СИМВОЛЪТ НА ВЯРАТА*

(Каноническо осветление)

Проф. ставр. ик. д-р Радко Поптодоров

Основните и спасителни истини на вярата – догматите, се съдържат в Свещ. Писание. Вдъхновените от Светия Дух апостоли и вярното на Божественото Откровение съзнание на някои древни апостолски църкви извличали, с оглед нуждите на времето, от Свещ. Писание в кратки, стегнати и точни формулировки тези основни истини, като ги обявили за неизменни и задължителни за всички християни. Изложени в последователен ред, те са познати като „Символи на вярата“. Такива, по същество еднакви, запазени до наше време, са: т. н. Апостолски символ (или Символът на Римската църква), Символът на Кесарио-Палестинската, на Антиохийската, на Александрийската и на Кипърската църква[1].След 313 г. християнството станало позволена религия. В Църквата започнали да навлизат масово нови хора. Всеки християнин имал стремеж да познае спасителната истина, но в задоволяването на този естествен стремеж у мнозина започнали да се явяват, отклонения от нея, изопачения, заблуждения, ереси. С оглед да се даде най-точно изложение на християнското учение, да се опровергаят наличните лъжеучения, да се предотврати изникването на нови такива, както и да се изработят, съответно изискванията на епохата, правила (канони) за църковната дисциплина, представители вече на всички, а не само на отделни поместни църкви, започнали да се събират на Вселенски събори.

Първият вселенски събор бил свикан по повод неправилното учение на александрийския презвитер Арий за Второто лице на Св. Троица. Той се състоял в гр. Никея през 325 г. и затова носи още и името „Никейски“. Представители на всички поместни църкви, на брой 318 епископи, след продължителни заседания и изморителни спорове, въз основа на Свещ. Писание и на съществуващите до това време Символи изработили т. н. „Никейски“ символ на вярата. Със съборните усилия на цялата поднебесна Божия църква под невидимото ръководство и вдъхновение на Светия Дух отците на събора дали най-точна и валидна за всички времена и места формулировка на църковното учение за Сина Божи[2].

Като изработил в пълнота вероопределението за Второто лице на Св. Троица, Никейският събор се ограничил по отношение на Третото лице – Светия Дух, само с кратката и неопределена формула „Вярваме и в Светия Дух“[3]. Това дало повод на някои да започнат да учат, че Св. Дух не е Бог, а е твар. Най-виден представител на това учение бил еретикът Евномий и цариградският епископ Македоний. Така през втората половина на IV в. се развили горещи спорове между защитниците на правилното учение за Св. Дух и еретиците[4]. За пълно и авторитетно изяснение на въпроса бил свикан Вторият вселенски събор.

Вторият вселенски събор се състоял в Константинопол през 381 година. Той се нарича и „Първи Константинополски“ или „Първи Цариградски“ събор. В заседанията му участвали 150 отци, представители на различни поместни църковни общини, почти всички от Изтока. По същество той бил продължение на Никейския[5]. Като потвърдил, с незначителни стилни изменения, Символа на вярата, изработен от 318-те отци на Никейския събор, Цариградският го допълнил с определения относно въпроса, който предизвикал свикването му — равночестнòто божествено достойнство на Св. Дух с Отца и със Сина, както и с такива за Църквата, за св. Кръщение, за възкресението на мъртвите и за вечния живот. Тези определения, както се предполага[6], били заимствани от древния Символ на Кипърската църква. Последните били известни на никейските отци, но те се задоволили с посочената кратка формула за Светия Дух. Не е имало нужда от по-просторна по времето, когато те заседавали[7].Текстът на Символа на вярата, изработен от Втория вселенски събор, не е запазен, тъй като актовете на този събор, с изключение на някои странични документи във връзка с дейността му, не са оцелели[8]. За пръв път го намираме в актовете на Четвъртия вселенски събор[9]. От всички отци на този събор той се признава и се нарича Символ или вяра на 150-те отци. Това значи, че Църквата след 381 г. е считала Никео-Цариградския символ на вярата, който се употребява и сега в Православната църква, а също и в Римокатолическата (за съжаление, с прибавката Filioque), за положителен паметник на догматическата дейност на Втория вселенски събор[10].

Като строга мярка за опазване чистотата на вярата, изложена във формулирания от тях Символ, отците на Втория вселенски събор изработили разпоредбата на първия от седемте канони, които те постановили. Той гласи:

„Светите отци, събрани в Цариград, постановиха да не се отменява Символът на вярата, изложен от 318-те отци, събрани на събор в Никея Витинска, а да остане той неизменен и да се предаде на анатема всяка ерес, а именно ерестта на евномиани, аномеи, ариани, или евдоксиани, полуариани или духоборци, савелиани, маркелиани, фотиниани и аполинариани“[11].

Най-кратко предадено, съдържанието на тези еретически учения е следното: евдоксианите учели за Сина, че не само не е единосъщен, но не е и подобосъщен на Отца. Учението на аномеите било като това на евдоксианите. Савелианите отричали пък ипостасната разлика между Отца и Сина и Светия Дух, смятайки ги за една ипостас. Маркелианите в полемиката си срещу арианите дошли до отричане вечната ипостас на Сина и проповядвали, че когато настъпи краят на света, ще дойде и краят на Христовото царство и на самото битие на Сина. Фотинианите не признавали Света Троица. Според тях Бог — Творецът на всичко е дух, Синът пък е само слово, чрез което Бог изказва волята Си при изпълнение на замислите Си и е само необходимо оръдие при сътворението. Христос е обикновен човек, получил началото си от Мария. Аполинарианите, като прилагали принципа на трихотомията към христологията, учели, че Христос има тяло и душа, но човешки дух няма, тъй като последният се замества в Него от Логоса. Следователно Иисус Христос не бил пълен човек. Евномианите учели, че Дух Свети не е Бог, но е сътворен по волята на Отца при действието на Сина; Той е най-пръв и най-голям между сътворените. Полуарианите или „духоборците“ говорели, че Дух Свети стои по-долу от Отца и Сина, че е сътворен и е подобен на ангелите[12].

Определението на отците на Втория вселенски събор за Светия Дух, както беше изтъкнато, не е било неизвестно на отците на Първия по същество, а може би и в пълнотата[13], която му дали отците на Втория. Станало необходимо обаче то да се включи в Никейския символ, когато бил повдигнат въпросът за Третото лице на Света Троица — Светия Дух, което направили отците на Втория вселенски събор. Ето защо това определено в неговата пълнота стои съвсем естествено в Никейското изложение на вярата и заедно с него Никейският символ съставлява пълно изложение на най-важните спасителни истини на вярата.

Споменатите по-горе еретически учения изменяли, повреждали, отменяли една или повече от тези спасителни истини. Поради това отците на Цариградския събор заповядват, установеният от тях в окончателната му редакция и по стил, и по съдържание Символ, известен като „Никео-Цариградски“ символ на вярата, занапред да бъде абсолютно неизменен и задължителен за всички християни. А който си позволи и дръзне да промени, или добави, или измени нещо в Символа, и по такъв начин го поврежда, или представи някаква нова формулировка на вярата, да бъде предаден на анатема.

Думата „анатема“ често се употребява в Новия завет (напр. Деян. 23:14; Римл. 9:3; 1 Кор. 12:3; 16:22; Гал. 1:8) в смисъл на осъждане, отлъчване от Църквата и вечна погибел. Епископ д-р Никодим Милаш в тълкуването, което прави на 1-во правило на Втория вселенски събор, пише: Най-точно понятие за анатема ни дава Златоуст в 16-та от беседа върху Посланието на апостол Павел до Римляни. Като говори в тази беседа за апостол Павел, Златоуст по следния начин определя значението на анатемата: „Що е анатема (отлъчване)? Послушай самия него що говори (Павел): Ако някой не люби Господа Иисуса Христа, да бъде проклет, анатема, т. е. да бъде отлъчен от всички и да стане чужд на всички. Както никой не смее да се допре с ръце или да се доближи до дара, посветен на Бога, тъй апостолът наричал с това име, в срещуположен смисъл, и отлъчения от църквата, като го отсичал от всички и колкото може повече го отдалечавал, заповядвайки на всички с голям страх да се отдалечават и бягат далече от такъв човек“[14]. Анатемата, в смисъла на споменатите от св. апостол Павел места, има две значения: първо, пълно отстранение (exsecratio, separatio, abalienatio), второ, вечна гибел (aeternum exitium)[15]. По-нататък en. д-р H. Милаш привежда определението на Валсамон за анатемата. Валсамон в предговора към тълкуването на правилата на Гангърския събор пише: ”Що е анатема, ако не, че такъв трябва да бъде предаден на дявола, че за такъв няма вече никакво спасение и че той е съвсем чужд на Христа“[16]. Същият Валсамон в тълкуването на 3-то правило на Цариградския събор от 879 г. казва: „…такъв да бъде анатема; да бъде отлъчен от Бога и да се предаде на дявола като анатема”[17]. Следователно освен отлъчване, отцепване, отстраняване, анатемата означава още вечна погибел. Св. Иоан Златоуст обяснява, че в поменатото от апостола място думата анатема е употребена в смисъл на вечна погибел. В трактата си за свещенството той говори за апостол Павел така: „подир такива подвизи, подир безброй венци, той би искал да слезе в геената и да бъде предаден на вечно мъчение (εις ρέεννας απελθείν καί αίωνίω παραδοθήναι κολασει), само и само… да се спасят и обърнат към Христа юдеите“[18]. Подир това ясно ни е сега що е анатема. В правилата ще се срещаме с тази дума и винаги под нея ще разбираме пълно отлъчване от Църквата, последица на което е вечна гибел“[19].

Заплахата с пълно отстранение от Христа и от Църквата и предаване на вечна погибел, която отците на Втория вселенски събор отправили към всеки, който би дръзнал да измени, или да прибави, или да отмахне нещо от Никео-Цариградския символ на вярата, не спряла опитите на някои да си изяснят рационално загадката за богочовешката личност на Спасителя, да разгадаят тайната на въплътения Логос. Стремейки се да останат напълно верни на законите на човешката мисъл, те обаче не могли да останат напълно верни на Божественото Откровение. Тези хора ставали автори на нови лъжеучения, родоначалници на нови еретически движения. При това те дръзвали да пишат и нови изложения на вярата, да съставят нови символи. Най-известният еретик до 431 г. бил цариградският архиепископ Несторий. В полемиката си срещу арианите, полагайки усилия да изясни православното учение, той започнал не само да различава, но и да разделя двете природи в личността на Иисуса Христа — божеската и човешката[20]. Според него божеството пребивавало в човека Иисус само по благодат, като в храм, без да е имало „неразделно, неразлъчно, неслитно и неизменно“[21] съединение на двете естества. Поради това св. Дева Мария не родила Бог, а човек, поради което тя не е Богородица, а човекородица или христородица[22].

Учението на Несторий причинило големи сътресения в Църквата. Разгоряла се страстна дискусия между него и последователите му и защитниците на православното учение, най-забележителен от които бил св. Кирил Александрийски. Така се дошло до Третия вселенски събор. Той бил свикан в гр. Ефес през 431 година[23]. В дейността му участвали 160 отци. На шестото заседание на събора един презвитер, на име Харисий, донесъл, че лъжеучителите — последователи на Несторий, съставили друг символ, различен от Никео-Цариградския, и, като го представяли за православен, измамвали хората с него[24]. Отците на събора в уверение най-напред на това, че самият Харисий е православен, поискали от него да изповяда своята вяра. Харисий прочел Никео-Цариградския символ на вярата. След това отците на събора наредили да се прочете и новият — еретическият символ[25]. Като изслушали еретическото изложение на вярата и го порицали, съборните членове постановили известното седмо правило на Третия вселенски събор. То гласи:

„След прочитане на това (т. е. на еретическия символ – б. а.), светият събор постанови: никому да не бъде позволено да произнася, пише или съставя друга вяра, освен установената от светите отци, събрани от Духа Светаго в Никея. А които дръзват да съставят друга вяра, да я предлагат или разпространяват между желаещи да се обърнат към познаване на истината било от езичество, било от юдейство, или от някоя друга ерес, — такива, ако са епископи или клирици, да бъдат отстранени: епископите от епископство, клириците — от клира; ако са миряни, да бъдат предадени на анатема. Също така, ако епископи, клирици или миряни изповядват или учат по въпроса за въплътяване на Единородния Син Божи така, както е в представеното от презвитера Харисия изложение, или както е в срамните и покварени Несториеви догми, тук приложени, – такивато да подлежат на наредбите на този свет и вселенски събор, т. е. епископ да бъде отстранен от епископството; клирик също да бъде низвергнат; мирянин пък, както се каза, да бъде предаден на анатема”[26].

Ще приведа тълкуването на трима от най-забележителните средновековни канонисти на този църковен закон.

Иоан Зонара[27] пише: „…Божествените свети отци определили да запазва силата си символът, съставен на Първия вселенски събор, и всичко, що в него е изложено; а друга вяра никой да не стъкмява и съчинява. А ако някой би дръзнал на идващи към познание на истината от елини, или юдеи, или от еретици, да предлага друга вяра, т. е. да учи и наставлява на мнения, превратни и чужди на учението на св. отци, такива, ако са епископи, или клирици, божествените отци заповядват да се лишават от епископство или от служение в клир, т. е. да се низвергват, а ако са миряни, да се предават на анатема…[28]  Алексей Аристин[29] в тълкуването на това правило е лаконичен и казва: „Епископ, който проповядва друга вяра, освен Никейската, се лишава от епископство, а мирянин – се и изгонва от Църквата. Оня, който… предлага друг нечестив символ за развратяване и пагуба на обръщащи се към познаване на истината…, да бъде предаден на анатема, а ако е епископ или клирик, трябва да бъде лишен от епископство и служение в клира“[30]. Тодор Валсамон[31] пише: „Подир като било прочетено пред всички взетото определение за утвърдения от светия събор в Ефес догмат, а също бил прочетен и светият символ, изложен на първия събор, било произнесено настоящето правило и определено, никой да не стъкмява друга вяра, а ако някой дръзне на идващи към познаване на истината от елини, или юдеи, или от други еретици да предлага друга вяра, ако са епископи и клирици, трябва да бъдат низвергнати, а ако са миряни, трябва да бъдат предадени на анатема…“[32]

Двама от по-новите и твърде авторитетни канонисти на Православната църква тълкуват това правило така:

Архимандрит, по-късно епископ, Иоан Смоленски пише: „Те (т. е отците на Ефеския събор – б. а.) забраняват не само да се съставя друга вяра…, но и да се въвежда всяко друго изложение на вярата (символ), освен никейската, както това е изяснил сам св. Кирил Александрийски. В посланието си до Иоан Антиохийскн той писал: „Забраняваме всекиму да изменя символа на вярата, издаден от никейските св. отци; нито на себе си, нито другиму някому позволяваме да изхвърля или променя в тоя символ нито дума“. Същото той писал и на Мелитинския епископ Акакий[33]. Епископ д-р Никодим Милаш пише: „… С това правило отците на събора категорично забраняват да се състави и употребява в Църквата чий и да е символ на вярата, освен оня символ, основата на който е положена в Никея и който получил пълен завършек на Цариградския II вселенски събор, – като подхвърлят на най-строги наказания, които се решават да нарушат това. На същите наказания сетне отците подхвърлят всички ония, които дръзнат да учат на лъжлива вяра, а не на никеоцариградската, лицата, желаещи да се повърнат в Църквата от нехристиянски или еретически общества. С една дума, те искат да остане твърд и неизменен само оня символ на вярата, който бил утвърден на I и II вселенски събори, като съвсем отлъчват от Църквата всекиго, който не изповядва тоя символ. Те признават за православни само ония, които изповядват Никео-Цариградския символ и прогласяват за неправославни, т. е. еретици всички ония, които не го признават. В тоя смисъл е прието и утвърдено това правило и на всички други събори, станали подир тоя събор“[34].

Несторий бил отстранен от Цариградската катедра, но несторианството не изчезнало[35]. Споровете относно личността на Богочовека не престанали. И докато несторианите разделяли двете естества у Него, техните опоненти, без да забележат, дошли в мислите и изказванията си до противоположната крайност: сближили двете природи – божествената и човешката дотолкова, че те напълно се сливали и изчезвали една в друга. При това човешката, поради своето несъвършенство и ограниченост, се поглъщала от божествената и се изгубвала в нея. Излизало, в края на краищата, че Иисус Христос не е Богочовек, а само Бог! Последен извод от това учение, наречено „монофизитство“ (от гр. „μονος φύσις“, т. е. една природа, едно естество), бил отричане догмата за изкуплението: страданията на Иисуса Христа не могли да имат изкупително значение за човечеството, защото в тях не участвала човешката природа, която именно се нуждаела от изкупление[36].

Монофизитството се зародило в Александрия, но се разразило в Цариград. Негов изразител станал монахът (архимандрит) Евтихий, поради което то се нарича и евтихианство. На един поместен Цариградски събор Евтихий заявил: „Изповядвам, че Господ Иисус Христос до съединението се е състоял от две естества, а след съединението изповядвам едно“. Той бил тогава осъден и лишен от сан, но намерил поддръжка в буйния александирйски архиепископ Диоскор[37]. Под негово председателство се състоял в 449 г. пак в гр. Ефес събор. Диоскор със заплахи и насилие задължил съборните отци да признаят монофизитството за православно учение и да подпишат актове за осъждане на няколко най-знаменити епископи, представители на Православието. Затова този събор е известен в историята с името разбойнически[38]. За да се изясни авторитетно православното учение по въпроса и да се въдвори мир в Църквата, бил свикан през 451 г. Четвъртият вселенски събор.Той се нарича още Халкедонски, понеже се състоял в Халкедон — на Малоазийския бряг срещу Босфора. Числото на участващите в заседанията му членове било внушително — 630 души[39].Изясняването и формулировката на догматическото определяние на Халкедонския събор станало на 10, 17 и 22 октомври[40]. На второто заседание на събора, по искане на отците, било прочетено вероопределението, съставено от 318-те отци на I вселенски събор, т. е. Никео-Цариградския символ на вярата[41]. На петото заседание било прочетено изработеното от халкедонските отци вероопределение за съединението на двете естества в личността на Иисуса Христа. Четенето преминало по следния ред:

а) Предисловие, завършващо със следната заява: „…Господ наш и Спасител, Иисус Христос, утвърждавайки в Своите ученици познанието на вярата, казва: „Моят мир ви оставям, Моят мир ви давам“ (Иоан 14:27), та никой да не разногласи с близките си в догматите на благочестието, но да възвестява на всички проповедта на истината. А тъй като дяволът не престава да наврежда със своите плевели на семето на благочестието и да изнамира винаги нещо ново против истината, то Господ, винаги промишляващ за човешкия род, повдигна към ревност този най-благочестив и най-благоверен император, (Маркиан – б. а.) и той събра отвсякъде при себе си предстоятелите на свещенството, та при помощта на благодатта на Господа на всички ни — Христос, да отдалечи от Христовите овци всякаква зараза на лъжата и да ни напои със струите на истината. Ние и това направихме, като изгонихме с общо решение догматите на заблуждението и като възстановихме непогрешимата вяра на отците, проповядвайки на всички Символа на 318-те отци и, причислявайки към нашите отци онези, приели това изложение на благочестието, които след това се събрали във великия Константинопол, на брои 150, и сами утвърдили същата вяра. И тъй, и ние… определяме да блести преимуществено изложението на правата и непорочна вяра на 318 свети и блажени отци, събрали се в Никея при благочестивата памет на Константин, бившия император, но да има сила и това, което е определено от 150 свети отци в Константинопол за унищожаване на възникналите тогава ереси и за утвърждаване на същата католическа наша вяра“[42].

б) Прочитане на Никейския, и веднага след него на Никео-Цариградския символи на вярата. Следва важната заява:

„И тъй, за съвършеното познание и за утвърждаване на благочестието би бил достатъчен и този мъдър и спасителен Символ на Божията благодат, защото той ни научава в съвършенство за Отца и Сина и Светия Дух, и въплъщението на Господа представя вярно на приемащите Го“, и по-нататък: „…светият велик и вселенски събор… преди всичко определи, вярата на 318-те свети отци да пребивава неприкосновена, и утвърждава учението за съществото на Светия Дух, предадено от 150-те свети отци, събрали се отпосле в царстващия град, заради онези които се сражавали срещу Светия Дух; това умение те направиха известно на всички, без да прибавят нещо като че ли недостигащо на първото, но обяснявайки своето разбиране на Светия Дух със свидетелства из Писанието против тези, които се опитваха да отхвърлят Неговото господство…“[43]

Следва прочитане за вероопределението на събора за неслитното неизменно, неразделно и неразлъчно съединение на двете естества в Иисуса Христа.

в) Накрай отците на събора клетвено провъзгласяват: „След като по този начин това се изложи от нас с най-голяма вниматeлност и стройност, светият и вселенски събор определи: никому да не се позволява да произнася, или да пише, или да съставя, или да мъдрува или да учи другите на друга вяра. А на онези, които дръзнат или съставят друга вяра, или проповядват, или учат, или преподават друг символ на желаещите да се обърнат към познанието на истината от езичеството, или от юдейството, или от някаква ерес, такива, ако бъдат епископи или клирици, епископите да бъдат чужди на епископството, а клириците – на клира; ако бъдат монашестващи, да бъдат под анатема“[44].

Никео-Цариградският символ, чийто пълен и точен текст за пръв път намираме, както се изтъкна по-преди, в актовете на Халкедонския събор, както и вероопределението на последния, без каквато и да било промяна, станал критерий, мярка и на отците на Петия вселенски събор при установяване отклоненията от правата вяра на т. н. „три глави“ и осъждането им[45]. Отците на този събор напълно се солидаризират с клетвената заплаха, която Халкедонският събор отправя към всеки, който би дръзнал да съставя, пише, произнася или учи на някаква друга вяра, освен изложената, или да провъзгласява някакъв друг символ на вярата, освен Никео-Цариградския[46].

В предисловието към вероопределението на Шестия вселенски събор, който се състоял в 681 г. в Цариград по повод монотелитското лъжеучение, четем: „… Поради това нашият велик и вселенски събор… възобнови без всякакви нововъведения определенията на благочестието и отхвърли самоизмислените догмати на нечестието. И Символа, изложен от 318-те отци и отново богомъдро утвърден от 150-те отци, който охотно приеха и потвърдиха и другите свети събори за унищожаване на всякаква душевредна ерес, и нашият свят и вселенски събор запечати боговдъхновено“[47]. В послесловието пък към същото определение отците на събора заявяват: „И тъй, след като всичко това е установено от нас с всевъзможното внимание и стройност, определяме, никому да не се позволява да проповядва друга вяра, или да пише, или да съставя, или да държи на ум, или иначе някак да учи. А на ония, които дръзват и съставят друга вяра, или разпространяват, или учат, или преподават друг символ на желаещите да се обърнат към познанието на истината от езичеството, или от юдейството, или от някаква ерес, или въвеждат нови думи, или изобретяват четене, противно на сега от нас определеното, — на тези, ако са епископи или клирици, да бъдат чужди: епископите на епископиите, клириците — на клира, а ако са монаси, или миряни, да бъдат под анатема“[48]. Следват подписите на 153-ма членове на събора, епископи. А в „Приветствено слово на Шестия свят вселенски събор към благочестивейшия и Христолюбив император Константин Погонат“ (през царуването на когото се състоял съборът) тези отци отправят към владетеля такава молба: „А ти, благосклоннейший и праволюбивий господарю, въздай почит на Дарувалия ти властта, и приложи към нашите определения печат – Вашето писмено императорско утвърждение, и потвърди всичко това с височайши едикти и с обикновени благочестиви постановления, та никой да не попречи на направеното от нас или да не повдига този въпрос. Знай, светлейший императоре, че ние не сме изменили нищо от онова, което е било постановено от всички въобще събори и славни отци, а напротив – всичко сме потвърдили…”[49].

Десетина години след Шестия вселенски събор (в 691 г.) се събрали много епископи в Цариград, пак в залата „Трула“, за да направят преглед и ревизия на действащите църковни канони и да постановят нови, съответно за нуждите на времето. Този събор е известен и с името „Пето-Шести“, тъй като допълни работата на Петия и Шестия вселенски събори, които не издали никакви правила по църковната дисциплина. Понеже по време е много близък до Шестия вселенски събор, някои го считат като втора сесия на Шестия. В първото правило на следващия – Седмия вселенски събор той направо е наречен „Шести“[50].Пето-Шестият или Трулският събор издал 102 канона. В пряка връзка със Символа на вярата стоят 1 и 2 правила. Постановленията им относно опазване чистотата на вярата са много строги. Първият канон гласи така:

„При започване на всеки разговор и работа най-добрият ред е с Бога да се почива и с Бога да се свършва… Така и днес… с помощта на Божията благодат определяме: да се пази чиста от нововъведення и изменения вярата, предадена ни от самовидците и служителите на Словото – богоизбраните апостоли, а така също и от триста и осемнадесетте свети и блажени отци, които се събрали в Никея… Също така потвърждаваме вярата, проповядвана от сто и петдесет свети отци, които се събрали в този царствен град при бившия наш император Теодосий Велики, като приемаме богословските изречения относно Светия Дух и отхвърляме наедно с предишните врагове невежия Македоний…“ Следва продължително изброяване на Вселенските събори според броя на членовете им, както и кратки изложения на вероопределенията им и на ересите, срещу които те са формулирани. Правилото завършва със следния текст: „Накъсо казано, постановяваме да се пази твърда и до свършека на вековете непоколебима вярата на всички мъже, които са се прославили в Църквата Божия, и които са били светила на вселената… Отхвърляме и анатемосваме всички ония, които те са отхвърляли и анатемосвали като врагове на истината… Ако някой не се придържа и не приема гореозначените догмати на благочестието и не мисли и не проповядва така, а се опитва да върви против тях, такъв да бъде анатема по силата на по-рано изложеното определение на споменатите по-горе свети и блажени отци и нека бъде изключен и заличен от християнския именник, като чужденец, понеже ние окончателно постановихме по никой начин нито да се притуря, нито да се изхвърля нещо от определеното[51].

Смисълът на приведеното правило е ясен от само себе си! Намирам все пак за неизлишно да приведа в най-общи рамки тълкуването, което му дават споменатите по-рано авторитетни канонисти. Основната идея на тълкуванията на Зонара, Аристин и Валсамон може да се предаде само с думите на Аристин: „Вярата на апостолите не допуска нововъведения. Трябва напълно да се спазва вярата на никейските отци… Не трябва да се изменя Символът на вярата на станалия при великия Теодосий събор, що низвергнал Македоний, които наричал Светия Дух служебен…”[52]. А епископ д-р Никодим Милаш пише: „Първа работа на този събор била – от името на Вселенската църква да изповяда и тържествено да утвърди православната вяра, както тя била изложена на предишните събори, също и да предаде на анатема всички ония, които някога учели против тази вяра… Отците изповядват и провъзгласяват, именно, че трябва да се пази от всякакви новизми и неповредена… вярата, предадена им от светите апостоли и светите отци и в частност всички догмати на вярата, утвърдени на вселенските събори: на първия Никейски (325), първия Цариградски (381), Ефеския…, следователно на всички събори… Обаче в туй, дето всички вселенски събори, както и тоя, повтаряли прежните догмати на вярата, не се заключава, всичкото им значение. Значението и силата им… се заключава в това, първо, че изповядването на догматите се основава на общата единомислена вяра на всички, прославили се в църквата Божия мъже…, и второ, че основата и охраната на православното изповедание съставя непрекъснатото от времето на самите апостоли предание, понеже и самите писания и определения на св. отци (догматите) са признати от Църквата за богопредадени, като завет…” (1 Тим. 6:20; 2 Тим. 1: 14)[53].

Второто правило на Трулския събор гласи:

„Тоя свят събор призна за прекрасно и най-желателно и това, щото отсега занапред за душевна полза и за лекуване на страстите да останат твърди непокътнати осемдесет и петте правила…, приети от името на светите и славни апостоли… Приемаме и всички други свещени правила, изложени от светите и блажени наши отци, именно: правилата на триста и осемнадесетте отци, които са се събрали в Никея…, още и на сто и петдесетте отци, които са се събрали в този богоспасаем и царстващ град, и още на двестата отци, събрани първи път в областния град Ефес… и т. н., и никому да не бъде позволено да отменява или изменява гореозначените правила или да приема други, освен отбелязаните, правила с лъжливи надписи… Ако ли някой бъде изобличен в опитване да измени или изврати някое от изброените по-горе, правила, такъв да понесе епитимия, определена от правилото, което е нарушил, и чрез това ще се цери от онуй, от което се е препънал“[54].

Естествено, абсолютната забрана да се изменят, поправят, допълват или отменят правилата, които визира този канон, се отнася и до онези канони, които разпореждат да се пази ненакърним дори и в детайлите си Никейският, респективно Никео-Цариградският символ на вярата. А те бяха посочени и коментирани по-преди, именно: 1-то правило на II вселенски събор, 7-то на III вселенски събор, правилата на самия VI вселенски събор, както и отнасящите се към тях канони на други поместни събори, утвърдени от вселенските н имащи силата на последните, именно 7-мо и 8-то правила на Гангърския събор, 1-во и 2-ро на Картагенския, 1-во правило на св. Василий Велики и някои други.

На последно място в редицата на вселенските събори стои Седмият, наречен още „Втори Никейски“. Той се състоял в Никея през 787 година. В неговата работа взели участие 367 свeти отци[55]. Освен вероопределението за иконопочитанието той изработил още 22 правила[56]. По-пряко отношение към разглеждания въпрос има само 1-то правило на този събор. Неговият текст гласи:

„На всички ония, които са приели свещеническо достойнство, като свидетелства и ръководства им служат предписаните правила и постановления, които ние с радост приемайки, заедно с боговдъхновения Давид, пеем на Господа Бога, казвайки (Пс. 118:144): …Правдата на твоите повеления е вечна…. И понеже пророческият глас ни повелява да пазим на вечни времена Божиите заповеди и съобразно с тях да живеем, безсъмнено е, че те са несъкрушими и непоклатни. Затова и боговидецът Моисей казва така: „Залягайте да изпълнявате всичко, що ви заповядвам, не прибавяй към него и не отмахвай от него“ (Втор. 12:23)… Също и Павел говори: „Но, ако дори и ние или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ви благовестихме, анатема да бъде“ (Гал. 1:8). Понеже това е вярно и ни е засвидетелствано… Затова с наслада приемаме божествените правила, изложени от всехвалните апостоли, свещени тръби на Духа, от шестте вселенски събори… и от светите наши отци, защото те всички, просветени от един и общ Дух, са узаконили полезното, и за туй, които те предават на анатема, тях и ние анатемосваме; които предават на низвергване, тях и ние низвергваме; които на отлъчване, тях и ние отлъчваме, а които подхвърлят на епитимия, тях и ние подлагаме на същата…”[57].

Правилото е насочено към тези, които са „приели свещеническо достойнство“, но то още повече се отнася и за онези, които нямат такова, т. е. за миряните! А правилата на вярата, т. е. Символът, както и правилата, които охраняват неговата неизменност и непоклатимост, са безусловно задължителни за всички християни. Всички трябва да ги спазват и да живеят според тях. Те са несъкрушими и непоклатни, тъй като всъщност са ни открити от Бога. Поради това те са и вечни. А който дръзне да ги измени, поврежда, да отмахва нещо от тях или да прибавя, се предава на анатема.

От изложеното се вижда, че за Православната църква установеният от св. отци в Никея и в Цариград Символ на вярата, т. е. Никео-Цариградският символ е абсолютно неизменен, непоклатим и задължителен за всички християни – духовници и миряни. Онзи, който го поправя, изменя, допълва чрез вмъкване на нови думи, изрази, термини в него, или пък изхвърля от текста му такива, тя заедно с отците на всички вселенски и поместни събори и с другите свети отци подхвърля на най-строго наказание – изключване от своята среда и предаване на вечна погибел, т. е. анатемосва.

Като показателен пример на това, колко твърдо Православната църква държи за непременното, точното и пълното изповядване на Никео-Цариградския символ на вярата, привеждам част от текста на чинопоследованието за ръкополагане в епископство. Набелязаният да бъде ръкоположен за епископ преди започване на св. Литургия застава посред храма, в който се извършва хиротонията. Предстоятелят, заобиколен от целия сонм архиереи от диоцеза на дадена поместна православна църква, в присъствие на голямо множество народ изисква от него да изповядва на всеослушание, с висок глас, пред всички вярата си. „Нареченият“ произнася пред цялото събрание Никео-Цариградския символ на вярата. След това на въпроса на предстоятеля: „Кажи ни, още в какво вярваш и какво обещаваш“, ръкополагаемият отговаря: „Към това мое изповедание на светата вяра обещавам още да пазя каноните на светите апостоли и на светите седем вселенски и на благочестивите поместни събори, които са узаконени за спазване на правите повеления. Колкото канони и свети наредби са определени в различни времена и години от истинските поборници на светата източна православна вяра, и за всички тях с това мое обещание свидетелствам, че ще ги пазя крепко и ненарушимо. Всичко, което те приеха, и аз го приемам, а от което се отвърнаха и аз се отвръщам… Ако ли престъпя нещо от онова, което тук обещах, или се окажа непослушен или противен на божествените правила, на реда на Източната православна църква…, тогава веднага да бъда лишен от моя сан и власт, без никакво извинение или дума, и да бъда чужд на небесния дар, който ми е даден от Светия Дух чрез възлагането ръцете на посвещението. . .“[58].

В заключение ще цитирам един от по-новите и най-авторитетни догматически документи на Православната църква, т. н. Православно изповедание на съборната и апостолска източна църква. В отговора на въпрос 4 стои текстът: „Православният християнин е длъжен да приема убедено и без съмнение, че всички членове на вярата (т. е. на Символа на вярата – б. а.) на съборната и апостолска църква са ѝ предадени от Господа нашего Иисуса Христа чрез Неговите апостоли и са изяснени и утвърдени от вселенските събори… Членовете на вярата получават своята важност и твърдост първо, от Свещ. Писание, и второ, от църковното предание…; в отговора на въпрос 72 стои: „ние сме длъжни да вярваме, че всичко, което са постановили светите отци на всички вселенски събори, където и да са се състояли те, произлиза от Светия Дух, както са казали апостолите на своя събор: „Изволися Духу Святому и нам…”[59]; и в отговора на въпрос 5 е написано: „Членовете на съборната и православна наша вяра, по Символа на първия Никейски и на втория – Константинополски събори са дванадесет. В тях така ясно е изложено всичко, което принадлежи към нашата вяра, че ние нито повече, нито по-малко, нито другояче сме длъжни да вярваме, освен съгласно с разбирането на отците на тия събори…”[60].
_____________________
*Публикувано в Духовна култура, 1983, кн. 11, с. 11-23.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, януари 2012, авторът на статията е проф. протопрезвитер д-р.

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].  Проф. д-р Тотю Коев, Древните християнски символи и тяхното значение, сп. Духовна култура, 1983, кн. 1. с. 26-35.

[2]. Деяния вселенских соборов, т. первий, Казань, 1883, с. 7-82; проф. В. В. Болотов, Лекции по истории древней Церкви, IV, История Церкви в период Вселенских соборов, Петроград, 1918, с. 1-42.

[3]. Деяния, т. I, с. 66.

[4]. Пак там, с. 88-90; В. Болотов, пос. съч., с. 69-108.

[5]. В. Болотов, пос. съч., с. 108-122.

[6]. В. Болотов, (пос. съч., с. 114) пише: „б) Не може да не се признае не вече сходството, а тъждеството на нашия символ с първия символ, който през есента на 373 г. св. Епифаний Кипърски (епископ на Констанция) препоръчвал (Ancoratus, с. 118) на суедърските презвитери в Памфилия за употреба при кръщение като вяра, предадена от апостолите (преподавана) в църквата (в) светия град (εν τη εκκλησία τη αγία πόλει – имаща църковно управление в Йерусалим) (предадена) заедно от всички св. епископи на брой повече от 310 (на Никейския събор). Тази вяра, наречена „Кипърско-Малаазийска“ (И. В. Чельцов) или „Сирийска“ (Caspari) според Епифания има иерусалимски произход“.

[7]. Срв. проф. Михаил Емануилович Поснов, История на християнската църква, София, 1932, с. 134.

[8]. В. Болотов, пос. съч., с. 112; М. Поснов, пос. съч., с. 384.

[9]. Деяния, том третий, изд. третье, Казань, 1906, с. 216; том четвертий, Казань, 1908, с. 47.

[10]. Проф. В. В. Болотов, пос. съч., с. 113.

[11]. Деяния, т. I, с. 109; прот. Иван Стефанов, Правилата на св. Православна църква, Превод на български, София, 1936, с. 115.

[12]. Срв. по-подробно данни за тези ереси у Зонара, Валсамон и еп. д-р Никодим Милаш, у свещ. д-р Стефан Цанков, протод. Иван Стефанов и Пенчо Цанев, Правилата на св. Православна църква с тълкуванията им, т. I, София, 1912, с. 364-375.

[13]. Вж. по-горе, бел. 6.

[14]. Беседа 16 на Посланието до римляни, — в Правилата на св. Православна църква, т. I, с. 376.

[15]. Еп. д-р Никодим Милаш, Правилата…, с. 376.

[16]. Правилата…, с. 376.

[17]. Пак там, с. 377.

[18]. Пак там.

[19]. Пак там.

[20]. В. Болотов, пос. съч., с. 181; М. Поснов, пос. съч., с. 402-403.

[21]. Текстът е взет от E. Schwartz,Acta Consiliorum Oecumenicorum, t. II, 1, рд. 2. 129/130.

[22]. Деяния, т. I, с. 122-127; В. Болотов, пос. съч., с. 181-185.

[23]. Деяния, т. I, с. 122-127; В. Болотов, пос. съч., c. 103-217.

[24]. Деяния, т. I. c. 294.

[25]. Пак там, c. 296-302.

[26]. Пак там, с. 302.

[27]. За него като тълкувател на каноните вж. проф. М. Остроумов, Введение в Православное церковное право, Харьков, 1893, с. 603-624.

[28]. Правилата, т. I, с. 464-465.

[29]. За него като тълкувател на каноните вж. М. Остроумов, пос. съч., с. 594-603.

[30]. Правилата, т. I, c. 465.

[31]. За него като тълкувател на каноните вж. М. Остроумов, поc. съч., с. 624-651.

[32]. Правилата, т. I, c. 465.,

[33]. Пак там, c. 467, бел. 4.

[34]. Пак там, с. 467-468.

[35]. М. Поснов, поc. съч., с. 419, 421.

[36]. П. И. Малицки, История на Християнската църква, част втора, София, 1929, с. 106.

[37]. Деяния, т. III, Казань, 1903, с. 80-88; В. Болотов, пос. съч., с. 239¬-255; М. Поснов, пос. съч., с. 421-425.

[38]. Деяния, т. III, с. 63. 68-69; В. Болотов, пос. съч., с. 255-295; М. Поснов,пос. съч., с. 425-430.

[39]. Деяния, т. Ш. с. 5-12; В. Болотов, с. 279-281; М. Поснов, пос. съч., с. 430-437.

[40]. В. Болотов, пос. съч., с. 286-297; М. Поснов, пос. съч., е. 435-439.

[41]. Деяния, т. III, с. 216.

[42]. Деяния, т. IV, Казань, 1908, с. 46-47

[43]. Пак там, с. 47.

[44]. Пак там, с. 48.

[45]. Деяния, т. V, Казань, 1889, с. 159-161.

[46]. Деяния, т. VI, Изд. третье, Казань, 1908, с. 5-10; В. Болотов, пос. съч., с. 384-427.

[47]. Деяния, т. VI, с. 219.

[48]. Пак там, с. 222.

[49]. Пак там, с. 235.

[50]. Проф. ик. д-р Радко Поптодоров, Основни положения в каноническата дейност на Шестия вселенски събор, сп. Духовна култура, 1982, кн. 2, с. 25.

[51]. Деяния, т. VI, с. 272-274; по превод на български от протодякон Иван Стефанов, Правилата на Св. Православна църква, София, 1936, с. 172-174.

[52]. у свещ. Ст. Цанков и др., Правилата на Св. Православна църква, т. II, София, 1913, с. 24.

[53]. У свещ. Ст. Цанков, Правилата, т. II, с. 26-27.

[54]. По прев. на български от протодякон Иван Стефанов, Правилата…, с. 174-175.

[55]. Деяния, т. VII,  изд. третье, Казань,1909, с. 5-13.

[56]. Пак там. с. 300-З11; свещ. Ст. Цанков,  Правилата, т. II, с. 416-537.

[57]. Деяния, т. VII, с. 302-303; протодякон Иван Стефанов, Правилата, с. 213-214.

[58]. Чинъ, бываемый на хиротоний епископа, преложил и собрал Левкийский епископъ Партений (машинопис), с. 1-3.

[59]. Православното изповедание на католическата (съборната), църква восточна, превел Слив. Митрополит Серафим, Сливен, 1888, с. 1-3, 36.

[60]. Пак там, с. 37.

Изображения:

1. Първият Вселенски събор.

2. Отци от Втория вселенски събор.

3. Отци от Четвъртия вселенски събор.

4. Пето-Шести вселенски събор.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s