Образът на пастира според св. Йоан Златоуст – продължение 5

Пастирят трябва непрестанно да работи, за да развива и усъвършенства способността си да говори. Колкото по-висок дар на словото има той, толкова повече трябва да се труди над него. Който владее – казва св. Йоан Златоуст – великата сила на словото (а тя може да се намери у малцина), дори и той не е свободен от непрестанни трудове, понеже силата на словото не се дава от природата, а се придобива чрез образование. Може някой да я доведе до най-голямо съвършенство, но и тогава той може да я загуби, ако не я развива с постоянно усърдие и упражнение. Затова по-образованите дори трябва повече да се трудят, отколкото по-малко образованите, защото нехайството на едните и другите не носи еднаква вреда: у едните тя е толкова по-голяма, колкото е по-голяма разликата между това, което владеят едните, и другите. Последните (по-малко образованите) никой не ще укори, ако не произнасят отлични слова, но първите (повече образованите), ако не предлагат винаги беседи, превишаващи мнението, което имат всички за тях, ще бъдат подложени от всички на големи укори. При това по-малко образованите за малко труд могат да получат по-големи похвали, когато повече образованите, ако словото им не бъде силно да удивлява и поразява, не само не ще се удостоят с похвали, но и ще си намерят много критици. Слушателите съдят за проповедта не според нейното съдържание, а според мнението за проповедниците. Затова този, който надминава всички по красноречие, трябва повече от всички усърдно да се труди. Той не може да се извинява с общия недостатък на човешката природа, че не е възможно във всичко да се успява. Ако беседите не съответстват напълно на високото мнение, което съществува за него, те се придружават с много присмехи и порицания от народа. Никой от слушателите не иска да мисли, че случилото се униние, безпокойство, грижа, а често и гняв, са помрачили чистотата на ума на проповедника и не са позволили на произведенията му да се явят в добра светлина и, че изобщо за човека е невъзможно да бъде винаги еднакъв и във всичко да успява и, че е естествено понякога да греши и да се оказва по-слаб от естествената си сила. За нищо те (присмехулниците) не искат и да знаят, а обвиняват проповедника, съдейки за него като за ангел. Голямо е коварството на завистливите врагове срещу добрия проповедник. Силният в словото трябва да има особено голяма ревност, а наред с нея и голямо търпение. Мнозина непрестанно го безпокоят без причина и, като нямат в какво да го обвинят, враждуват срещу него, задето всички го уважават. Той трябва мъжки да понася тяхната омраза. Не желаейки да крият последната, те злословят и порицават, клеветят тайно и враждуват явно. Ако душата, при всяка такава неприятност, почне да се безпокои и дразни, тя не може да бъде бодра, а ще падне в скръб. Те (клеветниците) често избират някого, който не умее нищо да каже, въздигат го с похвали и му се учудват повече от достойнството. Едни вършат това от безумие, други – от невежество и завист, за да унизят славата на достойния, а не за да просляват недостойния. Но не само с тях води борба доблестният мъж, а често пъти и с невежеството на цял народ. Понеже не е възможно всичките събрани хора да бъдат образовани, а понякога по-голямата част от тях са прости хора, неизбежно става това, че този, който е говорил по-добре, получава по-малко ръкопляскания, а понякога остава и без каквито и да е похвали. Трябва проповедникът да се въоръжава с мъжество срещу такива, които постъпват така от невежество, а онези, които го вършат от завист, да оплаква като нещастни и жалки, знаейки, че неговата сила не се намалява нито от едните, нито от другите така, както и надминаващият всички в своето изкуство живописец не трябва да пада духом като гледа, че хора, неразбиращи от това изкуство, осмиват нарисуваната от него с голямо старание картина, нито пък да счита за чудна и прекрасна лошата картина само за това, че от нея се възхищават невежите.

Пастирят трябва най-старателно да си съставя поученията. Отличният художник – казва св. Йоан Златоуст – трябва сам да бъде и съдия на своите произведения: добри или лоши, те трябва да се смятат само тогава, когато умът, който ги е произвел, произнесе за тях една или друга присъда. Тъй също и приелият върху си учителски подвиг не трябва да дава внимание на похвалата на чужди хора, а да съставя поученията си така, че да угоди на Бога. Ако бъде хвален от хората, нека не отхвърля похвалите, но, ако не ги получава от слушателите, нека не ги търси и не ги желае, защото за него е достатъчна и най-добра утеха заради трудовете му ще бъде тази: да може да съзнава в самия себе си, че е съставял и насочвал поученията си за угаждане Богу. Наистина този, който се предава на страстта към безразсъдни похвали, няма да получи никаква полза нито от многото си трудове, нито от силата на словото си, защото душа, която не умее да понася неразумните осъждания на народа, слабее и губи желание да се упражнява в говорене. Ето защо най-много човек трябва да се приучва да презира похвалите. Дори и този, на когото не достига тази способност (красноречието), не по-малко има нужда да пренебрегва похвалите, защото като не добива слава от народа, той неизбежно ще падне в много грехове. Нямайки сила да стане равен с тези, които се отличават със способност към красноречие, той не ще се въздържи от вражда срещу тях, от завист и безпричинни порицания и ще се реши на всичко, макар да погубва душата си, но само да спечели тяхната слава с оскъднатостта на своите способности. Освен това той ще изгуби и ревността си към тези трудове, защото в душата му ще настъпи известно разслабване. Много да се труди, а да получава малко похвали – това наистина може да измори и приспи в дълбок сън този, който не умее да презира похвалите. Така също и земеделецът, принуден да се труди над неплодородно поле и да обработва камениста земя, скоро напуска работата си, ако няма голяма склонност към нея и не се спасява от глад. Ако прочее тези, които са способни да говорят с голяма власт, имат нужда от постоянно упражнение,  за да запазят способността си, то колко пък повече това е нужно за слабите проповедници. Онзи измежду тях, който никак не се е готвил по-рано и е принуден да мисли за това през време на самата служба, ще срещне мъчнотии, безпокойство и смущение, за да придобие с голям труд поне малко успех. Ако пък някой от заемащите по-нисше положение успее повече от него да се прослави в тази област, тогава на него е нужна като че ли божествена душа, за да не се предаде единият на омраза, а другият да падне в униние. Да стои човек на по-високо стъпало по достойнство, а да бъде надминат от по-ниско стоящите и да понася това мъжки – това е свойствено не на обикновена, а на адамантова душа. Тази неприятност може да се понесе тогава, когато онзи, който го е надминал, е скромен и твърде умерен, но ако той бъде дързък, горделив и честолюбив, тогава той ще направи за него живота толкова горчив, като се гордее пред него явно, като му се присмива тайно и като се стреми да го замени във всичко, осланяйки се на свободата в говоренето, на разоположението на народа и на привързаността на всички пасоми към него, че този трябва всеки ден да си желае смъртта. Всичко това може да угаси ревността и да отслаби душевната сила, освен ако човек се освободи от всички свои страсти и се постарае да се оприличи на безплътните сили, които не са подложени нито на завист, нито на славолюбие, нито на някаква подобна слабост. Ако се намери такъв човек, който може да потъпче този неуловим, ненадвиваем и див звяр – славата на народа и да отсече многобройните му глави, той ще бъде в състояние лесно да отбива всички нападения и да остане спокоен като в тихо пристанище. А който не се освободи от нея (славата), той товари душата си с постоянни смут, борба и униние. Учителят трябва, така да се каже, всекидневно да сее, та учителното слово да може поне поради непрекъснатостта си да се укрепва у слушателите. Прекомерното богатство, величието на властта и безгрижието, произлизащо от разкоша, задушават посеяните семена, а често пъти и гъстотата от тези тръни не дава семето дори да падне на повърхността на почвата.

Свещеникът е длъжен да проповядва постоянно и безспирно. Много тежко ми беше – казва св. Йоан Златоуст – да чуя, че и ти (свещеник Салютий, б. м.) както и свещеник Теофил – и двамата нищо не работите. Узнах, че единият от вас през месец октомври е произнесъл само пет беседи, а другият – нито една. Това ми се показа по-тежко от тукашната пустиня… С това вие ме много огорчавате, макар че аз ви обичам твърде много. Но което е по-лошо, като се предавате на подобна бездейност и леност, и като не изпълнявате своята длъжност, вие навличате на себе си по този начин голямо осъждане от Бога. С какво ще оправдаете себе си в това, че, когато другите ги гонят, преследват, изпращат на заточение, вие не искате дори с дейността си, с проповедите си да покажете, че участвате в страданието на бедстващото паство.

Ако трябва да се проповядва – говори на друго място св. Йоан Златоуст, – трябва да се проповядва с дързновение, иначе това няма да бъде проповядване. Учителите и църковните проповедници трябва да бичуват и изобличават пороците на хората повече с дързновение. Само тогава ще има повече успех в техните проповеди.

За св. Йоан Златоуст проповедта е същността на неговото служение. Тълкувайки посланието на св. апостол Павел до Римляните, той направо говори: Да проповядвам и да благовестя – ето за мене свещенството, ето жертвата, принесена от мен. Проповедта е средство на пастирското изобличение, начин за пробуждане на съвестта на слушателите. Проповедникът е длъжен да вземе под внимание нравственото и интелектуално състояние на слушателите си, степента на умственото им развитие и след това постепенно да ги привежда от чувственото към духовното, от нисшето към висшето. В словото си той трябва да бъде настойчив, защото не е достатъчно еднодневно или двудневно увещание за изкореняването на страстите, живеещи дълго време в душата, но трябва често и в продължение на много дни да се беседва върху тези страсти, ако искаме да проповядваме не от честолюбие.

Св. Йоан Златоуст съветва проповедника да не се захваща едновременно с много неща, изменяйки често темите на проповедите си, но постепенно да довежда слушателите си до всяка една добродетел. Той не трябва да разчита изведнъж да убеди всеки, който е слушал словото му, а да бъде доволен и от най-малките резултати. Ако ти не можеш да обърнеш десет – казва св. Йоан Златоуст, – не пренебрегвай пет, ако не можеш и пет, не презирай един, ако не можеш един, не унивай и не преставай да вършиш това, което можеш. Ако не ти се отдаде да убедиш никого днес, надявай се на утрешния ден, може би той ще ти донесе повече плодове. Проповедникът – продължава св.Йоан Златоуст – е посланик на Бога за хората, към което го задължава неговия сан. Словото му тогава е действено, когато почива на любов и кротост към пасомите. Обществената проповед не винаги се оказва достатъчно средство за убеждаване на грешниците. Ако тя не е подействала, за пастира остава още възможността за лични общувания и беседи. Свещеникът не трябва да забравя, че той е длъжен да привежда към спасение душите на отделните хора, поверени на грижите му. Слабия той трябва да подкрепи, болния да изцерява, раните на ранения да превързва, заблудения да върне в стадото – ето в какво се състои пастирската дейност. Трябва да се лекува с дълготърпение, само така можем да обърнем и най-безсрамния от грешниците. Някога трябва да се настоява, а някога и да се наказва. Постоянното увещание, ставайки навик, често престава да действа и слушателите стават безгрижни. Но и постоянното изобличение може да направи слушателя упорит, затова е необходимо разнообразие, прилагане на разни методи на действие, имайки винаги предвид крайната цел. С търпение и настойчивост, със сълзи  и плач може да се привлече и възстанови отчаяната душа.

г) добър учител

Свещеникът-учител не трябва да чувства своите страдания, а трябва да се грижи за учениците: той трябва да ги счита всичко за себе си. Учителят трябва да се грижи за благото на учениците не по-малко, отколкото за своето собствено благо. Той трябва да превъзхожда плътския баща и да бъде по-усърден от него. Макар всичко, което се отнася до самия него, да е в ред, той не трябва да престава да се безпокои, докато всичко, което се отнася до ученика, не бъде поставено в ред. Учителят дава двоен отчет. Той трябва много да се труди и да се грижи за всеки един от подчинените си. Макар че ученикът не е положил за него душата си, той обаче трябва да положи за ученика своята душа.

Свещеникът-учител преподава не свое, а Божие учение. Ако ти се осланяш само на учителя – казва св. Йоан Златоуст, – а го осъждаш, няма да получиш награда – на тебе заповядва Христос. Даже св. апостол Павел не трябва да слушаме, ако той би говорил нещо от себе си, нещо човешко, а трябва да го слушаме като апостол, имащ в себе си Христа, Който говорил чрез него.

Свещеникът-учител трябва да има голямо търпение, иначе всичко ще бъде напразно. Ако рибарите често пъти, като хвърлят по цял ден мрежата си и като не хванат нищо, не се отчайват, още повече свещеникът не трябва да се отчайва. Поради това учителят трябва да постъпва с кротост. Душата, която има необходимост от наставления, не може да приеме нещо полезно, когато то се преподава със строгост и укор и, макар да е готова да слуша, но, като изпадне в недоумение, не усвоява нищо. Този, който трябва да се научи на нещо полезно, преди всичко трябва да бъде разположен към учителя, а никой не може да бъде разположен към човек, който се сърди и кара. Учителят има особена нужда от Божията благодат и мир. Ако той управлява без тях народа, всичко ще се разпадне и загине поради отсъствието на кормило у него. Макар той и да е опитен в управлението, но, ако няма това кормило – благодат и мир от Бога, той ще потопи кораба и плуващите в него. Който не умее – говори св. Йоан Златоуст – да се бори с враговете, да пленява всеки разум, за да бъде покорен на Христа, който не знае как трябва да се преподава здраво учение, нека да стои далеч от учителския престол. Другите качества могат да се намират и у подчинените: непорочност, държане децата в послушание, любов към Родината, справедливост, благочестие, но това, което особено отличава учеителя, е той да може да наставлява народа в учението. Ако онзи, който е приел върху себе си обязаността на учението, е неспособен да се бори с безсрамни човеци и да запуши устите им, той ще бъде виновен за гибелта на всеки от загиващите. Ако Премъдрият заповядва: „Не ламти да станеш съдия, да не би да се покажеш безсилен да съкрушиш неправдата“ (Сир. 7:6), още повече тука може да се каже: не се домогвай да станеш учител, ако нямаш способност към това дело, не се отклонявай, ако даже биха те привлекли.

д) добър съдия

Съдебната дейност на пастиря също се придружава от много неприятности, големи главоболия и такива мъчнотии, каквито не понасят и светските съдии. Не е лесно да се намери истината, а и мъчно, след като се намери, да се запази неизопачена. Тук има не само главоболия и мъчнотии, но и не малка опасност. Някои от по-слабите, като бъдат подложени на съд и не намерят защита, отпадат от вярата. Мнозина от онеправданите, мразейки тези, които ги онеправдават, мразят не по-малко и онези, които не им оказват помощ. Те не искат да вземат под внимание нито сложността на делата, нито трудността на обстоятелствата, нито ограничеността на свещеническата власт, а се явяват неумолими съдии и вземат за оправдание само едно – освобождаването от бедите, които ги притискат. Който не може да направи това, той, макар да представя хиляди оправдвания, никога не ще избегне от тяхното осъждане.

Свещеникът е длъжен да бъде дружелюбен и справедлив към съдещите се и към тези, които очакват от него присъда, и никой не трябва да го предразполага в своя полза и да го скланя на своя страна.

е) добър баща и домоуправител

Домът на свещеника трябва да бъде за пример и образец, защото кой ще повярва, че може да покори чужд човек този, който не е могъл да държи в зависимост своя син. Затова св. апостол Павел – казва св. Йоан Златоуст – говори, че пастирят трябва да има деца послушни със съвършена почтителност (1 Тим. 3:4). Да управлява добре къщата си, и външните също казват – продължава св. Йоан Златоуст, – че добрият домоуправител в скоро време може да стане и добър управител на обществените дела. И Църквата е същото, каквото е и малкият дом: както в дома се намират деца, жена, слуги и над всички тях се издига със своята власт мъжът, така и в Църквата има също деца, жени, слуги. Но изобщо да се управлява дом е по-лесно, отколкото Църквата. Затова не може да управлява църковниите дела този, който не е устроил добре своя дом.

Забележете – казва св. Йоан Златоуст – каква предпазливост проявява апостолът и към децата, защото който не може да научи своите деца, как може да бъде учител на другите? Ако той не може да устрои тези, които от самото начало имал при себе си и възпитавал, и над които имал власт и по законите, и по природа, как може да бъде полезен за чуждите? Ако пък той е считал възпитанието на децата за второстепенно дело, като се е грижел само за имуществото си и е нямал за тях такова старание, тогава и за това той не е достоен (за свещен сан). Ако той не е могъл да възпита своите деца, заслужава голямо осъждане заради ленивостта си, ако ли пък не се е стараел, заслужава голямо осъждане за недостига на любов. Затова който нехае относно своите деца, как може да се грижи за чуждите?

ж) любов

Нашият Спасител Иисус Христос, без да споменава за всички чудеса, които щели да извършват св. апостоли, казал: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:35), а св. апостол Павел казва, че любовта е изпълнение на закона (Римл. 13:10) и, че без нея и другите дарби не принасят никаква полза (1 Кор. 13:1-2). Ето това превъзходно съкровище и отличително свойство на Христовите ученици – любовта, която е по-висока от другите дарби, трябва здраво да бъде насадена в душата на свещеника и да принася изобилни плодове. Както светлината е една стихия, която съгрява и оживотворява, така и свещеникът има назначение да съгрява с любов душите на хората. Любовта е първото изискване за успех в пастирското служение.

Според св. Йоан Златоуст любовта значи саможертва. Иначе не умея да обичам – говори той – освен като жертвам душата си, когато трябва да спася някой приятел, който се намира в опасност. А това не е нищо друго, освен повторение думите на Христа, които Той казал на учениците Си, определяйки съвършената любов: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан 15:13). За изправяне грешките на ближните е достатъчна силата на любовта, която много спомага за тази цел. Особено голяма ревност свещеникът трябва да проявява в любовта, защото любовта му към паството е доказателство за любовта му към Христа.

Любовта на свещеника към пасомите трябва да бъде тъй голяма и безпределна, че той да бъде готов дори да се пожертва за тях. Пример за такава любов ни е дал Сам Спасителят, Който „така възлюби Своето стадо, че за неговото изкупване и спасение е предал Сам Себе Си в жертва“. Пример на пастирско любвеобилие св. Йоан Златоуст сочи и в лицето на св. апостол Павел, който не искал да се ползва от дадената му от Христа власт, за да не съблазни някого от вярващите (1 Кор. 10 гл.); който търсил във всичко не своята полза, а ползата на своите подвластни и който е могъл да каже за себе си: „Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?“ (2 Кор. 11:29). Такъв трябва да бъде свещеникът – прави извод оттук св. Йоан Златоуст – или, по-добре, не само такъв; това е малко и незначително в сравнение с онова, което имам намерение да кажа: „Молил бих се – говори св. апостол Павел – сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята ми, мои сродници по плът“ (Римл. 9:3), тоест след безброй венци св. апостол Павел искал да слезе в геената и да бъде предаден на вечна мъка, та юдеите, които го често замеряли с камъни и били готови да го убият, да се спасят и да се обърнат към Христа. „Изобличавай“ (2 Тим. 4:2) – казва св. Йоан Златоуст – не с гняв, не с ненавист, не със злоба, не с вражда (като че ли против враг) – всичко това трябва да бъде изоставено, а (изобличавай) – с любов, със състрадание, като скърбиш повече от самия изобличаван и като съжаляваш душевно за неговото положение. Свещеникът трябва да знае, че до пастирско служение се допускат само тези, които имат особена любов към Христа. За тази особена пастирска любов св. Йоан Златоуст много пъти споменава в различни места на своите съчинения. Той говори, че свещеникът е длъжен да обича своите пасоми с гореща майчинска любов. Не оставайки никога спокоен, пастирят е длъжен да преживява в душата си радостта и скръбта за нравственото състояние на своето паство. Него еднакво трябва да безпокои съдбата на всеки от пасомите му, защото той се е посветил в служение на Бога, а Бог се грижи за всяка човешка душа. Способност към такава любов, като особен дар, му се дава при ръкоположението, но – говори св. Йоан Златоуст – усвояването и поддържането й зависи от стремежа на човешкия дух. Това се постига в резултат на отричане от светската цел на живота и в пълното посвещаване себе си в служба на Бога. Такава пастирска любов привлича към себе си сърцата на другите. Любовта е велика наставница. Даже към еретиците трябва да се отнасяме с любов и да се молим за тях, ненавиждайки и проклинайкии само техните нечестиви догмати. Св. Йоан Златоуст горещо приканва пастирите да се свържат с пасомите така, че нищо да не може да ги раздели. Съединим ли се един друг, свържем ли се взаимно с връзките на любовта, нищо не може да ни раздели. Няма ли я тази взаимна любов между пастира и паството, едва ли е възможно свещеникът успешно да ръководи паството си, защото – говори св. Йоан Златоуст – трудовете на свещеника са по-големи от труда на обикновения човек и, ако не е помощта на Бога, тя (любовта) за никого не би била изпълнима. Душата на свещеника от всички страни е уязвима, било от приятели, било от врагове – свои и чужди. Ако свещеникът действа решително, ще го считат за жесток, а в обратния случай ще го упрекнат в равнодушие и студенина. Ако някой пасом е изпаднал в нужда и свещеникът не му е протегнал ръка за помощ, или че не е могъл да стори това, или, затова че е бил зает с друго дело – за него няма никаква прошка, но се започват порицания. Да наложи наказание, не може, защото онзи, който го критикува е собствена негова утроба. Както на своята утроба, макар тя да причинява болка – и на главата, и на цялото тяло – ние не се решаваме да отмъщаваме, не взимаме меч и не я разрязваме, така и на подчинения, ако той е такъв и ни причинява страдания и безпокойства с подобни порицания, ние не се решаваме да отмъщаваме, защото това е чуждо на бащинската душа, която по необходимост търпи огорчението, докато (огорчаващият) не се излекува от своята болест.

Св. Йоан Златоуст често подчертавал, че в основата на добродетелите, задължителни за всеки християнин, трябва да бъде поставена любовта към Бога и любовта към ближните. Едно от най-мощните и надеждни средства за разкриване и доказване божествения произход и беусловната необходимост на Христовото учение за човечеството, според него, е осъществяването на евангелската любов в живота на вярващите. В духа на учението на Спасителя, и на св. апостол и евангелист Йоан Богослов, и на св. апостол Павел, св. Йоан Златоуст учи и проповядва, че любовта е първата добродетел, корен и извор на всички блага. Без любовта всичко друго не ни носи никаква полза: нито познанието на тайните Божии, нито вярата, нито пророчествата, нито безкористието, нито дори мъченичеството за Христа. Без нея всички добри дела са нищожни. Тя свързва лицата, намиращи се на далечно разстояние, тя унищожава всякакво неравенство, всяко насилие и принуда; тя не знае предимства и недостойнства. Тя обединява всички членове на Църквата в едно цяло и пълно единство, в едно тяло Христово. Тя е истинският знак на учениците Христови, отличително свойство на Божиите раби, белег на апостолите. Тя се изразява преди всичко в пълна преданост към Бога, в себеотдайно следване на Христа. Само тази любов, която има за основа Господ Иисус Христос, е твърда, постоянна, непоколебима. Нашата любов към Бога и единението ни с Него обаче са в пълна зависимост от любовта ни към ближните. А тази любов трябва да има за обект всички хора, дори враговете ни. Наистина, любовта към враговеге е подвиг, който почти превишава човешката природа и човешките сили. Но пример за такава любов ни е дал Сам Господ Иисус Христос. Затова, който обича враговете си, той подражава на Христа. Само любовта може да победи врага, защото пред нея нищо не може да устои – тя всичко побеждава. Най-висшата степен на любовта, според думите на Иисуса Христа (Иоан 15:13), е да положим дори живота си за своите ближни. Сам св. Йоан Златоуст е оделотворил тази любов в живота си. Твърде често тази негова любов се излива в необикновено трогателна форма. В една своя беседа той казва: „Няма за мене нищо по-скъпо от вас, не ми е дори по-скъп света. Хиляди пъти аз бих се лишил от зрение, само да можех чрез това да обърна вашите души; вашето спасение ми е по-скъпо от света“. И още: „Когато откъсват от гърдите на майката дете или го отнасят, то се върти и се оглежда, като я търси; така и аз, когато бях откъснат от вашата среда, както от майчини гърди, всички мои мисли се устремяваха към това свещено събрание“.

Следва…


Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s