ИСТИНИТЕ НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА – продължение*

(Кратко изложение на основните истини на православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви)

Иеромонах д-р Антим Шивачев

Догматите на Православната църква

Основните истини на Православната църква са изложени накратко в Никейския Символ, тоест в изповеданието на вярата, което съставиха и издадоха двата първи Вселенски събора – в Никея (325 година) и в Цариград (381 година).

Той гласи:

библияВярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца и чрез когото всичко е станало; Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Дух Свети и Дева Мария, и стана човек; и бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден според Писанията; и се възнесе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край. И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и който е говорил чрез пророците. В една, света, вселенска и апостолска Църква. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете. Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век! Амин!

Света Троица

“Вярвам в един Бог Отец… И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния… И в Духа Светаго, Господа.”

От трите първи раздела на Символа първият се отнася до Бог Отец, вторият – до Сина, а третият – до Светия Дух.

Символът на вярата, в който всеки християнин е длъжен да вярва, обхваща прочее учението за Света Троица. Съществуват в един Бог три лица, тоест ние, православните християни, признаваме за истина, че съществува Бог, височайш и всесъвършен Дух, Един по съществото си, а троичен в лицата – Отец, Син и Свети Дух. Те образуват от себе си Троица единосъщна и неразделна. Този триединен Бог всичко съдържа в своята власт и всичко управлява. Той е създателят на небето и земята и на всичко, което виждаме и което не виждаме.st. trinity2Бог Отец е начало всемогъщо, от което произхождат преди вековете: Синът чрез раждане, а Светият Дух чрез изхождане. Бог Син е роден предвечно от Отца, чрез когото се прояви Божието могъщество в създаването на всяко възможно битие. Дух Свети, произхождащ от Отца, има следователно Божествено Естество, на което подобава поклонение неразделно с Отца и Сина.

Трите лица, които имат едно и също Божествено естество, се различават по личните си свойства. Личното свойство на Отец се състои в това, че Той е началото. Личното свойство на Сина се заключава в това, че Той е предвечно роден от Отца. Най-после личното свойство на Светия Дух е това, че Той изхожда преди вековете от Отца. Съществуват следователно две различни действия у Отца в качеството Му на начало. Едното се нарича раждане и има за предмет Сина, а другото се казва изхождане и се отнася за Светия Дух. Тия две действия, непостижими за човешкия ум, имат за последствие вечната проява на Сина и на Светия Дух.

В Света Троица не трябва нито да разделяме съществените свойства, нито да смесваме личните. Защото, ако припишем на лицата различни съществени свойства, бихме създали много богове и бихме нарушили догмата за единството на Бога. Ако ли пък, напротив, отдадем на друго лице личното свойство на едно лице, в такъв случай би се унищожило личното различие и така нарушаваме догмата за троичността на лицата. Най-после, ако личното свойство сметнем за съществено свойство, бихме отдали на трите лица, имащи еднакво същество, онова, което принадлежи само на едно лице.GOD THE FATHERОсвен вътрешното и вечно двояко действие Отец има още и едно външно действие, предмет на което е видимият и невидимия свят. Първият се състои в създаването на веществения, видимия свят, а вторият – на невидимия, например ангелите.

Външното действие на Отца се извършва чрез Сина, а Светият Дух освещава с благодатта Си и двата свята вследствие на посланието, което получава от Отца и Сина. Това послание се проявява особено, от една страна, в ония боговдъхновени и избрани мъже, които подготвяха човечеството да посрещне достойно идването на Месия. От друга страна, то се проявява в Църквата чрез влиянието на Светия Дух върху вярващите и в опазването на залога на Божественото учение.

Голяма заблуда би било да смесваме пращането на Светия Дух от Отца и Сина с предвечното Му изхождане, чрез което се произвежда. Защото това изхождане става само от Отца, единственото начало в Света Троица, и никой не може нито пряко, нито косвено да даде това предвечно изхождане на Сина, без да засегне самата догма за троичността на лицата.

Различието между християнските църкви относно догмата за въплъщението

В днешно време много протестанти, в едно със старите еретици, социнианите, приемат, че Иисус Христос не бил Бог, а просто човек, надарен от Бога с превъзходни качества. С това тези заблудени хора отхвърлят и Свещеното Писание, което уж приемат за правило на вярата. В Писанието се казва: “В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото… и Словото стана плът, и живя между нас” (Иоан 1:1, 14). “Аз и Отец едно сме” (Иоан 10:30). “Който е видял Мене, видял е Отца… Аз съм в Отца и Отец е в Мене” (Иоан 14:9-11).

По-първите протестанти и всичките други християнски общества се съгласяват с Православната църква относно догмата на въплъщението.

Римската църква обаче косвено нарушава този догмат чрез поклонението, което отдава на светото сърце на Иисус. Подобно едно поклонение трябва да се въздава само на божественото лице на Иисус Христос. Не е позволено прочее да се покланяме на човешкото естество на Иисус Христос, взето самò по себе си, а още повече на една част от тялото Му. Римската църква за свое оправдание на първо време казваше, че това поклонение се отнася до самото лице на Иисус Христос. Днес обаче по-голямата част от католическите църковни писатели направо учат, че сърцето на Иисус заслужава самò по себе си поклонение.

Протестантите не приемат безусловно наименованието Дева, което се даде на св. Мария в Никейския Символ, като твърдят, че тя имала уж и други деца. Обаче тъкмо в това свое твърдение те отстъпват от правилото си, според което трябва да се приема само онова, което се намира в Свещеното Писание. А знае се, че в Писанието никъде не се споменава за други деца на св. Дева Мария. Онези, които се наричат там братя Иисусови, представят се същевременно като чеда на друга Мария, съпруга на Клеоп. Свещеното Писание посочва Мария Клеопова като сестра на Дева Мария, а чедата ѝ – като братовчеди на Иисус, защото в древността името братя се давало и на братовчедите.

Православната църква вярва заедно с цялата първобитна Църква, че Иисусовата майка е била Дева преди, по време на и след божественото раждане, както също и в самото действие на зачатието.HolyTrinity and St. MaryРимската църква чрез папа Пий IХ измислила друг един нов догмат – за непорочното зачатие на Дева Мария. Това ново католическо учение не касае нас, православните. Ние си имаме наше вероучение за светата Дева, което ни е открило Божието Слово; ние вярваме, че всички хора, според учението на Свещеното Писание, са заченати в първородния грях и никой освен Сина Божи не е бил освободен от него. Така също, разбира се, и Пресвета Дева Мария не е била освободена от този грях. Тя била предочистена от него чрез Светия Дух и нея, Приснодева, ние почитаме, като присноблажена и пренепорочна и майка на Бога нашего, по-честна от херувимите и по-славна без сравнение от серафимите, защото се е удостоила да роди от Светия Дух Изкупителя Христос, нашия Бог. Учението за непорочното зачатие е изникнало на Запад в умовете на римските богослови около папа Пий IХ, там то е узряло и станало догмат – Западът нека и да си го държи. Източната, Православната църква не може да разбира как едно учение, колкото и благочестиво да е на пръв поглед, може да изниква, да съгрява и догмат да става; тя не признава нови догмати. Тя знае само да пази онзи залог, който нейният Божествен Жених ѝ е поверил. Само към този залог се придържа Православната църква, като не забравя и думите на Апостола, който казва: “Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде” (Галатяни 1:8). Според това Православната църква отхвърля всяко ново учение за вярата. А го отхвърля просто затова, защото е ново; отхвърля, а следователно и не признава и новото учение на латинците за непорочното зачатие на преблагословената Дева Мария като противно на залога, даден от Иисус Христос на Църквата.

Светът

“Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.”

Външното действие на предвечното Начало се прояви чрез Сина и има за последствие сътворяването на света, тоест на целокупността на всички възможни същества, които не съдържат в себе си причина за битието си.

Съществуват два свята – един видим и един невидим. Единият представлява веществените твари, а другият – духовните същества. Всичко, което не може да доловят нашите чувства, е невидимо. Всичко пък, което подлежи на нашите чувства, е видимо.

От духовните същества познаваме Ангелите и човешките души. Ангелите са духове безплътни и чисти. След сътворението им те били подложени на изпитание в упражняване на свободната си воля. Едни от тях останали верни. Те са добрите ангели. Добрите пък, които се възгордели, изгубили достойнството си. Те са злите ангели, или демоните, чийто началник е Сатаната.god of father 2И едните, и другите действат непосредствено в земния свят. Първите за добро, вторите – за зло. Действието обаче и на едните, и на другите е подчинено на върховната воля на Бога (Откровение 12:7-9; Матей 4:1, 12:24, 13:39, 14:27; 1 Коринтяни 7:14; 1 Петр. 5:8).

Съществуват следователно непрекъснати сношения между духовния и веществения свят. Невидимият свят е необятен. Той не е ограничен от едно пространство, подобно на това, което определя начина на съществуването на видимия свят. Той се намира в такова едно особено състояние, което го отличава съществено от всичко, което се намира вън от него. Бог проявява там по особен начин своята слава пред добрите ангели и душите на праведниците. Това се нарича небе. Злите ангели пък, напротив, се намират в едно състояние на осъждане, което се казва ад. Душите на всички грешници ще бъдат в подобно състояние след последното решение. Тогава тяхното състояние ще бъде окончателно, както е и на злите ангели, или демоните.

Различия между християнските църкви относно догмата за света

Според учението на Римската църква душите на онези верни, които преди смъртта си са се покаяли, но които не са могли да принесат достоен плод за покаянието си на земята, се намират в така нареченото чистилище (Пургаториум). Тук душите, за да удовлетворят Божията правда, търпят мъки (които могат да бъдат облекчени посредством молитвите на верните, милостинята, а най-много посредством безкръвната жертва), докато не се очистят съвсем и по този начин се удостоят с вечното блаженство.

Следователно според Латинската църква освен рая и ада съществува и едно трето място, което се нарича чистилище. Душите на ония верни, които се намират в чистилището, могат и сами да се очистят чрез мъките, които търпят там. Молитвите на живите верни пък могат да облекчат мъките им и много да им помогнат по-скоро да се освободят от тях и да влязат във вечното блаженство.

Православната църква също така учи, че душите на някои верни, които с вяра и покаяние са умрели, но не са принесли достойни плодове на покаянието за греховете си, макар и да са се очистили от тези грехове, търпят мъчения след смъртта си, но да се освободят съвсем от греховете си и да добият пълно опрощение, могат само чрез молитвите на живите си братя, чрез милостинята и най-много чрез безкръвната жертва. Средно място между рая и ада, в което да се намират тези души, които на земята не са се очистили от греховете, Православната църква не признава.Jesus Christ, as God, The 2nd Person of St. Trinity, Creates AdamЕто учението на Православната църква: “Няма особено средно състояние на човеците между тези, които отиват на небето, и между ония, които отиват в ада. Обаче много души на грешници се освобождават от веригите на ада, но не сами от себе си или чрез мъченията си, но чрез добрите дела на живите човеци и посредством църковните молитви, а особено чрез безкръвната жертва, която Църквата всеки ден принася за всички живи и всички мъртви, защото Христос за всички умря… Душата след смъртта не може нито да се очисти, нито да се покае, нито да направи нещо, което би могло да я избави от ада. Само божествената литургия, молитвите и милостинята, които живите правят за нея, много могат да помогнат, за да я освободят от веригите на ада[1]. Никъде в Свещеното Писание не се говори за чистилищния огън, тоест че има някакво си привременно наказание, което да чисти душите от греховете след смъртта… Душата след смъртта не може да приеме никакви църковни тайни. Ако тя би могла да направи нещо за изкупване на своите грехове, тогава би могла да има дял в тайнството на покаянието. Но понеже това противоречи на православното учение, Църквата постъпва правилно, когато принася за покойниците безкръвна жертва и се моли Богу да им прости греховете[2]”.

След смъртта и особения Божи съд (Сирах 9:26; Евреи 9:27) душите на покойниците според учението на Православната църква не се намират все в еднакво състояние: душите на праведниците блаженстват, а душите на грешниците се мъчат. Нито първите обаче чувстват пълно блаженство, нито вторите пълно мъчение. Съвършеното блаженство, както и съвършеното страдание ще настъпят тепърва след общото възкресение, когато душата се съедини с тялото, в което праведно или порочно е живяла (2 Коринтяни 5:10; 2 Тимотей 4:8; Матей 3:41-42).

Мястото, където отиват душите на праведниците след съда, и самото им състояние там се представя различно в Свещеното Писание. Това място се нарича рай (Лука 23:43), лоно Аврамово (Лука 16:22), царството небесно (Матей 5:3,10; 8:11), царството Божие (Лука 13:28-29; Матей 6:33; 1 Коринтяни 15:50), дом на небесния Отец (Иоан 14:3), град на Бога живаго, небесен Иерусалим (Евреи 12:22; Галатяни 4:26). Всичките тези различни названия означават едно и също място. Според учението на Православната църква те означават небето[3].Състоянието на душите на праведниците и тяхното блаженство различно се представя в Свещеното Писание – според заслугите на съответния покойник. Във всеки случай то е вече блаженство, макар непълно и несъвършено, и е предначертание на вечното блаженство, както казва св. Иоан Златоуст.The resurrection in the last dayМястото, където отиват душите на грешниците след особения съд, се нарича ад (Лука 16:23; Деяния апостолски 1:51), тъма крайна, външна, кромешная (Матей 22:13, 25:30, 46), тъмница на духовете (1 Петр. 3:18), бездна (Лука 8:31), подземно място (Филипяни 2:10), пъкъл (Матей 5:22, 10:28), геенна огнена (Матей 13:50; Лука 12:2). Но всичките тези названия показват само едно нещо – означават ада. А къде се намира този ад? Свещеното Писание никъде нищо не говори, а Православната църква, като не мъдрува повече от онова, което ѝ е предадено, се придържа към думите на св. Иоан Златоуст, който казва: “Питаш къде и на кое място се намира пъкълът? Но какво ти влиза това в работата? Тебе ти е потребно да знаеш, че пъкълът го има, а не това къде е скрит… Според това ние няма да разпитваме къде е той, но ще гледаме да го избегнем[4].”

Освен небето и ада, или рая и пъкълът, православната Църква не познава друго място за душите на умрелите.

Учението на Римската църква за чистилището в строгия смисъл на думата е плод на схоластическата епоха в римското богословие. Католическите схоластици твърдят, че като се моли за покойните, Православната църква на дело (de facto) признава римското чистилище, макар и да го оборва с думи. Но всъщност няма нищо по-безсмислено от това твърдение. Православните се молят за своите покойници, а в същото време всякога ще отричат, както и днес отричат чистилището. Православната църква вярва, че душите на умрелите, които са се покаяли преди смъртта си, но не са имали време да принесат плодовете на покаянието, отиват изключително в ада и че от ада могат да се освободят само чрез молитвите на Църквата. Като се моли следователно за тези души, тя се моли щото Господ да ги освободи именно от ада, а не от друго някое място. Молитвата на св. Василий Велики, която Православната църква често повтаря, показва каква е нейната вяра по този въпрос. Ето тази молитва: “Владико на всичко, Боже, Спасителю наш на всичките краища на земята и на моретата, Който слушаш молитвите, които Ти изпращаме за ония, които са в ада, и Който ни даваш надежда, че ще им простиш мъките и ще ги утешиш, чуй гласа на смирените твои слуги, които Ти се молим сега, и упокой душите на починалите Твои слуги на място светло, в място блажено, в място прохладно, в което няма никаква болест, нито жалост, нито въздишки, и пресели ги в жилището на праведните и им подари мир и опрощение. Не могат мъртвите да Те славят, Господи, нито ония, които са в ада, да Те задоволят, но ние, живите, Те благославяме и Ти се молим, и очистителни молитви и жертви Ти принасяме за техните души.”Illustration for Inferno by Dante Alighieri Canto XVIII lines 116 and 117 by Gustave Dore 1832 1883 French artist and illustratorКъм неправилното понятие на римляните във връзка с учението за чистилището и с учението за упокойните молитви са се придържали и протестантите, но като отхвърлиха и молитвите за мъртвите, те направиха ново кощунство. Ако се бяха обърнали към древното вярване на Римската църква, която преди също както Православната църква се е молила за освобождаването на душите от ада, не биха изпаднали в такова заблуждение. Протестантите твърдят, че със смъртта престава всяко сношение между избраниците на небето и вярващите на земята и последните вече не могат да прибягват до молитвите на първите. Смъртта според протестантите е едно окончателно разцепление между двата свята, невидимия и видимия. Това явно противоречи на самото Свещено Писание.

В двадесет и втория член от своето Изложение на вярата Англиканската църква изцяло отхвърля католическото учение за чистилището и ходатайството на светиите, без да различава истинското от лъжовното в това учение. Обаче тази църква е запазила в своя календар празниците за светиите, които почита в обществените богослужения. Следователно тя почита и чества светиите, но не се обръща към тях с молитви. Изглежда, че в случая тя иска да избегне упреците на протестантите за някакво си идолопоклонническо служение, упрек, хвърлен по адрес на християнските църкви, което е едно заблуждение на тия отстъпници от евангелското учение. Молитвите към светиите сами по себе си съвсем не могат да се сметнат за някакво си идолопоклонничество. Ако вярващите могат и са длъжни, докато са на земята, да просят взаимните си молитви; ако самият апостол Павел е просил за себе си молитвите на вярващите, които той самият бе възродил във вярата, защо да се откажем и ние да просим молитвите на онези, които са близо до Бога и които смъртта никак не е разделила от тази християнска Църква, на която те служат за слава и подпора? Смъртта не унищожава съществуващите връзки между вярващите. Следователно последните могат и трябва да се молят един за друг и да просят взаимно молитвите си. Така погледнато, моленето на светиите не е никакво идолопоклонство, както не е идолопоклонство и почитането, което им се отдава. Светиите се смятат за наши посредници в най-строгия смисъл на думата, както и вярващите, на които просим молитвите на този свят.Illustration for Paradiso by Dante Alighieri Canto V lines 99 and 100 by Gustave Dore 1832 1883 French artist and illustratorПротестантите не признават правото на Църквата да се моли за онези християни, които са напуснали този свят (вж. Символа, изпратен с окръжно писмо на самоковските протестанти, стр. 5, т. 9). В своите книги обаче те признават законността на тази молитва със следните думи: “Истинските чада Божии на небето и земята са едно в Христа, който им е глава и Спасител, и те трябва да явяват това единство чрез братска любов и взаимно ходатайстване един за друг” (вж. техния “Християнски катехизис”, стр. 173). Същата тази истина, че зад гроба по молитвите на Църквата може да има прощение на греховете, протестантите признават в своето “Тълкуване на Новия Завет” със следните думи: “Человеците тогава (на Страшния съд), ще бъдат разделени на два разреда и само на два, макар че ще има разни степени във всеки разред (1 Коринтяни 15:41; Даниил 12:3; Лука 12:47-48); тогава тези два разреда ще бъдат разделени един от друг и това разделение ще бъде окончателно (к. н.) и вечно (“Тълкувание на Новия Завет”, Цариград, 1894, стр. 286,   130). Не е ли това едно въпиющо противоречие? Но стига толкова.

Английската църква, макар да не се обръща с молитва за ходатайство на светиите, всъщност се моли за покойниците, както това показва нейното погребално последование, поместено в Молитвеника ѝ. Въпреки че това учение за покойните да не е ясно изразено от Английската църква, която също отхвърля римското учение за чистилището, то обаче съществува в богослужението ѝ. Изглежда, че е излязло само от употреба.

Днешната Римска църква, прочее изповядва едно заблуждение относно състоянието на душите, които нито са още осъдени, нито са приети на небето. Учението ѝ за чистилището няма никакво основание, нито в Свещеното Писание, нито в Свещеното Предание. Нещо повече, то е противно на евангелското учение, което учи, че живите, а не мъртвите трябва да се каят. То е противно и на учението на светите отци, които всякога са проповядвали, че само в този живот ние можем да се поправим, а след смъртта никой нищо не може да направи за полза на душата си и следователно да задоволи по какъвто и да е начин или където и да било Божията правда. “Преминава образът на този свят и кратък е нашият живот. Ако сега, когато имаме време и леснина да правим добро и избягваме злото, не се възползваме, после ще бъде напразно да оплакваме сами себе си, защото след смъртта покаяние не бива. Докато сме живи още, има възможност, като се покаем, да добием някаква полза, и като се очистим от греховете, да се удостоим с Божието милосърдие; но ако пропуснем днешното време, смъртта може ненадейно да ни завари, и тогава, колкото и да се каем, няма да добием никаква полза”, казва Златоуст. Същото повтарят и всички други свети отци.

Учението на първобитната Църква за покойниците е запазено от всички най-стари литургии, както и тази, която е позната под името на св. Иаков Иерусалимски. Всички тези литургии съдържат молитви за починалите. Св. Кирил Иерусалимски през IV век е изразявал вярването на древната апостолска Църква по този въпрос, като е казвал в едно от огласителните си (V) слова: “Душам живших прежде нас бывают весьма полезны наши молитвы о них при совершенiи святой и страшной бескровной жертвы.”Illustration for Purgatorio by Dante Alighieri Canto XXIX lines 80 to 82 by Gustave Dore 1832-1883 French artist and illustratorСлед всичко това, което казахме, нека се надяваме, че един ден, когато огрее по-силна светлина и захване да разпръсва тъмнината, истинският дух и ревността на християнската вяра ще освободи Христовото учение от нанесените в него прибавки в мрачните времена на човешката история и ще възстанови това свое учение в оня образ, в който то като залог е предадено и запазено само в св. Православна църква.

Въплъщение

Вярвам… в единия Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове; Светлина от Светлина, истински Бог от истински Бог, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало; Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана човек.

Вторият член от Символа на вярата се отнася до Сина Божи, Който стана човек, за да възроди и изкупи света за нов живот чрез своето самопожертвувание на Голгота.

Бог има един само Син, Своето Слово, Който е вечното изражение на битието Му и Който се е родил предвечно. Само Словото е, Което от вечност е произлязло от Началото, тоест от Отца чрез раждането. Този акт се е извършил преди всички векове. От това следва, че Отец никога не е бил без Сина. Иначе би било възможно да се предположи, че е било време, откогато Синът е почнал да съществува. В този случай Той би влязъл в реда на всички творения. Словото прочее е вечно изхождане от вечното Начало, светлина от светлина, истински Бог от истински Бог, роден, а не сътворен, единосъщен на Отца, тоест Той има една същност с Него, защото, ако нямаше същата същност, би бил творение, ако се предполагаше в едно с арианите, че естеството на Сина е подобно с естеството на Отца. В такъв случай Той щеше да е получил естеството си не чрез вечно раждане, но чрез едно действие, което, като не е необходимо в Бога, би представлявало едно външно дело (ad extra), следователно едно творчество.The Birth Of Jesus 3

Бог е действал относно случайните същества чрез Своето Слово. Следователно чрез Него е дал битието на всички същества, които съставят двата свята, невидимия и видимия.

За да възроди и спаси от грях човешкия род, Синът слязъл от небесата, тоест явил се е в земния свят, вън от невидимия. Въплътил се е, тоест съединил се в едно съвършено човешко естество, което съставило с Него само едно божествено лице на име Иисус Христос.

Името Иисус значи Спасител, защото Той е дошъл в света да спаси хората от първородния грях. Той стана и Христос или Помазаник поради свещената Своя мисия да възроди света към нов живот. Божественото и човешкото естество са съвършени в Христа. В същото време обаче те са така напълно различни едно от друго, че не е възможно да се припише на едното това, което принадлежи на другото. При все това всичките свойства трябва да се отдават на Лицето, което е едно. Така в Иисус Христос съществуват две воли, едната – божествена, а другата – човешка, и две действия. Но човешката воля и човешкото действие са подчинени на божествената воля и действие.

Тялото на Иисус Христос не почива на законите на човешкото раждане, защото Спасителят не е причастен в първородния грях. Той се е заченал от Светия Дух в Мария, която останала Дева преди, по време на и след раждането така чудно, както и самото зачатие на Иисуса Христа.

_______________________________

*Източник – http://velikdunchev.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Правосл. Исповедание; ч. I, отговор на 64 въпрос.

[2]. ibid, отговор на 66 въпрос.

[3]. Правосл. Исповед, отговор на 67 въпрос.

[4]. Св. Иоан Златоуст, Беседа ХХХI към Римляните.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s