божествена и незагасваща светлина, защото Той е вечната ипостасна Истина. Христовата светлина на вечната истина, правда и любов е предназначена да просвещава всеки човек, който идва на света (Иоан 1:5:9). Иисус Христос казва за Себе Си: „Аз съм светлинага на света” (Иоан 8:12; 9:5). Всепобедната светлина на Христовата вечна истина и правда свети в мрака и мракът не може да я обземе и загаси.

Вечната учителско-пророческа мисия на Иисус Христос винаги е била ясно съзнавана от Него. Той назовавал Себе Си учител в истинския и пълен смисъл на думата. Той изобличил книжниците и фарисеите, защото без да притежават  качества  на  истински  народни  учители  и  още  по-малко  на религиозни наставници, обичали да бъдат назовавани от народа учители. Веднага след това Иисус Христос се обърнал към учениците Си и им казал: „Вие недейте се нарича учители; защото един е вашият Учител – Христос, а всички вие сте братя; и наставници недейте се нарича: защото един е вашият Наставник – Христос” (Матей 23:8-10). Пред римския прокуратор Пилат Понтийски Иисус Христос определил мисията Си в света с думите: „Аз за това се родих и за това дойдох на света, за да свидетелствам за истината” (Иоан 18:37). Ученици и народ, приближени и далечни, близки и чужди назовавали Иисус Христос Учител. Иисус Христос приемал това обръщение като напълно отговарящо на Неговата мисия и на Неговото служение. Веднъж Той казал на учениците си: „Вие Me наричате Учител и Господ, добре казвате, понеже съм такъв” (Иоан 13:13). Цялата Си обществена дейност Иисус Христос провел в постоянно учителстване. „И ходеше Иисус по цяла Галилея, като поучаваше в синагогите  им, проповядваше Евангелието на царството (Иоан 18:37). В съзнанието на апостолите и народа, на Христовите противници и врагове – на учените крижници и фарисеи – образът на Иисус Христос се очертавал като пътуващ Учител – Рави. Някои от тях направо виждали и признавали, че в лицето на Иисус имат пред себе си особен, изключителен, божествен Учител. Един юдейски началник, на име Никодим, който същевременно бил и учител Израилев (Иоан 3:10), като дошъл при Иисус Христос нощем My казал: „Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог” (Иоан 3:2). Подобно на Никодим при Иисус Христос дошъл и законник, за да Го запита коя заповед е най-голяма в Закона. И този юдейски първенец  се  обърнал  към  Иисус   Христос   с общоприетото за Него обръщение „Учителю” (Матей 22:36; Лука 10:25). Друг юдейски началник, богат момък, като запитал Иисус Христос какво добро да извърши, за да наследи вечен живот, също така Го нарекъл Учител, и то благ Учител – „Учителю благий” (Матей 19:16: Марк 10:17; Лука 18:18). Иисус Христос възразил на този момък, защото Го нарекъл Учител.Jesus Christ and the apostles3От приведените евангелски текстове е ясно, че Иисус Христос се явил на земята  като  единствен  и  изключителен,  божествен  и  вечен  Учител  на човечеството. Той не може да бъде сравняван с никой друг учител на света. Не само великите световни учители, но и боговдъхновените Христови апостоли като че ли загубват пред Иисус Христос учителското си достойнство и се озовават в редиците на учениците. Това се дължи на обстоятелството, че Иисус Христос не е обикновен Учител; Той е богочовешки Учител; Той е божествен Учител или Богоучител на всички народи през всички времена. Ето защо когато Иисус Христос наричал Себе Си Учител в собствен смисъл на думата, Той не надценявал Себе Си, както правели и правят мнозина самозвани учители. Иисус Христос  е  въплътено  предвечно  Слово,  въчовечилият   се вечен Логос, въплътената Божествена Софѝя;  в  Него  са „скрити  всички  съкровища  на премъдростта и на знанието” (Колосяни 2:3). Иисус Христос е Истината (Иоан 14:6) и неизчерпаемият извор на пълноценната и животворната истина, която се добива чрез непосредствено съзерцаване на неизменната и вечна истина-действителност – Бога, а не чрез абстрактно  мислене,  силогистично  умуване  и  хипотетични  предположения. „Ние – казва Иисус Христос за Себе Си на Никодим – говорим за това, що знаем, и свидетелстваме за снова, що сме видели” (Иоан 3:11). Всички други световни учители били подхвърлени на заблуждаване и само чрез постоянното превъзмогване на собствени и чужди заблуди са напредвали по пътя към истината. В това отношение Иисус Христос е изключение. Той не се движи по човешки път към истината, който е стръмен, труден и осеян със заблуди. Иисус Христос върви по божествения път към истината. Той я съдържа в Себе Си и я съзерцава непосредствено. Иисус Христос като предвечен Логос е бездънен извор на божествена мъдрост. Всяка дума на Иисус Христос е божествено откровение. Чрез Своето слово Той саморазкрива Себе Си – ипостасната Истина. Поради това Христовото слово е слово на вечната истина, която блести със сияйна и незалязваща светлина.

Христовите слова са изпълнени с животворен дух и одухотворяващ живот и са неподправено отражение на вечната божествена истина, от която идва животът, която всичко животвори и чрез която се постига съвършен, вечен живот. „В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците” (Иоан 1:4). Който  слушал Иисус  Христос,  бивал  пленяван   от Неговите слова; те просвещавали ума му, трогвали сърцето му, увличали волята му. Христовите слова завладявали целия човек, омайвали го, покорявали го за истинската свобода и за съвършения живот. Който чуел Христовата реч, така се увличал от нея, че забравял всичко друго; житейски грижи и неволи, телесни нужди и потребности. Слушателите на Иисус Христос с часове, с дни не можели да се откъснат от Него, не можели да се освободят от чара и омаята на Неговите слова – те ги поглъщали жадно и неуморно като насъщна храна. „Думите, що ви говоря – казва Иисус Христос, – са дух и живот” (Иоан 6:63). И този, който възприемал тези думи – дух и живот – със сърцето си, а не само с ушите си, никога не забравял и не изоставял Иисус Христос. Той придобивал същото умонастроение, каквото имал св. апостол Петър, когато казал на Иисус Христос: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот” (Иоан 6:68).Duccio di Buoninsegna, Christ's Appearance at Lake Tiberias, Museo dell'Opera del Duomo, Siena, 1308-11Словото на Иисус Христос е необикновено, чудно. Всяка Христова мисъл диша живот, всяка Христова дума е пълна с пламък. Постоянно учудване предизвиква Христовата проповед. „И чудеха се на учението Му, понеже Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците” – свидетелстват очевидците на въздействието на Христовото слово (Марк 1:22; 11:18; Лука 4:32). Никой не може да се противи докрай на Христовата мъдрост; нито учените фарисеи, нито школуваните  книжници,  нито  свободомислещите садукеи. При всички изкуствени въпроси и напрегнати диспути Иисус Христос посрамявал Своите врагове и ги побеждавал със силата на Своята божествена мъдрост, с убедителността на Своята ненадмината аргументация и с мощта на Своята омайна реч. Евангелист Матей разказва как Иисус Христос със Своите въпроси изумил фарисеите, заставил ги да замлъкнат и да признаят превъзходството на Неговото божествено учение пред тяхната книжна мъдрост. Този разказ завършва така: „И никой не можеше да My отговори ни дума; и от тоя ден никой вече не дръзна да Го попита” (Матей 22:46).Изпратените от първосвещениците и фарисеите слуги да заловят Иисус Христос били поразени и обезоръжени от Неговото необикновено, чудно и властно слово. Те оставили Иисус Христос невредим, върнали се с празни ръце при господарите си и им обяснили причината, поради която не Го заловили със следните думи: „Никога човек не е говорил тъй Както Тоя Човек” (Иоан 7:46).

Христовото слово прониква в глъбините на душата, възпламенява свещена искра у човека и го превръща във факел. Двамата пътници от Иерусалим за Емаус слушали изумителното слово на своя непознат Спътник, радвали се на Неговата неземна прелест, а когато се отворили очите на сърцата им, те си казали един на друг: „Не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?” (Лука 24:32). Тази сила – да възпламенява сърцата – Христовото слово запазило до днес и ще я притежава винаги, защото то е вечното слово на въплътения Бог Слово.jesus with his disciples2„С  тиха  и страшна,  като  че  ли  не  тукашна  светлина  се  отделят Христовите слова от всички човешки слова, тъй че те веднага могат да бъдат разпознати” – забелязва върлият отрицател на божественото достойнство на Иисус Христос, Ернест Ренан[214]. Ако сравним Евангелието с която и да е друга книга на Новия Завет, веднага ще доловим и ще почувстваме несравнимото превъзходство на Христовите слова пред всички други. Неземната красота и голямата художественост,  божествената  дълбочина  и  благодатната  сила  на Христовите слова не са останали скрити и за Алберт Айнщайн. Той свидетелства: „Никой не може да не признае факта, че Иисус е живял и че Неговите слова са чудно красиви. Дори ако някои човеци по-рано са казали подобно нещо, то все пак никой от тях не се е изразил така божествено, както Той[215].”

Иисус Христос не съставил книги и не записал мислите Си. Нито един peд не е написала ръката My. Едва ли някой от апостолите и слушателите на Иисус Христос е записвал проповедите и беседите My. Все пак словата на Иисус Христос така са се врязали в съзнанието на последователите My, че те с удивителна точност са възпроизвели някои от тях в евангелията.New TestamentИ всеки, който чете Евангелието и се вдълбочи в съдържанието му, веднага долавя,  че  чете  божествени  слова,  а  не  човешки.  Поради  своя  божествен произход  и  характер  и  поради  абсолютно  ценното  и  вечно  валидното  си съдържание Евангелието се отличава от всяка друга книга. То дори не следва да се нарежда с другите книги, защото е единствена и изключителна книга. Всяка друга книга с времето остарява и загубва сила и влияние; след едно или няколко прочитания тя става безинтересна. Не е така с Евангелието. То е вечно нова и съвременна книга. То е винаги интересно и ценно. Нещо повече, ние имаме сериозни основания да твърдим, че човек колкото повече чете Евангелието, толкова повече се увлича от него, толкова то му става no-интересно, толкова повече го цени и никога не желае да се раздели с него. Разказват за Наполеон, когато бил заточен на остров „Св. Елена”. Като посочил Новия Завет, сложен на стол до него, казал: „Никога не се уморявам да го чета и всеки ден го чета с еднакво възхищение. Евангелието не е книга, а жива сила, която побеждала всичко, което поиска да ѝ се противи. Чистотата на Евангелието, която пленява душата, принадлежи на Бога, а не на света[216].”

Христовите думи са прости, но  в тях се съдържа неземна художественост, небесна пленителност, божествена дълбочина и благодатна сила; те говорят направо на човешкото сърце. Никой не притежава такава способност – най-възвишени истини да излага в обикновени образи и картини, сравнения и притчи от всекидневния живот, за да може всеки да ги разбере. Достатъчно е човек само веднъж да чуе или да прочете която и да е Христова притча или беседа, за да се запечата тя в сърцето му завинаги и той никога да не я  забрави. „Иисус  Христос – вярно  забелязва Блез Паскал  –  говори  за великите предмети така просто, като че ли съвсем не е мислил върху тях и въпреки това тъй определено и ясно, че всеки напълно добре чувства колко много Той знае за тях. Тази яснота и дълбочина, съединени с простотата, са чудни[217].” Иисус Христос – признават дори Негови отрицатели като известния еврейски учен професор д-р Иозеф Клаузнер – „бил велик майстор на притчата. Неговите сравнения са красиви, къси, достъпни; те са взети от всекидневния живот и дават в проста форма дълбоко по съдържание нравствено поучение”. Наред с инструмента на Своите прекрасни притчи Иисус Христос си служил с чудни сентенции. Също  и  те  са  кратки, обаче  изразителни;  в  тях  има художествена  красота  и  божествена  дълбочина. „Те –  според  израза  на споменатия еврейски учен Иозеф Клаузнер – проникват в сърцата като остри стрели и се превръщат в незабравими народни епиграми и поговорки. Поради това и Неговите ученици можаха да запомнят повечето от Неговите сентенции почти без изменение така, както Той ги бе изрекъл, почти всички те носят печата на Неговата велика, изключителна личност и по нищо не може да се разбере, че те са дошли до нас чрез много различни ученици[218].” Много векове са изминали, но  Христовите  изрази  нищо  не  са  загубили  нито  от  своята  художествена красота, нито от своето дълбоко съдържание. Да приведем някои от тези, които не могъл да се въздържи да не посочи професор Иозеф Клаузнер:Jesus Christ with people„Здравите нямат нужда от лекар, а болните” (Матей 5:12; Марк 2:17; Лука 5:31); „Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци” (Лука 9:60; Матей 8:22);„Слепи водачи на слепци” (Матей 15:14);„Комара прецеждате, а камилата поглъщате” (Матей 23:24); „Варосани гробници” (Матей 23:27); „По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в Царството Божие” (Матей 19:24; Марк 10:25; Лука 18:25); „Духът е бодър, а плътта – немощна” (Матей 26:41); Марк 14:38); „Който от вас е без грим, нека пръв хвърли камък” (Иоан 8:7); „По-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деяния апостолски 20:35).

Цялото евангелие е изпъстрено с прекрасни изрази, които го оформят като единствена книга не само поради божественото му съдържание, но и поради високата му художествена ценност. „Който познава в тях – нека запитаме с думите на Иозеф Клаузнер – един изключителен и необикновен Човек, надарен с велика способност да схваща същественото, сърцевината на работата и така да я изкаже в кратка, изразителна сентенция, че целият ѝ смисъл да обгърне и на слушателя да се наложат незабравими заключения[219]?”

Освен това Христовата реч притежава чудна звучност и тайнствена музикалност. От всяка Христова дума лъха поезия, която гали душата и омайва сърцето. На човек, който се вслушва проникновено в евангелските слова, се струва, като че ли е овладян и унасян от вълшебните звуци на божествена симфония. Поради това си свойство Христовите слова се носят върху крилете на своята неземна музика през всички векове и омайват със своя чар всекиго, който разтваря сърцето си за тях.jesus-praysНесъмнено  най-голямата  ценност  на  Христовото  слово  се  състои  в неговото божествено съдържание, в откритите и вечно откриваните чрез него велики и спасителни истини. Поради божествения си произход и божествената си същност съдържанието на вечното Христово учителство не може да бъде обхванато, изложено и изяснено в пълнота от никой човек. Също и съборните усилия не са в състояние да изчерпят до дъно и да изложат в пълнота Христовото учение. То е божествено учение, поради което никога не може да бъде предадено адекватно с човешки слова, образи, символи, понятия и категории. Евангелист Иоан е изразил най-точно идеята за необхватността на Христовото учение. Той завършва Евангелието си с признанието: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги” (Иоан 21:25).

Основният предмет на Христовата учителска дейност е Самият Той, защото само чрез Него може да се постигне познание за Бога, тъй като Той е въплътен Бог, и за човека, тъй като Той като Богочовек е истински човек, и за целта и назначението на човешкия живот, тъй като Той е пътят, истината и животът (Иоан 14:6), и за вечното спасение, защото Той е Спасител на целия свят, на всички човеци (Иоан 4:42; 1 Тимотей 4:10) и живот вечен (Иоан 6:20). За разлика от всички други религиозни и морални учения евангелската проповед е христоцентрична. Иисус Христос е животворно средоточие, от което излизат като от радиуси и се разпростират лъчи върху всички останали предмети, до които се докосва евангелското слово. Ако евангелското учение бъде лишено от Иисус Христос – неговия главен предмет и животворен център – и бъде превърнато във висша идея на разума, плод на общото духовно развитие на човечеството или в някаква анонимна творба, тогава то ще загуби голяма част от присъщата му ценност и цялата си спасителна сила. Без Иисус Христос няма Евангелие, няма и евангелско учение. Само Иисус Христос като въплътен Логос и вечен учител може да известява Евангелие – радостно, блажено, спасително учение.91726798Тук е уместно да припомним следния афоризъм на Лесинг, който обичал да повтаря Лев Николаевич Толстой: „Религията е истинска, не защото са я проповядвали светите хора, а светите хора са я проповядвали, защото е истинска[220].” Не подлежи на съмнение, че основното във всяко учение, включително и във всяко религиозно учение, е истината, която е ценна заради своята истинност и заради своите добри последици за човечеството. Предвид на това, когато преценяваме логичната и прагматичната ценност на дадено учение, ние се интересуваме на първо място от неговото съдържание, а не от неговите проповедници. И все пак не е без значение, включително и за установяване логичната и прагматичната ценност на дадено учение, кой и какъв е неговият съставител и разпространител. Истината и животът в най-висшите си прояви винаги вървят ръка за ръка и в своя вечен първоизвор се намират в битийно единство и в неразделна цялост. Божието битие е пълно с живот и истина и животът на Божието битие винаги е светлина за човеците (Иоан 1:4). В нашия пространствено и временно ограничен живот главно поради несъвършенството на нашата природа и поради нашата греховност истината, особено религиозната и моралната, намира достъп и прием у тези, които поради нравствената си чистота или поне поради  сърдечната  си  разположеност  към  нея,  копнеят  по  нея  и  отварят духовните си очи за нейната светлина. „Истината – пише Блез Паскал – в това време е толкова много затъмнена и лъжата е така много разпространена, че истината не може да бъде позната, ако не бъде обичана[221].” Обаче пълно обича истината само онзи, който поради емпиричната нагласа на душата си чувства вътрешното  си  сродство  с  нея. „Светлината  дойде  на  света,  но  човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеше делата им бяха лоши. Защото всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да останат делата му явни, понеже са по Бога извършени” (Иоан 3:19-21). Следователно обстоятелството, че свети хора са проповядвали религията, има огромна практическа и гносеологическа ценност; то свидетелства в полза на нейната истинност и може да бъде използвано също като аргумент, макар и страничен, в подкрепа на нейната истинност и ценност.Christ up 043Връщайки се към евангелското учение изтъкваме, че то повече от всяко друго религиозно-нравствено учение  е  свързано   със своя известител. Евангелското учение е благовестие за спасението, което се извърши  чрез въплъщението, проповедта и подвига на Христос Спасителя и което се усвоява от човеците чрез силата на вярата. Без Иисус Христос няма евангелско учение, както няма и не може да има и християнство, а заедно с това няма и никакво спасение. Никаква висша идея на разума не може да спаси душата, ако не получи историческо осъществяване. Иисус Христос осъществи божествената идея  за  човешкото  спасение;  поради  това  Той  е  основният  предмет  на евангелското учение и вечният извор на идващото чрез Него спасение. „Под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деяния апостолски 4:12). Спасителна сила за човешката душа носи само името на Иисус Христос защото спасението се извършва чрез усвояване благодатните дарове на Неговия изкупителен подвиг и чрез живот в съзвучие с божественото Му учение. Иисус Христос „унищожи смъртта и извади наяве живот и нетление чрез благовестието (sia tou euanggeliou)” (2 Тимотей 1:10).

Напълно в съответствие с това и евангелският морал не може да се отдели от личността на Иисус Христос, без да се отреже от своя живоносен извор и без да се превърне в безжизнена, безпомощна и суха абстракция. Евангелският морал не е философско-етическо учение, а благодатен живот чрез Иисус Христос и в Него. Тази истина прекрасно е разкрита от Иисус Христос  в  следната  образна  реч,  обърната  към  учениците  My: „Аз  съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод. Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал. Пребъдете в Мене, и аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят. Ако пребъдете в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то каквото и да пожелаете, искайте,  и  ще  ви  бъде” (Иоан 15:1-7).  Истините  на  евангелския  морал освещават, тъй като свързват в мистично единение с Бога. Учителството и първосвещеничеството не са отделени и отделими у Христос Богочовека. Иисус Христос е вечен Учител, защото Той заедно с това е и вечен Първосвещеник; Неговите истини имат не само познавателни функции, те не просвещават само разума. Христовите истини имат божествен, свят характер; те просвещават разума, защото обновяват духовно човешкото сърце, освещават човешкия дух и го възраждат за живот в святост на истината. Ето защо Иисус Христос — вечният Учител — се възправя едновременно и като вечен Първосвещеник и се моли на Своя небесен Отец за Своите верни: „Освети ги чрез Твоята истина” (Иоан 17:17). Тук  ясно  е  подчертано,  че  Христовите  истини  имат  както учителска, така и първосвещеническа функция; те едновременно просвещават и освещават.  По-нататък  в  първосвещеническата  Си  молитва  Иисус  Христос посочва още пo-ясно, че Той е съединил в богочовешката Си личност и дейност функциите на вечното учителство с тези на вечното първосвещеничество, като казва: „За тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината” (Иоан 17:19).img_257539_1676886_l

Разбира се, евангелският морал съдържа в себе си принципи, които имат безспорно етическо значение и които могат да бъдат преценявани и от гледище на етическата им ценност. Ще споменем за основния принцип на евангелския морал – заповедта за любов към Бога и ближния. Погледнато от етическо гледище този принцип има високо  нравствена  ценност;   той извършил революционен прелом в моралните разбирания и в нравственото поведение на човечеството. Докато моралът на езически свят се издигнал в лицето на най-ярките  си  представители  само  до  добродетелите –  мъдрост,  умереност, мъжество и справедливост  и  може  да бъде обозначен  като  етика   на благоразумието, Иисус Христос открил на света новата и най-висша нравствена ценност – безкористната любов; поради това християнският морал в собствен смисъл на думата е етика на любовта. Възвестената и изисквана от Иисус Христос дейна братска обич между всички хора е вечен творчески извор на непрестанен нравствен и социален възход и сияе пред съзнанието на човечеството като вечен идеал по пътя на неговото усъвършенстване.

Като самооткровение на въплътилия се вечен Логос евангелското учение съдържа в себе си на първо място разкритие и изяснение на най-великата истина – тази за Бога. Сега всеки, който желае да познае Бога, има сигурен път за това; той се намира в богочовешкия образ на Иисус Христос и в евангелското учение. Преди идването на Иисус Христос пътят на богопознанието бил покрит с почти непроницаем мрак – от една страна, от езическите митологични представи на суеверия и от друга страна, от философските спекулации и лъжеучения. Иисус Христос чрез собствения Си живот и с божествените Си слова учил, че Бог е Творец,  Промислител  и  небесен  Отец.  Иисус  Христос  не  говорил  само  с въодушевление за Бога като кротък, благ и любещ небесен Отец, но и с делата Си откривал пред всички възможност да почувстват кротостта, благостта и обичта на въплътения в Него Бог. Иисус Христос чувствал Бога в сърцето Си, живял с Бога в душата Си, проповядвал Бога в делата Си; Той наистина бил едно с Бога, и неразделен от Него. „Аз и Отец – говорил Той – едно сме… Отец е в Мене и Аз съм в Него” (Иоан 10:30-38; 14:10-11; 17:21). Бог е наш небесен Отец, Който ни обича безпределно; ние сме Негови синове, които трябва да обичаме Бога – своя небесен Отец – и всички хора – нашите братя поради общия ни небесен Баща. Нашите отношения са изпълнени с любов, защото Сам Бог е любов (Иоан 4:8-16). Учението на Иисус Христос за Бога е най-възвишено и ненадминато; то е чудно богословие на любовта. Проповядваният и открит от Иисус Христос Бог не е страшен самодържец и жесток тиранин, който не издига преграда пред всемогъщата Си воля и осъществява всяка своя прищевка. Евангелският Бог е онтологична и ипостасна любов. Заради това за Него няма по-подходящ земен образ от този на бащата. Бог, Когото Иисус Христос благовести и откри на света за вечни времена, е небесен Отец. В името на Иисус Христос и по силата на възстановеното ни чрез Него богосиновство, ние всички сега не изпитваме робски страх пред Бога; чрез изпратения ни от Бога в сърцата Дух на Неговия Единороден Син ние се чувствуваме Божии синове и придобиваме дръзновение да се обръщаме към Бога с думите: „Авва, сиреч, Отче!” (Галатяни 4:6).Jesus Christ (3)Познание на Бог Отец и общение с Него можем да осъществим само чрез Иисус Христос. „Всичко Ми е предадено от Моя Отец – казва Иисус Христос – и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина и комуто Синът иска да открие” (Матей 11:27). В заключение на тези мисли подхожда да приведем разсъжденията по този проблем на Блез Паскал. „Ние можем – пише той – да познаем Бога само чрез Иисус Христос. Без този Посредник не е възможно никакво отношение с Бога. Чрез Иисус Христос ние познаваме Бога. Всички, които са дръзвали да познават и да изследват Бога без Иисус Христос, са постигнали незадоволителни резултати… Само в Иисус Христос и чрез Него познаваме Бога[222].”

Иисус Христос обаче не е само съвършен Бог, но и съвършен човек – Той е Богочовек. Вследствие на това в Неговия образ се открива също тайната и вечната участ на човека.

Да скицираме пo-конкретно някои по общи принципи на християнската антропология! Иисус Христос откри  на  света  същността  на  човека – богоподобното духовно естество, безсмъртната му душа, временното и вечното му назначение. Високото достойнство на човешката личност е открито от Иисус Христос, защото според Неговото учение човекът е сътворен по Божи образ и носи  в  себе  си  неунищожима  искра  от  Божието  дихание.  Християнската антропология е възвишена и християнският хуманизъм е последователен; тук човекът е издигнат високо над животинския и природния свят, и е устремен към съвършенството на Бога. Пред човека е очертан чист и възвишен нравствен идеал: да живее в братска обич с всички хора. При това човешката личност няма временна и преходна ценност, защото тя е надарена с безсмъртна душа и пред нея са отворени необятните простори на вечността. Иисус Христос – пише Лесинг – „бил първият достоверен и практически Учител за безсмъртието на душата. Първият достоверен Учител – достоверен чрез предсказанията, които били изпълнени в Него; достоверен чрез чудесата, които извършил; достоверен чрез собственото Си оживяване след смъртта, чрез която Той удостовери истинността на учението Си… Първият практически Учител. Защото едно е въз основа на философски размисъл да предполагаме, да желаем и да вярваме, че душата е безсмъртна; а съвсем друго е да изграждаме своите мисли и постъпки в съответствие с истината за безсмъртието на човешката душа[223].” Jesus Christ (39)Чрез богочовешкия образ и чрез евангелското учение на Иисус Христос проникваме в същността на човека, познаваме неговото вечно достойнство и величие. „Ние – пише Блез Паскал – не само Бога познаваме единствено чрез Иисус Христос, но ние познаваме също и себе си само чрез Иисус Христос. Ние познаваме живота, смъртта само чрез Иисус Христос. Без Иисус Христос ние не знаем какво е нашият живот, нашата смърт, какво е Бог, нито какво сме ние самите[224].” Същото изповядва бележитият руски писател Николай Василиевич Гогол. Той пише: „Аз дойдох до Христос, като видях, че в Него се намира ключът към душата на човека и че още никой от познавачите на душата не се е издигнал на тази висота на познанието за душевното  на  която  стоял  Той[225].” В богочовешката природа и  в  богочовешкото съвършенство на Иисус Христос човек може да възстанови богоподобието си. „Никога – пише Фьодор Михайлович Достоевски в своята скица за романа си „Юноша” – не съм могъл да си представя човеците без Него[226]” – без Иисус Христос. В богочовешкия образ на Иисус Христос и в евангелското му учение вярващият познава величието на човека, уважава човешката личност и я обича.

Иисус Христос е вечен Учител, който е завещал на човечеството велико религиозно-нравствено учение. Чрез Иисус Христос човечеството намерило истински път на богопознанието и на самопознаването. Който се вслушва в гласа на Иисус Христос – вечния Учител – и се поучава от Неговото вечно евангелско слово, той никога няма да се отдалечи от Бога, никога няма да загуби човешкото си достойнство, никога няма да измени на високото си призвание в живота и никога няма да сгреши вечната си цел – спасението. Jesus Christ (30)Съдържанието на Христовото евангелие се отнася до Бога и човека и техния  вечен  аспект;  то  включва  в  себе  си  също  така  и  апокалипсиса  и есхатологията. Тук евангелското учение не излиза извън пределите на своя христоцентризъм, защото пак.Иисус Христос, но вече на славен Цар, ще дойде да съди живите и мъртвите, ще обнови земята и небето и ще господства в Своето вечно царство на праведните. Евангелското учение обхваща в себе си апокалипсиса и есхатологията, защото Иисус Христос като вечен Учител и Пророк открил на човечеството това, „което трябва да стане скоро” (Откровение 1:1), границите на човешката история, и това, което трябва да се извърши след изтичането на времето и което ще трае цяла вечност. Пророческите речи на Иисус Христос, които се съдържат в Евангелието на Матей (24-та и 25-та глава), с право се наричат малък Апокалипсис. В тях Иисус Христос в края на земния Си живот открил  на  човечеството  някои  от  най-великите  тайни  за  апокалиптичните времена  и  за  вечността.  Те  са  допълнени  с  големия  Апокалипсис –  с „Откровението на Иисус Христос”, което Той явил, като го изпратил чрез Ангела Си на Своя възлюбен ученик – Иоан Богослов (Откровение 1:1). С очертаната в Апокалипсиса есхатология се слага венец на вечната учителско-пророческа дейност на Иисус Христос; тя обгръща в себе си не само сегашното и близкото, но и далечното бъдеще и вечността. При това тук Иисус Христос се проявява като божествен Учител-Пророк, защото Той предсказва възвишени религиозно-нравствени и спасителни цели, а не бъдещето за задоволяване на човешкото любопитство и на човешката  любознателност.  Всяка  истина,  която  Иисус Христос известил на човечеството, не остава само в областта на тясната учителска дейност; тя има също непосредствено отношение към първосвещеническото и царското служение  на  Иисус  Христос  и  там  намира  своето  пълно  оправдание  и осъществяване.  Чрез  Своята  апокалиптика  и  есхатология  Иисус  Христос събужда вяра, предизвиква покаяние и подтиква към свят живот, за да не бъдем посрамени не само пред хората и през краткотрайния ни земен живот, но и пред Бога през цялата вечност (Вж. Исаия 28:16-17; Деяния апостолски 17:30-31; 2 Петр. 3:11-14; 2 Коринтяни 5:9-10).Jesus305209Поради божествения си  характер   Христовото   учение   изразява универсални, всечовешки и вечни истини, които се отнасят за всички хора през всички времена. „Небе и земя ще премине – казва Иисус Христос – ала думите Ми няма да преминат” (Матей 24:35). Христовото слово е евангелска, радостна  и  спасителна вест за  помиряването  между  Бога  и  човека  чрез саможертвената любов на въплътения Единороден Божи Син. Съкровеният копнеж на цялото човечество – да познае Бога, да се помири с Него, да живее в синовно отношение с Него и да наследи вечен живот – се изпълва чрез Иисус Христос, вечния Ходатай между Бога и човека. „Един е Бог – казва св. апостол Павел, – един и Ходатай между Бога и човеци – Човекът Христос Иисус” (1 Тимотей 2:5). Чрез своята дейност като посредник между Бога и човека Иисус Христос откри на човечеството най-великите истини; за Бога като любещ небесен Отец, за вътрешния, троичния живот на едната божествена същност, за назначението на целта на човешкия живот, за изкуплението и спасението на човешките души, за задгробната участ и вечния живот на човеците. Науката и философията проникват дълбоко в тайните на битието и предлагат ценни знания. Но най-важното, най-потребното, от което ние се нуждаем, за да живеем в съответствие с нашето временно и вечно назначение, те не могат да открият. Въпросите: Къде са корените на нашето съществуване? Защо ние въобще съществуваме? Накъде е устремен корабът на живота ни? Какво настъпва след смъртта ни? – не получават изчерпателен и задоволителен отговор от науката и философията. Като че ли последната дума на човешката мъдрост по тези вечни проблеми с недоверие и съмнение, на който Пилат дал израз в горчивия въпрос: „що е истина?” (Иоан 18:38), и отчаянието, изразено в думите на Гьотевия Фауст:

„Що не знаеш, то ти е потребно, а що знаеш, то не ти е нужно[227].”

С човешки знания и с човешка мъдрост „венецът на човечеството” не се постига. Като че ли всеки учен и философ в края на творческите си занимания следва да признае подобно на Фауст:

„Аз чувствам, че всуе в свойта гръд събирах

съкровища чудни на мисълта безспира.

И вече едва накрая уморен разбрах,

че в мене нова, свежа сила не извира;

нито с косъм по-високо не се извисих,

и до Безкрайното никак не се доближих[228].”Lucifer 3Истината, която най-много ни е потребна, за да водим богоугоден живот и да вникнем в тайнствената природа на Бога и във вечността откри на човечеството Иисус Христос. „Бога никой никога не е видял, Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:18). Чрез тази истина ние  съглеждаме  и  възвишения  човешки  образ  и  се  научаваме  да живеем добродетелно, за да украсяваме земното си съществуване с добри дела, да постигаме съвършенството и да се надяваме да наследим вечен живот.

Поради  това, че Иисус Христос е  вечен  Учител,  Който  слязъл  от висините, за да благовести абсолютната и вечна истина за богоугоден земен живот, за душевно спасение и за вечно блаженство, на Таворската планина се разнесъл мощният глас на Всевишния, Който казал за Иисус Христос: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте” (Матей 17:5; 3:17; Лука 3:22; Марк 1:11). И действително, откакто Иисус Христос се явил на земята и известил Своето божествено учение, цялото човечество в някаква мярка Го слуша и ще продължава да Го слуша до свършека на света. Неговите слова са  отправени  към  всички  хора от всички  времена. Иисус Христос  е  универсален,  всечовешки  Учител, защото Неговото учение е универсално, всечовешко, божествено. През земния Си живот Той непрекъснато упражнявал Своите функции на Божествен Учител. Не само Неговите речи, но и Неговите дела, не само Неговите думи, но и всяка негова проява били изява на вечно учителство – те разкривали вечни истини. Когато чуем повествованията за живота и дейността на Иисус Христос най-ярък е образът My на пътуващ Учител. Ние Го виждаме да странства от село на село и от град на град и да проповядва навсякъде и винаги, където и когато My се отдаде удобен случай за това. Неговото божествено слово се разнася в синагоги и по площади, по домове и улици. Той говори на полето и на планината. Неговият глас не замлъква и в пустинята, и на кораба. Храмовият амвон и рибарската  лодка  са  еднакво достойни да бъдат катедра за Неговата възвишена проповед. Навсякъде и при всички обстоятелства и денем, и нощем Иисус Христос благовести. Той учи всеки човек и призовава към Себе Си всички отрудени и обременени от живота, за  да  ги  успокои  с  балсама  на  божественото Си слово, да ги озари със светлината на божествената Си истина и да им посочи радостния, блажения живот чрез следване на евангелското Си учение. Иисус Христос чрез Своето учителство и чрез богочовешкото Си дело е светлина на света и всеки, който Го следва, не ходи в мрак, а има светлината на живота (Иоан 8:12).Jesus Christ (57)Поради божественото си съдържание Христовото учение е вечно ново; то никога не остарява, не губи своята истинност, не се лишава от своята красота и сила да очарова и пленява, да вдъхновява и преобразява. Всеки човек, който непредубедено възприема Христовите слова, може да забележи вложената в тях вечна мъдрост и сила. Да илюстрираме тази мисъл с няколко най-авторитетни и достоверни свидетелства!

Ернест Ренан въпреки своето отрицателно отношение към вярата в Иисус Христос също бил поразен от божествената сила на Неговия образ, от вечното съдържание на неговото учение и от непреходната красота и пленителност на Неговото слово. В отричащата си делото на Христос книга „Животът на Иисус” Ернест  Ренан  вписал  няколко  възторжени  положителни  оценки  за  Иисус Христос, които обезсилват светотатствения дух на цялото му съчинение. Там пише за вечната ценност и действеност на Христовото учение следното: „Нито старозаветния Закон, нито Талмудът завладели и възродили света. Евангелският морал остава най-прекрасното учение за завършения живот измежду всички учения, които са ни завещали моралистите. Сред нашата шумна цивилизация един  спомен  за  свободния  галилейски  живот  действа  освежително  като ермонска роса, който спасил света от безплодието и нищожеството, които били готови  напълно  да  покрият Божията нива. Христос за първи  път  изказал мисълта, върху която е построена сградата на вечната религия. Той основал истинското богопочитание, без да го нагажда към отделните възрасти и народи, богопочитание, което докрая на света ще намира място във великите души[229].”Jesus Christ (94)Видният съвременен индийски писател и държавник Джавахарлал Неру разказва във всеизвестната си книга„Откриването на Индия”, че той винаги с неудоволствие  се  залавял  да  чете  религиозни  книги.  Чрез  своите  научни занимания и чрез активното си участие в политическия живот, той обаче се убедил, че някои от тях са оказали дълбоко влияние върху човечеството, а всичко, което е способно да окаже такова влияние, трябва да обладава някаква вътрешна сила и достойнство, някакъв извор на жизнена енергия. Твърде трудно му било да си наложи да прочете изцяло многото техни отдели, защото колкото и да се стараел не можел да създаде у себе си достатъчен интерес към тях. Той обаче започнал да чете най-старите паметници на религиозната мисъл, между които и християнските откровения. Тогава той се изненадал и признал, че красотата на техните текстове го очаровала. Той се натъкнал на мисли, които го довеждали във възторг, предизвиквайки чувството за нещо наистина велико. Отделни изречения на Иисус Христос – пише Джавахарлал Неру – „блестяха с дълбокия си смисъл и ми изглеждаха, че могат да бъдат приложени в нашето време така, както и преди две хиляди години, когато са били произнесени. В тях имаше покоряваща  истинност,  неизменност,  до  които  не  можеха  да се докоснат времето и пространството[230].”Колкото родната традиция, свободното образование и свободомислието да са пречили на Джавахарлал Неру да повярва в Иисус Христос, за да може вътрешно  да се приближи до Него, да Го възприеме в себе си, да се убеди в Неговата богочовешка личност и да признае Неговата вечна учителска и спасителна мисия в света, все пак този велик син на новооткритата и свободна Индия не можал да не съгледа вечната новост на Христовите принципи и тяхната пригодност за нашето време. Времето не увредило на истините на Христовото учение; не могло да ги затрупа с праха на миналото и да ги обвие с плаща на забравата; тяхната покоряваща истинност остава да блести и до днес и със същата сила ще сияе през всички векове, защото те идват от Бога на истината (Псалом 30:6) – извора на всяка велика и вечна истина.Jesus Christ (197)За илюстрация ще сравним вечната учителска мисия на Иисус Христос с тази на един учител на човечеството, който със своето слово пленявал сърцата и увличал волите. Отнася се за пророка от Ясна поляна – Лев Николаевич Толстой.

Приживе Лев Николаевич Толстой се радвал на много ентусиазирани почитатели и поклонници. Сред тях бил един унгарски художник, който копнеел да види този нов пророк на човечеството и утешител на изоставените. За да осъществи целта си, той продал всичките си художествени творби и потеглил за Русия, за да види и да побеседва с учителя, чиито слова действали като балсам върху измъчените души.

Доста дълго пътувал художникът, докато най-после пристигнал в Ясна поляна. Сърцето му туптяло ускорено при мисълта, че вече се намира близко до Учителя. Той стоял пред къщата, в която според него живял най-великият човек на света – световният Учител. Позвънял и боязливо се заизкачвал по стълбата… Ето самият Лев Николаевич Толстой бързо слизал насреща му: той, вероятно, след семейна свада напускал дома си огорчен. Въодушевлението у художника се засилвало, тъй като той мислил, че за него е дошъл най-щастливият час от живота му; той може вече да посети този, който знае цяр и за неговото страдащо сърце. Учуден го погледнал Лев Николаевич Толстой, може би го съжалил и по лицето му се прочело незадоволство от посещението. Той пише книги и се радва, когато те се четат. Той също не възразява, когато го сближават отдалеч, дори не би се възпротивил ако поискат автографа му. Но как може някой от толкова далеч да пътува за Ясна поляна, за да търси при него утеха?! Това не оправдава труда! Той премного е потиснат от собствената си мъка, за да може на други да помогне…[231]Jesus ChristКогато четем или слушаме тази история, неволно пред духовния ни поглед се издига друга картина. Нашият Господ Иисус Христос стои пред нас, пред нашите съвременници, които, превити под бремето на живота, търсят утеха и успокоение и с изпълнени с обич думи зове: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28). Иисус Христос призовава всички хора; Той има цяр за всяка страдаща душа и с божествена благост и радост прегръща всекиго, който се обърне към Него за помощ.

Поради божествения и вечно валиден характер на възвестените от Иисус Христос религиозни и нравствени истини Христовото учителство продължи след Неговия земен живот. То се развива през вековете чрез основаната от Иисус Христос Църква. След възкресението Си Той поръча на учениците Си да отидат по целия свят и да проповядват Евангелието на всички твари (Матей 28:19; Марк 16:15). Оттогава непрекъснато се разнася Христовата благовест между всички народи. Чрез Църквата, която е „стълб и крепило на истината” (1 Тимотей 3:15), Иисус Христос продължава Своята учителска дейност. Той – вечният Учител, предаде на света Своето Евангелие и то се благовести на земните жители, на всяко племе и коляно, на всеки език и народ (Откровение 14:6).

_________________________________

*Из книгата „Личността на Иисус Христос”. Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[209]. Cicero, Tuscutanishe Unterredungen. III. 1. Werke. Ubers. von Friedrich Heinrich Kern. 8. Aufl. Stuttgart 1887. Bd. II. S. 142-143.

[210]. Platon, Hippias der Grossere, Werke. Griechisch und Deutsch. Leipzig 1849. Achter Teil. S. 27.

[211]. Platon, Alkibiades-II. Werke. Griechisch und Deutsch. 10 Teil. Leipzig 1851 S. 202-205. Същата идея се развива в „Politeia”, където Платон приканва хората към търпение, „докато дойде оня, който ще ни научи съвършено”. (De republ. 2. 261. Ср. Apol. Socr. 119. Phaed. 65. 116. Цит. по Fr. Hettinger. Apologie des Christentums. Freiburg im Breisgau 1915. Bd. II. S. 400; Хр. Лютардт, Апология на християнството. С., 1899, т. I, с. 153 и 334.

[212]. Цит. по Хр. Лютард, пос. съч., т. I, с. 153.

[213]. Neander, Denkwurdigkeiten I. 28. Цит. по Хр. Лютард, пос. съч., т. І, с. 153 и 334.

[214]. Renan. Vie de Jesus. LXXXI. Цит. по Д. Мережковский. Иисус Неизвестный. Београд 1935. Т. І, с. 41.

[215]. „Geisteskampf der Gegenwart”, Gutersloh 1930, S. 235.

[216]. Филип Шафф, Иисус Христос чудо истории. СПб., 1886, с. 30.

[217]. Blaise Pascal, Gedanken. Ubertr. von Wolfgang Ruttenauer. Sammlung Dieterich. Bd. 7. Leipzig S. 269. Cp. Franz Hettinger. Apotogie des Christentums. Fteiburg im Breisgau 1915. Bd. II. S. 513.

[218]. Joseph Klausner, Jesus von Nazareth, Seine Zeit, sein Leben und seine Lehre. Ubers. von Dr. Walter Fischel. Berlin 1930 S. 570.

[219]. Joseph Klausner, пос. съч., с. 570.

[220]. Л. Н. Толстой, Круг чтения. Берлин 1923, т. II, с. 163. Л. Н. Толстой, Пътят на живота, С., с. 23.

[221]. Blaise Pascal, пос. съч., с. 319.

[222]. Blaise Pascal, пос. съч., с. 281 и cл.

[223]. Gotth. Eph. Lessing. Die Erziehung des Menschengeshlechts. §§ 58-60. (Lessings Werke. Neu herausg. von Franz Bornmuller. Leipzigs Werke. Neu herausg. von Franz Bornmuller. Leipzig. Bd. V. S. 624-625).

[224]. Blaise Pascal, пос. съч., с. 282.

[225].  Н. В. Гоголь, Авторская исповедь. (Н. В. Гоголь. Сочинения, Изд. 16. СП. б. 1901, т. VІІІ, с. 29).

[226].  Цит. по Karl Pfleger, Geister, die urn Christus ringen. 3 Aufl., Salzburg-Leipzig 1935. S. 187, 215.

[227]. Goethe, Faust. Der Tragodie erster Teil. Vers 1066-1067. Universal-Bibliothek, Leipzig, S. 35.

[228]. Goethe, Faust. Der Tragodie erster Teil. Vers 1810-1815, пос. изд., с. 56.

[229]. Эрнест Ренан, Жизнь Иисуса, СПб., с. 105. Вж. проф. прот. П. Я. Светлов, Християнское вероучение в апологетическом изложении, изд. ІІ, Киев 1912, т. ІІ, 413-414.

[230]. Джавахарлал Неру, Откриването на Индия, С., 1955, с. 90.

[231]. Tihamer Тоth, Die Lehre Christi. Ubertr. von P. Bruno Maurer. Freiburg im Breisgau, 1935, S. 149-150.

Първо изображение: авторът, проф. Иван Панчовски (1913-1987).

Източници на изображенията – http://www.yandex.ru  и  Ashraf Fekry – Photo Albums.

Следва

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s