Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи (протоиерей Георги Флоровски).
изкупителното дело на Богочовека, Господа Иисуса Христа. Без него ние бихме останали в плен на греховете си, в отчужденост от Бога и враждебност към Него, следователно далеч от благата на духовното общение с Него, вън от царството Божие и в страната на смъртна сянка, обречени на духовна изнемога. Чрез въплъщението Си и още повече чрез изкупителното Си дело Спасителят ни приближи към Бога, примири ни с Него и откри за нас достъп до съкровищата на неизказаните и вечните Му блага, които са въжделеният предмет на християнската надежда. Затова Свещеното Писание нарича Спасителя „нашата надежда“ (1 Тим. 1:1) и „упование на славата“ (Кол. 1:27). Господ Иисус Христос е нашата надежда и упованието на славата не само в свещеноисторически, но и в есхатологически аспект: не само по силата на принесената от Него богочовешка жертва, чрез която изкупи човечеството от робството на греха и основа Новия Завет на помирението, богообщението и спасението, но и по силата на Неговото вечно първосвещенство на Посредннк между Бога и човека, на Ходатай пред престола на Всевишния за помилването и спасението на всички човеци, на Подател на придобитата от Него освещаваща и спасяваща благодат и на божествен и благонадежден Гарант за изпълнението на съдържащите се в християнската надежда обещания. Свещеноисторическият момент е съединен неразривно с есхатологическия, но свързващото звено между тях е еклезиологичната реалност и вседействащата в нея Божия благодат. Въз основа на саможертвената любов на Спасителя и на безпримерното Му послушание, което прие за делото на човешкото спасение всяко унижение и дори смърт и то смърт кръстна, Бог „Го постави над всичко глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Еф. 1:22-23). От този божествен Глава се изливат в Църквата, мистичното тяло Христово, преизобилни животворни, обновяващи и освещаващи благодатни сили, които проникват в отделните живи членове на Църквата, за да достигнат всички „до единство на вярата и на познаването Сина Божи до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13), а заедно с това и до пълно участие в Христовата вечна слава и блажена радост.
Изкупителното дело на Спасителя е акт на Неговото единствено, изключително и вечно първосвещенство. За осъществяване предвечния Си план – домостроителството на човешкото спасение, – Бог постави Спасителя за Първосвещеник вовеки по чина Мелхиседеков, от една страна, поради единосъщието Мy с Отца и божественото Му лице, от друга страна, поради личните Му качества: Той е свят, незлобив, непорочен, отделен от границите, съвършен във всичко и издигнал се по-високо от небесата, и, от трета страна, поради божествената Му саможертва, която веднъж завинаги принесе изкупление за човешките грехове (Евр. 7:21-28; срв. Пс. 109:4). Като такъв Той „стана за всички, които са Му послушни, причина за вечно спасение… Той може винаги да спасява ония, които дохождат чрез Него при Отца, понеже е всякога жив, за да ходатайства за тях“ (Евр. 5:9; 7:25). Не само в посланието до евреите на св. апостол Павел, където той предимно разкрива вечното първосвещеническо служение на Господа Иисуса Христа, но и другаде Свещеното Писание нарича прославения Богочовек постоянен, усърден и неотстъпен Ходатай и Поръчител за човеците пред престола на Всевишния (1 Иоан 2:1; Римл. 8:34; 1 Тим. 2:5; Евр. 7:22 и 25; 8:6; 9:15; 12:24). Разбира се, Той не принася нови жертви за човешкото спасение, понеже жертвата Му на Голгота е безкрайна по сила и валидност и всеобхватна по обсег, тоест отнася се за греховете на цялото човечество. И тази жертва постоянно стои пред очите на Всевишния и изпълва с жалост, състрадание и милост всеблагото Му сърце. В мистически смисъл може да се каже, че принесената на Голгота в един исторически момент велика и непостижима жертва в очите на Бога е вечно извършващо се тайнство, което облива с неизчерпаемата си благодат и с несекващото си освещение всички човеци. Към това тайнство се прибавя и непрекъснатото ходатайство и застъпничество на Спасителя, Който винаги седи отдясно на Отца и наравно с Него и Светия Дух ръководи съдбините на човеците и направлява кораба на живота им към спасителния бряг. Именно в историческото и вечното първосвещенство на Спасителя, в непрестанното Му ходатайство и застъпничество за човеците християнската надежда далеч превъзхожда надеждата, основана на старозаветния закон, и получава непоклатна опора. Според думите на св. апостол Павел „законът не докарва нищо до съвършенство“, затова „се въведе по-добра надежда, чрез която се доближаваме до Бога“ (Евр. 7:19). Тази по-добра надежда се основава на Новия Завет. Прекрасно е обрисувал разликата между надеждата на закона и надеждата на евангелието св. Иоан Златоуст, който говори: „И законът е имал надежда, но не такава; по-рано тези, които били угодили на Бога, се надявали да наследят Земята и да не търпят никакво бедствие; ние пък, ако угодим на Бога, се надяваме да наследим не Земята, а Небето; или даже, което е много по-важно, надяваме се да застанем близо до Бога, да се приближим до самия престол на Отца, да Му служим заедно с ангелите”[1]. Тази нова „по-добра надежда“ в сравнение със старата, сама по себе си най-добра, отправя към вярващите определени нравствени изисквания, на които е дал израз св. апостол Павел с думите си: „И тъй, братя, като имаме дръзновение да влизаме в светилището чрез кръвта на Иисуса Христа по нов и жив път… и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата от лукава съвест… нека държим неотклонно изповеданието на надеждата… и нека бъдем внимателни един към друг, за да се насърчаваме към любов и добри дела“ (Евр. 10:19-24).
В Господа Иисуса Христа като наша надежда и упование на славата християните намират изпълнение на всички обещания, които Бог е дал на човечеството чрез пророците, които е предчувствало и за които е копнеело общочовешкото религиозно сърце в най-съкровените си трепети и вълнения. Според св. апостол Павел проповядваният от него Син Божи, Господ Иисус Христос, не е бил „да“ и „не“, но в Него е било „да“, понеже всички обещания Божии в Него са „да“, и в Него „амин“, за слава Божия (2 Кор. 1:19-20). Достоверността на тези обещания, в които влиза изкуплението на греховете, духовното прераждане на вярващите, възкресението от мъртвите, прославянето на човешката природа, великите награди в бъдещия живот и незримите небесни блага, е удостоверена чрез въплъщаването на Единородния Син Божи, чрез Неговата проповед, чрез Неговите чудеса, чрез изкупителното Му дело, чрез възкресението и възнесението Му и чрез основаването на Църквата, в която християните получават даровете на Светия Дух, всекидневно се усъвършенстват и освещават, вървят по сигурен път към вечен живот в блаженство. Бог Слово се въплътил, родил се от жена, подчинил се на закона и станал служител на обрезването „заради Божията истинност, за да утвърди обещанията, дадени на отците“ (Римл. 15:8; срв. Гал. 4:4). С това се изпълнило месианското назначение на историческия Израил. Той получил осиновение и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания, за да се подготви да се роди от него Христос Изкупителят и Спасителят по плът, Който е над всичко и над всички Бог (Римл. 9:4-5). Знае се от Свещеното Писание, че Авраам се прославил и станал отец на всички вярващи, понеже той „без никакво основание за надежда“ повярвал „с надежда“, в обещанието Божие не се усъмнил чрез неверие, но останал твърд във вярата, като въздал на Бога слава, напълно уверен, че Той е силен и да изпълни това, което е обещал (Римл. 4:18-21). Безмерно повече основания за вярата и надеждата си имат християните, понеже чрез евангелското слово и чрез действието на Божията благодат на тях е засвидетелствано дивното чудо на боговъплъщението, тайнството на изкуплението, славното Христово възкресение и възнесение. Който е видял с очите на вярата и е преживял в духовния си опит, че Словото е станало плът, живяло е между човеците пълно с благодат и истина и че от Него се излъчва слава като на Единороден от Отца (Иоан 1:14), той не може да се съмнява в достоверността на Божиите обещания и в изпълнението им. Той заедно със св. апостол Павел изповядва, че Оня, Който и Собствения Си Син не е пощадил, а Го е отдал за изкуплението и спасението на всички ни, без друго ще ни подари с Него всичко (Римл. 8:32). Следователно в богочовешката природа и в святата личност на Господа Иисуса Христа, в общественото Му служение и в изкупителното Му дело, в прославянето и в сядането Му отдясно на Отца Божиите обещания намират най-реален израз и заедно с това твърда и непоклатна основа за пълното и окончателното им изпълнение във вечността.
Чрез изкупителното Си дело Господ Иисус Христос „унищожи смъртта и извади наяве живот и нетление“ (2 Тим. 1:10). Това е вечният живот, който вярващият очаква с непоклатна надежда и твърдо упование, понеже той е обещан от неизменния Бог преди вечни времена (Тит 1:2). Открилата се безмерна Божия благодат, спасителна за всички човеци, учи вярващите да отхвърлят нечестието и светските похоти, да живеят целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век и да очакват да се сбъдне обетованието на блажената надежда и да се яви незримата слава на великия Бог и Спасител наш Господ Иисус Христос (Тит 2:11-13). Тази блажена надежда е добродетел, основава се върху добродетелно разположение в душата и поражда добродетелен и праведен живот: ревност към добри дела и дейно братолюбие, миротворно и социално служение за благото на близки и далечни, за благополучието на собствения народ и на цялото човечество.
Обективната валидност и сила на Христовата изкупителна жертва като предпоставка и условие на християнската надежда се актуализират за отделния християнин и извършват чудодейни въздействия в душата му, когато той чрез вярата си участва в страданията на божествения Изкупител, преживява ги като свои собствени и става съпричастник на тайнствената им обновителна сила. Пасивното възприемане на Христовите изкупителни страдания и изповядването им с теоретична вяра не водят до ново раждане и до обнова на духа, до утехата на истинската вяра и до блаженството на благата надежда. Психологическа истина е, че до висши духовни ценности и блага се идва чрез дълбоко изживяване. Както Господ Иисус Христос се отъждестви с нас и понесе всички страдания на греховете ни, така вярващият трябва да се стреми да възприеме Христа в себе си и да преживее изкупителните Му страдания и като свои. И колкото повече изобилстват в нас Христовите страдания, толкова повече ще изобилства и нашата утеха чрез Христа – това е максима на вярата, открита и приложена от св. апостол Павел (2 Кор. 1:5) и валидна за всеки християнин. Обещаното на страдащите блаженство е благословение от Христовите изкупителни страдания и най-силно се изживява и дарява с блажената надежда, когато чрез вярата се свърже с последвалото след страданията на Голгота прославяне на Сина Човечески. Следната изповед на св. апостол Павел може да бъде приета като изповед на всеки християнин: „Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в тялото ни. Защото ние, живите, непрестанно се предаваме на смърт заради Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в смъртната ни плът“ (2 Кор. 4:10-11). Съществен момент в тайнството св. кръщение е духовното съразпъване с Христа, страданието и умирането с Него за греха, за да настъпи и оживотворяването с Него за обновен живот в светост на истината и за участие в Неговата незрима слава. Кръщаваните в Христа Иисуса се кръщават в Неговата смърт; те се погребват с Него чрез св. кръщение в смъртта, та както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, така и те да ходят в обновен живот (Римл. 6:3-4). Не само при св. кръщение, но и в целия Си живот християнинът се съразпъва духовно с Господа Иисуса Христа и чрез искрена вяра и добродетелен живот става съпричастен на кръстните Му страдания: той страда заедно с Христа, за да стане и наследник на придобитите от Него вечни духовни блага. Дори при най-големи изпитания и тежки страдания християните не падат духом, нито се отчайват; те не само ги понасят търпеливо, но и се пречистват и обновяват духовно чрез тях: „Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява. Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава“ (2 Кор. 4:16-17). Наред с безспорно наличната и постоянно действаща в страданията положителна страна, в тях естествено има и някои сенки: досада, неприятност, мъка. Обаче поставени в светлината на вярата и още повече на надеждата, тези сенки лесно се отстраняват и превъзмогват, дори се превръщат в положителни фактори – в изпробването и изковаването на характера и в подготовката за устойчивост и издържливост в борбата със злото и за победата на доброто, за подвизи в добротворството и за постижения в общественото и социалното служение. А в есхатологичен аспект досадата, неприятността и мъката от страданията намаляват и загубват силата си: „Страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас“ (Римл. 8:18).
Поради пречистващата и възпитаващата, смиряващата и умъдряващата, облагородяващата и дори освещаващата сила на страданията, когато те се приемат и носят като неизбежен кръст в служението на благовестието и в добротворството, вярващият подобно на св. апостол Павел се изпълва в тях с радост. Като говори за радостта си в страданията, светият апостол я мотивира с извършваното чрез страданията попълване на недостига от скърби Христови в своята плът (Кол. 1:24). От този израз в никакъв случай не следва да се направи изводът, като че ли изкупителните страдания на Господа Иисуса Христа се нуждаят от някакво допълване, за да получат оправдаваща валидност и спасителна сила. Въпросният недостиг от скърби Христови трябва да се разбира не в обективен сотириологичен, а в морален смисъл и да се обясни с желанието за собствен принос и лична прибавка към напълно достатъчните сами по себе си изкупителни заслуги на Спасителя. Въз основа именно на собствения принос и на личната прибавка от страдания към скърбите Христови вярващият поне донякъде се прави достоен за великия дар на изкуплението и намира в себе си дръзновение да очаква благата на спасението, които са предмет на християнската надежда. Следователно както от обективно, така и от субективно гледище за удостояване със спасителните блага на християнската надежда е необходим кръст: от обективно гледище – кръстът на Изкупителя, от субективно гледище – кръстът от следването на Христа. Който не носи кръста си всеки ден и не Мe следва – казва Спасителят, – Той не може да бъде Мой ученик и не е достоен за Мене (Мат. 10:38, 16:24; Марк 8:34; Лука 14:27). Християнството е религия на кръста, респективно на страданието, но в него кръстът и страданието имат не само земно и иманентно, но и небесно и трансцендентно измерение, от чието гледище им се придава висш смисъл и благодатна сила. Участието в Христовите страдания чрез преживяването на вярата и носенето на собствения кръст при следването на Христа е свидетелство не само за притежаване високо достойнство, но и гаранция за удостояване с небесни блага. Затова доколкото участват в страданията на Христа, вярващите се радват, та, и когато се яви Неговата слава, да се възрадват и развеселят (1 Петр. 4:13; срв. 2:21; 2 Кор. 4:10-11).
Смъртта и тлението са най-големите врагове на човешката надежда, понеже в съкровената си същност тя е устремена цялостно към живот, към вечен живот за всяка човешка личност. Превъзмогването на смъртта и избавянето от тлението могат да се постигнат чрез християнската вяра във възкресението, която се основава върху свещеноисторическия факт на Христовото възкресение. Затова възкресението на Господа Иисуса Христа от мъртвите основателно се разглежда като венец на християнската надежда и като пукване на зората за нейното изпълнение. Христовото възкресение е изключителен факт от свещената история, понеже то съдържа в себе си благовестие за всеобщото възкресение: „Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък“ (1 Кор. 15:20). Затова бл. Августин не само свързва християнската надежда с Христовото възкресение, но и направо го нарича „наша надежда”[2]. Щом новият Глава на човечеството е възкръснал, то и неговите членове ще възкръснат. Щом Бог възкреси Богочовека и въздигна възкръсналото Му тяло на Небето, то „и нас ще възкреси със силата Си“ (1 Кор. 6:14). Христовото възкресение е благата вест и основният предмет на благовестието, понеже то е залог за всеобщото възкресение, за спасението и за вечния живот. Оттук е обяснима апологията на Христовото възкресение, която развива св. апостол Павел по Божие озарение. Според него, ако Христос не е възкръснал, суетна е християнската вяра, понеже в нея ще липсва оживотворяващата и осмислящата я надежда: „Ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци“ (1 Кор. 15:17-19). Вътрешната връзка и взаимната обусловеност между вярата в Христовото възкресение и християнската надежда се разкрива също от св. апостол Петър: „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който по голямата Си милост, чрез възкресението на Иисуса Христа от мъртвите, ни възроди за жива надежда, за наследство нетленно, чисто, що не увяхва, съхранено на небесата за вас, които с Божия сила чрез вяра сте пазени за спасение, готово да се открие в последно време“ (1 Петр. 1:3-5).
От новозаветната история е известно, че кръстната смърт на Господа Иисуса Христа хвърлила в голяма тревога светите апостоли: съмнение в Неговото месианско достойнство и божествено пратеничество разяждало душите им, а заедно с това подкосявало надеждата им за спасение и вечен живот (срв. Лука 24:17 и 21). Само благата вест от възкръсното утро и явяването на възкръсналия Господ Иисус Христос им вдъхнали непоклатна вяра и несломима надежда. Тогава те наистина се уверили, че ще се сбъднат заветните думи на пророка: „Смъртта биде погълната с победа“ (Исаия 25:8; 1 Кор. 15:54), и запели тържествения химн: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата? (1 Кор. 15:55; срв. Ос. 13:14). Оттогава вярата в Христовото възкресение окриля целия християнски свят с надеждата за всеобщо възкресение и вечно спасение. Дълбоко в сърцата си вярващите изживяват предмета на тази надежда като всереална духовна действителност. Заедно със св. апостол Павел те изповядват: „Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа (по благодат сте спасени), и възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисуса“ (Еф. 2:4-6).
Дълбоко са изживели изливащите се в душата на вярващия окриляща надежда и обновяваща сила от Христовото възкресение двама видни поети от немската класика: Фридрих Готлиб Клопщок и Иохан Волфганг Гьоте. В епичната си поема ”Месиада”, написана в хекзаметър, Клопщок между другото казва:
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 