СУЕВЕРИЕТО УБИВА ВЯРАТА*

Полина Спирова

Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона. (Мат 6:24)

Днес българинът живее притиснат между традиционната си представа, че е православен, и различни езически практики: ходи на църква, но посещава и екстрасенси, кръщава децата си, но им връзват и червен конец срещу уроки. Повечето млади двойки сключват брак в храма, защото ритуалът е по-тържествен и вярват, че така повече ще „им върви в брака”, а децата се кръщават преди всичко „за да са здрави”.

Суеверието на нашите християни се проявява видимо и в огромния брой хора, които посещават храмовете единствено за да им се четат Киприяновите молитви. Често тези молитви се възприемат като магическо действие, а на свещеника се гледа подобно на жрец – заклинател. Този специфичен вид езическо възприятие често се съчетава с нежеланието на „жертвите на магия” да участват в светите тайнства, за да получат действената сила на благодатта – единствената сигурна защита срещу попълзновенията на злото. (Повече в „Кой ни направи магия” от Благовест Ангелов, Църковен вестник 18/2002.)

В нашите храмове наред с православното богословие и църковното предание живее и преуспява т. нар. „бабешко богословие”. Не са малко младите свещеници, които при въдворяването си в съответната енория откриват там едно „предание”, което бабите са готови да защитават с неочаквана ревност. То е смес от църковната традиция и местни вярвания и суеверия. Тези процеси в църковния ни живот протичат като подводно течение, което обаче завлича мнозина от идващите за пръв път в храма: някои са отвратени от ширещото се суеверие и задълго не стъпват в църква, други го приемат за част от православната традиция. За този образ на православието спомагат и медиите, които на църковните празници обръщат повече внимание на народните вярвания и обичаи, свързани с празника. Те си имат оправдание: от медийна гледна точка те са по-атрактивни в сравнение с богослуженията, които „всеки път са еднакви”.

Така читателят или зрителят остава с впечатлението, че православието е сбор от магични заклинания, бране на билки по Еньовден, питки с късмети, курбани и т. н.

В същото време почти всяка кабелна телевизия има свое специализирано предаване за гадаене, лечение и съвет от съответните „специалисти”. Тези предавания се радват на доста широк интерес и финансови постъпления.

Сливането на суеверията с вярата е един от големите църковни проблеми у нас. Св. Патриарх Евтимий призовава поробения български народ да пази „непорочна вярата си”. Но този завет с пълна сила важи и днес. За да се защитава вярата от друговереца поробител, се изисква самоотверженост и героизъм. Но не по-малко отговорна задача на нашата Църква днес е да опази вярата на народа от суеверните примеси, които незабележимо, постепенно, но трайно изкористяват вярата на българите. Изкореняването на езическите „вярвания” обаче се оказва много по-трудно, отколкото първоначалното въцърковяване.

За да предпази лековерните българи от безсмислените, а понякога и опасни съвети на лечителите, СЕМ забрани излъчването на предавания с участието на ясновидци, лечители и т. н. Новият Закон за здравето забранява всички форми на реклама на алтернативните методи на лечение, а всеки желаещ да лекува чрез алтернативни методи – хомеопатия, акупунктура, акупресура, трябва задължително да има средно образование и да е психично здрав. Това е, което държавата може да направи. Църквата си има свой механизъм за справяне с подобни явления – изграждане на духовен имунитет у хората, на християнски мироглед върху света и процесите в него.

Основният проблем на повечето наши сънародници е в пълното непознаване на православната вяра, истинската духовност, Христовия завет, евангелската свобода и любов. Повечето българи имат объркан мироглед по духовните въпроси. Те не знаят какво да очакват от Църквата, не знаят как тя може да им помогне, каква е нейната роля на земята (**вж. долу под чертата, интервю и направена справка).

Затова вътрешната мисия на нашата Църква днес трябва да е насочена към по-широка просвета сред народа за изкореняване на езическия мироглед. Необходима е сериозна църковно-просветна дейност, и то не просто образование в областта на религията, а истинско просвещаване със светлината на Христовото учение. Днешните православни катехизатори проповядват сред един традиционно православен, но на практика езически народ. Църковната мисия сред българите трябва да започне от самото начало, от личността на Христос и смисъла на Неговото спасително дело, за да се изведе народът от езичеството към живота в Христа.

Тази просвета на първо място е дело на свещеника, който е призван да открива и изкоренява суеверията сред своите енориaши, да ги наставлява в здрав духовен живот. Но в същото време това е дело на цялата ни Църква, чието слово е нужно да достига до всеки дом – чрез проповед в храма или от екрана, чрез книги и брошури, чрез примера на пастирите и обикновените християни, които също са призовани от Спасителя: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:16).

_______________________

*Публикувано в Църковен вестник, бр. 12, 2004. Първа електронна публикация http://synpress-classic.dveri.bg. Тук текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Разговор за църковната мисия в Русенската многопрофилна болница

Среща на болния с Лечителя на човешките души

В началото на миналата година „Църковен вестник” писа за освещаването на православен параклис „Св. св. безсребреници Козма и Дамян” в Русенската многопрофилна болница за активно лечение (виж Църковен вестник, бр. 2/2003). Тогава църковната мисия в болницата бе в своето начало. Днес, след повече от една година, разговаряме със свещеник Добромир Димитров, който освен енорийските си задължения е поел и кръста си на болничен свещеник.

Отец Добромир, разкажете ни за църковната мисия в Русенската болница днес, след повече от една година от нейното начало.

– В края на декември 2002 година, с благословението на Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Неофит се създаде болничен параклис към Русенската болница. Тогава именно стартира болничната мисия. Беше ни много трудно, защото това не беше просто създаване на параклис, ние искахме нещо много повече – да пренесем Църквата в болницата. Много е лесно, когато хората идват в храма, много по-трудно се оказа свещениците да отидат при нуждаещите се в болницата, тоест мисията да излезе от храма.

Обикновено се приема, че Църквата е консервативна система, но пряко заблудите на обществото всъщност тя не е нито набор от правила и задължения, нито съкровищница на старини, нито пък институция за религиозни услуги. За нас предизвикателството беше да превърнем присъствието си в Църквата в мисия – мисия, която получаваме на литургията с думите на епископа или свещеника „С мир да излезем”. Затова и центърът на нашата мисия там е св. Литургия. Всяка събота в болничния параклис ние извършваме св. тайнство Евхаристия. Но за да дойдат хората на литургия, ние трябва първо да ги поканим, и това не би било възможно без личен контакт с всеки един от болните.

Русенската болница е доста голяма, с няколко хиляди души персонал и болни. През седмицата ние посещаваме тези болни или те идват при нас в параклиса. Към него сме създали и библиотека с духовна литература. Но по-важно от всичко са грижите, които ние, свещениците, полагаме за тях – да ги посещаваме, да ги питаме от какво се нуждаят, да им помагаме, доколкото можем. Ние едва ли ще смогнем да облечем всички, да нахраним всички гладни или да изцерим всички болни, но това, което можем да направим, е да им дадем Христос. Социалната мисия на Църквата се отличава от социалната мисия на държавата по това, че ние имаме за цел да благовестим, да приобщим тези хора към вечния живот, да ги направим „нова твар в Христа”. Ние сме длъжни да се погрижим за нещо много по-важно от това, което се опитва да направи обществото, като полага усилия да реши материалните проблеми на тези хора. Ние правим възможна срещата на болния, на страдащия с Лечителя на човешките немощи и страдания. Не можем да не си задаваме въпроса кое прави служението на Църквата по-специфично. И тогава стигаме до крайъгълния камък – Господ Иисус Христос.

Ние се грижим за всички в болницата – за мюсюлмани, атеисти, протестанти, католици и не правим разлика между тях. През последната година в болничния параклис се кръстиха четирима мюсюлмани. Естествено сблъскваме се с много пречки и предразсъдъци. Има и изкушения – едно от най-големите е да не превърнем нашата църковна мисия в чисто социална дейност – ако стане това, то тогава държавните социални служби ще вършат много по-добра работа от Църквата.

– Колко свещеници обгрижват болничния параклис?

– Официално аз съм поел това задължение, но работата е много и е непосилна само за един човек. Много ми помагат моите събратя иконом Георги Георгиев, протосингел на Русенска митрополия, ставрофорен иконом Стефан Стефанов, свещ. Кръстьо Милев, както и десетина доброволци. Голяма подкрепа ни оказва и епархийският ни архиерей – Русенски митрополит Неофит.

– Как реагират болните, когато при тях идват свещеници?

– Повечето хора имат нуждата да поговорят с някой. Има такива, които остават в болницата дълго време, губят връзката със своите близки. Оказва се, че единствените хора, с които могат да поговорят, са лекарят, свещеникът, сестрите. С течение на времето ние, свещениците, променихме атмосферата в болницата – сестрите започнаха да ни помагат, да ни насочват към нуждаещите се от духовна подкрепа, лекарите промениха отношението си към личността на свещеника и въобще към Църквата.

– Това означава, че вашата мисията не е само сред болните, а и сред персонала на болницата?

– Да. Постепенно към болничния параклис се обособи своеобразна църковна общност – бивши пациенти, които продължават да идват и след като оздравеят, хора, които просто помагат, сформира се хор към параклиса. Малко е известно, че в тази болница преди е имало параклис „Св. Василий Велики”, който обаче е унищожен през 60-те години и е превърнат в морга. В момента се опитваме да го възстановим, събираме средства. Мястото, което е известно като „старата русенска морга”, всъщност е поруган храм – абсидата, мястото, където е бил олтарът, е превърнато в тоалетна, вътре е сложена маса за аутопсия. Сега целта ни е да го преустроим в място, където да има дневен център, в който да могат да идват хора с различни проблеми.

В момента и директорът на болницата доктор Минчо Вичев и главната сестра Евелина Ванкова ни помагат много за възстановяването на стария параклис. Всъщност тази инициатива малко или много е и тяхна. Те са се мотивирали вътрешно да работят с нас и в бъдеще. Сега те се занимават с набирането на средства за параклиса към болницата. Ако това стане, ще имаме два параклиса – един външен и един вътрешен.

Същевременно мисията ни е и сред близките на болните. Дори когато човек умре, той оставя след себе си хора, които продължават да го обичат. Имах един случай наскоро с една жена на име Мариана, която се лекуваше в болницата. Запознахме се с нея, кръстихме я, грижихме се за нея. Последната ѝ воля преди да почине беше децата и съпругът ѝ да бъдат кръстени и сега духовно се грижим и за тях.

– По време на вашето пастирско служене вие се сблъсквате често със смъртта. Различава ли се християнското отношение към смъртта с това на лекарите и персонала в болницата?

– Ако кажеш на смъртно болния, че има голям риск, има вероятност изходът да е фатален, той може да се замисли. Но съвременната етика е забравила за смъртта, обществото ни отрича смъртта до последния момент, а всъщност смъртта е крайъгълния камък на живота. Митрополит Антоний Сурожки казва, че смъртта осмисля живота. Ако кажеш на някого – „ти ще умреш днес”, той ще промени целия си ден. Но днес хората умират пред телевизорите и когато смъртта ги застигне – не мислят за нищо, нито за децата си, нито за живота си.

Българите сравнително по-трудно преодоляват практиката да мамят болния за състоянието му до края, наричат това „благородна лъжа”. Но когато човек е подготвен за смъртта си и знае, че умира, достатъчно е просто да му хванеш ръката или да му поговориш.

Последното осезание, което остава, когато човек се разделя с живота, е слухът – заради това Църквата е създала молебен при разлъка на душа от тяло. Молебенът се чете на глас при умиращия човек и той до последно слуша неговите думи. Те звучат тежко и жестоко за близките – там се молим Господ да освободи душата от тялото и да приеме душата на умиращия. Но колкото и да са тежки, тези думи стигат до смъртника – дори до този, който е в кома, и той чува, че близките му се молят за него, той се подготвя за срещата си с Бога. Отпечатъкът на смъртта е страшен, но Христос победи смъртта и това, което е скъсано, може да се събере в Христос чрез кръщението, чрез Църквата.

Не съществува „благородна лъжа”, важно е обаче как поднасяш истината. Ако тя се каже по безчовечен начин, пациентът може да изгуби всяка надежда. А надежда винаги има, защото всеки ден се случват чудеса и всички, които работят в болниците, признават това.

Важното е всичко да става с много любов, не бива да се превръщаме в морализатори. Болницата е място, в което пациентите постоянно страдат – от болките, от раздялата с близките, от самотата. Това, което може да облекчи страданието им, е любовта, грижата, съчувствието. На болния не трябва да се натяква, че болестта му е следствие от греха му. Целият свят е грехопаднал. Трябва да гледаме на човека като на неповторима личност, а не като на пациент, на когото дори не знаем името. Един американски писател казва: „Ако спасиш една душа, ти спасяваш целия свят, ако погубиш една душа, погубваш целия свят.” В нашата мисия ние не сме максималисти – не можем да обиколим всички и да спасим всички, целта ни са конкретните личности пред нас с техните страдания и нужди.

Какво липсва най-много на болните?

– В болницата се чувства най-силно липсата на другия. Болните имат нужда да споделят, имат нужда от докосване, за да усетят човека до тях. Докосването при болния е нещо невероятно важно – понякога им е нужно просто да ти подържат ръката.

В момента Здравната каса поема и грижите за неизлечимо болни. Така се получава, че някои хора прекарват последните си дни в болницата и понякога последното нещо, което човек вижда преди смъртта си, е или празната стая, или медицинската сестра. И когато близките на болния отидат при сестрата, те питат едно и също: „Какви бяха последните му думи?”

Живеем в невероятна ера – скитане от държава на държава, Интернет, глобални комуникации, но всичко това говори за глада за другия. Затова и търсенето на Христос често започва с търсенето на общение с хората. Но в човешкото си търсене ние ставаме все по-самотни. Дори и Франц Кафка е казал, че когато е бил сред най-много хора, тогава се е чувствал най-самотен, което е парадоксално, но е истина.

Целта на нашата църковна мисия е да донесем Христовия мир на хората. Когато нашият Господ Иисус Христос се явил на учениците след Възкресението Си, Той казал: „Мир вам”. Ненапразно и в литургията Великата ектения започва: „С Мир на Господа да се помолим”. Ние това и правим – даваме на хората мира, защото в човека винаги остава една празнота, която не може да бъде запълнена, освен от Този, Който всичко изпълва, а това е Господ.

– Отец Добромир, служението Ви на енорийски свещеник отнема много време и сили, но в същото време Вие отделяте много усилия и за работата си с пациентите в болницата и в болничния параклис. Каква е Вашата лична мотивация, за да можете да издържите на това физическо и духовно напрежение?

– Правя го заради това, че смисълът на човешкия живот е да даваш любов. А това е и смисълът на църковната мисия – да дадем на хората Христовата любов и мир.

 Анкета:

Отношение към църквата и църковните служители в болницата

Откъс от изследване за първоначалните нагласи в Многопрофилна болница гр. Русе, проведено сред 300 пациенти и представители на персонала. Анкетата е направена от ставрофорен иконом Стефан Стефанов и свещеник Добромир Димитров през август 2002 година, преди да започне църковната мисия там.

Смятате ли, че е необходимо присъствието на духовник в болницата?

Да – 50,2%; Не – 43,3%; Нямам мнение – 6,5%.

Бихте ли били по-спокойни, ако в лечението Ви участва духовник?

Да – 28%; Не – 50,8%; Нямам мнение – 21,2%.

Бихте ли присъствали на богослужения, ако в болницата има параклис?

Да – 45,3%; Не – 36,5; Нямам мнение – 15,7%.

Какво е Вашето вероизповедание?

Православен християнин – 74,4%; Не изповядва (не посочва) – 20,9%; Други – 4,7%.

В какво желаете да се изразява помощта на духовника към болния?

Не са отговорили 53,2%; Окуражаване чрез вярата, повдигане на духа – 14,6%; В нищо – 11,2%; Молитва за оздравяване, за лекаря – 6,8%; Разговор, съпричастност, четене на св. Евангелие – 4,4% ; Душевно спокойствие, утеха – 3,7%; Изповед, причащение – 2 %.

Поради пълно незнание за мисията на Църквата и духовника, половината от анкетираните не са дали отговор на отворените въпроси. Същевременно 74,4% са заявили, че са православни християни.

Изповед и Причастие очакват от духовника само 6 човека, тоест 2% от анкетираните.

Показателно е, че положително отношение към присъствието на духовник е по-силно изразено сред персонала на болницата, тоест мнозинството от медицинския персонал възприема духовниците като свои съработници.

Анкетата показва, че бъдещето на църковната мисия в болниците ще зависи от адекватността на свещеническото присъствие сред нуждаещите се.

Интервюто взе Полина Спирова

Изображение: авторът на статията и интервюто, Полина Спирова

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s