Разбира се, когато земните и външни блага се включат в предмета на християнската надежда, на тях не се придава първенствуващо и безусловно значение. Те са ценни и следва да бъдат предмет на желанията, усилията, труда и очакванията, доколкото са необходими за водене добродетелен живот, за служене на високите цели на живота, за постигане нравствено съвършенство, за придобиване най-висшето благо. Съответно на това Християнската етика еднакво отхвърля и осъжда както абсолютизирането на земните блага и пристрастяването към тях, така и пренебрегването, презирането и отричането им. В подкрепа на тази теза на Християнската етика се привеждат много свидетелства от Свещеното Писание. Достатъчно е тук само да се припомни, че по Божия поръка християните се молят всекидневно в Господнята молитва „Отче наш“ не само да се свети Божието име чрез тях, да дойде Божието царство, да бъде Божията воля както на Небето, тъй и на Земята, но също за насъщния хляб и за избавяне от всяко зло (Мат. 6:9-13; Лука 11:2-4). Затова блажени Августин основателно твърди, че в съдържанието на молитвата „Отче наш“ е включен предметът на християнската надежда, понеже по наставленията на Господа със седемте ѝ прошения вярващите измолват от Небесния Отец вечното заедно с временното[5]. В това отношение първостепенно значение има примерът на Спасителя. При изпълняване на мисията Си в света Той в общественото Си служение нахранвал слушателите Си не само с небесния хляб на божественото Си Слово, но и с физическа храна; не само прощавал грехове и освобождавал от пороци, но също изцерявал болни и недъгави, възкресявал мъртви.

Пълнотата на християнската надежда обаче е спасението с присъщите му вечни блага. То започва във времето, но се осъществява във вечността. Затова надеждата е истинска когато от сегашното се простира в бъдещето и от времето преминава във вечността. „Надежда за онова, което се вижда, не е надежда, понеже защо ще се надява някой за нещо, което вижда? Кога пък се надяваме за онова, което не виждаме, с търпение го очакваме“ (Римл. 8:24-25). „Ако всичко ще търсиш тук – казва св. Иоан Златоуст – в духа на приведените думи от св. апостол Павел, – то за какво е тогава надеждата? Но какво е надеждата? – Твърда устременост в бъдещето и увереност в него.“[6] Настоящето е подвластно на закона на тлението и смъртта. В него не може да се постигне вечен живот и непомръкващо блаженство. Единствено отвъд границите на пространството и времето – във вечността или при Бога законът за преходността се обезсилва и смъртта губи власт. Там доброто вечно тържествува; добродетелният е избавен от всяка изнемога и скръб. Там Той участва в пълнотата на Божия живот, потопен е изцяло във вълните на вечния живот и се наслаждава на неизказано и преславно блаженство.

Тъй като спасението е предмет на цялата християнска добродетелност, а не само на християнската надежда, то последната всъщност е устремена към получаването и изживявано в спасението вечно блаженство, предвкусвано във времето, но постигано изцяло във вечността. Необхватната за човешкия ум пълнота на бъдещите спасителни блага се съсредоточава от Новия Завет в редица духовни категории. Изброяването и беглото им характеризиране ще дадат възможност да се вникне от различни гледни точки поне донякъде в неизразимото съдържание на вечното блаженство.

Царство Божие или Царство Небесно

Евангелието, тоест благата вест, която Господ Иисус Христос донесъл на човечеството за спасението и блаженството му, започва с възвестяването на Царството Божие, което включва в себе си всички спасителни блага. Според свидетелството на св. евангелист Лука Господ Иисус Христос обхождал градове и села, като проповядвал и благовестил Царството Божие (Лука 8:1). В Евангелието от Матей Царството Божие обикновено се обозначава като Царство Небесно, понеже този евангелист, следвайки старозаветна традиция, избягва да употребява направо Божието име и го замества с Небето. Следователно разликата между понятията „Царство Божие“ и „Царство Небесно“ е външна, терминологична; по съдържание и смисъл тези понятия са тъждествени. Бележитият руски православен богослов Михаил М. Тареев, макар да счита, че терминът „Царство Божие“ има теократически смисъл, а терминът „Царство Небесно“ – апокалиптически, все пак отбелязва, че в Евангелието от Матей тези два термина са употребени като еднозначни[7]. Такова е становището и на известния наш богослов Ганчо Стефанов Пашев. Според него употребата на прилагателните „Божие“ и „Небесно“ съвсем не променя същината на това, което се изобразява или окачествява – толкова повече, че евреите употребяват думата Небе вместо името Божие. Това значи е една метонимия, свойствена на езика и стила[8].

Възвестеното от Господ Иисус Христос Царство Божие е духовна величина, която се вселява в душите на вярващите (Лука 17:21), преражда ги и ги обновява нравствено, но не остава само там, а се проявява навън в добродетелен живот, в праведност и светост: в „правда и мир и радост в Светия Дух“ (Римл. 14:17). Обаче окончателното въдворяване на Царството Божие или идването му в сила (Марк. 9:1) ще се извърши не във времето, а във вечността. Затова Царството Божие е не само религиозно-нравствена категория, но и надземна, есхатологична величина: то не е от този свят (Иоан 18:36) и ще блесне в цялата си сила при Второто пришествие, когато ще стане Всеобщото възкресение на мъртвите и ще се извърши страшният съд за окончателно въздаяние. Тогава праведниците ще наследят Царството, приготвено за тях от създание-мира (Мат. 25:34). Извършената духовно-нравствена обнова на християнина чрез вселяването на Царството Божие в душата му и оделотворяването на ценностите на това Царство – правдата и любовта – в живота му дават възможност на вярващия още тук на Земята отчасти да предвкуси сладостта и блаженството на Царството Небесно. Така Царството Божие е завършък на Божието домостроителство за човечеството, осъществяване на Божия план за спасението, следователно също най-висшето благо, което излъчва несекваща радост и вечно блаженство. В Свещеното Писание и в светоотеческата литература Царството Божие се сравнява с безконечен брачен пир.

По съдържание Царството Божие е вечен живот и несекващо блаженство, пораждано от съзерцаване Божието съвършенство и Божията слава. От евангелско гледище да влезеш в Царството Божие и да влезеш в живот (Мат. 9:45-47) и обратното, да получиш вечен живот и да влезеш в Царството Небесно (Мат. 19:16-24), означават едно и също ексистенциално и есхатологично явление. В Царството Божие няма грях и страдание, няма зло и смърт: в него животът е вечен и протича в непомръкващо блаженство.

Като предмет на християнската надежда Царството Божие е благодатен дар, който Бог по благоволението Си дава чрез Господа Иисуса Христа и въз основа на извършеното от Него изкупително дело (Мат. 20:23; Лука 12:32; 22:29-30). Но този дар не пада от Небето наготово и не се дава на човека произволно и без усилия от негова страна. Напротив, християнинът трябва усърдно да търси Царството на Бога и Неговата правда (Мат. 6:33; Лука 12:31), всеотдайно да изпълнява религиозно-нравствения си дълг и да бъде предан на Божията воля, за да влезе в Царството Небесно; да пожертва цялото си имане за неговото придобиване (Мат. 13:44-46); да остави родители, братя, сестри, жена и деца заради него (Лука 18:29); дори да извади дясното си око и да отсече дясната си ръка, ако те го съблазняват, защото за човека е по-добре с едно око да влезе в живота, отколкото да има две очи, и да бъде хвърлен в геената огнена; по-добре е за него без ръка да влезе в живота, отколкото да има две ръце и да отиде в геената, в неугасим огън (Мат. 18:9; Марк. 9:43). На въпроса какво въвежда в Царството Божие, св. Иоан Златоуст отговаря: „Правдата, мирът, радостта, добродетелният живот, братският мир, който е противоположен на любовта към спорове, и радостта, която произлиза от съгласието, а се руши от враждата“[9].

Избавление от грях и зло

За характеристика на спасителните блага, които са предмет на християнската надежда, допринася също употребеното в Свещеното Писание понятие избавление. Според пророческите думи на свещеник Захарий Бог „посети и извърши избавление на Своя народ“ (Лука 1:68). Това избавление ще се завърши, когато Син Човечески ще дойде на облаци, със сила и слава голяма (Лука 21:27-28). В Свещеното Писание Господ Иисус Христос се нарича не само Спасител, но и Избавител: „Ще дойде от Сион Избавителят и ще отстрани нечестието от Якова“ (Римл. 11:26; срв. Ис. 59:70).

С понятието „избавление“ се обозначава спасението повече в отрицателен смисъл, тоест като освобождение. Според терминологията на св. апостол Павел спасението означава преди всичко избавление от гнева Господен, тоест избавление от наказанието, което грешникът заслужава за провиненията си, за неизпълняването на Божията воля, за нарушаването на нравствения закон, за лошите си дела и тежките си престъпления, увреждащи жизнените ин-тереси на ближните и на обществото, потъпкващи правата и свободата на човешката личност и спъващи обществения прогрес и общочовешкото благополучие. Според думите на св. апостол Павел „Бог ни определи не за гняв, а за да придобием спасение чрез Господа Иисуса Христа, Който умря за нас, та ние, будни ли сме, или спим, да живеем заедно с Него“ (1 Сол. 5:9-10). Предпоставка и основа на избавлението от гнева обаче са оправданието и помирението с Бога: чрез усвояване изкупителните заслуги на Спасителя вярващите получават оправдание пред Бога и помирение с Него, а въз основа на тях те ще се спасят от гнева (Римл. 5:9-10).

Голяма е вината на грешника. Тя възлага върху него тежкото бреме на вината, което той трудно носи. Освен това вината предизвиква гибелни последици във времето и още повече във вечността. От тях никой човек не може да се избави чрез собствените си сили. Обаче въз основа на извършеното от Господ Иисус Христос изкупление и на безпределното Божие човеколюбие християнинът изповядва заедно със св. апостол Павел: „Господ ще ме избави от всяко лошо нещо и ще ме запази за Своето Небесно Царство“ (2 Тим. 4:18).

Избавлението на грешника се извършва от Бога, но за него е необходима освен вяра, и надежда, „защото нашето спасение е в надежда“ (Римл. 8:24). Обаче както вярата, чрез която Бог ни избра за спасение (2 Сол. 2:13), ни дарява оправдание (Римл. 10:10) и ни спасява чрез Евангелието, с безумието на проповедта (1 Кор. 1:21; 15:2), така и надеждата, в която е нашето спасение, е истинска, респективно спасителна, когато се проявява в обновен и добродетелен живот, посветен на свети дела (Римл. 6:22). Явилата се Божия благодат, „спасителна за всички човеци“, „ни учи да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век, и да очакваме да се сбъдне блажената надежда, и да се яви славата на великия Бог и Спасител наш Иисус Христос, Който даде Себе Си за нас, за да ни избави от всяко беззаконие и ни очисти, за да Му бъдем народ избран, ревностен към добри дела“ (Тит. 2:11-15).

Прославяне

В сравнение с избавлението от греха и злото библейското понятие прославяне характеризира спасителните блага като предмет на християнската надежда в положителен смисъл. То означава участие във величието, славата и блаженството на Бога като същностни изяви на пълноценното Му битие и неотделими белези на светите Му прояви. Безпределно величествено е Божието име по цялата Земя. Божията слава се простира по-горе от небесата (Псал. 8:1-2). Поради святата Си и отеческа обич и безмерното Си човеколюбие Бог иска да сподели славата Си със създадените по Негов образ човеци, да ги възвеличи и прослави. Още при създаването на човека Бог го понизил с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест го увенчал (Псал. 8:6). Въз основа на това праведниците на Стария Завет се славели с Божията слава: Бог бил за тях слава (Псал. 3:3). Грехът обаче потъмнил славата на синовете човешки. Те станали народ, който ходи в мрак и живее в страна на смъртна сянка (Ис. 9:1-2; Мат. 4:16; Лука 1:79), който изнемогва в нечестие и води горестно съществуване. За да възстанови Божия образ в човека в предишната му чистота и да отвори за него път за прославяне и за участие в благата и блаженството на Божията слава, Бог Слово се въплътил. Бидейки във всичко равен на Бога, „сияние на славата и образ на Неговата ипостас“, Той понизил Себе Си, като приел образ на раб, уподобил се на човеци и по вид се оказал човек; смирил Себе Си, бидейки послушен дори до смърт и то смърт кръстна. Затова Бог го въздигнал високо и Му дал име, което е по-горе от всяко име (Филип. 2:6-9; Евр. 1:3). Спасителят обещал на верните Си, че когато дойде в славата на Отца Си със Своите Ангели (Мат. 16:27; Марк. 8:32; Лука 9:26), желае те да гледат Неговата слава (Иоан 17:24); тогава праведниците ще бъдат като Слънце в царството на Отца (Мат. 13:43). На светите апостоли Спасителят дал славата Си още през земния им живот (Иоан 17:20), но тук тя се придружавала от оскърбления и страдания. Разбира се, последните не могат да помрачат славата от принадлежността към Христа и от апостолското свидетелстване. Напротив, те още повече допринасят за участие в блаженството на вечната слава след Второто пришествие. Щом вярващите страдат с Христа за свидетелстването за Него, те ще получат награда на небесата (Мат. 5:12) и ще се прославят с Него. Св. апостол Павел уверява: „Мисля, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас“; „прославянето на синовете Божии“ се очаква с нетърпение и от тварите с надежда, че и самите те „ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии“ (Римл. 8:18-21). Кратковременното леко страдание доставя в голямо изобилие пълна, вечна слава (2 Кор. 4:17).

Даряваните в избавлението спасителни блага – оправдание и помирение с Бога – се допълват от безмерното богатство на прославянето. Окрилени от вярата и укрепени от благодатта, християните придобиват дръзновение да се хвалят „с надежда за слава Божия“ (Римл. 5:1-2). Те знаят от Божественото откровение и от личен религиозен опит, че животът им е скрит с Христа в Бога, а когато се яви Христос, техният живот, тогава и те ще се явят с Него в слава (Кол. 3:3-4). Христос, „упованието на славата“, е в тях (Кол. 1:27). Те „всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня“, ще се преобразят „в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (2 Кор. 3:18). В славата Господня във вечния живот човек ще участва не само с безсмъртната си душа, но и с възкръсналото си тяло: Христос „ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло“ (Филип. 3:21). Следователно богатството на благодатните дарове от прославянето е всеобхватно: то обгръща душата, обзема тялото и се простира върху всички твари.

Наследство

Спасителните блага, които са въжделен предмет на християнската надежда, се обхващат в събирателното понятие „наследство“ (κληρονομία). В Свещеното Писание на Стария Завет първоначално с това понятие се обозначава предимно получаването и наследяването на обетованата земя Ханаан (Бит. 28:4; 50:24; Числ. 34:2; Втор. 1:8; 4:40; 5:16; 10:11; Иер. 35:15 и сл.). Но тъй като обетованата земя заема определено място в домостроителството и историята на човешкото спасение, наследяването ѝ се свързва със спасителните блага. С все по-голямото религиозно-нравствено извисяване на израилския народ същинския предмет на Божиите обещания, респективно на надеждата, стават именно благата на спасението. Така духовният Израил под „наследяване Земята“ (Псал. 36:9, 22, 29 и 34; Ис. 57:13; 60:21; 65:9) вече разбира не географската земя Ханаан, а духовното наследство от изкупването на човешките грехове, от оправдаването, обновяването и освещаването на човешката природа – влизането в Царството на Бога и живот в Неговата правда, наследява Царството Небесно, вечен и блажен живот. В Новия Завет тези духовни блага, които почват да се предчувстват, предвкусват и изживяват от вярващите още през земния живот, но в пълнота ще им бъдат разкрити в Божието небесно царство, се наричат направо „наследство“ (Деян. 20:32; Кол. 3:24). Св. апостол Павел влага определен есхатологичен смисъл в понятието „наследство“. Според него въз основа на пролятата кръв на Господ Иисус Христос, Който чрез Светия Дух принесъл Себе Си непорочен на Бога, се очиства съвестта от мъртви дела. Спасителят е „Ходатай на Нов Завет, та след смъртта, станала за изкупване на престъпленията през първия завет, призваните да получат обещаното вечно наследство“ (Евр. 9:14-15). Поради духовния му характер това наследство е не само вечно, но н „нетленно, чисто“; то не увяхва и е съхранено на небесата за призваните (1 Петр. 1:4). Съответно на това „плът и кръв не могат да наследят Царството Божие, нито тлението може да наследи нетление“ (1 Кор. 15:50). Поробени от грехове и обладани от пороци, нечестивци и идолослужители няма да имат наследство в Царството на Христа и Бога (1 Кор. 6:9-10; Гал. 5:21; Еф. 5:5).

Първоизворът на това наследство е Бог Отец, първото лице от Св. Троица. По силата на отеческата Си любов и безпределната Си благост Той още от създание-мира е приготвил царство, което ще даде на праведните за вечно наследство във великия ден на Всеобщия съд (Мат. 25:34). Получаването на това наследство не ще се извърши на законническа основа, тоест само по силата на общочовешкото богосиновство, на създаването на всички хора по Божи образ. За това се изискват високи нравствени качества, проявявани и придобити чрез лично усърдие и подвижничество във вяра, надежда и любов, в служене на човека и обществото за възтържествуване правдата и братолюбието. Според думите на св. апостол Яков Бог избра сиромасите да станат богати във вяра и наследници на Царството, обещано от Него на онези, които Го обичат (Як. 2:5). Затова св. апостол Павел се молил: Бог на Господа наш Иисус Христос, Отец на славата, да даде на вярващите дух на премъдрост и откровение, за да Го познаят, и да просвети очите на сърцата им, та да познаят в какво се състои надеждата на тези, които са призвани от Него, какво е богатството на славното Мy наследство за светиите (Еф. 1:18).

Великото наследство, което Бог Отец е приготвил за праведните, се получава от Него не направо, а чрез посредничеството и ходатайството на Единородния Му Син, второто лице на Св. Троица. Това се дължи не само на едната божествена същност на Отец и Син („Аз и Отец сме едно… Отец е в Мене и Аз съм в Него“ – Иоан 10:30 и 38), на пълното единство между волите им и съвършеното им единодействие („Което твори Отец, това твори също и Синът“ – Иоан 5:19), но и на възприемането на човешка природа от страна на Бог Слово, на отъждествяването Му с човека, на извършеното от Него изкупление на човешките грехове и на непрестанното Му усърдно ходатайство пред престола на Всевишния за спасението на човеците (Римл. 8:34). Христоцентризирането на понятието „наследство“ започва още в Евангелието. То е вложено в предобразната реч на Спасителя в притчата за злите лозари: същинският и пълен наследник на Бог Отец е Единородният Му Син (Мат. 21:33-44; Марк. 12:1-11; Лука 20:9-18). Бог Отец е поставил Единородния Си Син „за наследник на всичко“ (Евр. 1:2). И понеже чрез въплъщението Си Той е приел човешко естество, отъждествил се е с всички човеци, принесъл е изкупление за греховете им, Той е открил пътя за съучастието им в наследството Му. Според св. апостол Павел Иисус Христос по човешка природа е „семе“ Авраамово и с това – същинският наследник на Божиите обещания, дадени на бащата на Израил, респективно на вярващите (Гал. 3:16); затова които са Христови, именно те са Авраамово семе и по обещание наследници (Гал. 3:16 и 29). Чрез възприемането и прегръщането на благовестието не само преките чеда Авраамови, но и езичниците могат да станат „сънаследници, съставляващи едно тяло, и съпричастници на обещанието Божие в Христа Иисуса“ (Еф. 3:6). Щом сме „чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа, и то само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим“ (Римл. 8:17). Богосиновството, по силата на което човеците са наследници Божии, се възстановява чрез изкупителната жертва на Богочовека. Той „изкупи ония, които бяха под закона, та да получат осиновение“; обновените човеци не приемат духа на робство, а Духа на осиновение; те не са вече роби, а синове; Бог изпраща в сърцата им Духа на Сина Си, чрез Който Дух те викат: Ава, сиреч Отче! Щом те са синове, то са и наследници Божии чрез Иисуса Христа (Римл. 8:15-17; Гал. 4:5-7). Не по силата на богосъздадеността ни и на основаващото се върху нея богосиновство, а чрез Христа Иисуса „ние бяхме избрани за наследници“ (Еф. 1:11). Но човеците са Христови сънаследници не просто по силата на участието им в богочовешката природа на Спасителя, не по природна необходимост или по закон, а чрез вярата им и отговарящ на нея праведен живот. „Обещанието към Авраама или към семето му – да бъде наследник на света, се даде не чрез закона, а чрез оправдаване посредством вярата“ (Римл. 4:13).

Залог за духовното наследство, което ще получат вярващите, е Светия Дух, третото лице от Св. Троица. Християните биват запечатани с обещания Св. Дух (Еф. 1:13-14). Те приемат Духа на осиновението и така възстановяват правото си на наследство. „Самият Дух свидетелства на нашия дух, че ние сме чеда Божии“, следователно наследници Божии и сънаследници на Христа (Римл. 8:16-17). Наследството на спасението се получава не поради делата на праведност, които извършват вярващите, а по благостта, човеколюбието и милостта на Спасителя – „чрез банята на възраждането и обновата от Духа Светаго“, изобилно изливан върху вярващите от Бога чрез Иисуса Христа (Тит. 3:4-6).

Наследството като предмет на християнската надежда, от една страна, и получаването му в пълнота в бъдещия живот, от друга страна, изрично са засвидетелствани от св. апостол Павел: вярващите биват оправдавани чрез благодатта, за да станат „по надежда наследници на вечния живот“ (Тит. 3:7). В тълкуванието на този текст св. Иоан Златоуст отбелязва, че тук апостолът „говори за бъдещето, а не за сегашното“, и уверява, че „Този, Който ни е избавил от такова беззаконие и такива злини, без съмнение ще ни даде и бъдещи блага, ако ние пребъдем в благодатта, понеже всичко се извършва с един и същ Промисъл“[10]. Разбира се, както вярата, така и надеждата е мъртва без съответни на нея добри дела, тоест не води до наследяване благата на спасението. Затова от вярващите се изисква да потвърдят надеждата си, като „залягат да бъдат прилежни към добри дела: това е добро и полезно за човеците“ (Тит. 3:8). Наследството на спасението не е материална вещ, която се получава по закон; то е духовно съкровище, за чието придобиване се изисква усърдие и подвижничество в доброто, правдата и любовта. Чрез надеждата си, подкрепена от добри дела и праведен живот, вярващият трябва да стане достоен за него. Тук е потребно усърдие за „пълна увереност в надеждата докрай“; само тогава вярващите няма да се вленят, а ще подражават „на ония, които чрез вяра и дълготърпение наследяват обещанията“ (Евр. 6:11-12). Според Откровението на св. апостол и евангелист Иоан Богослов „който побеждава, ще наследи всичко“; нему Седящият на престола ще бъде Бог, а той Негов син и ще утоли жаждата на душата си даром „от извора на живота“ (Откр. 21:6-7). Това става „даром“ поради величието на дара и безпределността на наследството: то наистина се получава не по заслуга, но не и без породено от вяра чистосърдечно желание и без добродетелен подвиг, без свято дръзновение за служение на Бога и ближните, на цялото човечество.

Обобщителният поглед установява, че предметът на християнската надежда обгръща пълнотата на временните и вечните блага, които Бог дарява на човека по безпределната Си отеческа любов към него. Но като цени по достойнство временните блага и се радва на благополучието и щастието, християнинът знае от откровенията на Свещеното Писание и от личния си духовен опит, че земните блага и радости са сянка или загатване за безмерните вечни блага. Затова той според думите на св. апостол Павел е устремен от видимото към невидимото: „видимото е временно, а невидимото – вечно“ (2 Кор. 4:18). Християнската надежда призовава вярващите да търсят Царството на Бога и Неговата правда (Мат. 6:33) и им обещава вечните му блага: избавяне от грях и зло, спасение, прославяне и наследяване вечен, блажен живот. Чрез изкупителната смърт и светлото възкресение на Иисуса Христа Бог по голямата Си милост ги е възродил „за жива надежда, за наследство нетленно, чисто, що не увяхва, съхранено на небесата“ (1 Петр. 1:3-4).

_______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 11, с. 11-20.

Първа електронна публикация http://bg-patriarshia.bg.

Същият текст тук е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Augustinus, De Moribus Ecclesiae catholicae, lib. I, cap. 13 (J. P. Migne, PL, t. 32, col. 1321.).

[2]. Immanuel Kant, Kritik der praktischen Vernunft. (Philosophische Bibliothek, Bd. 38, Hamburg, 1967, S. 127); Имануел Кант, Критика на практическия разум. Прев.проф. д-р Цеко Торбов, София, 1974, с. 159.

[3]. Immanuel Kant,  Grundlegung zur Metaphysik der Sitten. (Werke, Akademie-Textausgabe, Berlin, 1968, Bd. IV, S. 393.).

[4]. Immanuel Kant, Kritik der praktischen Vernunft, поc. изд., c. 128; поc. бълг. превод, c. 159.

[5]. Augustinus,  Enchiridion ad Laurentium sive de fide, spe et charitate, cap. 114. (J. P. Migne, PL, t. 40, col. 285.).

[6]. Joannes Chrysostomos, In Epistolam ad Romanos, Homilia XIV. (J. P. Migne, PG. t. 60, col. 532.).

[7]. М. М. Тареев, Евангелие. Основы христианства, т. II, Сергиев Посад, 1908, с. 330.

[8]. Ганчо Стефанов Пашев, Царството Божие, ч. I, Годишник на Богословския факултет, т. XII, София, 1935, с. 65, бел. 3.

[9]. Joannes Chrysostomos, In Epistolam ad Romanos, Homilia XXVI, 1. (J. P. Migne, PG, t. 60, col. 638.).

[10]. Joannes Chrysostomos, In Epistolam ad Titum, Homilia, V, 4. (J. P. Migne, PG, t. 62, col. 694.).

Изображение: авторът на статията, проф. д-р Иван Панчовски (1914-1987)