Проф. Антоний Хубанчев

На Владимир С. Соловьов принадлежи опитът за философско изтълкуване истината за Христовото Възкресение и неговото значение за сътворения свят, въз основа предимно на космологически предпоставки. В творението съществува вечна борба между живота и смъртта, между живия дух и мъртвото вещество. В историята на създаването на света могат да се посочат моменти, когато несъмнено духът е постигнал победа в това изконно противоборство. „Каква велика, наистина, бе победата на живота, когато сред инертното неорганично вещество загъмжаха живите същества — първичните зачатъци на растителното и животинското царство. Живата сила овладява мъртвите елементи, превръща ги в материал за своите форми, пресъздава механичните процеси в послушни средства за целите на органичната материя. И при това какво огромно и все по-нарастващо богатство на форми, какъв замисъл и смелост в целесъобразното устройство от най-дребните зоофити до великаните на тропическата флора и фауна. Но смъртта се надсмива над това великолепие. Тя е реалистка. Прекрасните образи и символи не я пленяват, предчувствията и пророчествата не я възспират. Тя знае, че красотата на природата — това е само пъстро, ярко покривало над непрекъснато разлагащ се труп. Но нима природата не е безсмъртна? Постоянна измама! Тя изглежда безсмъртна само външно по отношение на наблюдателя, който възприема новия миг от живота като продължение на предидущия. Каква злоупотреба със словото! Ако това, което днес се ражда, не е онова, което вчера е умряло, а нещо друго, то в какво е тук възраждането? От безбройното множество на мимолетните смъртни живота в никакъв случай няма да се получи един безсмъртен[1]„

Животът на природата според Вл. С. Соловьов е компромис между смъртта и безсмъртието. „Смъртта си взема всичко живо, всички индивидуалности и отстъпва на безсмъртието само общите форми на живота…  Божията заповед към всички същества: плодете се и се размножавайте и пълнете Земята – смъртта обръща в своя полза. Плодете се и се размножавайте, не за да разширите, заздравите и увековечите своя живот, а за да изчезнете по-скоро, за да има кой да ви смени; пълнете Земята със смъртните си останки; бъдете само мост за следващото поколение, което на свой ред ще стане само мост за своите приемници…“[2].

Но ето, в процеса на развитието на света – според Вл. С. Соловьов — се появява разумното същество — човекът. „Благодарение на способността за отчетливо, обобщаващо мислене у човека животът престава да бъде само целесъобразен процес на родовите сили и става свръх това целесъобразна дейност на индивидуалните сили. Войната между живота и смъртта влиза в нова фаза от момента, когато се води от същества не само живеещи и умиращи, но нещо повече, мислещи за живота и смъртта”[3]. Човешката мисъл упорито се противи на смъртта, създава безсмъртни идеи и произведения. При всичко това „героите на човешката мисъл не са били победители на смъртта: те са умирали и не са възкръсвали“[4]

„Ако физическата сила неизбежно се побеждава от смъртта, то интелектуалната сила не е достатъчна, за да преодолее смъртта. Само безпределната нравствена мощ дава на живота абсолютната пълнота, изключва всякакво раздвоение и следователно не допуска окончателно разпадане на човека на две отделни части: безплътен дух и разлагащо се вещество“[5] Такава победа на нравствената сила над смъртта Вл. С. Соловьов вижда в живота на приелия човешки образ Син Божи. „Ние умираме, защото нашата духовна сила, вътре свързана с грехове и страсти, се оказва недостатъчна, за да обхване, да обземе в глъбина и да претвори в себе си цялото ни външно телесно същество; то отпада, и нашето естествено безсмъртие (до онова последно Възкресение, което можем да получим само чрез Христа) е само половинчато, безсмъртна е само вътрешната страна, само безплътният дух. Христос обаче възкръсна всецяло… Духовната сила, вътрешно свободна в Христа от всякакви ограничения, нравствено безпределна, естествено се освобождава в Неговото Възкресение и от всякакви външни ограничения и преди всичко от едностранчивостта на битието – изключително духовно в противоположност на физическото битие. Христос с цялата пълнота на вътрешното психическо същество съединява и всички положителни възможности на физическото битие без неговите външни ограничения. Всичко живо в Него се спазва, всичко смъртно е победено безусловно и окончателно.“[6]

Вл. С. Соловьов счита, че победата на живота над смъртта, постигната посредством Христовото Възкресение, е решителна, но не окончателна. След нея трябва да последва друга решителна победа – всеобщото възкресение на мъртвите. Смъртта в човешкия свят е тържество на материално-родовото начало над духовно-индивидуалното. В Христа космическият процес встъпва в богочовешка фаза, защото в Него имаме не само индивидуално въплътяване на Божествения Логос, но и раждане на свръхприродно духовно човечество Затова присъщото на Богочовека Христос тържество на духовно-индивидуалното начало или принципа на Възкресението трябва да премине и в цялото духовно човечество, което е Църквата, Тялото Христово, богочовечеството в процес на изграждане. То безспорно съзрява в нов Иерусалим, готви се към възкресение на мъртвите… Извършваният в Църквата богочовешки процес е заедно с това и „теургически“ (богодействен), неразделно съвмещаващ в себе си Божествената благодат с човешкото творчество. От една страна, той се проявява в тайнствата, особено в св. Евхаристия като лекуваща духа, душата и тялото, приобщавано към Божеството и прославено човешко естество на Христа, а от друга – той трябва да се изразява в разумно-свободната дейност на всеки човек, насочена към одухотворяване на всички страни на живота му. Краен момент на богочовешкия теургически процес и на „възкресението на мъртвите“ е обожествяването на тялото на духовния човек. Така ще се извърши новата цялостна победа на живота над смъртта, на духа над материята. Едновременно с богочовечността в глъбинните недра на битието незримо, но не по-малко действено се извършва богоматериален процес, състоящ се в аналогично обожествяване на всичко сътворено, в одухотворяване на природата въобще. В богочовечността имаме и факта на въплъщението, представляващ реално начало за обожествяване на сътвореното — на богоматериализацията. Възкресението Христово е ново събитие, неизлизащо засега от сферата на богочовешката личност на Христа, на процеса за одухотворяване на природата. По-нататък богоматериалният процес се пренася в богочовешкия организъм на Църквата, където благодарение на теургичността влизащата в тялото на духовното човечество материя като растителен и животински свят също постепенно се одухотворява. С тайнствата се обгръща и се освещава не само нравственият и духовен живот на човека, но и неговият физически живот и още повече – те освещават и съединяват с Бога зачатъците на материалната природа на целия видим свят… По този начин в тайнствата се възстановява съюзът на Създателя със зачатъците на всичко сътворено, а Царството Божие разкрива своя истински католически, т. е. всеобемащ характер, чието пълно осъществяване в бъдещето на прославената Църква ще обгръща не само новото небе, но и новата земя – възродената духовна телесност на целия свят.

Вторият член на теургическия синтез, човекът, чрез своята разумнотворческа дейност може да усъвършенства природата. Той е задължен нравствено да върши това. Така както въплътилото се предвечно Слово — Иисус Христос — приобщава човека към Бога, тъй и богочовекът-християнин трябва да осъществява по-нататък този процес – и в своето тяло, и в обкръжаващата го неорганическа, растителна и животинска действителност, за да бъде „Бог всичко във всички“ (1 Кор. 15:28). Ако първото обожествяване на тялото става посредством аскетизма, то второто – богоматериализацията в природата – по пътя на културата[7].„Следва обаче да се има предвид, че тази космологическа концепция не претендира за точно вероучително осветляване на пасхалния догмат. Тя трябва да се разглежда само като блестящ опит за нагледно философско-апологетично разсъждение“[8]. Нейната цел е, по думите на самия Вл. С. Соловьов, да се покаже, че истината за Възкресението е „истина всецялостна, пълна – не само истина на вярата, но също така и истина на разума“[9].

Религиозно-философски опит за обясняване на истината за Възкресението прави и друг руски мислител В. Н. Несмелов, но вече върху антропологична основа. Според него „в Богочовека е възстановено достойнството на общата природа на хората“[10]. Независимо от нравственото състояние, „всеки човек е носител на същата тази природа, която Христос направи вечна; така по своята човешка природа, като единосъщен на Христа, всеки човек по необходимост е член на вечното тяло Христово“[11]. Тези неправилни постановки водят до рискования извод за „единосъщието с Христа“ на всеки един човек и до едностранната характеристика на Христовото Възкресение за възкръсването на всички хора като механическо действие и автоматично причинно следствие на Божието всемогъщество“[12].

Спасяващата Божия любов действа в този свят, лежащ в зло (1 Иоан. 5:19), имайки своето основание в Боговъплъщението, Изкуплението и Възкресението на Господа Иисуса Христа, Първенец от мъртвите (Кол. 1:18), Началник на изкупеното човечество, Носител на изкупеното човечество, Носител на обожественост и прославено човешко естество, Глава на Църквата, в която възниква и расте „новата твар“ (Гал. 6:15; Кол. 2:19).

Целта на човешкото приобщаване към безкрайното изобилие на Божествения живот е да се представим „съвършени в Христа Иисуса“ (Кол. 1:28). „Чрез благодатно единение сВъзкръсналия Христос в подвига на вярата и благочестието се извършва постепенното вътрешно преобразяване на нашата природа. Преобразява се целият човек, включително и неговата душа и тяло, при което християните трябва да прославят Бога в телата си и в душите си, които са Божии“ (1 Кор. 6:20)[13].

При Владимир Н. Лосски сред безкрайния океан от спасително-живителната светлина, бликаща от възкръсналото тяло на Спасителя, се сливат в едно цяло космическите и антропологическите измерения. „Чрез Възкресението Христово цялата пълнота на живота се внедрява в изсъхналото дърво на човешкия род, за да го оживотвори“.

Затова Христовото дело е физическа, но следва дори да се каже и биологическа реалност. На кръста смъртта е погълната от живота. В Христа смъртта влиза в Божеството и се изпепелява в Него, „защото не намира в Него място за себе си“. И тъй, изкуплението е борба на живота със смъртта и победа на живота. „Човешката природа на Христа – това е началото на новата твар; чрез човешкото Му съществуване силата на живота нахлува в космоса, за да го възкреси и преобрази с окончателната победа над смъртта. След Въплъщението и Възкресението смъртта не е спокойна – тя не е вече абсолютна. Сега всичко се устремява към „апокатастасиса на всички неща“, т. е. към пълното възстановяване на всичко, което е разрушено от смъртта, към осиновяването на целия космос със славата Божия, която ще стане „всичко във всички“, от тази пълнота не ще бъде изключена и свободата на всяка човешка личност, на която ще бъде дарувано посредством Божията светлина съвършено съзнание за собствената немощ“[14]. Силата на Божията благодат е всеобхватна и всеживотворяща. „Възкресението изменя падналата природа, то разкрива дивна възможност – възможността за освещаването на самата смърт, която от този момент не води вече до безизходност, но е врата към Царството. Възвърната ни е благодатта, и въпреки че ние я носим като в „оскъдни съсъди“, като във вместилища още смъртни, то в нашата неукрепналост сега се таи сила, побеждаваща смъртта“[15]. А това е така, защото като в свръхразумна диалектика „в Христовата смърт вече присъства Възкресението. Животът избликва като извор от гроба; той се изявява посредством смъртта на Христа и в самата Му смърт. Човешката природа тържествува над противоприродното състояние, тъй като природата има своето съсредоточие в Христа, чрез Когото тя е възглавена; Христос е Главата на Църквата, т. е. на новото човечество, в лоното на което никакъв грях и никаква враждебна сила не могат повече да отлъчат окончателно човека от благодатта. Всеки човешки живот, колкото и да е обременен от грехове, винаги може да се обнови в Христа; човекът винаги има възможността да отдаде живота си на Христа, за да го получи отново от Него свободен и чист. Христовото дело се простира над цялото човечество, зад видимите предели на Църквата. Всяка вяра в тържеството на живота над смъртта, всяко предчувствие за възкресението косвено означава вяра в Христа, защото само силата Христова възкресява и ще възкреси мъртвите. След Христовата победа над смъртта Възкресението става общ закон на творението, валиден не само за човечеството, но и за животните, растенията, камъните, въобще за целия космос, защото всеки един от нас го възглавява“[16].

Въплъщението на предвечното Слово – това е тайна много по-голяма и по-дълбока и необхватна за човешката мисъл отколкото сътворението на света, който бе изведен от небитие в битие по воля Божия. Светът е създаден за съпричастност в пълнотата на Божествения живот – и това е неговото предназначение. Този процес трябва да бъде осъществен в условията на свобода, т. е. в свободно съгласуване волята на сътворения човек с Божията воля. Така в самата идея за творението е включена човешката свобода. Въпреки съдбоносните превратности в историческото развитие на човешкия род, настъпили вследствие грехопадението на прародителите, сътвореният свят запазва първоначалното си призвание. Но печатът на безизходния трагизъм, на първородния грях и смъртта, на свободата, поела пътя на злото, остава да тегне над цялото творение. След Боговъплъщението, след Голгота и Възкресението Христово смъртта е победена, а човечеството – изкупено. По този начин човешката свобода – с нейните потенционални възможности за утвърждаване на истинската човечност или за себеразрушение – се оказва включена в божествения екзистенциален план, който се разкрива на Кръста и във Възкресението[17]. А след св. Петдесетница се появява нова действителност – Църквата Христова, мистическото Тяло Христово. От този момент сътвореният и ограничен свят носи в себе си нова реалност, обладаваща несътворена и неограничена пълнота, която творението не може да вмести в себе си. В едното Тяло Христово — в благодатния организъм на Църквата – всички създания трябва да се съединят с Бога[18]. Историята на Църквата – това е историята на мистичните основи на света. Цялата вселена включително и преобразеният човек с неизчерпаемата динамика на истинската си човечност, произтичаща от вложения в него образ Божи – са призозани окончателно да се възсъединят с Бога, да станат Църква Христова, да се преобразят във вечно Царство Божие.

Възкресението е свръхестествено събитие, дело на Божието всемогъщество. Господ Бог е, Който прави чудеса (Ср. Пс. 71:18). Тази тайна се възприема чрез духовния взор на вярата със силата на любовта и надеждата. Затова и Тертулиан, като разсъждава за чудото на Христовото Възкресение, пише: „Напълно за вярване е това, което надвишава човешкия разсъдък.“ (Dе carne Christi, 5).

Великата тайна на Възкресението и на Боговъплъщението не може да бъде обяснена с човешки понятия и вместена във възможностите на човешкия разум. Ние можем да се доближим до нейното разбиране и да я приемем в сърцата си само с вяра. Така с нейния плам в пасхална радост изповядваме:

„Чакам възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век.“
_______________________
*Публикувано в Духовна култура, 1991, кн. 4, с. 7-12.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

[1]. Вл. С. Соловьов, ВоскресньIе письма, Собрание сочинений, т. 10, Брюссель, 1966, с. 34.

[2]. Пак там, с. 34-35.

[3]. Пак там, с. 35.

[4]. Пак там, с. 35.

[5]. Пак там, с. 36.

[6]. Пак там, с. 36—37.

[7]. Ср. Вл. С. Соловьов, Чтения о Богочеловечестве (1874—1891), Собрание сочинений, т. III, с. 3—163; ДуховньIе основьI жизни (1882—1884), т. III,  Брюссель, 1966, с. 301—305; Оправдание добра (1894-1897), т. 8, Брюссель, 1966, с. 210—233.

[8]. Проф. прот. Л. Воронов, Истина Воскресения в Православии, ЖМП, № 6, 1974, с. 78.

[9]. Вл. С. Соловьов, ВоскресньIе письма, Собрание сочинений, т. 10, с. 37.

[10]. В. Н. Несмелов, Наука о человеке, т. 1, Казань, 1906, с. 350.

[11]. Пак там, с. 353.

[12]. Ср. проф. прот. Л. Воронов, цит, ст., ЖМП, 1974, (вж. продължение и в № 7, с. 47).

[13]. Пак там, с. 51.

[14].  Вл. Н. Лосский, Догматическое богословие, Богословские трудьI, сб. 8, 1972, с. 182.

[15].  Пак там, с. 183.

[16].  Пак там.

[17]. Ср. Вл. Лосский, Мистическое богословие, Богословские трудьI, Москва, 1972, сб. 8, с. 83.

[18]. Ср. Пак там, с. 61.

Изображения:

1. Владимир Соловьов

2. Владимир Лосски