(Спомени за Света гора и Зограф от отец Атанас Иванов Илиев)

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

Света гора (или Атон) в продъл­жение на векове е била притегателен център не само за Христовите воини (иноците), но и за миряните-поклонници, сред които се прокрадвали и учени изследователи. Известни са десетки спомени или пътеписни бележки за чутовната монашеска република, която няма аналог другаде по света.

Преди известно време у мен спонтанно възникна идеята да събера по-интересните спомени и пътеписи от български учени и обикновени поклонници и да ги издам в отделен сборник. В процеса на издирванията си случайно попаднах и на едни необнародвани и малко известни спомени от Cвета гора, или по-точно за българския Зографски манастир. Техен автор е починалият през ноември 1990 г. ставрофорен иконом Атанас Иванов Илиев (или отец Атанас – Матросът) от с. Душево, Севлиевско.

С автора на тези спомени ме свързва отдавнашно познанство. Бях още дете, ученик в 4 клас на „Абаджийското“ основно училище в Севлиево, когато за първи път видях и се запознах с поп Атанас и неговото семейство. Така се случи, че живеехме на квартира у неговия тъст (бай Петко) и попът с попадията – презвитера Йордана и малката им дъщеря Тотка, често идваха от близкото с. Душево. Отец Атанас беше едър и внушителен свещено­служител, излъчващ респект, но с добро­душно и благо лице, с висок, чист и ясен глас. През пролетната ваканция ме взеха на Душево, където им гостувах десетина дни и така още от 1959 г. станах близък с това мило и благочестиво семейство.

През лятото на 1993 г. бях в отпуск със семейството си в родното си село Шумата, Севлиевско. Един ден с големия ми син Петър решихме да отидем с велосипеди до съседното село Душево и да видим леля Йорданка – попадията, която беше останала вдовица[1]. Речено-сторено. Заварихме я да бере в зеленчуковата градина домати и краставици за едно познато семейство от София. Посрещна ни много сърдечно и „заряза“ цялата си работа – нагости ни и 4-5 часа се отда­дохме на спомени, разговаряхме за близки и познати, за живи и мъртви… Разглеж­дахме стари албуми със снимки и така попаднах на записаните спомени на отец Атанас за Света гора и Зографския мана­стир. Прегледах ги набързо и изявих желание след като ги „поизгладя“, да ги публикувам. Презвитера Йорданка беше много любезна и без възражение ми ги предостави – „да правя каквото си искам с тях“.

Позволих си да ги преработя съвсем леко в стилистично отношение, като на места сложих и някои обяснителни и пояснителни бележки. Спомените на отец Атанас Илиев са от края на 1943 до лятото на 1945 г., когато той е бил послушник в Зографския манастир и е имал намерение да посвети живота си в служба на Бога. Обаче така се стекли обстоятелствата, че той и още двама монаси били интернирани от монашеската република и съдбата му отредила да стане енорийски свещеник в родното му село Душево. Макар на места неподредени хронологично и система­тично, спомените на отец Атанас пред­ставляват интерес, защото ни връщат повече от половин век назад, в едно смутно и повратно време, когато Великите сили си поделяли Балканите на сфери на влияние. В тези политически кроежи попаднала и монашеската република, която винаги през вековете е била стожер на правосла­вието. След точно 30 години отец Атанас имал отново щастието да посети люби­мата си Света гора и по този начин да доразшири спомените си.

Изповед на един Зографски послушник

Аз, най-малкият и млад член на братството от българската обител „Зографски манастир“ на Атон, Атанас Иванов Илиев, съм роден на 9 ноември 1926 г. в с. Душево, Севлиевско. Свако ми Найден Цонков Найденов от същото село е роден през 1887 г. и с него решихме да отидем в Зографския манастир и да приемем монашество.

Свако ми беше заможен и начетен човек. Участвал е в няколко войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата европейска. Бил е голям земе­делски поддръжник на Александър Стам­болийски и е стоял известно време кмет на селото. След преврата на 9 юни 1923 г. без малко да го екзекутират – само благодарение на свои приятели избягнал смъртта. Той и леля ми нямаха деца. Като много религиозни хора осиновили едно малко момиченце – сираче, отгледали го и когато то пораснало, вместо да се омъжи, пожелало и станало монахиня в Габровския манастир[2] с името София[3].

През 1932 г. свако ходил в Света гора на поклонение. Много му харесал религиозния живот в Атон, самата монашеска обстановка и прекрасната природа. След като се завърнал, споделил всичко с леля ми и си поставили за цел обновлението на селския храм. Старата църква трябвало да бъде съборена и на нейно място направена нова; леля ми да остане прислужница, като ѝ се направи една стая за живеене под навеса на църк­вата, а свако да отиде монах в Зографския манастир. За целта той поел касиерството на църквата в качеството си на църковен настоятел, една част от имота си подарил на бедни, а другата част продал за сметка на църквата, като около 10-15 дка оставил на леля да се прехранва от тях. Така с негово съдействие и с помощта на селя­ните бил построен нов храм „Св. Парас­кева“, който днес краси селото ни[4].

През пролетта на 1943 г. игуменът на Зографския манастир дядо архиман­дрит Владимир дойде в България по служба и свако отиде в Зографското подворие в София. Той се срещна с него и сподели желанието ни да станем и двамата монаси в Зографския манастир. Дядо архимандрит Владимир се зарадвал много и му казал да си подреди домашните работи, а той през това време ще уреди документите за нашето заминаване. По това време аз учех в овощарското (земе­делско) училище в сегашния гр. Априлци. Веднага прекъснах учението си, за да се подготвя за Света гора.

На 1 октомври 1943 г. двамата със свако отидохме при дядо Владимир в София. Той ме изпрати в Германския манастир[5], който беше имение на Зограф. Там беше игумен дядо йеромонах Теофан, родом от Санданските села, изпратен от Зографския манастир да управлява име­нието му. Негов помощник беше монах Антоний, родом от моето село, който бил градинар в Молдова до Зографското имение в Нямцу. След като се завърнал в България, той станал монах в Германския манастир, където преди няколко години умря и там е погребан. Друг монах беше Филарет, дошел от Оряховските села и тук се покалугерил.

Аз като малчуганин им прислугвах и помагах в земеделската работа: ходех на зеленчуковата градина и воденицата, които се намираха до рекичката, близо до с. Герман. Моето пребиваване в Герман­ския манастир ще запомня с дата 14 ноември 1943 г., когато англичаните бомбардираха София.

След като всички документи бяха оформени, свако дойде в София. Беше издал касиерството на храма и уредил домашните си работи. На 1 декември 1943 г. дядо игумен Владимир ни събра в Зографското подворие – мен, свако, монах Филарет от Германския манастир и монах Сергей от Зограф, който се намираше по това време на лечение в България. Игуме­нът ни каза, че утре, 2 декември, вечерта потегляме от гара София за град Кавала, където ще изчакаме пристигането на храните и провизиите от България и след като ги натоварим, ще ги придружим до Зографското пристанище. Каза ни също, че в Кавала има хотел на Зографския мана­стир и няма да плащаме за пренощуването.

На другия ден и четиримата потеглихме с влака и стигнахме до град Драма, понеже влак няма до Кавала. Спахме в Драма и на следващия ден с камион пристигнахме в Кавала, като се настанихме в хотела. Този хотел беше близко до римския водопровод, долният етаж от който беше кръчма и българските моряци (т. е. войници) всяка вечер пиеха, пееха и някой път се сбиваха, и аз от любопитство ги наблюдавах. На митни­цата на пристанището комендант беше капитан III ранг (майор) Митев, а негов помощник някой си Петров, който говореше отлично немски език. Двамата даваха команди за излизането и влизането на всякакви морски съдове. На приста­нището беше и рибната борса, а също имаше и консервна фабрика за риба. Тогава Беломорието беше българско и всички учреждения се управляваха от българи.

В Кавала стояхме 10 дена. След като пристигнаха храните в Кавала, които бяха предназначени за Зографския мана­стир, те бяха натоварени на една гръцка гемия (петдесеттонна), която имаше екипаж от четирима души, единият от които знаеше български. На пристани­щето ни изпратиха капитан Митев и Петров и ние потеглихме за Света Гора. Когато минахме покрай остров Тасос, капитанът на гемията ни каза, че ще отидем на естествено пристанище (лиман), защото ще има голямо вълнение. Ние го помолихме да ни обясни, как така ще има вълнение, след като морето е съвсем тихо. Той ни посочи едни едри риби, които плуваха след гемията. „Тези риби са акули (домус риба) – те са най-хищните. Когато времето започне да се разваля, те започват да се изхвърлят над водата.“

Тъкмо прекосихме Орфанския залив и морето започна да се вълнува. Едва стигнахме до лимана „Плати“, където зад един нос започва Хилендарското землище. На отсрещния южен бряг пък се намира селото Иерисо. Морето така силно се развълнува, че никакъв морски съд не можеше вече да пътува. Стояхме цели три дни, а морето не стихва. Хлябът ни се привърши, защото беше купонна система и от Кавала ни бяха дали толкова хляб, колкото да стигнем до Зограф. Наложи се свако и монах Филарет да слязат от гемията и по суша да отидат до Зограф и да ни донесат хляб и храна. Един член от екипажа ги упъти по една пряка пътека за Хилендарския манастир, а оттам до Зограф свако знаел пътя още от времето, когато е ходил на поклонение. По посоче­ната пътека те стигнали в манастира и обяснили какво е положението с нас и с гемията. На сутринта изпратили манас­тирския работник Драко с две мулета натоварени с хляб и храна, защото не знаели докога ще стоим в лимана. Обаче още същата сутрин морето се успокои и ние потеглихме за Зограф, като заобико­лихме връх Атон. Пристигнахме на светогорското пристанище Дафни и там нощувахме на гемията. На другия ден уредихме митническите документи и потеглихме за Зографското пристанище „Арсаната“. Пристигнахме около 11 часа и там ни посрещнаха по-младите монаси от Зограф и манастирските работници, които бяха дошли да разтоварят гемията. Този  ден   беше   19   декември, Никулден[6]. Монасите се зарадваха, че идват нови хора от България и желаят да останат в манастира. От „Арсаната“ отидохме в Зограф. Там ни дадоха отделни стаи и след няколко дни ни възложиха послушание – където стане нужда, да помагаме. Това продължи до месец март следващата година. Когато игуменът се завърна от България, на 10 март 1944 г. свако прие монашество с името Наум. На мен възложиха да давам хляб на монасите, да правя разни сметки и да съм в помощ на главния епитроп. Освен това ме задъл­жиха да изучавам църковнославянски език при йеромонах Прокопий и нотно пение при монах Евтимий, който беше голям протопсалт[7], с цел един ден да стана дякон в манастира. Наред с тези задължения (послушания) бях опре-делен да бъда в помощ на монах Теогност, който беше капитан на манастирските лодки. Където и да отидеше той по море, до Лонгос, Св. Никола, Трепети, Урано-полис, остров Амолени и на други места, аз ходех с него, защото обикнах морето. Също ходех да помагам, когато се беряха маслините, гроздето, лешниците и оре-хите, да жънем житото на „Паша конак“, да вършеем с мулетата на хармана, който се намираше на отсрещния хълм до училището, обущарницата   и   шивалнята[8].  Така протичаше моят живот в Зограф. На свако Наум му възложиха послушанието да дава вино на монасите на обяд и вечер. Монах Филарет стоя един месец, разболя се и го изпратиха в България. Той имаше собст­вена къща в Горубляне, близо до 9-и кило­метър. За съжаление, не съм го виждал и не знам дали е още жив или умрял.

Света Гора е откъсната от външния свят и всеки, който е отишъл там, си гледа послушанието и не го интересува какво става извън нейните предели. Когато дойдоха гръцките партизани (андарти), научихме, че българите се изтеглили от Беломорието. Гръцкото военно партизан­ско управление постави във всеки мана­стир по четирима полицаи, както е редът в Света Гора. С нас, българите, партиза­ните се държаха добре, като казваха, че „ние с българите сме заедно и една идея имаме“. Те поискаха от нашия манастир помощи – пари, зехтин, платове, вино и други неща. На няколко натоварени мулета монах Исидор ги отнесе в гр. Полигерово, където беше щабът на партизаните. След като предал всичко, се завърна с мулетата в манастира.

Така продължи няколко месеца. Обаче на власт дойде крал Георги, който след завладяването на Гърция от герман­ците беше забягнал с част от армията си в Африка (Каринайка), която беше англий­ско владение (колония). След изтеглянето на българите от Беломорието и Македо­ния и на германците от Гърция, те се завръщат, справят се с партизаните и заемат управлението, а също и Света Гора.

Дойде и злокобният и плачевен за нас месец юли 1945 г. Свако Наум, аз и отец Серафим (който беше дошъл преди нас в Зограф) бяхме извикани под конвой от двама полицаи в губернаторството в Карея. Фактически бяхме арестувани. Епистас[9] на Зографския манастир беше моят учител по пение дядо Евтимий. Той попита по какъв повод сме арестувани, а те му отговориха, че за 24 часа трябва да напуснем Света Гора.

На другия ден пак под конвой от двама полицаи пеша отидохме до пристанището в Дафни. От там с лодка минахме покрай Зографската „Арсана“. Там бяха дошли да ни изпратят всички монаси. Те и ние със сълзи на очи се разделихме и вече не се видяхме. От манастира ни дадоха документ, че ако се завърнем живи и здрави в България, аз да продължа образованието си в семинарията за сметка на Зограф, а свако Наум и отец Серафим да останат в Германския манастир или в Пловдив.

Потеглихме от „Арсаната“ с покрусени сърца и души и стигнахме до кейчето на Трепети, защото тогава нямаше път и пристанище в Уранополис. От Трепети пеша през нивите стигнахме до с. Иерисо и там пренощувахме при един грък, на име Янис, чийто баща беше писар в Зографския манастир. На сутринта потеглихме с едно малко рейсче от Иерисо за Солун. Закараха ни в „Обществената безопасност“, заключиха ни в една стая и там спахме, но не ни дадоха никаква храна. На другия ден ни изведоха и под конвой тръгнахме по улиците. От тротоарите гърците ни псуваха, като викаха „Мамка Ви старобългарска“. Заведоха ни в затвора „Еди-кули“ и ни поставиха в едно подземие, тясно и приличащо на тунел. Там имаше много затворници, партизани, македонци и гърци, които са били на българска и германска служба през окупацията.

Толкова много бяха затворниците, че през деня стоим седнали, а вечерта като сардели лягаме да спим на пода. Денем ни извеждаха по за 20 минути в едно дворче, широко около 3-4 метра и дълго не знам колко, и стоим прави, защото няма простор за разходка.   Беше  много задушно, както в подземието, така и в двора, защото през юли слънцето пече силно. Храна ни даваха по толкова, колкото да се каже, че са давали. Благо­дарение на партизаните (комунисти), които не бяха арестувани, оцеляхме, те под булото на „Червения кръст“ обхож­даха с камион магазините и пазарите и събираха хляб, дини, пъпеши, макарони, маслини, цигари и други храни и ни ги донасяха. Направи ми впечатление, че властите на затвора разрешаваха да се стоварват храни без ограничение, само проверяваха да няма оръжие; даже и игла да имаше, вземаха я. Тези храни се разпре­деляха по равно между затворниците. Макар че ние бяхме българи, от нищо не ни лишаваха и деляха всичко по братски. Така изминаха 17 дни, но на нас ни се видяха 17 години, защото никой нищо не ни казва – дали ще ни очистят от лицето на Земята или ще ни изпратят на някой остров, докато угаснем. На 17-ия ден сутринта ни заведоха при началника на затвора, който ни каза, че сме били с редовни документи и нямаме никаква вина, но се налага да напуснем Гърция. Взехме си довиждане с всички затворници и тръгнахме пак под конвой от двама полицаи – ние напред, а те с карабините отзад. Качиха ни на един камион пълен с месни консерви и хляб. Ние още не можем да проумеем какво ще става с нас – дали извън Солун ще ни теглят куршума или заминаване на някой остров на изгнание. Един от тези полицаи знаеше чист български – обясни ни, че е родом от с. Горни Воден (когато бил на 10 години баща му се преселил в Гърция). Той ни успокои, като ни каза, че ще ни придружат до Демир Хисар, а оттам ще ни изпратят за България. И понеже няма превоз, използват този камион, който кара храна за гръцките войници там.

Държаха се много добре с нас. В село Лахана спряхме да обядваме и ние искахме да платим, но те казаха: „Ние ще платим, и Вие сте хора като нас.“ Когато минахме река Струма и видяхме Бела­сица, се успокоихме, защото се завръщаме в България.

Пристигнахме в Демир Хисар и ни заведоха в полицейското управление. Предадоха ни на един полицай, който беше на пост, като му казаха да ни придружи до границата. Този полицай ме попита откъде съм и като разбра, че съм от България, напсува ме и ме взе на бой с нож. Благодарение на полицая от Солун, който знаеше български, успях да се спася. Той улови карабината му и каза: „Какво ти е направило момчето, че искаш да го убиваш! Ако те е бил някой българин през окупацията, то вина за това няма!“

Когато си спомня за Демир Хисар, мъка пробожда сърцето ми и сълзи наливат очите ми. Там видях една трога­телна и плачевна картина. Един грък отишъл в Германия като работник, оженил се за германка и имат дете на година и половина. Жена му я гонят от Гърция като германка, а той с детето остава. Те насила я качиха при нас в камиона за границата. Мъжът ѝ се държи за канатите, детето плаче, а тя иска да се хвърли от камиона -не иска да се раздели от детето и мъжа си. Полицаят от камиона насила дръпна мъжа й, щеше да му отреже ръцете с ножа. Камионът потегли за границата, тя пищи и плаче, а ние нажалени и смутени стоим като заковани.

Пристигнахме на Кулата. Границата беше затворена – бариерата спусната през средата на моста, който е построен на една река, приток на р. Струма. Гърците ни гонят, а българите не ни пускат. Наложи се да чакаме около два часа, докато се разберат двамата началници на българския и гръцкия гранични постове. Българският началник направил запитване по телефона до София, а оттам питали в село – дали има такива и такива хора в Гърция. След като отговорили, че има, чак тогава вдигнаха бариерата и ни въведоха в постовото помещение. Там пренощувахме и на сутринта под конвой от един милиционер ни заведоха в Петрич. Там имаше руски комендант, който ни разпитва какво сме видели от военните обекти, понеже с гръцката армия дойдоха и английски войски в Гърция.

Вечерта в Петрич се качихме на влака и под конвой пътувахме до София. Сутринта ни заведоха направо в „Обществената безопасност“. Там ни искаха щателни показания за какво сме отишли в Света Гора, къде сме видели английски войски, какви са летищата в Микря и Солун, за моста на Струма, за разни бункери и военни обекти и т. н. След разпита ни освободиха и ние взехме един файтон и право в Германския манастир. Първата ни работа беше да се освободим от осмоногите ни животинки, които завъдихме още в затвора в Солун. Те така се бяха размножили, че където се похванеш, все животинка ще намериш. Спомням си от книгата „Писма и изповеди на един четник“ на Христо Селянов -войвода-четник от Леринския край, написаното, че „когато се освободим от бойни действия, започваме борба с осмоногите животинки – въшките“. Така стана и с нас, справихме се отлично.

Свако Наум постоя известно време и замина за Пловдив, о. Серафим остана в Германския манастир, а аз се записах да уча в семинарията. През ваканциите помагах на старците в Пловдив, пеех в църквата, събирах наемите, ходех по покупки; което ми се възлагаше, всичко изпълнявах. След завършването на семинарията ме взеха войник, служих като матрос във Варна. Бях на такава служба, че можеше да достигна до голям военен чин, но моето желание и призвание беше да стана духовно лице. Затова станах свещеник в родното си село Душево. Свако Наум, след като починаха старците в Пловдив, дойде в Батошевския манастир[10], стана игумен и го стабили­зираха, но се разболя и почина през 1965 г. Там го и погребаха.

СВЕТА ГОРА И ЗОГРАФСКИЯТ МАНАСТИР

За Света Гора и нейните манастири са писали много историци, изследователи и писатели. Но според думите, които сподели с мен проф. Атанас Божков: „Света Гора представлява един огромен лабиринт на исторически документи и ценности, които още не са открити в библиотеките и скривалищата на манасти­рите.“ Също така той сподели, че ние, българите, не знаем какво сме имали и имаме зад границите на България.

Българският Зографски манастир е бил едничкото учреждение на политичес­ката и духовна власт през време на османското робство. Там се пазел българ­ският национален дух, оттам са излизали просветени хора – таксидиоти, които просвещавали българския народ и запазвали неговата националност. Моят учител по литература Михаил Ковачев, който е бил студент на проф. Йордан Иванов – откривателя на Паисиевата история, бил натоварен от него с мисията да отиде в Зографския манастир и да продължи своите изследвания. Действи­телно Ковачев е открил много научни документи[11] и като разбра, че съм Зограф­ски възпитаник, изнасяше пред класа ни цели лекции за Света Гора и Зографския манастир. В моето съзнание се запечатаха думите му: „Зографският манастир съществува от цар Симеоново време чак до сега и манастирът е подкрепял материално и духовно българския народ за просвета и националност.“ Тогава аз като малчуган в манастира не съм проя­вявал интерес, защото мислех да остана там и с течение на времето може би щях да изуча поне отчасти ценностите на манастира. Колкото и да не съм проявявал интерес, все пак в моето детско съзнание се запечатаха много работи за Света Гора, за монасите и манастира. Затова, макар бегло, не мога да не напиша някой ред за Света Гора и Зографския манастир.

Света Гора е един от ръкавите на Халкидическия полуостров – левият, средният се казва Лонгос, а южният Касандра. Този ляв ръкав още го наричат Атонски полуостров – носещ името си от връх Атон. Света Гора започва от провлака, близо до с. Иерисо. Там започва от нулева надморска височина и посте­пенно се издига до височината Атон, връх, който е висок 2033 м и отвесно се спуска над морето. Полуостровът от северната и от южната страна се мие от водите на Бяло море. Дължината на полуострова е около 50 – 60 км, а ширината е между 8-10 км. В средната част се издигат хребети, които достигат до самия връх Атон. Северната и южната страни са наклонени към морето и са силно назъбени от много рекички. Западната и средната част до градчето Карея са обрасли с хубави борови, дафинови, кестенови, кипарисови и други дървета, а източната част и самият връх са почти каменисти, тук-таме се забелязват малки горички по склоновете. Има и разработени манастирски земи, които са засадени с маслинови, портокалови и лешникови дървета, има също и зеленчукови градини, изобилстват и лозята.

Според преданието от връх Атон са предавали сигнализации чрез огън – там се развивали бойните действия по време на Троянската война. Друго историческо предание говори, че под връх Атон, при силно морско вълнение била потопена персийската флота на адмирал Мардони, която отивала да се бие с гърците. Трето предание говори, че Александър Македонски бил идвал в Света Гора (в Карея) на лечение и почивка и там имал лична резиденция.

Целият полуостров е осеян с големи манастири – на брой двадесет; редица скитове – наподобяващи на манастирите, особено руския скит „Св. Андрей“, гдето се помещава духовната семинария (със своята монументална архитектура и коло-салност той стои като страж в карейската околност); има и над 600 келии, пръснати из манастирските землища и по склоно­вете на връх Атон. От северната страна на полуострова са манастирите: Хилендар, Есфигмен, Ватопед, Пантократор, Ставроникита, Кутлумуш, Ивер, Каракал, Филотей и Лаврата, а от южната страна са: Зограф, Костамонит, Дохиар, Ксенофонт, Пантелеймон, Ксиропотам, Симонопетър, Григориат, Дионисий и Павел.

Управлението на Света Гора се нарича „Кинотис“ (събор на антипросопите) и се състои от духовни лица. Всеки манастир си има свой представител, който участва в заседанията и има право да гласува с „да“ или „не“. Този Кинотис се грижи за духовното състояние на полуострова; следи за религиозния живот на монасите в манастирите, скитовете и келиите; контролира кой влиза и кога излиза; контролира различните нововъве­дения. В Света Гора има губернатор (граж­данско лице) и полиция, която се грижи за реда и спокойствието на манастирите.

Зографският манастир се намира на южната страна на полуострова, той е и първият манастир от запад на изток; разположен е на два и половина километра от морето навътре в сушата. Построен е в една малка котловина, осеяна в зеленина от кипарисови, дафинови, борови, орехови, маслинови и други дървета. Него­вата мащабност и височината на зданията му (корпусите) го наподобяват на някой средновековен замък. Например височи­ната на западното крило достига до 45 м. Негови основатели са били трима братя от Охрид – Мойсей, Арон и Иван-Селима, които живеели поотделно в сегашното Зографско землище. Най-после решили да се съберат и построили манастир, като го нарекли на името на Свети Георги (понеже сам се изографисал по чудесен начин на една чиста рендосана дъска – и до днес тази икона стои в централния манастирски храм).

Землището на манастира се прос­тира в следните граници: на североизток то граничи с това на манастира Ватопед; на югоизток – с манастира Костамонит; на юг – с морето; на запад – с манастира Хилендар, и на север – с манастира Есфиг-мент. Зографското землище е едно от най-богатите на гори, от които секат строите­лен материал и го продават. То е проря­зано с 5 рекички (долчини), които през лятото пресъхват. Равните места и котловините са разработени и засадени с маслинови дървета, портокали, лимони, орехи, лешници и най-много с лозя.

По-важните местности в землището на манастира Зограф са:

ИВАНИЦА, която на юг граничи с морето, а на запад с Хилендарското землище. Тази местност е почти равна, през нея минава рекичка и цялата е заса­дена с маслинови дървета (сред тях може би има вековни), също има и ливади. Там беше манастирското стопанство, в което отглеждаха и кокошки за яйца. Има хубави постройки и църква „Св. Спиридон“; има също и голяма и дълбока щерна за вода, изградена от камъни.

НЕРАНЖИТЕ – те са до самото море, между Иваница и Арсаната. Там има хубави гори и всред тях още от езическо време е останало училище и капище, на които още стърчат зидовете.

АРСАНАТА – това е пристанището на Зограф. Там има построени здания за живеене, складове за храни и хангар за манастирските лодки. Има и хубава църква, построена в чест и памет на св. Никола. До Арсаната се издига вятърна мелница, за която се говори, че е построе­на от отец Матей Преображенски, когато е бил в Зограф. Близо до самата Арсана е и зеленчуковата градина. По-нагоре по течението на реката се намира манастир­ската воденица, която използва водите на двете рекички. Първата идва откъм манастира, а другата от местността „Св. Апостоли“. Водите и на двете са събрани в голяма щерна и се използват за мелене на брашно и за поливане на зеленчуковата градина.

ТУМБАТА – разположена на запад от пътя, водещ от Арсаната за манастира. Тя е равна и там бяха централните лозя и доста смокини.

ПОТИРА – намира се по на север от Тумбата, по пътя за Зограф. Там има лозя и няколко постройки с църква. Там се приготвяха виното и ракията за манас­тира. След като започне гроздобера, гроздето, натоварено на мулета, се донася тук и отец Агатангел правеше виното, а отец Никифор – ракията. Тук се произвеж­даха с тонове бяло и червено вино и гроздова ракия.

ХЕРОВО – разположена пак по пътя за Зограф, но по на запад. Там също имаше постройка с църква; много хубави лозя, големи дървета орехи и смокини (послед­ните нямаше кой да ги бере и така се захаросваха по дърветата).

На запад от манастира е пещерата “Св. КОЗМА”, а по-нагоре е местността ИВАН СЕЛИМА – там имаше хубава нива, която я сееха с жито. Там още се виждат развалините на кулата на Иван-Селима.

ПАША КОНАК – разположена по на запад и на север, и граничи със земли­щето на Хилендарския манастир. Там има голяма и равна нива, която сееха с жито и ечемик за мулетата и воловете.

ЧЕРНИ ВИР[12] – разположена на север от манастира при хармана и граничи със землището на манастира Есфигмент. Местността е равна и се обработваше, като сееха бакла и нахут. Там има хубави постройки и църква с три престола. Тази келия е била руска, но след като в нея останали двама монаси, подарили я на Зограф, а те се прибрали в манастира си и там починали.

СВ. АПОСТОЛИ – разположена на юг от манастира и през нея преминава река. Има много равна нива и в нея всяка година сееха бакла и нахут. Там има стари и хубави постройки с църква в чест на Св. Апостоли. Тази келия е била гръцка, но я продали на Зограф.

ПАЛЬО – ПИРГО – намира се по-нагоре от Апостолската река, като на изток граничи със землището на манас­тира Костамонит. Има хубава равнина и с дядо Панарет ходехме да облагоро­дяваме крушови и ябълкови дървета. Там дядо Панарет беше направил една хубава овощна градина. От тази местност е хва­ната водата и чрез водопровод е докарана в манастира за пиене.

На запад от манастира през рекич­ката и под хармана има ябълкова и масли­нова градина, дело на монах Кесарий. На север от манастира, пак през рекичката, има друга маслинова градина. Под самия манастир на запад има хубава зеленчукова градина.

Между местностите „Иван-Селима“ и „Иваница“ има една красива местност с останки от стари постройки. Знае се, че там е живял и писал нашият български патриарх св. Евтимий.

Извън пределите на Света Гора Зографският манастир има следните имоти: в Солун две здания; в София и Пловдив по едно здание; манастирско стопанство при Германския манастир; воденица и зеленчукова градина при р. Искър. На полуостров Лонгос има метох с маслинова градина; също такива има и на остров Тасос.

КАЛА МАРИЯ – метох с много земя и различен домашен добитък на Халкидическия полуостров[13]. Оттам се задоволяваха нуждите на манастира с яйца, сирене, мляко и др.

Зографският манастир също е имал имоти в Молдавия – до гр. Нямц и в Бесарабия – Киприяновския манастир[14].

Пътища и пътеки

Път № 1 – водещ от провлака, Уранополис, Паша конак, Иван-Селима, пещерата “Св. Козма”, Зограф и за Карея.

Път № 2 – водещ от манастира, покрай Потира за Арсаната и морето.

Път № 3 – водещ от манастира до “Св. Апостоли”.

Път № 4 – водещ от манастира, Арсаната за Иваница.

Път № 5 – водещ от манастира до Херово.

Път № 6 – водещ от манастира до Черни вир[15].

Път № 7 – водещ от манастира до Василиевата килия, която се намира на един връх, близо до землището на Ватопедския манастир.

Път № 9 – водещ от кулата на Иван-Селима до Иваница.

ПОСТРОЙКИ

Извън манастира има следните постройки:

1.  Болница – когато се разболеят монасите от манастира, там ги преместват и се грижат за тях.

2. Помещение за машините, където се приготвя зехтинът и склад за дървен и железарски материал.

3. Помещения за полицията и работниците.

4. Обори за мулета и волове.

5. Сеновал.

6.  Пералня и ковачница за желе­зария.

7.  Фурна, гдето се печеше хлябът. Тя се намира до самото южно крило на манастира.

Самият манастир представлява, както казах вече, един голям четириъ­гълник, наподобяващ средновековен замък.

ИЗТОЧНО КРИЛО – в долния етаж имаше складове за дрехи и дърводелница. По горните етажи има стаи за живеене. В това крило се намират параклисите: “Св. Димитрий Солунски”, “Св. Йоан Кръстител” и “Св. Преображение”. Към него са изгра­дени часовниковата кула и камбанарията[16].

СЕВЕРНО КРИЛО – в неговото подземие е избата, където се съхранява виното. Над него са складовете за храни­телните продукти, а горните етажи са предназначени за живеене. Тук се помеща­ва и манастирската библиотека, където се съхраняват ценни исторически книги, документи и хрисовули още от основа­ването на манастира, та чак до сегашни времена. В това крило има параклис в чест и памет на Св. 26 Зографски мъченици. В северното крило е и главният вход за влизане и излизане от манастира. Портата е грамадна, изкована от желязо и като се затвори, само с оръдие може да се разбие, за да се влезе.

ЗАПАДНО КРИЛО – в подземието му се съхраняват зехтинът и маслините в големи пръстени и дървени съдове. На първия етаж беше складът за хляб, магер-ницата (кухнята) и трапезарията (която може да побере над 200 човека). На горния етаж е “Фандарика” – специална кухня за по-видни гости. На още по-горните етажи са спалните стаи за официалните гости и заседателната зала на манастирския събор. Тук има и стаи за живеене на монаси. В западното крило се намира величествената църква “Св. св. Кирил и Методий”, на която палех денонощно кандилата и се грижех за чистотата ѝ. По на юг в същото крило се намират параклисите Св. Архан­гел Михаил и Св. Козма Зографски.

ЮЖНО КРИЛО – в него се поме­щава игуменарницата, гдето живее игу­менът и клисарницата, гдето се замесваха и печаха просфорите. Също там се пригот­вяше всеки ден жито за службата. Има и някои помещения за живеене[17].

В манастирския двор се намира централният храм, издигнат в чест на Св. великомъченик Георги Победоносец. Църквата е солидна сграда, покрита е с олово, има изящна изография, великоле­пен иконостас, които веднага пленяват окото на посетителя, който изпада в недоу­мение – кой е направил изографията и дърворезбата. Това е изкуство, ненадми­нато за вечни времена. В този храм има четири чудотворни икони, три от тях с лика на св. Георги – самоизографисалата се, иконата, донесена от морето с мулето, и иконата, подарена от Молдовския вой­вода Стефан. Четвъртата икона е тази на Св. Богородица, тази, която заповядала на св. Козма да се оттегли от манастира и да отиде и да се отдаде на аскетизъм в пещерата, недалеч от манастира. В самия храм има скривалище на ценни книжа и документи.

На север от главния манастирски храм се намира църквата “Успение Бого­родично”. Тя е подобна на централната, също е изографисана изящно и има чудесна дърворезба. В двора се намира и кръщелницата, където се осветява водата на Св. Богоявление. Близо до самата кръщелна има издигнат паметник в чест на изгорелите монаси при нашествието на латинците[18].

Вън от манастира се намира парак­лисът “Св. Никола” – при гробищната църква “Св. Благовещение”. На запад от манастира на един хълм се намират постройките на скита Св. Георги – там се помещава училището, обущарницата и шивалнята. Там има построена много хубава църква в чест на “Св. Георги”. Близо до Карея Зографският манастир има келия с храм “Веех Святих”; при нея има и лешникова градина. В самата Карея манастирът е построил хубаво здание с църква, което е на три етажа и в него могат да се намерят много поклонници. То е едно от най-хубавите здания в Карея и в него живее Зографският представител (епистас).

Управление

Манастирът се управлява от събор, който се грижи за поддръжката на светата обител и цялото й имущество, вътре и вън от нея. Съборът се грижи и за манас­тирския ред и дисциплина. Той се състои от следните лица: игумена архимандрит Владимир, заместник-игумена йеромонах Евгений, главния епитроп монах Натанаил, втория епитроп монах Партений, третия епитроп монах Никанор и монасите – Агатангел, Панарет, Евтимий, Исидор и Лука. Съборът се събира всеки месец на заседание и решава манастирските работи

–  какво са направили досега и какво ще правят в бъдеще.

Ред и дисциплина

От манастирския събор се определя на всеки монах каква длъжност ще изпъл­нява, независимо дали живее в манастира или вън от него. Той е длъжен да прави послушание, независимо днес каква служба заема и утре какво ще му възло­жат. На всеки се определя службата според възрастта, здравословното състояние и способностите му.

Най-малкото непослушание се наказва от игумена – например монахът да тегли броеница, дълга около два метра, през време на ядене в трапезарията на обяд и вечеря, да прави поклони и да казва: “Господи, помилвай ме, мене, твоя грешен раб…” Според размера на вината му, той може да прави тези поклони един-два или повече дни. Когато монасите се нахранят и излязат от трапезарията, чак тогава той сяда да яде. Ако е по-голямо провине­нието, монахът се наказва за известно време на послушание да живее извън манастира или го изпращат в някой гръцки манастир за определено време, за да изкупи вината си. Без благословението на игумена никой монах няма право да излиза и до морето (Арсаната).

Извън пределите на Света Гора излизаха само игуменът и някои от съборните старци и то по служба или за уреждане на някои манастирски работи. Зографски монах излизаше извън Света Гора само по болест и ако се налага, за да се лекува в Солун или в България.

По принцип монасите след като са се замонашили, са се откъснали от външ­ния свят и си гледат само послушанието и душеспасението. Много от тях въобще не желаят да излизат от Света Гора.

Имаше един такъв случай с монах Тома, родом от Македония. Като дете той боледувал много и физически не се развивал. Като станал на седем години баща му го донесъл в манастира в едни дисаги на кон, подарил го на братството и казал: “Ако има от Бога дни да живее, нека остане и помага на манастира”. Действи­телно монах Тома оздравял, но беше висок само 1,20 м. Научил се да прави обувки в обущарницата при манастира, също се научил да чете по славянски и да пее по източни ноти – имаше много хубав глас (тенор). Той не познаваше друг свят, освен този в Света Гора. Не беше виждал какво е това жена, разни домашни животни, къщи, здания и т. н. Показваха му ги само на снимки и трябваше да му обясняват.

Животът в манастира е следният:

Вечер входната врата (портата) се затваря и портарят занася ключа на игуме­на. Сутринта отива да вземе благосло­вение от игумена и той му дава ключа да отвори портата. Отварянето и затварянето на портата става само в строго определен час. Веднъж затвори ли се тя, не се отваря – ако се отвори, имат го като престъп­ление, т. е. грях.

Монахът портар стои от сутрин до вечер при портата в специална стаичка и наблюдава кой влиза и кой излиза. Ако дойдат чужди хора, веднага обажда на началството и те ако разрешат, тогава ги пуска да влезат. Там при него стоеше една голяма кошница с хляб, друга с маслини и сардела риба. Когато някой пътник минава край манастира, той му дава от тази храна, за да има за из път.

Богослужението

Всеки ден в манастира се извършва служба. Сутрин специална камбана бие в 3,30 часа и в 4 часа всички монаси отиват в църквата на служба. Игуменът с поглед оглежда дали са дошли всички монаси, ако някой закъснее, си понася наказанието. Извинение има само за тези, които са болни. През обикновените дни службата трае 4 часа, през неделните и празничните дни – 6 часа, а на самия храмов празник достига до 11 – 12 часа.

През работните сезони, когато се беряха лозята, маслините, орехите и лешниците, когато имаше сено за съби­ране или да се жъне и вършее, монасите, които работеха, се освобождаваха от присъствие на богослужението. През обикновените дни богослужението се извършва в храма “Св. Богородица”. След като се извърши утринното правило за половин час монасите отиват по килиите си да починат, а чредният свещеник през това време споменава на проскомидията всички живи монаси от Зограф за здраве и спасение. Като удари отново камбанката, монасите идват отново и стоят докато свърши светата литургия.

Йеромонасите, които служеха в храма, бяха: Прокопий, Евгений, Акакий, Йоаким, Амфилий (той беше освободен от служба поради старост, но изпълняваше длъжността изповедник) и дякон Анатолий. Ръководител на певците на десния клир беше монах Агатангел, а освен него и Антоний, а на левия клир – монах Евти­мий и Панарет. И други помагаха, който можеше да пее. Четци бяха монах Калистрат, Йоан (който беше канонарх), Мартениан и Владимир. Старши клисар беше монах Корнилий, а негови помощници – монасите Никола, Андрей и Серафим.

Чредният свещеник по задължение служеше в църквата, а някои от останалите свещеници, които бяха свободни от чредство и който желаеше, след като свърши утринното правило, ходеше да служи в някой параклис из жилищните корпуси. Аз пък ходех да му чета и пея -това, което съм научил, там го прилагах.

Най-тържествена беше службата в неделен и празничен ден. Още предния ден следобед всички монаси, които живееха извън манастира, започваха да прииждат един по един за богослужението. Седейки на терасата при храма „Св. св. Кирил и Методий“, аз ги наблюдавах как вървят бавно и замислено с броеница в ръка. Като направят десетина крачки, спират се и се прекръстват. Ако има паднал камък или дърво на пътя им, навеждат се и го махат. Като пристигнат пред манастирската порта, спират се и застават благочинно, прекръстват се и чак тогава влизат в светата обител. Всеки си отива в своята килия (стая), почива си или се среща с някой монах, за да разменят по някоя дума. Манастирските камбани бяха няколко и техният мелодичен звън се разнасяше далеч от Зографските предели. Аз имах щастието да се науча да ги бия и срещу празник като по-млад се качвах на камбанарията и започвах да ги удрям.

Спре ли камбанният звън, всички монаси напускаха работата си в килиите и се озоваваха в централния храм „Св. Георги“ за вечерно богослужение. След свършване на вечерната служба всички се отправяха в трапезарията, за да вечерят. Като се нахранеха, отново отиваха в храма и присъстваха на службата „малое повечерие“. Това последование се извършва всеки ден след вечеря, независимо дали е празник или не. На тържественото бого­служение в неделните и празнични дни присъстват всички монаси, начело с игумена. Чредният свещеник служи, а певците със своите мелодични гласове те унасят до заспиване. Така стоиш няколко часа и не усещаш кога е минало времето. След свършване на службата отново забиват камбаните и игуменът, свещени­ците и монасите, предвождани от клисари с фенери, хоругви и икони, при пеене на тропара за деня, излизат от храма и се отправят за трапезарията на обяд.

Трапезарията, както споменах, е голяма, може да побере над 200 души. Всеки си сяда на определеното място, по старшинство. Масите са заредени с ястията, които са определени за деня. Освен това на всеки монах и присъстващ мирянин в трапезарията се дава обед и вечер по 300 грама вино в пръстени купички, а на по-големите празници допълнително има и по чаша бяло вино. Всички монаси застават пред масите благочинно, изпява се определена молит­ва, чредният свещеник благославя трапе­зата и всички започват да се хранят. През това време един от четците, застанал на едно специално високо място, чете житие­то на съответния светец. Игуменът някой път става от мястото си и прави проверка дали яденето се разсипва по равно на всички. Веднъж при разсипване на ядене­то, което беше яхния от бакла, попаднал повече зехтин в чинията на игумена. Той забеляза това, стана и обходи масите, и извика готвача. Попита го защо не е раз­сипал правилно зехтина. Взе чинията си и я даде на мене, а взе моята, като наказа готвача два дена да тегли броеница и да се моли пред иконата за прошка. След като се нахранят всички, почуква се едно малко звънче, монасите стават прави и се прочита молитва. Пак с хоругвите и фенерите се излиза от трапезарията и се внасят в храма. Чак тогава монасите се освобождават: едни отиват по килиите си, други излизат да се разхождат извън манастира, а трети се събират на приказка. Тези, които живеят извън манастира, след обяда си получаваха дажбите от храна, вино, хляб, зехтин и други продукти за цялата седмица, сбогуват се с монасите, живеещи в манастира, и се отправят за там, където са определени на послушание. Най-тържествен беше храмовият празник на Гергьовден. Камбаните бият, всички зографски монаси се прибират от скитовете и келиите. Идват и монаси от други манастири, скитове и келии и манас­тирският двор потъмнява от калугери. На този ден се събират повече от 300 монаси и миряни. Службата започва вечерта и продължава до другия ден. Въобще богослужението трае около 11-12 часа. Служи игументът с владишка мантия, свещениците и дяконът от Зограф и всички свещеници и дякони от другите манастири, скитове и келии: гърци, руси, румънци, сърби и др. Голямо впечатление ми направи на мене, малкия послушник, руската делегация от руския манастир „Св. Пантелеймон“, водена от дякон Агатангел. Той събра всички руски мона­си, дошли в нашия манастир, и образува един четиригласен хор. Като запяха братята руснаци, всички бяхме приковани на място. На празника беше дошъл и един руски дякон на име Маркиян, който живееше сам в една руска келия, нами­раща се през рекичката до морето, при нашата маслинова градина „Иваница“. Той имаше такъв басов глас, че когато започваше да казва ектениите, стъклата на прозорците трепереха и звъняха.

След като свърши богослужението, пак с биене на камбани, с фенери и хоругви се отправят всички за трапезарията. На този празник освен полагаемото се вино се дават допълнително и по две чаши бяло вино. Понеже посетителите бяха доста много, обядваше се на две смени. След приключване на обяда специален монах раздаваше по 500 грама зехтин на бедните монаси келиоти за благословение на манастира.

На другия ден след празника се извършва отново служба и след нея, начело с игумена и всички служили свеще­ници и дякони, облечени в свещенически одежди, следвани от останалите монаси, при пеене и биене на камбаните, се прави литийно шествие с чудотворната икона „Св. Георги“, която е донесена с мулето от морето. Литийното шествие отива до хълма, където е скитът „Св. Георги“. Тук донасят иконата в църквата и се прави молебен, и отново по същия път и начин се връщат в манастира. Това нещо се прави по същия начин и на втория ден на Великден.

На третия ден на Великден, след свършване на службата, йеромонах Йоаким, облечен в пълно одеяние, заедно с по-младите монаси и моя милост, придружавани от манастирските работ­ници, вземахме иконата на „Св. Богоро­дица“, хоругви и лампади и при тържест­веното биене на камбаните напускахме манастира. С песнопения от „Пасхалния канон“ тръгвахме по пътя за Св. Апостоли и там влизахме в храма. Правехме кратък молебен и продължавахме по пътя от св. Апостоли покрай реката и стигахме до пътя за Арсаната. Оттам се отправяхме

за манастира, пак с песнопения и молитви. В това време игуменът, облечен в мантия, заедно със свещениците и дякона, също в одежди, и останалите братя от манастира излизат да ни посрещнат при кръста, под самия манастир, където излиза пътят, водещ за Хилендарския манастир. След като се направи кратък молебен при кръста и при тържественото биене на камбаните се завръщаме отново в манастира, първо влизаме в храма, а оттам в трапезарията. Това литийно шествие се прави всяка година на Великден, в знак на благодарност към Св. Богородица, която е закрилница и пази-телка на Света Гора и Зограф.

В манастира има строг ред и дисциплина, но не диктаторски, а брато-любиви. Тук всички живеят братски – един за всички и всички за един. Всеки гледа да изпълни послушанието си, към което е определен. Разлика между монасите няма, само ги отличава един от друг длъжността, която изпълняват. Направи ми впечат­ление, че каквото расо и обувки носи игуменът, такова имат и готвачът и портарят. Всеки гледа да изпълни послу­шанието си предано към манастира; ако не го изпълни, много тъжи и търси прошка от игумена. Спомням си един такъв случай с отец Серафим. Веднъж отидохме работ­ниците и по-младите монаси на нивата при Св. Апостоли да окопаваме баклата. Глав­ният епитроп дал на о. Серафим един литър ракия да почерпи всички ни по чашка след привършване на работата. Отец Серафим ни почерпи по чашка, но в шишето остана малко ракия. Тогава някой от монасите изяви желание да не връщаме обратно ракията, а да се изпие от които желаят. Обаче о. Серафим им каза, че няма благословение от игумена и няма да им даде повече. Те ме накараха да взема шишето от ръцете му и я раздадох да я изпият, понеже бях много млад и игуме­нът нямаше да ме накаже. Но отец Серафим заплака, защото го беше страх, че е извършил грях, гдето няма да върне останалата ракия в манастира.

Така със своята дисциплина и ред, със своето братолюбие и послушание монасите от Зограф се славеха по цялата Света Гора. Много гръцки манастири, даже и от Кинотиса, настояваха монасите гърци от другите манастири да се поучават на ред, дисциплина и послушание от българските монаси на Зографския манастир.

Кратки биографични сведения за монасите

Когато отидохме в Зографския манастир, заварихме 51 души монаси, като с нас (мен и свако) станаха 53-има. В България от Зограф имаше 5-има монаси, така че през време на моето пребиваване в Зографския манастир братството му се състоеше от 58 монаси. Обширни сведе­ния за тях не мога да дам, защото тогава аз бях най-малкият и не проявявах инте­рес, като очаквах с течение на времето да изуча на всеки житието и битието. Обаче така се стекоха обстоятелствата, че трябваше да се разделя с братята от Зографския манастир и да се завърна в България. Тук ще се постарая, макар и вкратце, да напиша това, което съм чул и видял за всеки един от тях. Повечето монаси бяха родом от Македония и от Беломорието, а от България бяха твърде малко. Това е така, защото след Европей­ската война[19] гърците не разрешавали да идват хора от България и да стават монаси в Зограф.

1. Архимандрит ВЛАДИМИР – игумен на манастира, на възраст около 60 години, родом от Леринските села[20]. Става монах и след като го ръкополагат за йеромонах го изпращат в Беса­рабия, при имението „Киприян”. След револю­цията[21], заедно с останалите монаси се завръща в Зограф с огромна парична сума. Избират го за игумен и той поема управлението на манастира, като го прави образцов. Има големи заслуги за подобряване на стопанството и имението в Германския манастир – построява хубаво здание и манастирска воденица при река Искър, при която се намира и хубава зеленчукова градина. Също по негова инициатива се построява здание (хотел) на ул. „Г. Кирков“ и в Пловдив на ул. „Райко Даска­лов“. Наред със своята организаторска дейност той беше и добър стопански ръководител.

2. Йеромонах ЕВТИМИЙ – родом от Македония, около 58-годишен. Беше заместник-игумен и член на манастирския събор. Когато отсъстваше игуменът, той го заместваше. Служеше в храма по чредство и беше изповедник.

3. Йеромонах АМФИЛОХИЙ – родом от Македония, 70-годишен, мил и скромен старец; изпълняваше длъжността изповедник, но беше освободен да служи в храма поради старост.

4. Йеромонах ПРОКОПИЙ – родом от село Горно Броди, Серско, около 50-годишен[22]. Висок, строен и подвижен свещеник, добър певец и наред с чредничеството изпълняваше длъжността типи-кар – той подреждаше църковните служби. Аз бях негов ученик по славянски езици и много ме обичаше. След нашето заминаване станал игумен.

5. Йеромонах ЙОАКИМ – родом от Костурските села, беше около 25-годишен;[23]. племенник на монах Агатангел. Беше много мил и скромен човек, стана голям мой приятел, където и да ходеше по служба, все бяхме заедно.

6. Йеромонах АКАКИЙ – родом от Санданските села, около 50-годишен[24]; бавно-ходен, но разговорлив. Когато пристигнахме в манастира, беше дякон и след това го ръкопо­ложиха за йеромонах.

7. Дякон АНАТОЛИЙ – родом от Леринските села, млад, на 22 години[25]. Беше послушник на епистаса Кесарий в Карея, но го призоваха в манастира и го ръкоположиха за дякон.

8. Монах АГАТАНГЕЛ – вуйчо на йеромонах Йоаким, родом от Костурските села, на възраст около 55 години[26]. Ходил в Америка като работник и като се завърнал, дошел в Зограф и приел монашество. Беше начетен човек, отли­чаваше се с хубавия си глас и беше един от първите протопсалти в Света Гора – пееше и ръководеше десния клир; член на манастирския събор. Наред с певческите си и съборни задължения той пригот­вяше манастирското вино на „Потира”; въобще бе голям специалист по вината.

9. Монах ПАНАРЕТ – родом от Леринските села, 56-годишен[27]; мил, добродушен и религиозен старец беше, излишна дума от неговите уста не излизаше. Всичко понасяше со кротце и со благо, като на 24 часа спеше само 4. Останалото свободно време от послушанието си прекарваше в стаята в коленопреклонна молитва. Много хубаво пееше на левия клир. Беше член на събора и придружаваше дядо игумен до Солун и България. Ходеше да наглежда манастирските имоти в Лонгос и Тасос. Освен тези задължения изпълняваше и длъжността библиотекар. Той описа и номерира всички книги и документи в библиотеката.

10. Монах ЕВТИМИЙ – родом от Македо­ния, на възраст около 60 години, строен и начетен старец. Отличаваше се с хубавия си глас, ръководеше левия клир и беше член на събора. Преди да напуснем Света Гора беше епистас в Карея. Всред монасите се отличаваше с дългата си брада, която стигаше до коленете му. Бях негов послушник и ученик по пеене.

11. Монах АНТОНИЙ – българин от Бесарабия, около 50 -годишен. Дошел в манастира заедно с брат си и станали монаси. Той изпъл­няваше длъжността певец и четец на десния клир. Чудех се откъде този човек вземаше сили – с часове пееше, без да го смени някой.

12.Монах МАРТИНИЯН – родом от Македония, около 60-годишен[28]. Изпълняваше длъжността канонарх, беше нисък на ръст, но много подвижен.

13. Монах ЙОАН – родом от с. Крушево, прочуто с името на „Крушевската република“ през 1903 г., на възраст около 30 години. Станал монах в българския скит „Св. Богородица“, но се преместил в Зограф и изпълняваше длъжността четец.

14. Монах КАЛИСТРАТ – родом от Костурските села, млад – на 22-23 години[29];енергичен и подвижен, изпълняваше длъжността четец и певец.

15. Монах НАТАНАИЛ – родом от Костурските села[30]. Бил работник в Австралия, но умряла жена му и се завърнал на село. Построил си хубава къща, но я оставил на сина си, който го отглежда негова леля, а той идва в Света Гора и приема монашество в Зограф. Член на манас­тирския събор и изпълнява длъжността главен епитроп на манастира. Беше около 45-годишен и държеше всички ключове на стаи, складове и изби – изобщо много подвижен и енергичен. Отличаваше се с високия си национален български дух. След смъртта на монасите той спаси манастира да не го обсебят други националности, докато дойдат монаси от България и поемат управлението. Той не знаеше умора, раздаваше се в полза на манастира, но това се отрази на неговото здраве. След като застаря, разболя се и, изглежда, е получил удар. Вследствие на това пада газената му лампа и се подпалва стаята му и той изгаря. Заедно с него изгоря и южното крило на манастира, гдето се помещаваше клисарницата. Това се случи на 26 декември 1976 г.[31]  Когато ходих с църковна делегация през 1975 г. в Зограф, само той беше останал жив от старците, всички други монаси бяха починали. Като ме видя и заплака. Заплаках и аз, а той с просълзени очи каза: „Ако не бяха те изго­нили гърците, сега да си игумен на манастира и нямаше да имам толкова неприятности при спасяването на манастира.“ За тази борба, която е водил за спасяването на манастира, е бил интерниран извън пределите на Света Гора, но това не пречупило неговия български борчески национален дух.

16. Монах ПАРТЕНИЙ – родом от Мелнишките села, но след Европейската война той останал да живее в границите на Гърция. Беше около 35-годишен, бързоходен и подвижен, член на събора. Изпълняваше длъжността втори епитроп, ръководеше манастирските работници при полските работи на манастира.

17. Монах КОРНИЛИЙ – родом от с. Смядово, Шуменско, на възраст около 55 години[32],мил и добродушен  старец.  Той  дошъл на поклонение в Света Гора като млад, харесал му религиозният живот и самата обстановка. След като се завърнал от поклонението, споделил желанието си със своята любима, че желае да остане в Света Гора. Тя му разрешила, оплела му няколко чифта чорапи и фланела в знак на уважение и благодарност. Любимата му и всички хора от селото излезли да го изпратят. Те били радостни и благодарни, че от тяхното село човек отива да става монах в далечния Зографски манастир.

Приема монашество в Зограф и съборът го изпраща на послушание извън Света Гора – в Кала Мария, където манастирът има голямо стопанство. Там пребивавал известно време, след което отново се завърнал. Заедно с монах Теогност са били капитани на манастирските лодки. Превозвали маслините от Лонгос и Тасос, храни и продукти от стопанството Кала Мария, които са ги товарили от кейчето на Св. Никола. Заварих го в манастира като старши клисар. Той се грижеше за чистотата на храма, палеше кандилата, лееше свещи, месеше просфорите за службата, вареше жито за празниците.

19. Монах НИКОЛА – родом от Серските села, на възраст около 30 години[33]. Той приел монашество в българската келия „Достойно ест”, но дошъл на послушание в Зограф и станал негов брат. Изпълняваше длъжността клисар, заедно с него биехме църковните камбани.

20. Монах АНДРЕЙ – родом от Македония, българин, на 23 години. Приел монашество в гръцкия манастир Филотей, но дошъл в Зограф и го приели за негов брат. Изпълняваше длъжността клисар.

21. Монах СЕРАФИМ – родом от Санданските села, на възраст около 22 години. Първо­начално бил послушник в Рилския манастир и оттам се отправил за Зограф, където приел монашество. Беше тих и скромен, и много религиозен. Най-напред му назначават послуша­нието да раздава вино на братята, а след това му възлагат клисарството. Но и него постигна същата участ – тримата бяхме изгонени от Света Гора. Изживя всичко, което и ние изживяхме, докато се приберем в България. Но Бог и св. Георги го удостоиха пак да се завърне в Зограф и да бъде пазител на българския дух в манастира.

22. Монах ТЕОГНОСТ – родом от Серските села, на възраст около 43 години[34]. Смирен, тих и услужлив монах, имаше понятие от техника. Той поддържаше водопровода на манастира, умееше да залива оловните и тенекеджийските повреди. Същевременно беше капитан на манастирските лодки. Когато пътуваше по морето, вземаше и мен за другар и ме научи как да боравя с греблата, с платната и с мотора. Голям познавач на морето беше той. От дългогодишната практика винаги познаваше кога ще се развълнува морето и кога ще утихне.

23. Монах ВАРСАНУФИЙ – брат на отец Теогност, на възраст около 55 години, мил и изпълнителен старец в послушанието си. Той беше отговорник и готвач в магерницата.

24. Монах  СЕРГИИ   –   родом  от  с. Патрешко, Троянско, на възраст около 45 години[35]. Той приел монашество в Троянския манастир и с големи трудности успял да дойде в Зограф и да стане член на братството. Отначало изпълнявал длъжността клисар, но се разболял и получил парализа в ръката и поради тази причина го назначават за портар на манастира.

25.   Монах ИЛАРИОН – родом от с. Патрешко, Троянско, на възраст около 60 години. Бил е градинар в Молдавия, но дошъл в Зограф и станал монах. Разбираше от техника; той пускаше мотора и пресите при извличането на зехтина, поправяше и се грижеше за часовника.

26. Монах ИСИДОР – родом от Македония, на възраст около 55 години, висок на ръст, добро­душен и разговорлив монах. Беше член на събора. Имаше технически познания, той поправяше и се грижеше за телефоните в манастира, на Арсаната и в Конака. Изпълняваше длъжността готвач на „Фандарика“, когато дойдат по-специални гости. Имаше  понятие  от медицина и  когато  се разболееше някой монах от простуда, слагаше му вендузи.

27. Монах ИГНАТИЙ – родом от селото на монах Партений (Мелнишките села), на възраст около 50 години[36]; среден на ръст, малко прегър­бен. Беше отличен в сметките си и изпълняваше длъжността „диохар“ – държеше склада със зехтина и маслините, а също ходеше да измерва дървения материал, който манастирът продаваше на гръцки търговци.

28. Монах САВА – родом от с. Доксат, Драмско, около 60-годишен[37]. Беше тих, скромен и изпълнителен монах. Когато отидох в Зограф, той беше отговорник на стопанството в „Иваница“, след това го повикаха в манастира и го направиха портар.

29. Монах МЕТОДИЙ – родом от с. Злокучен, Шуменско, на възраст около 60 години. Беше работлив и добър лозар, живееше на „Тумбата“   и   полагаше   големи   грижи   за централното манастирско лозе. Имаше срекме и ловеше риба от морето. Когато ходех при него, винаги ме гощаваше с прясна риба.

30. Монах БЕНЕАДИКТ – българин, родом от Молдавия, около 50-годишен, с нисък ръст. Той живееше на „Потира“ и се грижеше за тамошното манастирско лозе. През сезона, когато се правеше виното, помагаше на о. Агатангел. Също изпъл­няваше длъжността воденичар, мелеше житото на брашно, от което приготвяха хляба за монасите и работниците.

31. Монах АЛЕКСАНДЪР – родом от Македония, на възраст около 60 години, среден на ръст[38]. Беше слаб, но подвижен старец и живееше в зданието на Арсаната. Там пазеше манастирските складове, които бяха пълни със зърнени храни. Когато умствено се пренеса на Арсаната, винаги си спомням за този старец, който ни гощаваше с няколко вида прясна риба, когато ходехме с отец Йоаким да служим на празника „Св. Никола“.

32. Монах ПАВЕЛ – родом от Бесарабия, брат на отец Антоний, на възраст около 60 години. Беше слаб и висок, добродушен старец, обичаше виното и ракията. Изпълняваше длъжността хлебар – месваше и печеше хляба за монасите и работниците.

33. Монах МЕТОДИЙ – родом от Видин, на възраст около 70-75 години. Беше висок, снажен и мил старец, с висока култура. Много не разговаряше, гледаше си старините и беше освободен от всякакви задължения. Сведенията, които имам за него, са следните: бил послушник в Зограф, но напуснал манастира и се завърнал в България. Завършил художествено училище или академия, след което станал монах в Рилския манастир. Оттам отново отишъл в Зограф и станал член на братството. Беше голям художник, той нарисува иконата на св. Георги над входната манастирска врата. След нашето заминаване приел схима под името Мина.

34. Монах ЛУКА – родом от Македония, на възраст около 70 години. Беше среден на ръст, спретнат и подвижен, въпреки че накуцваше с единия си крак. Беше член на събора и изпъл­няваше много задължения и послушания. Като добър земеделски стопанин го изпратиха да управлява маслиновото имение на „Иваница“.

35. Монах ПАМФИЛИЙ – родом от Маке­дония, на възраст около 60 години. Тих, скромен и учтив, но беше много пълен и тази му пълнота го правеше бавно подвижен. Той се грижеше за стаите, които бяха определени за гости; също се грижеше за болния дякон Иринарх.

36.  Дякон ИРИНАРХ – родом от Македо­ния, около 65-годишен. Беше болен от парализа и не можеше да става от леглото. Преди това е бил член на събора и изпълнявал високи длъжности, като е бил и манастирски дякон.

37. Монах ДАНАИЛ – родом от Беломорието[39]; нисък на ръст, но блага душа имаше, със всекиго ще се заприказва и гледа на всекиго да помогне. Неговото послушание беше да сервира и подрежда масите в трапезарията.

38. Монах ЛАЗАР – родом от Македония, около 50-годишен[40]; нисък на ръст, много изпълни­телен и общителен монах. Беше помощник-готвач в магерницата.

39. Монах ТЕОКТИСТ – родом от Македо­ния, около 55-годишен. Той беше много пълен и едва се движеше. Освободен бе от всякакви задъл­жения и послушания, но някой път доброволно сменяше портаря на входната врата.

40. Монах МЕТОДИЙ – родом от Маке­дония, на възраст около 60-65 години. Беше затворен и мълчалив старец, изглежда, боледуваше душевно и не беше в ред с ума си, затова се хвърли от четвъртия етаж на западното крило и се преби (почина). Аз го заварих като отговорник на магерницата.

41. Монах ТЕОДОТ – родом от Македония, около 60-годишен, висок, тънък и бързоходен. Той беше отначало работник в манастира и ходеше с четири мулета да върши манастирски работи – по прибиране на маслините, гроздето, орехите, снопите и др. Прие монашество и стана член на братството. Послушанието му бе да ръководи работниците, които работеха с мулетата.

42. Монах СОФРОНИЙ – родом от Маке­дония, около 70-годишен. Беше висок и строен, но старостта вече се чувствуваше, ходеше бавно. Неговото послушание беше да стои един вид като пазач на църквата и постройките на „Черни вир“, северно от манастира.

43. Монах ЙОВ – родом от Беломорието, около 65-годишен[41]. На ръст беше нисък, винаги засмян и разговорлив, и винаги изпълнителен, Професията му беше шивач и неговото послу­шание се състоеше да шие дрехи и да изкърпва свещеническите одежди.

44. Монах КЕСАРИЙ – родом от Маке­дония, Леринските села, около 55-годишен, среден на ръст, малко пълничък, но се движеше бързо. Имаше замах в работата, която му възлагаха. Когато пристигнах в Зограф, той беше епистас в Карея. След това го отзоваха в манастира и изпълняваше друга служба, беше член на събора. Когато е бил по-млад, изпълнявал длъжността главен епитроп. Чрез негова инициатива и с негов физически труд са направени тераси, на които е посадил ябълкови и маслинови дръвчета. Тази хубава овощна градина се намира отвъд дерето, на запад от манастира.

45. Монах ТОМА – родом от Македония, около 50-годишен[42]. Беше нисък на ръст, слаб, но пъргав и подвижен. Научил се да прави обувки и живееше на хълмчето „Св, Георги“ и се грижеше за църквата и постройките. По-горе описах неговото житие и битие – как го донесли с дисагите и подарили на манастира.

46. Монах АВАКУМ  – родом от Македо­ния, на възраст около 60 години; слаб и висок, но изпълнителен в послушанието си. Той живееше в Зографската келия “Всех святих” при Карея. Неговото послушание беше да пази килията и да се грижи за лешниковите дървета. Когато узрееха лешниците, ние, по-младите, ходехме да ги берем.

47. Монах ВЛАДИМИР – родом от Скопските села, около 56-годишен. Той е бил брат на Хилендарския манастир; завършил богословско училище в Измир; върнал се в Хилендар, но понеже преобладавали сърбите, а българите били много малко, напуснал Хилендар. Пристигнал в България и стоял в няколко манастира, но най-вече в манастира “Седем престола” край гара Елисейна, където бил игумен и свещеник. Отново се завърнал в Света Гора и станал брат на Зографския манастир. Изпълнявал длъжността канонарх и четец, понеже съборът не му разрешил да служи като свещеник, защото си загубил документите за свещено­служител.

48. Монах НИЛ – родом от село Зърниво, Серско, около 65-годишен. Беше висок, слаб и приличаше на аскет от Катонакия, но по душа бе тих, скромен и учтив, и изпълняваше всяко послушание. Неговото задължение беше да помага в магерницата и да прислужва на болните, като им носи храна и почиства стаите им.

Той ми показа една снимка, на която много се радваше. През 1912 г. българската армия влязла в Солун и една българска рота войници, команд­вана от офицера Цветанов[43], била изпратена да охранява манастира Зограф. Войниците общували с монасите и послушниците, като си направили снимка с послушника Никола – по-късно станал монах под името Нил.

След като българи, сърби и гърци скъсали Балканския съюз, българската армия се изтеглила на старите си граници, а ротата останала в Зограф. Гръцкото военно командване предложило на офицера Цветанов да се предаде в плен, но той отказал, като помолил да пуснат ротата му да се завърне в България. Било му отказано и ротата се окупирала в манастира и не искала да се предаде. Тогава се събрали монаси: гърци, сърби и власи, и работници от манастири и келии, които, придружени от военни, блокирали манастира. Предложили на българските войници за последен път да се предадат. Ако не сторят това, ще разрушат манастира. Тогава войниците и манас­тирската управа се съвещавали и взели решение ротата да се предаде, за да се запази манастирът от разрушение, тази крепост на българския нацио­нален дух. Къде е отведена ротата, не се знае.

През 1942 г. в Зографския манастир дошъл един български офицер, който веднага познал послушника Никола (т. е. монах Нил). Този офицер е бил през 1912 г. най-младият войник в ротата, която е била в Зограф. След завръщането си в България той станал офицер и сега му се отдало възможност да посети Зограф и за негово щастие се видял с много монаси, които на времето били послушници.

49.  Монах ВИКТОР – родом от Сърбия, около 80-годишен. Той е Хилендарски монах, но напуска манастира и става брат на Зографския манастир. Изпълнявал е различни послушания, вътре и вън от манастира, но старостта си казваше своето – беше сляп и не виждаше.

50. Монах ГЕРАСИМ – по народност грък, около 50-годишен. Неговото послушание бе да пази църквата и постройките на „Херово“ и да обработва лозето.

51.  Монах ПОРФИРИЙ – по народност руснак, на възраст около 55 години. Изпълняваше послушанието лозар на „Тумбата“.

52.  Монах … – руснак по народност, на около 60 години, на когото съм забравил името. Беше лозар на „Тумбата“.

Зографски монаси в България:

53.  Архимандрит ТЕОФИЛ – българин от Бесарабия, около 70-годишен. Беше висок, строен и много мил старец. Изпратили го от Зограф да управлява имението в Германския манастир. След като построили в Пловдив зданието, станал негов управител и служил като свещеник в параклиса. Същевременно беше и като надзорник на хотела в София и на Германския манастир, т. е. на Зограф­ските имоти в България. Много ме обичаше и където и да ходеше в Пловдив – по служба или по гости, все заедно бяхме. Той ми даваше пари от Зографската каса, за да си платя таксата в семина­рията. Дядо Теофил е погребан в Пловдив.

54.  Архимандрит СЕРГИИ – родом от Македония, около 70-годишен; тих кротък, смирен и поучителен старец беше. Не знам по каква причина е напуснал Зограф и е дошъл в България. Служил като енорийски свещеник много години в с. Априлово, Габровско и издържал едно бедно момче да завърши семинарията. Това момче е сегашният археолог проф. Атанас Милчев, живеещ в София. Дядо Сергии е погребан в Пловдив.

55. Йеромонах ТЕОФАН – родом от Сан-данските села, около 65-годишен; среден на ръст, беловлас, скромен и тих монах беше. Изпратен беше от Зограф да управлява имението при

Германския манастир, но мисълта му беше все в Зограф и винаги, когато си спомняше за него, плачеше. След като починаха старците, дойде в Пловдив като управител на зданието. Почина в Пловдив и там е погребан.

56.  Монах АНТОНИЙ – за него съм дал сведения по-горе[44].

57. Йеромонах НАУМ – свако ми.

58.  Послушник АТАНАС – най-малкият брат на Зографския манастир[45].

ЧЛЕН НА ЦЪРКОВНА ДЕЛЕГАЦИЯ

След тридесетгодишно телесно, но не духовно и умствено отсъствие св. Георги ме удостои да стъпя отново на светогорска земя и в двора на Светата Зографска обител. То бе щастие и духовна радост, които не мога и нямам сили да опиша.

През 1975 г. бях включен в състава на една църковна делегация, която беше определена да посети Зографския манастир и да служи там на Великден и на храмовия празник. Делегацията се състоеше от 17 духовни лица и трима миряни и се ръководеше от епископ Николай.

На 1 май на гара София бяхме изпратени от представители на Св. Синод, Духовната академия и Комитета по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове към Министерството на външните работи. Влакът потегли в 9,30 часа от Централна гара София и вечерта в 20 часа при­стигнахме на Солунската гара. Посрещ­наха ни представител от българското консулство, Иван Желев – студент-богослов в Атина, и Христо, съдържател на хотела, собственост на Зографския манастир. Настанихме се в хотела и веднага отидохме в църквата „Св. София“, която се намира само на стотина метра от хотела. Там служеше викарният епис­коп на Солунския владика, който ни уведоми, че на другия ден (Разпети петък) сутринта ще служи митрополит Пантелеймон в храма „Св. Димитрий Солунски“ и там да отидем и да му се представим.

На сутринта в 8 часа отидохме в храма и заварихме митрополита да служи. Представихме му се и след отпуст на службата ни покани за закуска. Преди да се разделим, ни каза: „Довечера е Велики петък и след като сте тук, ще вземете участие в службата. Ръководител ще бъде епископ Николай, с него ще служи и моят протосингел, а аз ще служа в храма „Св. Григорий Палама“.

Вечерта в 19:30 часа нашата делегация пристигна в храма „Св. Димитър“, който беше препълнен с бого­молци. Всички очакваха нашето присти­гане и от входната врата до светия олтар направиха проход от около два метра, а отстрани стояха в шпалир ученици и ученички от гимназията. Поздравиха ни с добре дошли и хвърляха върху ни цветя. Когато влязохме в св. олтар, се покло­нихме и духовните лица облякоха одеж­дите, които им дадоха от храма. Всички останахме учудени, откъде вземаха толкова много еднообразни одежди.

Заедно с гръцкия протосингел, свещениците при храма и дякона, започнахме службата. Излязохме от олтара и се възкачихме на балдахина, където беше светата плащеница. През това време от двете страни застана войскова почетна рота – наподобяваща на нашите гвардейци. Започнахме опелото, ние пеем, а с нас и църковният хор от двата клира. Службата се предаваше директно по радиото и телевизията. Когато дойде време да обикаляме с плащеницата, започнахме да излизаме по старшинство, а пред нас имаше 60 – 70 деца иподякончета, които носеха кръстове, хоругви и лампади. Като излязохме от храма, флотската военна музика засвири специа­лен погребален марш. Носейки плащени­цата, започнахме да обикаляме улиците, музиката свири и хорът пее. След нас се образува шествие, като полицията поддър­жаше реда. Спирахме на няколко места и произнасяхме ектении – когато ги произ­насяме ние, гърците отговарят на славян­ски, а когато те, ние отговаряме на гръцки.

Голямо впечатление ни направи следната гледка. По които улици мина­вахме, хората стояха по прозорци и тераси със запалени свещи и кандилници в ръце. Мила и затрогваща до сълзи беше срещата ни на един кръстопът със свещениците от друга църква, които също обикаляха. Като ни видяха, оставиха тяхната плащеница, дойдоха при нас и се целунахме братски. След това те продължиха пътя си, а ние се завърнахме в храма. На края на служ­бата дядо епископ Николай произнесе проповед за празника на гръцки език. Всички присъстващи в храма ни благо­дариха за хубавата служба и проповед. След свършване на службата се приб­рахме в хотела.

На другия ден, в събота, потеглихме с автобус от Солун за Уранополис, а там се качихме на корабчето и заплувахме за Света Гора. Когато минахме покрай Зографското имение „Иваница“, очите ми се наляха със сълзи. Веднага си спомних прекараните тук хубави дни, когато събирахме сено и беряхме маслините. Корабчето спря на Зографското приста­нище Арсаната и ние слязохме, а то продължи пътя си за Светогорското пристанище Дафни. На пристанището ни посрещнаха с четири мулета. Там беше моят приятел Драко (Георги), който натовари багажа ни за манастира. Той ме гледа и аз го гледам, след това и двамата се просълзихме – цели тридесет години не бяхме се виждали.

Потеглихме за манастира. Аз вървя и оглеждам всяко кътче, където преди съм минавал, и така до самия манастир. Там ни посрещнаха братята монаси. Очите им се наляха със сълзи от радост, че идват хора от България. За мое щастие заварих жив само един монах на име Натанаил, всички други бяха починали. Настаниха ни в гостните стаи. За моя радост ми се падна същата стая, в която през 1943 г. спах за пръв път.

През нощта започна Пасхалната служба по реда, както е установен в манас­тира. През деня разгледахме библиоте­ката, църквите и другите забележител­ности. Вместо да си почина, аз обиколих всички места около манастира, където преди съм ходил. На втория ден на Великден посетихме Хилендарския манастир. Там ни посрещнаха много добре и ни сложиха обяд. Разгледахме всички забележителности и килията на преподоб­ния отец Паисий Хилендарски. Вечерта се прибрахме в манастира, за да започнем всенощно бдение, понеже третият ден от Великден съвпадна с храмовия празник – Гергьовден.

За наше щастие и радост за празника в Зограф беше пристигнала една руска делегация, ръководена от Суздалски митрополит Владимир – от родния град на прославения генерал Столетов. Русна­ците, ние и дошлите гърци взехме участие в службата, която продължи до 11 часа. След службата, както е установеният ред, направихме литийно шествие с чудотвор­ната икона „Св. Георги“. При тържестве­ното биене на камбаните ходихме на хълма „Св. Георги“, направихме молебен в храма и обратно се върнахме в манас­тирската църква. После всички влязохме в трапезарията на обяд.

На другия ден изпратихме руската делегация, а ние останахме в манастира да си поговорим с братята зографци. На 8 май се разделихме с нашите монаси и на Арсаната се качихме на корабчето за Дафни. Оттам отидохме в Карея, за да се представим на Кинотиса. Зографски епистас беше монах Йоан. Той ни пред­стави на председателя на Кинотиса йеро­монах Гавраил, който беше много любезен към нас. Той ни покани да вземем участие във вечерната служба в Протатския храм. Нашето пеене и държане учудиха всички присъстващи, които изказаха ласкави думи на благодарност към нас.

Вечерта спахме в нашия конак. На другия ден ходихме до келията “Достойно ест”, руския скит “Св. Антрей”, посетихме и иконописците “Йоасафите”, които са добри приятели на зографските братя. Разгледахме и други забележителности на Карея.

На 10 май напуснахме Карея и отидохме на пристанището Дафни. Оттам с една голяма лодка се отправихме за манастира „Великата лавра“. На приста­нището ни чакаха монаси, които с един камион ни извозиха до манастира им, където бяхме тържествено посрещнати. Дадоха ни официална вечеря. На другия ден взехме участие в службата. Отново се представихме добре и спечелихме благо­дарностите на лавърските братя. Разгле­дахме библиотеката, която е една от най-богатите в Света Гора. Там видяхме ризни­цата и одеждите на император Никифор Фока, а също посетихме и гроба на Йоан Кукузел.

С тържествено биене на камбаните монасите от Лаврата ни изпратиха и ние със същата лодка взехме курс за руския манастир „Св. Пантелеймон“. Братята руснаци ни посрещнаха с просълзени от радост и обич очи. Взехме участие във вечерната служба, а след това вечеряхме в трапезарията им. На другия ден разгле­дахме манастира, библиотеката и другите забележителности и с корабчето, идващо от Дафни, потеглихме за Уранополис.

Минавайки край Зографското при­станище Арсаната, видяхме братята от Зограф, които бяха дошли да ни изпратят. Аз пак с насълзени очи, с мъка и болка в гърдите оглеждам всичко Зографско: Арсаната, Неранжите, Тумбата, Иваница и хубавите Зографски гори. Гледах, докато всичко се скри от очите ми…

Аз, Зографският послушник, с нищо не мога да се отплатя на починалите мили старци, които със своята манастирска лепта ми отвориха очите да завърша семинарията. Те вече нямат нужда от материална подкрепа, а се нуждаят от молитви за душеспасение. Аз като свеще­ник съм задължен да се моля постоянно за тях и с чиста съвест изпълнявам това свое задължение, и ще го изпълнявам, докато съм жив и пребивавам на тази земя. Дано Бог, Св. Богородица – закрилницата на Света гора, и Св. Георги, ако съм им угоден, благоволят да бъда отново там, в светата българска обител „Св. Георги“ – Зографския манастир.

10 февруари 1987 г.

 Написал: иконом Атанас Иванов Илиев, с. Душево, Габровски окръг

_______________________________

*Материалът е предоставен от ст. н. с. д-р Христо Темелски. За справки, тел. 359/2/987-44-83.

Бележки и пояснения:

[1]. Ставрофорен иконом Атанас Иванов Илиев почина внезапно на 20 ноември 1990 г. на 64-годишна възраст.

[2]. Габровски девически манастир „Благовещение Богородично“, основан през 1836 г. от архи­мандрит Йосиф Соколски, а разрушен варварски през лятото на 1959 г.

[3]. Вероятно е допусната грешка; става дума за монахиня Зиновия (светско име Руса Иванова Цанкова) от с. Душево, Севлиевско.

[4]. Основният камък на храма бил положен на 20 юни 1937 г., а освещаването му станало на 10 ноември 1940 г.

[5].  Германски манастир „Св. Иван Рилски“ при с. Герман, Софийско, предаден във владение на зографци по решение на Софийския епархийски съвет от юли 1928 г.

[6]. По стар стил, Никулден сега е на 6 декември.

[7]. Пръв или главен църковен певец.

[8].  Става дума за скита „Св. Георги“, намиращ се срещу манастира.

[9]. Т. е. член на Епистасия, която се конструира по следния начин. 20-те големи Атонски манастира се разделят на пет четворки, всяка една от които управлява автоматично след всеки пет години – от 1 юни до края на май. За тази цел се изпраща ежегодно от всеки манастир от дадена четворка по един монах, притежаващ качества, необходими за достойнството на епистас. Първият по ред от всяка четворка носи титлата протоепистас. Фактически той председателства Епистасията и държи бастуна, емблемата на първия. Всички епистаси са равни помежду си и имат равен глас, като се различават само по йерархическия ред на манастирите си.

[10]. Батошевски  мъжки манастир „Успение Богородично“, разположен на около 3 км южно от с. Батошево, Севлиевско.

[11]. Вж. ги публикувани у М. Ковачев, Зограф. Изследвания и документи, част I, С., 1942; Същият, Български ктитори в Света Гора. Исторически очерк, изследвания и документи, С., 1943.

[12]. Отец Ат. Илиев неправилно посочва „Сини вир“.

[13]. Този метох се е намирал на около 60 км югоизточно от Солун, недалеч от морския бряг. Бил е национализиран от гръцката държава, както всички останали манастирски светогорски имоти.

[14]. Този манастир се намира на 35 км западно от Кишинев, до малкия поток Ишновец. След Октомврийската революция през 1917 г. зографци са отстранени и имението им е отнето.

[15]. Погрешно посочено „Сини вир“.

[16].  Сега това крило е необитаемо и започва да пропада поради неподдържане.

[17]. Днес това крило е в руини, понеже беше опожарено на 21 декември 1975 г.

[18]. Както е известно, византийският император Михаил VIII Палеолог (1261 -1283) правил опити за сключване на уния с папата. Светогорските монаси били против тази уния и станали обект на нападения от страна на западните кръстоносци. На 10 октомври 1275 г. бил нападнат Зографският манастир. В отбранителната му кула се бил затворил игуменът Тома с още 21 монаси и 4 мирски лица. Нападателите подпалили кулата и в нея изгорели мъченически 26-имата зографци. До 1873 г. тази кула стояла в полуразвалини. Тогава я премахнали и на нейното място издигнали възпоменателен паметник на зографските мъченици.

[19]. Тоест Първата световна война (1914 – 1918).

[20]. Отец Атанас Илиев е допуснал много грешки относно възрастта и родните места на членовете на манастирското братство. Въз основа на един „Списък на монасите на Зографския манастир от 29 януари 1957 г.“ можем да изправим някои неточности. Така например архимандрит Владимир (светско име Васили Бъчваров) е роден през 1877 г. в с. Тиолища, Костурско. В Зограф е постъпил през 1898 г., а се е замонашил през 1900 г. – Вж. въпросния „Списък“ в Църковноисторически и архивен институт при Българската Патриаршия, ф. 2, оп. 4, а. е. 34. По-нататък всички имена са от този „Списък“.

[21].  Става дума за Октомврийската революция в Русия от 1917 г.

[22]. Светско име Петър Шкутов, роден през 1893 г., постъпил в манастира през 1911 г., а замонашен през 1914 г. След 1945 г. е възведен в архимандритско достойнство и става игумен.

[23].  Светско име Иван Аврамов, роден през 1916 г. в с. Кучкоене, Леринско; постъпил в манастира през 1935 г. и замонашен на следващата 1936 г.

[24]. Светско име Антоний п. Илиев, роден през 1891 г. в с. Манджово, Мелнишко; постъпил в манастира през 1913 г., а замонашен през 1916 г.

[25]. Йеродякон Анатолий (светско име Атанас Христов), роден в с. Нерет, Леринско; постъпил в манастира през 1934 г., а замонашен на следващата 1935 г.

[26].  Светско име Андон п. Атанасов, роден, през 1887 г. в с. Кучкоене, Леринско; постъпил в манастира през 1909 г., а замонашен през 1911 г.

[27]. Светско име Петър Джуров, роден през 1888 г. в с. Загоричене, Костурско; постъпил в манастира през 1909 г., а замонашен през 1911 г.

[28]. Светско име Иван Гулев, роден през 1876 г. в с. Загоричене, Костурско; постъпил в манастира през 1898 г., а замонашен през 1900 г.

[29]. Светско име Петър Кочов, роден през 1918 г. в с. Нерет, Леринско; постъпил в манастира през 1937 г. и на следващата 1938 г. замонашен.

[30]. Светско име Наум Грекинов, роден през 1900 г. в с. Бапчор, Костурско; постъпил в манастира през 1935 г. и замонашен на следващата 1936 г.

[31]. Пожарът е избухнал на 21 декември. Вж. това у Б. Милев-Огин и М. Берберов, Атон – легенда жива, С., 1981, с. 54.

[32]. Светско име Кръстю Макслимов, роден през 1877 г.; постъпил в манастира през 1911 г., а замонашен през 1913 г.

[33]. Светско име Костадин Къръджов, роден през 1912 г. в с. Старчища, Драмско; постъпил в Зограф през 1936 г., а замонашен неизвестно къде през 1933 г.

[34]. Светско име Тома Китков, роден през 1877 г. в с. Герман, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1911 г. а замонашен през 1913 г.

[35]. Светско име Станко Спасов, роден през 1903 г.; постъпил през 1927 г. в Зографския манастир, като на следващата 1928 г. бил замонашен. Посоченото от отец Атанас Илиев, че е замонашен в Троянския манастир, не отговаря на истината.

[36]. Светско име Иван Ласкаров, роден през 1890 г. в с. Сангелово, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1917 г., а замонашен през 1919 г.

[37]. Светско име Георги Калчев, роден през 1878 г. в с. Петруса, Драмско; постъпил в манастира през 1907 г., а замонашен през 1915 г.

[38]. Светско име Илия Попов, роден през 1876 г. в с. Кърчево, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1907 г., а замонашен през 1909 г.

[39]. По-точно Даниил (светско име Стефан Фовлев), роден през 1895 г. в с. Белево (дн. Белослав), Варненско; постъпил в Зограф през 1934 г., а замонашен неизвестно къде през 1915 г.

[40]. Светско име Димитър Коев, роден през 1901 г. в Банско; в манастира постъпил през 1925 г., а замонашен през 1930 г.

[41].  Светско име Иван Сайков, роден през 1875 г. в с. Тешово, Неврокопско; постъпил в манастира през 1893 г., а замонашен през 1895 г.

[42]. Светско име Тодор Смилянов, роден през 1888 г. в с. Елешница, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1906 г., а замонашен през 1913 г.

[43]. Отец Атанас Илиев неточно посочва „Цвета­нов“. Фактически това е Георги Цветинов, който през 1918 г. издава книгата „Светогорският български манастир Зограф. Исторически очерк“.

[44].  Вж. бележка 11. Обаче по този начин отец Атанас Илиев е пропуснал един монах. Това е отец Ириней (светско име Йеремия Рангов), роден през 1875 г. в с. Ново село, Троянско. Постъпил като послушник в Зограф през 1895 г., а го замонашили през 1898 г. През 1957 г. е бил още жив и член на зографското братство.

[45].Тоест отец Атанас Илиев, авторът на спомените.

Изображение: Ст. н. с. д-р Христо Темелски (източник http://bg-patriarshia.bg). Публикувано с негово разрешение.