Образът на религиозния ръководител и изключителното значение на отговорното му служение се определят по нееднозначен начин в различните световни религии. Отбелязването на това различие е необходимо с оглед на разглежданата проблематика, защото в разбирането на този образ се влага друг смисъл в религиите, при които отсъства представата за личен Бог. То се различава коренно от разбирането му в религиите, в които понятието за личен Бог заема централно място в системата им от вероучителни истини. Това различие е съществено не само защото по въпросите за Бога се отговаря по различен начин, но и поради обстоятелството, че отговорите на този въпрос определят също така и истините за човека и света, които имат аналогично основополагащо въздействие върху религиозните възгледи за живота и върху религиозния мироглед на техните последователи.От това следва, че различният вид богословие при религиите въздейства по решаващ начин върху антропологията и космологията на тези религии. Ако една религия в учението си няма представата за личен Бог, то тогава в нейната антропология не се изтъква особеното достойнство на човека като личност, защото богословието определя също така и съдържанието на нейната антропология. Ако обаче една религия в учението си включва представата за личен Бог, то тогава и нейната антропология има като централно ядро представата за величието и достойнството на човека като личност. В предложения текст тази тема се разглежда в перспективата на християнското учение.

Централно място в богословието на юдаизма и на християнството заема вярата в личен Бог, Който е сътворил човека по Свой образ и го е надарил със способността да постига нравствено съвършенство по пътя на богоуподобяването. След като човекът отпадa от общението си с Бога, това се отразява върху образа Божи в личността му. В Божието обещание в Стария Завет обаче е заявено възстановяването на първоначалната красота на божествения образ в човека чрез очаквания Месия. Бъдещото изпълнение на Божието обещание присъства също и в юдаизма, но той не признава в лицето на Иисус Христос очаквания Месия, при което това обещание си остава само чисто месианско очакване. Според християнското учение изпълнението на Божието обещание вече е осъществено чрез въплъщението на Божествения Логос. Христос като човек – в изпълнение на Божието обещание – е средоточие на целия човешки род, за да може това човешко естество да стане начало на новото човечество в Христа, в което се възстановява първоначалната красота по образа Божи и в което се разкрива пътят на човека към богоуподобяване.

Божествената природа и единството ѝ с човешката в Личността на божествения Логос има като резултат обожествяване на човешката природа на Христа, в която са обединени всички вярващи, за да се образува тялото на Църквата, „която е Тяло Христово“. В тази нова действителност на Църквата Христос е „всичко и във всички“. Той е „пътят, истината и животът“ и като нов Адам Той става пример и образец на обновения живот. Вярващите са следователно призовани да живеят живота на Христа чрез духовния живот в Църквата, благодарение на което апостолът на езичниците можа да възвести на атиняните, че в Христос бе роден новият „род Божи“ и всички ние „чрез Него живеем и се движим и съществуваме“ (Деян. 17:28). Съзнаването на тази съпричастност на всеки вярващ в новия живот в Христа е изразил св. апостол Павел, когато изповядва, че и неговият личен живот е бил изпълнен с Христовия живот: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20).

Тази христоцентрична онтология на християнската антропология, която се изживява в Църквата, определя всичките прояви на църковното тяло. В едното Тяло Христово, „което е Църквата“, има много членове, но това Тяло остава едно и единствено. „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било юдеи или елини, било роби или свободни… и ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото?А сега – много членове, пък едно тяло… И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове. Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове“ (1 Кор. 12:13-27).Следователно съгласуваните действия на частите на църковното тяло предполагат, че, от една страна, е налице множественост на членовете, а, от друга – трябва да бъде уважавана особеността на техните действия, тъй като „тялото не се състои от един член, а от много“. Така никой от членовете не може да съществува самостоятелно спрямо тялото, при което да казва на другите членове: „аз не принадлежа към тялото“ или „аз не съм ви нужен“. Всички членове на тялото са „необходими“ – както „видните“, така също и „по-малко ценените“. Поради това „Бог разпределил тялото, като на несъвършената му част отдал по-голяма чест, за да няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат едни за други“ (1 Кор. 12:24-25). Разбираемо е, че христоцентричната антропология на християнството и еклезиологията за Тялото Христово определят по абсолютен начин особеността не само на пълномощията на духовника, но и пастирската отговорност на църковния ръководител.

В действителност изворът на всяка власт в Църквата е Иисус Христос, Основателят на Църквата, Който даде на апостолите и на Църквата властта Си („давам ви Моята власт…“), така че, без да престава да бъде винаги Глава на църковното тяло и като Глава („Която е по-високо от всяко началство и власт“), да пребъдва постоянно до края на времената. Христос е в тялото на Църквата „по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Еф. 1:21-23). В този смисъл Христос „постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово… от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ нараства, за да се съзижда в любов“ (Еф. 4:11-16).

Следователно апостолите и техните приемници в апостолското служение на епископата са носители не на собствена власт, а на властта на Христа, Който остава Глава на Църквата Си до края на вековете. Това означава, че и църковните ръководители не са само обикновени администратори, както и не са в собствения смисъл на думата господари на властта Христова, която те трябва винаги да упражняват в Негово име и съобразно Неговите заповеди.

Христовият пример е служил и служи винаги като абсолютна мяра за упражняването на властта Христова в тялото на Църквата независимо от това дали я упражняват апостолите, или техните приемници, които би трябвало да се придържат неизменно към живото съзнание, че при всички техни църковни начинания те действат постоянно като пример и заместници на Христа.

В този смисъл Основателят на Църквата дава на апостолите не само собствената Си власт да връзват и развързват, но и поръчението да проповядват Евангелието на всички народи по земята: „Даде Ми се всяка власт на небето и земята. И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (Мат. 28:18-19).

Благовестието на вярата и непрестанното по приемственост учение за спазване на заповедите Христови са съществени дялове в духовните задачи на църковните ръководители на всяко място и през всяка епоха, първо, защото това поръчение е дадено от Основателя на Църквата и второ, спазването на тези заповеди е съпричастност „в делото на служението, в съзиждане на Тялото Христово“ и следователно на Църквата (Еф. 4:12). Това апостолско съзнание е изразил св. апостол Павел във впечатляващото по характера си послание до коринтяните: „Нека всякой човек ни счита за служители Христови и разпоредници на тайните Божии“ (1 Кор. 4:1). Оттук главната отговорност на църковните ръководители се състои, от една страна, да избягват всякакво сливане на право и задължение в отношението си към властта Христова и от друга, да бъдат верни в пастирското си служение като „служители Христови и разпоредници на тайните Божии“. С други думи тяхната задача се оценява неизменно в съответствие с примера и повеленията на Основателя на Църквата.Този пример Христос дава на апостолите с притчата за добрия Пастир, която образува през всички времена конституиращата основа на цялостните пастирски задачи на църковните ръководители: „Аз съм добрият Пастир: добрият пастир полага душата си за овците; а наемникът, който не е пастир… вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овците… Аз съм добрият Пастир; и познавам Моите Си, и Моите Ме познават… и душата Си полагам за овците. Имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир“ (Иоан 10:11-16). Апостолите действително са следвали Христовия пример в границите на личните си възможности, обаче, доколкото слабите им сили са позволявали това, те са ги посвещавали изцяло в служение на Евангелието, защото точно чрез силата на Божествената благодат също и човешката немощ поема пътя на съвършенството и изгражда тялото на Църквата. Така св. апостол Павел благовести, че за „разпоредниците на тайните Божии“ най-необходимо е „всеки от тях да се окаже верен“ (1 Кор. 4:2). Усъвършенстването на силата „в немощ“ на верните разпоредници намира израз в успеха на тяхното дело за изграждане на църковното тяло. Затова и св. апостол Павел казва на коринтяните: „…защото печатът на моето апостолство вие сте в Господа“ (1 Кор. 9:2).

Духовната задача, която „верният разпоредник“ на тайните Божии следва да изпълни, е свързана с обстоятелството, че той трябва да съобразява работата си с конкретните условия и нужди на всяко място и по всяко време, без да променя или да подправя основното съдържание на тази задача. Така св. апостол Павел пише до коринтяните: „…за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои“ (1 Кор. 9: 22), и призовава любимите си филипяни да станат негови „подражатели“ в служението на Евангелието и да следват в живота си примера на апостолите, „които постъпват по образец, какъвто имате в нас“ (Фил. 3:17). Така „верният разпоредник“ има основното задължение да направи достъпно за всеки човек духовното послание на Божиите заповеди чрез пълно включване на особените си духовни дарове, а не да бъде някакъв безволев инструмент на формалистична вярност към буквата на Божиите заповеди. Съдържанието на това задължение на „верния разпоредник“ не се изчерпва с конкретната буква на Божиите заповеди, а това е съдържание, изживявано винаги чрез динамиката на вярата, за да стане предпоставка за спасението на света. Борбата на св. апостол Павел, „за да се окаже верен“ за служението в Христа и разпореждането на тайните Божии (срв. 1 Кор. 4:2), разкрива не само величието на задачата, но също така и съществуващите обективно трудности в намирането на „верни разпоредници“. Примерът с добрия Пастир е даден на апостолите от Самия Основател на Църквата, като на тях им е предоставено необходимото духовно пълномощие, за да могат и самите те да бъдат подражатели на Христовия пример, както и образец за своите последователи в апостолското служение на епископата.В този смисъл св. апостол Павел благовести на вярващите корин­тяни: „Бъдете ми подражатели, както съм аз на Христос“ (1 Кор. 4:16). Подражаването на Христос и на апостолите е най-висшият образец не само за духовната мисия, но и за пастирската отговорност на църковните ръководители. Нещо, което не бе винаги саморазбиращо се в историческия живот на Църквата. Св. Йоан Златоуст подчертава в прочутите си слова за свещенството не само наличието на делото, но също и голямата отговорност на всички, които пристъпват, за да станат „служители Христови и разпоредници на тайните Божии“. Възприелите тази голяма отговорност, която „Бог не е дал нито на ангели, нито на архангели“, са обикновени и слаби човеци, които „живеят на земята и поемат в земния свят своята дейност“. Въпреки че също „са от плът и кръв“, те пристъпват укрепени чрез Божествената благодат „в близост до изпълнената с благословение и чиста Божествена природа“, „при което те работят съобразно силите си“ за спасението на света (Migne, PG 48, 643). Определено тази духовна сила „не спомага за по-висок престиж, нито удостоява с някакво господство“ (Migne, PG 48, 643-48, 950), защото, както благовести Основателят на Църквата, нейното съдържание се различава напълно от съдържанието на светската власт. „Царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие (апостолите) недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началства, да бъде като оня, който слугува“ (Лука 22:25-26).

В историческия път на Църквата онези, които пристъпват към свещенството, не срещат винаги с подобаващ усет величието на поетата духовна отговорност, при което при изпълнението на своето духовно дело често пъти попадат поради човешка слабост в изкушението да упражняват по недостоен начин духовното си пълномощие. Тъкмо така въпросът за разграничаването между достойните и недостойните църковни ръководители по отношение на хармоничната функция на църковното тяло придобива още през първите столетия не само духовно, но и богословско съдържание. Великите Отци на Църквата са дали чрез своите необикновени лични качества в цялостното си пастирско дело изключителни примери като „подражатели“ на Христос и на св. апостоли, обаче те не са могли да не предвидят и факта, че мнозина недостойни също ще пристъпят към свещенството с главна цел да придобият почит и богатство.

В своите слова за свещенството св. Иоан Златоуст описва с особена строгост болезнените духовни последици, отнасящи се за всички, които поради лекомислие или други неприемливи причини поемат върху себе си отговорността да бъдат духовни ръководители на Църквата. На тази проблематика чувствително реагира и с нея се занима и св. Исидор Пелусийски – почитател на св. Иоан Златоуст, – който по изящен изразен начин резюмира всеобщия страх на своето време по отношение на тази сериозна проблематика: „Чедо мое, епископското служение е възвишена дейност, то е вместо лекомислие – грижа, вместо комфорт – изпълнено с отговорност служение, вместо неконтролируемо господство – отеческа грижовност, вместо тиранична автономия – направляващо ръководство, а не безразсъдна власт“ (Migne, PG 78, 893).По-горе посочените положителни мисли характеризират желаното, а отрицателните – нежеланото по отношение на църковните ръководители, спрямо които Църквата и великите Отци на Църквата винаги изискваха изключителни морални и духовни качества с оглед примера на Христос и апостолите. Ако Самият Христос дойде в света „като Този, Който служи“ (срв. Лука. 22:27), и ако апостолите съзнават, че са „служители Христови“, тогава техните последователи нямат право да пренебрегват тези образци при изпълнението на мисията си. Така св. Василий Велики описва в „Regula fusious tractate“ (Правила за монашеския живот, въпрос 43) образеца за църковен ръководител за всяка епоха: „Предстоятелят трябва следователно… да направи своя живот в нагледен пример на всяка заповед на Господа… Така преди всичко той трябва като най-належащо да постигне смирение в любовта Христова, така че примерът на неговите дела да е пред очите на всички и всяко негово слово да е за постоянна поука… След това той трябва да е милостив и да понася търпеливо тия, които поради неопитност пропускат по някакъв начин да изпълняват задълженията си. При техните пропуски обаче той не трябва да остава безмълвен, а като понася небрежните при изпълнението на техните задължения, да поощрява тяхното спасяване с всяко милосърдие и по подобаващ начин. Той трябва да намери подходящ начин за лекуване на страданието, да не укорява безпринципно, а да увещава дружелюбно и да наставлява, както е писано. Да бъде трезв по отношение на съвременните обстоятелства, способен да предвижда бъдещето, да се бори заедно с духовно силните и да бъде в състояние да носи недостатъците на слабите, всичко да върши и да казва за усъвършенстването на ония, които му са поверени за обгрижване…“ (Migne, PG 31, 1028 и 1029). Отговорността на църковния ръководител като „служител Христов и разпоредник на тайните Божии“ е преди всичко отговорността спрямо Бога за възложеното му служение. Същевременно това служение се отнася и към спасението на човеците, поради което то се разглежда също като поръчение в „делото на служението, в съзиждането на тялото Христово“, т. е. на Църквата.

С оглед на това отговорността на църковните ръководители се отнася не само към историческото развитие на Църквата, а също и към духовните изисквания на всяка епоха. През периода на процъфтяването на Църквата се стига до непрекъснато развитие на организационните ѝ структури. Нови длъжности като митрополитска, архиепископска и патриаршеска приложиха съборната функция. Все пак тези легитимни исторически развития не променят нищо от същественото съдържание на пастирската отговорност на църковните ръководители, тъй като никой в Църквата не може да получи повече от това, което е получил при своето ръкоположение в апостолското служение на епископата. Въпреки това историческото развитие на организационните форми на Църквата несъмнено разширява границата на служението и на пастирските отговорности на църковните ръководители, въпреки че то не променя нищо от качеството или количеството на тяхното пълномощие в свещенството. Патриарсите и архиепископите са обикновени епископи на Поместната църква, обаче те координират паралелно с това като административни глави съборната функция на по-големи църковни тела, следователно на патриаршиите и на автокефалните или автономни църкви. Това историческо развитие на църковните служения е съпътствано не само от особени почести, но също и от съответни отговорности за хармоничната функция на църковното тяло, които също водят или трябва да водят началото си от примера на „служението“ на Христос и апостолите.В този смисъл Константинополският патриарх св. Фотий подчертава в трета глава от Епанагогия (или Въвеждане на закона, IX в.) мащабността на дейността на Вселенския патриарх:

„1.Патриархът е жив и одушевен образ на Христа, който изразява мъдростта чрез дело и слово.

2.Цел за патриарха най-напред е да запази ония, които той получи от Бога, в благочестие и достойнство на живота и доколкото му е възможно, да приведе обратно всички еретици към Православието и единството на Църквата… и след това също и невярващите да направи последователи на вярата, при което той трябва да ги привежда във възхищение чрез просвещаваща, видима от всички страни и достойна дейност.

3.Крайна цел за патриарха е спасението на поверените му души, за да живеят в Христа и да се разпнат за света.

4.Изключително важна задача на патриарха е да учителства, да се отнася по еднакъв начин без пристрастие към всички високопоставени и нискостоящи и да бъде благ в справедливостта, но същевременно да укорява непокорните и пред императора да отстоява истината и да защищава догмите, без да се страхува…

5.Най-големите и най-необходими части на държавността, която се състои от части и от частици, аналогично на човека, са императорът и патриархът. Затова духовният и телесен мир на поданиците, както и тяхното щастие зависят от единодушието и съгласието във всичко между императора и патриарха…“

Споменатите постоянни елементи на църковната традиция образуват непоклатимата основа за правилното разбиране и за границите на историческите интерпретации на авторитета или на духовната отговорност на религиозния ръководител. Тази отговорност може да се разбира по-добре, ако се следва историческото свидетелство, в което има принципно значение примерът на Христос и апостолите. В действителност смисълът на духовната отговорност в църковната традиция се определя винаги в отношение с произхода на духовното пълномощие, което е предоставено на църковния ръководител. През всяка епоха от живота на Църквата това пълномощие е било постоянно изкушение за нейните ръководители при превишаване на установените граници на техните пълномощия, а за Църквата – постоянен проблем в борбата за запазване на вътрешното единство в предаваната по традиция вяра и в каноничния порядък. Не би било преувеличено да се обобщи, че пътят, който Църквата е извървяла в света в течение на две хиляди години, носи отпечатъка на повтарящи се кризи, чиито корени са в крайно острия антагонизъм на постоянните претенции на църковните ръководители за примат (първенство) и за юрисдикция. Този антагонизъм не е отказване от примера на Христос и на апостолите за духовния характер на църковното пълномощие, но с тълкувателното приспособяване на този пример е злоупотребявано многократно и при това много често с произвол и отклонения.Твърде характерно е, че през първото хилядолетие определящо за единството на Църквата е съперничеството между Рим и Константинопол. През второто хилядолетие съперничеството между папския престол и политическата власт с протестантската Реформация нанася вреди не само на вътрешното единство на западното християнство, но също така и на традиционните отношения между Църква и държава. Общият знаменател на тези дългогодишни конфронтации все пак е несъгласието по проблемите за смисъла и съдържанието на църковния авторитет, отделил се от апостолската отговорност на възприетото от църковните ръководители служение и изявил тенденции към пълна свещеновластна самостоятелност на духовното си пълномощие. В тази област общото развитие на административната организация на Църквата не промени и до наши дни нищо в пастирската отговорност на епископа в неговата епархия, обаче тази функция му отрежда специална роля – да координира институционалния израз на съвместната отговорност на всички епископи за единството и възрастването на църковното тяло. В наши дни обаче европейската мисъл и европейската идеология се отричат от християнската антропология и провъзгласяват необходимостта от динамичното утвърждаване на „автономния човек“ на мястото на „човека християнин“, като всичко това естествено е придружено със съответната самостоятелност на обществото спрямо Бога и Църквата. Остротата на духовната конфронтация е очевидна. Християнската антропология влага в тялото на Църквата неразкъсваемото общение на човека с Бога, Който е изворът на всяка власт в света. В противоположност на това философската антропология мисли автономния човек за извор на всяка власт, като отстоява посредством авторитета на светското господство Бог да бъде отстранен в трансцендентната Му константност, а Църквата да бъде поставена в периферията на социалния живот на народите.

Едновременното развитие на принципа за народностите и принципа за светското господство определя функцията на политическата власт по противоположен или дори враждебен спрямо традиционните структури на църковното пълномощие начин. Последствията са болезнени както за духовната и социалната спойка на християнските народи, така и за духовническото пратеничество на Църквата.Изостреният до пределна степен стремеж на националната държава към държавно господство в ново време наложи необходимостта да се приложат новите критерии и при административната организация на Църквата. Във всички нови държави на православните народи – като следствие от редица течения през XIX в. – институцията на автокефалията бе обект на злоупотреби, като същевременно църковното ръководство бе стегнато в задушаващата примка на секуларизираното и неконтролируемо държавно господство, изискващо пълно подчинение на Църквата на държавната власт. Абсолютизираното държавно господство обаче усвои напълно философската антропология за автономния човек и я използва, за да изключи социалното влияние на християнската антропология на Църквата. Съдържащият се в по-новото европейско мислене антитеизъм, както и атеистичните тенденции от времето на идеологизацията използват всич­ки институции на секуларната държава, за да наложат на обществото освободения от всяка религиозна вяра човек като единствен модел на идеалния гражданин и да изтласкат Църквата в периферията на обществения и частния живот на християнските народи. Индустриалната революция и впечатляващото развитие на технологията „обожествяват“ властта на науката, която разпростира влиянието си и отвъд обичайните области на знанието, за да се постави в служение на неудобните алтернативи на държавното господство и на идеологията. От тези нови течения възниква по приемственост един нов свят, който се предоставя с тяло и душа на ограничената логика на ориентираната към печалба технократия.

Поради вътрешните си конфликти Църквата изпадна в състояние на разколи и безсилие и не може да бъде в крак с бурните промени в политическия, духовния и социалния живот на християнските народи. Словото на вярата, загубило динамиката си вследствие на вътрешни разногласия, не разполага повече с необходимата достоверност, за да бъде привлекателна перспектива за диалог с вдъхновяващото слово на научното познание. От своя страна богословието остана изолирано и се самоизтощи, без да бъде в състояние да отправи категорично възражение срещу всяка смущаваща тенденция на новото. Новото обаче напои непосредствено живота на народите и като последствие доведе до изчезване на духовната жажда и търсене. Така се оформи духовният дефицит на съвременния човек, представен в сухия проповеднически език на Църквата като неизбежно следствие на отказа на народите от изворите на вярата.В главната отговорност на църковния ръководител днес се включва изискването той да посреща позитивно или без противодействие съвременното развитие на науката, технологията и обществото – естествен плод на творческия път на човека, включително и на автономния човек. Съвременното слово на Църквата, първо, не може и не трябва да бъде търсено вън от конкретните технократични рамки на човека, защото днешният човек е горд със своя технологичен напредък, въпреки че цената за неговата духовна идентичност е твърде висока, и, второ, защото задача на Църквата е да възприеме човека заедно с неговата култура и така да вложи в бездушната плът на модерната цивилизация стремящата се към единение вярваща душа. Това означава, че църковните ръководители, обременени от църковното самовластие при духовното си пълномощие в миналото, трябва да отхвърлят този товар и отново да се свържат с апостолския пример на служението, за да бъде възприет съвременният човек заедно с неговата култура в духовната дейност на Църквата.

Следователно в един свят, който изживява борбата за мирно съвместно съществуване на народите в условията на болезнени политически, религиозни и социални конфронтации, все повече нарастват значението и ролята на държавните и религиозните ръководители. Тази роля е свързана с авторитета на специфичното им служение, като същевременно определя и степента на личната им отговорност при избухването на многообразните националистични и религиозни конфликти в много региони по света. Доказано е, че националистичните и религиозните конфликти изплуват отново след потъването им в историята, като извикват за живот химери и призраци от миналото, които са били поощрявани и подстрекавани от политическите и религиозните ръководители. В личността на държавните и религиозните ръководители се срещат не само надеждите за възстановяване на мира, но също и големите отговорности, които те съвместно имат за преодоляване на конфликтите. Това потвърждава, че самите ръководители въплъщават в по-голяма или в по-малка степен страданията в историята на своите народи, които, преди да стигнат до съзнанието да възприемат спасителните условия на мира, обикновено избират опасния път на конфликтите, за да удовлетворят изискванията на историческата си памет.

Отговорността на държавните и религиозните ръководители не тряб­ва да се подчинява на историческите извращения в миналото и при всички случаи не трябва да остава зависима от тях. Задача на тези ръководители е отговорността им да бъде претворена в положителни перспективи за бъдещата съдба на техните народи. В този смисъл все по-силно нараства необходимостта от обновяване на духа и дейността на държавното и религиозното ръководство. Това обновяване трябва да освободи обърканата историческа памет на народите (с всичките ѝ странични въздействия) и да вложи нейната динамика в амбициозно планиране на тяхното бъдеще. Това отношение към историческата памет в никой случай не трябва да означава, че историята на народите трябва да бъде обречена на забрава, защото всички народи, които са загубили историческата си памет, стигат и до загуба на националната си идентичност. Ако държавните и религиозните ръководители на народите обмислят въпроса за новата си дейност в бурно променящия се свят, тогава те неминуемо ще открият в националното си наследство важни и съществени елементи. Чрез тях те ще могат да обновят дейността си, благодарение на която в бъдеще ще може да се оценяват по-ясно трагичните последствия от подценяването и занижаването на критериите, прилагани към духовното им наследство.Все по-засилващото се насочване към историческите корени е съзнателен израз на екзистенциалния страх на човека пред липсата на критерии в обществения и социалния живот на народите. Този страх не е отхвърляне на днешната цивилизация, а преди всичко екзистенциално търсене на вътрешната ѝ първооснова с всички критерии, съхранени в нейната историческа памет. Държавният или религиозният ръководител днес не може повече безнаказано да игнорира или да подценява запазените в паметта на народите или на общностите по предание критерии, тъй като подобна селекция поставя същностния въпрос за смисъла на самото управление. Въпреки това дълг на съвременния ръководител е да не остава в плен на крайната едностранчивост и на болезнената острота на тази историческа памет. Той трябва да ги интегрира и да ги подчини в съответствие с критериите за диахронното им равновесие и в перспективите на новата политическа, духовна и социална реалност в света.

По този начин религиозният ръководител се откроява неизменно като една от най-важните личности (ако не и най-значителната), която дава израз на историческата памет на народите – дори и когато силно и систематично възникне съмнението (най-вече в по-ново време, т. е. в епохата на Просвещението и на идеологиите). Неговата роля несъмнено се определя от историческата съпротива спрямо религиозната вяра, изразе­на не само в неудобната конфронтация с доминиращата идеология, но също и в непредвидимо голямото влияние, което тази идеология упражнява върху секуларното общество. Религиозната вяра винаги е открит мост за реципрочност в историческата памет на народите. Тя именно дава възможност на религиозните ръководители, особено във време на духовен и социален смут, да посочват колко е необходимо духовното наследство за народите.

Разбираемо е във време, когато религиозната вяра е поставена под въпрос, съзнанието за отговорност на религиозния ръководител да е на­сочено към защита на поставената под съмнение вяра, а не към открит и конструктивен диалог с обезпокоените от новите идеологически и духовни проблеми човеци. Но така може да се стигне и до своеобразна самозатвореност. Затова сега отговорността трябва да премине в съзнателна отговорност или в конструктивно поведение предвид бурните и радикални политически, духовни и социални промени в бъдеще. Оправдано е, ако днес религиозният ръководител изяви волята си и каже решителното си слово по всички проблеми, които занимават съвременния човек. И за да бъде неговото слово достоверно, то трябва, от една страна, да извира от автентичната същност на религиозната вяра, а, от друга – да се отнася по съзнателно отговорен начин към основополагащото съдържание на духовния живот на народа. Опортюнистичното или несвоевременно слово на религиозния ръководител винаги е било предмет на осъждане. Днес то може да се окаже също така и опасно, тъй като съществуващият духовен смут съдържа в себе си затруднението да се разпознава точно разликата между необходимото и вредното в историческата памет на народите. Религиозният ръководител трябва да бъде напълно наясно с дейността си в нашето съвремие, тъй като в църковната традиция смутът – дори и случайно породен – не може да има никакво историческо или богословско оправдание.Съвременната отговорност на църковните ръководители, съпътствана от задължението да прилагат правилно църковната традиция, се налага: