РЕЧЕ БОГ: ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА. И БИДЕ СВЕТЛИНА.
ПРАВОСЛАВИЕТО Е ВСЕЛЕНСКАТА ИСТИНА, ИСТИНАТА ЗА ЦЕЛИЯ СВЯТ, ЗА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА И ЗА ВСИЧКИ НАРОДИ (Протоиерей Георги Флоровски).
1.Свети Григорий неведнъж е описвал живота си и го е описвал с истински и лирически драматизъм. Обичащ безмълвието и покоя, със своята воля винаги стремящ се към уединение, за да може в тишина да се отдаде на богомислие, по чужда воля и по воля Божия той бил призван за слово и дело, към пастирски дела сред житейски бури, вълнения и смут. В постоянно насилие над себе си, в постоянно смирение на желанията си, с уязвено сърце преминава той своя скръбен и славен жизнен път. Григорий е роден около 330 година в Арианз, имението на баща си, близо до Назианз, „най-малкия от градовете“ в Югозападна Кападокия. Баща му по това време бил Назиански епископ – на младини той принадлежал към своеобразната секта на „ипсистариите“. По-силна от бащата била майката на свети Григорий, която и за мъжа си била „наставница в благочестието“, и върху децата си „наложила тази златна верига“. И наследствеността, и възпитанието развили в свети Григорий пламенност на чувствата, възбудимост, впечатлителност – и заедно с това упорство и твърдост. Той останал завинаги горещо и нежно привързан към своето семейство и много обичал да говори и да си спомня за него. От ранна възраст го обзема „някаква пламенна любов към науките“ – „и не съвсем чистите учения аз се опитвах да приложа в помощ на истинното“, спомня си той. Според тогавашния обичай годините на учение били години на странстване. В родния Назианз, в двете Кесарии (Кападокийска и Палестинска), в Александрия и накрая в Атина Григорий преминава пълен и завършен цикъл на образование, словесно и философско. Кръщението било отложено за по-късна и зряла възраст. В Александрия Григорий вероятно е слушал Дидим. В Атина той се сближава със свети Василий, който му е почти връстник по години и когото вече е срещал в Кесария Кападокийска. За годините, прекарани в Атина, свети Григорий винаги си спомня с радостно вълнение – „Атина на науката“. Но тук той според неговото собствено сравнение подобно на Саул, „търсейки познание, придобива щастие“ – това е дружбата му с Василий, най-сладостната и най-горещата от земните му привързаности. „Бяхме всичко един за друг – и приятели, и сътрапезници, и близки – имахме една цел – любомъдрието, и непрестанно възраствахме в пламенната любов един към друг. Всичко при нас беше общо и в двамата една душа свързваше това, което телата разделяха.“ Това е съюз на доверие и дружба. Съблазните на „душегубителната Атина“ не ги смущавали, те познавали само два пътя: към свещените храмове и към тамошните наставници, учителите по светски науки. Но по-високо от всичко те поставяли името си на християни. „И двамата имахме едно упражнение – добродетелта, и едно усилие – до заминаването оттук да живеем за бъдещото, ограждайки се от тукашното.“ В това стремление аскетическите мотиви се двоят – това е и философска, и религиозна аскетика. Григорий завинаги остава „любомъдър“. „Аз съм първи сред обичащите мъдростта – казва той за себе си, – аз никога няма да предпочета пред това занятие нищо друго, за да не би самата Мъдрост да ме нарече жалък – като учител на мъдрост и образование.“ И той нарича любомъдрието (философията) „събиране и притежаване на всичко най-драгоценно“. Той включва тук и външната мъдрост – „Ние извличахме от науката полза и за самото благочестие, чрез по-лошото се учехме на по-доброто и обръщахме тяхната немощ в твърдост на нашето учение.“ И много по-късно свети Григорий горещо защитава учеността. „Смятам, че всеки, който има ум, ще признае като първо благо за нас благото на учеността – и не само тази най-благородна наша ученост, която, презирайки всички украшения и плодовитост на речта, се държи единствено за спасението и за умосъзерцаемата красота, но и външната ученост, от която много от християните поради неразбиране се гнусят, като от вредна, опасна и отдалечаваща от Бога. Но ние не ще възправим тварта срещу Твореца. Не бива да се унижава учеността, както някои разсъждават за това, напротив, трябва да смятаме за глупави и невежи онези, които, придържайки се към такова мнение, биха желали всички да бъдат подобни на тях, за да скрият в общия недостатък своите собствени недостатъци и да избегнат изобличаването им в невежество.“ Така говорил Григорий над гроба на Василий. Той не искал никога да забрави атинските уроци. И впоследствие най-много обвинява Юлиан Отстъпник заради забраната християните да преподават словесни и светски науки. В Атина Григорий учи при Империй и Проересий (последният вероятно е бил християнин), но едва ли при Ливаний. Тук той преди всичко изучава древната литература, ораторите и историците, из основи се запознава с философията. През 358 (или 359) година свети Григорий се завръща в родината си по-късно от Василий, след чието заминаване в Атина за него става пусто и тъжно. Той приема кръщение. Отказва се от дейността на ритор. Привлича го идеалът на безмълвието, той мечтае за бягство, за планини и пустини – „за да беседвам неосквернен с Бога и чист да се озарявам от лъчите на Духа без всякаква примес на низкото и омраченото, без всякакви прегради за Божествената светлина – докато не достигна до Източника на тукашните озарения и не бъда спрян в желанието и стремежа си от това, че действителността ще направи огледалата ненужни“. Пред него изникват привличащите образи на Илия и Предтечата. И наред с това „се усилва любовта към Божествените книги и светлината на Духа, от която черпим при вглъбяването в Божието Слово, а това не е занимание за пустинята и безмълвието“. Но не само това удържало и не само това задържало свети Григорий в света – задържала го и надделяла любовта към родителите, които искали от него участие в домашните дела. „Тя като тежест ме теглеше към земята“, но и в родителския дом, сред житейската суета, той води суров живот, заимствайки от отреклите се от света стегнатост на ума, а от живеещите в света – старанието да бъде полезен на обществото във въздържание, в изучаване на Словата Божии, в молитви, във въздихания, в безсънно бдение. А сърцето му все по-силно го тегли към Понт, към тамошната пустиня, където тогава се подвизавал Василий – в съжителство с Бога, „покрит от облак като един от старозаветните мъдреци“ – и го зовял да споделят безмълвието на подвига. Неведнага и не за дълго успява свети Григорий да удовлетвори влечението си. Но с радост и с невинна шега си спомня той след това времето, прекарано в Понт – в лишения, в бдение и в псалмопение, и в учен труд. Там приятелите изучават Писанието и творенията на Ориген. Годините на учение още продължавали.
2.Те биват прекъснати от завръщането на Григорий в Понт. Баща му, Григорий старши, с мъка спазвал епископското си послушание – не му достигали и знание, и твърдост, за да намери и съблюдава верния път сред тогавашната догматическа „никтомахия“ във водовъртежа на спорове и смут. Той търсел помощник и се надявал да го намери в сина си. За Григорий младши това било „страшна буря“. Бащата обвързва сина също и с духовни връзки, слива родителската власт с епископската – и с насилие, и „против волята“ му, ръкополага сина си за презвитер. „При тази принуда – разказва Григорий – толкова силно скърбях, че забравих всичко – приятели, родители, отечество, род. И като ужилено добиче заминах за Понт, надявайки се там при божествения ми приятел да намеря лек за горестта си.“ Приятелят облекчил скръбта на сърцето му. И самото време облекчило чувството за бедствие. Посвещаването станало на Рождество през 361 година, но едва около Пасха 362 година Григорий се завръща в Назианз и тук започва пастирското си служение със знаменитото слово, начеващо с думите: Ден на Възкресението. да се просветим чрез тържеството. И в това слово той рисува високия пастирски идеал, от който толкова далеч стоели тогавашните пастири, които смятали този сан по-скоро за „средство за препитание“, сякаш от пастира на душите се изисква дори по-малко, отколкото от пастира на безсловесните. Именно това съзнание за висотата на пастирското призвание карало Григорий да бяга от непосилното служение, за което той не се смятал готов. Оттогава и в течение на почти десет години свети Григорий остава в Назианз в качеството си на помощник на баща си – и се надява, че ще му се удаде да избегне почестите на висшето звание. Тази надежда се оказала напразна и отново по неволя, отново по принуда през 372 година Григорий бива поставен за епископ на градчето Сасим – „място безводно, където не расте и тревичка, лишено от всякакви удобства – ужасно скучно и тясно градче – там винаги има прах, дрънчене на каруци, сълзи, ридания, събирачи на данъци, оръдия за мъчения, вериги, а жителите му са чуждоземци и бродяги“. И горчилката от насилието била още по-голяма, защото сега това насилие над неговата пустинолюбива душа извършил неговият най-добър приятел – Василий. Григорий се възмущава от това с какво неразбиране се отнесъл приятелят му към неговата жажда за безмълвие и покой и с насилие го въвличал в разприте за властта, защото учредяването на катедра в Сасим целяло да укрепи Василий в борбата му с Антим Тиански. „Упрекваш ме в леност и нерадение – с раздразнение пише той на Василий, – защото не приех твоя Сасим, не се увлякох от епископския дух, не се въоръжавам заедно с вас, за да се боря, както се борят помежду си кучетата за подхвърленото им парче.“ Печално и унило приема той хиротонията – „отстъпил по принуда, не по убеждение“. „Отново върху мен е помазанието и Духът, и отново ходя плачейки и роптаейки.“ Радостта от дружбата е помрачена завинаги и дори над гроба на баща си и в присъствието на Василий Григорий много по-късно се оплаква, че „него, огорчения от бедствията на живота, под благовидното име на свещенството предадоха на безпокойното и злокознено тържище на души“. Той рязко упреква Василий: „Ето какво ми донесе Атина, общото упражнение в науките, животът под един покрив, храненето на една маса, един ум, а не два – в двамата, удивлението от Елада, взаимното обещание – колкото се може по-далеч да отхвърлим света от себе си. Всичко се разпиля! Всичко е захвърлено на земята! Да погине в света законът на онази дружба, която така малко уважава дружбата.“ Григорий обаче заминава за Сасим. Но по неговото собствено признание „въобще не се докоснал до дадената му Църква, нито веднъж не извършил там богослужение, не възложил ръце на нито един клирик“. След нова молба на баща му Григорий се завръща в родния си град, за да помага на родителя си в епископските му дела, а след смъртта му временно управлява осиротялата Църква „като външен човек“. И най- накрая му се удава възможността да остави делата и „се отправи като беглец“ в Селевкия Исаврийска, към храма на прославената дева Текла, където се отдава на богомислие и съзерцание. Ала отново незадълго. Тук го застига скръбната вест за смъртта на приятеля му. И след това покоят му бива нарушен – викат го в Константинопол за борба с арианството.
3.Отново „не по своя воля, но насилствено доведен от другите“, свети Григорий се явява в Константинопол – като защитник на Словото. Било трудно време. „Църквата е без пастири, доброто гине, злото излиза наяве – трябва да се плава в мрак, никъде не светят пътеводни светлини, Христос спи“. Константинополската катедра отдавна вече била в ръцете на омианите. И Григорий по негово собствено признание намерил тук „не паство, но бледи следи или остатъци от паство, без ред, без надзор, без точни предели“. Григорий започва да проповядва в частен дом – впоследствие той бива превърнат в храм под името Анастасия в знак на „възкресението на православието“. Тук биват произнесени знаменитите беседи „за богословието“. Борбата с арианите протичала бурно, при Григорий пращали убийци, сган нахлувала в храма му, замервали го с камъни – и след това противниците му обвинявали него в нарушаване на общественото спокойствие. От друга страна, първоначално и проповедта му предизвиква смущение. „Отначало градът се развълнува – разказва той, – въстана против мене, уж че аз вместо един Бог въвеждам много богове, защото те съвсем не познаваха благочестивото учение, не знаеха как Единицата се умопредставя троично, а Троицата единично.“ Пламенното слово на свети Григорий скоро побеждава, а в края на 380 година в Константинопол поема властта новият император Теодосий и връща всички храмове на православните. Но Григорий трябвало да се бори не само с арианите. Наложило се да води борба и с аполинаристите. Немалко изтърпява той и от православните – преди всичко от Петър Александрийски и от египетските епископи, които отначало встъпват в общение с него, а после посвещават за епископ на Константинопол някой си Максим Киника, някаква във всеки случай тъмна личност. С горчивина си спомня Григорий за този „египетски облак“ и за „дойното перо“ на Петър. Максим бива прогонен, но временно намира защита в Рим, при папа Дамас, който слабо познава източните проблеми. По настояване на народа Григорий приема временното управление на Константинополската църква до предстоящия в скоро време събор. Той е готов да се оттегли, но народът го задържа: „Заедно със себе си ти ни отнемаш и Троицата“. На Втория вселенски събор, открит през май 381 година под председателството на Мелетий Антиохийски, свети Григорий бива признат за Константинополски епископ – той се радва, и не се радва на своето утвърждаване на престола – „което не било напълно законно“. По време на събора умира свети Мелетий и председател става свети Григорий. Но по въпроса за Антиохийските църковни дела, за така наречения Антиохийски разкол, той се противопоставя на мнозинството, застава на страната на Павлин. Срещу него избухва отдавна натрупалото се недоволство. Едни били недоволни от меките му действия, от това, че в борбата с арианството той не прибягва до съдействието на светската власт. „Тайната на спасението е за желаещите, а не за насилваните“ – било правилото на пастирската му дейност. Други се безпокояли от догматическата му прямота – в частност от неговата настойчива проповед за Духа. На други пък той изглеждал недостатъчно знатен. „Не знаех – иронизира Григорий, – че и аз трябва да се движа с отлични коне, бляскаво да се извисявам в колесницата, че и за мен трябва да има срещи, раболепни приеми, че всички трябва да ми правят път и отдалеч да отстъпват пред мен като пред див звяр.“ И на събора бива поставен въпросът за незаконността на преместването му от Сасим в Константинопол. При това дори не криели, че това е само предлог за интрига. Много огорчен, Григорий решава да остави катедрата и напуска събора. С горчивина оставя той „мястото на общата победа“ и паството, което отвоювал за истината чрез своя подвиг и слово. И тази горчивина никога не утихнала в сърцето му.
4.“Уединявам се с Бога, Който единствен е чист и не е коварен. Вглъбявам се в самия себе си. Защото, както казва пословицата, само безумните се спъват два пъти в един и същи камък.“ Така пише Григорий на Кесарийския епископ Воспорий, напускайки Константинопол. Той се връща в родните си места уморен и разбит физически и морално, с тягостни спомени: „Вече два пъти попадам във вашите мрежи и два пъти съм измамен“. Той търси почивка и уединение. Но вместо това налага му се отново да поеме управлението на все още вдовстващата Назианска църква, „поради принудата на обстоятелствата, по причина на очаквано нападение от противника“. Налага му се да се бори с аполинаристите, които с измама успяват да поставят свой епископ в Назианз. И отново започнали интриги и спорове. Григорий с отчаяние молел Тианския митрополит Теодор да снеме от него непосилното бреме, да го замести с някого на Назианската катедра. Отказва да участва на съборите. „Моето намерение е да отбягвам всякакви събрания на епископи, защото още не съм виждал нито едно, което във всички отношения е имало полезен край и повече да е избавяло от злините, отколкото да ги е увеличавало. Любовта към пренията и любоначалието не могат да се опишат“. „На съборите и събеседванията се кланям отдалеч, откакто понесох много злини“ – пише той на Теодор Тиански. Неведнага успява свети Григорий да постигне свободата си, но голяма е радостта му, когато най-накрая в Назианз бил поставен за епископ презвитер Евлалий. Григорий се оттегля на покой. Той не бездейства – последните си години посвещава на литературна дейност. Странства по пустини и обители – живее в Ламис, в Сакнавадаик, особено в Карвала. Силите го напускат, той често се лекува на топлите води в Ксанксарида. В старческата му лирика изобилстват тъжните мотиви. Свети Григорий умира през 389 или 390 година.
5.Свети Григорий не е писател, макар че е блестящ стилист. Той притежава не само филологическа култура, но и гений на езика, дар слово. Наистина стилът му е твърде тънък и маниерен, твърде емоционален. Но това се превъзмогва от силата на чувството и мисълта. Той е преди всичко оратор. И неговите омилии или беседи представляват основната част на неговото сравнително неголямо литературно наследство. Известни са 45 беседи, повечето от тях се отнасят към годините в Константинопол. От тях най-важни са петте слова „За богословието“ (XXVII – XXXI), тоест за Троическия догмат. Те са един от най-забележителните образци на християнското красноречие – разбира се, това не са импровизации. Редица беседи са произнесени в празнични дни – особено значителни са беседите: 38-а, на Богоявление или Рождество Христово, най-древната известна рождественска проповед на Изток (379 или 380 година), и 45-ата, в деня на Пасха, посветена на обяснението на изкупителното дело на Христа (в Арианз, след 383 година). След това трябва да се отбележат редица надгробни речи, които са важни заради историческия материал – в частност похвалното слово за Василий Велики. Особен интерес представлява „Словото в защита по повод на бягството в Понт“, преработено по-късно в цял трактат за пастирското служение. Впоследствие то послужило на Златоуст като образец и източник за неговите слова за свещенството. Трябва да споменем още две инвективи срещу Юлиан Отстъпник, писани след смъртта му. Повечето беседи на свети Григорий са свързани със частни поводи. Друг раздел на творенията на свети Григорий са неговите поеми (или стихотворения). Те са събрани в две книги: богословски поеми и исторически поеми (разделението се прави от новите издатели). Това са по-скоро риторически упражнения, отколкото истинска поезия. Изключение представлява само личната лирика, където проличава дълбокото вълнение на чувствата. Впрочем свети Григорий е истински майстор на поетичното слово – той нарядко злоупотребява с това майсторство. Специално трябва да споменем неговата автобиография в стихове „За своя живот“ – тук има много важен материал. Свети Григорий не крие дидактическите мотиви на своето стихотворство. Той иска да противопостави стоите стихове на езическата поезия, заниманието с която не било безопасно. От друга страна, иска да намали вредното влияние на стиховете на Аполинарий, който излага в тях своите богословски възгледи. На стари години стиховете стават голямо лично утешение за Григорий. Накрая трябва да споменем сборника с писма, които наброяват 243. По-голямата част от тях се отнася към последните години от живота му и има съвършено личен характер. Те били събрани още от самия Григорий по молба на младия му родственик Никовул. В писмата свети Григорий следва правилата на риториката – в едно от тях той сам излага тези правила (писмо 51). Това превръща тези писма в литературни произведения. Малко от тях представляват исторически интерес освен писмата му до Василий. Изключение представляват няколко догматически послания: два до Клидоний и едно до Нектарий Константинополски, всичките три на христологически теми срещу Аполинарий (382 година) – те имат значение на вероизложение. За автентичността на „Посланието до монаха Евагрий относно Божеството“ може да се спори. Трябва да добавим, че творенията на Григорий Богослов са се ползвали с изключителна известност и авторитет чак до последните векове на византинизма. Тях ги тълкували и обяснявали повече от когото и да било друг от отците (може би освен от Ареопагитиките). Да споменем преди всичко схолиите на преподобния Максим Изповедник към трудните места при Григорий Богослов и Ареопагитиките (т. нар. Ambigua). Към по-късно време се отнасят схолиите на Илия Критски (IX-X век), на Никита Ираклийски (края на XI век), на Никифор Калист Ксатопул (XIV век) и ред други, в това число и анонимни. Трябва да споменем още и тълкуванията на Зонар и Николай Доксопатр към стихотворенията на Григорий и други. Всичко това свидетелства за широкото разпространение на творенията на свети Григорий. За преп. Иоан Дамаскин той бил един от главните източници и авторитети. Михаил Псел виждал в свети Григорий християнския Демостен.
2. ПЪТИЩАТА НА БОГОПОЗНАНИЕТО
2.Бог е ум. Велик Ум, „или друга съвършена същност, постигаема само посредством напрежение на ума“, казва свети Григорий. И по образ Божи са създадени преди всичко умните природи, ангелското естество. От века, „царствайки в пустотата на вековете“, Светородният Ум съзерцава в своите велики умопредставления съставените от Него Самия прообрази на възникналия впослествие свят. Бог начертава или „измисля“ „образите“ на света, отначало на умния и небесния, после на веществения и земния. И „мисълта става дело“, което е изпълнено от Словото и извършено от Духа. Възниква светът на ангелите, първата твар, сродна на Бога по своето умно, духовно естество, не толкова неподлежаща на злото, колкото несклонима към него. След това Бог създава видимия свят, този строен състав на небето и земята, в който грубото и сетивното естество е съвършено чуждо на Бога, но красотата и съгласието отразяват Божията Премъдрост и Сила. В този веществен свят Бог сътворява човека като“род твари, средни между смъртните и безсмъртните“. Това е нов свят, „в малкия свят – свят велик“. „Зрител на видимата твар, тайник на умосъзерцаемата твар“, човекът е поставен на границата на двата свята и по такъв начин в средоточието на целия свят – Бог „премъдро съчетава тварта“ именно в човека. Създаден от пръст, човекът носи образа на Божеството – „образа на Безсмъртния, защото в тях двамата царства естеството на ума“. Словото Божие по метафоричния израз на свети Григорий, „като е взело част от новосъздадената земя, с безсмъртни ръце е създало моя образ и му дало Своя Живот – защото е изпратило в него духа, който е струя на невидимото Божество“. На други места свети Григорий говори за душата като за „дихание Божие“, като за „Божествена частица“. Оттук са и свръхземните и свръхсетивните цели на човешкия живот – като „нов ангел“, въдворен на земята, човекът трябва да се възкачи на небето, в пресветлата обител на Богоносците. Той е призван да стане бог по осиновление, да се възпълни с висшата светлина – „величествена цел, но трудно достижима“, както отбелязва Григорий. Човекът е сътворен по образ Божи и затова е призван към „уподобяване“ на Бога. За възвишените души, казва свети Григорий, благородството се състои в едно – „да пазят в себе си образа и да се уподобяват на Първообраза“, доколкото това е възможно за пленниците на плътта. Възможността за това „уподобяване“ се определя от естественото родство на човешкия дух с Божеството. Бог е височина и непристъпна светлина – „най- чисто сияние на Троицата“. Втората светлина са ангелите, „някаква струя или причастие на първата Светлина“. И третата светлина е човекът. Дори езичниците наричат човека светлина – „но по силата на нашия вътрешен ум“. Бог е „светилник на ума“ и озаряван от Първообразната Светлина – самият човешкият ум става световиден. „Каквото е слънцето за сетивните същества, това е Бог за разумните“, казва свети Григорий. „Едното осветява видимия свят, Другият – невидимия. То прави телесния взор световиден, Той прави умното естество Богоподобно“. Григорий тук явно повтаря знаменитото Платоново сравнение на Висшето Благо и слънцето – сравнение, развито в неоплатонизма в цяла система на метафизиката на света. Несъмнено Григорий говори с платонически език и като платониците подчертава помрачаващото действие на чувствата и въобще на тялото. Но въпреки че употребява платонически език, той изказва неоплатоническа мисъл. Според тази мисъл на свети Григорий „уподобяването“ на Бога се извършва преди всичко чрез таинствата – целта на тайнодействията, казва той, е „да окрилят душата, да я изтръгнат от света и да я предадат на Бога, да запазят Божия образ, ако той е пълен, да го подкрепят, ако е в опасност, да го обновят, ако е повреден, да вселят Христа в сърцата чрез Духа – накратко онзи, който принадлежи на горния чин, да направят бог и причастник на горното блаженство“. Неслучайно Кръщението се нарича „просвещение“ – това е началото на бъдещото световодство, когато синовете на светлината ще станат всецяло Богоподобни и ще вместят в себе си всецелия Бог. Всичко се извършва чрез Христа, Въплътеното Слово. Той идва, за да направи нас богове – Той приема нашата плът, за да спаси и образа, и да обезсмърти плътта. „Образът е неизменим“, Словото на Отца „идва при своя образ“ – „заради моята душа се съединява с разумната душа, пречиствайки подобното с подобно“. Ето защо свети Григорий толкова рязко се противопоставя на Аполинарий: Умът е най-висшето в човека, „в човешкото естество най-важен е образът Божий и силата на ума“. И само чрез Богообразния ум може да се приближава човек към Бога.
3.Човекът е твар, но има повеление да стане бог – Григорий предава дръзновените слова на свети Василий. И пътят на „обожението“ е път на очистване и възхождане на ума – κάθαρσις. Това преди всичко е път на „отрешение“ от сетивния свят, от материята. Сетивата помрачават ума. И заедно с това – пътят на вътрешното събиране и самосъсредоточаване – е пътят на борба със страстите и достигането на безстрастие („апатия“). Образът на подвижника, изобразен от свети Григорий, е образът на мъдреца, или по-скоро любомудрия, и много напомня образа на „гностика“ по Климент Александрийски. И трябва да напомним, че в младежките си години Григо- рий е слушал в Александрия Дидим, който повтарял идеите на Климент. В този образ има много елинистични черти, много общо с идеала на стоиците и платониците. Има безспорна близост между идеала на свети Григорий и идеала на Плотин: цялата система на Плотин в известен смисъл е учение за „очистването“ като път към Бога, към Когото душата бива привличана от желанието и любовта – стремежът към пълнота и съвършенство – това желание достига ясност и осъзнаване в човека. Това е пътят на отречение от тялото и „навлизане в себе си“ – път на упростяване и възторг. И Плотин призовава към уединение и безмълвие, към анахоретство и исихия – и подобно на Платон разбира философията като упражняване в смъртта. „Занятието на философите се състои в това, да отрешават душата от тялото“ – този афоризъм от Платоновия „Федон“ свети Григорий припомня често, дори веднъж направо се позовава на него. И за него истинният живот е умиране – умирането за този свят, където е невъзможна пълнотата на богоподобието и Богообщението, където достигат само редки и пречупени лъчи от обителта на Светлината. На моменти Григорий е даже готов като Платон и да нарече тялото тъмница. Може да се приеме, че свети Григорий съзнателно повтаря много от платоническите мотиви: за него няма нищо удивително и съблазнително в това, че любителите на мъдростта – елинските мъдреци, са успели да изработят аскетическа техника, че са познавали естествените пътища на мисълта и природните закони на душата. Повтаряйки мислите на елинските любомъдри в своята религиозна аскетика, той само говори на езика на своето време. По същество идеалите им не съвпадат, защото платоническата аскетика е търсене без ключ. Аскетиката на свети Григорий е изцяло догматическа, свързана е с образа на Христа и с тайната на Троическото единосъщие. В неговия патос на смъртта и разсичането на съюза между душата и тялото („пагубна обвързаност“ – възклицава той в време на скърби) го няма античния спиритуализъм: за него и плътта е обоже- на така, както и умът – чрез човечеството на Бога, Бога Слово. „Ако мислиш низко за себе си, напомням ти, че ти си Христова твар, Христово дихание, Христова честна част и затова си едновременно небесен и земен, приснопаметно творение – създаден бог, чрез Христовите страдания шестващ към нетленната слава“. И ако сега трябва да се „отрешаваме“ от земята и да „не обичаме извънмерно сегашния живот“, то някога ще се извърши и възкресението на плътта. „За мен са убедителни словата на мъдрите – казва свети Григорий на гроба на брат си, – че всяка добра и Боголюбива душа, веднага щом се освободи оттук (след разделянето със съчетаното с нея тяло), е в състояние да осезава и съзерцава очакващото я благо – след очистването или отстраняването (или не зная как още да кажа) на това, което я е помрачавало, тя се услажда с някакво чудно услаждение, весели се и радостно шества към своя Владика. Защото е избегнала непоносимата тъмница на тукашния живот и е отхвърлила от себе си наложените ѝ окови, привличали ума ѝ към земното, от които са натежавали крилете на ума. Тогава тя в прозрението сякаш пожънва приготвените ѝ блаженства. А след това и съприродената си плът (с която тук се е упражнявала в любомъдрие) въвежда със себе си в наследството на грядущата слава, като я възприема от земята (която е дала, а след това е съхранила тази плът) по непонятен начин, известен само на Бога, Който ги е съединил и разделил. И както по естествения си съюз с плътта (тази душа) е разделяла нейните тегоби, така сега ще ѝ съобщи своите утешения, като всецяло я погълне в себе си, ставайки един дух с нея, и ум, и бог, след като смъртното и преходното бъде погълнато от живота“. В това упование е и причината за отрешението от сетивното сега. „Защо ми е да се прилепям към временното“, възклицава Григорий. „Ще дочакам Архангелския глас, последната тръба, преобразяването на небето, претворяването на земята, освобождаването на стихиите, обновлението на целия свят“. Аскетиката на свети Григорий е по-скоро „очистване на плътта“, отколкото погнусено очистване от плътта. „Нея аз обичам като служител. От нея се и отвращавам като от враг. Бягам от нея като от окови и я почитам като сънаследник“. Като елин, свети Григорий недоумява за връзката между ума и пръстта, но знае това, което не са знаели елините – че тялото е творение Божие, че тялото става тъмница за ума само посредством падението. И затова може да престане да бъде тъмница – по силата на Христовото въплъщение. Тленността е възприела закваската и е станала нова смес.
4.Богопознанието е пътят към обожението и затова е аскетически път. „Да философства за Бога, не е възможно на всекиго – казва свети Григорий против евномианите. – Да, не на всекиго. Това не се придобива за ниска цена и не от пълзящите по земята.“ Не всеки невинаги може и смее да говори за Бога. За това е нужна чиста душа или поне очиствана душа. За нечистия дори не е безопасно да се докосва до чистото, също както за слабото зрение е опасно сиянието на слънцето. Нужна е свобода от външната тиня, вътрешен покой и тишина. За Бога трябва да се помни непрестанно. Това е единственото, което е безусловно необходимо за живота. Но да се богословства непрестанно и не в благовремие, е недопустимо. Тук са нужни сдържаност и мяра. Свети Григорий има предвид не само празните пререкания, когато светинята се подлага на оскърбления. Той иска да покаже, че богословието без подготовка е безплодно – защото е безпредметно. Развълнуваната душа не ще отрази вярно кръговрата на слънцето. И да се философства може едва тогава, „когато вътре в нас е тишина и ние не се лутаме по външни предмети“. Трябва да бъдат изковани самите понятия, да бъде приготвена, така да се каже, аперцептивната маса. „Защото ако умът не е просветен или словото е слабо, или слухът не е пречистен и затова не възприема словата – поради всяка една от тези причини, както и от всички, неизбежно ще куца истината.“ В Богопознанието има стъпала: не всички и неведнага могат да изкачат планината, да пристъпят вътре в облака и да беседват с Бога. Някои поради нечистота е по-добре да стоят в подножието ѝ и да се вслушват единствено в гласа и в тръбата, тоест в голите слова на благочестието, и да не се захващат с богословските научения до време, но да гледат на димящата планина, обкръжена от мълнии, като на заплаха и чудо за неспособните да я изкачат. Това не е отзвук на Александрийския аристократизъм с неговото деление на „гностици“ и „непросветени“. Това е аскетика, учение за стъпалата. „Ако искаш с времето да станеш богослов и достоен за Божеството – съблюдавай заповедите и не престъпвай повелите, защото делата, като стъпала водят към съзерцанието“. И тази стълба е за всеки и за всички. Но не всички вървят едновременно и заедно по нея. Затова не са еднакви даровете на Духа и не са едни и същи приемащите: даровете се подават според вярата на тяхната вместимост. Това не нарушава единството на църковното тяло. „Да се говори за Бога, е велико нещо, но много по-голямо е да очистваш себе си за Бога“, отбелязва свети Григорий. Защото само тогава се открива Бог. „Има много пътища към спасението – казва свети Григорий, – много са пътищата, водещи към общение с Бога. По тях трябва да вървим, а не само по пътя на словото. Достатъчни са учението и простата вяра, чрез които без мъдруване най-често ни спасява Бог. Ако пък вярата беше достъпна само за мъдрите, то твърде беден щеше да е нашият Бог“. Впрочем Григорий говори тук по-скоро за мъдруването, отколкото за мъдростта. В епохата на арианските словопрения свети Григорий се бори преди всичко с прекалената словоохотливост, с разпуснатостта в богословието. И на богословското любопитство той противопоставя трезвите и спокойни изисквания на познавателната педагогика. Той се старае да угаси онова любопитстващо безпокойство на тълпата, разгарящо богословските спорове, когато невежествената ревност подкрепяла любителите на Пироновите и Хризиповите уловки, и по неговите собствени думи той се стреми да излага своето любомъдрие „догматически – а не самостоятелно, по начина на рибарите – а не на Аристотел, духовно – а не хитроумно, по устава на Църквата – а не на тържището“. Той се стреми да отклони вниманието на неподготвените към други, по-достъпни за тях предмети, отколкото тайната на трислънчевото Божество. „Любомъдърствай за света или за световете, за веществото, за душата, за разумните природи, добри и зли, за възкресението и съда, за възмездието, за Христовите страдания“. Трябва да помним, че в епохата на Кападокийците арианската ерес се разложила в софистика, в „технология на богохулството“. Именно с тази софистика се бори свети Григорий в своите „богословски беседи“ – не със „софията“, не с истинското богословие. „Говорѝ, когато имаш нещо по-добро от мълчанието – но обичай безмълвието, където мълчанието е по-добро от словото“. Себе си свети Григорий изповядва като любител и хвалител на мъдростта. Но точно затова той избира безмълвието. За свети Григорий да богословства означава да живее в подвиг, да се подвизава. Оттук е и неговото въздържание в словото и любовта му към тишината.
5.С евномианите свети Григорий води не само педагогически спор. Евномианската словоохотливост се подхранва от рационалистическа самоувереност. И на този притегателен религиозно-гносеологически оптимизъм свети Григорий противопоставя учението за пределите на Богопознанието. При това той отново говори с езика на елинската философия, но по елински предава библейското учение. Бог е пределът на желанията, успокоение на всички предишни умозрения. Най-висше от благата е знанието на Бога; и то се открива в съзерцанието – θεωρία. „Защото на мен ми се струва най-добро – казва Григорий – някак заключили сетивата, отрешили се от плътта и света, като без крайна нужда не се докосваме до нищо човешко, беседвайки със самите себе си и с Бога – да живеем над видимото, винаги да носим в себе си Божествените образи чисти, несмесени с низките и измамни впечатления, да бъдем и непрестанно да правим от себе си непомрачено огледало на Бога и Божественото, да придобиваме за светлината – друга светлина, за по-неясната – най-лъчезарната, докато не възлезем до Източника на тамошните озарения и не достигнем блажения завършек, когато действителността ще направи огледалата ненужни“. Съзерцанието не е само пасивно отражение на Божеството и душата не е само огледало. Да съзерцаваш, значи да се съединяваш с Бога. Именно затова към съзерцанието трябва да се възхожда чрез πραξις. Това е докосване до Бога. Човек се съединява с Бога и Бог – с хората, с „боговете“. По пътя на възхождането си човекът става нов – „преобразявам се, преминавам в благоустроение, от един човек ставам друг, изменяйки се с Божественото изменение“. И на тези висоти обаче Бог е скрит от човека. „Но какво стана с мен, приятели, „таѝнници“, и подобни на мен любители на истината – възклицава Григорий, – Аз тръгнах, за да постигна Бога. С тази мисъл, отрешил се от веществото и вещественото, събран доколкото мога в себе си, възлизах на планината. Но когато прострях взор, едва видях Бога изотзад (срв. Изх. 33:22,23), и то покрит от Камъка (1 Кор. 10:4), тоест от въплътилото се заради нас Слово. И приближил се малко, съзерцавам не първото и чисто естество, познаваемо от Него самия, тоест от самата Троица. Съзерцавам не това, което пребивава зад първата завеса и е закрито от херу- вимите – но само едно най-крайно и простиращо се към нас. А това е… онова величие, което е видимо в тварите, създадени и управлявани от Бога“. Казано по друг начин и на висотата на съзерцанието не се открива Самият Бог в Себе Си, но само Славата Му, Неговото великолепие – не светлината, а сиянието на светлината. На тази непознаваемост на Божеството по природа свети Григорий настоява с всички сили, „да си мислиш, че знаеш какво е Бог, е повреждение на ума“… По неговите слова Божието същество е „Светая Светих, скривана от самите Серафими“. Божеството е безпределно и неудобозримо и само тази безпределност Божия е постижима. „Като някакво море от същност, неопределено и безкрайно, простиращо се извън пределите на всяко понятие за време и естество, Бог единствено чрез ума изсветлява в някакъв образ от действителността, който убягва, преди още да бъде уловен, и се изплъзва, преди да бъде умопредставен, толкова осияващ владичественото в нас (ако то е очистено), колкото бързината на летящата мълния озарява погледа“. И при това Бог се познава не в разсъждането за това, което го има в Него Самия, а за това, което е около Него“. И на висотите на подвига човешкият ум съзерцава само „образа на истината“, „подобно на това, как отражението на слънцето във водите показва слънцето на слабия взор“. Това е явна реминисценция от Платоновата Държава: „всичко това са сенки и образи върху водата“. Ние съзерцаваме Бога като в огледало. Това е същевременно и повторение на думите на апостол Павел (1 Кор. 13:12) и реминисценция от Платон (или Плотин). Ала свети Григорий иска да каже и нещо повече от това, че ние познаваме Бога непълно и отразено. Това непълно съзерцание е все пак действително съзерцание – и съзерцание на Самия Бог, макар и не в Неговото непристъпно Същество. Защото низходящите от Бога „озарения“, онези „низходящи действия“ (или „енергии“), за които говори и свети Василий Велики, са истинските лъчи на Божеството, проникващи цялата твар. Познанието на Бога „в огледало“ не е символическо Богопознание. Това е действително Боговиждане и истинно причастие на Божествената светлина и Божеството. Какво е Бог по същество и по естество, никой от хората не е постигал и не ще постигне. Но Бог се познава не само чрез умозаключение и за Неговите свойства ние научаваме не само по аналогия с изразяващите съвършенството Му Негови дела и творения. Бог бива и видим… Той се е явил на Моисей и на Павел – не в образи, но не и по същество. Откриват се силите Божии. Кападокийците използват тук мисълта на Плотин и Филон, различавайки, така да се каже, трансцендентна зона и иманентна зона в неразделността на Божеството. Но прилагайки тази философска схема, те влагат в нея християнския опит – опита на благодатта.
6.Свети Григорий привежда думите на Платон, „един от гръцките богослови“: „Да се постигне Бога, е трудно, да се изрече – невъзможно.“ И го поправя: „Да се изрече е невъзможно, а да се постигне още по-невъзможно“. Не може докрай да се преведе опитът на вярата на езика на понятията. И затова Бог не е именуем, Бог е безименен. „О, Ти, Който си свръх всичко. Защото какво друго ми е позволено да изрека за Тебе? Как да Те възпеят словата! Как да Те въззре умът – защото Ти не си постижим за никой ум. Ти си един и всичко, Ти – нито един, нито едно, нито всичко. О, Всеименуеми! Как да Те наименувам, Тебе единия неименуем“. И затова Богословието става апофатическо, описва Бога чрез забрани и отрицания. От положителните имена само Богооткровеното име „Съществуващият“ изразява нещо за Бога и принадлежи собствено на Него и само на Него – така както само на Него принадлежи самобитността и самобитието. Но трябва да се помни, че Бог е свръх всяка същност, свръх всички категории и определения. И самото име Бог е относително име, обозначаващо Бога по отношение на тварта. Имаме основание да смятаме, че в апофатическото богословие Григорий следва Климент Александрийски. При тях има сходство не само в думите, но преди всичко в библейските текстове. При това при Григорий е много смекчен онзи гностически стил, в който нерядко изпада Климент. Апофатическото богословие за Григорий е в известен смисъл по-положително от катафатическото. В ка- тафатическото ние познаваме по аналогия. А всички аналогии са недостатъчни и измамни. „Дори и да се открива някакво малко сходство, то много повече се изплъзва, като ме оставя долу заедно с това, което е избрано за сравнение“. В апофатическото богословие чрез отрицания по-точно се описват неизречените тайни на съзерцанието.
7.В Богопознанието има стъпала. Има стъпала и в самото Богооткровение. Това са двата пътя, отгоре и отдолу. „През вековете, казва свети Григорий, са се извършили две знаменити преобразувания на човешкия живот, наричани два Завета и – според известното изречение от Писанието – потресения на земята (Аг. 2:6,7 – „…ще потреса небе и земя, море и суша; …ще потреса всички народи, – и ще дойде Желаният от всички народи)… Едното водело от идолите към Закона, другото – от Закона към Благодатта. Благовествувам ви и за едно трето потресение – за преминаването от тукашното към тамошното, непоколебимото и непоклатимото.“ И двата Завета биват въвеждани постепенно, не изведнъж и не наведнъж – „за нас е било нужно да знаем, че не ни принуждават, а ни убеждават“, отбелязва Григорий. Истината се разкривала чрез „постепенни изменения“. Така и в богословието съвършенството се достига чрез постепенни прибавяния. „Старият Завет ясно е проповядвал Отца и не с такава ясност – Сина. Новият е открил Сина и дал указания за Божеството на Духа. Сега с нас пребивава Духът , като ни дарява с най-ясно познание за Себе Си. Трябвало е троичната светлина да озарява просветляваните чрез постепенни прибавяния“. Откровението се е извършило, троическата тайна е явена и открита. Но все още не е вместима за човека. И трябва да вникваме в нея – „до съвършеното явяване на това, което за нас е въжделено“. И Григорий провижда: „Когато възлезем вътре, тогава Женихът знае на какво да научи и за какво да беседва с възлезлите души. Ще беседва, мисля аз, като преподава съвършеното и най-чисто познание“… Но само чистите ще видят Чистия – трислънчевото сияние на Божеството. „Ще наследят съвършената светлина и съзерцанието на святата и царствена Троица, която тогава ще озарява по-ясно и по-чисто, и всецяло ще се съединят с всецелия ум, което и собствено представлява, мисля, Небесното Царство“, отбелязва Григорий. Ще получат „всецяло познание за Троицата“ – „какво е Тя, и каква, и колко“… Тук свети Григорий се доближава до Ориген.