Образът на пастира според св. Йоан Златоуст – продължение 7

2. Отрицателни

Наред с положителните качества, които трябва да притежава свещеникът, св. Йоан Златоуст се спира и на някои отрицателни качества, които той не трябва да притежава.

а)гняв

Малко са тези, които понасят оскърбление, клевета, язвителна дума, насмешки – необмислени и обмислени, безпричинни и безцелни  – от началници и подчинени. Мнозина се възмущават от тези неприятни неща така, че дори стават по-лоши от диви зверове. Такива собствено трябва да се отстраняват от свещенството. Ако предстоятелят не се изморява и не ходи с боси крака, това никак не вреди на църковното общество, но свирепият гняв причинява големи нещастия както на този, който е предаден на тази страст, така и на ближните. Тези, които не пазят първото (глад и босота, б. м) Бог с нищо не ги заплашва, а които се гневят напразно, тях заплашва с геена и геенски огън (Мат. 5:22). Както предаденият на тщеславие, като получи власт над народа, доставя храна повече на огъня (на тази страст), така и онзи, който в уединен живот и в отношения с малцина не е могъл да удържи гнева си, а лесно е пламвал, когато получи власт да управлява цял народ, сам той, като звяр, отвсякъде и от всички нараняван, не може да бъде никога спокоен и подлага поверените си на безброй нещастия. Нищо не помрачава толкова чистотата на душата и яснотата на мислите, колкото гняв, който е необуздан и се проявява с голяма сила (Притчи Сол. 15:1). Помраченото от него душевно око, като че ли в нощна битка, не може да различава приятели от неприятели и честни от безчестни, а се отнася към всички еднакво и макар да му предстои понасяне на някаква вреда, скоро се решава на всичко, за да направи удоволствие на душата, защото гневната буйност съдържа в себе си някакво удоволствие и дори нещо по-силно от всяко удоволствие. Гневът поражда гордост, несправедливи вражди, често принуждава безразсъдната омраза да нанася без причина оскърбления и кара човека да говори и да върши много безумия, защото душата се увлича от силния напор на страстта и не може да се окопити и да застане срещу нейния устрем. Който излиза на това поприще (свещенството) – казва св. Йоан Златоуст – трябва да преодолява гнева. Хора, които са се посветили на Бога, трябва да бъдат толкова благочестиви, че да не се оскърбяват, макар и хиляди пъти да понасят огорчения.

Кой от народа – пита св. Йоан Златоуст – ще пожелае да бъде кротък, като вижда, че началникът е гневлив? Търпението е причина на всички блага за човеците. То довежда и заселва душата като че ли в някакво тихо пристанище. Свещеникът трябва всичко да понася мъжки и да не се раздразнява нито от безвременните искания, нито от безрaзсъдните укори. Един мъдър човек, виждайки користолюбието и надменността на човешката природа и знаейки свойствата на бедността, която е способна да унизи и най-доблестната душа, за да поучи някого да не се гневи срещу молбите на бедните и тяхната непрестанна настойчивост, го увещава да бъде снизходителен и достъпен за нуждаещите се: „Прикланяй ухо към сиромах и отговаряй му засмяно, с кротост“ (Сир. 4:8). Той (мъдрият) оставя раздразнителния човек (защото какво може да се каже на болен?) и се обръща към онзи, който може да понесе слабостта на бедния и го съветва: преди да помогне на някого, да го ободрява с кротък поглед и ласкава дума. Ако някой, макар да не вземе за себе си това, което принадлежи на вдовиците, ги обсипва с много укори и ги оскърбява, като се раздразнява срещу тях,  той с даването си не само че не облекчава тяхното униние поради бедността, а още повече уголемява тежестта й със своите критики. Който се грижи за вдовиците, трябва да бъде толкова великодушен, че не само да не увеличава унинието им с укорите си, а доколкото може, да облекчава с утешение състоянието им. Както онзи, който е претърпял обида, при голямо изобилие не чувства ползата от богатството поради сторената обида, така и онзи, който е чул ласкава дума и е приел нещо, дадено с утеха, повече се весели и радва, пък и самият дар бива двойно по-голям. „Синко, кога вършиш добро, недей натяква и при всеки подарък не оскърбявай с думи. Росата не разхлажда ли жега? Тъй и дума е по-добро, нежели даяние… А у добродетелен човек има и едното, и другото“ (Сир. 18:15-17). Попечителят трябва да бъде не само кротък и незлоблив, а не по-малко от това и пестелив, в противен случай имотът на бедните също така губи. Добрият предстоятел трябва да отговаря на обвиненията на всички с голяма кротост и с готовност: по-добре да им прощава неразумните нападки, отколкото да се ядосва и гневи. В какво учителят – пита св. Йоан Златоуст – ще прояви скромност и кротост, ако никога не изпитва пренебрежение? Когато той отмъщава за обиди, нанесени лично на него или за злословия и клевети, тогава той справедливо ще бъде обвиняван. Но когато делото се отнася до спасението на другите, тогава той трябва да заповядва и да се разпорежда с пълна власт. Тук вече е нужна не кротост, а власт, за да не произлезе вреда за обществото.

Пастирят служи за предмет на безброй разговори: един го укорява, друг го хвали, трети му се надсмива, четвърти го оскърбява и той трябва да има голяма сила, за да понесе всичко това. Защото епископът, казва св. апостол Павел, „трябва да бъде… негневлив“ (Тит 1:7).  Как може – пита св. Йоан Златоуст – да учи другите да обуздават тази страст този, който не е научил на това самия себе си? Властта поставя човека при много обстоятелства, които правят и твърде кроткия суров, давайки множество поводи за гняв. Затова, ако епископът отрано не се погрижи за укротяване на тази страст, ще погуби и ще повреди много в делото на своето управление. Епископът трябва да върши всичко с увещание, а не с порицание и оскърбление. Оскърбеният става по-дързък и презира оскърбяващия. Нищо не предизвиква така презрение, както оскърблението, което нанася повече безчестие на самия оскърбяващ, лишавайки го от нужното уважение. Словото на епископа трябва да бъде изпълнено с голямо благочестие. При изобличаването на греховете той трябва да напомня за бъдещия съд и да бъде чист от всякакво оскърбление.

Свещеникът – говори на друго място св. Йоан Златоуст – трябва да бъде способен да понася оскърбления, клевети, язвителни думи, подигравки от по-ниско стоящите и укори от началниците и подчинените. Той трябва да бъде смирен, кротък, негневлив, защото гневът причинява големи нещастия. На другите, когато те се гневят, той трябва да прощава, а самият той никога да не се гневи, а да иска извинение. Свещеникът трябва търпеливо да поучава и наставлява във вярата. Той трябва да се отнася към пасомите си така, както един баща се отнася към своите малолетни деца: както бащата не се отвръща от децата си, когато те го наскърбяват или удрят, така и свещеникът не трябва нито да се гордее от похвалите на народа, нито да се огорчава от порицанията, дори ако те бъдат неоснователни.

б) гордост

Гордостта, според св. Йоан Златоуст, е много по-опасна и ужасна скала, от скалата на сирените, измислена от баснописците (Одисея ХІІ, 39-110). Мнозина са могли да преплуват без проблеми покрай тази скала. В нея живеят различни чудовища, каквито св. Йоан нарича различните страсти, пороци и грехове, които придружават гордостта: гняв, завист, вражда, клевета, осъждане, измама, коварство, лицемерие, негодувание срещу невинни хора, удоволствие при неблагополучие на другите, скръб при тяхното благополучие, жажда за похвали, пристрастяване към почести, задоволство от подмазване, от неблагодарно ласкателство, низко чревоугодничество, презиране на бедните и др. Толкова и още повече вмества в себе си тази скала и онези, които веднъж са уловени от тези чудовища, и без друго падат в такова робство, че дори за угода на жени вършат много неща, за които е и неприлично да се говори. Който излиза на това поприще (свещенството) – казва св. Йоан Златоуст, – трябва да презира славата.

Свещеникът трябва да поучава своите пасоми не само с думи, но и с дела, защото личният пример е най-добрият учител.

Подчиненият народ е повече привикнал да гледа поведението на своите началници като някакъв образец и да им подражава. А как ще може да укроти надменността на другите този, който сам е надменен?

Колко голямо значение отдава св. Йоан Златоуст на гордостта, която не трябва да има място в душата и сърцето на свещеника, показва тълкуването и обяснението му на думата „пияница“ (1 Тим. 3:2), под която според него апостолът разбира не този, който се опива с вино, а дръзкия и надменен човек. А в тълкуването си на посланието на св. апостол Павел до Тита св. Йоан Златоуст пояснява, че предстоятелят на църквата не трябва да търси своята чест, а общата полза.

в) завист и омраза

Свещеникът трябва да се въздържа от омраза и завист. Той трябва да гледа само за благосъстоянието на църквата и нищо да не прави от омраза или угода на някого. Не трябва много да се боим и опасяваме – казва св. Йоан Златоуст – от несправедливи обвинения (а свещеникът неизбежно се подлага на безразсъдни нападки), нито съвсем да ги пренебрегваме, макар те да са лъжливи и да се отправят срещу нас от незначителни хора. Трябва да гледаме по-скоро да ги премахваме, като убеждаваме обвинителите, дори те да са най-неразумни. Не може някой да слуша за себе си похвали и да не се радва, а който им се радва, той разбира се желае да ги получава; който пък желае да ги получава, той непременно ще бъде скърбен и ще тъгува, ще му бъде мъчно и тежко, когато няма тези похвали. Както богаташите, докато са богати, се веселят, а като обеднеят, тъжат и, привикнали на разкош, не могат да понасят теглата на сиромашкия живот, така и пристрастените към похвали не само тогава, когато напразно ги порицават, а и когато често не ги хвалят, се късат в душата си от някакъв глад, ако са привикнали на похвали и чуят, че други се удостояват с такива.

г) слава и лицемерие

Като знаем – говори св. Йоан Златоуст – какво е за нас по-добре, трябва да не търсим почести и даже предлаганите да отхвърляме. Свещеникът трябва да изтръгне от себе си тази страст и да я премахне. Говоря това – продължава св. Йоан Златоуст – и на началстващите, и на подчинените. Душа, жадуваща за чест и прослава, няма да види царството Божие. Аз не забранявам да се търси слава истински – тази, която е от Бога. „Нему похвала иде не от човеци, а от Бога“ (Рим. 2:29). Трябва да бъдем благочестиви тайно, не прикривайки себе си с преструвки и лицемерие. Трябва да снемем от себе си овчата кожа или по-добре да бъдем овце, защото няма нищо по-нищожно от човешката слава. Виждаш ли – говори св. Йоан Златоуст – какви маски си поставят играещите на сцената – как те са хубави, блестящи, облечени по най-строгите изисквания на външната красота? Можеш ли да ми посочиш такива лица в действителност? Не. Появявала ли се е някога любов у тебе към тях? Не. Защо? Защото това е празна маска; тя подражава на красотата, а в действителност не е красота. Така и човешката слава е пуста: тя само подражава на славата, а в действителност не е слава. Постоянна е само една слава – естествената, вътрешната, а другата, външната, прикрива често пъти безобразия; прикрива ги от човеците и при това само до вечерта, а след края на представлението и снемането на маската всеки се явява такъв, какъвто е. Кажи ми – казва св. Йоан Златоуст – какво хубаво има в това да бъдеш на показ в тълпата? Това е пустославие и нищо друго; влез в дома си, остани сам и веднага всичко изчезва, всичко е преминало като разсеялият се дим. И ние сме пристрастни към нищожни неща. Какво безразсъдство, какво безумие! А трябва да обръщаме внимание само на това: как би ни похвалил Бог? И ако имаме това предвид, ние никога няма да търсим похвала от човеците. Не трябва да те хвали някой си; с това той няма да ти принесе никаква полза; ако пък те порицава, няма да ти причини никаква вреда. Само Бог може да направи едното и другото. Ние трябва да се уподобяваме на Бога, Който не се нуждае от човешка слава. „От човеци слава не приемам“ (Иоан 5:41).Човешката слава ни кара да говорим и да търсим срамното и безчестното; когато пък ни види послушни, тя още повече увеличава своите изисквания. И така, да бягаме – увещава св. Йоан Златоуст – от това робство! А как – ще запиташ ти – можем да направим това? Ако разсъждаваме философски за тукашните блага, ако съзнаваме, че всичко сегашно е съновидение и сянка, тогава лесно ще преодолеем тази страст и няма да й се отдаваме нито в дребното, нито в главното. Ако пък я допускаме в дребните случаи, лесно ще попаднем в нейната власт и във важните случаи. Затова трябва да отстраним от себе си нейните източници, тоест безумието и душевната низост.  Ако по такъв начин ние имаме възвишени мисли – завършва св. Йоан Златоуст, – ще бъдем в състояние да презираме честта на човеците и да устремяваме своя ум към небето, за да достигнем небесните блага.

Следва…


Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s