Личност и общество

Евангелският принцип за служене на ближния като основан върху универсалната любов и като нейно конкретизиране и оделотворяване е дълбоко персоналистичен и хуманистичен. Той е насочен към всяка човешка личност, която поради богоподобието и предназначението ѝ за неспирно усъвършенстване и за вечен живот заслужава да бъде ценена, уважавана и обичана или, с други думи казано, да се проявява към нея безпределна, дейна и ефективна хуманност. В Новия Завет понятието „ближен“ включва в себе си всички човеци и то взети не само в индивидуалното им битие, но и в обществената им вкорененост и обвързаност, понеже християнската антропология в противоположност на номинализма, солипсизма, индивидуализма и субективизма е дълбоко социална: всички хора са ближни един на друг, понеже са синове на един Небесен Отец и братя помежду си, следователно цялото човечество представлява едно голямо семейство. Оттук да служи на ближния си за християнина означава да служи на всеки човек като на Божи син и свой брат, като на Божия дъщеря и своя сестра, но не изолирано от обществото и още по-малко в противоположност на неговите интереси, в ущърб на общественото благо и на общочовешкото благополучие.

Обвързаността на отделната личност с обществото, в крайна сметка с цялата човешка общност, и обусловеността на нейното съществуване, развитие, разкритие, себеосъществяване, благополучие и щастие от тази общност са безспорни истини на християнската социология. В християнски социалноетически аспект човечеството представлява органична цялост, схваната, разбира се, не като натуралистическа даденост, нито като прост биологически организъм, а като социален организъм, в който индивидът не се претворява и обезличава в общността, нито общността е сбор или сума от индивидите. Както Църквата, така и човечеството, разбира се, в основната си структура и с други специфични отлики, представлява тяло, което има много членове. Между членовете на тялото, също на социалния организъм, няма разцепление, а взаимодействие, сътрудничество и взаимопомощ. Според думите на св. апостол Павел обхванатите в църковната общност, в разширен смисъл и в човешката общност, по Божи замисъл и предназначение съставляват едно тяло, а поотделно са негови членове. В тялото има много членове, но всички членове вършат не една и съща работа. За да няма разногласие в тялото, Бог е разпоредил членовете на тялото „еднакво да се грижат един за други. И когато страда един член, страдат с него всички членове; когато се слави един член, радват се с него всички членове“ (Римл. 12:4-5; 1 Кор. 12:12-26). Подобно на мистичното тяло Христово социалният организъм на човечеството трябва също да бъде стройно сглобен и свързан чрез всички дарувани свръзки и при действието на всяка част според силите ѝ, да нараства И да се съзижда в любов (Еф. 4:15-16). Християните са призвани не само в тесния кръг на църковната общност, но също така в национален, регионален и световен мащаб да понасят един другиму теготите (Гал. 6:2); „никой да не търси своята полза, а всеки – ползата на другиго“ (1 Кор. 10:24). С оглед на разглежданата тук тема от най-голямо значение е поръката на св. апостол Петър: „Служете един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат“ (1 Петр. 4:10). При това не бива да се забравя, че при необходимата диференциация на социалното служене често се случва, че „ония телесни членове, които ни се, струват по-слаби, са много по-нужни“ (1 Кор. 12:22).

Ако Църквата, респективно човечеството, по аналогия на царство, град или дом се разделят на части, които враждуват помежду си и действат един против друг, те няма да устоят и ще пропаднат (Матей 12:25; Марк 3:24; Лука 11:17). Затова св. апостол Павел предупреждава: „Ако един други се гризете и се ядете, пазете се да се не изтребите един други“ (Гал. 5:15), Следователно служението на ближния, на обществото и човечеството е съзидателен принцип за напредъка, преуспеха и благополучието в света.

Според Божественото откровение и Никео-цариградския символ на вярата Църквата е вселенска, универсална, съборна, понеже нейният Основоположник и невидим Глава е принесъл изкупление за греховете на целия свят, призовава към вяра, покаяние и спасение всички човеци, предлага им освещаващите дарове на Светия Дух и им дава сили да осъществяват себе си като човеци и християни чрез дейна любов към Бога и ближните, проявявана в предано и всеотдайно служене на всеки брат, на обществото и човечеството. Съответно на това християнското си призвание и назначение вярващият може да осъществи само чрез общение с братята и с общи усилия. Дори най-високият акт на християнския подвиг – спасението – не се постига извън църковната и общочовешката общност, а в нея – чрез нейната молитвена подкрепа и чрез нейното съдействие за добродетелен живот, от една страна, и чрез дейното братолюбие към всички човеци и в усърдната работа за тяхното благополучие и спасение, от друга страна. Затова ако мислим за индивидуалното си спасение и единствено за него сме загрижени, ние едва ли ще го получим. Светците най-много са се трудили за благополучието и спасението на братята си и така са постигнали праведност – сигурен залог за индивидуалното спасение. Следователно безпогрешният път към индивидуалното спасение е служенето на човеците и работата за тяхната свобода и благополучие. Разбира се, християнското служене на света се осъществява не само чрез извършване отделни дела на милосърдие, благотворителност и обич, но и чрез социалните структури, чрез участие в обществения живот, чрез сътрудничество с движенията и организациите, които се борят за национално и социално освобождение, за мир в света и общочовешко добруване.

Работата за общественото благополучие или за общото благо е екзистенциална потребност, жизнена повеля, обществен императив и свещен религиозно-нравствен дълг. Съществуването, преуспехът и благополучието на отделния човек са възможни само в обществото и са постижими единствено със съвместни усилия. Може ли обществото да боледува и да страда, да изнемогва и да гине, а отделните му членове да са здрави, да се радват на благоденствие и щастие? Може ли човек да бъде доволен, да се радва на добруване и доброчестина, ако заобикалящи го братя умират от глад и болести, ако са лишени от човешки права и основни свободи, ако са оковани в робски вериги, ако са измъчвани и избивани? Днес все по-дълбоко се осъзнава и живо се чувства единството на човечеството, взаимната обвързаност и все по-голямата зависимост на всички от всички и нуждата от тяхната солидарност и сътрудничество за тяхното съществуване и благополучие. Ето защо който търси сигурност и благополучие за себе си, той не може да ги постигне в изолация и отчужденост от другите, от обществото и в егоистична грижа за себе си, а единствено в своята отговорност за обществото, в приобщеност към него и във всеотдайно служене за неговото съществуване и развитие, прогрес и благополучие.

Актуални задачи

Приложението на евангелския принцип на служенето въобще и специално за благото на човешкото общество днес се извършва от всеки вярващ чрез живата му вяра в Господа Иисуса Христа, чрез будната му съвест, чрез чувството му за нравствена и обществена отговорност и чрез волята му за възтържествуване доброто в света и то винаги с оглед на индивидуалните му дарби и способности и с общественото му положение, както и в съответствие със законите на общественото развитие, с неотменните нужди на историческия момент, с конкретните изисквания на обществената ситуация и в сътрудничество с хората със здрав разум, будно съзнание и добра воля. Предвид на това трябва да се признае относителното право на съвременния ситуационизъм и контекстуализъм, развивани както на философска, така и на богословска основа. Вдъхновен и импулсиран от своята вяра, воден от Божия дух (Римл. 8:14) и всемерно насърчаван и подкрепян от Божията благодат, християнинът изцяло е устремен всеотдайно да служи за благото на човешкото общество, като конкретните форми и отделните прояви на това служене творчески определя и осъществява със своя „обновен ум“, чрез който познава „от опит коя е благата, угодна и съвършена воля Божия“ (Римл. 12:2). Той формира поведението и дейността си в служенето на човешкото общество според откритите в св. Евангелие животворни ценности и ръководни принципи не формално, схематично и шаблонно, а винаги, схващайки дадената му от Бога дарба и възложеното му служение (1 Кор. 12:4-5), разпознавайки също личбите и знаменията на времето (Матей 16:3; Лука 12:56) и Изпитвайки духовете (1 Иоан 4:1).

Обаче в историческия процес, в общественото развитие и в неспирно изменящия се образ на съвременната действителност има някои общи закономерности и по-постоянни тенденции, които не само позволяват, но и изискват съсредоточаването на вниманието и усилията най-много върху изпълняването на онези най-актуални задачи, чрез които се движи и ускорява прогресивното движение на обществото, изковава се благополучно съществуване на Неговите сегашни членове и се осигуряват необходимите предпоставки за светли перспективи в бъдещето. Върху такава идейна основа тук ще бъде направен опит за скициране най-актуалните задачи, на които вярващият по преимущество да посвети вдъхновението на своята вяра, патоса на своята надежда и преобразуващата мощ на своята любов в служенето за благото на човешкото общество. Разбира се, християнинът не може да осъществи тези големи задачи сам, нито съвместно с вярващите в Христа Иисуса и християнските организации, а чрез сътрудничество с всички хора с прогресивна мисъл, с будно нравствено и обществено съзнание и с добра воля, без оглед на това дали те споделят неговите верови убеждения. При подбора, подреждането и скицирането на тези задачи тук ще имат предимство тези, които се отнасят до основни ценности, които служат за база на другите ценности и без които последните не са възможни и осъществими.

_____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 1, с. 14-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1914-1987).

Следва…