СВ. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ПОСЛАНИЯ*

Иеромонах Павел

                                                                       „Иисуса познавам и Павла зная, но вие кои сте?“

Новият Завет представлява миниатюрна библиотека от двадесет и седем тома. Почти половината от тях са написани от един човек. Основателят на християнството Господ Иисус Христос имал дванадесет непосредствени апостоли и седемдесет вестители, и оставил след Възнесението Си най-малко шестстотин ученици, от които мнозина можели да запишат своите впечатления и преживявания. Но един от тях написал почти половината книги на Новия Завет. В продължение на петдесет години след Възкресението на Богочовека християнската религия прогресирала във всички посоки и включила в редовете си доста мъже с философски взор и литературни способности. От множеството съчинения, създадени през тези петдесет години, Църквата подбрала само двадесет и седем писания. Те били сметнати за достойни да заемат място в Книгата на книгите – светата Библия, която през всички поколения остава ръководно начало за Христовите последователи. Без съмнение този, който съставил тринадесет от тези двадесет и седем бисера на словото, бил човек с изключителен ум; извор, чрез който се изливала енергията и свободата на Духа; една личност, която всеки християнин трябва да познава.

А за да се познае св. апостол Павел, нужно е да се изследват неговите послания. Нито един от съвременниците му, освен приближените му Петър и Лука, не завещал поне едно автентично изречение за него и никой учен столетия след неговата смърт не успял да открие и предаде традиция, разглеждаща неговия живот и дело, на които днес бихме могли да се облегнем със сигурност. Единствената съществуваща книга, която потвърждаван допълва посланията на св. апостол Павел е Деяния апостолски на св. евангелист Лука. За съжаление е, че мнозина християни не четат тези произведения с усърдието и интереса на нашите прадеди, и дори редица свещеници се срещат с тях само по време на богослужение или пред изпитни събеседвания.Посланията на св. апостол Павел могат да се сравнят с каменна кариера, от която вековете черпят материал за изграждане и увенчаване великолепното здание на богословието. Но най-ценното съкровище в тези послания е самият апостол Павел, тъй като той бил по-велик от всичко, което изрекъл, извършил или написал. Кое е запазило живи тези послания? Кое ги е привело през спазмите и пожарите на двадесет века? Няколко остроумни идеи? Шепа блестящи силогизми? Дузина поетични абзаци с лирична прелест? Не! Те са безсмъртни, защото в тях тече кръвта на едно съвършено сърце, което изобразява Христа. Те пулсират и горят със страстта на душа, запалена от огъня, който пламти в утробата на Всевишния. Не могат да се прочетат и разберат тези послания, ако не се долови в тях тонът на Павловия темперамент и ако не ни облъхне топлината на неговата жар.

Апостол Павел е идеален кореспондент. За него писмата са стихия; той се „хвърля“ в тях с увлечение, което пленява. При това не ги пише по необходимост, по принуда, която изсушава стила и преплита езика. Никой никога не е писал писма с по-голяма свобода от него. Никой никога не е бил в писмата си по-искрен, по-откровен, по-естествен, по-доверчив от апостол Павел. Той нямал задни мисли. Когато човек пише трактати по философия и богословие, може да скрие личността си зад редовете, но когато съставя писмо до тези, които обича, потапя перото в кръвта си и пише с лекота това, което мисли и чувства. В посланията на св. апостол Павел липсват условности и маски – те не са смъкнати, а просто не съществуват. Той е самата прямота, облагодатена свише. Литературният гланц не го безпокои. Понякога той започва изречение, без да се тревожи къде и как ще го завърши, затова в посланията му се срещат две дълги изречения без окончание. Понякога той се увлича, спира, поема дъх и започва отново, без да се затруднява. На практика той често пренебрегва правилата на риториката и принципите на логиката, за да открие идеите, които населяват душата му. При разработване на някоя мисъл той се „откъсва“ и лети толкова нависоко, че небрежният читател може да забрави къде е започнал. Всред някое изречение апостол Павел подхваща сродна идея и я слага в скоби, които стават по-големи от самото изречение. Но това изобщо не го смущава. Някои се съблазняват, че той освобождавал писанията си от оковите на граматиците н риторите. Твърди се, че в стила на апостол Павел отсъствала „красотата“ и „елегантността“ на гръцките класици. Посредствеността може да се подчини на всички правила на граматиката и логиката и пак ще остане посредственост, но само необикновени люде, помазани от Духа, могат да пишат вечно свежи, спонтанни и очарователни писания като тези на Апостола.В посланията св. апостол Павел използва свой език, свои средства, свои примери. Интересно е, че той рядко привежда думи на Христа, а когато цитира Стария Завет, върши това със забележителна свобода. За разлика от книжниците и фарисеите той дава същината на изречението, ядката на идеята, без да се грижи за точния брой на сричките и буквите. Св. апостол Павел цитира Стария Завет с такава лекота, сякаш е негов автор. Цитатите му кълнят и дават плодове в градината на неговото слово.

От самото начало св. апостол Павел оставал неразбран. След обръщането си той бил отбягван и отхвърлян от Христовите последователи, защото не била забравена печалната му слава на гонител и убиец. Три години той живял сам в Арабия, откъдето заминал за Дамаск и Tapс. По това време той бил самотен и никому неизвестен юдеин. Варнава го открил и довел в Антиохия. В течение на четвърт век той обиколил целия тогавашен цивилизован свят, като проповядвал Евангелието, вършел чудеса и основавал поместни църкви. Мнозина от съплеменниците му го смятали за фанатик, за главатар на бунт или нова ерес. За евреите той бил нарушител на Тората и реда, а един римски офицер видял в него египетски престъпник и мародер. За милиони хора през следващите векове апостол Павел останал недостъпен и непостижим, превърнат в статуя от бял италийски мрамор и издигнат на безкрайно висок пиедестал. А той, макар и светец, бил „подобострастен нам човек“. Има свои предпочитания и настроения, свои слабости и особености. Ние разполагаме с възможността да го опознаем великия апостол на езичниците, а ако не го опознаем, това ще се дължи на нашата индиферентност към откровението и благодатта.

„Ето човека!“ Как изглеждал той? Колко бил висок? Какви били физическите му черти? Св. апостол Павел не се хвалел с външния си вид, не само защото бил смирен, но и защото съзнавал, че не бил надарен с плътска привлекателност. По време на отсъствието му от Коринт лъжебратя започнали да раздухват настроения срещу него. На агапите те го обвинявали, че посланията му били силни, но речта и телесното му присъствие не внушавали респект, не правели силно впечатление. С други думи, той бил голям отдалеч, а малък — отблизо; пишел добре, но говорел зле. Тези оплаквания не били съвсем неоснователни. Невъзможно е да се опознае някой по отзивите на неговите врагове, но в тях винаги има рационално зърно, макар и обвито с лъжи. Когато неприятелите на Христос го наричали „многоядец и винопиец“, те не казвали истината, а косвено свидетелствали, че той бил общителен, достъпен, любвеобилен, че не се чуждеел от естествените радости на живота и споделял трапезата на хора от различен ранг и с различни убеждения. Ако апостол Павел бил човек с огромен ръст и гръмовержен глас, неговите конкуренти в Коринт нямало да посмеят да се подиграват с външността му. Един епизод от Деяния ни отвежда в същата посока. В Листра суеверните езичници приели апостол Павел и Варнава за богове и нарекли Варнава – Юпитер, а Павел – Меркурий. Според гръцката митология Юпитер бил едър, а Меркурий — дребен. Това е почти сигурно указание, че апостол Павел бил по-нисък и по-слаб от своя събрат. Затова св. Иоан Златоуст се възхищава в една от омилиите си, че „Павел бил три лакти човек, а стигнал небето!“

От посланията се узнава нещо и за очите на Апостола. Според преданието те били сиви и бляскави, а няколко пасажа в писмата му намекват, че той страдал от слабо зрение. Ако не е така, защо почти постоянно използвал секретар? Защо писал в края на 2 Солуняни: „Саморъчен поздрав от мене, Павла“? Защо казал на Галатяни: „Вижте, колко много ви написах с ръката си“? В същото послание са включени още по-важни податки: „Знаете, че когато ви благовестих за пръв път, аз бях немощен по плът… Свидетелствам за вас, че, ако да можеше, очите си щяхте да изтръгнете и да ми ги дадете“. В синедриона той не успял да различи фигурата на първосвещеника, за което платил с една плесница. Твърде вероятно неговият „трън в плътта“ бил болезнено очно възпаление. Хиляди нощи, след изтощителен ден, св. апостол Павел нижел бод след бод на мъждукащата светлина на лампата, за да не дава повод за обвинения, че се храни от потта на духовните си чеда…За тялото на великия Апостол се знае със сигурност, че било покрито с белези. Той писал на Галатяни: „Аз нося на тялото си раните на Господа Иисуса“. Второто послание до Коринтяни отговаря откъде идвали тези следи на човешката жестокост и неблагодарност. Гърбът на този, който бил бит пет пъти с еврейски камшик и три пъти с римски бич, бил нашарен с ръбци и белези. Веднъж апостол Павел бил пребит с камъни, но по воля Божия останал жив. Ако се приеме, че камъните, които го повалили на улицата в Листра, нанесли дълбоки разрези по главата му, тези белези представяли техния носител по-бързо и по-убедително от всякакви думи.

Св. апостол Павел никога не споменал за възрастта си, освен само веднъж и то с език, който ни разпъва в догадки. В посланието си до Филимон той се нарекъл „старец Павел“. „Старец“ е еластичен термин, който е труден за тълкуване. Той се състарил не толкова от възраст, колкото от бурите и премеждията, които изпитал. Апостол Павел бил младеж при смъртта на архидякон Стефан, но в античния свят мъжете били смятани за „млади“ от 30 до 45 години. Тъй като обикновено се приема, че писмото до Филимон било написано четвърт век след смъртта на Стефан, вероятно Павел „старецът“ наближавал своята 60-годишнина.

Характерът на св. апостол Павел бил сложен и многообразен, и на пръв поглед бил изпълнен с противоречия. Неведнъж той се изявявал като един от най-смирените на земята. Казвал, че е най-малък от апостолите, недостоен да се нарече апостол, по-малък от най-малкия от всички светии, пръв сред грешниците. Той настоявал пред новопокръстените да се молят за него и отивал в Коринт с кротост, боязън и трепет. Но когато хвърляли в лицето му, че не бил достоен да се нарече апостол, той се възмущавал и противопоставял. Когато спорели, че не бил ръкоположен в Иерусалим, той заявявал: „Павел, апостол, призван не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца, Който Го възкреси от мъртвите“. Когато бил осмиван от своите опоненти, той твърдял, че с нищо не е по-долен oт най-главните апостоли. Когато крещели, че неговата проповед била чужда на Закона и враждебна на Бога, той хладнокръвно отговарял: „Ако дори ние, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“. Апостол Павел бил смирен, но не позволявал да хулят и унизяват дадената му свише благодат. На нахалните си критици в Коринт той подхвърлял: „Малко ми струва да бъда съден от вас или от човешки съд“.

Св. апостол Павел бил човек, от който постоянно бликал пламъкът на вярата. Понякога той избухвал и изгарял: „Бог ще тебе да удари, стено варосана!“ Веднъж заплашил разглезените коринтяни с тояга. Достатъчно е да прочетем Римляни седма глава и 2 Коринтяни дванадесета глава, за да почувстваме неговия темперамент. В други случаи, когато се очаквало да реагира бурно, Апостолът запазвал, поне външно, пълно самообладание, както сам препоръчвал: “Гневете се, но не грешете“. Достопочтеният Фест го нарекъл „луд“, но апостол Павел не се обидил, а най-учтиво отвърнал, че говори думи на истина и на здрав разум. Разходката в град, препълнен с идоли, за обикновения юдеин граничела с богохулство, но св. апостол Павел се възмущавал само „духом“, без с нещо да издаде раздразнението си. Когато завистниците шепнели на ухо, че бил „безумен“, той се съгласявал диалектически с тях: „Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите“. Пред лицето на несправедливостта и злото апостол Павел бил бушуващ огън, а изправен пред обширни проблеми той се проявявал като трезв и практичен пастир. Върху него се сипели всевъзможни въпроси на съвременната му етика, казуистика, богословие. Той не само намирал време за всички тях, но и ги решавал по блестящ и авторитетен начин за срам на неприятелите си.Св. апостол Павел бил едновременно „тесен“ и „широк“. За синедриона той бил „син на фарисеин“, за ареопага – начетен философ, за вярващите – „като ангел Божий, като Иисуса Христа“. Той се превърнал във всичко за всички, за да спаси някого. Той не укорявал тези, които се радвали на законната си жена, които ядели месо и пиели вино, които не различавали дните, въпреки че сам останал девственик, гладувал, жадувал и „всеки ден умирал“ за Този, Който го възродил при Дамаск. „Обрязването е нищо, и необрязването е нищо, а пазенето Божиите заповеди е всичко“. Той приемал всички пътища, ако те водели към една единствена цел – „наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса“. Св. апостол Павел никога не станал „роб на човеци“, никога не се оплел като недостоен войн в „житейски работи“, никога не се оглеждал назад като слаб атлет. Той спокойно можел да затвори очи със съзнание за достойно изпълнен дълг: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата упазих“.

Но това, което най-много поразява в личността на св. апостол Павел е неговата изключителна, всеотдайна и несекваща любов по отношение на „всички, а най-вече на своите по вяра”. Всяко негово послание започва с изблик на благословение и благодарност за неговите приятели. В Свещеното Писание няма по-патетично място от думите му до Коринтяни: „На драго сърце ще жертвам и сам ще се пожертвам за душите ви, при всичко че, обичайки вас извънмерно, съм по-малко обичан от вас”. Не напразно св. Иоан Златоуст го нарича „сърце на света”. Ако Блаженствата ни представят портрета на Спасителя, тринадесета глава на 1 Коринтяни ни дава портрета на св. апостол Павел. Той знаел, че истинската любов никога не отпада, защото сам я притежавал в изобилие и я споделял без угризения.

Как може да се тълкува и обясни този всеотдаен Христов следовник? Той е уникално явление в историята, което всички желаещи да разберат света и неговата съдба трябва да се опитат да обхванат. Не съществува обаче по-естествено, по-разумно и по-убедително обяснение от това, което той предлага: „Бог… благоволи да открие в мене Своя Син…”

______________________
*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 10, с. 19-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Понастоящем, януари 2012, авторът на статията е доц. д-р и е преподавател в Шуменския университет.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s