ЦЪРКВАТА – СВЕЩЕНО МЯСТО ЗА ОБЩЕНИЕ НА ЧОВЕКА С БОГА И СВЕТА – продължение 6 и край*

† Митрополит Дамаскинос Папандреу

Православието: традиция и обнова в духовно-нравствения възпитателен процес и формирането на личността (европейски контекст)

Православната църква твърде често е характеризирана като Църква на традицията. Наистина Църквата е такава в смисъл, че традицията е съ­ществен елемент от нейната специфика и нейната универсалност, докол­кото се отнася до диахроничната приемственост на истинската общност на човека в Христа.

Ако обаче светоотеческата традиция извира от духовния живот на Църквата и има абсолютната си връзка единствено в нея, то става разби­раемо, че тази традиция не може да бъде разбирана и интерпретирана без Църквата. Следователно светоотеческата традиция не е по-късно добаве­на или затворена цялост от исторически писания или обективиране на вярата на Църквата с функцията на външен и на надцърковен авторитет, за да направлява Църквата при изпълнението на историческото ѝ прате­ничество. Неоспоримо традицията е надеждно и непоклатимо потвърж­дение на приемствеността на живота в Църквата и не само се създава по време на патристиката, но се подхранва непрекъснато и от цялостния опит на Църквата.Православното богословие от по-ново време обаче не винаги бе в със­тояние да избегне историческите изкушения за опортюнистична обек­тивизация на патристичния авторитет. Така това обстоятелство в някои случаи можа да окаже влияние върху крайно традиционалистичните тен­денции по отношение на църковната йерархия. Предимно във времена, критични за църковния или националния живот на православните народ, тези тенденции бяха особено осезаеми като случайни отклонения или като пастирска реакция за защита на Православието от неговите разнообразни противници. Лъкатушенето на Православието между живата светоотече­ска традиция и опортюнистичните националистични модели бе интерпре­тирано от неговите привърженици обикновено като принудително при­държане към „буквата“ на светоотеческата традиция, за да се запази не­подправен истинският ѝ дух. Но последиците за православната духовност от тези тенденции не се ограничиха само със споменатите богословски тълкувания на тези крайности. Те оформиха в по-голяма или по-малка степен и новия и неоспоримо традиционен стил на Православието.

Като изява на историческия живот на Църквата светоотеческата тра­диция е и си остава обновителната сила в историческия път на Църква­та. Тази традиция изразява и разкрива необходимостта да се възприема постоянният процес на духовното пратеничество в света, защото според свидетелството на Евангелието Църквата непрекъснато се движи между традиция и обнова. Многовековният развой на светоотеческата традиция например, в който християнството възприема елинската философия и римското право, всъщност е сложен процес на възприемане на елинска­та култура от времето на светите Отци. Благодарение на Църквата този процес се разпростира върху всяка епоха и всяко място. Диахронността на принципите на елинската философия и на римското право в истори­ческата им връзка в съчетание с диахронността на съдържанието на цър­ковния опит образува също така и диахронната тъждественост на общото духовно наследство на християнския свят.

В приемствеността на това духовно наследство обаче чрез църковни­те и най-вече чрез духовните течения в западното християнство възник­наха разцепления – предимно по времето на протестантската Реформация и на последвалото Просвещение. В нашата епоха това разцепление съз­нателно се увеличи вследствие на трагичните политико-социални проме­ни в страните от Източна Европа, промени, интерпретирани като опасен духовен смут или като структурна криза на европейската цивилизация.

Именно християнските църкви издигат пред обществото претенци­ята да бъде признат значителният им принос за окончателния срив на антирелигиозните идеологически системи в страните на т. нар. реален со­циализъм. Същевременно обаче те нямат никакви предложения за разре­шаване на проблемите, създаващи възможности да се запълни духовният вакуум на съвременния човек.Разбираемо е, че съвременният човек не възнамерява да се отрече от всичко, което е създавал през последните три столетия, за да се въз­върне безусловно към предишната традиционна диалектика на отноше­нието между Църквата и света. Човекът е и остава горд с най-новите си постижения дори когато не одобрява ексцесиите и отклоненията на до­миниращата или на атеистичната идеология, които никога не можаха да станат органичен елемент от духовната му идентичност. Православие­то от своя страна запази исторически изпробвания механизъм на синтез между елинизъм и християнство. То ще остане винаги отворен път за процеса, осигуряващ възприемането на културата на нашата епоха през обновителната сила на Църквата. Прочутият руски богослов отец Георги Флоровский още през 1936 г. направи известната констатация, че „всич­ки традиционни образци и форми от начало до край са елинистични или елински… Елинизмът е категория на християнското съществуване…“

В този смисъл и известният римокатолически богослов Луи Бойе разглежда същностната връзка на Църквата с елинизма и със светооте­ческата традиция. С въодушевление той приветства разпространеното обръщане на западното християнство към светоотеческата традиция и изтъква, че „съборната Църква през всички времена е не само рожба на Църквата на Отците, но е и остава Църква на Отците“.

В тази насока от особено значение е и изводът на незабравимия нем­ски професор и забележителен познавач на християнския Изток Фридрих Хайлер. С основателни аргументи той поддържа общовъзприетата науч­на констатация, че християнският Изток е пропит до такава степен от вселенския дух на елинизма, „че първоначалната му елинска форма не може да бъде отречена дори в неговия сирийски, арменски, коптски, етиопски и южноиндуски начин на израз“.

Като обобщение с право може да се изведе становището, че вселен­ското пратеничество на Православието и вселенското излъчване на елин­ския дух, така както те доминират в своята балансирана и хармонична връзка в светоотеческата традиция, предоставят стабилни критерии не само за превъзмогване на острите националистични сътресения, но също и за достоверната обнова на православното свидетелство в съвременния свят. Православието, изживяващо в собственото си тяло трагизма на про­тиворечията в модерната цивилизация, днес има за задача да се освободи от крайните традиционалистични тенденции. Така то може да постави акцент върху вътрешната обновителна сила на елинско-християнската светоотеческа традиция за приемането на човека от нашата епоха заед­но с цялостната му култура, без да се ограбва културната му идентич­ност. Обръщането на християнството в наши дни към възстановяване на връзката със светоотеческата традиция е изискване, както и предизвика­телство към Православието да обнови свидетелството си в съвремен­ния свят. В традиционните извори на елинско-християнското духовно наследство – като необорим критерий – Православието трябва да търси общоприетите принципи за превъзмогване на съвременната обърканост въпреки разбираемите трудности, които среща по пътя си, за да приве­де тези принципи в съответствие със съществущите форми на духовни стълкновения.

В този аспект трябва да се разбира съвместният стремеж да се очерта­ят общите духовни основи на визията за обединена Европа в бъдещите ѝ перспективи. Тази визия в никой случай не би могла да бъде осъществена или най-малкото очертана като бъдеща проекция, ако не бъде свързана отново с корените на елинско-християнската и римска традиция, споява­ща и запазваща балансирането и хармоничното прилагане на всички еле­менти на общоевропейското духовно наследство. Възстановяването на тази връзка ще придобие истинското си значение, ако се направи с помощта на традицията на християнския Изток и така се постигне по-дълбоко разбиране за първоизворите на християнската религия. Схващането, спо­ред което съществува дистанция между теоретичното елинско мислене и Православието, е недостоверно. Това се вижда от общата светоотеческа традиция през първото хилядолетие от историческия живот на Църквата, когато не е имало различие между латинския и елинския дух. На практи­ка Православието може да осъществен творчески синтез на тези корени на европейското духовно наследство, за да възприеме всички по-нови постижения на европейския дух, като ги интегрира и усвои органично и функционално. Тази перспектива ще благоприятства не само обновата на православното свидетелство, но също и възстановяването на традицион­ното отношение на Православието към духовното формиране на право­славните народи, пренебрегвано от новото време.Понастоящем западноевропейското мислене пристрастно насочва усилията си към насилствено откъсване на духовно-нравствения възпитателен и образователен процес от това общо духовно наследство, като го прави независимо от принципите на елинско-християнската традиция. Така в този общ процес е заложена идеята за човека, независим от всяка­къв трансцендентен авторитет като идеален образец. Насилственото от­деляне на духовно-нравственото формиране на личността от Църквата е първата задача на секуларното мислене и на атеистичната идеология, за­щото това по правило е принцип на желаната от тях социална трансфор­мация. Западното общество, преживяло дългогодишните конфликти със своеволните светски форми на църковния авторитет, показва разбираема толерантност към изявите на социалната философия на Просвещението, като престава да поддържа връзките си с традиционните елинско-хрис­тиянски принципи на собственото си духовно наследство. През времето на атеистичната идеология това противопоставяне достигна своя връх и посочи нова и самостоятелна перспектива за отношението на човека с Бога и света, като по този начин предложи основните принципи за авто­номен антропоцентричен възглед за света и човека.

Според кардинал Йозеф Ратцингер причините за това развитие на европейския дух са свързани до известна степен с християнското разгра­ничаване на закон и вяра, „което съдържа в зародиша си потребност­та от логика на правото, неговата относителна автономност спрямо религиозното измерение на реалността, както и спрямо сдвоеността между държава и Църква“. Въпреки това неоспорима е пълната самос­тоятелност на закона спрямо религиозната вяра в днешните идеологиче­ски системи, които „създаваха впечатлението, че са универсално прило­жими като резултат на Просвещението, тъй като се бяха обособили от едно чисто логично право“.

Независимо от оценката на тези констатации все пак е ясно кои са елементите на вътрешната духовна криза на идентичността в областта на духовно-нравствения възпитателен и образователен процес при фор­мирането на личността. И това е така въпреки обстоятелството, че опо­вестяваните нови идеи представят само определени и частично избрани тенденции на европейския дух, получаващи съдържанието си по поло­жителен или противоположен начин от общите извори на традиционно­то европейско духовно наследство. Вследствие на това новите идеи на философите от Просвещението като натрапени на духовно-нравствения възпитателен и образователен процес имат разрушително въздействие не само върху интерпретацията на необходимостта от Бога в съвременния мироглед, но също и върху разбирането на свещения характер на човеш­ката личност. Тази човешка личност сега е разтворена в обикновената специфика на гражданина, както и в социалната функция на индивиду­ума. Полемиката на философите от Просвещението в идейното им про­тивопоставяне на Църквата – и въобще на християнството – е полемика, при която главен фактор е духовно-нравственият и възпитателно-образо­вателният процес при формирането на личността. Това е заплаха не само за социалното излъчване на християнската вяра, както обикновено се твърди, но също и за цялостното съдържание на елинско-християнското духовно наследство. Новата философия на Просвещението, с която са пропити идеологическите системи на ХІХ в., не отхвърля методологи­ята и определени принципи на аристотелизма и на римското право.Тя обаче е отделена от същественото им съдържание, защото е подчинена на селективната и фрагментарна употреба на новата логика и на новите критерии във философия на Просвещението.Възникналото разделение между духовното формиране на личност­та в християнския свят и в традиционните извори на духовното му на­следство по време на Просвещението има като краен резултат духовната безизходица на нашата епоха. Затова превъзмогването на тази безизхо­дица е възможно единствено посредством обновената връзка на духов­но-нравствения възпитателен и образователен процес със собствените му корени, а именно с християнско-византийската традиция. Две хиля­долетия общото духовно наследство и хармонията в многообразието на културната приемственост на християнските народи се формират чрез възпитанието в тази традиция. И то до такава степен, че ако формирането на личността бъде отделено от елинско-християнската си традиция, ще възникват неконтролируеми странични духовни въздействия и деструк­ция. В стремежа към самостоятелност хармонията може отново да бъде възстановена, ако се върнем към традицията.

Предвид съвременната криза на ценностите Православието не може да остане равнодушно към духовно-нравствения възпитателен и обра­зователен процес, защото те са основополагащото начало не само за ду­ховния живот, но също и за всеобщото духовно наследство на христи­янските народи в света. Въпреки многобройните исторически поврати тези ценности са се запазили през цели две хилядолетия, така че могат с основание да претендират за правото си да имат по собствен начин при­нос във всеобщата борба за превъзмогване на съществуващия духовен смут. Този принос не е абстрактна теоретична програма, отнасяща се до духовните и социалните проблеми на съвременния човек. Напротив, този принос е преди всичко твърде реалистичен. Той произтича от неговото диахронно прилагане в областта на духовното формиране на личност­та и удовлетворява във въплътената реалност на Църквата заедно със свойствената ѝ чувствителност отношението на човека не само с Бога, но и със света. Това предложение разкрива в действителност напълно светостта на човешката личност, принципите на правата на човека, духа на социалната справедливост и критериите за правилен подход към еко­логичния проблем.

През третото хилядолетие мисията на Православието разкрива го­лямата му отговорност да обнови същностната си връзка със светооте­ческата традиция и да се насочи към задълбочен и плодоносен диалог с новото европейско мислене и съпътстващите го идейни течения. Оби­чайното твърдение, че е настъпил „часът на Православието“, несъмнено изключва като стратегия всяко неуместно и егоистично самозатваряне.То призовава Православието открито да предложи посланието на све­тоотеческата традиция чрез духовно-нравствения възпитателен и обра­зователен процес, както и чрез всички други средства, съдействащи в достъпни за съвременния човек форми този диалог да може да изгражда личността и да подхранва тялото на Църквата.Най-новите политически, идеологически, социални и духовни тен­денции поставят много нови въпроси, които изискват своевременния си отговор. Старите отговори, давани на някогашните въпроси за миналото, вече не са удовлетворителни. Новите проблеми изплуват от други, раз­нопосочни и нови духовни или социални течения и са свързани с тенден­цията за радикална самостоятелност на човека от Бога, от ближния и от неговата природна среда.

В този смисъл съвременният човек изживява трагедията на собстве­ната си духовна изолация напълно сам и се чувства чужд в собствения си дом, въпреки че самоволно се стреми да бъде единственият господар на цялото творение. Старите съхранени ценности на традиционното му духовно наследство избледняват и в наши дни се изопачават чрез тен­денциозен и едностранчив подбор в процеса на духовно-нравственото развитие на личността. Тези ценности се представят в старото си оде­яние и звучат в ушите на секуларния човек като „чужда музика“. След дългогодишна неупотреба техният смисъл не стимулира вече с традици­онната си чувствителност ръждясалите му духовни антени. Актуализи­раното съдържание на духовното послание на Православието, особено в областта на формирането на личността, не може повече да пренебрегва новите въпроси за Бога, човека и света, така както те са формулирани от секуларното мислене и атеистичната идеология от най-ново време. Това, разбира се, не означава, че се променя съдържанието на Православното послание, а че то се привежда в съответствие с новите духовни потреб­ности на човека от нашето съвремие. Това съобразяване предполага све­щено дръзновение, така както е преживяно от автентичната православна традиция, и намира израз в бележитото изяснение на св. Григорий Нази­ански (Богослов): „Разсъждавай философски за света, за материята, за възкресението на душите, при което, разбира се, както постигна­тото да не е безполезно, така също и непостигнатото да е безопасно“ (PG, 36 25А, Против Евномий).Следователно това предпоставя правилния начин на интерпретация на хармоничното отношение и на реалното съществуване на истинна връзка между същност и форма. Това ще рече: нито същността да бъде релативирана под предлог, че трябва да е съответна на постоянно про­менящите се нови взаимоотношения, нито формата (легитимният израз на същността, свойствен на културната ни идентичност и на културното ни наследство) да бъде абсолютизирана в произволна изключителност. Това, което е необходимо, е да се постигне отново обновяващата сила на православната традиция, въплъщавана вече две хилядолетия във всяка епоха, във всяка нация и на всяко място, без да подправя достоверността на християнското послание или да накърнява неговата цялостност. Методите при духовно-нравствения възпитателен и образователен процес в този смисъл са свещеното място на съответствие и актуализиране на пра­вославното послание, защото там се разглеждат критично и синкретично с диалектическа динамика въпросите за Бога, за човека и света, които в новото време трябва да са предмет на особена грижа във всички сфери на духовния живот на народите.

Църквата трябва да осъзнае, че тя не е вече единственият и изклю­чителен учител на обществото. В съвременното секуларно общество има мнозина, които отново предявяват претенции за тази роля. Обновеното слово на Православието трябва да бъде в непрестанен диалог със света, диалог, който да вдъхновява съвременните възпитателни методи, да има положително въздействие върху духовното формиране на личността и да насочва младежта към същността на актуалните проблеми за Бога, човека и света. Свещеното Писание, светоотеческата традиция, непре­къснатият духовен опит на Църквата предлагат надеждни рамки за основ­на проверка на конкретните програми за всяка степен на образованието, така че свидетелството на Православието да не остане в областта на ми­налия опит и на историческото минало, а да възприеме следствията на нашата епоха и да обнови социалната си връзка с новите реалности в света. Истината не ще бъде предадена, ако непрестанно се въплъщава в живота заради спасението на света. Това предателство може да стане само тогава, когато тя се съхранява като музеен експонат от страх, че би могла да бъде десакрализирана в историческия процес. Историческият път на Православието съдържа критериите, които гарантират автентич­ните връзки между традицията и обновяването на неговото послание на всяко място и във всяка епоха. Ядрото на посланието на Свещеното Пи­сание и на свещената традиция остава винаги непроменено, но неговото отношение винаги съответства на критичните въпроси на всяка епоха, които импулсират и оживотворяват обновяващата сила и социалната ди­намика на вярата.Този нов дух се съдържа в прочутото изявление на Третото предсъ­борно всеправославно съвещание (1986), към което аз обикновено се об­ръщам в случаите, когато съм помолен да характеризирам съответствие­то между православното послание и нашето съвремие. Това е подчертано в ангажиращите заключителни мисли на този документ за мира, социал­ната справедливост и човешките права:

Ние се чувстваме православни християни, тъй като имаме достъп до значението на спасението. Това ни вменява в дълг да се застъпваме за свеж­дане до минимум на болестите, страха и нещастието;

тъй като имаме достъп до опита на миротворството, ние не можем да бъдем безразлични към липсата на мир в днешното общество;

тъй като изпитахме благодеянията на Божията справедливост, ние се застъпваме за по-голяма справедливост в света и за превъзмогване на всяко потисничество;

тъй като всеки ден изживяваме Божията благост, ние сме против всеки фанатизъм и против всякакъв род нетолерантност сред човеците и народи­те;

тъй като неуморно благовестим за Божието въплъщение и за обожест­вяването на човека, ние отстояваме защитата на човешките права за всички човеци и народи;

тъй като изживяваме подарената от Бога свобода благодарение на из­купителното дело Христово, ние можем по-добре да благовестим за негова­та универсална ценност за всички човеци и народи;

тъй като в св. Евхаристия сме духовно насищани с Тялото и Кръвта Господни, ние изживяваме необходимостта да споделяме Божиите дарове с нашите братя и да разбираме по-добре какво означават глад и мизерия, и поради това ние се борим за тяхното преодоляване;

тъй като очакваме ново небе и нова земя, където ще царува абсолютна справедливост, ние се застъпваме тук и сега за възраждането и обновата на обществото.

______________________

*Текстовете на митрополит Дамаскинос Папандреу са избрани от книгата: † Меtropolit Damaskinos Papandreou, Dialog als Leitmotiv, Athen, 2000.  Публикувано в Библия, култура, диалог. Православие-диалог-европейско единство, София, 2011, с. 136-144. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s