Димо Пенков
Към предишната част (Предговор и Увод)
Първа глава
Теологията на Сократ
Личност и съдба
От разсъждения върху космологията до скептицизма, почиващ върху разума – ето в най-общи линии пътя, който следва гръцката философска мисъл от нейното възникване до момента, когато към 430 г. пр. Р. Хр. учението на Сократ (469-399 г. пр. Р. Хр.) започва да дава своите плодове. Още за хората в древността той се превръща в символ на мъдростта, който поставя истината по-високо от живота. За личността и учението на Сократ черпим сведения главно от съчиненията на неговите ученици и приятели – философа Платон (427-347 г. пр. Р. Хр.), историка Ксенофонт (430-354 г. пр. Р. Хр.), Антистен (ок. 444-366 г. пр. Р. Хр.) – основателя на евдемоническата школа, или от неговите идейни противници – комедиографа Аристофан (445-375 г. пр. Р. Хр.), а така също и от книгите на по-късните автори, например Аристотел (384-322 г. пр. Р. Хр.), всеки от които по свой начин разбира Сократ. Отношението към Сократ през различните времена е различно, нерядко диаметрално противоположно. Едни от съвременниците му виждат в него безбожник, други посочват това обвинение като лишено от основание и признават Сократ за дълбоко религиозен човек. Накрая Сократ е обвинен, че не вярва в официално признатите богове, че въвежда нови божества и развращава младежта. Осъден е на смърт и присъдата е изпълнена, тъй като от уважение към закона той отказва да избяга[5].
През вековете Сократ е оценяван и се оценява все така различно. За едни той е и си остава велик философ, за други – скучен моралист, за трети – политически реакционер и т. н.[6] Влиянието, което този моралист оказва със словото и примера си, изиграва толкова важна роля, че днес всички философи преди него се наричат „предсократици” В центъра на своите занимания Сократ поставя изучаването на човешката душа и препоръчва на всеки да се опита най-напред да опознае сам себе си според тълкуването, което той дава на една делфийска максима. Психологически наблюдения и морални размишления – това поглъща вниманието му. Обигран в словесната ловкост на софистите, той умее да използва обикновени примери, взети от всекидневния живокт, за да се приближава бавно, но сигурно към опознаването на истината и добродетелта. „Сократ пръв – казва Цицерон в „Тускулански беседи” (V, 10) – свали от небето философията, настани я в нашите градове, въведе я дори в домовете ни и я задължи да се занимава с практическия морал, с проблема за доброто и злото”[7]. Сократ заменя космологичната натурфилософия на гърците с антропологична етика.
В областта на философската мисъл неговото научно творчество бележи истински поврат. Подходът му в етиката се налага като образец на диалектическия метод за цели столетия[8]. А в областта на теологията бележи истинска революция със своя преход от грубия митологизъм и политеизъм към вярата в единия и истински Бог. Теологията на Сократ е завършек, венец на неговата философия. Вярата в разума, в безусловната висша разумна форма намира своето последно оправдание и израз в признаването на рационално познание и религиозно поведение. Понякога цялото значение на Сократ се свежда към установяаване на нормативните начала (принципи); но най-висшият от тези принципи, този идеал, от който се вдъхновява и на който служи, е идеалът на съвършения разум[9].
Учение за Бога
Сократ е не само основател на науката за морала; той е основател на философския теизъм. Във времето, когато живее той, вярата в божествата е доста разклатена. За това много допринасят със своите разсъждения софистите. Сократ иска да затвърди тази вяра, да я постави върху рационална основа, като същевременно я облагороди и пречисти. Той е първият философ, у когото се среща „доказателство” за съществуването на Бога, известно като „доказателство чрез целните причини”[10]. Въпросът за съществуването на Бога е разглеждан често в Сократовите беседи. Нещо повече, според Ксенофонт – Сократ се стараеше да даде на учениците си знание за боговете[11]. „Доказателствата” на Сократ са няколко. Намираме ги в диалозите на Платон и главно в „Спомени за Сократ” на Ксенофонт, по-специално в четвърта глава на първа книга, където Сократ е представен в разговор със своя ученик Аристодем, и в трета глава на четвърта книга, където Сократ разговаря с Евтидем. Едно „доказателство”, което Сократ обичал да привежда, има следната форма:
Ние, хората, притежаваме разум, но това, което е в нас, трябва да се намира и в причината, която ни е сътворила. Съществува следователно един Висш разум, от който нашият е една частичка. Сократ казва на Аристодем: „В теб има разум нали? – (Да). – Мислиш ли, че никъде другаде няма разум? Ти знаеш, че в тялото си имаш само една малка частичка от земята, която е огромна, и само една капка от водата, която е в грамадно количество, и че от другите елементи, които влизат в състава на тялото ти, ти притежаваш само една малка частичка, макар че те са в голямо количество. Как можеш тогава да мислиш, че по една щастлива случайност ти си обсебил Разума в целостта Му, без да е останала от него някоя част, която да съществува другаде, и че тези гигантски и неизброими небесни тела са тъй добре наредени от една неразумна сила”[12].
Мисълта на Сократ е, че както човешкото тяло е съставено от елементи, заимствани от голямото тяло на света, така и душата на човека, разумът на човека са съставени от нещо, което е заимствано от по-голяма душа, от по-обширен разум. В света трябва да има разум, за да може да се обясни и разумът у човека. Човешкият разум е част от всемирния разум, който не може да не съществува. При това „доказателство” Сократ тръгва от разума, който е в човека, и стига до неговата първопричина, която не може да не е също разумна, защото онова, което е в следствието, трябва да се намира и в причината. Абсурдно е да се мисли, че в човека може да има едно такова качество като разумността, което да не се съдържа в причината. Нашият разум предполага един Първичен разум, от който е произлязъл. В същността на този аргумент се намира онова, което по-късно е наречено принцип на казуалността. Всяко нещо, което съществува, трябва да има причина. И в причината трябва да се съдържа това, което е в следствието. Този принцип се разкрива по-ясно в диалога „Филеб”, където Платон излага разсъжденията на Сократ относно същината на аргумента в една по-научна форма:
Сократ каза, размисли, дали не ти се вижда необходимо, щото всичко, което е произведено, да е произведено от някоя причина… Основателно може да се каже, че причината и това, което произвежда, са едно и също нещо… Това, което произвежда, предшества винаги по силата своята природа; това, което е произведено, идва след, в качеството си на действие[13].
Сократ продължава да развива идеите си за причинността и в друи свои съждения:
Да вземем един елемент, и което ще кажем за него, да го разпрострем върху всички други. Например има огън в нас; има огън и във вселената. Огънят, който притежаваме, е в малко количество, слаб, за пренебрегване; напротив, огънят, който е във вселената, е в голямо количество, силен, хубав. Но кажи: огънят в света образуван ли е, поддържан ли е, управляван ли е от огъня, който е в нас; или обратното, моят огън, твоят огън, огънят на всички животни не дължи ли това, което е, на огъня в света? Мисля, че ти ще кажеш същото и за тази земя тук и за земята, която е в света…[14].
Използвайки огъня като пример, Сократ по аналогия пренася тази причинно-следствена връзка и върху душата и разума на човека, които според него са части от всемирната душа и всемирния разум. Вероятно Сократ си представя Бога като душа на света, присъстваща в света, както душата в тялото на човека. Светът е съставен от същите елементи, както тялото на човека, и следва да бъде разглеждан като едно голямо тяло.
– Ние казваме, че нашето тяло има душа, нали?
– Да, Сократе.
– Но откъде би могло то да я е взело, драги мой Протарх, ако тялото на света няма душа, ако то не притежава същите неща, както нашето тяло, и даже много по-хубави?[15]
Така Сократ стига до извода, че в света има една вечно присъстваща Мисъл, един Всемирен разум, Бог.
Основното Сократово „доказателство” за съществуването на Бога е „доказателство” чрез целните причини. То се основава на реда и целесъобразността, които нашият разум открива във вселената. И преди Сократ е посочвано, че целесъобразността, стройният ред в устройството на организмите говорят за разумността на тяхната Първопричина. Сократ обаче дава най-голяма убедителност на т. нар. телеологическо „доказателство” за Божието битие[16]. Той акцентира върху реда и целесъобразността в света, особено върху чудното приспособяване на организмите към техните нужди. И достига до заключението, че този ред, тази целесъобразност свидетелстват за съществуването на Висш разум, на Бога. Сократ се спира по-специално на сетивните органи на живите същества, които са двойно приспособени: към нуждите на живото същество и същевременно към условията на околната среда. Така например очите са създадени, за да бъдат от полза на живото същество, но в същото време те са пригодени и към своя обект – външната светлина. Това се отнася и за другите сетивни органи[17].
Не ти ли се струва, запита Сократ скептически настроения Аристодем, че Първосъздателят на хората им е дал сетивата, за да са им полезни – за да видят видимото, уши – за да чуват каквото може да се чуе? Ако бяхме лишени от носове, за какво щяха да са ни уханията? Какво усещане за сладко и горчиво и за всевъзможните наслади, минаващи през устата, щяхме да имаме, ако ми липсваше език да ги улавя? Сетне, не ти ли изглежда, че и в това има нещо преднамерено – когато очите са уморени, клепачите се притварят като врати, за да се отворят, щом трябва да видим нещо; но по време на сън отново се затварят; и за да не им вредят ветровете, миглите са се враснали като сито, а веждите правят навес над очите, за да не може потта от челото да им пречи. Ухото улавя всички звуци, ала никога не се напълва. Предните зъби у всички същества са за хапане, а кътниците – да поемат храната от тях и да я сдъвкват. Устата, през която организмът поема каквото желае, се намира до очите и носа, докато каналите за изпражненията, будещи отвращение, са отклонени и изведени възможно най-далече от сетивата. А сега съмняваш ли се, след като всичко така преднамерено е сътворено, дали е плод на случайност или на разум? – Не, за бога – отвърна Аристодем, така погледнато, твърде много изглежда това да е работа на някой изпълнен с любов към живота Творец[18].
В трета глава на четвърта книга „Спомен за Сократ” Ксенофонт ни представя разговора на Сократ с Евтидем, където се привеждат много нови факти, свидетелстващи за съществуването на Бог, изпълнен с благосклонност и обич към хората и полагащ най-големи грижи за тях[19].
Но особено забележително е, че човек е надарен със сетивни органи, с разум и с говор. Тъй като хубавите и полезни неща са много в света и са различни едни от други, на човека са били дадени сетива, приспособени към различни видове неща, благодарение на които той може да се радва на всички блага. Даден му е разум, който с помощта на разсъждението и паметта му позволява да преценява полезността на възприеманите предмети и да намира начини да избягва вредното и да си служи с полезното. Дадена му е способност да говори, благодарение на която хората могат да комуникират помежду си, да се обучават взаимно, да се радват съвместно на всички блага, да създават закони и да основават държави. Според Сократ всички тези факти разкриват мъдрата дейност на приятелски разположено към човека Върховно същество. Но според него най-ценният дар на божеството е съвършената душа, която човек притежава. Никое друго животно няма душа, способна до го издигне до познание за съществуването на Бога, никой друг вид, освен човека, не отдава култ на Бога; никое друго същество не е по-способно да взема мерки против глада и жаждата, студа и жегата, да лекува болести, да засилва силите на тялото си чрез упражнения, да работи за придобиване на знания и да запазва в паметта си всичко видно, чуто или научено. Сократ се обръща към Аристодем с думите:
Нима не ти е съвсем ясно, че в сравнение с другите създания хората живеят като богове, превъзхождайки ги (другите създания – б. а.) телесно и душевно поради своята природа“[20].
Целият свят е една голяма система от цели и от средства, които водят към тях. Небето и земята са така устроени, че да може да се появи и развие животът. Цялата природа има за цел живите същества. Те от своя страна са очевидно създадени заради човека. Но кой е конструкторът на този чуден ред? Може ли да се мисли, че това е дело на случайността? Отговорът на Скорат е недвусмислен: както не може да се допусне, че картините на един велик художник, например Зевкис, или статуите на един голям скулптор, например Поликлет[21], са се създали сами, така не може да се допусне, че световният ред се е създал сам[22]. Редът и целесъобразността в света не може да не са дело на един Разум, на едно Същество, което съзнателно и целенасочено ги е пожелало. Следователно трябва да съществува един Устроител, един Архитект на света, един мъдър Демиург, който от първичната и хаотична материя създава космоса, който познаваме.
Това са двата основни аргумента за съществуването на Бога, които намираме в достигналите до нас беседи на Сократ. При първия се тръгва от разума, който е в човека, и се стига до извода за съществуването на Разум във вселената; при втория се тръгва от разумния ред и целесъобразността, които царят в света, и се стига до заключението за съществуването на един мъдър Автор на този ред. Но у Сократ се срещат и други съждения, достигащи до подобни заключения. Последните биха могли да бъдат разглеждани като допълнителни „доказателства” за съществуването на Бога[23].
Сократ прави строго разграничение между писани и неписани закони. Последните, които се налагат с огромна сила над всички хора, са сами по себе си „доказателство” за съществуването на Бога. Ако нямаше Бог, те биха останали нерезбрани, би останал необясним фактът, че те са еднакви във всички страни. Беседвайки за справедливостта, Сократ отправя въпрос към Хипий:
– А знаеш ли, Хипий, да съществуват някакви неписани закони?
– Това са законите, които във всяка страна се спазват еднакво.
– Би ли могъл да твърдиш, че хората са си ги създали?
– Как бих твърдял! Та те нито е възможно да се съберат всички заедно, нито пък говорят на един и същи език.
– Тогава кой смяташ, че е създал тези закони?
– Според мен – отвърна Хипий – боговете са дали на хората тези закони; защото сред всички хора за висш закон се смята почитането на боговете[24].
Най-важните нравствени закони свидетелстват за съществуването на един мъдър Законодател. За Неговото съществуване свидетелства и нравствената санкция, която е неразривно свързана с неписания закон. Човешките закони могат да бъдат нарушавани безнаказано, но не и законите, установени от боговете. Тук наказанието на нарушителя произтича от самото нарушение. А това не може да се обясни по друг начин, освен като се допусне, че то е дело на един Законодател, по-висш от човека[25].
Сократ говори за Бога най-често в единствено число. Бог е един. Както има само един свят, който образува едно-единствено цяло, така има само един Бог, който е в света, както душата е в тялото. Сократ го означава като Този, който е сътворил човека или животните, или звездите, или света; като Този, който е наредил, управлява и поддържа света[26]. Понякога той говори за богове в множествено число, но само в определени случаи: или само по силата на традицията, като желае да остане в съгласие с обикновените народни вярвания, или защото по този начин иска да означи божества, които са по-нисши от върховния Бог. Боговете са същества, по-нисши от Върховното Същество, но по-висши от човека. Те са един вид помощници или пратеници на върховния Бог. В древността думата „бог” е служела и за означаване на всяко небесно тяло. В този смисъл дори звездите понякога са наричани богове. Забележителен е следният пасаж в „Спомени за Сократ”, в която Сократ съвсем ясно разграничава единия Бог от многото богове. Той говори на Евтидем:
Че ти говоря истината, и ти ще можеш сам да разбереш, стига да не чакаш боговете да ти се покажат наяве, а да се задоволиш заради делата им, които виждаш, да благоговееш и да ги почиташ. Имай предвид, че и самите богове именно така искат да ни се явяват! Та дори и другите божества, които ни даряват с блага, не ни се показват, когато ни даряват; Богът, който подрежда и държи в единство всемира с всичко прекрасно и добро в него и винаги при нужда ни го предоставя непохабено, здраво и неостаряващо, като върши това безпогрешно и по-бързо от мисълта ни, Този Бог ние забелязваме по великите Му дела, но когато Той твори, остава невидим за нас… Помисли и за слънцено, което всички смятат за видимо; то обаче не допуска хората да се вглеждат право в него. И ако някой нахално се загледа, отнема му зрението… Накрая човешката душа, която повече от всичко друго човешко съдържа нещо божествено и която явно е наш господар, дори самата тя не може да се види. Ето защо трябва да се съобразяваме с Невидимото, а не да се отнасяме с пренебрежение към Него; и от това, което става, да съдим за Неговата сила и да почитаме Божествената мощ[27].
От този дълъг пасаж става ясно, че според Сократ има един Върховен Бог, който е свят, невидим и могъщ. Той е невидим и затова много хора подлагат на съмнение Неговото съществуване. Душата на човека е също невидима, отбелязва Сократ, а всички вярват в нейното съществуване и допускат, че тя господства в тялото. Наистина Бог е невидим за нашите очи, но Той ни се разкрива чрез делата Си. Според Сократ
Бог е същество просто и истинно в дела и думи, и нито сам се изменя, нито измамва другите, нито с призраци, нито с думи, и нито чрез изпращане на знамения, нито наяве, нито на сън[28].
Този невидим Бог управлява света и Неговата сила е голяма. Той заставя целия свят да изпълнява Неговите заповеди по-бързо от мисълта. Той едновременно вижда всичко и чува всичко; Той е навсякъде и се грижи едновременно за всички неща. Сократ казва на Аристодем:
Разбери, че и твоят разум управлява тялото ти, в което се намира, както му хрумне! Следователно трябва да приемем, че световният Разум както му е угодно, така устройва всичко; не бива да допускаме, че щом твоите очи могат да проникват много стадии в далечината, Божият взор не е способен едновременно да вижда навред, нито пък че щом мисълта ти може да обхване какво става тук и в Египет, и в Сицилия, Божият разум не е в състояние да се грижи едновременно за всичко[29].
Това означава, че според Сократ Бог е в света, както душата в тялото. Той схваща Бога като една дейна душа, душа на вселената.
Тази световна душа е динамична и творческа сила, източник на всеки живот. Порядъкът и последователността в света са сътворени от Бога като Демиург на всичко съществуващо[30]. Но дори и в света Бог е различен от света. Като приема, че Бог е навсякъде, че е при всички неща, Сократ не отъждествява Бога с нещата и природата. Бог остава различен от тях и стои несравнимо по-високо от тях. Това, което наричаме пантеизъм, е чуждо на Сократовата мисъл. Сравнението с човешката душа пояснява най-добре неговото схващане за Бога, като същевременно позволява и да се открият най-лесно, с помощта на психологическата индукция, Божиите свойства. Както душата управлява тялото, без да се разкрива на зрението например, както тя, която е нематериална, властва над всички части на тялото, така и Бог, който е един, нематериален, невидим и вездесъщ, властва над света и всички негови части[31].
Сократовият Бог е изпълнен с благосклонност и обич към всичко живо. Той е приятел на живите същества и особено на човека, когото е надарил с най-много благодеяния. Бог е добър и прави добрини на човеците. В разговор с Адимант за същността на дълга Сократ заявява:
„Но нали Бог в действителност е добър и нали трябва да се говори за Него като такъв”[32]. Бог е справедлив. Това, което Той върши, е справедливо „… Трябва да се каже, че Бог прави само това, което е справедливо и добро и наказаните имат полза от наказанието си”[33]. Законите, които Бог внушава на хората, са също справедливи. „А според теб, Хипий, дали боговете определят справедливото за закон или нещо съвсем различно от справедливостта? – Друго не е възможно, кълна се; защото трудно друг някой би създал справедлив закон освен Бог”[34].
Бог е съвършен. Той е самото съвършенство. Като съвършен Той не се нуждае от нищо. Присъщо на природата на Бога е да няма никакви нужди. Сократ казва на Антифонт:
Аз мисля, че да не се нуждаеш от нещо, е присъщо на боговете, а да се нуждаеш от колкото се може по-малко, е най-близко до божественото. Но от божественото няма нищо по-силно. Тогава най-силно е онова, което стои най-близко до божественото[35].
Бог е щастлив. Ако щастието е неразделно от добродетелта, ако то съпровожда нравственото усъвършенстване, то не може да отсъства там, където е самото съвършенство. Според Сократ
Бог не прилича на никое от познатите или познаваемите същества и е богохулство да го представяме чрез образи[36].
Бог е разум, мисъл, мъдрост. Но не разум, отдалечен от света, отдаден на самото мислене и съзерцаване, а Разум деен, който е в света, който го е организирал, който го поддържа и го управлява. Добрият, мъдър, могъщ Бог желае и върши винаги само това, което е най-добро. Той винаги преследва цел, която е най-добрата. В света, така както той е нареден от Бога, нищо не е напразно. Всичко е в служба на доброто. Бог е мъдрост. А мъдростта, както у човека, така и у Бога е знание, знание за доброто. Мъдър човек е не този, който има едни или други знания, а този, който притежава знания за доброто. Защото такъв човек върши по необходимост това, което е добро. Същото е вярно и за Бога. Като абсолютно добро, Бог гледа на доброто като на постоянна цел и върховен обект и нарежда всички неща с оглед на тази цел. Така че Божеството за Сократ е било не само отвлечена реалност, а живо Същество с постоянно въздействие върху и в света. Към посочените тук качества Платон отнася още качествата нетленност и вечно блаженство като присъщи на Бога според Сократ[37].
Цялата философия на Сократ е непрестанен устрем към божественото, съпроводен със скептична самопожертвувателност. Нещо повече, в своя „Алкивиад” Платон разкрива и пророчески копнежи у Сократ, който говори:
Ти виждаш, че на Бога не можеш да се молиш по сигурен начин, без да се боиш дали не ще те отхвърли, като те чуе да изразяваш безумни желания. Затова ми се чини, най-добре ще е спокойно да изчакаме, докато дойде един и ни научи как следва да се отнасяме към Бога и към хората[38].
Сократ не само допуска съществуването на Бога, но и гледа на Бога като на Провидение. Учението за Божия промисъл произтича от основния възглед на Сократ за Божественото у човека. Всеки мислител, който признава безусловното достойнство на човешката личност, също така, както и всеки вярващ човек, трябва да приеме съществуването на Промисъла. На това се основава и практическата религиозност на Сократ. Той е убеден, че гласът[39], който от ранната му възраст го предупреждава, когато пред него се явява мисъл, желание или нещо, което не е добро, е наистина Божий глас, провиденциално откровение на Висшата сила, на Бога[40]. Сократ схваща Провидението не само като едно общо, всемирно Провидение, което бди върху вселената и нейната цялост, нарежда и поддържа целия космос; но и като едно частно, специално Провидение, което се интересува от съдбата на отделния човек. Провидение, което подобно на добър баща бди върху всеки отделен човек, вижда делата му, знае тайната на мислите и чувствата му, грижи се за него и му изпраща добрини според нуждите и заслугите му. Според Ксенофонт
Сократ вярваше, че боговете се грижат за хората, но не така, както мнозина мислят – че боговете знаят едно, а не знаят друго. На боговете всичко е известно – и думи, и дела, и намерения; те са навред и насочват хората към всичките им начинания[41].
За Сократ съществуването на Провидението е извън всякакво съмнение. Той допуска действителна връзка между човека и Бога било като насоченост на човека към Бога, било като Божествена намеса в живота на човека. Затова човек има право да разчита на подкрепата на Бога, която чрез молитва, жертвоприношения, гадания или оракули той може да получи. Сократ вярва в гаданието, оракулите и сънищата. Той вярва, че посредством тях можем да добием ценни напътствия от страна на Божеството. Но Сократ допуска обръщане към Божеството само в онези случаи, когато силите и способностите на човека са недостатъчни. Има неща, които са напълно достъпни за нас, които ние можем да схванем с помощта на нашия ум и да придобием с нашите собствени сили. За тях е излишно да се обръщаме към Бога. Такива са занаятите на дърводелеца, на ковача, на земеделеца и т. н. Всички тези знания човешкият ум е способен да схване и усвои без чужда помощ. Сократ казва:
От зли духове са обзети онези, дето се допитват до оракула за работи, които боговете са дали на хората сами да решават; така някои се допитват примерно дали е по-добре да наемат опитен кочияш или пък някой непохватен, дали е по-добре на кораба да има обучен кормчия, отколкото необучен; да се търси отговор от боговете за нещо, което може чрез броене, мерене и теглене да се узнае…[42]
Но има неща, които ние не можем да разберем само с нашия ум, които не можем да постигнем само с нашите собствени сили. Може да се каже, че най-важните знания боговете са запазили само за себе си и те остават за човека обвити в мрак.
… Същественото в тези знания обаче боговете са отредили за себе си и нищо не разкриват на смъртните[43], защото нито онзи, който обработва полето, знае кой ще прибира плодовете, нито който добре строи къща – кой ще живее в нея; военачалникът не знае дали води войската към победа, държавникът – държавата към благополучие; вземе някой красавица, за да й се радва, а не знае дали няма да си пати от нея; ако пък някой се ожени, за да се сближи с влиятелни хора в града, не се знае дали заради тях няма да загуби и отечеството си. Онези, които мислят, че в тези неща няма нищо божествено и че всичко става по човешка воля, според него са обзети от зли духове[44].
В такива и подобни случаи трябва да се търси помощ от Бога, ако се иска да се прозре в бъдещето. Ако някому обаче човешката мъдрост се стори недостатъчна, Сократ го съветва да се обърне към гадателството:
Защото онзи, който знае как боговете известяват волята си на хората, никога не ще остане лишен от техния съвет[45].
Сократ вярва и в оракулите. От неговия живот знаем колко сериозно гледа на думите на делфийската жрица Пития, която го провъзгласява за най-мъдрия от всички древни гърци. Сократ е убеден, че чрез оракулите Божеството влиза в общение с човека и му разкрива бъдещето и Своята воля. Същото е валидно и за сънищата.
Но ако светът е уреден и се управлява от Бога и ако Бог се ръководи в Своята дейност от идеята за доброто, как да се обясни съществуването на злото в света? Защото очевидно е, че в света има зло – както физическо, така и морално. Сократ мисли, че Бог не може да е автор на някакво действително зло.
Бог не е причина за всичко, а само за доброто[46].
Злото, което е в света, е или привидно, или е в услуга на доброто, или ако е действително, не е дело на Бога. Злото като зло не може да е от Бога.
Привидно е физическото зло. Болките на тялото минават бързо и погрешно би било да им се приписва истинска реалност. Без реалност, привидно зло е и смъртта.
… И ние, които смятаме смъртта за злина, мислим погрешно[47], заявява Сократ. Затова физическите злини не са в състояние да разрушат щастието на мъдрия и добродетелен човек, който е щастлив, защото е добър.
Но има и зло, което трябва да бъде признато за действително. Като например нравственото зло, неправдите, престъпленията на хората и т. н. Неоспорим факт е, че лоши дела се извършват. Често лошите и несправедливи хора са по-успели и изглеждат по-щастливи от добродетелните. Тези и подобни факти изпълват душата със съмнения относно Провидението, карат едни да не вярват в съществуването на боговете, други да приемат, че те съществуват, но те не се интересуват от човешките работи. Сократ мисли, че за този нравствен безпорядък не може да се вини Провидението. Провидението желае и търси да осъществи винаги най-доброто. Но като последица от ограничеността на познанията му вследствие заблужденията, на които често пъти е жертва, човек извършва порочни дела и престъпления. Става автор на зло. От човека обаче зависи това зло да бъде премахнато. Злото се премахва чрез просвещаване на умовете. Този вид зло, доколкото е реално, не може да бъде приписвано на Бога, а трябва да бъде обяснено с несъвършенствата на човешката природа.
Изобщо, ако в света действително има зло, то трябва да бъде приписано на нещо различно от Бога. В никакъв случай то не може да бъде дело на Бога, тъй като всичко, което идва от Бога, е добро.
Къде обаче може да се крие причината на злото? От това, което знаем за Сократ, не може да се даде ясен и точен отговор на този въпрос. Навярно за него изворът на злото се крие в материята. Изглежда, основното схващане на Сократ е дуалистично. Един не много ясен дуализъм, допускащ вечното съществуване на една материя и на един Бог, който й е дал форма. Божеството винаги желае доброто, но то не е единствената реалност и затова, въпреки Неговата добра воля, злото може да съществува. Знаем, че Сократ не обича да се занимава много с космологични проблеми, тъй като смята, че светът, който Бог нарежда, управлява и поддържа, не е изцяло творение на Бога, и че действията на Бога се състоят в оформянето на вече съществуваща материя. Този дуализъм позволява да се примири съществуването на злото с допускането на Провидение. Примиряването е значително улеснено от факта, че Сократ схваща Бога като могъщ, но не и като всемогъщ[48].
Най-важна, разбира се, е мисълта за един върховен Бог. Наистина Сократ говори и за богове, но монотеистичната тендеция е ясна и тя отдалечава богословието му от традиционния за неговото време политеизъм. Сократ се отдалечава от обикновените религиозни схващания на неговите съвременници и по това, че той не приписва нито на върховния Бог, нито на по-нисшите богове страстите или пороците на хората. Той категорично отхвърля суеверията, които представят боговетге с човешки недостатъци[49].
Възгледът му за душата
Според Сократ най-ценният дар на Божеството е съвършената душа, която То е дало на човека. За него
Бог не е ограничил грижите си само върху тялото; което е най-важното, Той е дал на човека най-съвършена душа[50].
Той рязко разграничава душата от тялото и вижда в душата това, което придава достойнство на човека. И според свидетелството на Ксенофонт, и според това на Платон, Сократ учи, че същественото у човека е душата. Човекът е душа, която си служи с тялото. Душата на човека не е самотно явление във вселената. Тя не би могла да съществува, ако нямаше всемирна Душа. Откъде би могла да произлезе човешката душа, ако не от Душата, която одушевява вселената. С други думи, душата на човека е една частица от Бога[51]. Произхождайки от природата на Бога, душата на човека е неразрушима като Божеството.
Доказателствата на Сократ за безсмъртието на човешката душа са ни известни от Платоновите диалози „Федон”, Апология” и др., както и от „Киропедия” на Ксенофонт. В последното съчинение умиращият Кир изказва мисли върху смъртта на тялото и безсмъртието на душата. Те са изцяло в духа на всичко, което знаем за Сократ, и с пълно основание можем да ги приемем за негови. От кого другиго, ако не от Сократ, би могъл Ксенофонт да вземе мислите, които влага в устата на Кир?
Впрочем, деца мои, аз така и не можах да повярвам, че докато се намира в смъртно тяло, душата е жива, а когато го напусне, умира. Напротив, аз виждам, че всъщност душата превръща смъртните тела в живи, докато се намира в тях. По същия начин не мога да повярвам, че душата ще остане безразсъдна, щом се откъсне от безразсъдното тяло. Точно обратното, когато разумът се отдели в своето несмесено и чисто състояние, тогава очевидно той постига и своята най-голяма разсъдъчност. Така че при разпадането на човешкото тяло всяка негова частица без съмнение се връща при своето единородно начало, ала не и душата. Тя единствена е невидима и когато присъства в тялото, и когато го напуска[52].
Платоновият „Федон” е разказ за последните часове на Сократ. Диалогът е посветен на доказване на безсмъртието на душата. Сократ излага редица аргументи в полза на възгледа за бъдещ живот. Той например дефинира смъртта като отделяне на безтелесната част на живия човек – душата от неговата физическа част – тялото. И още нещо, тази безтелесна част е подложена на много по-малко ограничения, отколкото физическото тяло. Сократ се обръща към събеседника си с думите:
Я помисли, Кебете, дали от всичко, казано дотук, не следва, че душата е съвсем подобна на Божественото, безсмъртното и умопостигаемото начало, на еднородното, което не може да се разпада и което винаги е еднакво със себе си, докато тялото от своя страна е съвсем подобно на човешкото и непостижимото за ума начало, на разнородното, което се разпада и никога не е еднакво на себе си… Значи, щом е така, на тялото подхожда да се разпада лесно, а на душата изобщо да не се разпада[53].
Подобни мисли се съдържат и на много други места в диалозите на Платон. В „Държавата” например Сократ казва:
Не чувстваш ли, че нашата душа е безсмъртна и никога няма да погине?[54]
Или пък:
Ако душата не погива от никакво зло, нито свое, нито чуждо, явно е, че трябва да е вечна, а щом съществува винаги, тя е безсмъртна[55].
И все пак за Сократови можем да приемем аргументите, които се привеждат във „Федон” и „Киропедия”. Аргументите, които привеждат Платон и Ксенофонт, кореспондират помежду си и биха могли да имат общ източник – техния учител Сократ.
При сравнителен анализ на тези две съчинения се стига до заключението, че Сократ приема безсмъртието на душата главно поради следните четири съображения:
1. Защото душата е различна от тялото и е негова господарка.
2. Защото душата е принципът на живота.
3. Защото тялото, което е съставено от елементи, при смъртта се разлага, а душата, като абсолютна простота, не е подвластна на разрушение.
4. Защото душата живее най-самостоятелно и най-енергично през време на съня[56].
Сократ не е първият, който утвърждава божествената природа на душата и нейното лично безсмъртие, но при него това убеждение е представено с особена сила. С. Трубецкой казва:
Самата личност на Сократ, изпълнена с духовен живот, повече от всякакви документи свидетелства за безсмъртието[57].
Сократ е от онези личности, които във всички епохи на историята поставят въпроси пред философията и обществото, предизвикват духовете и традицията, създават проблемни ситуации и същевременно насочват мисълта към тяхното разрешаване. Така критиката, която той отправя към грубия антропоморфизъм, засяга дълбоко основите на митологията. Схващането на Божественото като по-обширна природа, главният атрибут на която е духовната й същност, подобно на всеобщия разум се оказва трудно за разбиране и възприемане[58]. За отбелязване е, че Сократ се опълчва срещу дейността и възгледите на материалистите и софистите, които повече или по-малко насаждат критицизъм и скептицизъм относно култовете и подкопават основите на религиозния светоглед. В тази връзка той търси доводи за съществуването на свръхестественото, което чрез Провидението ръководи и напътства действията на хората. Сократ излага принципа на телеологизма като основание за съществуването на Бога[59]. Всяко нещо следва своята непосредствена причина, която от своя страна, е насочена към друга, по-висша причина. Действащите причини са подчинени на финалните причини. Всичко се оказва подчинено на върховната цел или причина, на Божествената първопричина.
Към втора глава (Теологията на Платон)
_______________________________
[5]. Шмит, Х. Г. Шишков, Философски речник, С., 1997, с. 576.
[6]. Кессиди, Ф., Сократ, М., 1988, 4-5.
[7]. Шаму, Фр., Гръцката цивилизация, С., 1979, с. 281.
[8]. Радев, Р., Сократ. Живот и дело, С., 1980, 7-8.
[9]. Трубецкой, С., Курс истории древней философии, т. І, М., 1915, 202-203.
[10]. Саръилиев, И., Сократ, С., 1947, 206-207.
[11]. Ксенофонт, Спомени за Сократ. – В: Сократически съчинения, С., 1985, с. 118; Вж. Саръилиев, И., цит. съч., с. 207.
[12]. Ксенофонт, цит. съч., 37-38; Вж. Саръилиев, И., цит. съч., с. 207.
[13]. Цит. по Саръилиев, И., цит. съч., с. 208.
[14]. Пак там.
[15]. Пак там, с. 209.
[16]. Трубецкой, цит. съч., с. 228; вж. Орлов, С., Сократ, С., 1992, 90-91.
[17]. Цит. по Саръилиев, И., цит. съч., с. 209.
[18]. Ксенофонт, цит. съч., с. 37; Ср. Саръилиев, И., цит. съч., 209-210.
[19]. Вж. Ксенофонт, цит. съч., 118-121; Ср. Саръилиев, И., цит. съч., 210-211.
[20]. Ксенофонт, цит. съч., с. 38-39.
[21]. За гръцкото изкуство вж. Шаму, Фр., цит. съч., 285-300.
[22]. Ксенофонт, цит. съч., с. 37.
[23]. Вж. Саръилиев, И., цит. съч., 212.
[24]. Ксенофонт, цит. съч., 125-126.
[25]. Пак там, 126-127.
[26]. Пак там, 118-121.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 