Борис Маринов, Александър Величков
1.Кой „Аргумент“атеистите наричат„убийствен против историчността“ на Иисуса Христа? Това било „мълчанието“ за Иисуса Христа от страна на историци и писатели от I век и първата половина на II век от християнската ера. В една атеистична брошура се казва: „… никой нехристиянски писател от първото и половината на второто столетие на нашата ера не споменава ни дума за Христос“[110].
Този „аргумент“ – „мълчанието“ за Христа – атеистите считат за най-силен. „Няма по-силен (к. н.) аргумент за митичността на Христовата личност – пише един автор – от мълчанието на древните писатели и историци“[111]. Тоя „аргумент“ бил „камък на препъването” (к. н.) както за догматичната, така и за рационалната теология“[112]. „Мълчанието на века“ било нещо „страшно (к. н.) за християнската легенда“[113], дори то било ”убийственият аргумент” (к. н.) против историчността на Иисуса”[114]. Този именно „убийствен аргумент против историчността на Иисуса“ Христа ще бъде, – както се съобщава и в „Предговора“, – разгледан в тази втора книга на „Наръчник на апологета“.
Имало „мълчание“ за Иисуса Христа!
Как стигат атеистите до „мълчанието“ за Христа? Те на всяка цена трябва да се отърват от историческата личност Иисус Христос. Затова обявяват, че Иисус Христос не е съществувал, не е историческа личност. Възразяват им: „Но Евангелията ни говорят за Него, основаната от Него Църква свидетелства, че Той е бил, че е съществувал на Земята!“ За тях обаче Евангелията и Църквата нямат значение. Тогава им посочват свидетелствата на историци и писатели от първия и половината на втория век. Те отговарят: „Това са „интерполации”[115], т. е. вмъквания, вписвания от други лица, при преписване на съчиненията на историците и писателите от онова време“. „В книгата на Иосиф Флавий „Древности“, в Аналите на Тацит, в биографиите на Светоний за Клавдий и Нерон, както и в Писмата на Плиний Млади до император Траян – пише един атеистически автор, – се намират отделни откъси, в които се говори за живота и дейността на Христос“, но „научните изледвания“ били установили, че тези откъси „са били вмъкнати от преписвачи на древните книги“[116]. И се сочи дори: кой бил извършил „интерполациите“, кога и защо.
„Основанията“ да се твърди, че дадено място било „интерполация“, ще бъдат разгледани, когато се спрем поотделно на сведенията за Иисуса Христа и християните в съчиненията на историци и писатели от I-ви и половината на II-ри век. Тогава ще бъде разгледан и въпросът за “времето” на „интерполирането“.
Кои са били – според атеистите – преписвачите-„интерполатори“? – Казват: „Представители на Църквата[117], духовенството[118], апологети на християнството”[119]. След като атеистичните автори представят църковни представители, духовенството, апологети на християнството като „фалшификатори“ и „подправачи“[120], някои от тези автори[121] проявяват известно „снизхождение, като „благоволяват“ да нарекат тези фалшификации „pia fraus, благочестива (к. н.) лъжа“[122].
Защо били извършени „интерполациите“? Тези „фалшиви документи… трябвало – според академик Р. Ю. Виппер – да служат като доказателство за реалността на явяването на Христа“[123]. Чрез тях трябвало да уверят „най-широките кръгове от читатели в туй, че бележитите историци, юдейски и римски“, били „знаели за явяването на Христа“ и били „отбелязали бързото след неговата смърт разпространение на новата вяра“[124].
Работата на интерполаторите била „оказала величайша, с нищо несравнима услуга на църковната традиция“, която била „изградила въз основа на тези фалшиви документи“ например „възникването… на християнството“[125]
След като обявят всички данни за Христа у историци и писатели от първи и половината на втори век на християнската ера за „интерполации“, атеистите тържествено възвестяват: „Има „мълчание“, – историците и писателите от първото и половината на второто столетие на нашата ера мълчат за Иисуса Христа! Това пък „мълчание“ е „най-силният аргумент“ за „митичността“ на Христовата личност „убийственият аргумент“ против историчността на Христа. Иисус Христос не е историческа личност, Той никога не е живял на Земята!“
2. За „интерполирането“.
Ще се спрем накратко на „интерполирането“ изобщо. Ще приведем някои съображения, които говорят против него.
1)В древност – както вече установихме, – не са отричали историчността на Иисуса Христа. Църковната история ни казва, че от страна на юдеите било отричано само месианското достойнство на Спасителя; от страна на езичниците – свръхестествения елемент в Неговия живот; от страна на еретици – Неговата божествена или човешка природа. Обаче никой не е отричал историчността Му, никой не е оспорвал, че Той е бил на Земята, че е съществувал. И затова не е било нужно въз основа на светски писатели да се доказва, че Иисус Христос е историческа личност. Съвсем не е бил поставян на християните и апологетите на християнството „убийственият аргумент“ – „мълчанието на съвременниците“ („мълчанието на века“ – saeculi silentium[126]) за Христа. По тая причина и не е имало нужда да се прибягва до някакви си „интерполации“. Както видяхме още в началото, мисълта, че Иисус Христос никога не бил сьществувал, т. е., че Той не бил историческа личност, най-първо е била изказана чак в края на XVIII век.
2) ”Представители на Църквата”, „духовенството”, „апологети на християнството” били извършили „интерполациите“! Но щом има „представители на Църквата“, „духовенство“, „апологети на християнството“ – това значи, че е имало „Християнска църква”. Тя пък говори: че преди нея е съществувал Сам Христос, Който е положил основите ѝ и е неин крайъгълен камък (1 Петр. 2:4, 6 и 7; Пс. 117:22). Туй е нормалното положение на нещата! Да отричаме Христа, а да приемаме Християнската църква, ще рече: да приемаме безсмислицата, че някакъв си несъществуващ Христос е основал съществуващата Християнска църква. При това от представителите на Църквата от онова време и в цялата древна християнска литература е засвидетелствано, въз основа на благовестието на изначалните очевидци и служители на словото (Лука 1:2; 1 Иоан. 1:1 и 2) и на изначалния църковен живот, че Сам живелият на Земята, страдал, умрял, възкръснал и възнесъл се на Небесата Иисус Христос е основал Църквата. С други думи: тя не е възникнала от някакво си „своеобразно движение на масите, които мечтаели за чудно избавление от робството, които се опитвали да намерят в религията спасение и осъществяване на надеждите си“[127] и си създали мита за Иисуса Христа[128]. Представителите на древната Църква, духовенството, апологетите преди всичко са били твърдо убедени, че Иисус Христос е историческа личност, и не са имали нужда от странични свидетелства за това.
3) Църквата в своите съборни вероопределения не се е позовавала на светски автори, за да изгражда своето учение и да установява „възникването… на християнството“ и историчността на Иисуса Христа. Тя си има други източници: Свещеното Писание и Свещеното Предание.
4) Как били „възникнали интерполациите в съчиненията на Иосиф Флавий, Тацит, Светоний и Плиний Млади“? Апологетите били „имали работа с разширил се кръг от противници, не само с консервативното юдейство, но и с образованото езичество. И едните, и другите представяли на християните убийствения за тях аргумент – мълчанието на съвременниците за дейността на Христа… Това затруднение подбудило апологетите“ да създадат „документи в полза на историчността на Христа“. И те прибегнали до интерполации. Така обяснява появата на „интерполациите“ академик Р. Ю. Виппер[129]. Но, ако това беше вярно, ако апологетите действително бяха извършили приписваните им „интерполации“, туй щеше да породи разпалена полемика, и фалшификаторите още тогава щяха да бъдат най-остро и тежко изобличени и опровергани, както от юдеи, така и – и то особено – от образованите езичници, които добре ще да са познавали съчиненията на споменатите от Виппер автори: Иосиф Флавий, Тацит, Светоний, Плиний Млади. За такива изобличения и опровержения нищо не се знае: има „мълчание“. А защо консервативното юдейство ще мълчи? Защо образованото езичество ще мълчи? Напротив: те са предизвикани да говорят, и не биха мълчали, ако наистина бяха извършени от апологетите някакви „интерполации“!
5) Ако считаните за „интерполации“ места в трудовете на древни писатели и историци бяха действително интерполации, направени от църковни представители, духовници, апологети на християнството, тогава съдържанието на тия места трябваше да бъде само благоприятно за християните, а не и крайно враждебно и оскърбително, каквото е – както ще видим – например това на мястото у Тацит.
Може би някой ще каже: „Интерполаторът е знаел, че, колкото по-враждебни и по-оскърбителни за християните ще бъдат приписваните на известен автор думи, толкова те ще се показват по-достоверни, толкова по-неподозреваема ще бъде фалшификацията!“[130]. Трудно обаче би могло да се приеме, че един представител на Църквата, духовник, християнски апологет, който си е поставил възвишената задача да брани християнството от несправедливите нападки на тогавашното общество, сам би си позволил такава интерполация, чрез която би очернил древните християни и древното християнство и би ги представил отвратителни и заслужаващи презрение!
6) Как се е случило тъй, че имало „интерполации“ не само в труда на един или двама автори, ами в трудове на повече: и у Иосиф Флавий, и у Тацит, и у Светоний, и у Плинии Млади? Един ли е бил „интерполаторът“ или мнозина? На едно място ли са извършени „интерполациите“ или на разни места по света?…
7) Науката не разполага с екземпляри от трудовете на назованите автори без местата, считани от някои за „интерполации“.
8) Може да съществуват на един текст варианти (разновидности) поради поставяне или заместване от преводача или преписвача дума или думи за пояснение (уточняване), без някакво нечестиво намерение. Такива „варианти“ се срещат често в ръкописите на евангелията[131]. Ще поясним това с пример. Стих 33 от глава 2-ра на евангелието от Лука в едни ръкописи гласи: „А баща Му и майка Му се чудеха на казаното за Него“. В други това място се чете така: „А Иосиф и майка Му се чудеха на казаното за Него“. Вместо „баща Му“, поставена е пояснителната (уточнителната) дума „Иосиф“, за да се знае за кого става дума, тъй като Отец на Иисуса Христа е Небесният Отец.
9) Понякога нещо, смятано за „интерполация“, – с течение на времето, – се оказвало, че не е никаква интерполация. Така например в Посланието, приписвано на Варнава, 4-та глава, 14 стих се привеждат евангелските думи: „Мнозина са звани, но немнозина (малцина) избрани“ (Мат. 20:16; 22:14) и се казва: „както е написано“[132]. Изразът „както е написано“ показва, че авторът на Посланието е бил запознат с евангелието от Матей. Онези, на които това не изнася, – понеже те твърдят, че авторът на Посланието не е бил запознат с евангелията, а твърдят така, за да излезе, че евангелията са написани много късно и следователно не принадлежат на писателите, чиито имена носят, – казват, че думите „както е написано“ били „интерполирани“ „от преводача на посланието на латински език“[133]. В гръцкия текст – според тях – този израз е липсвал. Но ето че през 1859 г. се удаде на бележития немски богослов Константин фон Тишендорф да открие в манастира „Св. Екатерина“ на Синай извънредно ценния пергаментен ръкопис на Свещеното Писание – прочутия „Codex Sinaiticus“ (Синайски кодекс), който „произхожда от IV век и съдържа на гръцки език Новия Завет и части от Ветхия“[134]. В същия Кодекс се намира и гръцки пълен текст на Посланието на Варнава. И в тоя древен гръцки текст (препис от по-древен) стоят думите: „Както е написано“[135]. Значи тези думи съвсем не са интерполирани от латинския преводач на Посланието!
10) Както ще видим, при разглеждането на известията за Христа от първи и половината на втори век, – по отношение на твърдението за „интерполации“ няма единодушие: за едни едно място било изцяло интерполирано, за други в това същото място имало само частична интерполация и т. н.
11) Има автори, които осъждат метода на „митолозите“: да обявяват всичко за фалшификат. Така например известният обществен деец и историк А. Робертсон, за когото стана дума, когато говорихме за преработката на цитата из „Разговор с Трифона-Юдея“, казва: „Най-отявлените привърженици на теорията за мита преодоляват тази трудност (че за християни имаме сведения в Новия Завет, у Тацит, Светоний, Плиний Млади – в с. н.), като се отказват да признават не само целия Нови Завет, но и „Аналите“ на Тацит, и споменаването за християните у Светоний, и писмото на Плиний до Траян, и заявяват, че всичко това са фалшификации. Подобни методи – според Робертсон – представляват от себе си карикатура на рационализъм (к. н.)”[136].
3. За „мълчанието“ на историци и писатели от първи и половината на втори век.
Имало „мълчание“ за Христа от страна на историци и писатели „от първи и половината на втори век от нашата ера“. Дори се твърди, че „никой (к. н.) нехристиянски писател“ от онова време не споменавал „ни дума за Христос“[137]. Ще направим някои бележки по тая заява и въобще за „мълчанието„.
1) Не всички историци и писатели от първи и половината на втори век мълчат за Иисуса Христа и християните. Иосиф Флавий, Тацит, Светоний, Плиний Млади не мълчат. Местата в техните съчинения, обявявани за „интерполации“ – както ще видим, – съвсем не са такива.
2) Действително има и писатели, които мълчат. Особено дебело се подчертава от страна на атеистите мълчанието на еврейския философ Филон Александрийски и на еврейския историк Юст Тивериадски[138]. Ала тяхното мълчание е лесно обяснимо. Съветският учен A. Б. Ранович казва за мълчанието на Филон, че „би могло да се обясни със случайност“[139]. Цариградският патриарх Фотий, който чел Хрониката на Юст Тивериадски, която имала надпис „Ιούστου Τιβεριέως Ιουδαίων βασιλέων των εν τοις στέμμασιν”[140], пояснява, че Юст не е споменал „за Христовото идване и за онова, което се сбъднало във връзка с Него, и за онова, което Той чудотворил“, „тъй като боледувал от болестта на юдеите, а и сам бил по произход юдей (ως δε τά Ιουδαίων νοσων Ιουδαίος καί αυτος υπάρχων το γένος)”[141]. Известна е „болестта“ въобще на юдейството: то се противи на Иисуса Христа и Го отхвърля, не признава в Негово лице Обещания Месия.
За ония, на които тези обяснения ще се видят недостатъчни, ние ще дадем и други основания за мълчанието на Филон и Юст Тивериадски.
Филон се бил родил – както четем в атеистични съчинения, – около 20-та година преди нашата ера и бил умрял около 50-та година[142]. През 40-та година[143] ходил в Рим, „като представител на своите единоверци от Александрия, за да протестира пред император Калигула срещу изнудванията и притесненията, на които те били подложени от страна на римския управител и на жители на града“[144]. „През 42 г. бил изпратен в Иерусалим с данъци за храма“[145].
Знае се, че Филон е живял в Александрия. В Египет християнството се е появило най-напред именно в тоя град[146]. Там, според Преданието, е проповядвал евангелист Марк около 50-60 г. сл. Хр.[147]. Ако приемем, че Филон е умрял около 50-та година, тогава може да се допусне, че той не е узнал за проповедта на евангелиста. Па и да е узнал, не е имал време вече да пише каквото и да било за Христа и християните. През 40-та година ходил в Рим. Но през това време там още нямало християнска община. Вече към втората половина на 51-ва или началото на 52-ра година стават в Рим вълненията между юдеите (и по-специално между юдеохристияните) по повод на Христа, и император Клавдий е издал едикта за изгонване на юдеите из столицата. Наскоро св. апостол Павел е срещнал в Коринт изгонените из Рим юдеи-християни Акила и Прискила[148]. „В историята на Римската църква това е първото известно нам събитие, първото хронологическо указание, каквото можем да установим. Доколкото аналогиите позволяват да съдим, тази дата трябва да е била доста близка към времето на първата проповед на Евангелието сред римското общество: Деянията (апостолски – в с. н.) винаги изобразяват крупните вълнения в еврейските общини, като незабавно следствие на първата апостолска проповед. Когато апостол Павел писал своето послание до Римляните, не по-късно от 58 година, Църквата… вече е съществувала“ в Рим, и апостолът „много пъти се канел да я посети“[149].
През 42 година – както се каза, – Филон ходил в Иерусалим. Наистина тогава апостолите са проповядвали в тоя град. Но едва към 43-та година повярвалите в Христа са привлекли по-сериозно вниманието на еврейските водачи, и по тяхна – на еврейските водачи – подбуда Ирод Агрипа „подигнал гонение срещу християните, главно срещу апостолите“[150]. В това време (42 г.) там последователите на Христа още не се наричали „християни“. Възможно е Филон да е чул нещо за Иисуса Христа, но, като се има предвид, че той „е вярвал…, като мнозина други юдеи от негово време…, в политически (к. н.) Месия, чрез когото Божият народ би се избавил от римското иго и би придобил отново славна независимост“[151], а не в някакъв си Месия в духовен, религнозно-морален смисъл, ясно е, че проповедта за Иисуса не ще да му е произвела такова впечатление, че да се занимава с Него в свои писания.
В кои съчинения на Филон би трябвало – според атеистите – да има сведения за Иисуса Христа и християните? Преди всичко във философския му труд „За съзерцателния живот“, в който се разказвало за живота на юдейската секта терапевти[152]. Става дума и за други съчинения, които Филон бил написал след 40-та година[153], обаче не се посочва конкретно кои именно. Затова ние ще се спрем само на съчинението му „За съзерцателния живот“, което от философските съчинения на Филон представлявало – според един атеистически автор[154] – „най-голям интерес за нашата тема“[155].
За съжаление, не се знае положително дали това съчинение действително принадлежи на Филон. Сериозни автори го отнасят към групата „неистински“ Филонови съчинения[156]. Гретц (Graetz) „вижда в описанието на терапевтите своеобразна идеализация на християнска сектантска община от II или III век“[157].
Онези пък, които считат, че съчинението „За съзерцателния живот“ действително принадлежи на Филон, отнасят го обикновено към трудовете му, „най-ранни по време”[158],[159]. Като се вземе предвид, че той в 40-та година сл. Хр. е бил – според неговата лична характеристика – в напреднала възраст и малко след 40-тата година бил вече „γέρων“ – старец, ще излезе, че трудът „За съзерцателния живот“ е написан доста време преди 40-тата година, а това ще рече: че ще да е написан преди Иисус Христос да е излязъл на проповед и преди още да има християни. И следователно обяснимо е защо в него не се споменава за Иисуса Христа и за християни, защо има „мълчание „.
Хрониката „За юдейските царе“ на Юст Тивериадски не е дошла до нас. За нея знаем от Цариградския патриарх Фотий, който накратко я е охарактеризирал[160]. Между другото патриарх Фотий казва: Той (Юст) „е твърде кратък по отношение на начина на изразяване и пренебрегва (пропуска) повечето от най-важните неща (εστι δέ τήν φράσιν συντομώτατος τε, καί τά πλειστα των αναγκαιοτάτων παρατρέχων)”.При това положение: не може ли да се обясни и мълчанието на Юст за Иисуса Христа в „Хрониката“ само като негов пропуск, независимо от другата причина, отбелязана от патриарх Фотий, за която вече говорихме ?
На някои се вижда невъзможно и странно Филон и Юст Тивериадски да не говорят за Христа, тъй като те били евреи и са били в Палестина и „се интересували… от живота и събитията“ в тая страна[161]. Няма обаче нищо невъзможно и нищо странно в това! Ето например Тацит (54-119) не говори нищо за Иосиф Флавий и за неговите трудове и даже не ги използва, макар Иосиф Флавий да е негов съвременник (ок. 37-105), да живее в Рим, гдето е бивал и сам Тацит, да е написал там „Юдейски древности“ и „За юдейската война“, и макар сам Тацит в своите „Historiae“ (Истории) да пише „Кратка история на юдеите“ (Brevis Iudaeorum historia)[162]. Следва ли от туй, че Иосиф Флавий не е съществувал, не е историческа личност, че не е живял в Рим, че не е написал „Юдейски древности“ и за „Юдейската война“?
Съветският професор С. И. Ковалев обяснява мълчанието на Филон Александрийски, Юст из Тивериада, Сенека, Плиний Старши и др. писатели „от I-ви век на нашата ера“ за християнството с туй, че християнството тогава „било толкова незначително явление, че нехристиянските писатели не считали за нужно да споменават за него“[163].
3) Нима всички или повечето, или много писатели от един век трябва непременно да говорят за лица, живели, и за събития, станали, през тоя век, за да бъдат тия лица и събития исторически? Иосиф Флавий е сам, самотен, едничък повествовател за много неща относно историята на евреите. За него съветският учен академик Р. Ю. Виппер пише: „Изобразяването на събитията, характеристиката на идеологията на юдейския народ в съчиненията на Иосиф са дошли до нас, като единствен разказ, без паралелни възражения: у нас няма никакви средства за сравняване и проверка, за кръстосан разпит, за контрол на съобщаваните от него данни”[164]. Но следва ли от туй, че това, което говори Иосиф Флавий, не е историческа истина, и ще пренебрегнем ли поради туй, че не говорели и други, единствения източник за някои сведения относно евреите? Съвсем не!
4) Не всякога от мълчанието на някои за известен факт може да се прави извод, че тоя факт не е станал, тъй като мълчанието може да се дължи на съвсем друга причина. Ще поясним това с пример. Във връзка с празнуването сега у нас на двата най-големи християнски празника Рождество Христово и Възкресение Христово светската преса мълчи. Ако след хиляда години – да речем – някой историк би си поставил за задача да установи дали в наше време християните в България са празнували Коледа и Великден, и за извор има тая преса, ще дойде до заключението, че не са ги празнували. Но това заключение няма да отговаря на истината!
5)„Argumentum е silentio“ (доказателството от мълчанието), за да има „стойност“, необходимо е, щото онези, които мълчат, да е трябвало непременно да говорят[165].
4. За оскъдността на известията за Иисуса Христа от страна на „външните“.
Наистина оскъдни са известията за Иисуса Христа в трудовете на „външните“ от първи и половината на втори век от нашата ера. Това обаче е лесно обяснимо. То се дължи на редица причини, главната от които е, че нито юдейството, нито езичеството е узнало Христа и преценило „световноисторическото значение“ на християнството[166]. Св. апостол и евангелист Иоан Богослов е изразил това с думите: „Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха“ (Иоан. 1:11); „В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна“ (Иоан. 1:10). Истинският смисъл на „делото“ Христово не е бил ясен (до Петдесетница) дори на самите апостоли. И ние ги чуваме да питат Иисуса Христа, след възкресението Му: „В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?“ (Деян. 1:6). Значи и те още не са се били излекували от еврейския блян за земно царство!
„Не изведнъж и далеч не за мнозина се е разкрил смисълът“ на Христовата „проповед и значението на Неговото дело“[167]. Онези, които са узнали Спасителя, те са повярвали в Него. И тяхното свидетелство е запазено в книгите на Новия Завет и в християнската литература от първите векове. Тези пък, които не са Го познали, нямали са основание „да придават голямо значение на Неговия живот и на делото Му“[168].
Пък и времето, когато се явил Иисус Христос, е било тежко и размирно и е поглъщало и отвличало вниманието на людете.
Християнството иде от Юдея. А езичниците са считали юдеите за „gens superstitiosa“(суеверен народ)[169] и ги презирали и мразели[170]. Оттук и пренебрежителното отношение у езичниците към Христа и християнството.
Самата християнска религия е била „смесвана с различни секти“, които се били появили по онова време в недрата на юдейството[171].
Оскъдността на сведенията за Иисуса Христа и християнството се обяснява още и чрез това, че в древността „в историческите съчинения малко внимание са отделяли на такива културноисторически явления (каквото е християнството – в с. н.), наред с фактите на политическата история, напълно в противовес на модерното историописане“[172].
При това древните „са писали от свое гледище, те са имали свой аршин за важност и интерес“[173].
Така че оскъдността на известията за Христа и християните у „външните” се явява като нещо съвсем естествено[174]. Обяснимо е и „мълчанието“ на някои писатели от онова време. „Но не бива да забравяме, че историята затуй е оставила друг грандиозен паметник за реалността на Христа – самото християнство“[175].
________________________________
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 