В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА – продължение 2

ОСЪЖДАНЕ НА АПОЛИНАРИЕВИТЕ ЗАБЛУДИ

Едва през 373 г. св. Василий Велики говори за еретическото учение, разпространявано от Аполинарий. Слухове за това достигнали до св. Атанасий преди 362 г., но той се отнасял към Аполинарий със снизхождение. В резултат на това през следващото десетилетие аполинарианството набрало сили. Скоро след това аполинарианите се отделили в свое особено общество. В Антиохия към тях се присъединил мелетианският презвитер Виталий, когото Аполинарий впоследствие ръкоположил за Антиохийски епископ (ок. 375 г.)25.

Аполинарианското учение е било осъдено на няколко събора: Александрийския (362 г.), на който било отхвърлено ученвието, че Логосът е приел неразумно тяло26, Римските (376-377; 378-379 и 383 г.), както и с първото правило на ІІ Вселенски събор (381 г.)27. Въпреки анатемите, произнесени против аполинарианите на толкова много събори, а накрая и от Вселенския събор, лично Аполинарий не бил осъден28. Той останал на катедрата си до самата си смърт († 392 г.), като продължавал своята учителска дейност29. Това би могло да се обясни със силното влияние, което имал между съвременниците си заради своя чист живот и качествата си на учен, както и близките отношения, в които се намирал със светилата на Православието на Изток. Не е случаен фактът, че учението му е било осъдено първо на Запад – на Римския събор (376-377 г.). Папа Дамас І (366-384) осъжда аполинарианството с формулата: „Ако е възприет (от Сина Божи – ск. м.) несъвършен човек, то и нашето спасение е несъвършено, защото се спасява не целият човек. Ако е загинал целият човек, то необходимо е било да се спаси всичко, което е погинало”30. А първото правило на ІІ Вселенски събор, с което са анатемосани аполинарианите, гласи: „Светите отци, събрани в Константинопол, постановиха да не се отменя Символа на вярата, изложен от 318-те отци, събрани на събор в Никея Витинска, а да остане той неизменен и да се предаде на анатема всяка ерес, а именно… и аполинариани”31. В седмото правило на същия събор се казва, че ако те се откажат и прокълнат всяка ерес, да бъдат приемани в редовете на Православието чрез миропомазване32. Самият Аполинарий бил осъден и с първото правило на VІ Вселенски събор (680-681 г.) с думите: „… осъждаме и Аполинарий, тайноводителя на злобата, който нечестиво е изригнал, че Господ е приел тяло без душа и ум, като по този начин е прокарал мисълта, че спасението е несъвършено”33.

Още приживе Аполинарий е имал свои последователи, които се опитвали да доразвият неговата система, но поради нейната на много места неизясненост и мъглявост изпадат в още по-големи заблуди34. Едни от тях говорели, че Бог е възприел плът, а не душа (тук ясно личи влиянието на Аристотел, който не бил краен трихотомист, а често пъти под душа разбирал душа и дух взети заедно). Други пък утвърждавали мнението на бащата на Аполинарий – презвитер Аполинарий Стари35, че Христос е донесъл плътта Си от небето, и дори стигали дотам, че твърдели, че и самата плът Христова е единосъщна с Божеството36; към неговото (на бащата) учение св. Епифаний Кипърски и блажени Иероним, който в 384 г. слушал в Антиохия и не открил в него нищо еретическо37, прибавят и учението за 1000-годишното царство (хилиазма) на Христос на земята38.

Но аполинарианската секта, след осъждането й на ІІ Вселенски събор, вследствие на което тя загубила повечето от последователите си, не просъществувала дълго време след смъртта на Аполинарий39, като се претопила след средата на V век в по-младата монофизитска ерес40.

РАЗВИТИЕ НА ХРИСТОЛОГИЯТА ДО 482 ГОДИНА. ДИОДОР ТАРСИЙСКИ И ТЕОДОР МОПСУЕСТИЙСКИ

Учението на Аполинарий дало силен тласък за развитието на христологическата мисъл. Тя се развила в две основни насоки, съответстващи на духа на двете големи богословски школи от този период – Александрийската и Антиохийската, като именно различните им методи на изследване и богословстване определили и различния им подход по въпроса и довели до неминуемия сблъсък между тях, разразил се в несторианския спор. Главни представители на Антиохийската школа били Диодор Тарсийски (неизв. – † ок. 394 г., от 378 г. епископ на град Тарс)41 и Теодор Мопсуестийски42 (ок. 352- † 428 г., от 392 г. епископ на Мопсуестия)43, а от страна на Александрийската школа най-ярко изпъквала личността на св. Кирил Александрийски (ок. 375- † 444 г., от 412 г. епископ на Александрия)44. Тук ще се спрем накратко на възгледите на първите двама, а след това, при разглеждането по същество на несторианския спор, ще представим по-подробно възгледите на св. Кирил и Несторий и накратко мненията на блажени Теодорит Кирски, Иоан Антиохийски (429-441) и Римския папа Целестин І (422-432).

Диодор Тарсийски45, изявен противник на Аполинарий, е роден в гр. Антиохия, където бил презвитер и учител преди да поеме епископската катедра в Тарс, провинция Киликия. Имал е солидно богословско и философско образование и се ползвал с името на отличен познавач и екзегет на Св. Писание, ревностен защитник на Никейската вяра и строг аскет. По-голямата част от неговите съчинения (общо ок. 60) са изчезнали46.

Като последователен представител на антиохийското богословие, характеризиращо се със силно рационалистическа насоченост при тълкуването на Св. Писание и изясняване на догматите, Диодор се опитал да постави екзегетиката на научна основа и да даде задоволителен отговор на повдигнатия вече от Аполинарий христологически въпрос за начина на съединението на двете природи в лицето на Иисус Христос. Критикувайки Аполинарий и подхождайки именно в този рационалистически дух, Диодор учел за две пълни природи – божествена и човешка – у Христос, но които две природи са и две личности – Син Божи и Син Давидов – по простата причина, че според неговия философски възглед природа без личност е само една философска абстракция. Син Божи се вселил в Сина Давидов (Иисус Христос) и обитавал в Него като в храм. Съвършеният от вечност Син Божи възприел (ανείληφεν) съвършения Син Давидов. Няма двама Синове Божии по същност, нито двама Давидови синове. Има един Син Божи, Който по благодат е човек от Мария, а по природа е Бог Слово47. „Което е по благодат, то не е по природа, а което е по природа, не е по благодат”48. По такъв начин Диодор, критикувайки Аполинарий за неговата една „смесена” природа и едно лице, изпаднал в другата крайност, признавайки двете природи, но в две лица.

Неговите христологически възгледи били доразвити и разширени от неговия талантлив ученик и последовател Теодор Мопсуестийски. Подобно на Диодор, Теодор също бил родом от Антиохия, където се изучил и придобил широка култура и солидна богословска подготовка. Учил заедно със св. Иоан Златост при ритора Ливаний, а негов учител в богословието бил Диодор Тарсийски. От 392 г. до края на живота си е бил епископ в гр. Мопсуестия в Киликия. Бил осъден от V Вселенски събор като несторианин, но въпреки това е бил бележит богослов, затвърдил екзегетичния (историко-граматичен) метод на Антиохийската школа. И днес е смятан сред несторианите за най-авторитетния търкувател на Св. Писание. От многобройните му съчинения има много малко запазени откъслеци на гръцки език или в латински и сирийски преводи49.

Подобно на Аполинарий, и Теодор разкрива христологическия си възглед въз основа на Иоан 1:14 – „И Словото стана плът”, като глагола „стана” (εγένετο) той разбира в смисъл на „изглеждаше”, тоест Словото не се е изменило в плът, а е станало достъпно за виждане (κατα τò δοκεĩν)50. За разлика от Аполинарий, който говори за непълна човешка природа у Христос, Теодор учи, че Бог Слово е възприел съвършен човек от семето на Давид и Авраам, вселил Се е в него, възкресил го е от мъртвите и го поставил отдясно на Бога, така че този човек, имайки неразлъчно съприкосновение с Божествената природа, вследствие на това ще приеме поклонение от всички твари, които му въздават това поклонение по отношение на Бога и с мисъл за Бога. Когато ние мислим за Иисус Христос, то преди всичко ние разбираме Бог Слово, макар с него да мислим и за възприетия от Него човек – Иисус от Назарет, когото Бог е помазал, така че,    вследствие на това съединение (συναφεια)51, той става причастен към наименованието и честта на Сина и Господа. Така човекът Иисус станал храм на Словото и условно може да се нарече Син Божи. Това съединение на човека Иисус със Словото е станало още при зачатието му52. Така възприетият от Словото човек Теодор разглежда като съвършен човек, в когото обитавал Бог Слово и Когото То (Словото) възкресило от мъртвите. Тук разликата между двете естества се изразява напълно отчетливо.

Въпросът, който възниква, е: как е възможно това и какъв е начинът на такова съединение? Според Теодор възможните отговори за начина на съединението са три:

1. Съединение по същност (κατ̉  ουσίαν);

2. Съединение по сила (κατ̉  ενερειαν);

3. Съединение по благоволение (κατ̉  ευδοκίαν)53.

Първите два начина той отхвърля със следните аргументи:

1. Съединение по същност е невъзможно, защото то може да се осъществи само между единосъщни природи. Между разносъщностните природи (Бог и тварите) такова съединение е невъзможно, защото Бог е вездесъщ и не се вмества в никакво място. Да се каже, че Бог обитава само у Христос, е невъзможно, защото Той не би бил вездесъщ; обратно – да се каже, че Бог е вездесъщ, значи, че Той обитава и у Христос, но в този смисъл обитава и в целия свят.

2. Подобни са възраженията му и по втория начин на съединение – по сила. Бог е неограничен и действа навсякъде. Да се каже, че Той действа у Христос, значи да се твърди, че, от една страна, Той действа само у Христос, което противоречи на абсолютността на Бога, или пък от друга, че Той (Бог) действа у Него, както във всички останали предмети в света54.

3. Единствено правилният в догматическо отношение и най-възвишен начин на съединение, според Теодор, е съединението по благоволение. То не е субстанциално, а външно, относително (ενωσις σχετική). То е подобно на съединението на Бога с праведниците и светиите. Христос обаче заема особено, изключително място сред тях, защото единствено при него това съединение по благоволение е непрекъснато и в полнота55. По рода си това благоволение в двата случая е еднакво, като разликата е само количествена. „Ние не сме полудели до такава степен – казва Теодор, – че да мислим, че и у Христос Бог обитава само в този спрецифичен смисъл, както и у пророците. Не, Той обитава у Христа, както у Сина”56.

Ценен извор, представляващ в сбита форма почти цялото богословие на Теодор, е неговото послание до Домн, впоследствие епископ на Антиохия (441-449). Тук за последствията от обитаването по благоволение се изтъква, че то обединява двете природи с едно название, желание, действие, авторитет, власт, господсдтво и достойнство. При това съединение човешката природа на Христос субсанциално не се е изменила, но постепенно се е развивала и нравствено усъвършенствала. Благодарение на единението му със Словото Христос се отвращавал от злото и имал необкиновена склонност към доброто. До кръщението Си Той бил под властта на юдейския закон, а след това – под властта на благодатта. Нрaвствено бил абсолютно съвършен, защото победил изкушението. Вследствие на непрекъснатото му усъвършенстване все по-пълно ставало и единението му със Словото, което единение е не само изначален факт, но и процес, продължаващ през целия земен живот на Христос. След кръстната смърт и възкресението Той получил такава пълна благодат, достигнал толкова съвършена непорочност и неизменяемост в помислите си, че въпреки човечеството си можел да бъде наречен Син Божи. Въпреки това, дори при такова единение, Теодор правел разлика между Иисус и Бог Слово като две отделни личности, едната – спасявана, а другата – спасяваща; едната – облагодетелствана, а другата – облагодетелстваща. Той не допускал по отношение на Иисус, като човешка личност, изразите: Бог Се родил, Бог страдал, умрял и др. В тази връзка за св. Дева Мария той не можел да приеме названието Богородица (Θεοτóκος), а казвал, че тя е преди всичко човекородица (ανθρωποτóκος). „Безумие е да се говори, че Бог Се е родил от Дева; родил се е от Дева този, който има природата на Дева, а не Бог Слово”57. Тя условно би могла да бъде наречена и Богородица, в смисъл, че неописуемият по природа Бог е бил у родения от нея човек и Се е съединил с него още при зачатието му. Именно този въпрос бил искрата, запалила бурния несториански спор, докарал толкова много злини на Църквата.

Трябва да се отбележи, че и при Теодор голяма роля за грешните му възгледи изиграла все още неуточнената по негово време христологическа богословска терминология. Така например той бърка термините φúσις и υπóστασις, като им придава еднакво значение, от което извежда и твърдението си за две природи в две лица. Използвайки пък термина πρóσωπον за означаване на личност, той влиза в противоречие със себе си, защото тогава се получава парадоксът, че две съвършени, цялостни и ипостасирани природи образуват една личност58.

Поради предпазливостта и сдържаността на възгледите си Теодор Мопсуестийски не е предизвикал вълнение сред съвременниците си и завършил земния си път в мир с Църквата. Общо е мнението, че ако не е бил Несторий със своята сприхавост и самоувереност, името му нямало да стане предмет на спорове и да бъде осъдено на V Вселенски събор59.

_______________________

25. Ibidem, ср. Болотов, В. В. Op. cit., с. 137.

26. Коев, Т. Op. cit., с. 95; ср. Гассе, Фр. Р., Церковная история, т. І, с. 176.

27. Болотов, В. В. Op. cit., с. 137; ср. Поснов, М. Е., История на християнската църква, ч. ІІ, с. 388, Коев, Т. Op. cit., с. 95.

28. Поснов, М. Е., Op. cit., с. 388; Робертсон, Op. cit., с. 251.

29. Ibidem.

30. Ibid.; ср. архим. Серафим,  Op. cit., с. 8.

31. Стефанов, Иван, протоиерей, Правила на св. Православна църква, с. 115.

32. Ibid., с. 117.

33. Ibid., с. 173.

34. Болотов, В. В., Op. cit., с. 147; ср. Робертсон, Op. cit., с. 251.

35. Инокентий, еп., Начертание церковной истории, отделение первое, ч. ІІ, с. 209.

36. Ibid., ср. Болотов, В. В., Op. cit., с. 147.

37. Поснов, М. Е., Op. cit., с. 388.

38. Инокентий, еп., Op. cit., с. 388.

39. Робертсон, Op. cit., с. 251.

40. Поповиh, Jeвсевиje, Опha црквена историja, кн. І, с. 555.

41. Ср. Снегаров, Ив., Кратка история на съвременните православни църкви, т. І, с. 145.

42. Градът се наричал ΜóΨου εστία и затова срещаното някъде в литературата название Мопсуетски е неправилно; ср. Болотов, В. В., Op. cit., с. 1511.

43. Ср. Коев, Т. Op. cit., с. 96.

44. Снегаров, Ив., Op. cit., с. 276.

45. По-подробно за него виж в Цоневски, Илия, Патрология, с. 320.

46. Запазеното е събрано в Migne, PG, t. 33, col. 1560-1628.

47. Коев, Т. Op. cit., с. 96.

48. Ibidem.

49. Запазеното е събрано в Migne, PG, t. 66, col. 105-1020.

50. Коев, Т. Op. cit., с. 96.

51. В богословския речник на Теодор този термин трябва да се разбира като външно и само повърхностно съприкосновение, а като пълно и тясно единение, граничещо със сливане и единосъщие, ср. Болотов, В. В., Op. cit., с. 154.

52. Коев, Т. Op. cit., с. 97.

53. Іbidem.

54. Болотов, В. В., Op. cit., с. 152-153.

55. Коев, Т. Op. cit., с. 97.

56. Цит. по Болотов, В. В., Op. cit., с. 153.

57. Коев, Т. Op. cit., с. 98-99.

58. Іbidem.

59. Коев, Т. Op. cit., с. 99; ср. Поснов, М. Е., Op. cit., с. 394; Лебедев, А. П., История вселенских соборов, ч. І, с. 167-168; Болотов, В. В., Op. cit., с. 184.; Функ, Фр. Кс., История християнской церкви от времень апостольских до наших дней, с. 134; Малицки, П. И., История на християнската църква, ч. ІІ, с. 65.

Следва…

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s