ТРАДИЦИЯТА В ORTHODOXIA BYZANTINO-SLAVICA ЗА ДУХОВНО РЪКОВОДСТВО (СТАРЧЕСТВО): PRO ET CONTRA*

Aнализ на едно от направленията в християнската аскетика днес

Валери Стоицов

Когато ние поради смиреномъдрие желаем да покорим себе си заради Господа и без колебание да поверим своето спасе­ние другиму, то преди да встъпим в тоя път, ако имаме малко проницателност и разсъдителност, трябва да разгледаме, да проверим и, така да се каже, да проучим този ръководител, за да не попаднем на обикновен моряк вместо на опитен корм­чия, на болен вместо на лекар, на човек, обхванат от страсти, вместо на безстрастен, да не попаднем в бездната вместо на пристанището и по този начин да намерим своята сигурна смърт.

 Св. Йоан Синайски (Лествичник)[1]

Преди всичко е необходимо да щрихираме характерното за Право­славната църква явление „старчество“.Писателят богослов и преподава­тел в Православната семинария в Джорданвил, САЩ, Иван Михайлович Концевич (приел християнството в руската православна лавра Оптина и ученик на последния старец от тази обител св. Нектарий – †1928), пръв посочва пряката връзка между християнските старци и пророческото служение в древната Църква: „Който пък пророчествува, той говори на човеци за поука, увещание и утеха“ (1 Кор. 14:3 – срв. Еф. 4:11 и 2 Кор. 12:28).През ХІХ и началото на ХХ век оптинските старци повлияват неимо­верно много на руското общество, в резултат на което светостта разцъф­тява сред целия народ. В духа на древното пророческо служение в Църк­вата те са удостоени с Божията благодат да прозират в човешките сърца и да лекуват раните на душата и тялото. Техните пророчества и богов­дъхновени съвети привличат хора от цяла Русия, включително писателите Ф. М. Достоевски, Н. В. Гогол, К. Леонтиев, Л. Н. Толстой[2]. Ив. М. Концевич дава следното определение за старчеството: „Старчеството не е йерархическа степен в Църквата, това е особен род светост и затова тя може да бъде присъща на всеки. Старецът може да бъде монах без вся­какви духовни степени, какъвто отначало е бил отец Варнава Гетсиман­ски. Старец може да бъде епископ: например Игнатий Брянчанинов (Кав­казки) или Антоний Воронежки – велик съвременник на преп. Серафим Саровски († 1833). От йереите ще назовем св. Йоан Кронщадски, о. Егор Чекряковски. Накрая може да бъде и жена като например прозорливата блажена Прасковья Иванова Дивеевска, в Христа юродивата, без чийто съвет нищо не се е правело в манастира. Истинското старчество е особен благодатен дар харизма – под особеното водачество на Дух Свети, особен род светост[3].“ Старците са хора, които на дело изпълнияват за­поведите Христови и затова Бог им е дал особена, с нищо несравнима на земята сила. Те откриват Божия път, Божията воля на хората, посочват им как правилно да постъпват в едни или други тежки обстоятелства на живота, изцеряват болни,  лекуват телесни и душевни недъзи. Старецът не е задължително възрастен човек – преди всичко определящ е неговият духовен опит. Той не е чудотворец, а за своя праведен живот Бог го е да­рил с духовни дарби: благодатта на любовта, прозорливостта и духов­ната разсъдителност са отличителни качества на старците. (Старец – ο γέρων; също καλογερος – духовна старост и красота; санскритски guru; анг. оldman, elder;  фр. ancient.)

Според св. Василий Велики старчеството е основен закон в подвиж­ничеството, което цели „значителен успех“ и „живот съгласно запове­дите на нашия Господ Иисус Христос“[4]. Старецът е брат, пред когото вярващите разкриват сърдечните си тайни, а той от своя страна „прилага милосърдие и състрадателна грижа за немощните“[5].Преп. авва Доротей (слово пето) пространно и задълбочено обосно­вава смисъла и сотирологичното значение на старчеството. Според Со­ломон спасението е в многото съветване[6](срв. Прит. 11:14). Той не каз­ва: „В съветването с мнозина“, т. е. че трябва да се съветваме с всекиго, а че трябва да се съветваме за всичко с оня, в когото имаме доверие, и то не да казваме едно, а друго да премълчаваме, а всичко да откриваме и за всичко да се съветваме[7]. За светия авва липсата на наставник в Божия път прави хората нещастни и близки до гибел. „Аз не зная друга причина за падението на монаха, освен че вярва на сърцето си[8]. “В сърцето на ис­тинския послушник (както свидетелства от опит aвва Доротей), настъп­ва φως, χαρά, παράκλησις, γλυκύτης – светлина, радост, утеха, сладост. Врагът на човешкото спасение ненавижда допитването, защото той нищо така не мрази и от нищо така не се бои, както от това да не го познаят (ως το γνωσθηναι)[9].

Възниква въпросът: а ако няма до кого да се допиташ, тогава какво да се прави? „Който иска истински и от все сърце да изпълнява Божията воля, него Бог никога не ще го изостави,  но по всякакъв начин ще го упъ­ти по Своята воля. За такъв човек, който насочи сърцето си по Божията воля, за него Бог ще просвети ума дори и на малко дете, за да му открие волята Божия. И обратно, ако някой не иска искрено да постъпва според Божията воля, то такъв дори и при някой пророк да отиде, Бог и на про­рока ще внуши да му отговори съобразно развратеното му сърце, както казва Писанието: “Ако и пророкът се измами и каже дума, Аз, Господ, измамих този пророк (Йез.14:9 слав.).“[10]

Великият съзерцател на нетварната светлина преп. Симеон Нови Бо­гослов, студийски монах, който от опит (ο πείραν) е познал духовната полза от старец, съветва следното: „С молитви и сълзи моли Бога да ти изпрати ръководител безстрастен и свят. Обаче неговото учение трябва внимателно да се съпоставя с Божествените Писания и практическите съчинения на Светите отци, за да сравняваш (αντιπαρατίθεις) с тях уче­нието на твоя учител и наставник, дали са съгласни помежду си, защото знай, че са се появили много измамници и лъжеучители“[11]. Цитираният св. Симеон дава образец на молитва към Бога да ни изпрати истински бо­гоозарен наставник в пътя на спасението: „Господи, Ти, който не искаш смъртта на грешника, но да се обърне и да бъде жив; Който за това дойде на земята, за да възкресиш умъртвените от греха и да им покажеш Себе Си, истинската Светлина, според колкото е възможно за човека да я види, прати ми човек, който има познание за Тебе, за да мога и аз, грешният, като му се покорявам, както се покорявам на Теб с всички сили и изпъл­нявам Твоята воля чрез неговата воля, да бъда угоден на Тебе, Единия Бог, и да се удостоя с Твоето царство. Амин!“[12]  Явно още по времето на св. Симеон Нови Богослов е било много трудно да се намери безстрастен и свят духовен наставник, който е минал успешно трите етапа в духов­ния живот – очистване (κάθαρσις) на сърцето, просветление (φωτισμός) на ума и обожение (θέωσις)[13].В противовес на православното старчество има и зли старци (κακογέροι), лъжестарци, или както ще ги наричаме в това изследване младостарци. Младостарчеството възниква там, където съществува за­блуждение – вяра в лъжата, която се корени в порочната воля, т. е. в не­правилно ориентираната свобода.

Митрополит Антоний Сурожки в своите размисли за ролята на миря­ните и свещениците в Църквата пише: „На свещеника чрез ръкоположе­нието е дадено да изпълнява тайнствата. Той може от името на Христос да развърже и прости всички грехове, за които грешният човек се е по­каял. Само по себе си това е колосално нещо, но далеч не е всичко. Ръ­коположението не прави човек нито по-умен, нито по-красноречив, нито по-учен или по-свят. Във връзка с това ме интересува защо така често младите свещеници, пък и не само младите, а и тези, които животът не ги е съкрушавал вътрешно, смятат, че биха могли всекиго да наставляват и да доведат до спасение.Струва ми се, че това е едно страшно изку­шение за свещениците. В момента нямам предвид старчеството, защото старчеството е съвсем различно нещо – това е благодатно състояние на отделни избраници, но никой от нас няма право да си въобразява, че е духовен старец само защото при нужда може да даде умен съвет.

Казаното от мен се отнася до явлението, което в древността и през Средните векове се е наричало младостарчество. Младостарчеството е подход на младия и неопитен свещеник, който въз основа на прочетеното или наученото смята, че може да разреши всички въпроси, без да прите­жава личен опит в общуването си с Бога и без личното си възрастване в светостта.“[14]

Носителят на духа на Синайската монашеско-аскетическа школа атонецът преп. Григорий Синаит (†1346) пише следното за неразумното водене на духовния живот: „Много неопитни (απειροι) са се повредили от много неразумни (монаси), заради които ще бъдат осъдени след смъртта.Защото не на всички принадлежи да ръководят другите, но на тези, на които е дадено божествено разсъждение (διάκρισις), според апостола“(1 Кор. 12:10)[15]. Св. Иоан Златоуст тълкува този стих така, че го отнася към „получилите дара за различаването (διακρίσεις) на духовете, които могат да различават (διακρίνειν) и да знаят кой говори от чист дух и кой от нечист.“[16] За да се стигне до това състояние на различаване на духо­вете, подвижникът трябва да е пролял много кръв и покайни сълзи, за да постигне това благодатно ниво. Както сполучливо е отбелязал све­щеномъченик Петър, митрополит на Дамаск († 734), „пусни кръв, за да приемеш духа“[17].Въобще историята на Христовата Църква от основаването ѝ е наси­тена с много примери за такива лъжедуховници (младостарци), които са успявали да заблудят много лековерни и неразумни християни и така са ги погубили за вечността. Такива „вълци“, облечени в „овчи кожи“, са били всеизвестните: александрийският презвитер Арий (ІV в.), цариград­ският патриарх Несторий (V в.), архим.Евтихий и много други, които са имали изключително силно магнетично влияние върху пасомите.

Съблазънта на младостарчеството е съществувала във всички вре­мена. Още св. апостол Павел, наставлявайки Тимотей, предупреждава: кан­дидатът за епископ да не е новопокръстен, за да не се възгордее и падне в еднакво осъждане с дявола (1 Тим. 3:6). В своята последна беседа с ефеските презвитери на прощаване той предвещава: Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото; па и от вас самите ще се дигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си (Деян. ап. 20:29-30).

Ние виждаме, че съблазънта на лъжепастирството е действала още в апостолската Църква, където вярващите са имали едно сърце и една душа, а Христовата община е живеела с един дух. Времето, през което кръвта на нашият Господ все още не е била засъхнала, се характеризира с осо­бени благодатни дарове, проявявани и чрез пастирите, и сред паството. След спирането на гоненията през 313 година навлизат много неофити, поради което веднага биват снижени духовно-нравствените изисквания към тях и така забележимо оскъдняват тези първоначални дарове. В резултат на този процес най-ревностните християни, жадуващи за истински духовен живот, бягат в усамотени места, където напълно се посвещават на Бога.

Някои от тружениците на духовната нива след успешна битка с вътреш­ния си човек достигат такова съвършенство, че освободени от страстите, получават дара на любовта и дара на духовната разсъдителност и про­зорливост. Над такива хора почива в преизобилна мяра Божията благо­дат, която привлича търсещите спасение. Последните, отказвайки се съз­нателно от собствената си воля, измолват от тези духоносни подвижници тяхното ръководство за своя духовен живот. По такъв начин се създават братствата около св. Иоан Рилски и около св. Сергий Радонежки. В посо­чените случаи и в древното монашество има една важна особеност: по­слушание не към свещеника, а към простия монах, който има особен дар на духовничество. Древните монаси са отказвали да приемат сан, защото санът дава власт, а получаването на власт е несъвместимо с иноческия живот в покаяние и послушание.

В основания от авва Пахомий манастир в Тавениси е имало стотици монаси и нито един не е притежавал свещенически сан, дори и настояте­лят на обителта. При посещението на св. Атанасий Александрийски в по­соченото общежитие светителят пожелал да ръкоположи авва Пахомий в свещенически сан, но последният се скрил от архиепископа. Забеле­жителни са думите на св. Атанасий по този повод: „Ти се скри от мене и избегна това, което би могло да събуди завист и надпреварване; ти избра добродетелта, която ще пребъде вечно с Христа.“[18]Църковните историци не съобщават дали между братята в манастира на св. Пахомий Велики е имало свещеници. Смирението на настоятеля на обителта е предразполагало и братята на Тавенисийското общежитие към смирение и те не се стремели да получават и да бъдат наставници на други[19]. Пълното и цялостно послушание към такива старци като св. Пахомий и св. Антоний Велики е било предпазено от злоупотребата с духовна власт.

Така се ражда практиката на пълното послушание към духовния ста­рец. Тук няма и сянка от духовно насилие и ограничаване на свободната воля на наставлявания, защото старецът със своите съвети само помага на своя послушник да изгради у себе си „първосъздадения“ Адам. Ис­тински духовен отец е този, който безкористно обича духовните си чеда и душата му изпитва болка за тях. Дори само фактът, че душата му се терзае за тях, означава, че той вече е с тях по пътя на спасението.

С течение на времето такива безстрастни духовни наставници нама­ляват неимоверно, а опитът на пълното послушание, разпространен масово в първите векове на монашеството, постепенно започва да се обез­смисля, защото от него изчезва главното: откритата на духовния ста­рец воля Божия. В днешно време няма духовници, които в пълна мяра да притежават признаци на духовното старчество (един от тези признаци е пълното виждане на всяка човешка душа, нейното минало, настояще и бъдеще). Казаното ще подкрепим със следния казус, станал в началото на демократичните промени: известен руски старец дава благословия на Главния майстор на Великата масонска ложа на Русия за преуспяване на ръководената от него организация (майсторът премълчава пред духовни­ка за характера на своята организация)[20].

При младостарчеството полезният и необходим за духовния живот институт на духовенството (включващ духовна помощ и наставничество) се подменя с безумното армейско подчинение (главния способ, прилаган при всички секти), превръщайки църковната община в управлявана от човешка ръка.

Още през ХІХ век  св. старец Серафим Саровски на въпроса за духов­ния живот по съвет на тогавашните духовни лица отговаря: „Но имай свой ум и чети Евангелието.[21]. Необходимо е да се отбележи, че съветът на богоносния Старец произтича от самия Дух, а не от човек.

Светителят Игнатий Брянчанинов, който извършва огромна работа по изучаване и осмисляне на опита на пастирството и духовното настав­ничество, счита, че подобно пълно послушание е било възможно само в древността. Според него обаче и в древността такива старци „винаги са били нищожно малък брой“, „а пък в наше време (средата на ХІХ век) боговдъхновени наставници няма“[22].В древността духовното старчество е било разпространено само при съжителство на стареца и послушника. За първи път в историята на стар­чеството преподобните оптински старци (първият старец Леонид – † 1841, е ученик на белозерските старци, а пък те са закърмени от благодатния Паисий Величковски – † 1794) започват да дават съвети на идващите при тях миряни. Това отбелязва в своите изследвания техният ученик И. В. Концевич[23]. Тази форма на общуване изключва крайното, безусловно по­слушание. Оптинските старци са се отнасяли изключително внимателно при решаването на човешките съдби. Много често те са оставяли на от­делната личност правото на личен избор. Руските старци от ХІХ и ХХ век прилагат древното старчество не сляпо, а съобразявайки се с новите из­исквания на епохата, в която живеят. Древните старци, до един без из­ключение, са притежавали лична, а не свещеническа благодат (като пра­вило са били обикновени монаси). Имали са личен духовно-нравствен авторитет. Тяхното духовничество в същността си е било харизматично. Именно затова и послушанието към тях е било безпрекословно и пълно. Въпреки това подобно пълно послушание никога не е било налагано от тях самите – предлагали са го молещите ги за наставничество. Затова ду­ховничеството на древните отци коренно се различава от съвременното. Когато опитът на древните отци се пренася в съвременните условия без творческо осмисляне, разпростирайки се масово върху голяма част от енорийските свещеници, се стига до плачевни резултати[24].

Днес от тази духовна болест – младостарчеството –  боледуват много от поместните църкви, намиращи се в държави, където десетилетия са господствали безбожни атеистични режими – Русия, Украйна, Белору­сия, Румъния, България и др. По този повод Минският и Слуцки митро­полит Филарет – патриаршески екзарх на цяла Белорусия, на 25.VІ.2002 г. се обърна към клира на Минска епархия с думите: „Младостарчеството се оказа заболяване и неговият вирус засяга предимно тези свещенослу­жители, които вчера са били неофити, нерядко с голямо политическо ми­нало, сеещи в църквата семената на разкола подобно на разхвърлянето на плевели от евангелската притча Мат. 13:24-30.

Неразкаянието с дълбоко сърдечно съкрушение, неосъзнаваното в пълна мярка антицърковно минало води такива хора до изкривяване на духовната и психическата им същност. Ако човек е облечен в свещен сан, изкушението, на което се подлага в резултат на неразкаяните гре­хове, може да го доведе за съжаление до твърде болезнени състояния от личен и обществен характер.Не само изповедта и духовните беседи, но и проповедта върху бо­жествената литургия нерядко превръща младостарците в пропагандато­ри на чужди църковни идеи. И затова ние няма да престанем да повта­ряме, че думите на свещеника от амвона не трябва да бъдат средство за разпространение на едни или други политически идеи или политически пристрастия. Ако в резултат на духовна беседа на свещеника негово­то паство отива на митинги, то ние логично си задаваме въпроса дали този свещеник съзнава разликата между Църквата Христова и общест­вено-икономическите обединения между християнската община и сек­тата.“[25].

На епархийско събрание на Руската православна църква, проведено в храм „Христос Спасител“ в Москва на 12.12.2008 година, председателства­щият Коломенски и Крутицки митрополит Ювеналий изрази становище, че младостарчеството нанася на Църквата голяма вреда, дискредитира я в очите на светските хора. Според него това е явление, при което младите свещенослужители си приписват духовна дарба, присъща само на старците, и авторитет, който им принадлежи по църковна традиция. „Мла­достарчеството нанася огромна и непоправима вреда на Църквата“ – каза митрополит Ювеналий, добавяйки, че „в това изкушение“ попадат мла­ди свещеници, непритежаващи елементарен жизнен опит и познания за хората. „Лъжедуховничеството нерядко се развива в болезнена духовна атмосфера, поражда нездрави есхатологични очаквания, псевдохристи­янско митотворчество, дискредитиращо Църквата в очите на светските хора“ – заяви архиереят. Владиката отбеляза, че изменения в живота на Църквата могат да се извършват „само чрез съборния разум на църковна­та пълнота“, в противен случай това е „съблазън за вярващите“[26].

Вирусът на младостарчеството в Русия се разраства все повече и повече, макар че по този въпрос има съборно решение на Светия Синод на Руската православна църква десет години преди цитираното изказ­ване на митрополит Ювеналий. Добре е да цитираме тази част от него, която най-релефно представя разглеждания проблем: „Някои свещено­служители, които получават от Бога в тайнството Свещенство право на духовно ръководство над паството, считат, че такова право означава ця­лостна власт над душите на хората. Забравяйки, че отношенията между духовника и духовните чеда трябва да се изграждат на основата на вза­имно уважение и доверие, такива пастири пренасят строгото монашеско понятие за безпрекословно подчинение на послушника спрямо стареца върху взаимоотношенията между мирянина и неговия духовен отец. Те се вмъкват в проблеми от личния и семейния живот на енориашите, като си позволяват да подчиняват пасомите, забравяйки за дадената от Бога свобода, към която са призвани всички християни (вж. Гал. 5:13). По­добни недопустими методи на духовно ръководство в някои случаи се превръщат в трагедия за енориаша, който пренася своето несъгласие с духовника върху цялата Църква. Такива хора напускат Православната църква и нерядко стават лесна плячка за сектантите.“[27].

Повсеместното разпространение на тази „ерес младостарчеството“ в Русия е резултат от големите нововъведения, направени от Петър І преди 300 години в ущърб на вярата. Св. Игнатий Брянчанинов в своята про­никновена работа „За необходимостта от Събор за днешното състояние на Руската православна църква“,  която не е допусната от синодалната цензура, пише: „Русия от времето на Петър І много допринася за включ­ването на нововъведения в ущърб на вярата… В Православната църква насилствено са привнесени нови, чужди и враждебни на духа на Църква­та постановления… Нашите манастири са извратени; в тях всичко е из­вратено, извратено е самото им предназначение. Духовните училища… са чужди на духа на православната вяра. Манастирите са опорочени от безумната гордост и невежеството на различни мъдруващи и мъдреци, действащи по стихиите на западния протестантизъм и атеизъм. Главна­та причина за незавидното състояние на Църквата се състои в това, че правилата на св. Апостоли, Съборите и Отците са оставени без вни­мание…“[28].

Във връзка с разглежданата тема е необходимо да разгледаме причи­ните за възникване на младостарчеството.

Ив. М. Концевич, автор на известна книга за оптинските старци, пише за възникването на лъжестарчеството: „Когато, тъй да се каже, липсват истински старци, жадуващите да намерят духовна опора се спират на кое да е духовно лице, станало им симпатично неясно защо, и казват: „От­насяме се към него като към старец.“ Ако духовникът се окаже личност трезва, духовно честна, той категорично ще отстрани такова отношение. Но колко много са онези, които охотно попадат в мрежата, хвърлена от самите тях. Защото това „лидерство“ според израза на епископ Игнатий Брянчанинов води самозвания старец към духовна смърт. Той сам губи почва под краката си и тръгва вече по криви пътеки, разпилявайки всич­ко, което е събирал и придобивал през целия си живот досега.“[29].Първата причина за възникването на такова духовничество е пси­хологията на паството. Повечето днешни хора не желаят да се проме­нят и прехвърлят отговорността за собствения си живот върху пастира. Такива хора потискат свободната си воля, като са готови да изпълнят всичко, което духовника поиска. Така една млада госпожица със солидно образование беше предоставила собствения си живот в ръцете на такъв „опитен“ духовник, прекарал 4 години на Света гора, Атон, и дошъл сво­еволно в България да „спасява погиващата в грехове Родина“. Резултатът от това духовно обгрижване бе въдворяване на девойката (изпаднала в психосоматичен шок) в психиатрична клиника и тотално унищожаване на личността ѝ. Същият „велик“ старец заявил на друга девойка: „Трябва да станеш като зелена ливада, и аз да ходя по нея, и тогава ще получиш мир в душата си и спасение във вечността.“  Пишещият тези редове знае и за други случаи на такава „благодатна“ намеса във вътрешния духовен свят на млади хора, които с поразителна наивност и доверчивост са пре­доставили кормилото на живота си на този йеромонах.

Втората причина за лъжестарчеството се корени в това, че духовно­то наставничество и старчеството са сродни явления, и оттук свещеници с малък опит и познаващи аскетическия живот само теоретично изпадат в съблазън да „старчестват“, макар че и понятие нямат от същността на истинското старчество. Тук е уместно да припомним предупреждението на митрополит Антоний Блум: „Никой от нас няма право да си въоб­разява, че е духовен старец само защото при нужда може да даде умен съвет.“[30]. Такова младостарчество внася безредие в духовния живот и на­нася непоправими вреди в душите на наставляваните.

Третата причина е недостойнството на кандидатите за свещенство. Според каноничните правила на Църквата, ако кандидатът е нарушил църковните канони, не може да бъде ръкоположен за свещеник. Днес е станало правило тези канони да се нарушават под благовидния предлог, че няма кандидати, които да ги изпълнят. Опитът на Църквата, отразен в каноните, говори, че кандидатът, който не отговаря на тези изисквания, след ръкоположението се сблъсква с най-силни изкушения от зли духове. Той не може да им противостои,  защото те са получили власт над него. За такъв случай разказва духовникът на Псковско-печорския манастир архим. Иоан Крестянкин, преставил се в Господа на 5.02.2005 година. Млад мъж, кандидат за свещенство, който имал много сексуални контакти с жени преди венчанието, получил съвет от него да не приема свещен сан. Въпреки бащинския съвет на опитния духовник младежът приел иерей­ско посвещение, след което получил невероятни удари в живота си. От­ново се обърнал за съвет към отец Иоан, но последният му напомнил за предупреждението и посочил, че архиереят, дръзнал да го ръкоположи, трябва да носи отговорност за състоянието му[31].

Четвъртата причина е неподготвеността на кандидата за свещен­ство. В православните държави като Русия, Украйна, Белорусия, Румъ­ния, България и Молдова, където десетилетия са господствали атеистич­ни режими, след промяната се появи нужда от твърде много свещеници. Голяма част от тях не можаха да преминат през съответната подготовка и така бе нарушено третото правило на Лаодикийския събор: „Новопок­ръстени не трябва да се ръкополагат в свещен сан.“[32].

Авторитетният тълкувател на каноните Валсамон подчертава, че това правило е в съгласие с 80-то Апостолско правило и 2-то правило на събора в Никея[33]. През последните години в Българската православна църква има не един и два случая на прибързани ръкоположения с тъжни последици.

Петата причина е липсата на истинско и на каквото и да било ду­ховно ръководство на самия свещеник. Много често част от свещенство­то не извършва изповед или формално се изповядва пред епархийския духовник.

Шестата причина е липсата на каквото и да е чувство на част от епископите (извършващи ръкоположения в нарушение на каноничните правила), че ще отговарят пред безпристрастния съд на Богочовека Иис­ус Христос. Тяхното поведение логически ни води до мисълта, че такива архиереи смятат, че разпънатият Логос е останал мъртъв на Кръста, не е възкръснал и не се е възнесъл при Отца Си на небето. Само така може да се оправдае безотговорното им отношение. В противен случай би трябва­ло да са налице патологични отклонения в тяхното състояние.Седмата и основна причина е повредената в грехопадението чо­вешка природа. Православната църква има терапевтично действие. Тя е духовна лечебница, в която опитни пастири, прилагайки умело благо­датните дарове на Църквата, възстановяват падналата човешка природа,  лекувайки я от страстите. Младостарческото ръководство не способства за осъзнаването на болестта, напротив, всички страсти в този случай по­лучават статут на добродетели. Поради това те попадат в една сякаш „на­торена“ от влияния и обстоятелства почва, в която израстват с особена сила различни плевели.

Не трябва да забравяме, че през тоталитарния период хората у нас живееха в състояние на лъжа и лицемерие, които станаха вътрешно при­същи на душите ни, наша втора природа. Хората бяха отучени да носят лична отговорност и това ги заставя да търсят друг, който да взема ре­шения вместо тях. Така пасомите виждат в лицето на свещеника онзи, на когото могат да прехвърлят нравствената отговорност, резултат от тех­ните грехове.

Днес ние живеем не в християнска, а в езическа атмосфера. Социо­лозите сочат, че тези, които често посещават православните храмове, не задават духовни въпроси към свещениците. Съвременните миряни искат да видят в духовника някакъв пророк -ясновидец и екстрасенс (нали и средствата за масова информация постоянно пропагандират идеите на окултизма). Завеждащият Мисионерския отдел на Душепопечителския център „Св. прав. Иоан Кронщадски“, приснопаметният иерей Данаил Сисоев († 2009), отбелязва, че към търсене на духовни старци са най-склонни онези, които преди влизането си в Църквата са пребивавали в окултни секти. Поради това проблемът за младостарчеството е още и проблем за влиянието на съвременния свят върху Църквата. Новата ре­лигиозна епоха, както окултистите наричат New Age, създава нова вълна от окултен интерес към религията[34].

Младостарчеството стана масово явление след като бяха ръкополо­жени голям брой свещенослужители и бяха изпратени повече кандидати за монаси в Света гора от бившите тоталитарни държави – Русия, Украй­на, България и Румъния. На това се дължат и решенията на Архиерейския събор на Руската православна църква от 2000 година. За отбелязване е, че Съ­борът акцентира върху тезата, че всяко отстъпление от светоотеческата традиция започва с неправилна идея, а младостарчеството възниква там, където съществува заблуда – вяра в лъжата[35].

Критична оценка на младостарчеството от гледна точка на православното догматическо богословие

Спасение чрез послушание към духовника“ – „ереста“ на младостар­чеството, е изобличена още от св. апостол Павел (1 Кор. 1:12, 13; 3:4-7, 11; Деян.20:30), чийто пагубен механизъм е разкрит от православния богослов св. Игнатий Брянчанинов в книгата „Принос към съвременното монашество“ (гл. 12, 13). Всеруският патриарх Алексий ІI нееднократно е посочвал, че е необходимо да се води постоянна борба с младостар­чеството, тъй като под благовиден предлог тази „ерес“ е внедрена доста дълбоко в църковната общност и като че ли се е превърнала в един от догматите.

По своята същност „ереста“ на младостарчеството съвпада с юдей­ската ерес на равинизма (непогрешимостта на духовника), с католиче­ската ерес на папизма (взета от същия източник) и със скритото ариан­ство (заместване на личността на Богочовека с личността на духовника, волята на Светия Дух – с волята на духовника, учението на Църквата – с личното мнение на духовника)[36].

Християнството не се гради върху митологеми, а върху реални съ­бития, имащи своето място в историята. Апостолите като свидетели на живота и чудесата, извършени от Въплътилия се Логос, са разказали на света за това, което се е случило. Езичниците винаги са митологизира­ли християнството, тълкувайки Евангелието символически. По правило младостарците митологизират историята, разглеждайки я като идеоло­гия и инструмент за управление и поробване на личността. Отношението към историята е един от най-характерните тестове за истинското разби­ране на християнството, за съответствието му на изначалната православ­на традиция.

Историята на човечеството след грехопадението в Едемската гради­на (Бит. гл. 3) може да се представи като безкрайна смяна на формации, които въплъщават идеологията на потискане на личността, т. е. това е историята на младостарческото отношение към човека. Всички идеоло­гии се изграждат върху философски или религиозен пантеизъм. Мате­риализмът е също пантеизъм, тъй като на материята се приписва това, което принадлежи на Бога. Атеизмът е също пантеизъм, тъй като обо­жествява материята. Големият пропагандатор на окултизма Елена Рьо­рих потвърждава, че пантеизмът е фундаментално учение в тайната на­ука: „Няма божество извън Вселената.“[37]. На друго място тя споменава:„Измежду догмите най-поразяващата е отделянето на Бога от Вселената. Пантеизмът е особено ненавистен за нашите църковници.“[38].Всички отклонения от истинския път на богоуподобяване, т. е. всички ереси, са насочени против личностното израстване на човека, което е възможно само в Христа. Ереста винаги е въставане против Христос като Спасител на човека и света. Ереста е представяне на антихриста – като имитация на Христос, на творението – вместо Твореца[39]. Ересите извършват смесване на християнски понятия като личност и естество по такъв начин, че потискат свободата на човека. За ересите темата за сво­бодата е табу и е сходна с комунистическия идеал: „Свободата е осъзната необходимост.“

В този ред на мисли младостарчеството е религиозна идеология, отричаща свободата. Младостарците проявяват равнодушие или идео­логическо отвращение от темата за свободата. В голямата си част те са склонни да тълкуват темата за свободата монотелитски. Според учени­ето на светите отци свободата е вътрешно присъщо качество на чове­ка, дарувано му от Бог. По този повод мистикът исихаст преп. Симеон Нови Богослов отбелязва: „Човекът е бил самовластен тогава, когато е бил свободен от греха; скоро след като продал свободата си, заедно с нея изгубил самовластието си и станал роб на греха.“[40].   Според св. Тихон За­донски  († 1783) „Свободата е телесна и духовна. Телесна е тази свобода, при която човек не робува на друг човек и не му служи, когато не се на­мира под властта на друг човек. Духовна е онази свобода, при която чо­век поради Божията благодат е свободен от греха и от властта на дявола, когато човек не допуска грехът и дяволът да властват над него, когато не се намира под властта на дявола, когато се противи срещу своите страсти и похоти, когато покорява плътта на духа си, когато чрез свободния си дух служи само на Бога. Човек с тялото си може да е роб на друг човек, но никой не може да пороби и окове духа.“[41]. Според мнението на един руски философ човекът не може да съществува без свобода, както триъ­гълникът не може да съществува без ъгли. В антропологията на моноте­лизма човешката свобода е изхвърлена – след като няма човешка воля, не може да има и свобода. Монотелитската постановка позволява на мла­достареца да извърши в съзнанието си подмяна – на мястото на волята на Твореца (а място за човешка воля в такова съзнание няма) безотговорно да постави своята воля. Това от своя страна дава възможност да поста­ви себе си в центъра на внимание и да наложи почитане на собствената си персона вместо почитане на Бога. Монотелитската антропология обяснява отношението на младостареца към свободата. Волята на човека като греховно същество, непоправимо и порочно, трябва да изчезне, тя му пречи да се спаси. Затова само сляпото послушание към духовни­ка като „изразител на Божията воля“ е спасително за човека. Свободата според представата на младостарците е само израз на греховната воля на човека. Тук те буквално повтарят учението на известния защитник на монотелитството антиохийски патриарх Анастасий, който твърди, че до грехопадението Адам не е имал човешка воля, че волята на човека се е появила вследствие на грехопадението[42]. Следвайки тази логика, за да се възстанови човекът в неговото достойнство, трябва да му се отнеме волята. Затова спасяващият се човек трябва да бъде робот, който лесно се управлява. За голямо съжаление на младостарците човекът не иска да се превърне в робот, поради което не може и да се спаси. Стази си про­тивозаконно възникнала воля, след като не иска да се избави от нея, той въобще е недостоен за спасение.

В действителност мотивите на младостареца за подобна „грижа“ за човека са съвършено други. Волята на наставлявания му пречи не да го спасява от манипулиране, а просто да го манипулира. Тя е съществено препятствие за този, който иска да подчини човека на своята греховна воля. Манипулиране на съзнанието е възможно само при неизградени личности, по-точно казано, манипулиране е възможно дотолкова, докол­кото у човека не са реализирани личностните му качества. Затова най-добрата защита от манипулации – това е личностното формиране, иначе казано, духовното съзряване и израстване.Монофизитският елемент в богословието на младостарците е мно­го силен. Човекът сам по себе си в тяхното съзнание е толкова унижен, че не е достоен за спасение, и дотолкова повреден, че е невъзможно да се превъзпита и да се промени – той трябва да бъде премахнат (това е още една причина, поради която младостарците поддържат апокалип­тични настроения)[43]. Във връзка с казаното е разговорът, състоял се с един млад руски свещеник, който не искал да благослови участието на миряните в разпространяването сред светските учители на издания про­тив развращаването на деца. „Тук става дума за спасението на измамени хора, на нашите деца“ – опитвала се да го убеди една от мирянките. „А те достойни ли са за спасение, след като не искат да знаят за Бога?!“ С такъв „железен“ аргумент младият свещеник произнесъл „присъда“ над хиля­ди хора. В него нямало и капка съмнение в това, че той решава съдбите на хората вместо Бог.

Младостарците възпрепятстват чедата си да получат образование. Който преди контакта си с лъжедуховника е постъпил в учебно заведе­ние, бива принуждаван да го напусне. Аргументите са най-разнообразни: старостилните младостарци акцентират върху убеждението, че там ще се заразят от вируса на икуменизма и масонството, а новостилните –  че там ще се развратят, ще станат аморални. Истинските духовни отци от основаването на Църквата до ден-днешен са призовавали към учение, към получаване на сериозни професионални знания. Св. Григорий Бо­гослов, възпитаник на Атинския университет, който по негово време е с преподаватели езичници, казва, че „поради криво разбиране“ много от християните се гнусят от външна ученост като опасна[44]. „Не е редно да се унижава учеността, както разсъждават за това някои; а противно на това потребно е да се признаят за глупави и невежи тези, които, придър­жайки се към такова мнение, биха желали да видят всички подобни на себе си, за да скрият в общия недостатък своя собствен недостатък и да избегнат обвиненията в невежество.“[45] Приятелят на св. Григорий – св. Василий Велики, заема подобна позиция. Той не счита за срамно да за­имства знания от езичниците и го признава: „Потребно е да се учим, без да се срамуваме; да учим, без да се скъпим; и ако нещо си научил от другия, да не го криеш, уподобявайки се на жените, които подхвърлят незаконнородените деца, а с признателност да обявиш кой е бащата на словото.“[46] Това не е модернизъм, в който днешните младостарци об­виняват голяма част от духовенството. През ІV век монашеството – днес станало знаме на консерватизма, е било новост, т. е. самото монашество е дошло в живота на Църквата като нечуван и подозрителен модернизъм. Историята на Църквата помни колко недоверчиво е било отношението на иерархията към първите монашески общини в ІV век. Всъщност едва св. Василий Велики „опитомява“ монасите[47].Обикновено младостарците са равнодушни към духовното прос­вещаване, защото не виждат в него никаква полза за човека, който е с повредена природа. Тук прозират следните мотиви: първо, поради не­еднозначното си отношение към просветата те с интуицията си долавят огромна опасност за себе си; второ, те просто нямат изградени навици да се занимават с това, тъй като просвещаването на другите изисква сериоз­на работа и голямо духовно усърдие над собственото просвещаване. При такова външно, сетивно и повърхностно отношение към християнството такава задълбочена работа става практически невъзможна за тях. Имен­но затова те са неспособни за духовно просвещаване, но това ги прави много умели духовни манипулатори. Младостарците поддържат невеже­ството и едностранчивото разбиране на християнството, защото така по-лесно установяват контрол над пасомите си. Големият руски религиозен философ на ХІХ век Константин Леонтиев сполучливо отбелязва по този повод: „Християнството не задължава да бъдеш глупав.“[48].

Църковната позиция по отношение на науката, образованието, разу­ма и светската култура е изразена от апологетите, епископите и учителите на Църквата – най-вече от тези, които, оставайки в света, са и проповяд­вали Светото Евангелие. Според тези богоозарени умове простотата на сърцето е нужна, но простотата на ума е нежелана. Нищетата на ума (така проповядвана от младостарците) съвсем не е тъждествена на богатството на вярата. „Гносеомахията[49], както е наречено това вътрешно течение от о. Георгий Флоровски, съвсем не представлява пълнотата на църков­ната мисъл. Обикновено монасите, които са произлизали от безкнижов­ни кръгове, са запазвали характера си и в Църквата, като са съветвали да се страни от книгите. Хората, чийто път към Църквата и епископството е преминавал през университета, са притежавали опита на безопасното боравене с „външната мъдрост“ и са изразявали надеждата, че и учени­ците им ще могат също толкова успешно да преминат през изпитанието на светското образование и да изнесат от него най-доброто.

В България, Русия и други православни държави манастирите са били винаги центрове на просветата и културата и както сполучливо от­белязва философът Иван В. Киреевски (1806-1856), „святи зародиши на неродилите се още университети“[50].

Младостарците създават нова традиция, разрушителна за общество­то и Църквата. Слабото образование обрича младите християни на прак­тикуване на неквалифициран труд и изолация в обществото, а това води до непълноценното им участие в църковния живот. Това може да доведе до излизане на християните извън историята, както е станало преди 300 години със старообрядците в Русия.

Християнството има изключителен принос за развитието на култу­рата, тъй като то винаги се е стремяло към една съзидателна цел – при­добиване на Духа, и това е придавало нов импулс в културните процеси, протичащи в обществото. Понеже тук, на земята, действа тъмата, когато не може да се осъществи градивно съзидание, се пораждат апокалиптич­ни настроения. Кога ще настъпи краят, знае само Бог (вж. Мат. 24:36). Затова християните се готвят за това градивно и съзидателно. Младостарците са склонни да отхвърлят делото на християнското съзидание и да насочат усилията си към приближаването на края или на неговото отда­лечаване, но с това те се намесват в пътя на Божия промисъл и по този начин застават срещу него. Преекспонирайки тази тема, те създават пси­хоза в съзнанието на ръководените от тях хора и така ги държат по-лесно под контрол. Много характерни са материалите, публикувани в списание „Православно слово“ – издание на Старостилната православна църква в България, където няма брой, в който да не се акцентира върху апостаси­ята и края на света. Апокалиптичните настроения се пораждат тогава, когато се загубва умението да се живее по християнски.

Причината за появата на монотелитски подход сред младостарците е нравственият упадък и по-конкретно проявата на безумна гордост, за­щото те – с изключение на себе си – отказват на другите духовно въз­раждане и спасение.Те проявяват изключителна ненавист към човека и властолюбие. Младостарецът е авторитарен. Прикривайки се зад лъжли­вия образ на доброто, той прилага насилие, за да спаси човека. По такъв насилствен начин са действали по време на протестантската Реформация хилиастичните секти на анабаптистите в Мюнстер, Германия. Те осно­вали комуни, отменили частната собственост и наложили идеите си с терор, с убийства на несъгласните, заявявайки, че живеят в „третата ера“, ерата на светците[51]. Такова физическо насилие с унижение на личността често е прилагано понастоящем в един манастир край с. Жаблено, Кюс­тендилско, което е довело до пречупване на волята на мнозина христия­ни и до превръщането им в психо-физически развалини.По мнението на лъжедуховника такава „грижа“ за спасението е реал­на проява на любовта. Но в периметъра на неговата любов конкретният човек не попада, защото тя е насочена към някакво абстрактно човечест­во. Ближните винаги са невежи, те са народ проклет и негоден (вж. Иоан 7:49) и му пречат да обича далечните. Затова тези, които попадат в не­говия живот, биват посрещани с властолюбие и ненавист. Властолюбие­то е проява на духовен тероризъм – насилие над личността, издигане на своето „аз“, а негов резултат е горделивото предизвикателство към Бога и към човека. Защото младостарецът натрапва мнението, че той по-добре от Бога знае как да спаси човешкия род, затова и го спасява с насилие и наказание.

В съзнанието на младостарците светът се дели на две половини – светла и тъмна, от което следва, че в тяхното учение манихейският мо­тив е много силно изразен. Лъжедуховниците повече акцентират върху антихриста, отколкото върху Христос – тяхното съзнание в по-голяма степен е антихристоцентрично, отколкото христоцентрично. Тяхното отношение към падналите духове фактически е ново месалианство. Те акцентират върху борбата със злите духове, а не върху борбата със страс­тите, която спомага за изграждане на Божия образ в човека, затъмнен от грехопадението. Те приписват на сатаната голяма творческа сила и могъ­щество, която е способна да отнеме човешката свобода.

Младостарците прикриват дейността си зад привидна ревност към светоотеческото Православие, но това е по-скоро привидно. Те реално са реформатори на Църквата и дори езичници. Такъв случай имаше в Карловската духовна околия, където един свещеник -лъжепастир – от­крито проповядваше култ към огъня, т. е. връщане към древната религия на персите. Големият съвременен апологет проф. дякон А. Кураев говори за „старец“, подвизаващ се в православен манастир, който открито учи, че хората в този живот няма да могат да изкупят греховете си, а ще се преродят в животни (тунеядците се прераждат в коне, а жестоките във вълци и т.н.)[52]. На такива окултни влияния са подложени и заемащи висши църковни длъжности духовници от Руската православна църква, за които пише дякон А. Кураев в своето изследване „Окултизмът в Пра­вославието“[53]. Такива случаи има и в Българската православна църква, Пловдивска епархия: преди четири години свещеник Емил Милионов преведе и издаде „Въведение в Кабала“[54].Младостарчеството е смесица от източен деспотизъм със западен ативизъм и събира в себе си лоши духовни влияния и неуредици. По този повод пише и дякон Андрей Кураев. Позовавайки се на мнението на отец Сергей Булгаков, той отбелязва, че антихристът ще съумее да съчетае тези две начала: „В 13 глава от Откровението се говори за двата „звяра“: единият ще излезе от морето,  другият от земята (вж. Откр.13:1-18). Протоиерей Сергей Булгаков изтъква, че първият ще излезе от Римската империя (Средиземноморието), а вторият от Азия. Съвместявайки тези два символа, може да се каже, че антихристът притежава и западното (римското) умение за административен контрол и организация на обще­ството, и знанието на източния окултизъм.“[55]

Младостарчеството се стреми да замени Богочовека с човек и така да хуманизира християнството.

___________________________

* Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 296-334. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Лествичник, преп. Йоан,  Лествица, София, 1996, с.  39.  Думите в курсив тук и по-на­татък са от автора.

[2]. Дамаскин, йером., Отец Серафим Роуз: Живот и дело, София, 2007, с. 175.

[3]. Концевичъ, И. М., Оптина пустынь и ея время. Jordanvill, 1970, с. 37, 38.

[4]. Срв. Василий Велики, Правила, 26. PG 31/3, 985-988.

[5]. Пак там.

[6]Доротей, преп. авва. Църковни слова. Атон, 2007, 77–78.

[7]. Пак там, с.78.

[8]. Пак там, с.79.

[9]. Пак там, с. 84.

[10]. Пак там, с. 84.

[11]. Св. Симеон Нови Богослов, Творения, Т. 1. Атон, 2002, с. 654.

[12]. Влахос, митроп. Йеротей, Православна психотерапия. Велико Търново, 2009, с. 376.

[13]. Пак там, с.107.

[14]. http://www.pravoslavietocom/history/20/1914_mitr_Antonii_Sourrhski/carstvenoto_sveshtenstvo.htm.

[15]. Срв. Григорий Синаит. Наставление към безмълвниците, 7 PG 150, 1341 А.

[16]. Св. Иоан Златоуст. Тълкуване на І Посл. до Коринтяни, беседа 29, 1. – PG 61, col. 240.

[17]. Цит. по: Соловьов, прот. А. Старчество, с. 1.

[18]. Ростовски, св. Димитрий. Жития на светиите. Май. Атон, 2001, с. 473.

[19]. Пак там, с. 473.

[20]. Прокъл, игумен. Тайные способы борьбы масонов с Церквью, http://anti-masonnarod.ru/6.htm.

[21]. Чичаговь, архим.Серафим, Летопись Серафимо Дивеевского монастыря, СПб., 1903.

[22]. Брянчанинов, св. Игнатий, Сочинения, Т.1, СПб., 1905, с.274.

[23].  Дамаскин, йером., цит.съч., с. 316.

[24]. Соколов, свещ. В., Младостарчеството и православната традиция, София, 2006, с. 24.

[25]. http://www.Church by/resource/Dir0205/dir0213/Dir0224/Dir0226/Page0239.html.

[26]. http://www.sedmicaorthodoxyru/369-20-12-08.php#3.305

[27]. Цит.по: Соколов, свещ.В., цит. съч., с. 262.

[28]. Соколова, Л., Епископ Игнатий Брянчанинов. Его жизнь, личность и морально-аскети­ческие воззрения, Т. 2, Киев, 1914, с. 263.

[29]. Концевич, И. М., цит.съч., с. 12.

[30]. Сурожски, митроп.  Антоний, http://www.Pravoslavieto.com/history/20/1914_mitr_Antonii_sourrhski/ carstvenoto_sveshtenstvo.htm.

[31].  Крестянкин, архим. Йоан. Писма. Атон, 2004, с. 385.

[32]. Правила святых Поместных соборов с толкованиями, Т. 3, Москва, 2000, с. 210.

[33]. Пак там, с. 210.

[34]. Цит. по: Соколов, свещ. В., цит.съч., с. 32.

[35]. Пак там, с. 32.

[36]. Цит. по: Тайные способы борьбы масонов с Церквью, http://anti-mason.narod.ru/6.htm; Вж. Брянчанинов, св. Игнатий. Полное собрание творений, T.V., Москва, 2003, с. 63 и сл.

[37]. Рьорих, Е. Письма. 1929-1938, Т. 2, с. 266.

[38]. Пак там, с. 279.

[39]. Соколов, В., диак., Тварный мессия. – Пределы века, 2000, № 7.

[40]. Цит. по: Йоаникий, митроп., Бисери от духовната съкровищница на светите отци, София, 2009, с. 391.

[41]. Маслов, архим. Йоан, Симфония по творенията на св. Тихон Задонски, б. м., б. г., с. 750.

[42].  Соколов, свещ. В., Младостарчеството и православната традиция… с. 116.

[43]. http://hramnagorke.ru/articles/18/95/.

[44]. Св. Григорий Богослов, Творения. Т. 1. СПб., с. 609.

[45]. Пак там, с. 609.

[46]. Св. Василий Великий, Письма.Творения, Т. 6. Серг. Посад, 1892, с. 12.

[47]. Кураев, дяк.А., За вярата и знанието, В., 2007, с. 63.

[48]. Леоньтиев, К., Избранные письма, СПб., 1993, с. 459.

[49]. Цит. по: Кураев, дяк. А., Изкушение, которое приходит „справа“, http://missionerdona.ru/contentview /139/89. Вж. Флоровски, Г., Пути русского богословия, Париж, 1937, с. 505.

[50]. Цит. по: Соколов, свещ.В., цит. съч., с. 119.

[51].  Дамаскин, йером. Отец Серафим Роуз: живот и дело, София, 2007, с. 616.

[52]. Кураев, дяк. А., Ответы молодым, Москва, 2004, с. 127.

[53]. Кураев, дяк. А., Окултизм в Православии, Москва, 1998, 46-49.

[54]. Вж. Лайтман, М., Въведение в Кабала. Тайното учение, б. м. и б. г.

[55]. Цит. по: Кураев, дяк. А., За нашето поражение, София, 2003, с. 109.

Изображения:

1. Св. Игнатий Брянчанинов

2. Преп. авва Доротей

3. Св. Иоан Лествичник

4. Иван Михайлович Концевич (1893-1965) и съпругата му

5. Митрополит Антоний Сурожки

6. Св. Димитрий Ростовски

7. Св. Сергий Радонежски

8. Св. Тихон Задонски

9. Преп. Симеон Нови Богослов

10. Отец Даниил Сисоев

11. Преп. Григорий Синаит

12. Отец Андрей Кураев

13. Константин Леонтиев

14. Преп. Серафим Саровски

Следва

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s