ПРАВОСЛАВИЕ СИЛА И КРАСОТА – продължение и край

Екзарх Стефан

Това чувство за Бога, което преизпълва всички помисли на вярващите, съставлява „небесната страст” на православната душа, неудовлетворението на която предизвиква понякога отслабване на религиозната енергия в нея. И само благодарение на наситените с религиозни импулси богослужения, душите на православните християни намират необходимата подкрепа и подем. Чувството за Бога е най-трансцендентното и най-сложно чувство в човека, което е достъпно само за богатите и силни души, преминали през огнените изпитания на много страдания, а много често и през страшни грехове, за да достигнат до висотата на това най-дълбоко религиозно преживяване.

Успехът на Православието се състои в това, че То е съхранило „полученото“ в неговата пълнота, широта, богатство и чистота, без да се влияе от духа на земната суета и гордост. Православната Църква е съхранила традицията, предавайки я от един народ на друг – от гърци на моравци, българи, сърби, руси, без да прибавя или изменя нищо. Това съвсем не означава, че в своя консерватизъм православният Изток е загубил пълнотата на църковния живот. Напротив. Външен израз на този живот е развитието на църковното изкуство – живопис, поезия, музика. Така, нашата Църква най-строго е запазила своето единство с духа на християнството от епохата на вселенските събори и винаги ревниво е защитавала пълнотата и невредимостта на църковното предание. Затова заедно с апостола можем да кажем: „Вечен живот влезе в света. Ние видяхме, свидетелстваме и възвестяваме вам за тоя вечен живот, който беше у Отца и се яви нам”.

Много съществен елемент в духа на Православието е неговия аскетизъм, в най-широкия смисъл на това понятие. Аскетическите подвизи в православните манастири, пораждат одобрение и умиление във всяка православна душа, обичаща всичко, което напомня, че „небето е слезнало на земята”. В нашите манастири всичко е молитва, богослужение, благолепие и духовна красота. Тази склонност към аскетизъм и благочестие е намерила израз в едно особено по своя характер явление на Изток (най-вече в Русия), а именно – подвижничеството. Най-живо ехо в сърцата на богомолците-подвижници са предизвикали думите на св. anостол Павел: „защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим” (Евр. 13:14). В тях се е запазило най-ясно завещаното от апостолите очакване за края на света и Второто пришествие на Сина Човечески.

Манастирите, подвижничеството и храмовете – това са трите опори, върху които се крепи Православието. Особено ярки, топли и близки до живота на вярващите християни се явяват православните храмове. В тях има светлина, сияние, златни отблясъци, сребърни крила, неземни одеяния, скъпоценни камъни, кандила, свещници, които безшумно са наредени около спокойните образи на светиите. Тази атмосфера представлява пълно отрицание на светския шум, красота и разкош. Където и да се спре погледа на вярващия по църковните стени, навсякъде той среща образите на безплътните небесни сили, пророци, патриарси, апостоли, свети мъченици, а близо до престола и Жертвеника – Сам Спасителя и Неговата Света Майка Богородица, най-чистата и избраната измежду смъртните, за да се въплъти чрез нея Словото и да спаси света.

В православния храм всеки молещ се християнин се чувства „на гости у Бога“ Там той може да води разговор безмълвно със себе си, разсъждавайки не отвлечено, а в образи, пластично. Християнската религия прави човека естет и художник. Слушайки песнопенията, той мислено пресъздава в себе си светите образи, с които душата му заживява като с реалности от невидимия свят.

В борбата с иконоборческата ерес Православието успя да извоюва победа, която Му даде възможност да направи по най-достъпен начин невидимата Църква – видима. При това вярващите така се приобщават духовно към благолепието на своите храмове, че впоследствие те започват да уреждат домовете си по подобие на православните църкви.

Характерна особеност на православното самосъзнание е и това, че поради вродения си аскетизъм и смирение, то дори и чрез молитвите си, не допуска вярващия християнин да се обръща направо (без посредник) към Праведния Съдия. Затова образът на Св. Богородица е един от най-близките и непосредствено възприемащи се от православната душа, виждайки в Него милосърдната Застъпница, която винаги е готова да покрие със състрадание и любов всеки нещастен и каещ се грешник. За тая по-честна от херувимите и по-славна от серафимите, езикът на Православието предлага най-хубавите си думи, обръщения и сравнения, защото чрез Нея вярващия може да се обърне най-лесно към великото сърце на Любовта – Бога.

На Православието е чуждо „абстрактното теоритизиране“ на отделни въпроси. Неговият патос е насочен към „практическото решаване“ на проблемите и затова православната Църква не е отделяла толкова време за разглеждането на такива въпроси, като например тоя за „свободата на благодатта”. По тези въпроси Западната Църква е оставила огромно количество литература, свидетелстваща за рудименти от езическа гордост. Православието не възприема „търсенията“ на Бл. Августин, героизма на Калвин, протестите на Лютер. То се стреми към по-кратки пътища до откровенията на светите апостоли и затова в Неговия дух няма нито казуистика, характерна за католицизма, нито рационализма и индивидуализма на Реформацията. По пътя към спасението Православието утвърждава едно единствено правило – получаването на благодатта, която се дава даром на вярващите и която не търси спорове и логически построения, а открити и чисти сърца, които стоят над всичко друго.

Православната душа е смирена и затова тя никога не се стреми към признание за някакви заслуги и не очаква награди заради тях. Нейната утеха е в това, че не нашата любов към Бога, а Неговата към нас стои в основата на всичко.

Любовта в Православието е преди всичко „жертва”. Тя е смирена и състрадателна, т. е. любов към ближния, но съвсем не в духа на силния, който помага на слабия, а в духа на тоя, който е еднакво безсилен и грешен с оногова, комуто помага. Този нюанс в православното разбиране за любовта се дължи на нашето религиозно самочувствие, което се формира не под влияние на удоволствието, а на страданието и смирението.

Силата на Христовата любов не се измерва с волтажи или създадени материални блага. Нашата любов към ближния най-често се изразява в „носене кръста за другите” и споделяне на техните страдания, което няма нищо общо с онази „хуманитарна филантропия“, лишена от трайно въздействие върху съзнанието на хората.

Това обаче не означава, че нашето християнско чувство на любов към ближния е „голготианско“, т. е. ние сме се спрели по пътя за Голгота и не мърдаме оттам.

Доказателство за това са не само нашите храмове, но и „постоянната ни радост в скръбта”. Всеки от нас си носи кръста, своя или на ближния, но винаги с радостното очакване за празника Пасха, който представлява връхна точка в православното богослужение. Затова под „православие“ ние разбираме преди всичко „благовестие”.

Всяко едно вероизповедание съдържа определена система от догми, но същевременно то отразява и културното творчество на даден народ. Същото се отнася и за Православието, прието от редица народи на Изток. Неговият основен принцип „на взаимната любов в Христа” остава неизменен и като такъв той е запазен в живота на Гръцката, Българската, Руската, Сръбската и останалите национални Църкви.

За католиците най-важният принцип е „авторитета на Църквата“ и затова организацията, дисциплината и властта в Нея са поставени над всичко останало. Това е римският принцип за владичество, от който впоследствие се поражда и идеята за „теокрацията“. Този принцип е възприет без изменение от всички западноевропейски католически народи и тъй като отделни национални католически църкви те нямат, културно-народното творчество в сферата на Църквата при католицизма е невъзможно и недопустимо.

Протестантизмът издига като основен принцип „свободата“, съгласно който вярващият може да търси Бога непосредствено, сам, т. е. в това вероизповедание „личността” е онова творческо начало, което стои в основата на религиозния живот.

Така, ако за католицизма „крайъгълният камък“ е авторитета на църковната организация, а за протестантизма – свободата, то за Православието най-важното си остава „благодатта на всеобщата, взаимна любов на вярващите в Христа”. Ние, православните, смятаме, че както католическата „организация“, така и протестантската „свобода“ биха останали безсилни и безплодни, ако не се подхранват и подкрепят от даровете на Божията благодат. Затова срещу католическото юридическо разбиране на християнството и протестантската етичност Православието противопоставя своето „религиозно-мистическо“ осмисляне на живота. За нас мистичното е „зрим факт за религиозното око на душата“, в който тя открива оная дълбочина на битието, която рационалното съзнание нито може да изследва, нито да докаже. Поради това, ако за протестанта любовта е преди всичко морално задължение, то за православния тя е „чудо, факт с дълбок религиозно-мистически смисъл“, т. е. не просто обикновена любов, а любов в Христа, просветена и предадена чрез „съприсъствието в нея на Божията благодат“. Така, православната любов притежава благодатното свойство да издига отделния човек и неговото съзнание от състоянието на себичност и откъснатост до върховете на съборната общност, чрез което той става член на Вселенската църковна организация.

Тази любов в Христа поражда в съзнанието на човека чувството на „взаимна отговорност за всички” или както Достоевски е казал: „всеки пред всички, за всички и за всичко е виноват“.

Затова докато католицизмът поставя на първо място в делото на спасението посредничеството на Църквата като институция, а протестантизмът издига идеята за личната отговорност и заслуги на човека пред Бога, Православието, изхождайки от общата нравствена и религиозна отговорност на всекиго за всички и за всичко, издига своя глас за съборното взаимодействие т. е. за спасение чрез силата на общи усилия в делото на вярата, молитвата и любовта.

Православието отхвърля католическата теокрация, основавайки се на разбирането, че онова, върху което трябва да се крепи Църквата не е нейната власт, организация, дисциплина, както и каквито и да било други земни стремежи, а благодатната сила на взаимната любов и помощта Божия. Затова вселенският характер на Православието се утвърждава чрез литургическия възглас: „Да възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядваме”.

Душевните състояния на православното благочестие, богопознание и богопочитание дават възможност да се разкрият религиозните преживявания на православната душа: съзерцателност, духовна радост, смирено приемане на страданията и смъртта, любов към църковните служби.

За съзнанието на православния християнин Царството Божие не е „от мира сего“ (от този свят) и в своята пълнота ще настъпи само при Второто пришествие на Спасителя на земята. Царството Божие не може да бъде постигнато със земни средства и само с човешки усилия, колкото благородни и гениални да са те. Това обаче не означава, че мисълта за приближаването Му не трябва да вдъхновява всяка една постъпка в нашия живот.

Католицизмът, със свойствената си увереност и владетелски дух, възприема Царството Божие като нещо, което се осъществява непрекъснато в историята на католическата Църква, която Църква се явява като въплъщение на това Царство.

Протестантизмът, със своя рационализъм, разглежда религиозните преживявания отделно от реалната действителност, не допускайки никаква зависимост между тях.

Мнозина на Запад са склонни да мислят, че поради силно изразения мистицизъм Православието има отрицателно отношение към културата и затова не може да бъде духовна опора за държавата. Историята на Източна Европа, обаче дава достатъчно убедителни доказателства за това, че именно Православието е „оплодотворявало“ редица културни начинания и със своето духовно влияние То е било носител на просвета, преобразявайки живота на много народи.

Протестантите отричат значението на аскетическия и мистичен опит на Църквата като средство за познаване на истината. Очевидно те тълкуват неправилно думите на св. anостол Павел: „Ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ от слава в слава, като от Духа Господен”. Православието възприема словата на светия Апостол в смисъл, че процесът на прераждането и преобразяването се извършва в нас непрекъснато и емпирическия свят, в който живеем, с всички негови действия и състояния е само средство за постигане на тази промяна. Това преображение, определящо нашето духовно развитие е невъзможно да бъде осъществено без душевни преживявания и религиозен опит, тъй като само теоретическото познание за това кое е добро и кое зло не може да ни направи по-добри. Нима проповедта в Църквата може да замени литургическата служба? Православното богослужение е проповед, насочена не към ума, а непосредствено към сърцето. Не силогизмите, а емоциите могат да разкрият Истината за човека.

Прекрасните ектении на изправения пред царските двери православен дякон, проникновено молещ се за „мир на целия свят”, за „плаващите, пътешестващите, болните” и пр. или преизпълнената с неземни настроения херувимска песен с призива „всякое нине житейское отложим попечение” въздействат много по-силно върху душата, отколкото и най-добрата проповед.

За Православието първата и най-важна задача е да насочва душите на вярващите към постоянно и живо общение с Истината. Затова един от православните религиозни философи Киреевски смята, че „живите истини не са тия,  които предлагат мъртъв капитал за ума на човека и могат да оказват влияние само върху повърхността на неговия разум, а тези, които дават живот на душата, остават дълбоко в сърцето и по своята природа не могат да бъдат явни и общи за всички. Такива истини, ако са изказани с думи – остават незабелязани, а ако са изразени в дела – остават неразбрани за ония, които не са изпитали непосредствения допир до тях”.

Hue сме убедени, че духовното издигане на личността е немислимо без непрекъснатия религиозен опит в лоното на Църквата – стъпало по стъпало, не отричайки, че първото от тях е приобщаването на истината с разума, а след това със сърцето, душата и духа.

Великите мистици и учители на Православието ни учат, че ние трябва да се извисяваме „нагоре“ не като издигаме отделни наши понятия, съобразно изискванията на вярата, а преди всичко като усъвършенстваме самия разум. Това означава, че нашия начин на мислене трябва да бъде в съзвучие с вярата, или както е казано „да сложим главата в сърцето си“ и тогава да живеем.

Православието учи, че Божествената истина не може да бъде схваната от обикновения разум и за нейното усвояване е необходимо висшо духовно зрение, което може да се получи не чрез „външна ученост“, а чрез духовно осмисляне на вътрешната пълнота на битието. Православието учи също така, че и самият образ на разумната човешка дейност се изменя в зависимост от равнището, до което е достигнал самият разум. Това е така, защото „духовната просвета“, в противоположност на логическата или чувствената просвета, съставляващи отделни части от разума, представлява онова познание, което наистина може да бъде наречено „живо“. По своята природа това познание е динамично и неговото постигане е резултат на постоянен подбив и непрекъснато носене на Кръста Господен с Неговата реално-мистична сила.

Това страстно търсене на Истината и живо общуване с Нея поставя в центъра на живота православния храм с неговото благолепие и литургическа красота, разкриващи „Словото, приело плът и Словото-Истина”.

Православието има многовековен религиозен опит, намерил израз най-вече в неговото богослужение, което по своята същност е „богожитие“. Православната вяра може да бъде осмислена само чрез това „богожитие”, при което Небето слиза на земята и чувствата на вярващите, че всеки един от тях стои изправен пред Бога, изпълват целия храм. Тези срещи с Него, както и призоваване на името Му, засилват това чувство с такава последователност, каквато може да предложи само православната литургия. Името Божие и това на Св. Троица звучат непрекъснато под сводовете на нашите храмове, с тях диша молитвата и бие сърцето на всеки вярващ християнин. За непосветените това постоянно повтаряне на Божието име се възприема като някакво неразбираемо, еднообразно и механично упражнение. За православните, обаче, това е може би най-възвишения миг в живота им. При кръстното знамение всеки миг се превръща не във вечност, а в „безвремие“, защото в просторите на православното богослужение няма време. Когато то се свърши и небето започне да се отдалечава от земята – има само едно „пробуждане“.

Диалогът в православното богослужение между видимия и невидимия свят достига до своя драматизъм в края на литургията, когато в храма като светкавица проблясва призива: „Со страхом Божим, верую и любови приступите” и когато вярващите, в зависимост от своята подготовка и чистота, пристъпват към Чашата с Божествения Огън. В тоя момент чувството на общение с Бога става пълна реалност, съпроводена първоначално със страхопочитание и смирение, а след това с радостта на Възкресението.

Заедно с името на Господа Иисуса Христа, православният храм се огласява и с името на Св. Троица. Догматът за Св. Троица, относно който съществува различие между нас и католиците определя до голяма степен духа на Православието, изпълвайки го с яснота и задълбоченост.

Св. Троица, единосъщна и неразделна, обърната към света с човешкия лик на Сина Божий, се открива на този свят чрез Св. Дух. Тая ипостасна същност на Единия Бог Отец – свят и страшен, благ и милосърден, познаван от нас чрез Бог-Син и Бог-Дух Свети, се отразява ясно в съзнанието на православните и е достъпна и за най-несъвършените от тях.

Християнството се гради върху вярата и живота на човешкия образ на Бога – Иисуса Христа. От това не следва, обаче, че Православието има нещо общо с ония, които учат, че Иисус е бил пророк, дошъл да покаже на хората Бога и Неговия път. Такъв Иисус, равин от Назарет, Православието не познава. За православните Иисус Христос е Син Божий, Единосъщен с Бог Отец и Бог Дух Свети. Иисус ни открива Бога-Отца и твори волята Му. Нашите молещи сърца непрестанно чувстват Отца чрез Сина и затова към Него се обръщат с молитвата си „Отче наш“. Иисус Христос не закрива Бога Отца, а Го разкрива: „Аз и Отец сме Едно”

Като религия на изкуплението, Православието е същевременно и религия на третата Ипостас – Св. Дух, приобщаването към Когото представлява висша цел на християнския живот. Тайнствата и обредите в православните бозослужения са дарове на Св. Дух. Патосът на Православието се поддържа от Св. Дух и затова ние, православните, се намираме в постоянна Петдесетница: в нашите храмове „непрекъснато слизат езици“ и се раздават благодатни дарове.

Централно място в църковните служби заема четенето на Евангелието. Вън от храма, както за вярващи, така и за невярващите, Словото Божие (Стария и Новия Завет) се възприема като книга за изучаване и поучения. В храма, обаче четенето на определените за всеки ден откъси от Евангелието представлява литургически акт, т. е. в Него освен материал за ума, То предлага и „общение с невидимото“. Когато православният християнин слуша Евангелието на Рождество Христово, самото събитие от разказа се обръща в действие: Господ наистина се ражда. На Богоявление Бог наистина се кръщава и Дух Свети във вид на гълъб се явява под църковния свод. Чрез Евангелието вярващите преживяват и Благовещение, и Преображение, страдат заедно с Иисуса Христа през Страстната седмица, влизат В Иерусалим, възкръсват. Така при четенето на Словото Божие емпирическото състояние се преобразява, както при в тайнството Евхаристия: хлябът става плът Христова, виното – кръв, словото – събитие, живот! Затова Евангелието е книга за живота, блага вест и всякакви критики, мъдрувания и тълкувания за православното религиозно съзнание представляват вредно излишество.

Това обожествяване на самото Евангелие се дължи на съзвучието в православната душа между видимото и невидимото. Неговите думи имат особен тайнствен живот и това е така, защото „Словото стана плът и се всели в нас”. В това се състои целият живот  на Православието: слабата човешка природа се докосва до Великото и страшно тайнство на това боговъплъщение и преображение, проникната от мисълта, че Църквата е действително тяло Христово и че всеки неин член заживява в Христа и с Христа. Затова православните тайнства, особено Евхаристията, представляват средоточие на религиозните действия, най-празничната и свята част на всяко богослужение. В тях освен възпоменание и приобщение, има и един напълно метафизичен акт – преображение. Евхаристията, като най-велико тайнство, не може да бъде достъпна всекиму. В нея може да участва само тоя, който е подготвен и сам се явява носител на известно тайнство, чрез което е получил някаква благодат. В тая област, където витае Св. Дух – пред лицето на Спасителя, между сонма от безплътни духове, църковната служба не може да бъде поверена в ръцете на човешки избраник. За да може свещеникът да извършва тайнства, той трябва задължително да е получил приемствено дара на Св. Дух. От тази гледна точка, за тези, които вярват в преображението на тайнствата, изборното свещеничество при католицизма и протестанството е религиозен абсурд.

За разлика от протестантизма, Православието е всецяло литургично. Освен седемте тайнства, признати и от католическата Църква, Православието е установило и неопределено число тайнодействия, които нямат догматичен характер, но сами по себе си представляват също така тайнства. Такива са погребението, освещаването на св. храм, св. Престол, водата и др., благодарение на които православните християни се намират в постоянния поток на Божията благодат.

Православието е стълба между земята и небето, на всяко стъпало от която гледат към нас светите Божии угодници. „Дивен Бог во святих Своих“, пее Църквата, изпълвайки храмовете си с образите на тия, които съставляват Божията свита.

Горе в далечината, огряна в ослепително сияние, стои Престола на Тоя, до Когото достигат по високата стълба нашите молитви и душевни излеяния. На най-горното стъпало е Майката Господня, Тая, Която е вместила в Своето човешко естество Духа Светаго – „честнейшая херувим и славнейшая без сравнения серафим”.  В Нейния акатист се вижда и богатството и безсилието на човешкия език в желанието си да Я възнесе и прослави. Култът към Божията Майка в Православието е дотолкова възвишен, че мнозина враждебно настроени наблюдатели говорят, че То не е религия на Христа, а на Богородица. Разбира се, че подобно твърдение няма никакъв разумен смисъл. Почитанието, което Православната Църква отдава на Майката Господня е неразделно с Иисуса Христа, както са неразделни Те в боговъплъщението и в иконата, която стои на иконостаса до самите царски двери на св. Олтар.

Майката Господня е Царица Небесна, превъзнесена и прославена от Бога по-високо от всяко създание, застъпница пред Божия престол за всички грешни, достигащи до нея с молитвите си, Майка на човешкия род, за всички скърбящи радост – Одигитрия или пътеводителница, звезда надзвездна. Тя, която явява себе си при изключителни случаи в живота в Своите чудотворни икони, каквото съкровище православните църкви имат в изобилие.

След Св. Богородица по стълбата следват светиите, някои от които още докато са били живи, са били посещавани от Нея и затова са тъй скъпи на православните сърца. Тоя сбор от свети образи, изпълващ пътя от небето до земята, наистина съединява Горната безкрайност – небето с долната – човешките души, премахвайки незабелязано разстоянието между тях.

Може ли при това съдържание на Православието да се поставя въпроса за необходимостта от еволюция в Него? И кой от елементите Му би подлежал на някаква еволюция? Ние поставяме този въпрос, тъй като от Запад все по-често се отправят упреци към Православната Църква, отнасящи се най-вече до нейната консервативност. На тези упреци ние отговаряме така: Същността на Православието няма нищо общо с онези организации и институции, които се раждат, живеят и умират. Неговата основа се намира извън обсега на историята, вън от потока на времето. И с историята, и с времето То е свързано така, както е свързан вечния живот с тях, тоест историята и времето текат и отминават, а животът остава. В своята дълбочина времето има само едно измерение – и това е вечността. Православието е живот вечен, преживян от нас в границите на времето.

Пристъпвайки към разглеждането на въпроса за красотата на Православието, изразена в литургията и иконописта, следва да изясним най-напред разликата между общия смисъл на понятието „красота“ и религиозно-духовната красота.

Православието притежава преди всичко ”умна красота” и това определение разкрива може би най-точно смисъла на онова, което искаме да изразим. Земната красота, която ние всички знаем и „умната красота“, която се стремим да опознаем чрез вярата, са две различни неща. Земната красота е двусмислена и демонична, тъй като тя не е очистена, както всичко съществуващо на земята от елементите на злото. Поради тая причина тя е придобила характер на „красивост“ и небесното в нея се покрива със земното. За да можем да видим обаче „умната красота“, трябва да „ослепеем за земята“, т. е. да сме усвоили аскетичния метод на възприятие и действие, да овладеем способността да творим разумни молитви и да бъдем „пронизани“ от аскетичната страст към безстрастие. Под „умна красота“ трябва да разбираме търсенето и намирането на Св. Дух в самите нас и в обкръжаващата ни действителност. „Умната красота“ отговаря на Божия замисъл за света преди грехопадението, докато земната носи отпечатъка от ръката на дявола. „Умна красота“ е литургическото действие, което ни разкрива образите на светите Божи угодници, които грехът не е докоснал така, както ръждата не докосва златото.

Вниквайки в самата същност на иконата Св. Дионисий Ареопагит я определя като свещен символ на възвишени съзерцания, за които няма думи в човешкия език, като нещо „видимо в невидимото“. Нейното създаване е резултат на духовно творчество, в което човек не участва сам. Както Бог се открива чрез мисли в богомъдрие и богословие, така Той може да се открива и чрез „красота в боговиждане”

Православната икона е „богословие, изразено в багри”. Иконописецът се различава от обикновения художник по обекта и метода на своето творчество. Художникът рисува „лице“, а иконописецът – „лик“. Художникът избира своите обекти от емпирическия, видим свят, иконописецът от духовно достигаемия невидим свят. Първият рисува образи след грехопадението – плътски, чувствени, вторият – първообрази, очистени чрез святост земни богоугодници.

Всеки земен образ има свой пърбообраз, достъпен за активно религиозно съзерцание. Затова истинският иконописец-аскет не е нищо друго, освен пътник-поклонник в Горния Иерусалим, който чрез четката и кипарисовото дърво ни „разказва“ за своето духовно пътуване.

Св. Иоан Дамаскин с основание установява, че всяка икона е откровение, защото тя ни открива чрез видимия образ невидимото, като същевременно този абсолютен образ, недостъпен за нашето зрение, си остава тайна.

За да се разбере същността на иконата и нейната богослужебна функция, трябва да се приеме факта на Въплъщението на Словото. За рационалистите, които не вярват във Въплъщението и Възкресението на Спасителя, иконата е чужда така, както за слепия е чужда и непозната небесната дъга.

Както лицето на сътворения от Бога преди грехопадението Адам представлява „лик“, който може да бъде предмет на иконописно пресъздаване, така и Иисус Христос, втория Адам, в пълнотата на своето телесно и духовно съвършенство, се явява за иконописеца „лик на Божеството“. Същото се отнася и за другите икони, всяка от които е живущ във видимото тяло невидим дух, който може да бъде изобразяван дотолкова, доколкото това е постижимо за иконописеца.

Иисус Христос не е напълно постижим, а следователно и изобразим в цялата Си истина и слава, в Неговата абсолютна същност. Както на всеки вярващ, така и на иконописците, Бог се открива многократно и многообразно по достойнство и в мярка.

Св. Богородица, която не всеки иконописец може да изобразява, се открива също така многообразно: като „Застъпница”, Всях скорбящих радость”, „Утоли мои печали”, „Неопалимая Купина” и др. Във всички тези образи Майката Господня е изобразена съобразно православния дух и традиция и те нямат нищо общо с онзи вид „икони“ в западната иконопис, в които се чувства „прекрасната дама“.

Създаването на иконата е сложен духовен акт, предшестван от предварителна аскетическа подготовка. По своята същност той е теургически акт, защото чрез него става съединение на земното с небесното т. е. чрез този акт, посредством образите на познанието, се дава „видима идея на свръхпознание”. Специфичният творчески процес в иконописта е съпроводен с много силно молитвено-аскетическо напрежение, вследствие на което всяка една икона представлява не само произведение на изкуството, но и религиозен подвиг.

Православната иконопис е идеален реализъм, постигнат със средствата на високохудожествената символика, композиция, ритъм и багри, съответстващи на основните духовни тонове на Православието: смирение, кротост, духовна енергия. Всеки плътски образ в православната икона е дематериализиран, включително на животните и растенията, докато при католицизма, особено творбите на Ренесанса, иконописта е натуралистична. И тъй като дематериализацията в скулптурата е трудно постижима, Православието не си служи с нея, в което се състои и основното различие между православната и католическата иконопис.

Съществува хармонично единство между иконите, литургията и самия стил на православните храмове – всичко в тях е одухотворено и със силно изразен стремеж към Христа. В произведенията на Остроухов има икони от XVI век, в които особено ясно се чувства примирението на противоречията в лоното на православната красота.

Такива са православните икони: всяка молеща, търсеща душа вижда чрез тях това, което желае – бедният страдалец и постник – неземен разкош на божествена трапеза, попадналият в буря – спасение, плачещият – утеха. Дори най-силните на земята – царете и те, възнасяйки се с молитвата си към небесата се освобождават от оная тежест, която незабелязано ги подтиска и не им дава покой – тежестта на земната власт и богатство. Молейки се пред образите на иконите те се преобразяват, добивайки желаната възвишеност на духа.

В това „свято горение” на душата се състои цялата тайна на православните иконописни багри. Иконописците, благодарение на Божията благодат и на своите очистени души, умеят чрез багрите си да ни накарат да почувстваме двата свята на съществуване: земния и духовния. Те се явяват проницателни наблюдатели на „небето“, в двете значения на това понятие: земното небе те откриват с телесните си очи, а отвъдното с очите на „умни“. Както във всяко православно изкуство, така и в иконописта, художниците предават неизречимата красота на „отвъдното“ със земни средства, като всяка багра и отсвет добиват особен смисъл и значение. Срещат се православни християни, които не могат да уловят дълбоката красота на иконата, което се дължи на отслабналия им религиозен дух.

Върху палитрата на православния иконописец горят всички багри на земята, озарени от лъчите на Голямото Слънце и затова иконописната мистика е преди всичко „слънчева“, във висшия духовен смисъл на тази дума. „Златото на пладненското слънце“, когато светлината пада отвесно, е „цвят на цветовете и чудо на чудесата“. Всички останали багри върху иконописната палитра са негови подчинени или „чин“.

Със своя тънък мистичен усет иконописците са успeли да вникнат в откритата по-късно тайна на слънчевия спектър. Те са улавяли багрите на дъгата като многоцветни пречупвания на един, единствен слънчев лъч на Божествения живот. Този божествен цвят на православната икона носи името „ассист”. Това не е някакво тежко земно злато, а ефирна въздушна „паяжинка“ от фини златни лъчи, изхождащи от „ранната усмивка на Слънцето“. С ассист са рисувани от старите иконописци възнасящата се към небето Пресвета Богородица в успение, както и ангелските крила, за да искрят и църковните сводове, напомняйки ни, че са „малко небе“. Това божествено злато предава на иконите жива, горяща светлина.

Пурпурът и ассиста играят най-голяма роля в иконописта. Ассистът е най-подходящ при противопоставянето на двата свята, а пурпурът, който понякога е загадка, се използва като отражение на пламъка, светещ отвътре: това е пурпурът на Божията зора, която се пука сред мрака на небитието.

Трябва обаче със съжаление да отбележим, че новото време със своя дух на материално и духовно пресищане е дало негативно отражение и върху иконописта, превръщайки я в една подражателна и лишена от благодат дейност. Пресъхването на всякакво творчество в областта на религиозната мисъл и чувство е световно явление и Запада страда може би по-силно от това изчерпване на духовните източници.

Възрастващата сила на материализма, алчната борба за земни блага, комфортът – цялото това преходно, предкатастрофално състояние в света, премахва всякакви условия за утвърждаване на религиозния живот. Голяма част от днешното човечество е намерило уют в неутралитета по отношение на доброто и злото, преживявайки от ден за ден, необезпокоявано от никакви въпроси за смъртта, вечността, правдата, като самият въпрос за смисъла на живота е разрешен в духа на мнимата яснота на оголените инстинкти.

Не е вярно твърдението на мнозина, че светът се намира пред прага на пропастта. Ние може би вървим към нея, но тя не е неотвратима. Изглежда, че злото все още не е достигнало до своите крайни прояви, за да предизвика срещу себе си силите на Небето. Ние знаем, че предстои да бъдат дадени висши откровения на човечеството и може би ни е отредено сами да видим как духа на ситостта ще изгори в огъня на предстоящата космическа буря. Може би пълната пустота в изкуството свидетелства за това, че сроковете са близки.

Въплъщението на дявола става все по-тъмно. Благополучието и рая на земята се изграждат без Бога. А там, където Църквата и иконата не са поругани, те са забравени и голяма част от човечеството е в огън. Ако не дойде гръм, едва ли ще има пробуждане. Борбата за ситост ще доведе до нова война, до нови ужаси и това, което става около нас са далечни гръмотевици от настъпващата грозна епоха за цялата всемирна история.

Изглежда, че „наближава утро, но е още нощ?” (Ис. 21:12)

Както иконопочитанието, така и богослужението се отхвърлят не само от повечето вероизповедания на Запад, но и от известни „свободни“ християни и всевъзможни „боготърсители“ в средите на самото Православие. Те разглеждат въпросите на култа и вероизповеданието в духа на самоуверения си рационализъм, на който придават абсолютно значение. В тези „лъжехристиянски среди“ на православния Изток, като идеолог на отрицанието на култа и догматиката, се изяви един от най-големите художници на перото граф Лев Толстой. В своите релизиозно-философски произведения той създаде оная съблазън, която разклати вярата на голяма част от руската интелигенция и подготви тържеството на днешната богоборческа руска власт. Сам той завърши своя живот на станция Останово в горчиво покаяние, като скитник, търсещ праведната земя и Новия Град. В предсмъртния си час Толстой казал на своя приятел Чертков с въздишка: „Как леко умират, благодарение на вярата си, руските мужици!… А аз?!“ И Вероятно той би пожелал да се причасти със Св. Тайни, ако не беше обкръжен от своите ученици-фанатици, изявили се като „по-монархисти от самия цар“

Многообразието и динамичната красота на богослужението разкриват най-добре силата на Православието. Чрез него вярващите преживяват онази пълнота на битието, която другите суетно и напразно търсят извън стените на храма. Единствено чрез това богослужение жадната за абсолютно знание човешка душа може да получи това, което търси всеки от нас. За да се разкрие обаче цялата красота в църковните служби, думите и действията в тях трябва не само добре да се разбират, но и да се „постигнат“. Затова по своята дълбока същност православното богослужение представлява едно реално-мистично и молитвено общение на човека с Бога. Без подготовката и приемането на Св. Дарове присъствието на богомолците в храма остава външно и безблагодатно. Чрез тайнствата покаяние и причастие ние приемаме непосредствено Бога в себе си, лекуваме своята греховна природа.

Православните църковни служби са иконописно-литургически творения на Св. Отци, създадени по Божие вдъхновение. В тях събитията оживяват и въздействат непосредствено върху душата. Главната цел на многообразното православно богослужение е да постави вярващите в пряка връзка с всички евангелски събития, църковни възпоменания и традиции, както и да ги приобщи действено към живота на светите Божии угодници, преодолявайки преградите на времето и пространството.

В началото службите са били денонощни, в постоянно пребиваване с Бога. По-късно обаче животът и историята оказват своето влияние върху тях, вмествайки ги в удобно за човека време.

Главната служба, в която се извършва най-голямото тайнство – Евхаристията, е св. Литургия, разкриваща по един  символистично-мистичен начин целия живот на Спасителя и на основаната от Него Църква.

По своето съдържание Вечернята и Всенощното бдение представляват подготовка към св. Литургия. Бдението се извършва вечер и неговата тайнствена красота наподобява залеза на слънцето в далечната синева на хоризонта и настъпващия след това тъмнопепелян здрач. Най-великият литургист на Православието, св. Василий Велики, обяснява произхода на тази божествена служба така: „Нашите бащи не желаеха да получават в мълчание благодатта на вечерната светлина и затова, веднага след нейното настъпване те са принасяли своите благодарствени молитви”.

Същевременно Бдението ни пренася към дълбоката древност на първоначалните катакомбени служби, съпроводени с вечерна трапеза в памет на мъчениците, наречени „агапи”, което означава „вечеря на любовта“. При тези служби има допълнителни части или „часове“, които свързват бдението със св. Литургия.

Всички служби се извършват върху една и съща мистично-символична основа, върху която според различните случаи се допълват подходящи красиви детайли. Те са вдъхновени от един първоначално установен „неподвижен смисъл“ съобразно който, „всички служби имат единство в многообразието и многообразие в единството“.

Всеки антифон, псалом, ектения, тропар или благословение, всяко безмълвно кадене, когато димът се издига на облаци към небето и отнася към него нашите помисли, всяко „алилуйя“ и „амин“ – всичко това са думи, които сърцето трябва да ги чуе и разбере, за да види какви чудни божествени шевици изплита православната служба от тях!

А светлините на нашите православни храмове – тоя отсвет от топлите пламъчета на „разговарящите се“, заедно с молитвите восъчни свещници!

А блестящо облечените свещенослужители – с тоя отблясък, с който просия някога хитона на въплътилия се наш Бог на планината Тавор!

А отварянето и затварянето на царските двери, символизиращо нашето грехопадение и спасение.

А стотиците благоухаещи молитви, които разцъфтяват като евангелски лилии по устните и сърцата на вярващите християни.

Каква изумителна дълбочина и красота се крие в една молитва, когато слухът се гали от далечния звън на православната камбана и до обонянието се докосва сладкия мирис на тамяна, а погледът се губи в далечината на св. Олтар, като тази: „Боже, велики и всесилни, един безсмъртен, един живущ в непристъпна светлина и мъдър създател на всяка твар. Ти, Който отдели светлината от мрака и даде слънце на деня, а на нощта – месец и звезди и удостои нас, грешните, в тоя час да принесем пред лицето Ти хвала и вечерно славословие! О, человеколюбче, приеми молитвата ни, както димът кадилен, приеми я като приятно благоухание, дай ни сили да прекараме в мир и тая вечер и в настъпващата нощ. Облечи ни в оръжието на светлината. Избави ни от нощните ужаси и от всичко, което ни носи тъмнина.

О, Владико, подателю на всички блага! Дай на нас, опечалените от греховете си, незаспиващи и помнящи името Ти, просвещавани от заповедите Ти, помогни да станем от постелите си с душевна радост и да славословим Твоята благост, поднасяйки пред Твоето милосърдие молитви за прошка на нашите грехове и на всички Твои хора, които Ти милостиво посети, заради молитвите на Пресвета Богородица”.

Никъде другаде молитвата не е така силна, както в православните храмове. „Творете умна молитва”, съветва св. Теофан Затворник, което ще рече: „Слушайте св. Евангелие и когато се молите, действайте! И кога стоите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого!”

А какво да кажем за красивия и дълбок смисъл на ектениите, които дяконът произнася с излизащия от дълбините глас и хорът отеква с помислите на всички богомолци в храма?

„О, свишнем мире, о спасении душ наших”, тоест за мира пратен отгоре и за спасението на нашите души, Господу да се помолим!

За предложените честнѝ дарове, Господу да се помолим!

За този свети храм и за влизащите в него с вяра, благоговение и страх Божий, Господу да се помолим!

За да бъдем избавени от всяка скръб, гняв, беда и нужда, Господу помолимся!

Защити, спаси, помилуй и ни запази, Боже, с Твоята Благодат!

За кого и за какво се моли само Православната Църква? „За милост в живота, за мир, здраве, спасение и прощаване на греховете, за плодоносящите и добродетелните, но най-вече за мира, защото това е най-висшата ценност на земята, заради която и Сам Господ слезе на нея и пострада”.

Като най-важна ектения, обаче трябва да посочим следната: „Християнски, безболезнен, непосрамен, мирен завършек на живота и добър отговор на страшния Христов съд, от Господа да просим!” В това прошение са събрани по смисъл всички останали прошения.

Силата и красотата на Православието не могат да бъдат нито разказани, нито доказани, те могат да бъдат само показани: в нашите красиви, въздушно леки, радостни, наподобяващи небето или гигантски пламъци храмове, призоваващи всички отрудени, скърбящи и обременени със сладкия камбанен звън към молитва и преображение при Тайната Вечеря Господня в дома на вечния Иосиф Ариматейски, до живоносния Гроб Господен, озарен с лъчите на Неговото Възкресение.

Ние сме убедени, че на Православието е отредено да играе решаваща роля във възраждането на духовно обеднелия и тънещ в преситеност и материализъм свят.

Без да проявяваме недостойна гордост ние смятаме, че православния квас може да повдигне тестото на бъдещето, за да се създаде хляба на спасението за хората.

В миналото западните народи бяха слепи и глухи към нашето Православие. Времената обаче се изменят. Голям плуг мина по земята и почвата вече е подготвена да поеме семето на Истината.

Римското начало за владичество и гръцкото за знание ще трябва да отстъпят пред Христовото начало на Жертвата и Любовта. Тогава разликата между православни, католици и протестанти ще бъде преодоляна и всички чеда на Единия Бог Иисуса Христа ще славим Него и Неговото Възкресение.  Амин.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s