Известно е, че на прародителитe след грехопадението, за да не паднат в отчаяние, още в рая им било дадено обещание за идването на спасител. Проклевайки змията, Бог ѝ казал: „ще всея вражда между тебе и жената и между твоето семе и нейното семе; семето на жената ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Битие 3:15), тоест ще има борба, борба за живот и смърт, между злото и между потомството на жената, и в тази борба ще победи семето на жената, което ще порази злото в главата, а злото ще гледа него да ужили, и ще го ужили, но без вреда, защото ще го ужили в петата, чрез която не ще може да вкара отрова в кръвта. Под „семе“, като се вземе прекият смисъл на тази дума, би могло да се подразбира потомство, потомството на Адам и Ева, цялото човечество. Ала по-нататъшните откровения и обещания за това семе не допускат такова разбиране. Нататък, както ще видим, под „семе на жената“ се подразбира едно потомство, лице от мъжки род. Затова и 70-те тълкуватели, които превеждали Библията от еврейски на гръцки, това място превели изтълкувателно: „ще всея вражда между тебе и жената и между твоето семе и нейното. Той (вместо то – семето) ще те поразява в главата…“ В славянската Библия, която е буквален превод от гръцки, това място стои: пИ враждy положу между тобою и между женою, и между семенем твоим и между семенем тоя: Той твою блюсти будет главу, и ты блюсти будеши его пяту” (Битие 3:15). С тази дума 70-те тълкуватели ясно показали, че „Семето на жената“ е лице, мъж. А това лице, по думите на апостол Павел (Галатяни 3:16), е Иисус Христос, Който е „Семе на жената“, а не семе на мъжа, защото се е родил от неомъжена жена.Могло да се предполага, че това Семе (Христос) ще се роди скоро, докато още раните от rpexa на прародителите били пресни, неподлютени, докато отровата на греха не успяла още да проникне така дълбоко. Така предполагала и нашата прародителка Ева. Като се родил първият ѝ син, тя се зарадвала, понеже помислила, че той е обещаното „Семе“ – мъжът, който ще поразява змията въ главата, и му дала името „Каин”, което значи придобивка. Но сама видяла, че се излъгала, защото Каин бил недобър. И когато се родил вторият ѝ син, за да изрази своето разочарование, тя му дала името „Авел“, което значи суета, пустота. При все това Адам и Ева продъжавали да чакат обещания потомък.
Не само Адам и Ева чакали обещаното Семе. Него го чакали, чакали го с нетърпение и всички техни потомци, всички народи в продължение на дълги векове. Изминали се били повече от 3,800 години, а „Чаянiе языков“ (Очакваният от народите), както патриарх Иаков нарекъл обещания Спасител, все още не идвал. Вековете продължавали да си текат, и човечеството продължавало да очаква и да се пита, защо Изкупителят се бави, защо още не идва. И едва след 55 столетия от сътворението на света, в началото на 56-тото столетие, Иисус Христос се явил на земята да спаси човечеството.Човечеството в продължение на хиляди години чакало и си задавало въпроса – защо се бави да дойде обещаният Потомък? И ние също така недоумяваме – защо Спасителят дошъл така късно на земята? На този въпрос, на това недоумение дава ясен отговор св. апостол Павел. Егда nрiидe кончина лета (когато се изпълни времето) – казва той, – посла Бог Сына Своего Единороднаго (Галатяни 4:4). Тайната на изкуплението, според неговите думи на друго място, била извършена, когато настъпило изпълнението на времето (Ефесяни 1: 10), и Иисус Христос умрял в определеното време (Римл. 5:6).
Ще рече, у Бога Промислителя имало божествена икономѝя, смотрение, домостроителство или, казано на съвременен език, план за спасение на човечеството, план дивен, мъдър и съвършен, в който всичко било предвидено и наредено и за който ние постоянно Му благодарим, като му пеем: слава смотренiю Твоему, Человеколюбче.
В какво се състоял този мъдър план, какво е било това определено време и кога се то изпълнило? Кому е било нужно то, и защо е било това протакане, тази отсрочка на спасението?
***
У Бога не липсвали нито сили, нито средства да извърши изкуплението веднага след грехопадението, като подаде на падналия човек ръка и го издигне от бездната, в която се бил той сгромолясал. И ако това не станало, не е станало по вина на самия човек. Разговорът между Бога и прародителите в рая веднага след грехопадението напълно подтвърждава това. Ако Адам и Ева, вместо да бягат и се крият между райските дървета, бяха веднага се явили с разкаяние и изповед пред Бога, ако бяха паднали на колене със сълзи да Го молят за милост и прощение злото, навярно не е щяло да бъде така голямо и страшно. Милостивият Бог направил всичко, за да предизвика у тях разкаяние, но те не били способни да оценят Божията любов, понеже грехът опустошил у тях всичко: и ума заслепил, и съвестта притъпил, и сърцето ожесточил, като го направил нечувствително. В своето умопомрачение и сърдечно ожесточение те, както знаем, взели Бога да обвиняват за своя грях. Необходими били, значи, мъките и страданията, в края на които чакала смъртта, за да ги вразумят, за да ги направят да се опомнят и убедят в своята виновност, та да се обърнат искрено към Бога за помощ и спасение. А за тази цел е било необходимо време, дълго време – столетия и хилядoлетия.
Но за да поиска човечеството спасение от Бога, най-напред нужно му е било предварително да знае – какво е това спасение, в какво ще се състои то, и кой ще го извърши и кога. Поради това именно благата вест, дадена на прародителите в рая, че семето на жената ще смаже главата на змията, се е нуждаела от пояснение, от определение, от допълване с конкретни черти.
Това и било правено през течение на определеното време.
Така в обещанията, дадени на патриарсите на еврейския народ, Семето на жената, под което, по прекия смисъл на думата би могло да се разбира, както казахме, целият човешки род, който щял да произлезе от първата жена – майка на всички живеещи, в обещанията на патриарсите това Семе на жената поточно се определя не като семе на всички Адамови потомци, а като Семе на Авраам, Исаак и Иаков, с прибавка, че в него – в това семе – и чрез него ще получат благословение всички народи на земята (Бит. 12:3, 18:22, 18:26, 4:28, 14;), а след това туй семе се определя като потомък само на един от Исааковите синове – на Юда (Битие 49:10).Още по-голяма определеност получава това благословено семе в обещанието, дадено от Бога на един от Юдините потомци – Давид: „ще въздигна след тебе твоето семе – казва Бог на Давид – и ще закрепя царството му. Ще утвърдя престола на царството му довека. Аз ще му бъда баща, той ще Ми бъде син, и престолът му ще пребъде довека” (2 Цар. 7:12-14; 1 Парал. 17:11-14).
Това величествено обещание на свой ред величествено се разкрива в псалмите, наречени месиански. По изображението на Давид, Месия (Христос) е най-прекрасният от синовете човешки, Който излива благодат от устата Си, обича правдата и мрази беззаконието (Псалом 44:3-8). Но заедно с това Давид Го признава за свой Господ (Псалом 109:1) и направо Го нарича „Син Божи“ в изключителенъ смисъл (Псалом 2:7).
По-пълно и по-ясно благовестието за Месия се разкрива в пророческите писания. Пророците едва намират думи, образи и багри, за да изобразят величието на бъдещия Давидов Потомък и на Неговото царство. Според техните предсказания, в този Потомък по някакъв чудесен начин се съчетават небето със земята, божественото с човешкото. Той е младочка от Иесеевия пън (Исаия 11:1), младочка от Давид (Иеремия 33:15), но заедно с това е младочка Господня (израстваща от съществото на Самия Бог), младочка прекрасна и величествена (Исаия 4:2). Името на този потомък е: „Господ – оправдание наше“ (Иеремия 33:16). Негова майка ще бъде земнородна Девица, но Той ще носи божественото име Емануил (Исаия 7:14), заедно с други имена, приличащи само на Бога: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира (Исаия 9:5-6). Негова родина ще бъде Витлеем, но заедно с това произходът Му е от край-време, от вечни дни (Михей 5:1-4), тоест Неговото битие е безначално, вечно. Той е „Син Човешки“, но в същото време като Бог, шества на облаци небесни, окръжен от десетки хиляди служебни ангели. Нему е дадена власт, слава и царство, за да Му служат всички народи, племена и езици; владичеството Му е владичество вечно, което няма да премине, и царството Му не ще се разруши (Даниил 7:13-14).Без да се пускаме в подробности, ще забележим, че по изображението на пророците, Месия ще съвмести в Своето лице всички теократични достойнства, ще бъде и цар, и първосвещеник, и пророк. Всички високи черти на нравствено служение у органитe и представителите на старозаветната теокрация в Него едничкия се сливат и взимат характер не само идеален, но и свръхестествен, издигат се до свръхчовешки свойства.
Така обещанието за Месия, дадено в самото начало на човешкия род, постоянно и постепенно се уяснявало, разкривало и допълвало с течение на времето. Най-накрая в писанията пророчески ние имаме пълно предочертание на евангелската история – кога ще дойде Спасителят да спаси човечеството, в какво ще се състои това спасение и как ще бъде извършено, имаме предочертание даже и на историята на църквата в най-съществените нейни моменти, понеже пророцитe говорят не само за такива бъдещи събития, които ще станат в края на старозаветните времена и в началото на новозаветните, но и за такива, които ще се извършат в продължение на цялото новозаветно време или даже само в края му. В съзнанието на пророците епохите като че ли се сливат; в слят вид те представяли бъдещето, както у нас се сливат предметите, даже далеч намиращи се един от друг, когато ние гледаме в далечината.
***
Ако многострадалният еврейски народ не е паднал под бремето на бедствията, които го измъчвали цели векове, ако е запазил вярата си в Бога чиста, това той дължи на благовестницитe на Сион – пророцитe: той живеел с надежда в бъдещия възстановител на теокрацията; далеч в бъдещето му е сияел светлият образ на Месия и Неговото царство, начертан от пророците. Когато обещанието за Месия било разкрито в необходимата яснота и пълнота, пророчеството замлъкнало. Но минават повече от 400 години преди да се яви на земята Месия. Тези години се дават на избрания народ, за да проникне той по-дълбоко в пророчествата и да се сближи с тях, а от пророческите книги да ги пренесе в своето съзнание и живот, да се прилепи към тях с вяра, с упование, с желания.Така и станало. Към времето на Христовото идване очакването на Месия между юдеите било всеобщо, и било толкова по-живо и по-напрегнато, колкото по-печално било външното тяхно политическо състояние: Давидовият дом отдавна вече се бил лишил от престола; Юдея била под повече или по-малко тежко за тяхното патриотическо чувство покровителство на езически царе, докато, най сетне, тя станала една от провинциите на Римската империя. Затова именно, когато се явил Иоан Кръстител, при него веднага отишли пратеници да го питат – не е ли той Месия? Ето защо за скорошното идване на Месия (Христос) знаят даже и самаряните (Иоан 4). Едно от обикновените, общоупотребителни в онова време названия на Месия било „Грядый“ (ό έρχόμενος), Оня, Който има да дойде, Чието идване от всички се очаква. „Ти ли си Оня, Който има да дойде – питали Иисуса Иоановите ученици, – или другиго да чакаме?“ (Матей 11:3; Лука 7:19; Иоан 6:14; Евреи 10:37).
***
Но още преди Син Божи да се роди от Дева Мария и да се яви на земята като основател на Новия завет, Той вече се бил явил в сила и действие във времената на Стария Завет. Цялата старозаветна история в своята най-съкровена същност е история на постепенното слизане на Сина Божи към човечеството. Всички богоявления, за които разказва Старият Завет, са явявания на Сина Божи; цялата старозаветна теокрация (богодържавие) е Негово дело. Той давал законите, ръководел съдбините на Израил; чрезъ Неговата сила се извършвали чудесата. С Неговия Дух, Духът „Христов“, били изпълнени пророците (1 Петр. 1:11). Направо за Сина Божи не се говори в Стария Завет в този смисъл, в който за Него се говори в Новия: това щяло да бъде неблаговременно и могло да доведе до страшни недоразумения. Напротив, в Стария Завет настойчиво се прокарва мисълта за безусловното единство на Бога, също както и за Неговата невидимост и непристъпност. От Моисей до Давид посредник между Бога и хората, устроител на старозаветната теокрация се явява Ангел Господен. Той много пъти вече се бил явявал на патриарсите на еврейския народ, постепенно ръководел избрания народ, поразявал враговете на Израил, приписвал на Себе Си сключването на завета с израилския народ, направо се е наричал глава на старозаветното богодържавие. Този Ангел, според тълкуванието на св. Отци, е Син Божи на път към Своето въплотяване, явяващ се предварително в очертанието на бъдещото Свое въплъщение в човекообразен вид. Че Той не е служебен тварен дух, се вижда от това, дето Той явно се отделя от сонма на служебните ангели по Своята природа, власт и достойнство, представя се техен Началовожд (Навин 5:14; 6:1; Битие 28:11-12; срв. 31:11); нещо повече – уеднаквява Себе Си с Господа, винаги говори и действа, както сам Господ, и направо нарича Себе Си Бог и Господ (Иехова), има божествени свойства и извършва божествени действия. Обаче Той не се слива с Иехова в една ипостас, но има отделно от Него самостоятелно битие. Ясно е, че този отличен от Иехова, но в същото време равночестен Нему устроител и ръководител на старозаветната теокрация, е Христос – Син Божи. Затова евангелист Иоан, като говори за Сина Божи (Словото) преди въплъщаването Му, казва, че Той дошъл „у Своите Си“ (Иоан 1:11), а апостол Павел (1 Кор. 10:9) казва, че Христос предводителствал евреите, когато те отивали в Обетованата земя, и бил изкушаван от тях в пустинята.По такъв начин свещените книги на Стария Завет ни представят постепенното приближаване на Сина Божи към човечеството: отпърво, в началния период на теокрацията, Той се явява на старозаветните праведници отвън в образ на човек, чиято природа Той щял да възприеме при въплъщението, а после, в пророческия период, Духът на Христа се вселява у пророците и говори чрез тях. Ако си спомним още, че целият състав на старозаветното богослужение имал значение не само символическо, но и предобразователно, служел като „сянка и образ на бъдещето” (Евреи 10:1, 8:5; Колосяни 2:17; 1 Петр. 1:12), че целият закон водел към Христа, възпитавал в него (Галатяни 3:24), то ясни ще ни станат бележитите думи на бл. Августин: novum testamentum in vetere latet, vetus in novo patet (Новият Завет се крие в Стария, а Старият се изяснява в Новия).
Нa постепенното слизане на Божеството към човечеството съответствало постепенното възхождане на човечеството към Божеството в лицето на „светото семе” (Исаия 6:13), което се съхранявало сред избрания народ и заради което бил запазван този народ. Пророк Исаия (1:9) говори: аще не бы Господ Саваот оставил нам семене, яко Содома убо были быхом и яко Гоморру уподобилися быхом. Бог от векове виждал всички безчислени родове на синовете на падналия Адам и предвидил и избрал един род, който, ако не във всички свои лица бил достоен, поне в някои запазил останките на първосъздадената доброта, по-малко се поддавал на греховната зараза, предимно разположен бил към приемане и вярно пазене благодатта, способен бил, най-после, при постепенното благодатно очищение, да отрасти чистата Девица, която да може да бъде „прiятелище“ (вместилище) на въплотяваното Божество. Когато тази цел била достигната, изпълнило се, дошло предопределеното време – npiидe кончина люта – и Бог пратил Своя Син, раждан от жена (Галатяни 4:1).
***
За да поиска човечеството спасение, не е било достатъчно само да знае – в какво ще се състои това спасение и кой ще го извърши, а нужно било и да почувства нужда то само от това спасение, като познае себе си, като се огледа и види своето действително положение, като се убеди в своето пълно безсилие и стане способен да получи помощ от Бога. Защото, както видяхме, още веднага след грехопадението Бог прострял Своята спасителна десница към съгрешилите прародители, но те, зашеметени от грозното падение и лишени от възможност да се огледат и опомнят, отблъснали тази десница. След страшното сътресение, което първият грях предизвикал в духовната структура на човека, и след голямото разрушение, което той е извършил в цялата му природа, необходимо е било дълго време, за да може човечеството напълно да дойде в себе си и да потърси Бога, като стане способно да получи Неговата помощ.Затова, цялата история на човешкия род от грехопадението на Адам и Ева до идването на Иисуса Христа не е нищо друго, освен подготвяне на човечеството да приеме обещания Изкупител и получи от Него спасение. И обещаният Спасител дошъл тогава, когато нуждата от Него се е почувствала, когато очакването Му станало всеобщо.
Месия вече очаквали всички.
Богоизбраният еврейски народ, който се радвал на богооткровена религия, пълна с обещания за идването на Спасителя и ясно изтълкувана от пророците, очаквал с нетърпение Иисуса Христа. Само че, под влияние на тежките политически обстоятелства – поробването му от египтяни, от сирийци и, най-после, от римляни, по-голямата част от еврейския народ преди времето на Христовото идване, взели да виждат в обещания Изкупител само необикновен цар-завоевател и освободител на евреите от чуждоземното иго, който ще основе велико земно царство и ще даде слава и блясък на еврейския народ. Горд със своята истинска религия, която той едничък имал, еврейскиятъ народ очаквал и Месия само за себе си едничък, като народ избран. В такъв смисъл евреите тълкували и разбирали пророческите предсказания за Месия. Явявали се даже лъжовни пророци, които говорели, че било настанало време да се освободят евреите от чуждото иго. За Месия в унижен вид, за Месия духовен цар евреите не искали и да чуят. Само твърде малка част от тях, които съставяли „светото семе“, правилно разбирали пророчествата и имали истинска представа за Месия и Неговото царство. Но едно е положително, че еврейският народ, въпреки разните религиозни течения и секти в него, очаквал обещания Спасител.
Езическите народи, които, без да бъдат изключени от Божия промисъл, били оставени от Него да ходят по свои пътища, с още по-голямо нетърпение очаквали Месия. Отдавна те са нямали истинско богопознание. Понятията за единия истински Бог, предадени на всички хора от първобитната религия, с течение на вековете, окончателно се затъмнили у тях. Езичниците си създали разни религии, по които се обоготворявала цялата природа, или само някои нейни части, сили и явления. В гръко-римския свят господстваща религия била тази, която допускала да се обоготворяват хора. Но с развитие на просвещението тази религия взела да се разклаща.Така философията в Гърция подложила народната религия на критика и я отхвърлила. А когато възгледите на философите върху религията взели да се разпространяват в народната маса, тогава и в последната се възбудило недоверие към боговете. Народната религия постепенно отпадала. Народът изгубил всякаква вяра в боговете си, макар да изпълнявал религиозни обреди, по навик към старината и по привързаност към бляскавите религиозни церемонии, които задоволявали естетичното му чувство.
Същото станало и с религията на римляните. С разпространение на гръцката философия и на философcките възгледи върху религията, и римляните – висши и нисши класи – престанали да вярват в отечествените богове. Боговете и техните похождения се осмивали на театралните сцени, и театърът се явявал проводник на неверие между простите народни маси. Самите представители на религията – жреците, били заразени от общото неверие. Те дотолкова били изгубили вяра в своите богове, че при извършване на религиозни обреди, не могли без смях да гледат един на друг. Самото римско правителство, в желанието си да господарува над цял свят, подкопало уважението на народа към отечествената религия, като взело и събрало в така наречения пантеон статуите на боговете на всички завоювани народи и им дало право на гражданство. Това нещо направило римския народ да изстине към собствената религия и да усвои убеждението, че може да държи коя да е религия, понеже всяка една от тях имала право на уважение.Философията само подкопала народните религии, но вместо тях сама нищо положително не могла да даде. Нито една от философските системи, нито епикурейската, нито стоическата, нито тази на платонизма, и неоплатонизма (еклектизма), които рязко се различавали помежду си и отричали една друга, не могли да заместят религията у човека, не могли да удовлетворят вродения в душата му религиозен инстинкт и да унищожат вкоренения в сърцето му стремеж към истината. Мислещите хора, у които идеята за религия била още силна, усещали една вътрешна пустота у себе си и се мятали от една система на друга, но никъде не намирали удовлетворение, и стигали до пълно отчаяние. Народните маси не знаели философия и, при липса на определени вярвания, се хвърляли в противоположната крайност – суеверията. Самият въпрос, който Пилат с един лек и презрителен тон задал на Иисуса Христа – „Що е истина?” – само този едничък въпрос ни говори достатъчно за голя мото разочарование у просветените тогава хора и за отчаянието им да се доберат до истината.
***
С упадъка на религията паднала в гръко-римското общество и нравствеността. Вярата в Бога и отговорността пред Него за своите деяния слагат юзда на низките страсти на човешката природа. Щом изгуби човек религиозната вяра, за проявяване на неговата порочност не съществуват повече никакви прегради. Всички станали роби на своите пороци и страсти. Добродетелите у хората отстъпили място на личния егоизъм, користолюбие, разкош, плътоугодие и крайна изнеженост. Писателите от епохата преди Христа рисуват с най-мрачни бои нравствеността на римското общество. „Навсякъде – казва философът Сенека – толкова много пороци и злодеяния се извършват, че е невъзможно изправяне; кипи някаква си борба, в която хората се надпреварват, кой кого да надмине в нечестие. Стремежът към доброто, към това, което трябва да бъде, напълно е изчезнал: похот – ето какво е написано на лицето на всеки човек. Сега престъпленията вече не се скриват: те са пред очите – всички непозволени неща се извършват публично; всеки е убеден, че невинността не само е рядко нещо, но е неестествено и невъзможно“. Апостол Павел в посланието си до Римляни още по-ясно ни рисува безотрадната картина на нравственото разтление на езичниците. „Те – пише за тях апостолът – са изпълнени с всяка неправда, блудство, лукавство, користолюбие, злоба, завист, убийство, разпри, измама, злонравие; те са клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви“ (1:28-31).За езичниците било повече от очевидно, че загиват. Повечето от тях, не виждайки никаква надежда в настоящето и загубили всякаква вяра в бъдещето, задушавали се от духовна пустота и търсили за себе си изход или в безумни оргии, или пък в самоубийство, което тогава станало обикновено явление. Изправено пред бездната и съзнало напълно своето безсилие, да се освободи от робството на греха, човечеството надало тревожен, отчаян вик: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт“ (Римл. 7:24), тоест от това страшно зло – греха?
По-добрите измежду езичниците, наблюдавайки от една страна мрачните страни на политическия и обществен живот на човечеството, а от друга – всеобщия упадък на религията и нравствеността, съзнавали ясно, че това ненормално положение не може повече да продължи. Под влияние на това съзнание, в езическите среди взело да се съживява преданието, запазено от първобитната религия, за златния век, когато човек се намирал в блажено невинно състояние; явила се дори мисъл, че е възможно да се възвърне, човечеството към това честито време. Но за това нещо, по мнението на по-добрите хора, се изисквало свръхестествена, божествена помощ. Такива убеждения още повече се закрепили сред езичниците, когато между тях взели да се разпространяват вярванията на евреите в Месия – на евреите, които Провидението в разни времена било пръснало в различни страни. Идеята за Месия, който щял да избави от всякакви злини и да даде най-добри наредби за живота, била особено привлекателна за страдащите и угнетените, които на брой били толкова много в езическия свят. Под влияние на тези вярвания и очаквания на евреите, бележитият философ Платон, още преди 400 години до Рождество Христово, писал: „На земята може да настъпи ред само тогава, когато някой необикновен божествен случай го въдвори между хората. Само Бог, скрит под образ на човек, ще ни разясни и нашите отношения към Него, и нашите взаимни обязаности един към друг“. Както свидетелстват римските историци Светоний и Тацит, между римляните и другите езически народи широко била разпространена мълвата, че „изток скоро ще получи необикновена сила, и от Юдея ще излезе върховен завоевател на света“. Римските поети възпявали идването на избавителя. Виргилий в бележитата си четвърта еклога възпял младенеца, който трябвало да възстанови златния век. Този младенец, според него, щял да слезне от небето, и на земята щял да зацари мир.Всичко това показвало, че било настъпило времето да се яви обещания Изкупител на света. Него Го очаквали евреите, на които неведнъж било давано обещание за Него. Него очаквали и езичниците, които ясно виждали, че със свои сили не ще могат да излязат от страшната духовна криза. Цял свят очаквал Спасителя и Той трябвало вече да дойде.
***
Месия трябвало да дойде не само затова, защото всички Го очаквали и подробно е било разяснено кой е Той и какво ще извърши, не само затова, защото по-разумните, по-добрите и по-внимателните към себе си измежду езичниците въздишали и се измъчвали, като гледали окаяното нравствено състояние на човека, и изповядвали, че действена помощ за избавяне може да дойде само от небето – ако Сам Бог дойде и донесе спасение, но още и защото били подготвени условията и пътищата за разпространение и приемане на това спасение. Пророческите предсказания за това вече започнали да се изпълняват. Седемдесетте седмици, тоест 490 години, за които пророк Даниил предсказал, че ще се изминат от указа на персийския цар Артаксеркс за построяване стените на Иерусалим до извършване на изкуплението от Христа Старейшина, вече били към своя край. Пророчеството на патриарх Иаков, че царският скиптър няма да се отнеме от Юда, докле не дойде очакваният Примирител, и то било взело да се изпълнява: на юдейския престол от 30 години вече седял чужденец иноплеменик – Ирод идумеянин. Съновидението на Навуходоносор, изтълкувано от пророк Даниил, съновидение за приемственото появяване и изчезване на четирите велики всемирни монархии (Даниил, глава 2), отдавна било почнало да се сбъдва.
Това пророческо съновидение в по-голямата си част се било сбъднало към времето на Христа и продължавало още да се сбъдва. Мисълта на Навуходоносор за съединение на различните народности, племена и царства по земята в една велика монархия, която да обхваща цялата вселена, вече била към реализация. Чрез Римската империя, която се простирала от индийските реки до Испания и от Ефрат до Рим, отчуждените досега едни от други и враждебно едни срещу други настроени народи се съединили в едно цяло, и между тях се установила една връзка и едно известно взаимообщение, което преминало после и в областта на общата култура. Всичко това способствало да се втълпи и закрепи в духа на човеците идеята за едно-едничко царство, за една монархия, която да събере в едно по-възвишено единство разнообразните народи и нрави, та да подготви човечеството към възприемане великата мисъл на християнството за царството Божие, което със своята вечна нравствена сила ще съкруши грубата сила на световните царства и чрез една-едничка религия напълно ще обедини разпокъсания човешки род. Същата Римска империя, която цяла се подчинявала на едно общо право, изглаждала предварително и пътищата, по които Евангелието имало да стигне до западните народи; същите пътища, по които римските чиновници и войски пътували от Рим за провинциите и, обратно, от провинциите за столицата, както и водните пътища, послужили и на християнските проповедници, за да проникнат свободно с животворното евангелско слово в онези пространни страни, в пределите на които в онова време се развивала всемирната история. За това именно, не са без значение тук и думите на евангелист Лука: „през ония дни излезе от кесаря Августа заповед -да се направи преброяване по цяла та земя (по цялата вселена)“ (Лука 2:1); обилна светлина хвърлят върху тази мисъл и думите на една рождественска църковна песен: Августу единоначальствующу на земли, многоначалiе человеков преста; а Тебе вочеловечшуся от Частыя, многобожiе идолов упразднися, под единем царством мiрским грады быша, и во едино владычество Божества языцы вероваши (Слава на вечернята на Рождество Христово).
***
След всичко казано дотук, всеки може лесно да си отговори на въпроса: защо нашият Спасител дошъл така късно на земята? Ако да е зависело само от Него, Той е могъл, както казахме, да дойде веднага или скоро след грехопадението на прародителите. Но без предварително точно и подробно обяснение – кой ще дойде, кога и за кого, без предварително подготвяне за достойното Му посрещане, човечеството не е могло да Го приеме. С постепенното снишаване на небето, нужно било и постепенно издигане на земята; с постепенното слизане и приближение на Сина Божи към човека, нужно било и постепенното подготвяне, постепенното изкачване и приближаване на самия човек към Бога. А всичко това се извършило в продължение на 5508 години. И егда npiидe кончина лета, когато се свършили тези години, когато настъпило определеното време, когато грешният човешки род излъчил от себе си свето семе и в лицето на пресвета Дева Мария приготвил престол херувимски за Небесния Цар, прiятелище (приемно място) Нестерпимаго, вместилише на Невместимия, тогава Бог пратил Сына Своего Единороднаго, раждаемаго от жены.
____________________________
*Източници – http://edamjanova.wordpress.com и Духовна култура, 1938, кн. 1, с. 1-17. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.