Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи (протоиерей Георги Флоровски).
Както при основаването на материалната действителност, така и при усилията за съставяне на по-пълно понятие за Бога посредством ума, могат да се схванат определени белези, които са свойствени на непознаваемата Божия същност. Така например едни от основните свойства на Бог Отец са нероденост, вечност, нетленност. ,,Говорим – отбелязва също така св. Василий Велики, – че Бог е във всякакво отношение нетленен и нероден, назовавайки Го с тези наименования при различните по-задълбочени разсъждения (епинии). Защото, когато обръщаме поглед към изминалите векове и установяваме, че Божият живот се простира по-далеч и над всякакво начало, тогава Го наричаме нероден; а когато вникваме с ума си в бъдещите си векове, където няма никакъв предел за Необятния, Безграничния и Безкрайния, Го именуваме Нетленен. Поради това, както вечността на живота се нарича нетление, така и безначалността се именува нероденост, ако едното и другото определяме умозрително[50]”. По този начин – по пътя на по–задълбочените разсъждения (епинии) за Бога – могат да бъдат употребени многобройни определения, отнасящи се до Божията природа, като всяко едно от тях съответства на нещо действително или свойствено за Него. И св. Евангелие изобилства с примери, където ,,епиния” се употребява по сходен начин. «Нашият Господ Исус Христос в ония места, където говори за Себе Си, като разкрива на хората човеколюбието на Бога и благодатта на домостроителството, означава това с различни названия, употребявайки за Себе Си сравнения като врата (Иоан 10:9), път (Иоан 14:6), хляб (Иоан 6:51), лоза (Иоан 15:1), пастир (Иоан 10:11), светлина (Иоан 8:12). И не защото Той е многоименен, тъй като не всички имена имат помежду си един и същи смисъл. Едно значение има светлина, друго – лозата, друго – пътят, друго – пастирът… Бидейки една Личност, Той употребява за Себе Си различни имена и названия и поради различието на действията и предвид различното отношение към облагодетелстваните, Той си служи с различни имена… Нарича Себе Си лоза, защото пусналият в Него корени чрез вяра храни изобилието на добрите дела, нарича Себе Си хляб, защото Той е храна за разумния човек… По този начин, който разглежда тези имена, той ще открие различни определения, получени вследствие на по-задълбочени разсъждения (епинии), за едно и също действащо лице[51]».
Наименованията обаче не изразяват съкровената Божия същност и се отнасят до свойствата, действията и проявите (или ,,енергиите” според терминологията на св. Василий Велики) на Бога в света. «Божията същност е немислима за човешките познавателни възможности и е съвършено неизразима[54].» Светият отец учи, че едно нещо е същността, за чието изразяване не е намерено още понятие[55] и друго е значението на образните понятия, сравнения и определения за Божиите свойства и чудните му дела (енергии) в сътворения свят. Божията същност е непостижима за никого, освен за Единородния Син Божи и Светия Дух. «А ние, ръководени от делата Божии и разбирайки Твореца чрез вникване в творението, придобиваме познание за Неговата благост и премъдрост. Това е и онова, «що може да се знае за Бога» (Римл. 1:19), «явено от Бога на човеците[56]». А в едно от писмата си до Иконийския епископ Амфилохий той пише: «Ние признаваме, че познаваме нашия Бог по действията, но не даваме обещание да се приближим към същността. Тъй като Неговите действия достигат до нас, обаче същността Му си остава непознаваема[57]». Това е основната теза, която той последователно и аргументирано поддържа при оборването на евномианската ерес, според която Бог е напълно познаваем, тъй като самият човек е част от Божествения Дух и с нищо не се различава от Него. От своя страна в защитната си реч Евномий използва развитата от Платон в диалога ,,Кратил” теория на имената, а именно, че Бог е Автор и Законодател на имената, употребявани от хората. Познавайки името на дадена вещ от материалния свят, човек постига и нейната същност. Така и по пътя на логическите определения и наименования за Бога може да се вниква непосредствено в Самата Божия същност, до нейната познаваемост в пълнота. Върху философските основи отчасти на платонизма и най-вече на аристотелизма – интерпретирани тенденциозно и едностранчиво – евномианството стига до крайни рационалистически изводи и богословски натурализъм. «В системата на Евномий християнството загубва всякакъв религиозен характер и се превръща в логическа схема на отвлечени понятия, в най-чист рационализъм, който не съдържа нищо тайнствено[58]».
В действителност в центъра на полемиката, водена от св. Василий Велики, а така също и от св. Григорий Нисийски, при оборването и преодоляването на евномианската ерес, стоят догматическите спорове за утвърждаване в Православието на правилното вероучение за Св. Троица. Но заедно с това с цялата му дълбочина е поставен и проблемът на наименованията. Антиевномианската полемика разкрива пред християнското съзнание, че въпросът за името не е само една философска подробност или предмет на граматиката, езикознанието и семантиката, но че той има пряко отношение и към богословието[59]. И ако лингвистичната философия се възприема като явление, възникнало и оформило се в по-ново време, то трябва да се отчита и обстоятелството, че нейната проблематика в богословската форма бе чувствително застъпена именно от св. Василий Велики при оборването на евномианските уклони от истинското учение на Православната църква.
С дълбоко прозрение св. Василий Велики предпазва от ,,очовечаване”, от принизяване на възвишената идея за Бога и от привнасяне на несвойствени за Божеството категории, понятия и представи, отнасящи се до познанието на материалната действителност. Като изтъква предимствата на апофатическия метод в богознанието, той нарича отрицателните наименования още и ,,наименования на забраната”. Например, когато наричаме (Бога) нетленен – разсъждава той, – като че ли говорим на себе си или на слушащите: ,,не мисли, че Бог подлежи на тление; “ и когато Го назоваваме невидим, сякаш казваме: ,,не предполагай, че Той е достижим посредством сетивото зрение”; и когато мислим безсмъртен: ,,не се придържай към мисълта, че смъртта може да се докосне до Бога”. Също така, когато Го определяме като нероден, говорим: ,,не считай, че Божията същност някога е могла да бъде зависима от някоя причина или от някое начало”. И въобще чрез всяко едно от тези наименования се научаваме в мненията за Бога да не изпадаме в неприлични понятия. Затова, за да узнаем най-същественото (главното) Божие свойство, забраняваме един на други в съжденията си за Бога да пренасяме мисълта, там където не трябва, за да не помислят хората, че сякаш Бог е на едно ниво с тленните, с видимите или родените. По такъв начин с тези наименования на забраната се изразява отрицанието на онова, което е неприсъщо на Бога, като мисълта се изяснява и отдалечава от непринадлежащото на Бога[63]”.
Това не означава, че св. Василий Велики отхвърля катафатическия метод в Богопознанието ,,Ако Божието естество би могло да бъде познавано същностно и ако би могло да бъде намерено нещо от видимия свят, което да Му е свойствено или да Му е чуждо, без съмнение ние не бихме имали нужда от каквито и да е слова или обозначения за разбиране на търсеното. Но доколкото Естеството Му надвишава всички човешки познавателни възможности, (а че То е недостъпно за нашето знание заключаваме от редица знамения), то в изследването на Божието естество по всяка необходимост, ние ще трябва да се ръководим от Божиите действия (енергии[64])”.
Апофатичността по отношение на божията същност се поддържа и от св. Григорий Богослов. В своя «Молитвен химн към Бога» той пише:
Апофатичната линия в богословието се разработва предимно от св. Григорий Нисийски, преподобни Максим Изповедник и св. Григорий Палама.
«Човеколюбиви Владико! Ти, Който запалваш в сърцата ни нетленната светлина на Твоето богопознание, открий и мисления ни взор за разбиране на Твоите евангелски слова; вложи, Господи, в нас благоговение пред Твоите блажени заповеди, за да превъзмогнем похотите на плътта, да водим духовен живот и във всичко да Ти бъдем верни и като мислим, и като действаме[72]”.
Бог се разкрива на човека чрез Божественото Откровение, чрез разумната основа и глъбинния смисъл, вложени от Твореца в създадения свят и чрез Неговите промислителни и спасителни действия спрямо хората и творението. Тези централни постановки светият отец е разяснил с богоозарена вглъбеност върху православна основа предимно в оборването на евномианската ерес. Същевременно той отстоява становището, че Бог е тайна, че Неговата същност е недостижима за човешката мисъл. Богопознанието обаче е възможно, защото Бог се открива на хората чрез Своите действия и изяви, посредством които те имат знание за Него. От съществено знание е и разработването на апофатическия (отрицателния) и катафатическия (положителния) методи в богословието, което има своето по-нататъшно плодотворно развитие в светоотеческата мисъл. От друга страна Богопознанието не е само дейност, свързана с разума, но то е живот и подвиг в изпълнение на евангелските заповеди, във възвисяването към Бога чрез непрестанно постигане на все по–голямо съвършенство в богоподобието. Това на дело е показал и засвидетелствал самият св. Василий Велики със своя свят живот и богоугодни дела.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 