Йордан Цонев

ІV. Идеите за справедливост и мир в Стария Завет

1. şedaqah (справедливост)

В Стария Завет се съдържа учението, че Бог е отредил отношенията между хората да се изграждат върху универсалния принцип на справед­ливостта. Отговорността на човека е свързана с правилното, праведното и справедливото отношение към Твореца Промислител, хората и творе­нието. Справедливостта е най-важната библейска добродетел, защото представлява съгласуване на всички добродетели. Тя не е делима на час­ти. Справедливостта – както Божията, така и човешката – е онова идеално отношение, за което копнее всеки човек. Справедливостта е принципът, който човек поставя по-високо от хляба. Божията справедливост е над всичко и всички – тя е всеобщ и абсолютен коректив. Бог бди над чове­ка и творението, действа промислително в историята, за да поддържа и възстановява справедливостта. Божията правда е източник на човешката справедливост.

Старозаветното понятие şedaqah, разбирано в най-широк смисъл, води към световен благопорядък във всички области на живота: в приро­дата и в обществото, установени от Бога и отразяващи Неговата справед­ливост. Затова Божията справедливост е източник на човешката. Еврей­ската дума şedaqаh не отговаря точно на новозаветната реалия δικαιoσύνη и на латинското iustitia, с които тя се превежда съответно в Septuaginta/Vulgata. Тя има значение на „правда“, „справедливост“, но не в смисъла на съдебна отсъда, съдържаща се в понятието iustitia. Трябва да се прави разлика между şedaqah – в смисъл на „правилност, порядък“, и şedaqаh като „поведение“, което цели този порядък. За справедливост говорим както в божествената сфера, така и в човешкото общество. За корелаци­ята „Божия справедливост“ – „човешка справедливост“ може да се съди и от еднаквите по текстова структура псалми 110 и 111 (в Biblia Hebraica/Textus Masoreticus, № 111 и № 112), които в древноеврейския оригинал са написани в акростих. В първия псалом се прославя Бог и Неговата правда: „Делата на ръцете Му са истина и съд; всички Негови заповеди са верни, твърди отвека довека, основани върху истина и правота“(Пс. 110:7-8). А според втория псалом човешката справедливост е основана на Божията правда: „Блажен е оня човек, който се бои от Господа и който крепко обича Неговите заповеди. Неговото семе ще бъде силно на земя­та; родът на праведните ще бъде благословен“(Пс. 111:1-2).

Сравнението между двата псалома показва, че правдата и справедли­востта се изявяват в съответни дела за благото както на богоизбрания до Христа израилски народ чрез завета/съюза (beriyth) с Бога (110:2, 5-6), така и в полза изобщо на човешкия род (111:4-5, 9) чрез изпълнение на Божиите заповеди (111:1).

Понятието şedaqаh трябва да се приема функционално, като общест­вено поведение. Това понятие няма смисъл на изолирано, самоцелно, самозатворено благочестие, нито на правда, респективно праведност, из­разяваща се в точно изпълнение на култовите предписания. Категорич­ни са Божиите слова, възвестени чрез пророк Амос: „Мразя, отхвърлям празниците ви и не помирисвам жертвите ви през време на тържествени­те ви събрания. Ако ми принесете всесъжения и хлебен принос, няма да ги приема и няма да погледна милостиво на благодарствената жертва от тлъстите ви телци… Нека тече като вода правосъдието, и правдата, като силен поток!“ (Ам. 5:21-22, 24).

В Стария Завет понятието şedaqаh се употребява през патриархал­ната епоха (ХІХ-ХVІ век пр. Хр.) при трудови отношения (срв. заявата на патриарх Яков от ХVІ век пр. Хр. при договореността между него и тъст му Лаван: „И за мене ще говори пред тебе моята справедливост по-ната­тък, кога дойдеш да видиш наградата ми. Всяка некапчеста и непетниста коза и нечерна овца у мене – това да се счита крадено“ – Бит. 30:33). Това било валидно и при социални (срв. Ам. 5:21) и икономически отношения („Не вършете неправда, кога съдите, кога мерите, кога теглите и кога из­мервате: къпоните ви да бъдат верни, теглилките ви верни, ефата вярна и инът верен. Аз съм Господ, Бог ваш, Който ви изведох из Египетската земя“ – Лев. 19:35-36).

След като създава човека по Свой образ и подобие (Битие 1:26-27), Бог му отрежда и заповядва да живее, да се размножава и развива (1:28-30), т. е. да изявява и усъвършенства качества, способности, таланти в обще­ние с другите хора. В процеса на развитието си човек живее и работи в общество – тук отношенията му с другите членове на общността и об­ществото като цяло трябва да почиват на принципа на справедливостта. По традиция тези отношения като цяло ние наричаме социални. Но той също има твърде много конкретни взаимодействия (възникващи в труда и преразпределението, в собствеността), които са известни като иконо­мически.

Справедливостта, и по-специално справедливото разпределение на благата, е една от основните теми на Стария Завет. Тя е широко застъ­пена и в Новия Завет, както и в трудовете на Светите отци и Учители на древната всеобща и апостолска Църква от първите християнски столе­тия, а дори и през по-късни времена. Нещо повече, Сам Господ Иисус Христос през земното Си служение многократно е учил как трябва да се отнасяме към благата, как да ги разпределяме, като Самият Той е давал пример в това отношение.

Бог е дал ясни указания още в Стария Завет за отношението към соб­ствеността, труда, богатството – как да преразпределяме благата. Целта е отношенията между хората в тези сфери да са изградени върху спра­ведливостта, да бъдат източник на блага, а не на раздори и вражди, на унижаване на човешката личност.

Християнството признава и утвърждава правото на собственост, как­то и богатството, което е спечелено с труд и благочестие. Още от времето на патриарсите – праотци от старозаветната книга Битие, е видно, че спе­челените с честен труд и усърдие собственост и богатство са утвърдени от Бога: „Аврам имаше дребен и едър добитък и осли, слуги и слугини, мъски и камили“(Бит. 12:16); „Аврам беше много богат с добитък, със сребро и със злато“(Битие 13:2). Много са примерите в Старозаветното Писание, при които частната собственост е утвърдена и богатството от Бога е позволено. Никъде обаче не е подмината без осъждане алчността и превръщането на имането в самоцел. Богатството като плод на човеш­кото трудолюбие не бива да е извор на блага само за този, който го при­тежава, а напротив – трябва да е средство за подпомагане на другите, за споделяне на Божиите дарове. Богатството, натрупано с измама, е преч­ка за влизане в Божието царство и води към погубване на душата(Мат. 19:23; Марк 10:25). Неслучайно една от десетте Божи заповеди гласи: „Не кради. Не лъжесвидетелствай… Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си (нито нивата му), нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му (нито никакъв негов добитък) – нищо, което е на ближния ти“(Изх. 20:15-17).

Това е най-ясното свидетелство кое богатство е благословено от Бога – само онова, което е спечелено, без да се нарушават посочените заповеди. Всичко това се отнася само до начина на придобиване на ма­териални блага. Ако едно богатство, макар и честно спечелено, води към алчност и се превръща в основна цел и стремеж на човека, ако се превръща в средство за потискане на други хора и източник на неправди и несправедливост – такова богатство погубва човека, накърнява връзката му с Бога. Най-яркият пример в Стария Завет за това, че материалните блага не стоят над Бога, че Създателят разполага с тях и единствен Той ги дава и отнема, е историята на многострадалния Иов от едноименната библейска книга Иов. Този праведник е богат и щастлив, но Бог го под­лага на неимоверно изпитание. Отнема му всичко – имане, деца, здраве. Дълбоко вярващият Иов издържа и понася всички изпитания, без да по­хули Всевишния, Твореца на всичко, защото знае, че всичко е от Него: „Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ  даде, Господ и взе (както беше угодно Господу, тъй и стана); да бъде благо­словено името Господне!“ (Иов 1:21). Какво смирение пред величието на Господа! Колко дълбоко истински религиозният човек трябва да осъз­нае, че всичко каквото притежава всъщност не е негово, а на Твореца; че благата на хората са предоставени за временно ползване и разпореждане, с Негово съдействие и благоволение, в полза на страдащите в живота братя и сестри съплеменници; че един ден така или иначе богатството се връща при Бога, за да го предаде Той поради великата Си милост от­ново на човеците! Колцина от богатите в света днес могат да го сторят? Уверил се в праведността на Своя благоговеен и благоразумен раб, Бог възвръща на Иов всичко загубено (Иов, гл. 1) и го възнаграждава богато: „И върна Господ Иову загубата…; и даде Господ на Иов двойно повече от онова, що имаше попреди“ (Иов 42:10).

Темата за собствеността, богатството и бедността, преценени от гледна точка на принципа за справедливост, е застъпена в почти всички книги на Стария Завет. Богатството, което поражда алчност и несправед­ливост, е осъдено от Бога. Пророк Амос предава словата на Бога към оне­зи израилтяни, които са постъпвали несправедливо, мамейки хората от алчност: „Изслушайте това, вие, които жадувате да погълнете бедни и да погубите сиромаси – вие, които казвате: кога ще премине новолунието, за да продаваме жито, и събота – да отворим житниците, да намалим мяр­ката, да уголемим цената на сиклата и да измамваме с неверни къпони, да прикупваме неимотни със сребро и сиромаси за двои обуща, а отсевки от жито да продаваме?  Кле се Господ в славата на Иакова: наистина няма навеки да забравя нито едно от делата им!“ (Ам. 8:4-7)

В Петокнижието на Моисей също има точна разпоредба за честност в отношенията с другите: „В торбата си не бива да имаш двояки теглил­ки, тежки и леки; в къщата си да нямаш двояка яфа, голяма и малка; те­глилки да имаш точни и верни… понеже гнусен е пред Господа, твоя Бог, всеки, който върши неправда“(Второз. 25:13-16). Богатството и алч­ността няма да помогнат на никого, когато се възправи пред Божия съд. На везните на Божия съд тежат само добрите дела, помощта, милостта и състраданието към другите, справедливите дела. Премъдрият Соломон е изрекъл слова, които всеки християнин знае наизуст: „Който прави до­бро на сиромах, дава назаем Господу, и Той ще му отплати за неговото благодеяние“ (Прит. 19:17). Велики думи, съдържащи цялата истина за волята на Създателя към човеците – имащият да помага на бедния. Защо­то „богатството няма да помогне в деня на гнева, а правдата ще избави от смърт“ (Прит. 11:4).

Справедливостта в икономическите отношения между хората е ва­жна не само поради факта, че човек в своя живот има нужда от матери­ални блага. Земният живот е невъзможен без удовлетворяване на мате­риалните потребности на човека, които са потребни, за да живее и да се развива нормално, за да бъде относително по-свободен да разгръща своите заложби и духовни стремежи.

Трудът е източник на благата и човек заслужава справедлива награда за положения труд. И когато не я получава, се стига до напрежение и со­циални конфликти. Цялата човешка история е пропита с кръв от войни за земи, суровини и блага, предизвикани от алчност. Социални конфликти (а понякога и революции) пламват поради несправедливо преразпределе­ние на материалните блага в обществото.

В Новият Завет и в творенията на Църковните отци и Учители от първите четири века намираме вече доразвит и аргументиран този ху­манен библейския възглед за собствеността, богатството и бедността, но предимно в светлината на сотириологичното им значение за спасението на човека. Сам Спасителят, Богочовекът Христос, през земната Си ми­сия е говорил и показвал как хората трябва да постъпват с богатството. И още – как да се отнасят към Него, към справедливото заплащане на труда, както и към милостта и помощта за бедните. Притчата за богатия момък, който иска да получи вечен живот, но не е готов да се раздели с богатството си и да тръгне след Христа (Мат. 19:16-30; Марк 10:17-30; Лука 18:18-30), както и притчата за талантите (Мат. 25:14-30; Лука 19:11-27) са най-ярките примери в Евангелието за благоразумното отношение към богатството и труда. Специално върху първата притча древните Отци и Учители на Христовата Църква от византийския Изток и латинския За­пад са изградили и обосновали възвишени богословски социални възгле­ди. Затова полезно би било в посочения контекст да се проследят също и социалните възгледи в патристичната литература. Всъщност те са про­дължение на старозаветните разпоредби за справедливи икономически отношения между хората и имат потенциална валидност при настоящия библейско-богословски опит за осмисляне на тъй важния днес социален въпрос за преразпределение на благата.

Когато разглеждат въпроса за частната собственост и за отношени­ето на християнството към нея, св. Иоан Златоуст, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов (ІV век сл. Хр.), както и западните християнски писатели св. Амвросий Медиолански и блаж. Августин (ІV век сл. Хр.) из­хождат – въз основа на старозаветната социална постановка – от общия възглед, че собственик на всичко съществуващо в абсолютния смисъл на думата е единствено само Бог. Всичко в света принадлежи на Бога. Ис­тинският владетел на всичко е Бог. Човек е собственик в условен, отно­сителен смисъл. Ето защо според св. Иоан Златоуст ние сме само „пази­тели“, „управители“ на повереното ни от Бога имущество, с което трябва да се разпореждаме така, както ни е заповядано[21]. „Ти си само разпоре­дител със своето имущество – казва Златоустият проповедник, – както и служителят на Църквата е разпоредител на нейното имущество… Ти не можеш да разпиляваш своите съкровища по своя воля.“[22]

Богатството и бедността Светите отци разглеждат като явления неу­трални от гледна точка на значението им за спасението на човека. Според св. Иоан Златоуст от християнска гледна точка „и богатството е нищо, и бедността е нищо…; всичко това е кратковременно и се различава едно от друго само по названието“[23]. Нито богатството е нещо добро, нито бед­ността пък е зло, но и едното, и другото сами по себе си са безразлични[24]. Моралната стойност на богатството и бедността се определя от решения­та на добрата и свободна воля на човека към тях. Вътрешното настроение на човека и начинът на използването им водят до това да служат или за добро, или за зло[25]. Св.Василий Велики въпреки своето строго и рязко, дори отрицателно отношение към богатството все пак подчертава, че то може да бъде и средство за извършване на добро, тъй като материалните блага са дадени от Бога за поддържане на живота, а не са предназначени за зло.„Притежаващият богатство трябва да се гордее с добрата, правил­на и полезна негова употреба, а не със самото притежание… Затова този, който се разпорежда със земните блага правилно и добре и гледа на себе си като на управител на повереното му от Бога, а не трупа богатства само за собствено употреба и наслада, заслужава похвала и обич. Ако пък бо­гатството води към неправда, в такъв случай богатият изпада в жалко положение и не трябва да му се завижда.“[26].

По-различна гледна точка към богатството има древнохристиянски­ят писател от ІІ век сл. Хр. Климент Александрийски. В своя труд „Кой от богатите ще се спаси“ той тълкува притчата за богатия момък от Еван­гелието (Мат. 19:16-30; Марк 10:17-31; Лука 18:18-30), като подлага на екзегеза притчата с характерния за Александрийската школа „алегори­чен“ метод. Думите на Иисус Христос към младежа: „Ако искаш да си съвършен, иди, продай имота си и раздай парите на сиромасите. Така ще имаш съкровище на небето. Тогава ела и върви след Мене“ (Мат. 19:21), Климент Александрийски тълкува не буквално, а в преносен смисъл. Той смята, че Спасителят е имал предвид не външния отказ от богатство, а отхвърляне на властта, която богатството има над човека. Тръгвайки от това свое тълкуване, Климент Александрийски разгръща цялостна док­трина за имуществената етика.

Според него можеш да владееш богатство, но собствеността сама по себе си не е препятствие за спасение и затова отказът от собствеността не е задължителен за християнина. Аргументите му за това са, че човек не може да се сдобие с нещата, необходими му за живот, като се отказва от собственост – тогава няма как да благотвори, ако няма нищо. Подобно на други Свети отци тъй също и Климент Александрийски определя бо­гатството като неутрално за нашето спасение. Важно е отношението към него. Човек трябва да се разпорежда с богатството, а не то с него. Може да се спаси само богат, „който е господар на собствеността си, а не неин роб“[27].  Ако страстта на алчността владее собственика, тогава богатство­то е гибелно. „Ако забележиш, че богатството те поробва и те вади от равновесие – захвърли го, откажи се и избягай.“

Вече можем да обобщим, че светоотческият възглед за собственост­та и богатството е в пълен унисон със старозаветната традиция за рели­гиозна оценка и духовно осмисляне на имуществените взаимоотноше­ния между човеците: Бог е абсолютен владетел на всичко, хората само управляват и се разпореждат временно с имуществото, предоставено им от Всевишния. Богатството трябва да служи за извършване на добро, в полза на всички хора, а не само за отделни негови притежатели. Човек не бива да се превръща в роб на имуществото си, а трябва като праведния Иов да е готов винаги, когато Бог пожелае, да се раздели с него. Тогава то не е гибелно за човека. Старозаветната мъдрост, както и Светите отци на Църквата предупреждават, че богатството носи най-големите събла­зни за погубване на душата на човека:  алчност,  егоизъм,  завист,  омраза, злоба – страсти, които са пагубни за спасението на човека.

Всеки труд е благословен от Бога и трябва достойно и справедливо да се възнаграждава. Нещо повече – трудът е дълг на всеки християнин (2 Сол. 3:11).

Стремежът и идеалът на апостолите и Светите отци за общност на имуществото (каквато е имало в първите християнски общини – Деян. ап. 4:34-37) в нашата епоха от третото хилядолетие след Хр. като че ли са неосъществими. Днес светът се развива толкова динамично в техно­логично отношение[28], че няма как да си представим механичен сбор от собствеността на християните дори и в най-малката църковна общност. Технологичната и информационната революция, призвани да облекчат живота на хората, всъщност глобализираха икономическите отношения, без това да ги направи по-справедливи. Разбира се, трудът е вече по-лек и по-приятен (колкото и относително да е това), но разслоението в обще­ствата е още по-голямо. Пропастта между бедност и богатство не е за­пълнена. Богатството не се използва по Божие предназначение – да бъде ползвано от всички хора, а продължава да бъде опасност за духовното състояние с оглед спасението на притежаващите го. Въпреки всичко това християните са оптимисти и вярват в Божията промислителна дейност в историята. В този ход на мисли отстояваната тук принципна постановка е, че съвременната организация на частната собственост – корпоратив­ната – е оптимален и справедлив модел на обща собственост. В мул­тинационалните корпоративни компании собствеността принадлежи на милиони хора по цялата земя (под формата на акции, които всеки купува според възможностите си). Ако управлението и контролът са на ниво, тогава всеки може да получи дивидент (дял) от вложението си.

Световните капиталови пазари, призвани да бъдат мощен стимул за икономически растеж (посредством мобилизиране на свободните ресур­си както на фирмите, така и на отделните личности), изпадат циклично в тежки кризи, в резултат на което милиарди хора по цялата планета фак­тически губят спестяванията си, вместо да получават доходност за тях. „Големите акули“ в този бизнес излизат не само „сухи“ от тези кризи, но и значително „по-едри“. Очевидно и правилата, и контролът по спаз­ването им не са на висотата на принципа на анализираната библейска идея за справедливост. Погрешно е да се възприемат идеите на егали­таризма, защото човеците са равни само по рождение, но по развитие са различни. Едни учат и работят повече,  други – по-малко, едни имат едни способности, други – различни. Господ Бог като Творец и Промислител е заложил баланс и хармония не само в Природата, но и в човека, както и в обществото. Ето защо не бива с нехуманни теории и практики (в това число и в икономиката) да нарушаваме тази богоустановена хармония, като задълбочаваме обществените диспропорции. Въпросът е колко път има още да извървим, докато се въдвори и влезе в действие Божията справедливост, според която човекът е призван и носи отговорността да съгради общество без бедни – в мир, социална солидарност и хармония.

2. Šalom ( мир и благоденствиe)

„Блажени са миротворците, защото те ще бъдат наречени синове Бо­жии“ (Мат. 5:9). Тези слова, изречени от Господ Иисус Христос пред уче­ниците Му на планината, посочват наградата, която ще получат от Бога онези, които изпълнят една от най-важните повели на Небесния ни Отец към нас – да живеем в мир. Не всички ще се нарекат „синове Божии“, а само миротворците, които носят в себе си заряда на духовния мир и чрез делата си излъчват в живота неговата позитивна и градивна сила.

В Стария Завет са богато засвидетелствани и различните аспекти на понятието „мир“ (šalom). Те се отличават с подчертано актуално звучене най-вече в динамичното ни съвремие, когато християните пределно ясно осъзнават и осмислят миротворното си призвание.

Ето по-важните семантични нюанси на тази ключова реалия: 1) В ду­мата šalom има две сродни представи: а) мир, дружественост (често като противоположност на вражда и война);  б) благополучие, процъфтяване, щастие. 2) Šalom обхваща както вътрешния, така и външния мир. 3) Заве­тът на Господа е „завет за мир“ (beriyth šalom – Числ. 25:12; Йез. 34:25). Това се потвърждава и от следните пророчески слова, отправени в първо­лична форма от Яхве (Господа, Вечния): „И ще сключа с тях завет за мир, вечен завет ще бъде с тях. И ще ги уредя, ще ги размножа и ще туря сред тях Моето светилище навеки“ (Йез. 37:26); „Планини ще се поместят, и хълмове ще се поклатят, но Моята милост няма да отстъпи от тебе, и заветът на Моя мир няма да се поклати, казва милуващият тебе Господ“ (Исаия 54:10). 4) Šalom се свързва със şedaqah – мирът и справедливостта са взаимно свързани и взаимно обусловени понятия. Вслушването в Бо­жиите промислителни заповеди би довело до всеобхватно благотворно влияние на мира и справедливостта. „О, ако беше се вслушал в Моите за­поведи! Тогава твоят мир щеше да бъде като река, и твоята правда – като морски вълни“ (Исаия 48:18).

Човешкият живот е безспорна ценност – той е нещо свято, дар е от Бога и има божествено назначение. Или, според характерния старозаве­тен израз, човешкият живот е „дихание“ на Вседържателя (срв. Битие 2:7), тоест лъч от Божието битие. Поради тази безспорна ценност на живота, поради божествения ѝ първоизвор всеки човек инстинктивно я пази като зеницата на окото си. Посегателството върху човешкия живот е смъртен грях към Бога, зло на злините. Войната е пределно, чудовищно зло. Тя руши устоите на живота и човешкото благополучие. Тя сее навсякъде смърт, страдание, нищета. Никъде другаде човек не се озверява така и не загубва изцяло моралния си образ както по време на война. Създаден да бъде животворен дух, „сътрудник“ на Бога в творческата Му дейност, човек чрез войната се превръща в смъртоносен, разрушителен дух, който причинява бедствия и гибел.

Човекът е надарен с разум, за да може да осъзнава и да търси божест­вената правда, да я осъществява в живота. Войната е безумие, защото на мястото на правдата идва насилието, на мястото на разума – безумието.

Човекът е надарен със сърце, за да обича Бога и всички хора като свои братя. Във войната обаче човешкото сърце се вкаменява. Вместо обич към ближния и Творението то излъчва смърт, носи дух на омраза и опустошение.

Човек е надарен с воля, с възможност за свободен избор. Главното предназначение на волята е да бъде устремена към постигане на пълнота на хармоничния живот и към добротворство. А през време на война тя изменя на това си изначално призвание, загубва дарената си свобода и се поробва на сатаната.

Войната е резултат на злото, което като последица от първия грях на прародителите Адам и Ева в Едемската градина (Битие гл. 3) извира от човешката природа (срв. Битие гл. 4). Греховните наклонности, порочните влечения, порочните намерения, тоест лошите човешки страсти, трябва да бъдат изкоренени от човешката душа. Злото трябва да бъде пресечено в самия му корен и тогава от само себе си ще пресекнат неговите отраже­ния и поражения, между които най-страшна е войната. Ако всички след­ват Божия завет и призив да се вдъхновяват за всеобща любов и справед­ливост, тогава едва ли би имало войни.

Така се очертава проблемът за войната и мира пред хората с христи­янско съзнание и библейска вяра. Трябва да се подчертае, че няма по-въз­вишен идеал за мира и по-последователно миролюбие и миротворчество от богооткровения християнски възглед. Християните знаят, че мирът е велико благо, защото е изява и изпълнение на Божията воля. Богосвеща­ва и благославя мира, изисква хората да бъдат миролюбци и миротворци, насърчава и подпомага плодовете на мира, като възнаграждава миро­творците. Сам Творецът на вселената и на човешкия род е Бог на мира и правдата, т. е. на любовта. Той е сътворил човеците от любов и за любов, като ги е призвал да живеят в братство помежду си без вражди, спорове и стълкновения. Ето защо Божият завет е мирен завет (beriyth šalom): „По­ради това кажи: ето, Аз му давам Моя мирен завет“ (Числ. 25:12).

Много са местата в Стария Завет, където се обещава на човеците бо­жествен мир. Защото Бог винаги е действал промислително в историята, за да възстановява и утвърждава мира. Обещанията за вечен мир в Биб­лията са свързани с пророчествата за идването на Княза на мира – Иисус Христос. „Защото Младенец ни се роди – Син ни се даде; властта е на раменете Му и ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира“ (Исаия 9:6). С Неговото идване е свързана голяма­та надежда на хората – Богда ги дари с вечен мир: „И ще съди Той наро­дите и ще изобличи много племена; и ще прековат мечовете си на орала, и копията си – на сърпове: народ срещу народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война“ (Исаия 2:4). Тези слова с универсално значение в книгата на св. пророк Исаия са се наложили и се възприемат като символ на мирната надежда на човечеството. Спасителят промислително се въп­лъти и влезе в човешката история като основател на една нова световна монотеистическа религия – християнството, за да прослави Бога Отца, да възвести мир на земята и разбирателство, любов между хората. „Слава на Бога във висините и на земята мир, между човеците благоволение“ (Лука 2:14). Така звучеше ангелският химн при раждането на Богомладенеца Иисус.

През цялото Си земно служене Богочовекът, нашият Спасител Иис­ус Христос, учеше и наставляваше човеците как да постигнат мир. Поз­дравът към учениците и последователите Му след Възкресението (Лука 24:36) „Мир вам“ е посветен на обещанието Той свише да обдари с мир всички хора. Христос не проповядва мир само с Бога и с ближния в тесния смисъл на думата. Той проповядва и изисква мир с всички. Защото каква полза, ако си в мир с даден човек, а във вражда с другиго; ако си в мир със своите, а във вражда с чуждите?

­Христовият мир е духовна реалност – той е божествен мир. Изпъл­ва сърцата и оттук стимулира и обагря всички прояви на духовните, на синовете на светлината (1 Сол. 5:5). Даже и при раздялата с учениците Си, в Прощалната беседа с тях (Иоан, гл. 14-16), Христос им завещава делото на мира, като едновременно с това посочва превъзходството на дарявания от Него мир спрямо мира, който светът дава: „Мир ви оста­вям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава“ (Иоан 14:27). Христовият мир е дълбок и пълен мир, защото обхваща целия човек и го поставя в хармонично общение с Бога и с всички хора, вклю­чително и с враговете му. Такъв мир носи спасение и изпълва сърцата с радост – нещо, характерно изразено във възклицанието на премъдрия Соломон: „В сърцето на зломислениците има коварство, у миротворците – радост“ (Прит. 12:20).

Днес ние – богослови, свещенослужители и църковнослужители на Българската православна църква можем с пълна увереност да заявим, че старозаветната Божия повеля за мир в света е повече от всякога актуална и потребна. Светът е пълен с оръжия, които могат да унищожат човеш­кия род с катастрофални последствия за цялото творение. Противоречи­ята и конфликтите са глобални, даже и тези, които на пръв поглед имат регионален характер. Ще посочим тук още поне две причини.

Първата е, че войната се изроди в своята най-нечовешка форма (не че войната някога е имала човешки вид, но поне бойните действия са се водили между войници рицарски: очи в очи) – тероризма. Той се проявя­ва без правила, навсякъде и по всяко време. „Противник“ на терористите са невинни и невъоръжени жени и деца. Никога в историческото време при човешкото развитие на планетата Земя не е имало такова демонично, безбожно дело, каквото е тероризмът.

Втората причина е икономическа. И в миналото военни конфликти са пораждали глад и тежки кризи, но обикновено сред воюващите стра­ни. Знайно е, че днес поради бурното развитие на технологиите иконо­мическите отношения и връзки са глобализирани – обхващат почти це­лия свят. Дори отделен регионален конфликт пряко рефлектира върху световната икономика. Последният пример в това отношение е войната в Ирак от 2006 година насам. Тя доведе до рекордно поскъпване на петрола и това се отрази веднага на световната икономика. И американската, и европейската икономика влязоха в рецесия. Кой ще плати цената на конфликта? – Всички хора: и тези, които живеят в региона, както и остана­лите от другите краища на земята.

Но християните са изпълнени с вяра и твърда убеденост, че ще на­стъпи всеобщият мир, обещан ни от Бога: „Аз ще изпълня словото: мир, мир на далечен и на ближен, казва Господ, и ще го изцеля“ (Исаия 57:19). Те не само вярват, но и се борят да дойде този ден. Обитателите на хрис­тиянска Европа, която преживя най-много и най-кръвопролитни военни конфликти в човешката история, са призвани както от историческия си опит, така и от Завета на нашия Спасител да бъдат миротворците в съвре­менния свят. Именно оттук произтичат богословският оптимизъм и убе­деността, че обединена християнска Европа ще бъде през двадесет и първото столетие най-стабилизиращият миротворен фактор в света.

V. Човекът в общността на Творението (библейски основания)

В третия, петия и шестия творчески ден/период (евр. jom=астро­номически ден; ера) от Своята жизненодателна дейност Бог сътворява живата природа и всички животни (Битие 1:12, 20, 24). Така Той създава в завършен вид и пълнота Творението, преди да се появи най-важната част от него – Човекът (евр. adam). А това е феноменът Човек, на кой­то Творецът ще възложи господството над цялото Творение: „След това рече Бог:  да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици (и над зверовете), и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята“ (Битие 1:26). Бог сътворява човека и едновременно с това го упъл­номощава да бъде господар на живите същества в природата: „Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички не­бесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името ѝ“ (Битие 2:19).

Древният човек в митологичното си мислене възприема себе си като част от общността от хора, а обществото (socium) схваща не като нещо отделно от материалния свят, а като нещо включено в самата природа и по този начин зависимо от космическите сили. За древния човек при­родните явления и небесните тела са отделни божества (Бог на земята, на слънцето, на морето, на бурята, на плодородието и т. н.). Процесът на демитологизиране на природните сили води до осъзнаване, осмисляне на човешкото битие по отношение на заобикалящия го свят.

В Стария Завет е налице идеята за особеното положение на човека спрямо заобикалящия го природен свят, независимо дали се намира в близост до него, или в отдалеченост. Природата се схваща като автоном­на спрямо човека. Тя не е негово създание и има свои закони за развитие. В този смисъл съществува дистанция между човека и природата. Едно­временно с това обаче човек съществува чрез живата природа, чрез сво­ето тяло той е поставен да живее в нея и е зависим от нея. Природата, от друга страна, е поставена в сферата на отговорното поведение на човека. Без да се слива със заобикалящата го околна среда, без да изчезва, той е на „ти“ с природата като Божие Творение, каквото е и самият той. Или, казано по друг начин, човек е „ипостас на земния космос“, „микрокос­мос“. Поради това той влиза в най-тесни връзки с природата.

Съдбата на човека е неразривно свързана с природата. А природа­та зависи от неговите грижи и отношение. Господ предоставя на човека природата, за да я използва и съществува чрез нея, но му възлага тъй също и отговорности за нейната съдба. Греховността на човека оказва влияние върху природата и осквернената земя се обръща срещу нейни­те обитатели: „Земята се оскверни, и Аз погледнах на беззаконието ѝ, и земята изхвърли своите жители“ (Лев. 18:25). Богоуподобяването на човека води до усъвършенстване и на заобикалящия го свят. Именно в тази светлина трябва да се разглежда господстващото положение на човека в света. Като образ Божи той получава правото да овладява ор­ганичната и неорганичната среда, цялата природа (Битие 1:26, 28). Това поставя пред всички хора следната универсална задача: възраждайки и усъвършенствайки себе си, всеки от нас е длъжен в същото време да при­вежда към съвършенство и цялото Творение. Такъв двуединен процес е заложен при сътворяването на човека[29], когато на него се предоставят свободна воля, познавателни възможности и способности за съзнателен труд. Характерни в това отношение са думите на Владимир Лоски: „Кос­мическият Адам, безостатъчно отдавайки на Бога изцяло себе си, би Му предал Неговото цяло Творение и би получил от Него чрез взаимността на любовта – по благодат – всичко, което Бог по природа притежава. Така при преодоляването на първичното разделение на сътвореното и несътвореното би се извършило обожението на човека, а чрез него – на целия космос.“[30].

Тази задача с универсално предназначение, запечатана в Стария За­вет с божествен авторитет, се оказа твърде сложна за изпълнение. Но не поради недостатъчност на творчески заложби у човека или поради липса на желание и достатъчно усърдие, а по-скоро в резултат на неправил­на интерпретация. Така днес идваме до признанието и убеждението, че овладяването и усвояването на природата и нейните ресурси се извършва неправилно, в разрез с Божия промисъл и това води до непоправими вре­ди на околната среда.

„В своя корен екологичният проблем е духовен, но мнозина сред за­нимаващите се с него пренебрегват духовните му аспекти“ – отбелязва пергамският митрополит Иоан Зизиулас[31]. Фактически църковна  тради­ция на Запада е да „експлоатира“ стиховете в книга Битие, за да насърчи хората да станат „властници и собственици на природата“ (според израза на Рене Декарт). Това отношение към околната среда се е подсилвало от богословие, акцентиращо върху човешкото превъзходство поради разу­ма, на който се е гледало като образ Божи в човека. Този рационалисти­чен подход отделя човека от Творението и поражда надменно отноше­ние към всичко, лишено от разум и различно от човека. Разбира се, не грешките на западното богословие и църковна традиция по онова време са основна причина за греха на човека към Творението, а по-скоро склон­ността му да се стреми към повече блага за сметка на заобикалящата го природа. Греховността на човешката природа се проявява с пълна сила и към околната среда.

Така се появява и налага евдемоничният възглед, че щастието и просперитетът на човека имат статут на висше благо в етиката, а грехът следва да се ограничи до онова, което им се противопоставя.  Такова раз­биране подвежда християнина, че той може с чиста съвест да накърнява природата, стига това да допринася за човешкото щастие. Сега вече чо­векът осъзнава несъстоятелността на този мироглед и разбира, че подоб­но отношение към природата застрашава не само щастието, но и пряко съществуването на стремящия се към него човек. Всъщност посредством такава мотивация се стига до отдалечаване от принципа за осигуряване на истинско човешко щастие. Още повече че към екологичната криза все още се подхожда от гледна точка на човешкия интерес, а не от любов към цялото Божие Творение (още по-малко от отговорност за опазване на различните от човека създания на планетата).

Освен всичко друго човешко достойнство означава да се живее дос­тойно. Човек в своето достойнство търси определени права. Носейки в себе си Божия образ, той е личност и като такава има определени права. Заради своите неотменни права човекът през вековете е водил битка с обществата, в които е живеел. Достойният живот включва и определени предпоставки в социално и икономическо отношение – защита от глад и болести, както и право на работа и лична собственост. Едва в последно време защитата на природната среда започна да се мисли като една от съ­щностните черти на човешкото достойнство и като условие за обществен просперитет, с проекция за бъдещите генерации.

Фундаменталните икономически права на всяко човешко същество са свързани с конкретни фундаментални задължения към екологията. Бързо растящото население и повишаващите се изисквания на някои на­ции не могат да увеличат обема на основни икономически права на чо­века, защото екологията поставя граници на икономическото развитие. Човешката борба за оцеляване не може да се разгръща за сметка на при­родата, тъй като екологичният колапс на природата би означавал край на човешкия живот на земята. Следователно икономическото развитие трябва да бъде съгласувано с природните условия, сред които човешки­те същества живеят и се размножават. По принцип следва правилните екологични отношения между човешката цивилизация и природата да са функция от правилните и справедливи икономически отношения между хората. Не трябва да предизвиква удивление обстоятелството, че досега човечеството не е намерило справедлив икономически модел на тези вза­имоотношения. Егоизмът в човешките отношения води до антропоцент­ризъм спрямо природата.

Съвременните технически средства за експлоатация са на такова равнище и в такова количество, че могат изцяло да разрушат природ­ните основи на човешкия живот. Човечеството – при това далеч не ця­лото – отскоро осъзна, че е неразумно заради кратковременни облаги да се унищожават природната база и ресурсите, на които е изграден и се развива животът в дългосрочна перспектива. Неразумно е, защото е самоубийствено. Ето защо мнозина смятат защитата на природата, за­страшена от гибелно и фатално разрушаване, за една от минималните гаранции за достойно човешко съществуване. В този случай природата отново се възприема само като „околна среда“, съществуваща в името и в интерес единствено на самите човешки същества. Природата трябва да бъде защитена от човешката разрушителна дейност заради самата нея. А това означава – заради ценността ѝ като Божие творение. Защитата на природата с нейното удивително богатство от флора и фауна, както и всеобщата грижа за съхраняване на интегритета и на оптималните ус­ловия на живот на земята трябва да получат статут в конституциите на съвременните държави и при международните споразумения, който да съответства на висотата на човешкото достойнство.  Притежават ли при­родата и другите живи същества достойнство, аналогично на човешкото?  Ако светът се разглежда в светлината на частното право, тогава той се състои от „личности“ и „вещи“, защото според съществуващия възглед за света (в съответствие с концепцията на Рене Декарт) има само субе­кти и обекти. Дали животните са само вещи по отношение на човешките същества, които могат да ги притежават и използват? Правилно ли е да смятаме, че те не са живи същества, способни да чувстват болка?

Още от зората на съвременната западна цивилизация ние сме свик­нали да разглеждаме природата като наша околна среда. Всички други същества в природата са се оценявали с оглед на тяхната полезност за човека. Само човешките същества са ценни сами по себе си. Този моде­рен антропоцентризъм лишава природата от нейната душа с първосъз­дадената ѝ самоценност и превръща всичко в нея в материални субекти. А досегашните възгледи за света, особено тези в античността, разглеж­дат природата и целия свят като притежаващ някаква душа. Аристотел учи, че има растителна душа (anima sensitiva), животинска душа (anima vegetativa) и човешка душа (anima rationalis), като всички тези души са разграничени, но все пак са свързани в едно цяло. Подобна идея се съ­държа и в Старият Завет. Бог, Творецът и Промислителят, отсъжда: „А на всички земни зверове, на всички небесни птици и на всяка (гадина), която пълзи по земята и има душа, дадох за храна всичкия злак тревист“ (Битие 1:30).

И двата възгледа – pro et contra екологията – показват, че съвремен­ното разделение между личност и вещ, субект и обект е в разрез с ин­тегритета на Творението. Ако това разделение продължи да се прокарва неотклонно със съвременни методи, тогава екологичният баланс и сим­биозите в природата ще бъдат унищожени, а заедно с тях – и човешките същества. Съвременният антропоцентризъм трябва да бъде съгласуван с условията за живот на земята и със симбиозата на всички живи съще­ства в природата по начин, който да не води към носталгично бягство от индустриалното общество към девствената природа. Новите резул­татни подходи за реформиране на обществото на свръхпроизводството и на свръхпотреблението трябва да го направят екологично приемливо за земята с нейните жизнени и природни ресурси и да го интегрират по естествен начин в първоначалната богосъздадена общност на живите съ­щества. Божественото предназначение и отговорността на човека за съх­раняване на целостта на Творението са осъществими само в общността от всички създания, пред която всички ние сме призвани да благоговеем. Тази идея е отлично изразена в Псалом 103 като величествена поетична възхвала на Бога и Неговото Творение: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро; земята е пълна с Твои про­изведения“ (Пс. 103:24).

За изключителното достойнство на човека може да се говори само ако се изхожда от предпоставката, че се отдава значение на всички други същества като Божии създания. Като сътворци и съработници на Бога човеците трябва да обичат всички свои ближни – разумните създания, както и цялата органична и неорганична природа с любовта на Първосъз­дателя. Ако на практика не се прави това, тогава изводите са, че човекът се отдалечава от образа на Троичния Бог. Ето защо човекът като венец на творческата промислителна дейност на Бога, Вседържителя на всичко, трябва с библейска вяра да обича и пази останалата част от Творението – природата и нейните обитатели.

В Стария Завет Бог е преподал достатъчно ясни разпоредби как хора­та да се отнасят към земята и другите живи същества. В тях Създателят отрежда на животните и земята същите права на работа и почивка (въз­становяване), които приоритетно се отнасят към хората: „Шест години сей земята си и събирай плодовете й, а на седмата я остави да си почине… Шест дни върши работите си, а в седмия почивай, за да си отдъхне волът ти, и оселът ти“ (Изх. 23:10-12); „А в седмата година нека бъде събо­та – почивка на земята, събота Господня“ (Лев. 25:4). Бог предупреждава хората, че ако не спазват разпоредбите Му за почивка и възстановяване на земята, ще бъдат наказани: „Тогава земята ще се възнагради за своите съботи през всички дни, докато бъде пуста; когато бъдете в земята на ва­шите врагове, земята ще си почива и ще се възнагради за своите съботи“ (Лев. 26:34).

Това е правото на земята, отредено от Твореца. Човекът, който спаз­ва „съботата на земята“, ще живее в мир и благоденствие, а всеки, който не я зачита, ще бъде сполетян от суша и глад заради унищожаването на плодородието на земята.

Когато природата престане да бъде поробвана от човешките интере­си, тя ще има възможност да се превърне в незаменима връзка на обще­ние между хората, на общение между самите тях и Бога. А това е така, за­щото без природата те не са в състояние да общуват, понеже телата им са неделими от тяхната идентичност и немислими без и извън Творението. Оттук всяка нанесена на природата вреда я прави неспособна да функци­онира като средство за общение между Бога и човешкия род. Ето защо греховете срещу природата са съдбоносно тежки не само защото включ­ват презиране и незачитане на Божия дар, но и защото правят човека не­способен да участва в това общение. Начало на истинското християнско отношение към природата е дълбокото благоговение пред Творението, което се възвисява чрез духовната старозаветна визия за екологията. А според нея, тъй като не сме властници и собственици на Божието Творе­ние, призвани сме ревниво да го пазим и да се грижим за него, за да го превърнем в средство за общение помежду си и с Бога.

VІ.  Заключителен размисъл

Човекът осъзнава себе си като разумно същество с отговорност и се стреми да осъществи изначалното си богодарувано призвание (vocatio Divina) като завършек, съвършен образ и висш синтез в развитието на материалната вселена. В него намира проекцията си целият свят, всички видове на живия свят. Нито един животински вид не е чужд на неговата природа. Всички тях човек помества в себе си като превъзмогнати фор­ми, в които може да се оглежда и да разпознава чертите на собствената си същност. На ембриологията дължим откритието, че в своя онтогене­зис човекът обобщава стадиите на природното развитие от по-нисше към по-висше, в резултат на което се появява самият той. Днешният обита­тел на планетата Земя е свързан по същия начин с космоса и вселената, както и човекът в древността, който също е гледал на себе си като на микрокосмос. „Микро“ предполага не външно сумиране на отделни при­родни дадености, а своеобразно концентриране, което превръща човека в синтез на света, но едновременно го издига над него. В това извисяване човекът е медиатор на себе си със себе си. Тази негова интравертна визия (т. е. поглед „навътре“) не откъсва съзнанието му от природата, а води до по-силно и по-проникновено вкореняване в нея. Природата – богосъзда­дената люлка на живота – никога не е била бездуховна спрямо човека, така както детето никога не се издига изведнъж от по-нисша природа до духовно същество, а се пробужда от дълбоките бездни на душата и по­степенно възраства към висшите дарове на съзнанието и свободата.

Каква е тайната на вродения у човека стремеж към усъвършенстване с крайна цел – богоуподобяване? Човекът като миниатюрно изображение на света може да се усъвършенства само ако светът осъществи себе си заедно с него и чрез него. Осъществяването на света чрез него обаче не е достатъчно, за да постигне съвършенство, доколкото човекът е личност, превъзхождаща света и неговото битие. Личността е повече от битието, тъй като притежава уникалност.

Обществата, в които човек е призван да живее и да се усъвършенства, отразяват неговото движение като личност, но и самите те се движат във времето. Това движение се обуславя от направляващата енергия на чо­вешката дейност. Животът на човешките общества се движи и развива с цената на много загуби. Той се движи от енергията, извираща от духа и свободата, както и благодарение на техническите открития и подобре­ния, които много често изпреварват духа, но всъщност по природа са само негов инструмент.

Този процес е диалектически обусловен: усъвършенствайки све­та, в който живее и твори, човекът усъвършенства фактически и самия себе си.

Човек винаги е искал да знае всичко за себе си и за целия космос. Изначален е стремежът му да предвижда, планира и направлява бъде­щето си, както и съдбата на заобикалящия го свят. Това той постига и ще продължава да постига със значима успеваемост дотолкова, докол­кото се възвръща към Началото, поставено от Всевишния Бог Творец на всичко видимо и невидимо (чл. 1 от Никео-Цариградския Символ на вя­рата – 325-381 година сл. Хр.). Духовна потребност при човека с бибилейска вяра е да прониква в Божия чуден замисъл и тайнствена промислителна дейност в историята, да разбира и изпълнява Неговите разпоредби. Ето защо вникването в глъбинния смисъл на Свещените Писания е винаги важно и актуално. То е било, е и ще продължи да бъде според автентич­ния и показателен израз на св. Иоан Златоуст „събеседване с Бога“[32].

Макар че човешките отношения в съвременния свят са енигматични и в този смисъл трудни за разгадаване и програмиране, може опреде­лено да се каже, че придвижилото се толкова напред в своето развитие човечество има повече от всякога нужда да преосмисли вечните библей­ски послания. Това се отнася най-вече до духовно-нравствения патос на Старозаветното откровение, чийто адресат е човекът като любимо Бо­жие творение, способно да благоговее пред величието на своя Създател и великата Му милост. Защото, колкото по-далеч отива „малкият Бог“ в интелектуалното си развитие, колкото по-големи стават постиженията му в науката и технологиите, толкова по-съдбовно се открояват изборът и решенията, пред които той неизбежно се изправя. Като открива чрез Писанието, чрез живота и историята тайните Си, Бог поставя всички нас на изпитание. Показа ни силата на атома и ние трябва да решим как да я използваме – за прогрес или за разруха и самоунищожение. Вече е постигната и тайната на човешкия геном, следствие на което възниква планина от етични проблеми – ще допуснем ли грубо вмешателство в тайната на живота?

Примерите могат да бъдат много, въпросите – безкрай. Но отговорът е универсален. Той се намира във вечните истини на Книгата на книгите, адресирана към всички нас лично от божествения ѝ Автор чрез свещени­те автори от старозаветната и новозаветната епохи ( ХІІІ век пр. Хр.-І век сл. Хр.). Отговорът е в наистина възвишения възглед, че Бог е Творец на целия всемир и на „всякое дихание“ – Пс. 150:6 („всичко живо, което има жизнен дъх“). Човекът е създаден по образ и подобие Божие с призвание да бъде разумен и отговорен господар на Земята. Оттук произтича задъл­жението му да полага всемерни грижи по интегритета, енигматичност­та в опазването и съхранението на Природата като Божие Творение. Запазването на чистотата на образа Божи в човека и целостта на Божието Творение е първостепенна задача в процеса на богоуподобяването. Имен­но в този контекст пред богословието и пред християнския свят изобщо се поставят сложни въпроси от обществен и социално-антропологичен характер, върху които старозаветните нравствени и духовни ценности хвърлят обилна светлина, понеже техен източник е „Отец на светлините“ (Иак. 1:17). Затова днешният човек с библейска култура и вяра може и следва да бъде оптимист. Providentia Dei (Божественият промисъл) до­минира над всичко – в книгата на пророк Захария (520-517 година пр. Хр.) е засвидетелствана библейската аксиома, че небесен провиденциализъм ръководи битието, ритъма и диханието на всичко съществуващо и живо на планетата Земя: природа, дадености и закони, флора и фауна, а най-вече – всяка човешка съдба, всяко човешко общество, както и загадъчни­те извивки на световната история: „Очите на Господа обхващат с поглед цялата земя“(Зах.4:10). Точно преведен[33] от еврейския оригинален текст в Biblia Hebraica[34], този „златен стих“ (с контролно за тезата ни значение) следва да се предаде и интерпретира така: „Погледът (т. е. всезнанието, цялостното обгрижване) на YHWH (Яхве, т. е Вечно Съществуващия Гос­под) обгръща (т. е. контролира) всичко, което става по земята (т. е. оби­тателите ѝ, вкл. явленията и събитията в живота им).“  Апокалиптичната книга на пророк Даниил (VII век пр. Хр.) съдържа първата, и то истинска религиозна философия на човешката история – Божието всезнание се простира столетия напред и прониква дори в много по-далечното, край­ното бъдеще. То от само себе си предполага императивно определяне на съдбините на човечеството, което още от своята праистория (Бит 2:7 и нат.) неизменно се намира под Божий надзор и премъдро е водено към новия Иерусалим, слизащ от Небесата (съгласно новозаветния визионер апокалиптик св. апостол Иоан Богослов: „Тогава аз видях светия град Иеруса­лим, нов, да слиза от небето, от Бога, приготвен като невеста, пременена за своя мъж“ – Откр. 21:2). Това не е еднократно и само апокалиптично видение на св. Иоан Богослов, а същевременно е есхатологична надежда и есхатологична реалност. Те са в съзвучие с великото Божие обещание, което е било възвестено от месианския пророк Исаия през VІІІ век пр. Хр. в Юдея („Вие си не спомняте прежното и за старото не помисляте. Ето, Аз правя нещо ново“ – 43:18-19) и след това отекнало като богооткрове­на реминисценция в Новия Завет в края на първото християнско столе­тие: „Ето, правя всичко ново“(Откр. 21:5).

Християнското ни призвание повелява да бъдем достойни за този нов Божи град граждани -обитатели на новия общоевропейски дом (Ев­ропейския съюз) през третото хилядолетие от появата и спасителната мисия на Иисус Христос. Клир (свещенослужители и църковнослужи­тели), богослови и богомолен народ в Българската православна църква са готови за нови, евристични форми за динамизиране на православното свидетелство (confessio fidei orthodoхae) в библейския дух на Богопозна­нието и на социалното служене.

__________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 235-276. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[21]. Cpв. De Laz. hom. 2,5 (Migne, PG., t. 48, col. 988): Срв.И. Цоневски. Социалните въз­гледи на св. Отци. І. Св. Иоан Златоуст. – ГСУ, БФ, т.  26, 1948-1949, с. 12.

[22]. In Matth., hom 77.4 (Migne, PG., t. 58, col. 707).

[23]. In Epist.1 ad Cor. 38,7 (Migne, PG., t. 61, col. 332).

[24]. In Epist.2 ad Thessal., hom.2, 4 (Migne, PG., 62, col. 479)

[25].  Cpв. Peccata tratr non evulq.2 (Migne; PG., t. 51, col 356). Срв. Ил. Цоневски. Цит. съч., 20-21.

[26].  Срв. Hom. 11. De Invidia, 5 ( Migne. PG., t. 31, col. 384).

[27].  Св. Климент Александрийски. Кто из богатых спасется? Православный приход Храма иконы Казанской Божий Матери в Ясеново. Москва, 2000, с. 64.

[28]. Срв. Д. Бел, Културните противоречия на капитализма. София, 1994 (най-вече ч. І, т. 4 за постиндустриалната епоха – с. 220 и сл.).

[29].  М. С. Иванов. Християнское отношение к природе. – В: Журнал Московской патриар­хии, 1976, № 2, с. 41.

[30].  В. Лоский. Очерк мистического богословия восточной Церкви. – В: Богословские труды,Т.8.Москва, 1972, с. 158.

[31].  Metropolitan John of Pergamon. Ecological asceticism: acultural revolution. Our Planet 7, 1996.

[32]. De utilitate… (PG, LI, 90).

[33]. Съгласно най-новите (възприети в  United Bible Societes-London) принципи за функ­ционален (динамичен) превод на Библията според теорията на Е. А. Nida/C.R.Taber (The Theory and Practice of Translation). Срв.J. Beekman, J. C. Callow. Translating the Word of God; К. Барнуелд. Перевод Библии. Введение в принципы перевода. Summer Institute of Linguistics. Burbach-Holzhausen, 1990.

[34]. Biblia Hebraica Stuttgartensia. Ed. K. Elliger,W. Rudolph, IV Auflage, Deutsche Bibelge­sellschaft, 1990.

Изображение: авторът, Йордан Цонев