В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА*

Д-р Александър Омарчевски

Въпреки динамичното развитие на историческото богословие, има въпроси, които имат централно значение за образователния и научно-изследователския живот в духовните школи на Право славието. Такъв един въпрос е дейността на Вселенските събори, и особено главният момент в нея – христологическата проблема тика.

Третираните аспекти от дейността на тези събори в западната европейска и световна богословска литература са извървели дълъг път и са очертани определени резултати. През последните години те отново заемат приоритетно място в най-новата историческа наука. В този смисъл интерес представлява дейността на Третия вселенски събор.

В духа на своите историко-богословски изследвания д-р Александър Омарчевски спира вниманието си на началото на христологическите спорове, и по-конкретно на несторианството. Той се опитва да намери най-верния път към изясняването на христологическия въпрос и неговото отражение върху много богословски проблеми, които предстои да бъдат изследвани в нашата наука. Предложената концепция, съобразена в съпоставителен план с тенденциите и концепнциите, изложени в трудовете на много западноевропейски изследователи, свидетелства за добро познаване на общия научен контекст. Ъгълът, през който се разглежда несторианската ерес, е съобразен с най-новите възгледи по този въпрос. Предоставя се възможността да бъде разширен и задълбочен централният проблем – христологическите спорове с оглед потребностите на времето, и това да послужи за основа на ново ниво в историческото богословие у нас.

Като се ограничаваме с детайлни оценки върху обективно-критичния анализ на д-р Александър Омарчевски, можем да мислим, че представеното изследване има положително значение за нашето богословие – да се върви напред успоредно с достиженията в православното историческо богословие и западноевропейската наука.

Намирам, че това изследване очертава нов стил на работа в областта на историческокто богословие у нас, третира важни проблеми в богословската ни наука и подсказва пътища за разрешаването им.

Предложеният труд е ценно пособие за студентите по богословие и за специалистите историци – труд, който е необходим за нашата историческа наука.

Доц. д-р Емил Трайчев

ЧАСТ І

НАЧАЛО НА ХРИСТОЛОГИЧЕСКИТЕ СПОРОВЕ. НЕСТОРИАНСТВО.

(историко-догматически аспект)

Няма нищо по-възвишено от търсенето на Истината и от Любовта към нея – пише Н. Бердяев⁄1⁄ . Истината – единна и цялостна Истина – е Бог, и познанието на Истината е влизане в Божествения живот. Действително, неоспорим факт е, че в православното предание Истината не е следствие на някакво научно дирене, на умозрителен анализ или синтез, или още по-силно казано – Истината не е обект на познанието, а по-скоро негов субект. Истината е личност. Истината е Христос.

Дейността на седемте Вселенски събора има огромно значение за разясняването на някои от основните положения на християнското учение. Те са събития с непреходно значение в църковната история. Макар и случили се преди столетия (ІV-VІІІ в.), проблемите, третирани от тях, са актуални и днес, като често присъстват в дискусиите на най-високо равнище. Не случайно едно от изискванията, предявявани от Православната църква в диалозите с инославните изповедания по този въпрос, е категоричното признаване на авторитета и решенията на Вселенските събори.

Един от централните пунктове в дейността им заема изясняването на христологическия въпрос. В това отношение интерес представлява дейността на Третия вселенски събор, на който този въпрос е поставен за пръв път във връзка с несторианската ерес. Макар и да не е получил окончателно решение на него, там е поставена солидната основа за по-нататъшното изясняване на православното учение за Боговъплъщението. Връщането ни към проблематика от ранните векове на формулиране на учението на Църквата за Личността на Богочовека Христос е необходимо и актуално във връзка със засиления през последните десетилетия интерес, свързан с подписаните през 90-те години на миналия век споразумения между Православната и Дохалкидонските църкви. В тези текстове личи склонност към пренебрегване, от страна на преговарящите, на важни, стрували много усилия и жертви на Църквата пунктове от формулираното тогава учение, смело отстоявано през нейния дълъг и трънлив исторически път. Поставяме на дневен ред отново този важен въпрос, ако не за друго, то поне за да реабилитираме усилията на църковните отци, пострадали за Истината.

РАЗЛИЧИЯ В УЧЕНИЕТО ЗА ДВЕТЕ ПРИРОДИ НА ИИСУС ХРИСТОС МЕЖДУ АРИАНИ И ПРАВОСЛАВНИ

Първият голям догматически спор от посочения период е т. нар. триадологически или тринитарен конфликт с арианите, който става предмет на обсъждане на първите два Вселенски събора⁄2⁄. Христологическият въпрос за двете природи на Богочовека Иисус Христос не създавал затруднения на арианите, които с учението си за един едноличен Бог (Бог Отец) не виждали проблем в това, че ограниченото Божество (Бог Син) Се е съединило с ограничения човек. Задача на православните било да изяснят как неограниченият, съвършен и изначален Бог Се е съединил с ограничения, несъвършен и тварен човек. Ограниченият човешки дух спрямо ограничения Божествен дух (λóγος) на Бог Син не представлявал в личността на Христос една особена необходимост, защото Неговата разумна човешка душа спокойно можела да бъде заменена с ограниченото Му Божество. В такъв смисъл учели арианите, без вероятно да съзнават цялата историческа важност на това свое твърдение, станало движещ импулс на христологическия спор. Св. Атанасий Велики (ок. 293-373) съвсем определено говори, че арианите разбирали човешката плът на Христос само като външен покров (храм) на Божеството, което замествало душата Му⁄3⁄. В действителност арианите от първото поколение (от времето на Никейския събор) водели своя спор с православните така, като че ли за човешка душа у Христос и дума не можело да става. Навсякъде в Свещеното Писание, където православните виждали указания за Неговата човешка душа, арианите виждали аргументи за ограниченото Божество на Логоса. За христологията на арианите от второто поколение (от времето на Константинополския събор) можем да съдим например от символа на Евдоксий Константинополски (360-370)⁄4⁄ и някои пасажи от Лукий Александрийски (361; 373-378)⁄5⁄. Евдоксий пише: „Вярваме в Единия Господ, въплътил се, но не станал човек, защото Той е приел не човешка душа, но е станал плът; не две естества, защото Той не е бил съвършен човек, но вместо човешка душа – Бог в плът”⁄6⁄. Сред писаното от Лукий се среща и следното: „Затова и възкликва Иоан: и Словото стана плът (Иоан 1:14), тоест приело е плът, но не и душа. Ако Той би имал и душа, то движението на Бога и движението на душата биха били противоположни едно на друго, тъй като и Бога, и душата са самоподвижни (αυτοκíνητοι) и се определят към различни действия” ⁄7⁄.

Така арианите посели семената на бъдещото монофизитство. От изложеното ясно се виждат еретическите им мъдрувания, които трябвало да бъдат осъдени, за да възтържествува чистото православно учение за Богочовека, което било сторено на първите два Вселенски събора. На тях Църквата формулирала учението си за единосъщието на Сина с Отца и разбирането си за Богочовека⁄8⁄, в противовес на появилите се христологически ереси, където е видно учението на Църквата за две природи у Христос –   Божествена и човешка. За съжаление, в символа не е посочен точно начинът на съединяването на тези две природи, защото тогава догматическата мисъл е била заета на първо място с въпроса за равенството и единосъщието на Сина с Отца, а пък и самите ариани оставяли на заден план христологическия въпрос.

ПОЯВА НА ХРИСТОЛОГИЧЕСКИТЕ СПОРОВЕ

Едва разрешен след толкова усилия триадологическият спор с арианите и някои други секти, и ето, че вече назрявал нов и не по-маловажен и сложен за разрешение проблем – христологическите ереси. Тази нова тема, засягаща въпроса: как е станало на земята съединението на Божественото у Христос с човешкото?, дала съдържанието и определила насоката на богословската мисъл през следващите три века, като довела до отцепване от общение с Православната църква на петте т. нар. „нехалкидонски” или „древни източни” църкви⁄9⁄. По историческата си значимост христологическият спор стои значително над триадологическия⁄10⁄. Той нанесъл на Църквата неизмеримо по-големи щети – от една страна, защото продължил много по-дълго време, а от друга, защото Православието загубило от редовете си множество свои членове, присъединили се към споменатите нехалкидонски църкви.

Преходът към христологическия спор се извършил почти незабелязано. Този въпрос не бил достатъчно добре разгледан в дотогавашната църковна писменост и в борбата срещу арианството изпъкнал като спорен. Докато за Св. Троица вече било написано доста, то за съединението на природите у Христос имало само бегли податки в съчиненията на отците, писали против докетите и евионитите. Това обаче било крайно недостатъчно. В тези съчинения се казвало, че у Христос действително съществува човешка същност, но тези твърдения не се доизяснявали и били без солидна аргументация. Единствен Ориген (185-254) категорично заявявал, че у Христос има не само човешко тяло, но и разумна човешка душа⁄11⁄. Така на дневен ред се появил въпросът за начина на съединението на двете естества у Христос. Пръв с тази нелека задача се заел Лаодикийският епископ Аполинарий⁄12⁄.

__________________

*Публикувано в сп. Богословска мисъл, кн. 1, 2003, издание на Богословския факултет при Софийския университет.

1. Бердяев, Н., Царството на Духа и царството на кесаря, С., 2002, с. 19.

2. В Никея (325 г.) и в Константинопол (381 г.)

3. Вж. Св. Афанасий Великий, О явлении во плоти Бога Слова и против ариан, Творения, т. ІІІ, М., 1994, с. 251 сл.

4. Текста на Символа вж. у Hann, Georg Ludvig, Bibliothek der Symbole und Glaubensregeln, Breslau, 1897, § 191.

5. Doctrina Patrum de incarnatione Verbi, ein griechisches Florilegium aus der Wende des 7. und 8. Jahrhunderts, Ed. Fr. Diekamp. Muenster, 1907, S. 65.

6. Цит. по Болотов, В., Лекции по истории древней Церкви, т. ІV, М., 1994, с. 135, ср. ουτε γαρ ψυχην ανθρωπίνην ανείληφεν, αλλα σαρξ εγένετο… ου δυο φυσεις… μία το ολον κατα συνθεσιν φυσις, In: Loofs. Eudoxius, RE V, 580 ff.

7. Цит. по Болотов, В., Op. cit., с. 135.

8. ІІ-VІІ чл. на Никео-Цариградския символ на вярата.

9. Коптската, Етиопската, Арменската, Яковитската и Малабарската. Наречени са така, тъй като не признават решенията на Халкидонския (ІV Вселенски) и следващите Вселенски събори, които в православен дух са изяснили христологическия въпрос. В икуменическия диалог те се именуват „Ориенталски православни църкви”, вж. Богословска мисъл, кн. 3, 2002 г.

10. Болотов, В., Лекции по истории древней церкви, т. ІV, Петроград, 1918, с. 134.

11. Ibid., стр. 135.

12. Коев, Т., Догматическите формулировки на първите четири Вселенски събора, С., 1968, стр. 90.

Следва…

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s