Характерно е, че при описанието на идването в света на Господ Иисус Христос авторът акцентира върху Неговата специална мисия. ”Тя ще роди Син, – казва Ангелът на Йосиф за Приснодева Мария  (1:21), – и ще му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му.” Следователно, в буквален и собствен смисъл това е националният Месия Израилев – живителната клонка от благославеното Йесеево дърво и надеждата на народите. Той е въплъщение на това, което се представяло пред погледа на всеки благочестив евреин – осъществяването на тези светли предначертания, написани с огнени букви върху скрижалите на старозаветната история, които съставлявали нейната душа и давали неотслабваща сила за достигането на крайна цел в явяването на Спасителя Христос. Следователно, в Него ние имаме въплъщение на обещания идеал, защото от тази гледна точка Господ със Своите корени враства в дълбочината на миналото, като чрез Своя живот прави последното настояще, тясно съприкосновявайки се с тогавашната съвременност – положително, когато тя отговаря на своя божествен завет, или отрицателно, ако съществуващата действителност го изкривява и помрачава. Тук Иисус Христос се явява като един естествен момент от историческия процес и естествен резултат от предшестващото развитие, което се увенчава в Него с всичката си точност и пълнота на всички стадии от земното битие.

Ясно е, че Спасителят трябвало да бъде историческо лице, представляващо конкретната реализация на обещания прототип в жив, човешки образ. И ние виждаме, че “заченалото се в нея е от Духа Светаго” (1:20), но това е първородният Син на Мария (1:25). Той е Бог, но Бог, който е с нас – “Емануил” (1:23), Бог, който е всред нас и в нас. Една от отличителните особености на Матеевата христологична картина се заключава именно в това, че никъде другаде Иисус-Месия не се рисува в Своята човешка външност по-ясно, подробно и отчетливо, както тя е изваяна под перото на апостола–митар. Въз основа на видението на пророк Йезекиил Матеевото описание символизира човек (Йез. 1:1 и сл.; Откр. 4:7; срв. св. Ириней Лионски, Против ересите, ІІІ, 11, 8).

Eто защо безспорно е, че Христос е несъмненият реален субект. Но ако това е Месия, то в Него е необходимо да се очаква осъществяването на обещания образец дотолкова, че за нашия поглед да бъде напълно очевидно, как предреченото някога се въплъщава в историческото битие, четеното в закона и пророците фактически се разкрива пред нашите очи в Иисус от Назарет Галилейски. В това отношение Господ, бидейки истински Месия, естествено бил длъжен напълно да съвпада с обещаното винаги и във всичко.  Целият Му живот – от началото до края – не могъл да бъде нищо друго освен непрекъсната апликация на пророческите предсказания – нагледна екзегетика на тайнствено предуказаното – живо месианско пророчество. Всъщност така е и било. Той е от рода Давидов, ражда се във Витлеем и като основа на цялата Негова дейност неизменно служи един принцип: “тъй нам подобава да изпълним всяка правда” (3:15). Оттук и пътят на Неговото земно битие не е случаен, а се развива по строго определен и систематически осъществяван план, въпреки всички препятствия и прегради. Христовите действия се подреждат в строго съответствие с древните предсказания, и в във всяка най-малка крачка у Него се проявява нещо казано (r`hqe,n). Ето защо и в историята на Христос отчетливо се наблюдава паралелизъм между фактическото и идеалното – дълбок и съвършен паралелизъм, изпълващ всяка жизнена черта. Цялото Евангелие на Матей представя такъв типологичен характер, всички негови страници са осеяни със старозаветни цитати, които тук преобладават в сравнение с другите благовестници[1]. Но важността тук не е в чисто количественото изобилие. Това не е достатъчно. Хармоничното съчетание на настоящето с миналото и тяхното взаимно сливане не са нещо случайно и външно; напротив – те са принципно необходими и предвидени. Христос в известен смисъл постъпва не толкова фактически изпълнявайки пророчеството, колкото с пряката цел да достигне неговото осъществяване (5:17).  I.,[]/..,]]]]]]][na (o`,pwj) plhrwqh/| to. r`hqe.n: – това е постоянният и задължителен фактор на Неговата дейност, особено подчертаван от първия евангелист[2]. И това не е изкуствена акомодация, преднамерено приспособяване или подражание. Причината за това лежи в самата същност на предмета. Тоест r`hqe.n и като обикновен глагол няма реално, конкретно битие сам по себе си, но е казано u`po. Kuri,ou (1:22; 2:15) dia. tou/ profh,tou и dia. tw/n profhtw/n (2:23) и бидейки непогрешимо, словото Божие непременно трябвало да намери абсолютно си  изпълнение в Този, Който бил в спасителните планове на Божествения промисъл преди сътворението на света. Това е Христос и затова Той винаги е неизменно изпълняващ (plhrw/n).

И така, Спасителят е изобразен у Матей като предвъзвестеният божествен Месия в човешкото битие на изцяло въплътилия Го Иисус от Назарет. В това Свое достойнство Той бил длъжен да осъществи старозаветната аксиома на Исаия (33:22), че “Господ е наш съдия, Господ е наш законодател, Господ е наш Цар: Той ще ни спаси.” Ето защо Христос задължително е представен като законодател, пророк и цар на изкупения от Него народ, и като вечен първосвещенник. Съгласно с това Той се характеризира у Матей в Евангелието, като проводник именно на тази концепция. От върха на планината Иисус Галилейски провъзгласява Своите “блаженства” – основоположните начала на нов религиозно-граждански строй. С абсолютен авторитет и безкрайна власт Той излага великите принципи на християнския живот, начертава правата и задълженията на Своите последователи, рисува поведението и характера на тяхната дейност, – но всичко това е не с цел унищожаването на заповедите на Моисей, а единствено за истинското осъществяване на старозаветните богооткровени норми: “Не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне” (5: 17–18). Следователно Христос не е противник на старото и не е узурпатор, който изповядва номинистичната непоклатимост. Иначе Той би бил един реализатор на старозаветния идеал, висш и всесъвършен изразител на последния, като негов владика напълващ старите задължителни принципи с ново животворно съдържание.

Силата на това властно, божествено слово е неразделна от дара на пророческото прозрение, чрез което бъдещето се познава не по-малко от настоящето, по-рано се предвижда и благоразумно се подготвя. Тук предузнаването е не отвлечено съзерцание, а реална власт свойствена на божествения Месия Христос. Нищо не е скрито от Неговия поглед. Своята слава Той предвкусва в най-позорното Си унижение. В блясъка и сиянието на националните светини предвижда огъня на разрушението и мерзостта на запустението. На синаповото зърно предрича пищно развитие, на малкото стадо обещава всемирно разпространение. Народът Го имаше за пророк (14:5; 21:46), възклицавайки: “Този е Иисус, пророкът от Назарет Галилейски” (21:11). Наистина “пророк не бива без почит, освен в отечеството си и у дома си” (13:57), но “мнозина пророци и праведници са много желали да видят”, което видели апостолите, “и не видяха, и да чуят”, каквото те са слушали “и не чуха” (13:17).

Всичко това свидетелствало, че Христос бил пророк на адекватното действие. Ясно е, че предсказваното от Него с такава увереност не могло да остане празна дума или принципно обещание, а трябвало някога да стане реално. Спасителят учи и предвещава и същевременно полага основата на Своето царствено господство. В това всъщност се заключава и Неговото дело. “И ходеше Иисус по цяла Галилея – пише Матей (4:23), – проповядваше Евангелието на царството“ (khru,sswn to. Euvagge,lion th/j basilei,aj). Същото това благовестие Той винаги възвестявал в градовете, селата и синагогите (9:35), а в края на Своя земен път изразил твърдото Си убеждение, че това Евангелие на царството ще бъде проповядвано по цяла вселена (24:14). “Приближи се царството небесно” (4:17), “дошло е до вас царството Божие” (12:28), “Син Човечески отива в царството си” (16:28). Подобни слова постоянно се чуват от устата на Иисус Христос. “Де трябва да се роди Христос?” питат дошлите от изток мъдреци (2:4). “Ти казваш” – отвръща Спасителят (27:11) на въпроса на управителя: “Ти ли си Иудейският Цар?” И над позорния кръст на Разпнатия, Пилат триезично, т. е. на целия свят, обозначил вината Му (27:37): “Този е Иисус, Царят Иудейски.”

Несъмнено е, че Христос е изобразен у Матей предимно в Своето достойнство на истински Месия Израилев, Избавител на Своя народ. Той е историческо лице и същевременно национално. Но последното е валидно само дотолкова, доколкото старозаветно-теокротичното било божествено и в този смисъл за всички задължително, както и цялата въобще еврейска история има значение единствено в качеството си на носител на най-добрите завети за цялото човечество. Христос е син Давидов и цар Израилев, но не в духа на светските народни вярвания, земни очаквания и тщеславна национална гордост. Всичко това Той принципно отхвърлял и отричал по отношение на Себе си, като владика наднационален и следователно духовен. И причината за това се корени във факта, че Той е истинският Месия, Спасителят на целия свят. Ето защо величието на Господ Иисус Христос не изключва Неговото външно унижение, защото надхвърля всякакви условни рамки и не може да бъде ограничено или намалено чрез тях, бидейки изцяло небесно. Разкривайки се на земята, това величие на Христос съвсем не е подчинено на земната неустойчивост, а само й придава надеждна твърдост. Спасителят е обещаният водач на Израил и лъчезарно сияние на неговата слава, но само дотолкова, доколкото този Израил е носител на божественото семе, ползвайки се с всички прерогативи  на негов пазител и с преимуществата на синовството. Вследствие на това и всеки друг на същото основание може да получи всички тези качества в същото достойнство, заемайки мястото на естествените потомци на Авраам, оказали се по-лоши и по-долу от доведените синове. Именно като такъв, Христос–Месия води жестока борба с фарисейско–законническото късогледство на тогавашните юдейски  възгледи и ги отрича упорито, макар и това да завършва с Неговата насилствена смърт. В този случай ние виждаме в разказа на Матей силен, почти диаметрален, контраст между историческото лице на Господа Спасител и съвременната действителност. У Матей констатираме, че съществуващата реалност не се примирявала с Христос по силата на отклонение от въплътения от Него божествен идеал. Ето защо евангелистът в своето изображение  на светлината и сянката остава верен на историческата истина, представяйки ни не типично национален Мисия, а истински обещаният и божествен и следователно, общочовешки. Оттук и апологетичната тенденция у Матей в защита на месианското достойнство на Христос, като божествено-универсално.

Тази абсолютност на Христовото месианство се проявява навсякъде и във всичко. Иисус е просто “Син човешки”, неблестящ със знатността на произхода, нито поразяващ с ефекта на делата Си. Той няма някаква славна съдба. Същевременно Иисус е “Бог е с нас”, Спасителят на света. Той е син Давидов, и още царственият псалмопевец Го нарича Господ (22:40-46). Христос се ражда в неизвестност в малкия Витлеем, но “тъй е писано чрез пророка” (2:5). Неговото детство и младост преминават в Назарет, но това е “за да се сбъдне казаното чрез пророците” (2:23). Той е омаловажен във всичко до пълно унижение, но още Исаия е казал (53:4): “Той взе върху си нашите немощи и понесе нашите недъзи” (срв. Мат. 8:17). Неговият път води към кръста на Голгота, но Той отива там “както е писано за Него” (26:24). Неговото скромно явяване, подобно на падането на тих дъжд върху земята, се предшествува от чудесна звезда. Неговата бедна люлка в яслите възпяват сонм ангели, винаги покорно служещи Му и подкрепящи Го. При Неговата смърт потреперва цялата земя и всички световни стихии. Неговото възкресение се съпровожда от небесно сияние. От всичко това юдеите били длъжни да се убедят, че смиреният Назарянин е все пак Христос, и следователно те се заблуждават, представяйки си Го иначе, сякаш от Назарет не може да излезе нещо добро (Йоан 1:46) и че от Галилея пророк не се е явил (Йоан 7:52). Такива понятия били само лъжливи предразсъдъци на слепите  народни водачи. И Господ ги изобличава на всяка крачка и ги поразява с мълниите на свещения Си гняв, чрез самото Свое външно безславие и унижение, доказвайки божествената Си правота. В качеството Си на законодател, Христос постоянно оскърбява фарисейския буквализъм, книжническото раболепие към мъртвото предание, изцелявайки в непозволено време, докосвайки се до нечисти, допускайки до Себе Си митари и грешници. Но поради това и според общото признание на хората “Той ги поучаваше, като такъв, който имаше власт, а не като книжниците (и фарисеите)” (7:29) и винаги действайки с авторитет на “господар и на съботата” (12:8). Като пророк, Спасителят бил напълно отхвърлен и даже попаднал под кощунственото подозрение, че е във връзка с демоничните сили. Но това само с печална нагледност потвърдило факта, че пророк не бива без чест, “освен в отечеството си и у дома си” (13:57). В Своето царско достойнство Той послужил за принципиално отрицание на юдейските месиански очаквания, бил позорно и грубо поруган (27:29), а неистовата тълпа злобно викала: “да бъде разпнат!” (27:23), “кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни” (27:25), но и това удостоверявало в Него истинското Му месианско достойнство, защото “Той трябва да отиде в Иерусалим, и много да пострада от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит” (16:21) и “ще Го предадат на езичниците, за да бъде поруган, и бичуван, и разпнат” (20:19).

Следователно, причината за всички указани ненормалности ни най-малко не е в самия Христос, а в жестокостта и каменосърдечието на тогавашното юдейство, дълбоко помрачило се и пагубно принизило се във всички свои слоеве – от върховете до последните низини. Те загубили необходимото разбиране за месианските идеали и престъпно ги извратили. Законът станал убиващо писание, празната обредност погълнала вътрешната набожност, злото лицемерие изтръгнало здравите корени на нравствената порядъчност. Змии, рожби ехидни – те подлежат на съкрушителния гняв и секирата вече висяла над техните престъпни глави (3:7–10; 23:33). Те затваряли небесното царство, сами не влизали и влизащите не допускали (23:13). Естествено, че всред този мрак яркият лъч светлина предизвикал единствено безумна ярост и свирепо озлобление, но вината за това била изключително върху тези, които затваряли своите очи и уши за да не видят божественото сияние и да не чуят небесния и спасителен глас. Печалната участ на Господ всред юдеите ни най-малко не противоречи на Неговото месианско служение, защото Той винаги ясно я предвиждал. Земните скърби и огорчения свидетелствуват единствено за това, че Христос е действително божественият Месия, не принизяващ се до изкусителните демонични измами и не слизащ до нивото на грубия вкус на тълпата, неспособен да угодничи на чисто националните прищевки на религиозно–политическата горделивост. Той е всецяло божествен и поради това по-горе и извън расовите и временните рамки и ограничения. Неговата мисия е общочовешка, световна.

По такъв начин неверието на Израил съвсем не подрива месианското достойнство на Спасителя, а служи за това, че от него се взема царството Божие и се дава “на народ, който принася плодовете му” (21:43). Благовестието на Христос било последното, заключително и най-съвършено изражение на честото и многообразно Божие слово, но вече в Сина, а Той е наследникът и подателят на всичко, което принадлежи на Отца (Евр. 1:1-2), и затова се простира върху всяка поднебесна твар (Кол. 1:23). Наистина Христос дошъл за да “спаси народа си” (1:21), но още Йоан Кръстител предупреждавал: “не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму” (3:9). Синовете на завета стояли до царството на благодатта по-близо от другите и Господ пряко заявявал: “Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев” (15:24). Към тях преди всичко изпращал и своите ученици: “по път към езичници не ходете и в самарянски град не влизайте” (10:5-6). Но основанието  за това е не в благородството на кръвта; то лежи във вярата, която трябвало да бъде по–чиста и възприемчива в избраните Божи първенци. Оттук е естествено, че всеки, който се приближава до Него в това отношение, по този начин придобива и техните права. Знаменията за това особено ярко проличавали в юдейското противене и глухота, и подбуждали Господ да отваря дверите на милосърдието и за езичниците: “О, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти!” (15:28) – казал Той на хананейката. А дълбокото благоговение и преданост на Капернаумския стотник заставили Спасителя да понадигне завесата на бъдещето относно възможността да бъдат прославени всички земни народи: “истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби” (8:10–12). Ясно е, че “други лозари, които ще му дават овреме плодовете” (21:41), ще заместят предишните и ще получат същото лозе. Разбира се, те ще заемат положението на своите предшественици като се слеят с тях по същество и станат “нов Израил”. Почвата за царството Христово остава теократически-еврейска, и то ще бъде дванадесетпрестолно, но възседналите заедно с прославения Христос при второто пришествие Негови последователи ще съдят вече дванадесетте Израилеви колена (19:28). Те се оказали негодни в своето звание, което се предава на достойните правоприемници вън от старата среда, т. е. на вярващите от неюдейския свят или на вярващите въобще. Теократическият идеал се разпростира върху пределите на цялата вселена, ако тя е способна да се прихване към богонасадената маслина и да пусне благородни корени. От чисто националния мащаб Господ се въздига до вселенския, изтъквайки в него общочовешката и божествената страна. Като истински Месия, Той спасява “своите”, но тъй като последните не представят нищо освен плът и кръв, а езичниците ще се прилепят към Него чрез вяра – то първите ще бъдат отхвърлени, а тези ще ги заместят. Семето Авраамово трябвало да наследи земята, но към него се причисляват и Рахав и Рут. Ясно е, че техните чада по същата причина трябва да бъдат в църквата Христова. Оттук и последното завещание на Господ към Неговите ученици при раздялата Му с тях: “идете, научете всички народи“ (28:19).

Благодарение на всичко това, Месията Израилев – отхвърлен от Своите, но истинен Емануил – става световен Избавител. Поради това и делото Му е чуждо на националната изключителност. Еврейският идеал отново се запазва, но се въздига до степен на универсалност. Христос проповядва Евангелие на царството – така било предречено от пророците, така желаели и юдеите. Но в техните умове това обещано царство се рисувало като “обетована земя”. То било прекалено украсено с ярките  цветове на националните въжделения и не се разпростирало по-далеч от границите на Палестина и потомците на общия праотец на Израил Авраам. Допускало се само, че самата Палестинска територия ще се разпростре и върху други страни и народи, а това могло да стане единствено по пътя на завоеванието и подчинението. Очевидно в юдейското съзерцание “царството Божие” било повече политически и космически ограничено. Христос го провъзгласил за религиозно и всеобхватно, за истински божествена институция. Той дошъл да спаси Своите от “техните грехове”. А доколкото те били Божи избраници, то и тяхната греховност имала определен характер, т. е. не просто природна недостатъчност или бунтуваща се непокорност, а специфично противене на Закона Божи чрез престъпното му потъпкване. Ясно е, че премахването на тази кондензирана порочност предполага унищожаването на общата първооснова, свойствена на всички хора, в което се състои и универсализма на подвига на Иисус Христос. Ето защо в Неговото благовестие няма нищо светско, а и Сам Той повелява да се въздава кесаревото кесарю, ни най-малко опасявайки за невъздаването на Божието Богу (22:21). Христовата мисия е изцяло духовна и следователно всечовешка, защото в потребността от изкупление всички са равни, тук няма привилегии и заслуги. Напротив, слабостта и смиреното съзнаване на човешката немощ  повече от всичко се удостояват с благостта Божия, която бърза към всяка искрена и умоляваща духовна нужда, очакваща милост, а не жертва (9:13; 12:7). И Христос “дойде да призове не праведниците, а грешниците към покаяние” (13:13). Затова “митарите и блудниците предварват ви в царството Божие” (21:31), а след това и всяка каеща се душа има право на участие в Божията трапеза съобразно с благодатното избавление. По този начин се открива възможност за всички облагодатени да влязат – и езичниците наравно със всички други, доколкото за тях вече не е необходимо да се превръщат в юдеи, макар и по пътя на строгия прозелитизъм. Единственото условие, необходимо за всички и достъпно за всички, е вярата, винаги носеща спасение (8:25-26), а покаянието е път за встъпване в новото общество (4:17), тъй като то не е земно и не се обуславя от външните качества на претендентите. Забележителна е настойчивостта на Матей. Той 34 пъти употребява израза h’` basilei’’’’’’,a tw/n ou,ravw/n (~yIm;V’h; tWkl.m;) исамо 4 пъти h’` basilei’’’’’’,a tou/ Qeou/ (12:28; 19:24; 21:31, 43). У другите евангелисти откриваме обратното – първият израз не се среща никъде, а втория у Марк – 14 пъти, у Лука – 32 пъти, у Йоан – 2 пъти.  Знаменателно е, че за “царството небесно” не говори нито един от горепосочените новозаветни писатели. Следователно, това е изключителна особеност на Матеевия разказ и затова тя е трябвало да има своя специфична сила. Наистина, ясно е, че и при двете комбинации е налице характерност по отношение на божествената страна, но у Матей е налице умишленото й противопоставяне със земното разбиране, което не бива да се отрича даже в най-спорната и неправдоподобна догадка, че поради “неизречимостта” на Божието име е използвана думата “небе“ във връзка с естествената метонимичност на мястото и неговия Обитател. Даже ако се приеме такова равинистично фокусничество за общоприето, тук то е непригодно, защото няма пряка необходимост да се използва непременно “тераграмата”  (hw“hy>), както виждаме у другите евангелисти. Ето защо и Матеевото предпочитание tw/n ou,ravw/n пред известното му tou/ Qeou/ свидетелствува за преднамерено отрицание на чисто светското свойство и национална ограниченост на месианското царство, така разпространено мнение всред тогавашните вождове и учители на Израил. Христовото царство е небесно в смисъл, че изхожда оттам, където обитава Бог, и трябва да се отличава с есенциалните качества на своя първоизточник. Поради тази причина то унищожава в самата им същност юдео-фарисейските мечтания, бидейки чуждо на расовата изключителност и националния егоизъм. ”Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята (genhqh,tw to. qe,lhma, sou( w`j evn ouvranw/| kai. evpi. (th/j) gh/j)”. Ето девизът и осъществимата задача на този световен ред[3]. Негови членове са всички, за които Всевишният е отец, а Той ни най-малко не е собственост на някакъв народ, а принадлежи на всички Свои деца. Яхве, разбира се, е Бог на Авраам, Исаак и Яков, но не заради това да бъде само техен; по-скоро обратното, самите те преди и повече от другите са се прилепили към Него, признавали Неговото абсолютно-всеобхватно достойнство. От тази гледна точка всеки друг, точно съответствайки им, напълно се сближавал с тях и, в случай на тяхно отпадане, заемал оставеното място с всичките негови преимущества. Това отново е o` evn toi/j ouvranoi/j или o` ouvra,nioj (в 18:36 o` evpoura,nioj ) – израз, обичаен за апостола-митар, у когото първият израз се среща 13 пъти (5:16, 45; 6:1, 9; 7:11, 21; 10:32, 33; 12:50; 16:17; 18:10, 15, 19), а вторият 6 пъти (5:48; 6:14, 26, 32; 15:13; 18:35). Втората фраза не се среща у другите евангелисти. Първата се среща у Марк само 2 пъти (11:25, 26), а Лука пише (11:13) o` path.r o` evx ouvranou/. Тази характеристика отразява специфична особеност на еврейското религиозно разбиране, но с премахване на неговия националистичен привкус. Глава на царството Божие е все този любвеобилен и милващ баща, какъвто Той е бил и за Израил, но границите на Неговата власт се разпростират върху всички, които Той обхваща със Своя небесен престол и които по дух се уподобяват на родоначалника на вярващите. Това е “Господ на небето и земята“ (11:25; Лука 10:21) и свободно разполага с тях, като небесен (18:35 o` evpoura,nioj)[4] и неподлежащ на светска съподчиненост, затова и при снизхождането си към нас остава o` evx ouvranou//, за което напомня Лука (13:11) съгласно своята концепция за всеобщото примиряване в Иисус Христос.

По такъв начин на старозаветно–теократичната основа се развива система от универсални възгледи, така както в земята и средата на евреите израства Изкупителят на целия свят. Той е юдей по кръв, но това е просто защото Израил е бил повече подготвен да приеме обещания Избавител. Той е юдей и по формата на Своето учение, доколкото там се съдържа вечното, непреходното и за всички винаги задължителното. Той е Месия Израилев, но само в това отношение, че въплъщава в Себе Си божествения идеал за Спасител, обещан някога на Божия народ. Той е цар Израилев, но единствено защото Неговото царство ще бъде висшо осъществяване на теократическите начала, когато всички ще бъдат “род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити” (1 Петр. 2:9), когато ще се сбъдне словото Божие, казано чрез пророка (Ос. 2:23): “И ще помилвам Непомилувана и ще кажа на не-Мой-народ: ти си Мой народ, а той ще рече: Ти си Мой Бог!”.

Така в строга връзка с националната еврейска история, изхождайки от старозаветните теократични положения, фактически затваряйки се отначало в тесните граници на Палестина, делото Христово естествено и неизбежно придобива универсален характер. Предишната обвивка се оказва вече непригодна, защото ново вино не се налива в стари мехове… Старите национални прийоми изпълнили своята роля. Еврейската черупка съхранила божественото зърно през зимата на неверието и бурите на безбожието, но настъпила пролетта, Слънцето на правдата възсияло на хоризонта и новият кълн излиза навън за пищно израстване. Храмът и Йерусалим се рушат (гл. 24), загниващият Израил се отхвърля (гл. 19 и сл.), с унищожаването на акомодативността на закона той става общочовешки (гл. 5 сл.), неговите временни педагогически постановления – напр. за развода, се лишават от сила (5:31 сл.; 19:8 сл.), празното почитане на съботата се прекратява (12:8), външното очистване се заменя с вътрешно обновление на греховната душа (9:6), пасхалният агнец се поглъща от божествената изкупителна жертва (26:26 сл.). И ето сега върху развалините на случайно приспособителното, призрачно пропедевтичното – при разрушението и  грохота на равинската схоластика, на книжническия формализъм, на фарисейската казуистика и юдейската обредност – се въздига нещо вечно и животворно. То е божествено по същност и достопоклоняемо: мъдреци от изток носят дарове на родения Богомладенец, въпреки че по родословие това е просто цар юдейски. То е неограничено по своето предназначение – “идете, научете всички народи (28:19) говори изпратеният при загубените овци от дома Израилев. То е безкрайно по своята вечна задължителност и спасително влияние: “и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (28:20) – такова е обещанието на Иисус от Назарет.

В резултат на тези съпоставки достигаме до единствения извод, че Галилейският учител е обещаният Месия – истински и следователно божествен. В такъв случай Той бил длъжен да разкрива в качествата Си есенциално-божествената сила.

Как това е станало исторически и чрез какво се удостоверява фактически? – на тези логически естествени въпроси дава отговор евангелист Марк.

____________________________

*Автор: проф. Николай Никанорович Глубоковски

[1]. Матей на 93 места  в своето Евангелие привежда  старозаветни цитати (които на практика са повече, защото понякога в един стих се дават по няколко), у Марк те са 49, у Лука – 80, а у Йоан – около 20.

[2]. С i[na  – 6 пъти (1:22; 2:15; 4:14; 12:17; 21:4; 26:56) и с o’’’’[poj – на две места (2:23; 8:17). У Марк (14:49) avll vi[na plhrwqw/sin ai` grafai, е наред с костатиращото evplhrw,qh h` grafai. h` le,gousa (15:28) тъй като последното е налице и у Лука (4:21 – sh,meron peplh,rwtai h` grafh. au[th), който утвърждава задължителността на подобно изпълнение (24:44 – dei/ plhrwqh/nai pa,nta ta. geramme,na evn tw/| no,mw Mwuse,wj), напълно съвпадащо тук с Матей, недопускащ никаква друга възможност за реализация на месиянските пророчества (26:54 – pw/j ou=n plhroqwsi,n ai` grafai.;) освен тяхното осъществяване в събитията от Христовия живот (to,te evplhrw,th to. r`hqe.n dia. VIeremi,ou tou/ profh,tou). У Иоан са налице 6 случая (12:38; 13:18; 15:25; 17:12; 19:24, 36) в смисъл на Матеевия принцип, че случващото се с Христос се е извършвало с цел действителното изпълнение на пророческите слова (19:36 – evge,neto ga.r tau/ta i[na h[ grafh. plhrwqh/|). Следователно, всички евангелисти са единодушни в основното си виждане за историческото идване на Христос, като предназначено и служещо за реализирането на пророческия месианизъм, но у Матей този възглед е изразен по-ярко и се привежда по-последователно и нагледно.

[3]. Забележителна е разликата между предлозите e’’’’’’”’’’v’’’’n и evpi,: първият отбелязва, че царството пребивава постоянно на небето, докато вторият констатира снизхождането му оттам на земята и постепенното му разпространяване по нея.

[4]. Според изданието на Nestle-Aland “Novum Testamentum Graecae” тази дума е налице само в някои от майускулните ръкописи: C, W, Q, докато в други ръкописи се среща думата o` ouvra,nioj (б. п.).