Димо Пенков
Предговор
През последните години се забелязва засилен интерес към философската теология на Сократ, Платон и Аристотел. Този факт ме подтикна да публикувам някои разработки в кратка монография. Настоящата работа няма за цел цялостна интерпретация на античната теология на Сократ, Платон и Аристотел, а по-скоро някои специфични акценти от нея.
Материалите, включени в тази книга, са писани през периода 1997-1998 година и са публикувани в списание „Богословска мисъл”. Тяхното събиране позволява да бъде видяна в общ план античната теология на Сократ, Платон и Аристотел като форма на естествено богопознание. По този начин отделните материали придобиват по-цялостен вид.
Увод
Философското търсене е изключително богато от идеи, което се постига чрез силата на човешкия дух в неговата цялост при осмисляне на картината на света. Пред привидната хаотичност на света философският ум се стреми да установи последователност, да покаже връзката на причините. Той желае да разкрие чрез конкретни реалности структурата на битието. В тези търсения той се стреми да достигне до първия принцип, който едновременно е причина, образец и цел на всичко съществуващо. Този принцип се нарича Бог. Философският подход непременно довежда до темата за Бога. По същество само този проблем представлява за философския подход реален интерес. Тук обаче пред философията възниква опасно изкушение, защото тя достига това чрез изискването за умопостигаемост на принципа, който тя нарича Бог. Този принцип е изискване за нея. Тя прилага към него начала, които я привеждат към него с изискването той също да бъде умопостигаем, въпреки че умопостигаемостта, която тя прилага към него, е закон на човешкото мислене. Философията определя свойството на този принцип с помощта на своите категории. Тя го нарича Едното, Върховното Благо, Първия Двигател, Абсолютния Дух, Идеята. В редица философски системи и учения цялата реалност се свежда до напълно съгласувана система, за която Бог служи като иманентен закон[1].
През античността изучаването на науките за природата в голямата си част съвпада с философското познание. Посредством силата на разума човек може за разкрие „…строежа на света и действието на стихиите… годишните кръгове и положението на звездите, природата на животните и свойствата на зверовете, стремежа на ветровете и мислите на людете, отликите на растенията и силата на корените” (Прем. 7:17, 19-20). Човек е в състояние, разсъждавайки върху природата, да се въздигне към Бога, „защото от величието на хубостта у създанията ще се познае сравнително Виновникът на тяхното битие” (Прем. 13:5). Според Свещеното Писание видимата природа е велика книга, красноречиво проповядваща на всички хора, говорещи на различни езици, за всемогъществото, премъдростта, благостта на Твореца и Промислителя на всичко – Бога (Иов 12:7-10; Пс. 18:2-5; Прем. 13:1-5; Ис. 40:26; Деян. 14:17). В Свещеното Писание този вид откровение се означава с думата „явно” (Римл. 1:19). Естественото богопознание акцентира върху удивителния и внушителен характер на природата, която очевидно и недвусмислено говори за съществуването на изключително могъщ и мъдър Бог – Творец, способен да сътвори света (ex nihilo) с цялото му разнообразие и красота. Следователно най-напред бива познавано онова равнище на Откровението, което е „удивителната книга на природата”. Когато човекът чете тази книга със средствата на разума си, той е способен да достигне в познанието си до Твореца[2].
Човешката душа със своето устройство, със своите сили и способности, със своите нравствени потребности още по-красноречиво от видимата природа говори за Бога, Който е сътворил човека и му е дал високо предназначение (Римл. 2:14-15).
Стремежът на философите към истината и към същностните основания на човешкото знание е пословичен. Своето „удивление” от света те превръщат в удивление на останалите хора от философстването. Многовековната история на философията е мозайка от най-разнообразни теоретични системи и възгледи.
Имената на Сократ, Платон и Аристотел – едни от най-бележитите и продуктивни философи на класическата Античност – олицетворяват разцвета на древногръцката философия, оказала определящо влияние върху цялата европейска култура. Много от идеите, изказани от тези мислители, упражняват дълбоко въздействие върху характера на християнската философия през вековете. Философското учение за Бога е предмет на спорове сред религиозните мислители, като християнското богословие нееднозначно се отнася към възможностите за рационално осмисляне на идеята за Бога. В конфесионално разнообразния християнски свят винаги е имало идейни направления, според които познаваемият чрез разума Бог се възприема като съществена пречка по пътя на богопознанието. Този Бог се противопоставя на Бога, Който се познава чрез вярата[3].В този ред на мисли трябва да се отбележи, че и Сократ, Платон и Аристотел търсят Бога по пътя на разума. Резултатът е изграждането на една философска теология, която в известен смисъл е казуално свързана с творението. Целта на настоящата книга е да представи основните им богословски идеи.
Чрез Сократ сдържаността, самоконтролът стават концепция за морално мислене. Във века на софистите, когато рухва най-външната власт на закона, идеалът за самоусъвършенстване придобива съществена важност. Платон възприема от Сократ ценната идея за доминирането на духа над страстите, господството на разума над животинския импулс. Целта е не само сдържаност, а и хармонично съгласие между всички сложни импулси в душата на човека. Този вид самоконтрол означава свобода, която идва от господството на разума над човешките желания; нейното изгубване превръща човека в роб на собствените му страсти[4].
Със Сократ и Платон гръцката цивилизация ознаменува раждането на идеята за вътрешния живот, в който качествата на духа, щастието и добродетелта стават фундаментални. Влиянието на този поврат към душата на човека за по-късната гръко-римска и християнска мисъл е решаващо. Така се ражда идеята да се гледа на човешката личност не като на обикновен сбор от въздействия на околната среда, а като на единство, което може да бъде опознато и насочено към съзнателно формирани цели и задачи. Така Сократ оказва огромно влияние върху морала на своите съвременници, а най-задълбочените мислители на античната култура Платон и Аристотел насочват погледа си към идеята за Доброто като фундамент и цел на битието и към Първопричина на движението на света.
Към първа глава (Теологията на Сократ)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 