1. Въведителен и темпорален характер на предмета. Определение.

1.1. Времето, епохата на Новия Завет са предмет на внимание тук. Когато говорим за време, не разбираме само годините в които е живял Иисус Христос и апостолите. Тази епоха започва много години преди Новия Завет и завършва много години след него. Епохата преди Александър Македонски се нарича класическа, а след него елинистическа. Епохата преди Иисус Христос се нарича юдейска.

Началото на юдейската епоха се поставя от Макавейското въстание, други казват, че от елинистичния период, трети казват, че е от Вавилонския плен, четвърти от разрушението на Иерусалим (или след Рождество Христово) или въстанието на Баркохбар (135 година след Христа).

Нашата гледна точка ще бъде, че юдаизмът започва да се оформя през периода на Вавилонския плен, корените му намираме в предходната епоха, в която не говорим за юдеи, а за израилтяни.

Жителите на Древна Палестина и областите ѝ, преди Вавилонския плен се наричат израилтяни, а след него – юдеи.

1.2. Баркохбар. Факт е, че в периода преди това въстание юдеите били в по-малка степен съсредоточени в Палестина. След 135 година юдеите се разпръсват по всички страни на тогавашния римски свят и загубват всякакво гражданско и държавно съществуване и придобиват такова приблизително 1800 години по-късно (през 1947 година се основава държавата Израел).

Юдаизма продължава да съществува след 135 година и до ден-днешен. Ще се съсредоточим върху историята на древните юдеи и ще се разграничим от по-късния, средновековния или съвременния. Както западните изследвания приключват преди Рождество Христово именно годината, в която римляните завладяват последната крепост Коринт.

История на юдаизма или история на епохата на Иисус Христос. Макар и история, нашият предмет не спада към историческия клас на богословието, а към тълкувателния. Неговата цел не е историческа, а тълкувателна – осмисляне на събитията.

В Новия Завет се споменават исторически събития, лица, институции, религиозни празници. Ако всички те се разглеждат в контекста на тълкуванието на Новия Завет от първата страница, това би довело до загуба на свързаната интерпретация. От друга страна те биха били известни фрагментарно, а не принципно. Историята на времето на Новия Завет, която предава в хронологичен ред историческите събития и в систематичен план културата, социалната, религиозната, политическата и така наречената рамка на Новия Завет е необходима предпоставка за разбирането на Новия Завет. Не е възможно да съществува обяснение, интерпретация на събитие описано в Новия Завет без цялостно познаване на сведенията, които дава историята на времето на Новия Завет. Самата история има съобразно място вътре в Новия Завет. Новият Завет не е идеология, не е идея, Новият Завет свидетелства за събитие, следователно той съдържа история и това е история на Божието откровение в личността на Иисус Христос.

Когато изследваме Новия Завет като история, когато се занимаваме с историческите събития, с които той е тясно свързан и същевременно е свидетелство за живота на Иисус Христос, това не означва, че сме схванали главното събитие, събитието скрито под разказа и описанието на тези събития. Историческите събития, за които говори Новия Завет се разбират само в рамката на откровението на личността на Иисус Христос и само като такива имат стойност от богословска гледна точка. Следователно писателите на новозаветните книги нямат за цел да съставят историята на една личност или група хора, а историята на Божието откровение в Христос и спасението на човека чрез Христос.

Историческите събития в Новия Завет са уникални и неповторими, защото представят пред нас влизането на Бога в историята, влизането на Извънвремевия във времето, влизането на трансцедентното в света. Само в светлината на тази надисторическа или трансисторическа предпоставка са разбираеми историческите събития на Новия Завет, които се разиграват не паралелно на историческата действителност, сякаш откъснати от нея, но вътре в нея. Схващането на надисторическия смисъл на Новия Завет, съдейства в разбирането на историческия. Отхвърлянето на свръхестествения елемент съдържа в себе си опасност от загубата на историческа преспектива, следователно историческия и надисторическия момент са взаимно свързани и всеки опит за тяхното разделяне или игнориране на едното или другото се отразява върху значимостта им.

По-далечна цел на нашия предмет е възхождането чрез историческия към надисторическия елемент в Новия Завет. За да успеем в това, трябва да познаваме историческата среда и историческата основа на Новия Завет. Всички сведения, които образуват историческата среда или историческата основа на Новия Завет се срещат в един пункт, а именно съвместното съществуване и вътрешният антагонизъм между три цивилизации – юдейската, елинистическата и римската, в лоното на които се ражда Новия Завет. Тези три цивилизации нямат една и съща важност за Новия Завет. Обикновено в изследванията се твърди, че културната основа на Новия Завет е юдейската цивилизация, която напоява и катализира процесите в другите две цивилизации (елинистическата и римската). Юдаизмът е така да се каже канавата, рамката върху която посредством елинистическата и римската културни данни се изтъква, оформя цялостната картина на епохата на Новия Завет. Юдейската основа е земята върху която текат две реки – елинистическата и римската, напоявайки и оплодявайки я, за да даде плод, а този плод е юдаизма.

От събитията на Новия Завет ни делят повече от две хилядолетия, ние сме в началото на третото. През тези векове различните световно известни събития са оказали влияние върху народите. Цивилизации са се появявали и са изчезвали, нови открития са променяли живота на човека и продължават да го променят. Следователно културната среда на съвременния човек, неговия светоглед, живот, ритъм, всички те коренно се различават от епохата на Новия Завет, но човекът не се е променил, неговите потребности, неговите проблеми, неговите търсения, надежди и страхове, остават същите. По този начин, макар и епохата на Новия Завет да е толкова различна, за самите нас, че е нужно да я познаваме чрез специален предмет, тя е толкова близка, защото ние и сега трябва да чуем гласа на открилия се през онази епоха Христос. За да чуем този глас, това слово, трябва добре да познаваме онази епоха.

2. Методология на предмета

Метода, който използва времето на Новия Завет е историческият. Този метод действа именно, като въз основа на извори се констатират събитията, те се изследват в рамката на историческото обкръжение. Ясно е, че трябва да имат крайна оценка, внимателно да се прецени историческата достоверност и основанията. Изворите свидетелстват с очевидци или със свидетелски данни. Косвените извори са именно извори като надписи, храмове, постройки или така наречените “неми” и писмените извори – текстове, съставени от лица или групи под ръководството на тези лица, които ни позволяват да направим преценка за някои исторически факти, това са преките извори. Косвените извори въз основа на описания на очевидци на случилото се дават и данни за интерeсни феномени. Писмените извори според тяхното съдържание могат да се разделят на литературни и нелитературни. Литературни са текстове с предварително определна цел – съчинения, исторически трактати, слова и така нататък. Нелитературните имат по-частен характер, отнасят се до граждански, социални взаимоотношения между хората – завещания, квитанции и други. Според материала, на който са написани можем да ги разделим на: остраки (глинени плочици, съдове и така нататък), надписи (изработени са върху твърд материал – камък, варовик, метал и така нататък), монети, папируси, пергамент. С изследването на тези предмети се занимават различни науки: епиграфията, нумизматиката, папирусологията, палеографията. Формата на тези писмени паметници: свитъци (волумени) и кодекси (caudex – дънер, пън). След ХІІІ век се разпространяват хартиени кодекси. Начина на писане – шрифта, приблизително до VIII век се пише с главни букви, а по-нататък с малки – курсив.

3. Исторически преглед на историята на израилския народ

3.1. Времето на библейските патриарси (около 1750-1200 година преди Христа)

За родоначалник на израилтяните и пръв техен патриарх (водач) се смята синът на Тара – Авраам, той произлиза от гр. Ур, Месопотамия. Заселването му в Палестина (1750 година преди Рождество Христово) е епохата, през която в целия Изток се забелязват огромни маси преселнически народи. Авраам начело на едно или повече семитски племена тръгва от Месопотамия, движи се на юг и се установява най-напред в Хараан (Битие 11:31), който също така е цветущ културен център на Изтока. Оттам както е отразено в Битие дванадесета глава и следващите, по Божия повеля, той се отправя към Сихем, Ханаан. През второто хилядолетие преди Рождество Христово историците, според паметниците, са констатирали преселение на древни народи, които се движат между Палестина и Месопотамия, без да се създават постоянни центрове. Причини за това са: номадския начин на живот, разногласията, които съществуват между племената и с постоянните жители на Ханаан (хананеите и ямуритите – семитски племена). Голяма част от тези племена се преселват в Египет (Битие 12:10 и сл.). Авраам също се преселва там (Битие 13:2), той се завръща много богат, с добитък, сребро и злато. Заедно с племенника му Лот се установяват окончателно: Авраам в Ханаан, а Лот в долината на река Иордан (Битие 13:10-12).

Трудно е да се реконструира с точност пътят на израилския народ, от една страна поради оскъдните исторически сведения, с които разполагаме и от друга, защото съдбите на всички народи в цялата област на Палестина се преплитат помежду си. Съществуването на много политеистични племена, които обграждат едно племе, една избрана част вярващи в един Бог. На второ място постоянното появяване на историческата сцена на нови племена. На трето място, борбите за господство на едно племе над други, а когато говорим за Палестина – хетите, за Египет – египтяните. Всички тези фактори затъмняват картината, затрудняват анализа, при точното проследяване на историята на израилския народ.

Към края на XVIII век над Палестина господстват хиксосите. Иосиф Флавий пише, че хиксосите са с нисък произход от източните страни. Превземат Египет (1786-1567 година) и господстват близо един век. Господството в Палестина на хиксосите е заменето от египтяните (след 1567 година), след много исторически колизии. Около средата на ХІІІ век преди Христа, фараон Рамзес II, принуждава израилтяните в Египет, които живеейки в състояние на робство, постепенно започват да изграждат етническо съзнание. Цялостното им етническо единство (на изрилтяните) се формира по-бавно, едва под водачеството на Моисей, израилтяните предприемат излизане от Египет, те преминават по чудесен начин морето, прекосяват Синайския полуостров (Изход 12:29-34:35) и получават Синайското законодателство. Така Израил изпъква като носител на монотеистичната идея, започва да се счита за особен народ сред останалите. Така етническото самосъзнание за единство, за обособеност като отделен, като избран народ, постепенно се задълбочава и укрепва.

3.2. Епохата на съдиите (около 1200–1050 година преди Рождество Христово)

Тази епоха е изпълнена с военни перипетии за Израил. Започва от смъртта на Иисус Навин и се простира до идването на царската власт*.

Периода на царската власт е около сто и петдесет години. Свидетелствата от книгата на съдиите, които при отделни текстове и трета книга Царства, дават различни хронологии. Те са различни в древния текст и в преводи. Това потвърждава известният факт, че общо от хронологията на Стария Завет  не е възможно да се основаваме на множество различни явления.

Библейската хронология е отностителна и не може да се състави като прецизна. Израилтяните странстват около четиридесет години след излизането от Египет. Под ръководството на наследника на Моисей, Иисус Навин, те навлизат в Ханаанската замя, превземат я и я разпределят между родовете (дванадесетте сина на патриарх Яков І). Всеки род се управлява от съвет на стареите. Родът на Иосиф се разделя на Ефрем и Манасий.

В началото на влизането в Ханаан, те влизат в противоречие с местните жители – арамейци, моавци, мадиамци и така нататък. При тези сблъсъци с местните жители, те обикновено се обединявали и били водени от някой от съдиите, обикновено избиран от Бога. Съдиите били избрани от народа представители, имали върховна власт и били признавани от самите родове. Като съдии в Стария Завет се споменават десет лица (книга Съдии и книга 1 Царства): Готониил, Аот, Самегар, Девора, Варак, Гедеон, Авимелех, Тола, Яир, Есевон, Елон, Авдон, Самсон, Илия, Самуил.

3.3. Епохата на монархията (1040–928 година преди Рождество Христово)

Постепенно институцията на съдиите започва да отслабва и народът виждайки, че другите народи (I Царства 8:19) се управляват от царе, поискали царска власт. По Божие указание за първи цар на Израил бил помазан Саул. Той упражнявал централизирана власт с върховен господар Бога (теокрация – форма на управление). Началото на монархическия период се свързва с тежки битки на изрилтяните с различни врагове. Съседните на Израил народи – амуници, амаликитци, филистимци, моавци и други, –  се стремели към разширяване на властта си и завладяване на нови територии (I Царства 13:19 и сл.). Саул разгромява филистимците (I Царства 15:1 и сл.) и е с победа срещу амаликидците. Наследник на Саул е Давид. Въпреки вътрешните междуособни войни, успяват да си възвърнат завладените територии. Той принудил филистимците да се ограничат в малка област и превърнал Иерусалим в политически и религиозен център. Срещу царството на Давид оказват съпротива независимите държавници. Важно е, че всички израилски родове се обединяват под един скиптър и така се полагат основите на културното развитие на Израил. Единственото сериозно противодействие с цел разцепление на това единство било враждебната позиция на неговия син Авезалом, който в края на краищата претърпява поръжение. Давид е велик цар за Израил, можем да го сравним с Александър Македонски. Никога държавата Израил не е притежавала каквото е имала през премето на Давид. Той е наследен от сина си Соломон. Соломоновото царуване било спокойно и мирносъжителсвено. Мъдрият цар организирал цялата администрация, обезпечава договор с Египет (III Царства 1-19), а също така и съюзи с останалите съседни държави. Заема се с работа по реорганизация на вътрешните дела. Изгражда големи търговски пътища до Египет, Финикия и Южна Арабия. Дал особен тласък на търговията и по този начин спечелил изобилно богатство за царството си. Той усъвършенствал и науките, които процъфтяли през този период от време. В страната се развили различни обществени и социални дейности с  културно измерение. Соломон изградил царския дворец и храм на хълма Мория и съсредоточил култа в него, като премахнал всички светилища.

3.4. Разделянето на Царството

Смъртта на Соломон донася със себе си края на “светлия период” на монархията. Единното Царство се разпаднало на две. Десетте от общо дванадесет колена (с изключение на Юда и на Вениамин) въстават срещу сина на Соломон – Ровоам. Причината е неговата безрасъдна политика. Така се създава Израел или Израелското Северно Царство. Цар става завърналият се от изгнание от Египет Иеровоам. Родовете на Юда и Вениамин образуват Южното Царство или Юдея. Двете разделени царства се обръщат едно срещу друго. В резултат те отслабват срещу останалите външни врагове. Още през първите години от разделението подчинените съседни народи започват да търсят независимостта си и много от тях успяват да я придобият. Египтяните добиват смелост, самочувствие и нахлуват в Юдея. Арамеите от север се обръщат към Израилското царство. Всичко това създава сериозни проблеми в двете царства, които изпитват изключителна трудност да се противопоставят на тези врагове, защото военните действия помежду им изчерпват политическите, религиозните и дори граничните спорове. Така с много исторически колебания продължава историята на двете царства, когато в 722 година асирийците подчиняват Северното царство за да остане Южното царство като единствен представител на богоизбрания народ до унищожаването на това царство през времето на Вавилонския плен (586-7 година преди Христа).

3.5. Унищожаването на Северното царство и появата на Самария.

Асирийците са народ от семитски произход, чийто корен достига до четвъртото хилядолетие преди Христа. Те живеят наред с други народи в земята на Месопотамия. Тези определени територии са предмет на много спорове. Поради борбите в този район, асирийците се появяват на историческата сцена, в друг момент изчезват. През Х век над асирийците властват арамеите. Един век по-късно, асирийците успяват да отблъснат арамеите и да основат силна империя (IX век). Тази империя при Саргон II достига апогея си (721-705 година преди Христа), тогава е унищожено Северното царство, след превземането на неговата столица Самария (722 година). Според свидетелствата на Иосиф Флавий, израилтяните са транспортирани в Персия и Вавилония. Докато в опустошената замя се настаняват други племена, а именно хутейци (област Хута; река в Персия). Те имат собствена религия и собствен пантеон. Влиянието на социалните и религозни убеждения на завоевателите върху останалите местни жители, било неизбежно. То не катализирало някакви процеси. Израилтяните в Самария запазили религията си, според разказа (IV Царства 17:24 и сл.), който следва и Иосиф Флавий, често завоевателите или чужденците били принудени да почитат техния Бог (на израилтяните). Сведения в тази посока намираме в IV Царства 17:24-28. “Асирийците в Самария били предадени на подобно бедствие пратено от Бога…” – Иосиф Флавий.

По-късно с религиозната реформа на Иосия (622-1 година) били разрушени всички места на самаряните и те били принудени да се обърнат към храма в Иерусалим. Когато обаче юдеите се върнали от Вавилонския плен, те не приели сътрудничеството на самаряните за възстановяването на храма, защото ги смятали за смесен народ. Това предизвикало омраза между юдеите и самаряните, което продължило доста дълъг период. Този антагонизъм е отразен в разказа “Беседата на Иисус Христос със самарянката”. Юдеите не общуват със самаряните. Факт е, че разделението на юдеи и самаряни се основава както на племенното, така и на религиозното отклонение на последните. Смесването на самаряните със завоевателите създава “смесен народ”, различен от юдейския. Този народ се отличава не само в родово, но и в религиозно отношение, тъй като самаряните отхвърлят с изключение на петокнижието, всички останали книги, също отхвърляне на авторитета на пророците.

4. Вавилонският плен – раждането на юдаизма

4.1. Падането на Южното Царство (587-6 година преди Рождество Христово)

Приблизително век и половина след разрушаването на Северното царство, Южното успява да се съхрани от постоянния натиск на асирийците. С оглед наближаващата опасност, царете на Юдея били принудени да следват просирийска политика или да плащат тежки данъци, за да избегнат неизбежното подчинение. Въпреки това, религията на израилтяните е била подложена на силно асирийско влияние, подпомогнато от следващите просирийска политика, царе. Така например при Манасия (698-642 година преди Рождество Христово) сме свидетели на най-големия религиозен синкретизъм в Израил. Реакциите на пророците срещу този религиозен синкретизъм били потушавани с кръв. Цар Осия (622 година) очиства храма от тези чужди елементи и съсредоточава култа в Соломоновия храм. Така религиозната реформа на Осия предизвиква ентусиазъм сред народа и дава надежда за полагането на един “златен век”. Няколко години по-късно в 612 година асирийската държава е разрушена от вавилонците и мидите (Мидия) и след разпределението на териториите и Сирия, и Палестина попадат под властта на Вавилон. Първата реакция на Израил била изключително удовлетворение, но не след дълго разбрали, че опасностите са се увеличили двойно. Междувременно Вавилон разгромява Египет, който предявява претенции спрямо Сирия и Палестина и при юдейския цар Иоаким Вавилон поставя Палестина под данъчно подчинение. Разбира се в един период от три години Иоаким въстава, но не постига резултат. Предприема второ въстание, също безрезултатно. Междувременно силите на юдеите отслабват. Тяхната земя е периодично ограбвана от другите страни. Вавилон става все по-силен и могъщ.

През 597 година Иерусалим посреща първия удар при Навуходоносор. Царят превзема града, ограбва храма, свещените съдове и съкровища и отвежда във Вавилон около десет хиляди пленници. Съседните страни виждат, че ги грози опасност и се съюзяват и предприемат борба срещу Навуходоносор. Към тях в 588 година се присъединява царят на Южното царство Седекия, въпреки предупрежденията на пророк Иеремия.

През 587-6 година Иерусалим пада окончателно в ръцете на Вавилонците (IV Царства 25:1-21). Седекия е окован и изпратен във Вавилон, а синовете му са убити пред него, стените на града са съборени, съкровищата – разграбени, храмът – опожарен. Огромни пространства били обезлюдени. Земята се превърнала в пустиня. В крайна сметка пребиваването на достатъчен брой от най-бедните можем да го приемем. Съхранили са се. Голяма част от тях са почитали боговете на завоевателите (Ваал), други останали верни на Бога на праотците. От друга страна намерилите убежище в Египет, образували юдейска община – колония, която според свидетелството на Иеремия 44-15 и сл., почитала идолите.

4.2. Животът на израилтяните във Вавилон (Псалом 136)

Изтръгването от корен на племената на Иуда и Вениамин и транспортирането им във Вавилон има за разултат, че те там се срещат с останалите десет племена на бившето Северно царство. Народите на израилтяните всъщност вкупом попаднали в плен. Те веднага започват да хранят надежди за завръщане. Загубата на родината и особено на храма, предизвикват огромна колизия. Центърът на заточения народ е Вавилон. Израилтяните били заселени в плодородните земи на Тигър и Ефрат и живели на групи в неголеми селища, но колкото и да изминали годините, носталгията никога не напуснала този народ. Те не можели да забравят безводните и хълмисти земи на Юдея и често се събирали по бреговете на реките и ридаели. Животът във Вавилон не бил така нетърпим. Не можем да кажем, че завоевателите се държали репресивно с тях. Те дори могли да се самоуправляват, запазили родовите си отношения. Вътрешните въпроси се уреждали от свещеническото съсловие и по този начин, те никога не изгубили съзнанието, че са един народ. Държавата ги обграждала с уважение и на отличилите се с мъдрост хора давала значими служби в царския двор. Постепенно в съзнанието на поробения народ се констатира извода, че причината за всички нещастия, които сполетели народа е именно непочитането на Бога, покланянето на идолите и това, че те не се вслушвали в съветите на пророците. Постепенно словата на пророците започват да придобиват съдържание. Особено думите на св. пророк Иеремия за нaказанието на вавилонския цар. Тези думи дават надежда. На свещеническото съсловие предстои да извърши трудна работа за съхранението на силно изразената религиозност на народа и потребността от поклонението му на неговия Бог. У всеки поробен народ, хората търсят утеха в отечествената религия, в лоното на която покълва надеждата за освобождението на този народ и покълва желанието. Така се развиват някои специфични черти на юдеите във Вавилон. Животът на изряилтяните във Вавилон, предизвиква голяма промяна в техните навици, в тяхното светоусещане и по този начин налага нови специфични черти върху облика на израилския народ. Така се раждали и изворите. Това е един толкова различен живот, толкова различен мисловен свят, предания, които се оформят през време на вавилонския плен, следователно този дълбок обрат, прелом в който намираме раждането на юдаизма е вавилонският плен. От него започва новия период на богоизбрания народ, който завършва с разрушаване на Иерусалим в 10 година след Рождество Христово. Този нов период има свои общи характеристики. Когато казваме история на епохата на Новия Завет, рабираме епохата на Иисус Христос, на фона на който се развиват събитията. В общ план не можем да я разделим, тъй като тя се явява епоха на юдаизма изобщо.

5. Персийското господство

5.1. Завръщането на юдеите при Зувоавел, персийските властелини – Кир, Камбис и Дарий, изграждането и освещаването на храма.

С изминаването на годините надеждата на юдеите за завръщане в обетованата земя нараства. За укрепването на тази надежда особено допринасят и други признаци на упадък в живота и управлението на вавилонците. Във Вавилон започва да властва грехът. Най-сериозното е, че той извира направо от царския двор. Изхода е дълбоко разкаяние, промяна на ориентацията. Държавата им постепенно започва да отслабва, същевременно се появява силният цар на персите Кир, който под подчинението на мидите Нидия, Лидия, иоанийските градове на Мала Азия се възкачва на престола на Вавилон. Вавилонският цар Валтасар, оказва известна съпротива, твърде слаба, така че градът е завладян, а Кир сяда на вавилонския престол в 553 година. През първата година от управлението си Кир издава указ за завръщане на юдеите в Иерусалим. Тогава се организира една сравнително голяма група хора, начело на която застават свещеници и левити и под водачеството на Зувоавел те се упътват за Юдея. От друга страна голяма част от народа остава във Вавилон (1 Ездра). Иосиф Флавий: “Причината им за отказа да се завърнат е, че не искат да изоставят имотите си. Тези, които се завърнали, веднага се заели с възстановяването на разрушения храм. В тази инициатива те били подпомогнати от Кир. След смъртта на Кир, съседните народи, особено онези които обитавали Самария, чрез писмото си до сина и наследника на Кир Камбис, искали прекратяване на изграждането на храма и възстановяване на стените. Камбис нарежда да се отмени възстановяването на храма и стените на града. При Дарий I (522-486) се възобновяват работите по възстановяването. Причина за това е посредничеството на Зувоавел, който имал приятелски отношения с царството. Положителното развитие на проблема, предизвикало голяма радост у Зувоавел и юдеите и при връщането си в Иерусалим, довел със себе си други юдеи. Той получил изобилен материал и помощ от Дарий за храма. Самаряните също искали да вземат участие във възстановяването. При отказа на юдеите, те отново с писмо се опитали да попречат, но този път не постигнали нищо. Храмът бил построен чрез труда на целия ентусиазиран народ. Същевременно народа бил окуражен от пророците Агей и Захария, приблизително около 516 година станало освещаването на храма, по особено тържествен начин и била отпразнувана първата след повече от деветдесет години Пасха.

5.2. Завръщане на пленниците при Ездра. Ксеркс I и Антаксеркс I

При Ксеркс I (486-464) забелязваме друго завръщане на юдеи в Иерусалим (някои изследователи поставят това завръщане след завръщането на Неемия и края на неговия престой в Иерусалим). При това завръщане  начело на което е застанал свещеника Ездра са включени много от десетте племена на изрилтяните обитаващи отвъд река Ефрат. Тези които се завърнали носели богати дарове за храма, които били дадени на царя (книги 9, 10 и 11 от ”Юдейски древности” на Иосиф Флавий). Но няколко дни след завръщането била отправена жалба до Ездра, че много от тези, които се завърнали в Палестина между които имало няколко свещеника и левити, довели със себе си чужди жени, като по този начин нарушавали закона за чистотата на кръвта. Тази вест силно разгневила Ездра и той наредил веднага да се съберат в Иерусалим. Пред всички завърнали се от плена и в присъствието на стареите съобщил решението си, а именно да се изгонят всички чужди жени и родените от тях деца, като натоварил с изпълнението на тази заповед водачите на родовете и изискал от тях детайлна регистрация, тоест прилагането на списък. Мерките, които той взел трябвало да бъдат абсолютно без изключение за всички. По-късно през времето на празника Шатри (петнадесетия ден на месец Тишри – септември, октомври), когато народа се събрал, както пише в 2 Ездра 9:38, Ездра прочел книгите на закона. Народът въпреки празничната атмосфера горчиво плачел и ридаел, заклел се във вярност и послушание в Божието слово и законите му. Чрез тези мерки и по начина, по който провеждал политиката си Ездра, успял в максимална степен да очисти юдеите от чужди елементи, укрепил Иерусалим и възстановил храма. Въпреки това Юдея не била автономна държава, способна самостоятелно да решава съдбите си, а била под персийско господство. Освен това, границите на нейната автономия винаги зависели от благоволението на всички персийски царе. Както свидетелства Иосиф Флавий в книга Естир при Ксеркс I, юдаизма се намирал в опасност поради дейността на Аман, един от архонтите на царя. Той бил враждебно настроен и към юдеите, и ги обвинявал пред царя, че не спазват законите и по този начин провокирал царя да постанови съответната заповед. Тази заповед била предотвратена след като съпругата на царя, юдейка заедно с вуйчо си успява да възстанови благосклоността на Ксерс I към юдеите.

В двадесет и петата година от царуването на Ксеркс I, според Иосиф Флавий, или дванадесетата година от царуването на Артаксеркс I (464–423 година преди Рождество Христово), според Неемия 2:1 се осъществява и другото завръщане на юдеите под предводителството на Неемия. Неемия бил виночерпец на царя в двореца в град Суза. Така че през онези дни, когато разбрал от сънародниците си, че положението в Иерусалим е трагично, поради нашествието на съседни народи, врагове на Юдея, поискал от Артаксеркс помощ и разрешение да отиде в града, за да съдейства за възстановяването на стените на града и ремонта на храма. Неемия и група юдеи се завърнали в Иерусалим и веднага се заловил за работа. Въпреки всички проблеми, именно противодействието на външните врагове, предвид заговора срещу него, той успял да постигне целта си. Възстановил пазенето на съботата, забранил смесените бракове, изключил чужденците от култа и осъществил вътрешни и външни реформи в живота на юдейската община.

6. Елинисткото господство

6.1. Завладяването на Палестина от Александър Велики.

Персите били силна империя. Погледът на Александър бил насочен в тази посока. Александър успял да подчини персите по цялата им територия. След победата над Дарий III, в битката при Исос, Киликия, той преминава в Сирия, превзема град Дамаск и Сидон и окупира Тир и Газа. Това става през 332 година. Персийският сатрап (управител) в Самария – Санавалат, бил прозорлив човек, предвидил предстоящото завладяване на Палестина, посетил Александър, когато последно бил в Тир, и декларирал своята преданост като същевременно поискал издигането на храм на площад Гаризин. Аргумента му бил, че разпределението на юдеите на два лагера ще бъде полезно и за македонския цар. Обаче в основата на неговата мотивация била поставянето в основания храм на свещеника Манасий, брат на иерусалимския свещеник Ядуа, съпруг на дъщеря му. По този начин щял да се усети развода на дъщеря му с Манасий. Александър Велики се съгласил с това предложение и разрешил построяването на храма. Това означавало, че той признал религиозната самостоятелност на самаряните. От Тир Александър, чрез пратеници в Иерусалим при първосвещеника Иедуа, декларирал желанието си за подчиняването на Иерусалим и плащането на данък, който бил плащан дотогава на персите. Верен на своята клетва, първосвещеникът отхвърлил това предложение. Той бил дал клетва на Дарий. Междувременно Александър бил организирал превземането на Тир и Газа и се отправил към Иерусалим. Новините за похода на Александър силно разтревожили Иедуа и народа. Всички очаквали наказание за неподчинението. Свещеникът въпреки всички страхове, приготвил едно прекрасно и тържествено посрещане на Александър и това изпарило гнева на владетеля (Даниил 11).

Удовлетворен от събитието Александър разрешил на юдеите в Палестина и Вавилон да се ползват от предишните си закони. След като привършил завладяването на останалите градове в Палестина, той повелил управлението на Андромах и заминал за Египет с цел завладяването му. Като се има предвид дълбоката религиозност на Александър, която той наследил от майка си Олимпиада, посветена от малка в мистериите на остров Самотраки. Ентусиазма изобщо на Александър, както и неговите действия които свидетелстват за позитивно отношение към култа на другите народи, лесно обяснява и това отношение, което той проявява към първосвещеника на Иерусалим.

6.2. Палестина под властта на птолемеите и селефкидите.

Преждевременната смърт на Александър лишава огромната империя от здраво управление. Славолюбеито на диадохите довело до раздор помежду им и така империята се разпаднала. При това разделение Сирия попаднала под властта на селефкидите, а Египет под властта на птолемеите. Поради специфичното си географско положение Палестина станала арена на конфликти между двете династии. Над нея царували последователно много господари. Птолемей I (307-285) прехвърлил от областта на Иерусалим и Самария много пленници в Египет. Значителна част от тях той изпратил за укрепване на военните сили на Александрия като им предоставил религиозна свобода и еднакви права с македонците. Неговият син и наследник Птолемей II (285-246) дава свобода на много юдеи, но малцина от тях се завръщат в Иерусалим, повечето останали в Египет, тъй като били почти асимилирани от елините. Приели гръцкия дух, говорели гръцки език. Птолемеите се отнасяли благосклонно към юдеите в Египет, обграждали ги с доверие, уважавали тяхната религия, предоставяли им относителна автономия във вътрешното самоуправление, дори ги подкрепяли с парични средства. В това отношение се родил и превода на Стария Завет за говорещите гръцки юдеи. През този период от време за живота на юдеите в Палестина разполагаме с твърде малко сведения. Това, което можем да кажем, е, че са ползвали известна автономия и религиозна свобода. Извори за периода получаваме от книгата на пророк Даниил. Повече внимание се отделя за войните между птолемеите и селефкидите, които затруднявали положението на юдеите, тъй като последните не знаели в полза на кого да застанат. Например Птолемей I след битката при Ибс (31 година) става господар на Келесирия и със своето управление тласка напред елинизма. Птолемей II (285-246) повече време властва над Финикия и Юдея. Той построява град Филаделфия, а библейския град Акко, преименува в Птолемаида. Сключва мир със селефкидите, благославя брака на дъщеря си Вероника с цар Антиох II. Птолемей III (246-221), търсейки отмъщение за убийството за сестра си Вероника, нахлува в Келесирия, но претърпява поръжение от Селефк II. През същата епоха първосвещеник Оний II, който бил сребролюбив човек, отказал да плаща данък на Птолемей и тези негови действия поставят народа в изключително трудно положение. Тази опасност била предотвратена от един момък на име Иосиф, който склонил народа да продължи да плаща данъци и отправил укори срещу Оний II.

Управлението продължило при Птолемей IV (221-203), който подигравателно бил наричан “филопатор”, защото поел властта след като убил баща си. При този владетел, господството на птолемеите започва да отслабва, това укрепва мощта на селефкидите. Така например Антиох III (223-187) успял да отнеме властта на Птолемей V и да стане господар на Финикия и Палестина, благодарение на победата си в 198 година при Панеада, област, разположена в изворите на река Иордан.

_____________________

*Лекции (2004-05) от доц. д-р Емил Трайчев, преподавател в Богословския факултет при Софийския университет. Материалът е предоставен от него.

*Забележка – Вж. статия на епископ Калистос (Уеър) в списание “Духовна култура”, брой 2, 2002 година и разговор с Калин Янакиев, отец Николай Нешков и д-р Николай Михайлов (http://hkultura.com, http://web.hit.bg/bogoslovite/novozavetna%20epoxa/kalistos_interview.htm).

Източник на изображението – http://www.yandex.ru.