ИСТИНИТЕ НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА – продължение 4*

(Кратко изложение на основните истини на православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви)

Иеромонах д-р Антим Шивачев

За тайнствата на св. ЦъркваBibleЦърковните тайнства са учредени от Иисус Христос и апостолите. Те са свещенодействия, чрез които под видим образ се съобщава на вярващите невидимата Божия благодат.

Тайнствата са седем: Кръщение, Миропомазване, Покаяние или Изповед, Причащение, Маслоосвещение, Брак и Свещенство. От тях първите пет са задължителни за всеки един християнин. И трите: Кръщението, Миропомазването и Свещенството, се извършват само веднъж над вярващия. Бракът пък, ако се случи смърт или законен развод, може да се повтори до три пъти. Четвъртият брак се разрешава само от висшата църковна управа, и то по изключителни случаи и причини. Изповедта и Причастяването, както и Маслоосвещението се извършват винаги когато е нужно.

Тайнствата се извършват само от епископ и презвитер, а не и от дякон, който само помага при извършването им. Тайнството Свещенство, или ръкополагането в духовен сан, може да извърши само епископ, но не и презвитер. А кръщението в голяма нужда, например когато младенецът е в опасност да умре некръстен, може да се извърши и от дякон и мирянин, който го повдига и сваля три пъти във въздуха и казва: “Кръщава се Божият раб (името) во имя Отца и Сина и Святого Духа. Амин.”

1. Кръщение

Изповядвам едно кръщение за прощаване на греховете.

Кръщението е тайнство, установено от нашия Господ Иисус Христос за да се простят греховете на един човек, извършени преди кръщението, и той духовно да се възроди. Кръщението установи наистина сам Спасителят на човечеството, като каза на учениците си: “Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светаго Духа.”

Още от апостолски времена това свето тайнство се е извършвало чрез трикратно потапяне на кръщавания във водата и с думите: Кръщава се раб Божи (името му) в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа. Амин.OLYMPUS DIGITAL CAMERAВидимият знак е водата, а освещаващата молитва се състои в думите: “В името на Отца и пр.” То се извършва само от епископа или презвитера, защото думите идете научете… като ги кръщавате… са били отправени не само към апостолите, но и към техните приемници. Установеният пък чин за извършването на тайнството е трикратното потопяване.

При все това още преди няколко века Западната църква прие обичая да се полива вода на кръщавания или да го ръсят с вода, като произнасят установените от Иисус Христос думи.

Този обичай е бил наистина в употреба още по времето на първобитната Църква, но само за болните, тъй наричаните клиници (klinikoi). Правилният начин обаче е само чрез потапяне. Да се потапят три пъти кръщаваните във водата, изрично се заповядва в едно апостолско правило, което всичките църкви трябва да спазват.

Кръщаването е необходимо, защото, както казва и Евангелистът, “ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Иоан 3:5), а понеже човек веднъж се ражда в християнския живот чрез Кръщението, затова то не може да се повтори, както не може да се повтори и естественото раждане на човека.

Чрез Кръщаването човек става християнин. В първите времена на християнството да станат християни пожелавали и възрастни езичници. И Църквата, за да се убеди, че който отивал да се кръсти, наистина е пожелал да стане християнин и се е отказал вече от езичеството, изисквала от него да прокълне и порицае старото си вероизповедание и публично гласно да изяви вярата си в Иисус Христос. Между многото езичници обаче имало и такива, които семейно приемали християнството. Ето защо трябвало да се кръщават и децата им от страх да не умрат некръстени.

Днес, когато християнството е разпространено вече навсякъде, всичките малки деца се кръщават наскоро след като се родят. Но понеже те не са в състояние да удостоверят, че напускат своето старо вероизповедание, тоест да се откажат от сатаната и да повярват в Иисус Христос и да се съединят с Него чрез Кръщението, наредило се е да имат те възприемници или кръстници. Последните отговарят от тяхна страна, а по този начин те поемат и пред св. Църква задължението, че ще се грижат да отхранят и възпитат детето, което кръщават, така че през целия си живот то да бъде истински последовател на Христа Спасителя. Ето защо онова, което възприемникът говори, той говори от името на кръщавания.741371037Кръщението става така: Най-напред свещеникът обръща кръщавания с лице към Изток, накъдето е Раят, и му духа три пъти в лицето, за да изгони той лукавите духове. След това го прекръства, тоест запечатва го с кръстния знак, и после изрича против изкушението и четири заклинания. След това пита кръщавания три пъти отрича ли се от сатаната, вярва ли в него и вярва ли в Христа Бога. И като изповяда той чрез възприемника си това, за да го докаже, чете три пъти “Верую”. После свещеникът казва: “Благословено царство Отца…” , моли Бога да освети водата и като изчете двете осветителни молитви за това, благославя я и духва върху нея, за да изгони Лукавия. След това той благославя елей (маслиново масло) и влива от него в къпалнята, помазва и кръщавания и го кръщава, като го потапя три пъти във водата и казва: “Кръщава се раб Божи (името му) в името на Отца, амин; и Сина, амин; и Светаго Духа, амин”. Това пък се прави за спомен на Христовото възкресение след тридневно погребение. В това време кръщаваният се измива и очиства духовно и става християнин. И да се докаже нагледно тази му духовна чистота, обличат го в бяла риза.

След Кръщението веднага следва Миропомазването.

2. Миропомазване

Миропомазването е тайнство, при което свещеникът помазва кръстения със свето миро по разни части на тялото и при всяко помазване казва: “Печат дара Духа Святаго, Амин”, за да му се придадат даровете на Светия Дух: мир, любов, радост и пр. Иначе Миропомазването е удостоверение за тези дарове на Светия Дух, тоест уверяваме се, че с този външен белег е слязла на кръстения благодатта на Светия Дух.

Светото Миро се вари и приготвя в Цариградската патриаршия от четиридесет различни аромати, а особено от бяло вино и елей (маслиново масло), всяка година на Велика Сряда и се осветява от вселенския патриарх на Велики Четвъртък. След това се разпраща по всички православни църкви, за да се означи с това тяхното единство и сходство. В старо време всяка автокефална Църква си е варила и приготвяла отделно свето миро. На това основание си го приготвя днес и Руската Църква, както и Буковинската (в Черновци) за православните църкви в Австро-Унгария. От руската църква се снабдява със свето Миро сега и Българската Екзархия, откакто Патриаршията в злобното си упорство да владее църковно българския народ неправилно и неканонически провъзгласи нашата Църква за филетическа и схизматическа[10].

След Миропомазването свещеникът постригва на кръст от главата на кръстения и малко коса, за да покаже с това, че той се посвещава на Бога. После, след като се облече вече младенецът, възприемникът го прегръща в прегръдките си и за да покаже духовната си радост, обикаля три пъти около къпалнята срещу свещеника, който кади и пее: “Елици во Христа крестите ся, во Христа облекостеся. Алилуйя.” А това значи: Колкото сте кръстени в името Христово, станали сте вече християни. Слава Тебе, Господи. Най-накрая, като се чете и Апостол (Римляни 6:9-11), и Евангелие (Матей 28:16-20), свещеникът се обръща към кръстения и казва: “Крестился еси, просветил ся еси, очистил ся еси, миропомазал ся еси, освятил ся еси, очистил ся еси, во имя Отца…”, и с това се свършва Последованието на Кръщението, което всякога се извършва заедно с таинството на Миропомазването.

3. Покаяние, или изповед

Покаянието е тайнство, установено от Иисус Христос, според което всеки грешник, като се разкае предварително за греховете си, изповядва ги пред свещеника с твърдото обещание да не ги повтаря пак и като получи от него прошка на греховете си, в същото това време получава прошка и от Самия Иисус Христос. Случва се обаче също когато свещеникът запрещава на грешника да се причасти и според греховете му налага и наказанието за покайване.resize_of_confessionАпостолите, а в тяхно лице и приемниците им в Свещенството, са получили от Иисус Христос да прощават или не греховете, когато Той им е казал: “Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Иоан 20:22-23). “Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето” (Матей 18:18).

Греховете прочее се прощават или задържат по силата на решение, произнесено от онези, които са облечени с властта на свещенството. То трябва да се произнася по съзнателен начин. Това обаче е невъзможно при незнаенето на греховете и разположението на грешника, което става чрез искрена изповед.

В първите векове на християнството изповедта е била гласна пред народа. После обаче църковното благочиние относно гласната изповед се е изменило по силата на ред обстоятелства и важни неудобства. Ето защо и св. Църква е постановила, че всички онези, които се приготвят да се причастят със св. Христови тайни, са длъжни да изповядат насаме пред свещеника своите грехове.

4. Евхаристия, или причастие

Така се нарича тайнството, в което под вида на хляб и на вино вярващите се причастяват от тялото и кръвта на Иисус Христос, които са съединени с Божественото Му естество.

В Причастието хлябът и виното, принасяни на литургията в жертва на Бога, за възпоменание на страданията, смъртта и възкресението Христово, след като ги благослови свещеникът, се претварят в истинно тяло и в истинска кръв Христови. След това всички, които се причастяват с тях, по един тайнствен и най-тесен начин се съединяват с Христа и чрез това получават вечен живот.

Спасителят установи това тайнство в последната Си вечер със Своите ученици, когато взе хляба и виното, и като благослови, рече: “Вземете, яжте; това е Моето тяло… това е моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива… Това правете за Мой спомен” (Матей 26:26; Марк 14:22; Лука 22:19).

И всякога светите апостоли, когато се причастявали с тялото и кръвта Господни, спомняли си смъртта Христова, спомняли за Голгота и Кръста, където Той е пострадал за нас. Не само това, но те се съединявали със своя Божествен Учител по един духовен и непостижим за човешкия ум начин.

И всички вярващи по примера на светите апостоли пристъпват също със силата на вярата в Иисуса Христа да изпълнят светата Му заповед, защото Той е казал: “Само този, който яде Моята плът и пие Моята кръв, ще има живот вечен”.

Православната църква вярва, че след освещаването на хляба и виното тялото и кръвта на Спасителя присъстват истинно и съществено в Евхаристията. Те не подлежат обаче на нашите чувства, а съществуват в едно одухотворено състояние, подобно на онова, в което е било тялото на Иисус Христос след възкресението Му.3 PrichastieВярващите са длъжни да се причастяват под двата вида на хляба и виното. Св. Църква изисква това от всички свои последователи и онзи, който лишава вярващите от приобщаването под вида на виното, престъпва Божествения Завет, изразен от Спасителя с думите: “Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв”, и пр.

5. Маслоосвещение

Маслоосвещението е тайнство, което има божествено установление. То е осветен с молитви елей (маслиново масло), с който вярващият се помазва и се изцерява и от телесни, и от душевни недъзи, защото Божията благодат слиза на него. Маслоосвещението се извършва за душевното и телесно изцеряване на болните, за което св. апостол Иаков пише: “Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят” (Иаков 5:14-15). А и преди смъртта на Иисус Христос, както отбелязва св. евангелист Марк, апостолите мажеха мнозина болни с масло и ги изцеряваха (Марк 6:13).

Следователно тайнството Маслоосвещение е установление от самия Иисус Христос, което се е съблюдавало още от апостолски времена, понеже се съобщава чрез него особена благодат. Маслоосвещението обикновено се извършва от седем души свещеници, колкото пъти християнинът има нужда от това. Но последованието му особено се чете в църквата на Великата Сряда, за да се укрепят онези, които на утрото ще се приобщават със св. Христови тайни.

6. Брак

Бракът може да се вземе и разгледа в трояко отношение: 1) като естествено условие между съединяващите се мъж и жена; 2) като гражданско съгласие или контракт, когато гражданската власт придава на естественото условие едно обществено и законно условие и 3) като тайнство, когато мъжът и жената се съединяват вероизповедно съгласно църковните постановления.

Най-законен и действителен е бракът, който се благославя от Църквата, защото сам Иисус Христос е постановил, че за да бъде законно съчетанието между мъжа и жената, то трябва да е вероизповедно. Съществува следователно брак в Христа, в църква, който се различава от простото съединение, и този Брак се нарича тайнство от апостол Павел (Ефесяни 5:31-32).4-russian-orthodox-ceremonyПравославната църква не смята брака за задължение, необходимо за всички. Тя признава девството за състояние по-високо от съпружеството. Въпреки това обаче тя го смята за едно изключително състояние, присъщо само на някои хора. Но тя почита съпружеството като едно свето състояние и вярва, че само по изключителни висши християнски причини някой може да се отклони от него. Иначе всеки трябва да води съпружески живот съгласно Свещеното Писание за продължаване и размножаване на човешкия род в слава Божия.

За външен знак на брака служи самото съчетание на встъпващите в брак. Това съчетание, което се освещава чрез молитвите, преподава на съпрузите особена благодат на вяра и любов и единомислие в новия им семеен живот. Свещеникът е онзи, който благославя брачния съюз. За да встъпи някой в брак, изисква се, ако е мъж, да има най-малко навършени деветнадесет години и седемнадесет години, ако е жена. При това те трябва да са телесно и духовно здрави и да няма никаква друга пречка, за да не се благослови бракът им.

7. Свещенство

В Свещенството върху избраното лице архиереят възлага с молитва ръцете си и с това му преподава особен дар от Светия Дух, за да извършва тайнствата и да наставлява християните във вярата и за добри дела. Степените на свещенството са три: епископ, презвитер и дякон. Дяконът само служи при тайнствата, но не може да ги извършва. Свещеникът под надзора на епископа извършва тайнствата, без обаче да може да ръкополага. Епископът не само извършва тайнствата, но има и власт да посвещава свещеници и дякони.

Чрез Свещенството се дава на избраното лице духовна власт да управлява обществото на вярващите. Свещениците по думите на апостол Павел са служители Христови  и разпоредници на тайните Божии (1 Коринтяни 4:1). “Внимавайте, прочее, върху себе си – говори на свещенослужителите евангелистът – и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв” (Деяния апостолски 20:28).свещеникВидимият знак в Свещенството е ръковъзлагането. “Не занемаряй дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството” (1 Тимотей 4:14), пише апостол Павел на епископ Тимотей. Той прибавя още: “Затова ти напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане” (2 Тимотей 1:6). Апостол Павел бил възложил ръцете си над ученика си и това ръкоположение съобщило на този ученик благодатта. Той пише на същия свой ученик още: “Ръце на никого не възлагай прибързано” (1 Тимотей 5:22).

Този начин на съобщаване на свещенството, който се употребява от самото начало, Православната църква почита като установен от самия Христос. Само Той наистина е можел да установи такова тайнство, чрез което да се съобщава благодатният дар на Светия Дух. От посочените места на Свещеното Писание се вижда ясно, че наистина само Светият Дух облича в Свещенство онези, които приемат ръкоположението. Св. апостол Павел пък ни учи, че сам Иисус Христос е установил различните степени на пастирството, на което е поръчано да управлява Църквата (Ефесяни 4:11-12).

Също така ясно се вижда от Свещеното Писание, че само апостолите възлагат ръце и облечените от тях с пълно Свещенство, тоест епископите. Затова Църквата вярва, че извършител на Свещенството е епископът и че без ръкополагането на епископа свещенството не се съобщава.

Различия между християнските църкви относно тайнствата въобще

Римската църква винаги е признавала под името тайнства (Sacramenta) седемте богоустановени църковни тайнства, запазени в Източната Православна църква. Същевременно обаче Западната църква е допуснала и някои важни заблуждения в извършването на тези свети тайнства, за което ще стане дума по-долу.1436R-298347Англиканската църква дава наименованието тайнство само на Кръщението и на Евхаристията. Що се касае обаче до другите пет тайнства, тя утвърждава, че те са произлезли уж от едно извратено подражаване на апостолите. Те наистина са условия на духовния живот, които се одобряват от Свещеното Писание, но които нямат свойства на тайнства (Англикански катехизис, чл. 24). Въпреки това същата тази църква приема, че тези тайнства преподават благодатта. Така например тя учи, че ръкоположението съобщава свещенството (чл. 36). Освен това от цялото ѝ чинопоследование за посвещаване на епископ, на свещеник и на дякон се вижда, че това посвещаване се счита от нея необходимо за съобщаване на свещените степени. С изключение на Маслоосвещението, всички други тайнства са се запазили малко или много в Англиканската църква. А очевидно е, че с това им се дава за крайна цел Божията благодат. Тая християнска църква е длъжна прочее да съгласува обществения си молитвеник, или Катехизис, с тридесет и деветте члена на вероучението си и да изложи едно по-ясно и по-точно учение от онова, което сега изповядва. На дело англиканите приемат, че помазването е апостолски обред, но подражанието му, казват, е извратено. В какво се заключава обаче това мнимо предполагаемо извращение? В какво се различава нашето тайнство Миропомазване от онова, което се е употребявало по времето на св. апостоли? Съчинителите на тридесет и деветте члена на вероучението не могат да отговорят на това. Под влиянието на протестантския дух от времето на Реформацията те неусетно унищожиха един апостолски обичай под предлог, че той бил извратен, без да могат обаче да кажат в какво именно се състои това извращение.

Протестантите пък отхвърлят безусловно петте тайнства, за които Англиканската църква има несъвършено и противоречиво учение. Те приемат само две тайнства, тоест Кръщение и Причастие, което пък поради отсъствието на свещенство е просто един външен обред, защото наистина свещеникът е необходимият извършител на св. евхаристия, а протестантизмът е отхвърлил свещенството. Понеже кръщението може в изключителни случаи да се извърши от когото и да е  (и от мирянин), стига само то да стане с вода и с установените за случая думи, може да се каже, че само кръщението при тях е тайнство. Протестантите следователно имат само едно тайнство, колкото и да твърдят, че имат две.

Различия относно кръщението

Протестантите кръщават въобще чрез поръсване, тоест ръсят с вода кръщавания, като произнасят думите: “Кръщавам те в името на Отца и Сина и Светия Дух.”

В Западната църква кръщението става чрез поливане, тоест водата се налива над главата на кръщавания, като се произнасят горните думи. Този обичай не е бил общоприет на Запад през ХV век, както това се вижда от запазилите се от онова време требници. През ХIV век кръщението в Римската църква е ставало още чрез трикратно потапяне на кръщавания във водата[11].Tampere Orthodox ChurchВ Англиканската църква за децата е постановено да се кръщават чрез потапяне. За възрастните обаче се позволява или потапяне, или обливане водата над кръщавания (вж. Обществен молитвеник). От това обстоятелство може да се съди, че потапянето е правилният начин, по който става кръщаването в Англиканската църква.

Трикратното потапяне, което се практикува в Източноправославната църква, е най-правилният начин. В това отношение англиканите са най-близки до нас от всички западни християни.

И по-рано се спомена, че кръщението, което се извършва било чрез поръсване, било чрез обливане или пък чрез потопяване, е валидно, стига то да става само с установените за случая думи, казани от Спасителя. Обаче поръсване и обливане за обикновени, нормални случаи не се позволява, защото Поместните църкви нямат право да променят извършването на тайнствата, реда, който са установили св. апостоли, практикуван навсякъде още от апостолски времена.

Различия относно миропомазването

Православната църква учи, че миропомазването трябва да се извършва веднага след кръщението и че свещениците са обичайните извършители на това тайнство, така както и епископите. Тя учи също, че външният знак на тайнството е помазването, което става върху различните части на тялото. Освещаването обаче на св. миро става само от епископите

Римската църква е запазила в кръщението миропомазване, извършвано от свещеника. Обаче тя отличава това помазване от едно друго миропомазване, което се извършва после от епископа за възрастните. Това помазване, което е собствено нашето миропомазване, се нарича у католиците конфирмация (потвърждение). Според учението на тази църква служител на това тайнство е само епископът. Същевременно обаче тя не се е изказала положително, че извършването на миропомазване от свещеника бива безвластно (akuron). Много от западните богослови учат, че свещеникът може да извърши конфирмацията по пълномощие от страна на епископа. Рим винаги досега е признавал за действително миропомазването, което униатските свещеници извършват по нашия ритуал, тоест веднага след кръщението.

Относно външния знак на тайнството едни от римските богослови смятат, че е в помазването. Други учат, че е в ръковъзлагането, а трети най-сетне го смятат за безразлично – и в едното, и в другото.4201-69852До ХIII век миропомазването се е извършвало на Запад веднага слез кръщението. От това време обаче извършването на това тайнство се е предоставило на епископа, който го повтаря после.

Миропомазването, което се извършва от католическия свещеник веднага след кръщението, може да се счита за истинско. Конфирмацията обаче е един обикновен обред, защото и самите католици признават, че тайнството Миропомазване не може да се повтори. Ако те смятат конфирмацията за тайнство, това е едно ново беззаконие в Римската църква.

Англиканската църква е унищожила помазването при конфирмацията, а за външен знак на тайнството Миропомазване е запазила само ръковъзлагането. Тя е приела въведения в Рим през ХIII век обичай да отделя миропомазването от кръщението. Същевременно обаче е изпаднала и в друго заблуждение – относно служителя на това тайнство. И тя учи, че то може да се извършва само от епископа.

За протестантите, които не признават тайнството Миропомазване, не може и дума да става, защото те не са го запазили във вероучението си.

Различия относно покаянието, или изповедта

Покаянието трябва да се смята, 1) за добродетел, която се състои в разкаяние за направените грехове; 2) за тайнство, установено за отпущане на греховете.

Изповедта, разгледана като разкаяние за извършеното престъпление, е установена от Иисус Христос. В това са съгласни всички християни, които са съгласни още и в това, че покаянието самò по себе си не може да ни донесе опрощаване на греховете, но то черпи всичката си сила от изкупителната жертва на Иисус Христос.

Но само вътрешно ли трябва да бъде покаянието или е нужно още да се изразява и чрез външни дела като например пост, молитва и пр.?

Протестантите отказват второто условие. Затова са унищожили в своето вероучене всички външни страни на покаянието, а най-вече поста, който е най-важно и най-добро време за молитва и покаяние, време за душевно спасение. В това отношение те противоречат на самото Свещено Писание, което е пълно с наставления за покаяние, без което е немислимо нашето спасение, и съвършено са се уклонили от древната Църква. Последната пък още от времената на апостолите е имала всякога строго узаконение за външните деяния на покаянието, което се изразява в душевно сърдечно разкаяние за сторените грехове, разкаяние, съпроводено и с пост, и молитва.russian-orthodox-church_631Постът винаги ще заема едва ли не първо място в делото на нравственото ни усъвършенстване, ще служи винаги като средство, което очиства душата и сигурно я ръководи към добродетелта. Сам Спасителят със своя собствен пример ни е посочил поста като едно изпитание, на което заслужено могат и трябва да подхвърлят себе си грешните човешки синове. Нали Иисус Христос напуснал живота и се отдалечил в пустинята за пост и молитва? С това Той е показал на грешния човек лествицата, по която може да се качи на небето.

Този род бесове, казал веднъж Спасителят на своите ученици, не излиза освен с молитва и пост (Матей 17:1). Но ще дойдат дни, казва Той на друго място, когато ще им отнемат младоженеца, и тогава през ония дни ще постят (Лука 5:35).

Тези и много други места от Евангелието ясно показват, че постът е необходим в християнската Църква. Той обаче, казва св. Иоан Златоуст, макар и много полезно лекарство, често бива безполезен за такива, които не знаят как да го употребят. Мнозина постят само за това, че трябва да постят. Те забравят, че въздържанието от известна храна е само средство за постигането на нещо по-възвишено, поставят в него такава цел, каквато той не може да има. Това, разбира се, е крайност, която е повече плод на едно свещено невежество.

Протестантите забравят, че постът и изповедта са били в обичайна употреба още в апостолските времена. Изповед, била тя тайна или явна, е имало всякога в Църквата. Явната изповед е излязла от употреба още през IV век. От V век нататък историята на християнската Църква познава само тайната изповед, която се прави пред Бога посредством свещеник. Доказателство за това ни служи също и Арменската църква, която по едно просто недоразумение се отдели от Източната през V век и оттогава до днес има само тайна изповед.

Православната и Арменската църква почитат изповедта като външен или видим знак на тайнството Покаяние. Обаче не в този смисъл, че изповедта трябва всякога да става изрично и с жив глас. Тя може да стане и посредством някой даден знак, ако собствено тайнството Изповед не е възможно, например при глухонеми и пр.

Духовната страна на тайнството пък е решението на свещеника или разрешителната молитва на изповедника, чрез която се прощават греховете в името на Бога.

Налаганите наказания на каещия се не представляват част от тайнството. Те са просто изпълнение на църковните заповеди и свидетелство на разкаянието, което трябва да съпровожда изповедта.

В това отношение Римската църква е изпаднала в заблуждение. Тя отличава изповеданието на греховете от разкаянието. Последното тя нарича съкрушение, а под думата “удовлетворение” въвежда външните упражнения на покаянието като съществена част от тайнството. Следователно Католическата църква учи, че тайнството Покаяние има четири части: изповед, съкрушение, разрешение и удовлетворение.orthodox-cross1Само обаче вследствие на едно схоластично мъдруване тази църква е могла да отдели изповедта от разкаянието. Разкаянието е един акт, едно решение да се покаем и поправим стореното зло. Без разкаянието самата изповед е невъзможна. Вследствие на тези погрешни и тънки различия Римската църква е достигнала дотам, че да противоречи сама на себе си. Тя приписва четири части на едно тайнство, което не може да има нищо друго освен две страни: формата, или външния знак, и освещаващото духовно действие. Като смятат за част на тайнството и някакво си удовлетворение, външните упражнения, католическите богослови изпадат в голяма грешка, защото те не могат да бъдат нито веществото, нито формата на тайнството Изповед.

Отпущението на греховете, или така наричаните у католиците индулгенции (indulgences), представляват също едно много важно заблуждение на Рим в тайнството Покаяние, или Изповед. Тази Църква е кощунствала в случая с християнското учение за спасението на хората, за да постигне свои користни и други низки цели. Това обстоятелство роди и инквизицията за съдене на грешниците и еретиците. Тези папски духовни съдилища, плод на душевно слепите римски епископи и техните креатури – свирепите иезуити, измъчиха и умориха стотици хиляди хора, като не жалеха нито старци, нито деца. Те умориха и погубиха най-дееспособните синове на великите нации и напоиха земята с потоци от топла човешка кръв.

Индулгенциите противоречат на евангелското учение, поддържано от св. Православна църква, за заслугите на нашия Господ Иисус Христос. Това католическо заблуждение се основава, както казахме и на друго място, преди всичко на едно погрешно понятие за заслугите на светиите, които безразлично се смесват със заслугите на Спасителя в предполагаемото съкровище, измислено от папите. Според православното учение никой от хората няма пред Бога лични заслуги и всяка наша заслуга са заключава просто в заслугата на Иисус Христос, чрез която само ние получаваме спасението си. Ако заслугите на светиите могат да се прехвърлят върху ни чрез папите, за да ни се простят греховете, тогава всеки може да отбегне много трудните дела на покаянието и ние можем по един лесен начин да се оправдаем за извършеното. При това човек недоумява как може това учение на Римската църква да се съгласува с учението за чистилището, което е друго едно заблуждение и явно противоречие.orthodox priestЗападната църква допуска също така много важни заблуди и относно начина, според който се извършва тайнството Изповед. По начало тя учи наистина, че е необходима само изповедта на смъртните грехове. Същевременно обаче тази църква самопроизволно е умножила смъртните грехове. Изповедта се е обърнала при нея в едно много опитно изкуство, в което първенствуват лукавството и безнравствеността. Опитните пък в това изкуство намират в него такива изгоди, от които нравствеността не може да очаква никаква полза. Католическата изповед, която става в един вид таен гроб, наречен Confessional (изповедалище), заключава в себе си много пъти такива потайности, вредни за нравствеността и на най-светите чувства на каещия се. Тук се крие причината, поради която на Запад изповедта е станала предмет на едно отвращение.

Източната църква няма нито изповедалници, нито казуисти, нито някакви си условни смъртни грехове. Според католическите казуисти и иезуити човек може да оправдае себе си и от изпълнението на най-строгите задължения на съвестта.

В Православната църква този, който се изповядва, стои прав в храма пред иконата на разпнатия Спасител. Така също и духовникът стои прав отстрани, облечен в свещеническа одежда. Той най-напред припомня на каещия се, че се изповядва на самия Бог. След това изслушва изповедта му, дава наставленията си и най-сетне, като поставя на главата му епитрахил, знак на свещеническия му сан, произнася разрешителната молитва в името на Иисус Христос, чийто служител е той. Тази изповед, в която всичко става чинно, свято, достолепно, не може както римската да се порицава, нито пък наистина се е порицала някога. В изповедта на Православната църква прочее нищо не показва нито шпионство, нито нечисто любопитство. Тя е едно съкрушено разкаяние за греховете ни пред Бога, съпроводено със смирение и благоговение. Тази е разликата между римската изповед, пълна с всякакви злоупотреби, които историята познава, и православната изповед, която е едно животворно и спасително установление.

Англиканската църква е запазила по начало тайната изповед, съпроводена от разрешителна молитва на свещенослужителя.

Начинът на разрешението в тази църква е съгласуван с начина на Източната относно съществените изрази. Обаче изповедта в Англиканската църква е излязла от употреба. Вероятно това е станало вследствие на силно противодействие против римското установление. Междувременно обаче много англикански свещеници изповядват вярващите, пристъпващи към тайнството Изповед, и им дават прощение. Колкото Англиканската църква при това и да не причислява покаянието към собствено наричаните тайнства, все пак го смята за един свещен обред, чрез който се подава благодат на каещия се християнин.

Що се отнася до външните дела на покаянието, по начало тя ги приема. Тя е запазила в своя календар и великия пост, и дните на покаянието, които нарича, както и римската, четири времена и приготовления (Quator tempora vigilia). Англиканската църква следователно е много отдалечена от протестантството относно делата на покаянието. В това отношение тя има нужда да допълни и изясни някои части от учението си, за да се съгласи с Православната църква.

_____________________________

*Източник – http://velikdunchev.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[10]. Схизмата върху Българската православна църква е провъзгласена на 14.09.1872 година и е вдигната на 22.02.1945 година.

[11]. Вж. D. Martese, les rites sacres de l’Eglise.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s