Ст. н. с. д-р Христо Темелски

На едноименен площад в центъра на столицата се издига величестве нният катедрален храм на Софийската св. Митрополия – “Света Не деля”. Той е посветен на света великомъченица Кириакия (или Неделя на славянски). За твърдо и достойно изповядване на Христовата вяра красивата девица била жестоко измъчвана, а след това осъдена на посичане с меч. На 7 юли 289 г. в град Никомидия (Мала Азия) Бог приел чистата ѝ душа, преди мечът на палача да пролее невинната ѝ кръв. По времето на царуването на Асеневци (XII – XIII в.) мощите на светицата били пренесени в тогавашната столица Търново. По-късно св. Евтимий, Патриарх Търновски написал “Похвала на светата великомъ ченица Неделя”[2].

През целия XIX и първите десетилетия на XX в. храмът се наричал и “Свети Крал”. Това наименование произлязло от обстоятелството, че в продължение на триста години в него се съхранявали мощите на сръбския крал Стефан Урош II Милутин (1282 – 1321). Тези мощи първоначално били в Банския манастир “Св. Стефан” в град Звечан, а след Косовската битка (1389 г.) били пренесени в близкото рударско селище Трепче, северно от Прищина, тогавашната столица на сръбското кралство. Около 1460 г. Софийският митрополит Силваний ги пренесъл по време на чумна епидемия в София, тогава седалище на бейлер бей. Първоначално били положени в днешния Люлински манастир “Св. св. Кирил и Методий” (наричан и “Св. Крал”); през 1469 г. при пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново за Рилския манастир те били вече в църквата „Св. Георги” (Ротондата – във вътрешния двор на Президентството); след това били пренесени в храма “Св. Безплътни сили” (или “Св. Архангели” – намирал се на двадесетина метра северно от днешния храм “Св. Неделя”); малко по-късно намерили прием в подновената митрополитската църква “Св. Марина” (намирала се в двора на днешната св. Митрополия); и накрая ги положили в митрополитската църква “Св. Неделя”[3].

Храмовият празник е на 7 юли, когато се празнува паметта на света великомъченица Неделя, а на 30 октомври се почита паметта на свети крал Стефан Милутин.

*      *      *

Миналото на катедралния храм “Св. Неделя” е забулено в неизвестност. Под него лежат основите на голяма по площ антична сграда. Едни от археолозите смятат, че това е преториум или президиум (т. е. военния съд на римския легион), а други – че основите на преториума са извън храма, а под него се намират руините на голяма римска баня[4]. Предполага се, че началото на храма е поставено през Средновековието. Вероятно той е бил построен през X в. и както други тогавашни софийски храмове е бил с каменни основи, а нагоре с дървена конструкция[5]. Обаче през втората половина на XIV в. тези дървени храмове били изградени от камък[6]. Неизвестно защо само “Св. Неделя” останала дървена и в този си вид храмът просъществувал чак до средата на XIX в. Вероятно след някой пореден ремонт на храма в нач. на XVIII в. той станал митрополитски и мощите на сръбския крал били пренесени в него.

*      *      *

ХІХ в. се характеризира като твърде бурен и драматичен – през него станали редица значими природни и политически събития, които се отразили върху цялостния вид на храма. От няколко приписки, оставени по страници на богослужебни книги, научаваме за голямо и продължително земетресение в София и околността през 1818 г.

„1818, месец априлиа [вярно е март] 23 ден, да се знае кога се тресе земята у събота на два и половина сахата, голям страх беше, много бани и джамии изпопадаха, жешки и студени води излизаха от Лазарица до свети Тодор Тирон, след това още кара така до свети Илия [т. е. 20 юли], та се тресе после чак до малата Богородица [т. е. 8 септември] у събота на два сахата. Тогава се мина малко време, та насред баня „Башия” извре жешка вода, та направи Селим паша шадраван пред турската баня и на „Баш чешма” посади върби и на чешмата направи 2 шопки (текла) [чучура] и после кара до нови свети Георги [т. е. до 23 април 1819 г.]”[7]. Върху Неделник от църквата „Св. Петка” в Брезник е записано следното: „1818, месец марта, ден 23, тогава се земята тресе. Аз, поп Кръстьо, писах. Тогава три месеца ден и нощ се тресе земята в София; джамиите попадаха, осем джамии паднаха и баните три дена не текоха”[8]. А една бележка върху Миней от църквата „Св. Петка Самарджийска” в София гласи: „1818, месеца марта, 23 ден. Да се знае, когато се земята разтърси у София та паднаха 8 джамии и чешмите престанаха, и баните пресъхнаха. 11 месеца непрестанно се разтърсва”[9].

При това земетресение изглежда пострадала частично и църквата „Св. Неделя”. А и бързото гниене на дървените стени на храма станало причина за сериозен ремонт. От новооткрит документ се вижда, че през втората половина на 1820 г. бил направен цялостен основен ремонт, който започнал на 3 август и приключил в средата на ноември с. г. За него били похарчени общо 8829 гроша и 4 пари. С тази значима за онова време сума били закупени и превозени различни строителни материали: камъни, плочи, мрамор, дървен материал (диреци, мертеци, дъски и пр.), пясък, кирпич, тухли, керемиди, желязо, пирони и др. От тези средства било заплащано на майстори, чираци и аргати, като им била осигурявана редовна топла храна и периодични почерпки с вино и ракия. Също за освещаването на възобновения храм заплатили на митрополит Теофан (1779 – 26 окт. 1822 г.) 50 гроша (толкова били заплатени и на Новак керемидчията)[10]. Храмът бил едноапсиден като основите били от дялан камък, споен с хоросанов разтвор, а стените от дъски; покривът бил двускатен, покрит с турски керемиди. След 25 години обновената църква се оказала отново в окаяно състояние. Руският учен и пътешественик Виктор Ив. Григорович, който посетил София през 1845 г. пише, че митрополитската църква е “почерняла, обезобразена, със знаци на явно пренебрежение”[11].

Две приписки от 1831 г. съобщават за метеж в София, предизвикан от кърджалийския главатар Али бег от Брезник, син на Кара Фейзи. Първата е върху „Четвероязычний елино-греко-латино-италианский лексикон” от Захарий Икономович Круша и гласи: „Знайно да бъде на всеки живущ човек, че когато дойде Али бег Кърджалията в София та обра градът – разби чаршията, обра стоката, обра черквите и изтърсиха свети Крал от ковчега на сред черквата свети Архангел в лето 1831, 11 април, в събота на Лазарица”[12]. Втората е записана върху Пролог за месеците март, април и май от София. Тя гласи: „Да се знае кога бастиса Али бег София, та потроши дюкяните и обраха стоката, и обраха църквите и свети Крал изтърсиха от ковчега у събота, на Лазарица, на месец априлия, 11 ден, 1831”[13]. Интересното и в двете приписки е, че мощите на св. Крал Милутин по това време не били в катедралната църква, а в съседната „Св. Архангели”, наричана още „Безплътни сили”. Тя се намирала само на около двадесет метра северно от „Св. Неделя” и някога също била митрополитска. Известно е, че в нея през 1555 г. същите мощи пак били там, и тук се провел епархийски събор на който бил канонизиран новия софийски светец св. Николай нови Софийски[14].

През есента на 1848 г. София пострадала от нова земетресение. За него научаваме от две приписки върху „Неделник” от църквата „Св. Петка” в Брезник: „Да се знае кога се тресе земята на месеца септемврия, на 18 ден, от Христа лето 1848: по пладне се тресе на три пъти и след пладне два пъти, и много се светът изплаши”. „Аз, даскал Мина Иванов, писах, тогава вършееха брезничани на бегличкото гумно. И през нощта се пак тресе на три пъти и на сутринта се пак тресе, и много джамии попадаха по София, и сгради попадаха. Много страх беше”[15]. За щастие църквата „Св. Неделя” не била засегната сериозно от това земетресение.

Видният възрожденски меценат Иван Н. Денкоглу (1781, с. Балша, Софийско – 13 май 1861, Москва) през 1849 г. дарил на Софийската църковна община крупната сума от 30 000 гроша за построяването на сграда на ново училище[16]. Тогавашният Софийски митропо лит Паисий също развързал кесия та си и дарил сумата от 20 000 гроша. Разни имотни софиянци направили дарения от 140 до 1000 гроша, като общата сума възлязла на 6285 гроша. А от шест градски еснафа били събрани общо 1800 гроша. Така в началото на месец март 1849 г. в „Тефтер за помощи на църквата „Св. Крал” били записани 58 085 гроша преназначени за постройка на „сградата на свещеното взаимоучително училище”[17]. Строежът на новото училище започнал през пролетта на 1849 г. в южната част на двора на църквата „Св. Неделя”. От изкопаните основи извозили 72 волски кола пръст. Докарани били следните строителни материали: 862 волски кола с малки камъни, 16 280 тухли, 7500 керемиди, 586 волски кола пясък, 56 800 оки вар, 3150 дървета с различна големина, големи камъни, врати, прозорци и камъни за ъглови колони на стойност 3 125 гроша, пирони и разни железа за 3140 гроша и др. Около 36 000 гроша били изразходвани за различните строителни материали, а около 22 000 гроша за заплащане надниците на майстори, калфи и чираци. Или за построяването на училищната сграда, която била на два етажа с по четири стаи на етаж, изразходвали събраните 58 085 гроша[18].

В началото на 50-те години на XIX в. Софийската митрополия начело с  новия владика Гедеон и Софийската градска църковна община решили да съберат средства от София и епархията и да изградят нов величествен катедрален храм. Събирането на даренията започнало през пролетта на 1853 г. От седемте градски църкви събрали 56 000 гроша; самият митрополит Гедеон дал 15 000 гроша; Атанас Теодоров подарил на църквата две свои къщи на стойност 20 000 гроша; хаджи Мано Стоянов Букурешли и брат му Ангел дарили 4000 гроша; хаджи Нешо Филипович броил 1500 гроша и т. н. Значителни суми събрали и отделните еснафски организации. Механджийският еснаф дал 33 250 гр. (събрани от 44 майстори), бакалският – 6520 гр. (от 55 души), абаджийският – 2555 гр. (от 20 души), калпакчийският – 3955 гр. (от 38 души) и пр.[19] Само за календарната 1853 г. били събрани близо 200 000 гроша.

Събирането на средства било забавено от т. нар. Кримска война (1853 – 1856). В края на войната, на 18 февруари 1856 г., Високата порта обявила нов реформен акт, наречен Хатихумаюн, даващ известни права и свободи на християнското население в Османската империя. Хатихумаюнът бил тържествено прочетен в София на празника Възкресение Христово (тогава Великденът бил на 15 април), при празничното биене на камбаните на осемте градски църкви, „с позволението на сегашния управител Негово Високопревъзходителство Латиф паша”, нещо необичайно дотогава. Десет дни по-късно, на 25 април (празника на св. апостол и евангелист Марко), ентусиазираните софиянци започнали да събарят старата и прогнила църква „Св. Неделя“. След разчистването на камъните от основите на старата църква, на 7 май с. г. било извършено водоосвещение и започнали изкопаването на основите на новия храм. Тогава открили здравите основи на старите антични сгради, които се явили пречка за строежа. Наложило се да се копаят ями до 5-6 м дълбочина, до достигането на здрава почва[20]. При тези изкопни работи на ангарийни начала участвало населението от цялата област. По спомени на брезничанина Кота (Коста) Кафеджийски (1833 – 1938) той бил довел от родното си селище група работници, които под негов контрол работили при изкопаване на основите[21]. В ямите (или стъпките) набили дебели стълбове (пилоти) и върху им поставили скари от много дебели дървета. В една бележка на гръцки език четем, че на 11 юни 1856 г., “в деня на светите славни апостоли Вартоломей и Варнава, поставихме кандило в основите по реда на Евхологиона (т. е. Требника) и пеейки освещаване и останалите служби, поставихме първо ние (става дума за тогавашния Софийски митрополит Гедеон – бележка Х. Т.) основен камък, след това първият от майсторите, т. е. калфата г-н Петрос, първенците и цялото множество, и тогава майсторите започнаха строежа”[22].

Така през лятото на 1856 г. започнал строежът на новия храм “Св. Неделя”. Той бил трикорабна базилика, с размери: дължина (с олтарната абсида) – 35, 50 м и ширина 19 м. Ръководител на строежа бил известният пещерски майстор Петър Казов (преселник от Македония), който ръководел 30-40 майстори-дюлгери. Месечното му възнаграждение се движело около 500 гр.[23], една добра сума за онова време. Освен софийки майстори на строежа работели радомирци, кюстендилци и пещерци. Църковното настоятелство се грижело и за прехраната на работниците по строежа – около 60-70 души. Със свои средства то купувало хранителни продукти и плащало на двама готвачи – „баба готварка” или „баба ахчийка” и „Димо готвар”, които ежедневно приготвяли топла храна[24]. Според данни от запазените църковни кондики най-често били купувани карантия (джигер и черва), фасул, ориз, брашно, хляб, сирене, мляко, риба, агнета, зехтин, захар, кафе и др. Почти редовно имало и почерпки с вино и ракия. Т. напр. за 180 дена през 1858 г. били заплатени 9617 гроша за вино и ракия за общо 70 души строителни работници[25].

Строителни материали били докарвани от близки и по-далечни софийски села. Например камъните били сечени в кариери над село Владая и докарвани с волски коли. Мек камък бил прекарван от с. Лобош; диреци и греди сечяли и прекарвали от селата Каменица, Байлово, Макоцево, Гайтанево и Градоман; чамов материл бил доставян от Дупница, пирони (различни размери) от Неврокоп, железни диреци от Пловдив, кюмюр от Панчарево и т. н.[26]

Към есента на 1858 г. новата църква била пред завършване, но пострадала от силно земетресение, което продължило повече от два месеца. Ето какво съобщават за това приписките от онова време. „Лето 1858, месец септември. Да се знае кога пак се разтърси земята на месец септември, 18 ден на 6 сахата през деня”. „1858, месец септември, 18 ден. Тогава се разтърси земята в четвъртък на 6 сахатя, изпадаха тогава много джамии и Кору чешма, Баш чешма, Буюк чешма, Челеби джамия, Сяуш джамия и други. Писах аз, многогрешни папа Янаки Йонов и папа Георги Антов. И паднаха църквите „Св. Никола Мали” и „Пречиста”[27]. А върху приписка върху богослужебна книга от с. Бегуновци четем: „Да се знае кога се страшно тресе земята на 1858, септември 18. Изпопадаха джамии у Средец – от 28 само три не паднаха. Толкова треперение биде като що не е било от вехто време и се тресе година и половина, на ден по три пъти, а нощем – Бог знае. Всички граждани по авлиите спяха, от трепет не влизаха по дворовете. На „Свети Крал Милутин” падна едно кубе и погина едно дунгарче [т. е. дюлгерче]. Буюк джамия падна върху ахтарницата на Исая Ахтарина и го уби. Писах аз, Димитрия Стоянович, от Бегуновци родом”[28].

Възстановяването на щетите (паднали и пропукани сводове и зидове) от земетресението погълнало доста непредвидени средства и се наложило да събират помощи от населението на епархията. Дори посегнали и върху средствата на мъжкото училище, което било построено в църковния двор през 1849 г., дарени от софийския благодетел Иван Н. Денкоглу[29]. До есента на 1860 г. по строежа на храма софиянци изразходвали над половин милион гроша. Станали и някои скандали между градските първенци заради обвинения в присвояване на църковни пари и работата замряла. Наложило се майстор Петър Казов да прекрати строежа, като го замрази. Върху почти готовия храм той поставил временен седловиден дъсчен покрив, покрит с керемиди[30].

Две години по-късно, през ранната пролет на 1863 г. софийските първенци провели спешно събрание и решили да доизкарат църквата “Св. Неделя”. Вероятно първият й майстор е отказал да завърши строежа си и бил сключен договор с брациговския майстор-строител Иван Хр. Боянин. Съгласно този договор, новият майстор дал обещание за Димитровден (26 октомври) да завърши църквата. Той премахнал временният покрив, увеличил височината на зидовете с още няколко метра и поставил три купола с две малки камбанарийки в западния край на покрива. Също така от север, запад и юг изградил каменна аркадна нартика с общо 16 слепи купола, която покривала и трите свода[31]. Над западната входна врата била зазидана мраморна плоча (98 х 67 см и дебелина 6 см) с възпоменателен надпис. Той гласи: „Храм святаго Боговенчаннаго краля Милутина въздигнат от благочестиви пожъртвован[ия] на българите в Средец, в дните на сул[тан] Абдул Азиса; 1863”. В олтара каменната плоча на трапезата била квадратна (150 х 150 см) и по нея изписали стотици лични имена на онези софиянци, които дарили средства за построяването на новия храм[32].

Украсяването на новата църква се проточило още няколко години и това забавило освещаването й. От 1863 до 1865 г. марангозчията Антон Станишев изработил иконостаса. Част от иконоста сните икони изписал големият живописец Станислав Доспевски. Другите икони били дело на различни зографи, които от скромност не се подписали под тях. След няколко поредни отлагания самото освещаване станало на големия общо славянски празник 11 май 1867 г. Предният ден вечерта била отслужена вечерня в близкия храм “Св. Архангели”, където временно се съхранявали мощите на св. крал Стефан Милутин. След вечернята те били пренесени в новия храм “Св. Неделя”. На 11 май, поради липсата на архиерей, службата била водена от архимандрит Хрисант Дойчинов от Самоков в съслужение с 12 свещеници и много дякони. Вероятно освещаването е станало с полагането на предварително осветен антиминс с втъкани в него св. мощи. На службата и освещаването присъствали над 20 хиляди души, между които и много гости от епархията. След освещаването вдъхновено слово произвесъл учителят Михаил Боботинов[33].

„За малката тогава София, спомня си брезничанинът Кота Г. Кафеджийски, църквата „Св. Неделя” беше монументална сграда и то построена от поробената рая. Това бе тържество за българина!”[34].

На 15 октомври 1872 г. архимандрит Мелетий Зографски (1832 – 1891) бил избран и хиротонисан за Софийски екзархийски митрополит. Той пристигнал в София едва на 3 март 1873 г. и поел управлението на разстроената епархия. Неизвестно защо освещаването на централния престол на храма “Св. Неделя” се проточило и било извършено от владиката чак на 12 август 1877 г.[35]

По време на временното руско управление (1877 – 1879) княз А. М. Дондуков-Корсаков подарил на храма комплект от 8 камбани с различна големина. Малките камбанарийки се оказали непригодни за тях и се наложило направата на нова камбанария. Тя била правоъгълна дървена постройка, с размери 4 на 4 м и височина 9 м, като само долната част на височина до 2,5 м била обкована с дъски, а нагоре била открита. Разположена била в югоизточната част на храмовия двор, на мястото на изгорялото мъжко училище. На 9 май 1879 г. новата камбанария с осемте камбани била тържествено осветена[36].

В края на XIX в. столицата постепенно започнала да придобива европейски вид. По времето на мандата на софийския кмет Димитър Петков много криви софийски улици били изправени, като били съборени доста къщи, обществени постройки, в това число и няколко православни църкви. Наложило се откопаване на терена по площада „Св. Неделя”, което довело до оставането на храма на нещо като тераса. Църковното настоятелство решило да укрепи околния терен и да придаде един по представителен външен вид на храма. За целта била сформирана Строителна комисия, която прибягнала към помощта на архитектурното бюро на младия български архитект Никола Лазаров. След изготвяне на плановете и тръжните книжа на 20 август 1898 г. комисията провела търг в канцеларията на Софийската митрополия. Той бил спечелен от предприемача Ангел Георгиев и още същия ден с него бил сключен договор[37]. Без да бъдат прекъсвани църковните служби в храма, в продължение на две години било извършено едно грандиозно преустройство. За целта вътре в самата църква било изградено голямо предпазно скеле, обковано от всички страни със здрави дъски, което пазело храмовото духовенство и богомолците от строителните операции. От западната страна на храма били развалени три свода и четири носещи колони от артиката. На тяхно място направили дълбок изкоп и изградили масивна и величествена камбанария. Постепенно били свалени трите купола и покрива, като на тяхно място били поставени пет нови купола – един голям централен, фланкиран от четири по-малки. Същевременно всички храмови стени били външно облицовани с тухлена зидария. Укрепена била и тересата, на която се оказала църквата след регулиране нивото на околните улици. Били изградени широки стълбища откъм север, запад и юг. За цялостното обновлене на храма църковното настоятелство похарчило сумата от 136 000 златни лева[38].

През декември 1919 г. същият архитект бил натоварен от църковното настоятелство да постави парно отопление в храма и да прегради западната част на  нартиката. Така през 1920 г. били извършени тези преустройства, като по този начин настоятелството се сдобило с редица помещения: канцелария, салон за заседания, свещопродавница, кръщелна и три стаи за помощния църковен персонал[39].

На 20 юни 1915 г. починал видният църковен дипломат екзарх Йосиф I. Той бил погребан от южната страна на храма, в близост до страничната олтарна врата. Три години по-късно починал Софийският митрополит Партений, който бил погребан от северната страна на храма.

На 16 април 1925 г. Софийският катедрален храм станал арена на една от най-трагичните драми в историята на България. Коминтер нът и Военната организация на БКП организирали и провели же сток терористичен акт – поставили взривно устройство в югозападния купол на храма. При опелото на убития запасен генерал Коста Георгиев в храма присъствали всички министри (начело с министър-председателя проф. Ал. Цанков), много генерали и офицери (действащи и запасни), държавни и политически дейци, както и много граждани. Очаквало се и пристигането на цар Борис III, който малко закъснял. Опелото ръководел лично Софийският митрополит Стефан. Точно в 15 часа и 20 минути мощен взрив разрушил голяма част от покрива и част от южната храмова стена. Под руините загинали над 150 души, между които няколко народни представители, запасни и действащи генерали. Били ранени около 500 души, някои от които починали впоследствие от раните си – така общо жертвите станали 193[40].

След този кървав терористичен акт църковното настоятелство възложи ло отново на архитект Н. Лазаров възобновяването на храма. До края на 1925 г. били разчистени руините, доставили някои строителни материали и едва през юни 1927 г. ремонтът започ нал[41]. Обаче Софийската община се опитала да го спре, като се разгоряла дискусия – трябва ли да бъде възобновен храма на същото място. Намесили се граждани, общински съветници, народни представители, политици и др. Някои искали църквата да бъде преместена на друго място, понеже пречела на уличното движение и на видимостта към Витоша. Други не желаели на това окървавено място да има храм[42]. След продължителни и доста безплодни дебати най-сетне надделял разума и било взето решение храмът да бъде възобновен на исконното си място. За да се реваншира Софийската община отпуснала през април 1928 г. парична помощ в размер на сто хиляди лева[43]. При проведения търг била приета офертата на архитектурно бюро Иван Васильов и Димитър Цолов. Възобновяването на храма поел архитект Ив. Васильов, чийто преки помощници били предприемачът Никола Т. Огнянов и надзирателят на постройката Борис Н. Балкански[44]. До пролетта на 1933 г. бил изграден един почти нов, огромен централно-куполен храм с обширно вътрешно пространство. Неговите размери били: дължина – 30 м, ширина – 15,50 м и височина с купола – 31 м. Във външната архитектура Васильов и Цолов умело включили елементи от стария възрожденски храм – отворена аркада от север и юг, внушителна камбанария и ниски куполчета над притвора от запад. Между двете източни гранитни колони бил поставен оцелелият от предишния храм иконостас, който е двуредов и позлатен. В централната му част били монтирани големите царски икони на Спасителя Иисус Христос, Божията Майка “Св. Богородица”, Св. Спиридон Тримитунтски и Св. Неделя. Всички те били дело на големия възрожденски художник Станислав Доспевски.

Олтарната част на новия храм била значително разширена, като отново били оставени три престола: цент рален – в чест на света велико мъченица Неделя; северен – в чест на Архангел Михаил и южен – все още неосветен, но предвиден на св. първомъченик и архидякон Стефан. Пред този южен престол е поста вена раклата с мощите на св. Сте фан Милутин. В отделен кивот, вля во на южния вход на храма, е монтирана голяма икона на св. Неделя, дело на известния художник проф. Стефан Иванов. Между този кивот и раклата с мощите на сръбския крал се намира дърворезбения владиков трон, изработен от Иван Травницки. В западната част на храма били разположени притвора (нартекса), куполообразната кръщелна (баптистерий), канцеларията на храма и свещопродавница. Под купола на камбанарията били окачени 11 камбани – 8 подарени от княз Дондуков-Корсаков през 1879 г., две изработени в съседна Сърбия и една отлята в България.

Така възобновеният храм бил тържествено осветен на 7 април 1933 г.[45] По време на бомбардировките на столицата от януари до април 1944 г. частично пострадал покрива на храма и някои от слепите куполи. Тези повреди били последователно отстранени до 1948 г.

_____________________________

*Материала е предоставен от автора. За справки: г-н Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.