СВЕТОВНИТЕ РЕЛИГИИ В АКСИОЛОГИЯТА НА ПРАВОСЛАВИЕТО*

Протоиерей Георги Пападимитриу

В съвременното плуралистично общество протичат многообразни и трайни контакти между хора от различни вероизповедания. Всяка рели­гия твърдо държи да бъде възприемана като вестител на истината и това поражда значителни проблеми. Ясното формулиране на богословски из­държани подходи за общуване с други религии e задача от първостепен­на важност за православните християни.При представянето на световните религии от православна гледна точка се поставя специално ударение върху централното място, заемано от Господ Иисус Христос като аксиома и неоспорим авторитет, а заедно с това се застъпва тезата, че спасението е възможно също и извън хрис­тиянството.

СВЕТЕЙШИЯТ ПАТРИАРХ ВАРТОЛОМЕЙ, ПРЕДСТОЯТЕЛ НА ВСЕЛЕНСКИЯ КОНСТАНТИНОПОЛСКИ ПРЕСТОЛ, ЗА ИНТЕРРЕЛИГИОЗНИЯ ДИАЛОГ

Преди всичко следва да се спрем върху някои проблеми, разгледа­ни от Вселенския Константинополски патриарх Вартоломей по време на Срещата за междурелигиозен диалог, проведена на 7 март 1998 г. в Ис­танбул. Още в самото начало патриархът отбеляза, че срещата се провеж­да, за да бъдат обсъдени в атмосфера на мир важни въпроси на истината за Бога, тъй като мнозинството участници са убедени, че носител на тази истина е изповядваната от тях вяра. Патриархът отбеляза също така, че изучаването на световните религии ни показва, че съществуващите пред­стави за Бога, човека и света са много различни. Нещо повече – нерядко те са дори коренно противоположни. Така се поставя въпросът: как е въз­можно да се водят безпристрастно подобни дискусии, ако всеки е твърдо убеден в истинността на собствената си религия?

Като средства за разрешаване на този проблем патриархът предло­жи две неща. Първото: приоритетно намиране на подходящи подходи за мирно съвместно съществуване и общуване между хората от различ­ни религии. Второто: откриване – в най-дълбок план – на допирни точ­ки между ученията на религиите, които ще бъдат включени в диалога. Той призова да признаем, че повърхностното знание за дадена религия е форма на окарикатуряване и почва за конфликти. И изрази голямата си надежда, че в наши дни мирното съвместно съществуване е напълно постижимо независимо от натрупаните в историята конфликти. Когато обърна внимание на най-трудното – постигане на разбиране за вярата на другите, – той призова да се обърне внимание на факта, че процесът на самоосъзнаване на дадена религия от страна на вярващия се проявява на три нива:

Първото ниво – на личния опит.

Второто ниво – на рационалното и емпирично познание.

Третото ниво – на неопределеното интуитивно възприемане, което, за жалост, е най-масово разпространеното.Незнанието и неосведомеността са най-честата причина за възниква­нето на конфликти между последователите на различните религии. Ето защо, подчерта патриархът, от духовните лидери се иска да бъдат прос­ветители и водачи, тъй като народните маси имат крайно неустойчиви емоционални позиции. Той отбеляза, че духовните водачи носят немалка вина за съществуващите в света неразбирателства.

В това си Обръщение Светейшият патриарх не засегна въпроса за доктрината, но анализира директно и откровено актуалния проблем за неправилната интерпретация на вероучителната истина в определени случаи и за огромната потребност от мирно съвместно съществуване между общества, народи и религии[1].

ОТКРОВЕНИЕТО ЧРЕЗ СЛАВАТА БОЖИЯ Е ТАЙНА „ОТВЪД“ ЧОВЕШКИЯ УМ

За да се проучи какво е православното отношение към световните религии, преди всичко следва да се обърне внимание на християнската концепция за Бога. Тя отдава централно значение на тайната на божест­веното Битие – Божието естество, – Което е непостижимо за човешкия ум. В Православието основополагаща е истината, че в същността си Бог е непознаваем и непостижим; Божието естество е „отвъд“ човешкото познание. В една от молитвите от божествената Литургия това се опис­ва по следния начин: „Защото Ти си Бог неизказан, неизследим, неви­дим, непостижим, Който вечно съществуваш и винаги Си един и същ.“[2]. Перифразирането на тези слова откроява следната ключова истина: по същността Си Бог е абсолютно „отвъд“ всичко достижимо – „отвъд сло­весното описание, отвъд изследимите неща, отвъд видимия свят, отвъд постижимото за човешкия ум“.Въпреки че е неизразим в същността Си, Бог ни открива Себе Си чрез Своята слава. Човекът е участник в Божествените енергии, които се разкриват в живото присъствие на Бога чрез различни форми на прояв­ление. „Славата на Триединния Бог обгръща вселената (ta panta) и всич­ко съществуващо усеща действието на Божията любов.“[3]. Славата Божия (гр. doxa, древноевр. kaboth, при средновековните равини – shekhina) се открива на човеците в отношенията на истинна любов помежду им, зало­жена в Божието домостроителство още при сътворението на човека.

Откритата Слава Божия – Божествените енергии – изпълва вселена­та и полага изходната точка във философията за християнския живот и християнската надежда. Тази базисна за християнството истина намира доксологичния си израз в книгата на пророк Исая (6:3); тя е предадена и чрез думите на небесния хор, които пеем непосредствено след горе­споменатата богослужебна молитва: „Свят, свят, свят е Господ Саваот. Пълни са небето и земята с Твоята слава!“ От една страна, това ангелско славословие е израз на благоговение пред абсолютната тайна за Бога, от друга – то посочва, че Неговата Божествена слава и любов обгръщат всички форми на живот, обемат цялото творение[4].

ЧОВЕКЪТ: ОБРАЗ И ПОДОБИЕ БОЖИЕ

В следващата част на този анализ ще се разгледа връзката меж­ду човека и Бога. Правилото, че всички човеци са сътворени по об­раз Божи, е централно и всеобхватно по своя характер в християнското учение. Това пряко засяга една друга концепция: за отношението на Бога към човеците и за връзката, която самите човеци имат помежду си. Накратко тя е формулирана като „личностна насоченост, ориентация, общение“[5].Централно място в тази сложна структура на взаимоотношения заема развитието по вертикала, т. е. корелацията Бог-човек. Но тази вертикална величина, специфична за връзката с Бога, не изчерпва цялата структура и не е в пълнотата си, ако липсва хоризонталното измерение – корелацията човек-човек. Укрепваща сила в тези междуличностни отношения – меж­ду Бога и човеците – е взаимната любов. Съвършен пример в случая е любовта между Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Свети Дух, тъй като любовта между лицата на Светата Троица е споделената любов. Ето защо и връз­ката между представителите на човешкия род трябва да бъде връзка на взаимната любов. Човекът не дарява любов сам на себе си. За да бъдем истински човеци, трябва да бъдем в общение с другите и „сърцата ни да са изпълнени със споделена любов“[6]. Християнството е общение – на чо­век с човека и на човеците с Бога. Защото Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4).

Сътворяването на човека по образ и подобие на Бога (Бит. 1:26) е нещо, на което се обръща особено внимание в Православието. Това озна­чава, че по своята индивидуалност всеки човек е безусловен носител на Божия образ. Така всеки човек – като носител на Божия образ – е отворен път към откровението и спасението[7]. Бог е вечно съществуващият, не­изменно присъстващ винаги и във всичко. Той е сътворил човека не за да го изостави, а за да го води към покаяние и да го упътва към съвършен­ство. Божията Промисъл предвижда спасението и прославата на човека.

Образът Божи в човека трябва да бъде възприеман като общочовешка емблема, като белег на всички човешки същества в цялата им пълнота на безсмъртни по душа и тленна плът създания. В своето падение и възди­гане човекът – като съвкупност от душа и тяло – представлява уникална онтологична единица. Възможността за изправяне и въздигане след па­дението означава, че всеки човек може да получи откровение, спасение и прослава. Като същества с разум и свободна воля всички човеци имат съответния потенциал да бъдат „подобни“ Богу[8].ТРИ ПОДХОДА КЪМ НЕХРИСТИЯНСКИТЕ ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯ

Православният богослов Джеймс Кутсингер неотдавна стигна до за- ключението, че като цяло съществуват три схващания по отношение на нехристиянските вероизповедания:

Първото е пълно заклеймяване на тези, които не са християни, по­ради убеждението, че няма спасение извън Църквата, или земното Тяло Христово.

Вторият възглед е, че независимо каква религия изповядват, тези хора могат да бъдат спасени, но единствено по Божия милост.

Според третото схващане всеки може да бъде спасен чрез самата ре­лигия, която изповядва, защото нехристиянските религии също съдържат спасителни истини[9]. Тези три възгледа са паралелни на трите подхода, идентифицирани като ексклузивизъм, инклузивизъм и културен плура­лизъм.

Много православни учени отхвърлят твърденията на ексклузивизма като неиздържани. Това се прави не в услуга на определени мисионерски амбиции или за да не бъде застрашен световният мир. Ексклузивизмът бива отхвърлян, защото е несъвместим с Истината[10]. По-предпочитан сред православните учени е инклузивизмът. Има и такива, които са при­върженици на културния плурализъм, но с внасяне на известни уговорки. Напълно опровергани са релативизмът и синкретизмът. Не се приема и възгледът, че християнството е само една от многото религии по све­та, в които е заложена благодатта на спасението. Централна позиция се отрежда на Светия Дух, Утешителя, Който ще ни открие „пълнотата на истината“, за да бъдат човеците едно в Христа[11].

В настоящия анализ се отделя по-специално внимание на „средния път“, или на инклузивизма. Съвсем логично е методът на ексклузивизма да е считан за несъвместим с Истината. На другия „край“ е културният плурализъм, но той представлява твърде несигурна и опасна почва.

ХРИСТОВИЯТ ОБРАЗ КАТО СРЕДОТОЧИЕ В ЕВАНГЕЛСКИТЕ СВИДЕТЕЛСТВА

Тук следва да се обърне внимание, че богословието не е модел на философска мисъл; то е жив опит от Тялото и в Тялото на Христа. На­уката богословие следва хода си в неразделна връзка с традицията на Църквата: с нейния богослужебен живот и непосредствен опит, както и преди всичко със Свещеното Писание, светоотеческата мисъл, постулатите и каноните. Съвременният културен плурализъм поражда въпроси и позиции, към които трябва да се подхожда с твърдо християнско съз­нание, а диалогът, който се провежда в името на нашето добро бъдеще и настояще, трябва да бъде в подобаващо съответствие с дълбоките корени на нашата традиция.Първо и преди всичко трябва да подчертаем Благата вест за Спасени­ето, която огласяват християните. Иисус Христос ни казва: „Аз съм пъ­тят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Йоан 14:6). В Кесария Филипова св. апостол Петър потвърждава: „Ти си Христос“ (Марк. 8:29). Св. апостол Павел заявява: „Той е образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко“ (Кол. 1:15). Свещеното Писание изобилства от неоспорими и ка­тегорични потвърждения за истинността на Боговъплъщението и за фун­даменталните принципи, според които в Христа човечеството ще получи спасение и помирение с Отца, ще Му се прекланя и ще има живот вечен. „Защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12). „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Йоан 3:16). „Понеже в Него благоволи Отец да оби­тава всичката пълнота и чрез Него да примири със Себе Си всичко, било земно, било небесно“ (Кол. 19:20). „Пред Него ще се преклони всяко ко­ляно“ (Рим. 14:11; Ис. 45:23). Той е „същият вчера и днес и вовеки“ (Евр. 13:8). Православието винаги и навсякъде подчертава централното място, което Христос заема в живота на Църквата и на света[12].

Тези, както и редица други цитати от Библията са потвърждение на тезата, че носителят на Истината е християнството. Тези думи са слово Божие, преки и непреки доказателства за фундаментални принципи от православната традиция. И трябва да се подчертае, че тези слова са в об­ръщение към цялото човечество. Безпределно по своя смисъл е казаното: „защото Бог толкоз обикна света…“; Божията любов е любов към цялото човечество. Безграничен по съдържанието си е и крайният замисъл: „чрез Него да примири със Себе Си всичко“; целите на Св. Троица са всемирни и общочовешки. И когато търсим начини за общуване с последователите на други религии, именно тези цели насочват погледа ни към позициите на инклузивизма. За да си припомним, че „вятърът духа, дето иска“(срв. Йоан 3:8).Св. апостол Петър заявява: „Наистина Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е“(Деян. 10:34-35). Когато в Атинския ареопаг св. апостол Павел се обръ­ща към атиняните, той им казва, че почитат незнайния Бог, за Когото той е дошъл да им донесе вест и да открие името Му (Деян. 17:23-31).

В ДИАЛОГ С НЕХРИСТИЯНСКИТЕ РЕЛИГИИ

Православната идея за диалог с последователите на другите рели­гии намира свой израз още в светоотеческата мисъл. Непосредствено след епохата на апостолите св. Юстин Мъченик и Философ, апологет на християнството, живял през II в., заявява: „Всичко вярно, което са чули човеците, е казано от нас, християните.“[13]. Той поддържа убеждението, че и юдеи, и неверници ще се спасят с живот на святост и благочестие. Св. Юстин отбелязва, че „Христос е Единородният на Отца, а за нас Той е преди всичко Словото Божие (Logos), участници в Което са членовете на целия човешкия род. Всички хора, водещи разумен начин на живот, са християни.“[14]. На всички е дадено да бъдат участници в „семенното слово“, или смисълът, вложен от разума: „Всеки умее да говори според обема на заложеното у него семенно слово (количеството разум, посято у човеците) и да прозира какво изразява то“, защото „семето на разу­ма (Словото), посято в представителите на целия човешки род“, прави Божественото откровение „достъпно за всички“[15]. Предвечното същест­вуване на безсмъртното Слово Божие представлява залог участници в Божественото откровение да бъдат „представителите на целия човешки род“. „Семето на Словото е заложено у представителите на целия човеш­ки род, То е живо у всички човеци“ и ги съединява, за да бъдат те всички „част от Словото“[16].През IV в. св. Йоан Златоуст ни казва, че Бог „е Отец не на отделни люде, а на всички нас“ и Неговият промисъл носи спасение за „народи­те“. На евреите Бог дава „писания закон“, на другите народи – „закона на душата, или закона, заложен в човешката съвест и човешкия разум[17].

В наши дни проф. Йоанис Н. Кармирис от Атинския университет – на базата на свои изследвания на светоотеческото наследство – стига до заключението, че и иноверни, инославни, и еретици трябва да очакват спасение от Всеблагия, Премъдър и Всемогъщ Бог, защото Неговото действие се проявява не само в Църквата, но и по други „начини“. Спа­сителната Божия благодат излива действието си и извън Църквата. Не­правдоподобно звучи, че Бог, Който е любов (срв. Йоан 4:8), ще лиши от спасение онези иноверци, които живеят в истинско благочестие и според закона на душата. В Своята правда и милост Бог ще приеме и тях като достойни за Небесното царство, при все че не са част от истинната Църква[18]. Това схващане се споделя от много православни и те също смятат, че спасението е за всички, които живеят по „образ Божи“ и са „участници в Словото“. Светият Дух е проявявал Своето действие чрез старозаветните пророци и в живота на много народи. Извън пределите на Църквата също има пътища за спасение[19].

НАУЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ ЗА ИЗВЪНXРИСТИЯНСКИТЕ РЕЛИГИИ

Като се започне още с творчеството на Леонидас Филипидис през трийсетте години на миналото столетие, ХХ в. като цяло отбелязва зна­чителен напредък в развитието на православното отношение към нехристиянските религии, изграждано върху непоклатимата основа на Свеще­ното Писание и светоотеческото наследство. Изучаването на световните религии става основен предмет в учебните програми на факултетите по православно богословие. И в Атина, и в Солун са открити специални кате­дри, в които се работи активно в областта на историческото и сравнител­ното религиознание. Освен забележителните изследвания и безбройните публикации научните програми включват и корпус от висококачествени учебни помагала. На фона на тези процеси в православните среди се за­белязва изключително активно отношение към въпросите за духовната Истина, както и твърдо намерение да се отстояват докрай принципите на тази Истина.

Известният апологет на православното богословие Григорий Папамихаил от Атинския университет поддържа схващането, че човечеството е било постепенно подготвяно да получи откровението за пълнотата на Истината в Христос. Свидетелства за това откриваме в старозаветните текстове и „семенните логоси“, посети чрез естественото откровение на душата. В древността са съществували такива „семена“, но естественото откриване на Истината е било несъвършено. Едва в Христос Истината се открива в своята пълнота[20]. Иисус Христос „влиза завинаги в историята“ и този акт отговаря на търсенията за осъществяване на нехристиянските религии, които са търсили Светлината, Живота и Пътя към Истината. Вечният Христос влезе във времето; абсолютното влезе в света на относителното[21].Бележитият учен Леонидас Филипидис също застава на позицията, че на всички е дадено да се ползват от „семето“ на спасението и че „ни­кой не е лишен от силата на Божия промисъл“[22]. Л. Филипидис е родо­началник на системната научна дейност в областта на историческото и сравнително религиознание в Атинския университет. Той е автор на мно­гобройни изследвания и фигура с изключително влияние в Солунския университет. В една от първите си работи, озаглавена „Сравнително религиознание и християнско богословие“, той подчертава, че съществуват допирни точки между всички религии, и едновременно с това набляга на факта, че пълнотата на Истината е в християнската вяра[23]. Неговият основен труд „История на новозаветните времена“, написан години след това, прави исторически, философски и богословски анализ на концеп­цията за Бога и спасението в световните религии[24].

Приемниците на Л. Филипидис в Атинския университет продължа­ват неговия усилен труд в тази посока. Анастасий Янулатос, бивш про­фесор по световно религиознание и настоящ архиепископ на Тирана (Ал­бания), е автор на важни изследвания и множество публикации, които имат изключителен принос в тази област[25].Дионисиой Д. Дакурас е ав­тор на множество проучвания по сравнително религиознание и история на религиите, в това число и на забележителен анализ на критиката на С. Радхакришнан към християнския ексклузивизъм[26].

Евангелос Здракас е специалист по ислям и източни религии в Со­лунския университет[27]. Григорий Д. Зиакас, също от Солунския уни­верситет, е сред най-видните съвременни учени, посветили труда си на проблеми, свързани с исляма и източните религии. В многобройните си изследвания и публикации той се стреми да изтъкне положителните еле­менти в различните религии[28].

Изключително място заема изследването на Йоан Н. Кармирис от Атинския университет, който със своя труд „Общочовешкият характер на спасението в Христос“ допринася изключително много за разбиране­то на православното отношение към нехристиянските религии от пози­цията на систематическото богословие[29].

Други изследвания в тази област засягат активната мисионерска ра­бота на съвременните православни християни и други техни инициати­ви, в това число и поддържането на диалог с последователите на други религии[30].

ИСТИНА И ТОЛЕРАНТНОСТ

Както вече бе подчертано, в православния поглед към другите ре­лигии опорна точка е концепцията за Истината, въплътена в Христос. Понтий Пилат задава въпроса: „Що е истина?“ (срв. Йоан 18:38). Той се обръща с този въпрос към Иисус, Който стои пред него, но Иисус не отговаря нито дума. Християните тълкуват Неговото мълчание като от­говор, че Пилат вижда пред себе си Истината: Истината е Христос.Византийската империя е определяла себе си като православна дър­жава, но при все това е позволявала в нейните граници да се практику­ват свободно множество вероизповедания. „Във Византия определянето на християнството като религия на специална почит и като официално вероизповедание на цялата империя не е било пречка да се спазва прин­ципният закон за толерантно отношение към представителите на другите вероизповедания. То не е било свързано с ограничаване на правата им за участие в обществения живот. Византийският модел е имал значително присъствие в християнството като цяло, а след схизмата в православния свят е бил определящ за цялата религиозна политика.“[31].

Правото на християнството да бъде носител на Истината и постулатът за толерантност са елементи, намиращи се в неразривна връзка в Православието. Трудно е да се каже, че можем да бъдем християни, без да носим в себе си толерантността – една неделима част от християн­ската любов. Значението на тази изключително важна и дълголетна кон­цепция в Православието е ясно подчертано в обръщение на Вселенския патриарх Митрофан III (1520-1580) към православните гърци на остров Крит (1568) след получени сведения за прояви на грубост спрямо юде­ите. „Несправедливото отношение… без значение срещу кого и поради какви обстоятелства се счита за проява на несправедливост. Ако някой върши несправедливи дела, той носи пълна вина за тях и по никакъв на­чин няма да бъде освободен от отговорност под предлог, че е извършил това против инаковерец, а не против християнин”[32].

В наши дни православните християни живеят в общества на култу­рен, езиков и религиозен плурализъм. Това подхранва и укрепва отноше­нието на искрено уважение, толерантност и разбиране към другите хора и техните религии. Православната църква няма официално становище по този въпрос. Но думите на архиепископ Анастасий са ясно потвържде­ние на тази дълголетна традиция на уважение и толерантност към вярата: „Щом сме сътворени по образ Божи, трябва у всеки да виждаме свой брат или сестра”[33].

Истината е в пряка връзка с познанието за битието. Толерантността „предполага специфична връзка между религиозната вяра и истината във всички форми на реалния живот, било то в национален, политически или социологичен план!“[34]. Всяка истина има за Първоизточник Бог, Който е Създател на всичко съществуващо. „Бог е Родоначалникът, а човекът – Негов приемник.“[35].В Православието неотклонно се отстоява позицията, че нашият жи­вот в Истината предполага поддържане на плуралистична, демократична атмосфера, даваща възможност на всички хора да живеят в мир и любов. Без ни най-малко да отстъпва от християнските принципи, Православие­то утвърждава правото на всички религиозни вероизповедания да живеят в мир, в атмосфера на пълна свобода, предоставяща на всички привиле­гията да бъдат равни пред закона.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Православието вижда в диалога не само подходящо, но и задължи­телно средство в общуването с последователите на други религии. Най-добрата атмосфера за провеждане на междурелигиозен диалог е атмос­ферата на мир в условията на предварителна подготовка, която да изтък­не целесъобразността на цялостното и задълбочено взаимно разбирател­ство. Диалогът крие рискове, особено ако предварителната подготовка се окаже недостатъчна или угодничеството вземе връх. Още по-големи обаче са рисковете от липсата на диалог[36].

Основен закон в християнството е, че Светият Дух действа когато и където поиска. Абсурдно е да си мислим, че може да се сведе до оп­ределени граници действието на Светия Дух, да се поставят граници на Самия Бог. Православието приема и следва повелението хората да търсят Истината и да следват Светия Дух където и да ги отведе Той, включител­но и в пространството на други религии и философии, ако и там могат да видят Божията Истина[37].

При историческото си развитие Православието се стреми към злат­ната среда и внимателно заобикаля всякакви гибелни клопки и крайно­сти. Традицията на Църквата е да обогатява Истината в целия човешки живот. Както слънцето грее и влива живот и сила във физическия свят, така и Син Божи, Словото, влива светлина у всеки човек, който „идва на света“ (срв. Йоан 1:9 ). Светият Дух и Словото носят Живот за всички. Но да не пренебрегваме централното място, което заема Христос, Спаси­телят на света, Словото. Той се въплъти за спасението на всички човеци и е „същият вовеки“ (срв. Евр. 13:8).Не само за християните, но и за всички други спасението е във власт­та на великата благост и милост на Всемогъщия и Премъдър Бог, Който желае спасението на всички хора. Ако човек живее във вяра и добродетелност, той получава спасителната благодат на Божията любов дори да не е сред членовете на Църквата. Нека не забравяме думите на св. апостол Павел: „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пъти­ща!“ (Рим. 11:33).

__________________________________

* Публикувано в Библия, култура, диалог. Православие-диалог-европейско единство, София, 2011, с. 145-157. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. His All Holiness Ecumenical Patriarch Bartholomew. Greeting (Conference on Interreligious Dialogue). – Orthodoxia, Second Period, Year 5, No I (January-March 1998), 103-107.

[2]. Liturgy of St. John Chrysostom. Brookline MA: Holy Cross Orthodox Press,1985, p. 20.

[3]. Yannoulatos, A. Facing People of Other Faiths. – The Greek Orthodox Theological Review, Vol. 18, No 1-4, 1993, p. 140.

[4]. Пак там, с. 140.

[5]. Ware, K. In the Image and Likeness: The Uniqueness of the Human Person. – In: John T. Chirban (ed.). Personhood Westport CT. Bergin and Garvey, 1996, p. 3.

[6]. Пак там, с. 3.

[7]. Xintaras, Z. C. Man – The Image of God According to the Greek Fathers. – The Greek Orthodox Theological Review, Vol. 1, No I, 1954, 48-62.

[8]. Patronos, G. P. The Glorification of Man in the Light of the Eschatoio cai Perception of the Orthodox Church (in Greek). Athens: Domos Editions,1995, 44-45.

[9]. Cutsinger, J. S. The Uniqueness of Jesus Christ and Other Religions. – The Greek Orthodox Theological Review, Vol. 42, No 3-4, 1997, p. 429.

[10]. Sherrard, Ph. Christianity: Lineaments of a Sacred Tradition. Chapter Three. Christianity and Other Sacred Traditions. Brookline MA: Holy Cross Orthodox Press, 1998, p. 54.

[11]. Clapsis, E. The Challenge of Contextual Theologies. – The Greek Orthodox Theological Review, Vol. 38, No 1-4, 1993, 74-75.

[12]. Вж. Stylianopoulos, Th. A Christological Reflection. – In: Ion Bria (ed.). Jesus Christ, the Life of the World. Geneva: World Council of Churches, 1962, p. 31 ff.

[13]. Martyr, J. Second Apology, 13. – In: The Ante-Nicene Fathers. Vol. I. Grand Rapids; Wm. Ferdmans Pub, Co, 1950, p. 193.

[14]. Пак там. First Apology, 36, p. 178.

[15]. Пак там. Second Apology, 8, p. 191 .

[16]. Пак там. Second Apology, 8, 10, p. 191. Вж. също: Karmiris, J. N. The Universality of Salvation in Christ (in Greek). Athens: Offprint from Theologia. Vol. 5.52, p. 34.

[17]. Chrysostom, J. Interpretation of the Epistle to the Romans, Homily 7.4. – In: PG 60, p. 447. Вж. също: Karmiris, J. N. Цит. съч., 45-46.

[18]. Karmiris, J. N. Цит. съч., 49-50. Вж. също: Sherrard, Ph. Цит. съч., с. 55.

[19]. Zeses, Th. N., The Operation of the Holy Spirit Outside the Church (in Greek). – In: Seminarion Theologon Thessalonikes, No 5, Thessalonike, 1971, 184-199.

[20]. Papamichael, G. The Essence and Depth of Christianity (in Greek). Athens, 1937, p. 7.

[21]. Пак там, с. 8. Вж. също отличния анализ в Philippides, L. History of Religions in Themselves and in Christian Theology (in Greek), Athens: Pyrgos Press, 1938, 151-153.

[22]. Philippides, L. Цит. съч., с. 172. Analyses of Justin Martyr and Clement of Alexandria are provided, 168-175.

[23]. Philippides, L. Comparative Religion and Christian Theology (in Greek). Athens Phoenikos Press, 1930, 16-17.

[24]. Philippides, L. History of New Testament Times (in Greek:). Athens: Apostolike Diakonia Press,1958.

[25]. Yannoulatos, A. Various Christian Approaches to the Other Religions. A Historical Outline. Athens: Porefthentes Editions, 1971; Islam. A General Survey (in Greek). Athens: Ethnoi and Laoi Editions, 1975); The Lord of Light, God of the Mountain Kenya Tribes (in Greek). Athens, 1971.

[26]. Dakouras, D. G. The Claims of Christianity a.y Absolute Religion According to Lale Hinduism (in Greek). Athens (Offprint of Theologia): Apostolike Diakonia Press, 1980, 5-31.

[27]. Sdrakas, E. D. Polemics against Islam of the Byzantine Theologians (in Greek). Thessalonike: M. Triantafylou and Sons Publishing, 1961.

[28]. Ziakas, G. D. History of Religions. Vol. 1 (The Indian Religions), Vol. 2 (Islam) (in Greek). Thessalonike: Poumaras Editions, 1992.

[29]. Karmiris, J. N. The Universality of Salvation in Christ… p. 34.

[30]. Oleksa, M. J. Evangelism and Culture. – The Greek Orthodox Theological Review, Vol. 42, No 3-4 (1997), 531-538; DanielBambangDwi Byantoro. Evangelising Non-Christians to Orthodoxy in Indonesia. – The Greek Orthodox Theological Review, Vol. 42, No 3-4 (1997), 499-514 (Този брой на The Greek Orthodox Theological Review съдържа всич­ки материали от Международната конференция, посветена на мисионерството и евангелизма, август-6.11.1995, 397-561.); Constantelos, D. J. Issues and Dialogue in the Orthodox Church since World War Two. Brookline MA, Holy Cross Orthodox Press (1986), The Attitude of Orthodox Christians Toward Non-Christians. Brookline MA, Holy Cross Orthodox Press (1992); Fouyas, M. Hellenism and Judaism (in Greek). Athens: Nea Smyrna (1995), Hellenistic Jewish Tradition. Athens: Nea Smyrna (1995), The Basis for Islam (in Greek) Athens.

[31]. Papandreou, A. Truth and Tolerance in Orthodoxy. p. 228. Вж. също: Patriarch Bartholomew I. Address to the Conference on Peace and Tolerance, Istanbul, February 8, 1994, Orthodoxia. Second Period, Vol 1, No 2 (April-June 1994), 343-347. На тази кон­ференция бе приета „The Bosporus Declaration“, подписана от Патриарха (8 февруари 1994).

[32]. Papademetriou, G. C., Essays on Orthodox Christian-Jewish Relations, Bristol IN: Wyndam Hall Press (1990), p. 88.

[33]. Yannoulatos, A. Facing People of Other Faiths… p. 151.

[34]. Papandreou, D. Truth and Tolerance in Orthodoxy. – Immanuel, 26/27 (1994), 225-226.

[35]. Constantelos, D. The Attitude of Orthodox Christians Toward Non-Orthodox and Non-Christians… p. 8.

[36]. Trakatellis, D. Theology in Encounter: Risks and Visions. – The Greek Orthodox Theologi cal Review, Vol. 25, No 1 (1987), 31-37; Yannoulatos, A. Byzantine and Contemporary Greek Orthodox Approaches to Islam – Journal of Ecumenical Studies. Vol. 33, No 4 (Fall 1996), 512-527; Ziakas. Dialogue between Christianity and Buddhism: Approach from Or­thodox Perspectives (in Greek). – In: Epeterida of the Theological School of Thessalonike (Department of Theology). Vol. 8 (1999).

[37]. Zeses, Th. N. The Holy Spirit. – In: Seminarion Theologon Thessalonikes. No. 5 (1971), p. 188 ff; Clapsis, E. The Boundaries of the Church: An Orthodox Debate. – The Greek Orthodox Theological Review, Vol. 35, No. 2 (Summer 1990), 113-127; Khodre, G. Chris­tianity in a Pluralistic World, The Economy of the Holy Spirit. – The Ecumenical Review, Vol. 23 (January 1971-December 1971), 118-128.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s