Винаги съм изпитвал известна неприязън към онези, които живеят в чужбина и пишат нравоучително за България. Не мога точно да го обясня. Може би ми се е струвало лицемерно на някакво ниво. Но ето че сега и аз се намирам именно сред онази част от сънародниците ни, които живеят извън пределите на страната. Така, че поради тази причина ще се постарая да бъда максимално обективен пък преценката ще оставя на вас, читателите.Казано с едно единствено изречение може да се обобщи така: България отвън изглежда объркващо.

През изминалото лято бях на почивка в България. Посетих София, Пловдив, Слънчев бряг, Павел Баня и още няколко други места. От една страна се докоснах до лъскавите част на витрината, но от друга не можах да не забележа и пустотата и недоимъка във вътрешността на страната. Забелязах, че цели райони са опустели или са на път да се превърнат в такива. За сметка на това обаче имаше много цигани, много повече отколкото, струва ми се, имаше през време на моето детство. Причината за тази картина е проста. От една страна стои невероятно ниската раждаемост, а от друга засилената миграция извън пределите на страната. Камен Воденичаров преди време написа и изпя една песен, чийто текст гласеше: „…ти пък напук остани и покажи, че ти си тук, не си избягал!“ Мисля, че почти всички я помнят. Когато я слушах, преди години по радиото, се просълзявах. Питах се, дали политиците я слушат? И ако я ако слушат, дали всъщност я чуват? И сам си отговарях – Разбира се, че не. Нито я слушат, нито пък я чуват. Те не се вълнуват, че способното население системно напуска страната, както и че онази част от него, която е в репродуктивна възраст се страхува да създаде поколение. Какво имам предвид? Това, че има реална опасност само след половин век България да се видоизмени до неузнаваемост. А след малко повече от 100 години етносът ни и да изчезне напълно. Казвам това с голяма  сериозност и съм убеден, че днес пред българите, както никога преди това в нашата история, стои казусът – Да ни бъде или да не ни бъде! Веднага ще се обоснова.

Никога няма да забравя едно интервю с проф. Божидар Димитров. Беше през лятото на 2008 г. а телевизията, ако не се лъжа, май беше btv. Не помня точно как се казваше предаването, но помня ясно неговия отговор. Въпросът на лековерната журналистка беше дали той очаква някога българите отново да възвърнат предишното си влияние и позиции в Европа. Тогава той отговори, че би било прекрасно ако изобщо се запазим като етнос след сто години, а за влияние е просто смешно да се говори. „Но как така, та ние сме дали толкова много на света, защо говорите така?“, помня как го апострофира тя. На което той отвърна, че човешката история е пълна с примери за народи и дори цивилизации, които въпреки величието си са изчезнали от лицето на земята и после, в типично неговия патетичен стил, даде красноречиви примери.

Какво показва статистиката?

Съвсем не бива да се подвеждаме, че в парковете на някои от големите български градове се виждат дечица както и че понякога е трудно да си запишете детето на детска градина. Това е лъжовно усещане. Нацията ни не се обновява! Точно обратното – тя се топи изключително бързо. Ако този процес не се спре, до 2060 г. картината в България ще е такава: Циганите ще са 58 %, турците ще са 22 %, а етническите българи ще са едва 20 % и това ще са предимно възрастни хора. Представяте ли си реално какво значи това? Нека го кажем иначе – на един българин ще се падат трима цигани и един турчин! Мислите ли, че на тези шепа хора, на тези шепа останали чистокръвни българи, които тогава ще пребивават главно в централните части на по-големите градове ще им пука, че навън към тази година (2060) вече ще има близо 4 милиона българи! Повярвайте ми – това няма да ги вълнува. Защото фактите сочат, че тези българи, които са в чужбина се претапят и губят идентичността си доста бързо. Около мен е пълно с хора, чийто деца не само че не говорят български, но дори не го и разбират. И такава е картината не само за Англия (страната, в която живея), но и в останалата част на света. А повярвайте ми, моите наблюдения не са повърхностни.

Трябва да призная, че написах тези редове с огромна болка, защото самия аз съм  емигрант. Самият аз живея отвън и виждам нещата и от двете страни.

Но все пак напук на всички статистики и проучвания аз чувствам, че все още нещата не са загубени. Съвсем не искам да прозвучи като пропаганда, но много бих се радвал ако младите българите осъзнаят сериозността на проблема и въпреки смущението в душите си и неизвестността, която ще им носи всеки утрешен ден, решат да създадат поне по две деца. Тогава надежда има. Това между впрочем частично се случва днес в Русия. Този процес на себеопомняне и катарзис започна сравнително скоро там и вече дава своите плодове. Ако нацията ни, подобно на руската, се обърне към Бога, ако повярва и наистина осъзнае лошата перспектива, то тогава надежда има. Тогава тя няма да се изличи. И това съвсем не са просто голи фрази, защото онова което винаги досега е спасявало нашия народ от изчезването е било именно неговата вяра и борбеност. Ще ви припомня само един факт от началото на XV век. През първите десетилетия от турското ни робство, населението на България е наброявало около един милион души. След като турците завладяват страната и ни поробват, за около 20-25 години поради неспирната съпротива и последвалите масови избивания и кланета населението умишлено е редуцирано до, забележете, 50 хиляди души! Обърнете внимание обаче какво се случва през следващите няколко столетия. Това крайно малочислено, бедно и потиснато население за по-малко 5 века успява да се уголеми дотолкова, че през 1878 година – годината на Освобождението ни, то вече наброява почти 3 милиона души!

Щом веднъж се е случило защо да не се случи отново. Аз лично вярвам, че е възможно. Но за да тръгнат нещата в правилната посока са необходими решения и действия, а не само желание. Всичко е в нашите ръце. Онези от вас, които са чели, която и да е от книгите ми знаят колко често моите герои повтарят именно това – от нас, и само от нас, зависи нещата да се случат!

29 Август 2010 г.

гр. Ексмът,

Великобритания

“30 Паунда“, четвъртият роман на Мартин Ралчевски

Казано накратко, в този роман съм се опитал да представя преплетените погледи на един млад българин и един млад англичанин към, така наречените, вечни въпроси. Темата е деликатна, защото съвременните млади хора сякаш вече не се интересуват от тези неща. Все по-малко са хората, които си задават въпросите, защо съм тук, накъде отивам, и какъв е смисълът на всичко?

Героите в романа, преминават през много трудности, изпитания и търсения, но въпреки това накрая само единия от тях успява, така да се каже, да намери себе си.Използвал съм името и част от живота на истински човек, който познавах лично и който, за съжаление, вече не е между живите.

Според мен, твърде вероятно е, когато читателят прочете романа да си каже две неща. Или, че това е пропилян живот. Или, че това е живот, които подбужда към подражание, заради реалното чудото след неговия край. Не съм се опитвал да вменявам идеи, а съм оставил всичко на преценката на читателя. Затова не бих могъл да добавя нищо повече освен това, че само се надявам уважаемия читател да почувства и разбере, че описания живот не е бита карта, но е точно обратното – той един истински подвиг.

Мартин Ралчевски:

Роден съм в София през 1974 г. Завършил съм теология и география в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор съм на романите „Безкрайна нощ“, „Горски дух“, „Полубогиня“, както и на доста публикации в различни вестници и списания. По известни от тях са например: „Ще изчезне ли българският народ“, „Коледа без Бог“, „Завръщане в България след 200 години“, „За Америка без розови очила“, „Емигрант“ и др.

,,30 ПАУНДА“ е четвъртият ми роман.

За романа:

Иван заминава за Англия, за да се загуби. Джак напуска Англия, за да се намери. Носталгия, падения, кръстопътища… Разбити мечти и неочаквани обрати. Едни подхвърлени 30 паунда. Два живота преобърнати с главата надолу. И всичко това, когато пътят напред свършва, а назад не можеш да се върнеш. Когато не вярваш в съдбата, но тя напук продължава да вярва в теб!

Д-р Стенли Гьошев,  Екситърски Университет

Емиграционният поток от млади българи повлича и студента Иван. Озовавайки се в чуждата страна, той се оказва под голям стрес и, подобно на много емигранти, заживява труден и самотен живот. Случайна среща става повод за приятелство между него и странен англичанин. Англичанинът е преситен от материалното и търси отговорите на вечните въпроси. За да му помогне, Иван го подтиква да посети Света Гора. Англичанинът заминава от любопитство, но там се случва непредвиденото. Той се преобразява вътрешно и става монах. През този период Иван изпада в недоимък. И точно когато и последните му надежди гаснат, англичанинът се завръща, носейки отговорите за смисъла на човешкото съществуване, а също и една неочаквана новина.

В романа се сблъскват два ценностни модела – на човека от Изток, който, мечтае да постигне материално благополучие, и на човека от Запад, който е задоволен материално, но се чувства духовно объркан.

Иван е олицетворение на наивната мечта на повечето български младежи, които вярват, че животът зад граница е прекрасен. Англичанинът пък е прототип на реален човек, от живота на който всеки би могъл да извлече полза.

Д-р Росица Колева, Ортодоксия, Варшава

Разтърсващ и пречистващ роман! – Уилям Сандърс, Обзървър

Откъс от книгата може да прочетете тук:http://www.book.store.bg/p79292/30-paunda-martin-ralchevski.html

Материалът е предоставен от автора, Мартин Ралчевски

Първо изображение: Мартин Ралчевски, 2009.