ВЕЛИЧИЕТО НА СВ. БОГОРОДИЦА ОТ РИМOКАТОЛИЧЕСКО И ПРАВОСЛАВНО ГЛЕДИЩЕ

Римокатолическите богослови, обвързани от булата “Ineffabilis Deus”, са заставени да вярват в непорочното зачатие на св. Дева Мария и да го защитават с всички средства на богословието. Те това и правят. Но понеже догматическите положения не стоят изолирани за себе си в системата на догматиката, а дават своите отражения на свързаните с тях догматически истини, то естествено е, че римокатолическите богослови са се видяли принудени да пригаждат новия догмат към старата догматика и да видоизменят или отхвърлят някои свои предишни учения с оглед да внесат хармония между старите догмати и новия догмат. По тази причина те не споделят вече например генерационизма, доскоро защитаван ревностно от някои римокатолически догматисти като най-приемливо учение за произхода на душите (прот. Ал. Лебедев, пос. съч., с. 207-210), а са приели официално и задължително креационизма (Шеебен, пос. съч.,т. ІІ, с. 660), въпреки големите недостатъци на тази хипотеза. Те са отстъпили от основния догмат за абсолютната всеобщност на първородния грях, за да могат да прокарат изключението за безгрешното зачатие на св. Дева Мария; пък и самото им схващане за същността на първородния грях с течение на времето и не без въздействието на полупелагианизма много се е видоизменило. Те са внесли нови елементи в учението за изкуплението в Христа, говорейки за неизвестното на древността „профилактично изкупление”. Но особено дълбоко те са изменили вследствие учението си за непорочното зачатие общоцърковния възглед върху св. Дева Мария и нейното величие.

Така учението за непорочното зачатие е дало своите неизбежни отражения върху римокатолическата догматика и по-специално върху римокатолическата Мариология. То служи като основа за изграждането на онова странно схващане за майката Господня, което я представя откъсната отчовешкия род и прехвърлена в областта на божествеността. Оттам идват дълбоките особености в римокатолическо то разбиране за величието на Божията майка, особености, които правят това величие съвсем чуждо на православното учение за истинското величие на св. Богородица, така че макар и да се срещат еднакви на вид изрази и възхвали за майката Божия и в рrмoкатолическата, и в православната богословско-научна, богослужебно-литургическа и популярно-назидателна литература, тези изрази съвсем не се покриват като идентични, а често коренно се различават по съдържание, съгласно дълбокомислената латинска поговорка: “Si duo dicunt idem, non est idem”.

Тръгнали от неправилния изходен пункт, че св. Дева Мария е зачената без първородния грях, имакулатистите се виждат принудени при логическото развитие на тази идея в кръга на Мариологията да изказват чудновати мисли, да стигат до съвсем погрешни изводи и да създават неприемливи теории, които са предизвикали оправдана буря от противодействие сред чисто римокатолически среди. Знаменателно е, че не лутерани, не англикани, а сериозни римокатолически богослови обвиняват имакулатистите, особено що се касае до някои техни странни изводи, в еретичество (Le nouveau dogme… etc., p. 12, 27, 50, 106-107; Римский новьІй догмат…, с. 116-119).

Като непорочно зачената с оглед да бъде достойно вместилище на Спасителя, св. Дева Мария, според имакулатистите, е и съвършено чиста от всякакъв личен грях. Тя е обявена, въпреки словото Божие (Римл. 3:9; 23; 5; 12; 1 Иоан 1:8 и др.), за напълно безгрешна. Разсъждавайки логично, човек се пита: Като безгрешна, каква нужда има тя от изкупителната смърт на Иисус Христос, Който „дойде в света да спаси грешниците” (1 Тим. 1:15). Въпреки че официалната римокатолическа догматика учи, че и тя „е изкупена от Иисус Христос като всички други човеци, но… по един различен от всички други начин” (Бартман, пос. съч., т. І, с. 451), понятно е как са могли някои римокатолически догматисти да дойдат до логически неудивителния краен извод, че като предопределена заедно с Изкупителя Христа да бъде Негова майка, не се нуждае от изкупление. А като ненуждаеща се от изкупление тя, страдащата заедно с Божествения си Син на Голгота, с логическа последователвност може да бъде наистина обявена за съизкупителка на човешкия род (еп. Малу, пос. съч.,т. ІІ, с. 223).

Като съизкупителка тя е самопонятна  ходатайка и посредница между човеците и Бога. Тя е издигната над всички твари, над човеците и над ангелите и стои в лоното на Пребожествената Троица. Бог я направил „съучастница на Своето естество и Своя дъщеря” (вж. у прот. Ал. Лебедев, пос. съч., с. 265), според Ленц.

Като човек тя не е била подвластна на смъртта, понеже е била безгрешна (Шеебен, пос. съч., т. ІІІ, с. 526). И, ако все пак е умряла, то е понеже не е могла да стои по-високо от своя Божествен Син (Бартман, пак там, с. 460). Във връзка с нейното непорочно зачатие, и като логичен завършек на Мариологията въобще, се поставя нейното възнесение на небето с тялото, едно споделяно и от Православната църква древно предание, което обаче няма нищо общо с учението за непорочното зачатие и което Римокатолическата църква провъзгласи за догмат на вярата през 1950 г. Че възнесението на св. Дева Мария телом на небето няма нищо общо с римокатолическото учение за първородния грях, следва от факта, че Словото Божие говори и за други възнасяния на небето на човеци, заченати и родени в първородния грях, каквито са Енох (Бит. 5:20) и Илия (4 Цар. 2:11). По пълнота на благодат св. Дева Мария според римокатолиците е равна на Христа като Човек, така че „quails Agnus, talis et mater Agni” (Шеебен, пос. съч., с. 524). След всичко това не е чудно, че някои римокатолически автори смятат св. Богородица реално и телесно присъстваща в св. Причастие заедно с Христа (еп. Малу, пос. съч., т. ІІ, с. 173-174), понеже „плътта на Мария и плътта на Иисуса е едно и също нещо” (ibid.); други я наричат съизкупителка и дори изкупителка, а трети й приписват божествената функция на възкресяването на мъртвите (Realencyklopädie, S. 318).

Римокатолическият журнал “Observateur catholique”, който взел отрицателно становище към всички прекалености на римокатолическите марианисти, ги обвинява основателно в нечувани крайности и сумира накратко така техните богословски своеволия: „Те приписват на Пресвета Дева Мария безусловна и непосредствена власт над природата, те я направили четвърто лице на Пресвета Троица, необходимо допълнение на божественото Същество, истинска посредница на човечеството, раздавателка на благодатта. Преувеличените похвали, които й се въздават, я направили в техните очи по-необходима за спасението, отколкото жертвата на Иисус Христос и тайнствата, с които ние се удостояваме по Неговите заслуги. Всичко във вярата излиза от нея, живее чрез нея и се връща към нея”( Observateur catholique, 16, ноември и 1 декември, 1856 г., януари 1857 г. и др.).

Отраженията на римокатолическия догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария не се ограничават само с кръга на Мариологията, а навлизат  и в други области на догматиката. Мария, непорочно заченатата и безгрешната, според Auguste Nicolas (1807-1888) възпълва Пресвета Троица, като внася нови отношения между Божествените Лица (La Vierge Marie dans le plan divin, II èdition, Paris, 1856, p. 371). „Тя възпълва Отца, понеже в това време, когато Мария съучаствала със своето смирение във въплъщението на Словото, това Слово, Синът Божи, заради човешката природа, която е възприел от Девата, от равен на Отца станал по-нискостоящ от Него, подчинен Нему, Негов поклонник. По такъв начин – чудно и непостижимо дело! – като че ли в отплата за онова величие, което Отец е дарувал на Мария, като я направил съучастница в раждането на Сина и Своя, така да се каже, съпруга (?!) Мария дава на Отца нова слава, дарувайки Му власт над Неговия Син, правейки своя Син подчинен Нему. Тази власт, която самата Мария има над своя Син, Отец не я имал пред нея и я получил само чрез нея (пос. съч., с. 371). Тя възпълва Сина.

Действително, преди въплъщението Си в недрата на Мария Този възлюблен Син на Вечния Отец имал в Него слава като Божи Син; посредством въплъщението Сичрез Мария Той започнал да има същата тази слава като Син Човешки; следователно получил двойна слава и при това, като Син Човешки, ако смея да се изразя така, Той получил слава чрез несравнено по-чудесен и по-славен начин, отколкото като Син Божи (пос. съч., с. 374). Мария най-сетне възпълва и Св. Дух и пр.” (пос. съч., с. 375; срв. Римский новІй догмат…, с. 117).

Мария е едно необходимо възпълване на Св. Троица, понеже тя внася женственото начало в сферата на Божеството.Същият автор казва: „Колкото и да е милосърден, колкото и да е благ нашият Божествен Спасител, все пак Той е мъж, и този характер сам по себе си не възбужда в нас от първи път толкова преданост, както характера на жената. Той е Бог, Той е Съдия и затова не престава да ни внушава страх. И тъй, съобразно е било с Неговото снизхождение към нас и с нашата немощ Той да направи жената посредница между Себе Си и нас в нейния най-чист и най-привлекатeлен вид именно като майка, но тъй, че жената, на която Той поверил това служение, да бъде достатъчно близка до Неговото Божество, за да Го скланя към милост спрямо нас и достатъчно отдалечена от Него, за да не унижава Неговото величие, като довежда своята любов към нас до слабост.И – чудна разпоредба! – тази жена, като е станала в едно и също време майка на Бога и майка на човеците, чрез това двойно майчинство – божеско и човешко – е поставена между Бога и нас като мост на милосърдието” (пос. съч., с. 381).

Ето така накратко се рисува величието на св. Дева Мария в римокатолическите догматически и популярно-назидателни трудове – опасно величие, което я представя като съизкупителка, съучастница на Божието естество и оттам едва ли не неограничена между Бога и човеците посредница, на чиито заповеди всичко се подчинява, даже и Бог, както гласи прекалено смелото твърдение на римокатолическия светец Лигуори, който дословно пише: “Imperio Virginis omnia famulantur, etiam Deus”.

Следва…