Образът на пастира според св. Йоан Златоуст – продължение 2

ІІІ. Трудност и отговорност на пастирското служение

Наред с несравнимата възвишеност и ангелско достойнство на пастирското служение, св. Йоан Златоуст изтъква и многото трудности, мъчнотии и опасности и голямата отговорност на това служение, от което той искал да се дистанцира, понеже нямал онези умствени, нравствени, обществени и религиозни сили, които биха го направили способен с успех да води църковния кораб между скалите, пясъците и вълните на бурното море на епископската служба. Както мнозина идват до ожесточение – казва той – и се предават на отчаяние за спасението си, защото не могат да понасят кораво лекуване, така също има такива, които, като не са получили наказание според греховете си, се предават на безгрижност, стават лоши и решават да грешат още повече. Дълг на пастира е нищо да не оставя изпитано, а след строго изследване на всичко, да употребява  съответни мерки, та усърдието му да не става напразно. И не само в това можем да видим трудността на неговата работа, а и в присъединяване на отделилите сеот Църквата нейни членове.

Лекуването на душите според св. Йоан Златоуст е много по-мъчно, отколкото лекуването на овцете, защото мъчно се намира самата причина за боледуването на душите. Стадото върви след пастира си – говори св. Йоан Златоуст, – където той го води. Ако някои овце се отклонят от правия път, от добрата паша и се залутат по безплодни и скалисти места, достатъчно е само пастирят да ги извика силно, за да събере отделилите се овце и да ги присъедини към стадото, но ако човек кривне от пътя на правата вяра, на пастира продстоят много трудове, усилия и търпение. Който опропасти овцете, които са отвлечени от вълци, или крадци ги откраднат, или друг някакъв нещастен случай ги унищожи, той може донякъде да бъде пощаден от господаря на стадото, пък и да му се поиска сметка за това – загубата ще понесе само в пари, а на когото са поверени човеци – това разумно стадо Христово, той, свещеникът, първо, с погубването на това стадо причинява щета не на някакъв имот, а на своята душа, и, второ, предстои много по-важен и труден подвиг, защото той се бори не с вълци, страхува се не от разбойници и болести, а „воюва против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Освен това, докато при пасенето на безсловесните овце тези, които имат намерение да разграбват стадото и видят, че пазачът е избягал, оставят борбата с него и се задоволяват само да откраднат овцете, тук враговете, макар да са уловили цялото стадо, и тогава не оставят пастиря, а още по-силно настъпват и свирепствуват, и не прекъсват борбата, докато не го надвият или самите те не бъдат победени. А и болестите на овцете са по-забележими и пастирите могат с пълна власт да накарат овцете доброволно или принудително да приемат това или онова лекарство, да им дадат една храна вместо друга или да не им позволят, примерно, да пият вода; но не е лесно да се видят човешките болести, защото никой от човеците не знае „какво има у човека, освен човешкият дух, който живее в него“ (1 Кор. 2:11), пък и да е открита болестта, на пастиря предстои още по-голяма трудност, защото той не може да лекува всички хора с такава власт, с каквато овчарят лекува овцете, тъй като да се приеме тук лекарство е властен не този, който го предлага, а който страда от болеста. На християните се забранява да изправят с насилие падащите в грях. Човек не може нито със сила, нито със страх да се принуждава към истината, от която е отпаднал, а само с убеждаване. Обикновено съдии, като подлагат престъпниците на съд според законите (в страната), имат голяма власт над тях и против волята им ги удържат от техните навици, а тук грешникът трябва да се поправя не с насилие, а с убеждение. Потребно е голямо изкуство от страна на пастирите, за да убедят страдащите да се подложат на лекуване, а още по-трудно е самото лекуване. Трябва да се определи наказание не според (големината на) греховете, а съобразно разположението на грешниците, та, като зашиваш разкъсаното, да не направиш по-голям отвор и, като искаш да вдигнеш падналия, да не причиниш още по-голямо падане. Затова е необходима мъжествена душа, която да не отслабва, да не се отчайва в спасението на заблуждаващите се, а непрестанно да мисли и говори, та дано Бог им даде покаяние, да познаят истината и да се освободят от примката на дявола (2 Тим. 2:25-26). Не малка опасност заплашва тези, които се осмеляват да приемат свещенството. На свещеника е необходимо здраво оръжие: готов за кървави битки и да няма ни най-малка изнеженост.

Свещенството не трябва да се поверява на такива, които без да са узнали най-първо собствената си душа и без да са разбрали колко трудно е това служение, охотно го приемат, а после, когато пристъпят към него, сами те, като неопитни, стоят в мрак и навличат върху поверените им души много злини. Главата трябва да бъде яка – говори св. Йоан Златоуст – за да довежда в потребното състояние вредните изпарения, които излъчват другите части на тялото, а когато тази глава сама по себе си е слаба и не може да отбива болестните влияния, тя става още по-слаба и заедно със себе си погубва цялото тяло. Затова свещеникът трябва от всички страни да се огради със старателна бдителност и постоянно бодърстване над своя живот и да гледа отвсякъде да не би някой да намери открито и незапазено място и да нанесе смъртоносен удар, защото всички около него са готови да го ранят и поразяват – не само враговете и приятелите, а и мнозина от тези, които се преструват, че са му приятели. За свещенство трябва да бъдат избирани такива лица, каквито по Божия благодат се оказали едно време телата на светите три отрока във вавилонската пещ (Даниил 3:22-46). Докогато животът на свещеника е уреден добре от всяка страна, дотогава той си остава непристъпен за коварни нападки, но ако той не догледа някоя дреболия, както е свойствено на човек, който плува през многометежното море на този живот, другите му добри дела никак не ще помогнат да запуши устата на обвинителите. Тази малка простъпка затъмнява всичко останало. Всички започват да съдят за него не като за същество, облечено в плът и имащо човешка природа, а като за нямащ никакви слабости ангел. Тук не смола и лен служат за храна на огъня, а нещо много по-опасно, понеже не веществения огън, а всичко поглъщащият пламък на завистта заобикаля свещениците, повдига се от всички страни, устремява се върху тях и прониква в живота им по-ỳпорно, отколкото тогава огънят в телата на отроците. Ако този огън намери, макар и слаби следи от слама, веднага ги изгаря, а заедно с тях обгаря и очерня с дим всички други части, макар те да са били много по-светли и от слънчевите лъчи. От тиранина, докато той е на власт, всички се боят, защото не могат да го свалят, но когато забележат, че положението му започва да се изменя, тогава доскорошните приятели изоставят пристореното ласкаене и изведнъж стават врагове и неприятели и като узнаят всичките му слабости, стараят се да го лишат от властта. Така става и със свещеника: тези, които доскоро, докато той е бил в сила, са го почитали и са му угаждали, по-късно, възползвани от някакъв незначителен повод, се въоръжават силно срещу него и се стараят да го низвергнат. И както тиранинът се страхува от своите охранители, така и свещеникът се опасява от своите близки и съслужители повече от всички други, защото никой не се домогва толкова до неговата власт и никой не знае по-добре от всички други слабостите му, както те. Като се намират близо до него, те преди другите узнават какво се е случило с него и лесно могат да намерят вяра за клеветите си и, като представят малкото за голямо, да повредят на оклеветения. Тогава се оправдават в обратен смисъл думите на св. апостол Павел: „И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове“ (1 Кор. 12:26) Може би само този, който е придобил велико благочестие може да издържи всичко това.

Колкото да са големи трудностите на монасите и колкото да е трудна борбата, която те водят, все пак пастирската служба, според св. Йоан Златоуст, е по-трудна от пустинничеството. Да се осъществи добродетелта в пустинята – казва той – е по-лесно, отколкото да се изпълняват църковните работи, защото те подлагат презвитера на много случайности и лесно пораждат в него пороци и недостатъци, които не биха се проявили в пустинята. Голям е подвигът и трудът на монасите, но който сравни трудовете им с добре изпълняваното свещенство, той ще намери между тях такава разлика, каквато има между простия човек и царя. Макар че техният(на монасите) труд е голям, но в подвига им участват и душата, и тялото, по-право – по голямата му част се извършва чрез тялото. Ако последното не бъде яко, ревността си остава само пожелание, без да може да се прояви на дело. А тук (при свещенството) не е необходимо здраво тяло, но чиста дейност на душата, за да се прояви нейната добродетел. Спомага ли ни – пита св. Йоан Златоуст – телесната якост да не бъдем горделиви и дръзки? Не трябва много да се чудим, че монахът, като живее в уединение сам със себе си, не се смущава и не върши много тежки грехове, защото той се е отрекъл от света и от всичко, което дразни и смущава душата му. Но, ако този, който се е посветил да служи на цял народ, е длъжен да носи греховете на мнозина и остава непоклатен и твърд, управлявайки душата си в бурно, както и в спокойно време, той е представил вече ясно доказателство за своето мъжество.

За един свой разговор свещеникът се подлага на толкова много нападки, че често пъти, обременен от тежестта им, той пада в униние: него го съдят и заради погледа. Най-обикновените му действия мнозина обсъждат строго – те забелязват и тона на гласа, и положението на лицето, и мярката на смеха. С някого си, казват те, той се смееше с глас, обръщаше се с весело лице и разговаряше с висок глас, а с нас малко (разговаряше) и небрежно. И, ако в многолюдно събрание той не обръща очите си на всички страни, това те също така отчитат като обида. Кой прочее, ако няма голямо мъжество, може да действа така, че или никак да не се излага на осъждане от толкова много обвинители, или, като се е подложил – да се оправдае? Трябва или съвсем да няма обвинители, или, ако това е невъзможно, да се опровергават обвиненията им. Ако пък и това е невъзможно, толкова по-зле, защото има хора, които намират удоволствие в това да обвиняват напразно – тогава трябва мъжки да се понася неприятността на тези нападки. Справедливо обвиняваният може лесно да понесе обвинението, защото няма по-жесток обвинител от съвестта и затова след като сме изпитали първо укорите на този най-жесток обвинител, ние лесно ще понесем външните обвинения. Но, ако този, който не признава у себе си нещо лошо, бъде обвинен напразно, той скоро пламва от гняв и лесно изпада в униние, ако по-рано не се е научил да понася невежеството на народа. Не, не е възможно, щото напразно оклеветеният и осъденият да не се възмущава и да не чувства никаква скръб от такава несправедливост! А какво да кажем за онези скърби, които (пастирите) изпитват, когато трябва да отлъчат някого от църковното общество? И да можеше това бедствие да се ограничи само със скръбта? Но тук предстои немалка беда. Опасно е да не би наказаният прекомерно да изпита това, което е казал св. апостол Павел: „За да не пропадне той от преголяма скръб“ (2 Кор. 2:7). Затова и тук се иска най-голямо внимание да не би това, което се прави за полза, да му причини по-голяма вреда, защото за всеки един от тези грехове, които той извърши, подлежи на наказание заедно с него и лекарят, който зле е лекувал раната. Какви пък наказания трябва да чака този, който ще дава сметка не само за греховете, извършени от самия него, а ще се подхвърли на крайна опасност и заради греховете на другите? Ако ние, мислейки как ще даваме сметка за собствените си грехове, треперим, защото не се надяваме да избегнем вечния огън, какво мъчително трябва да е очакването за онзи, който ще отговаря за толкова много хора? А, че това е вярно, говори св. апостол Павел: „Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни, защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души, та с радост това да вършат“ (Евр. 13:17). Нима е малък ужасът на това заплашване? Най-голямо наказание ще заслужат онези, които, като достигнат това достойнство (тоест свещенството) със свои усилия, зле изпълняват тази длъжност или поради нехайство, или от нечестие, или най-после от неопитност. Но заедно с това не ще има прошка и за онези, които не са се домогвали до тази власт; и за тях няма да има никакво оправдание.

Свещеникът е отговорен за греховете на повереното му паство. Той не бива да се оправдава с неопитност или незнание и да се извинява с необходимост и принуда. До такава защита, ако би била позволение, би могъл да прибегне най-вече някой от подчинените, за да се оправдава за собствените си грехове, отколкото пастирят, за да се оправдава за греховете на другите хора, защото поставеният да премахва невежеството на другите и да ги предпазва от настъпващата борба с дявола, не може да се оправдава с незнание, като казва: „Не чух тръбата, не предвидих борбата“. Той, както казва св. пророк Иезекиил, е затова именно поставен, за да тръби за другите и да предизвестява за заплашващите бедствия. Затова неминуемо ще го постигне наказание, макар да е погинал само един човек „Ако пък стражарят види идещия меч и не затръби тръба, и народът не бъде предупреден, то, когато дойде мечът и вземе някому от тях живота, тоя ще бъде застигнат заради греха си, но кръвта му ще изискам от стражаря“ (Иез. 33:6).

Да изброявам ли – казва св. Йоан Златоуст – всички трудности, които среща пастирят, не значи друго, освен да измервам морето. Ако и този, който е чист от каквато и да било страст – което е невъзможно – се подхвърля неизбежно на безброй горести за поправяне на чуждите грешки, то каква бездна от трудове и грижи, и какви страдания трябва да понесе при своите слабости този, който иска да надвива и своите, и чуждите пороци! Греховете на свещеника подлежат на много по-голямо наказание, отколкото греховете на обикновените хора. Бог заповядва да се принася за свещеника такава жертва, каквато се принасяло за целия народ (Лев. 4 гл.). С това Бог изразява не нещо друго, а това, че раните на свещеника имат нужда от по-голяма помощ и то такава, от каквато (имат нужда) изобщо раните на целия народ, защото раните на свещеника са по-тежки. А по-тежки са те не по своята природа, но според достойнството на свещеника, който върши тези грехове. Дори дъщерите на свещениците, които нямат никакво отношение към свещенството, поради достойнството на бащите си се подхвърлят за едни и същи грехове на много по-строго наказание (Втор. 22:21). Началникът заслужава много по-голямо наказание, отколкото подчинените. Онзи, който наказва дъщерята на свещеника повече от чуждите дъщери заради баща й, ще подхвърли не на еднакво, а на много по-голямо наказание този, който е виновен за такова уголемяване на наказанието ù. И това е твърде справедливо, защото вредата не се ограничава със самия началник, а се простира и върху душите на по-слабите хора, които гледат началника и му подражават. И св. пророк Иезекиил, който иска да внуши това, различава съда над своите от съда над овцете (Иез. 34:17).

В беседите си, с които тълкува и изяснява първото и второто послание на св. апостол Павел до Тимотея и това до Тита, св. Йоан Златоуст също спира вниманието на пастиря върху трудността и отговорността на неговия подвиг. Пастирят – говори той – всеки ден служи за тебе, предлага четене на Св. Писание, за тебе украсява Божия дом, за тебе бодърства, за тебе се моли, за теб предстои и ходатайства пред Бога, за тебе произнася прошения, за тебе извършва цялото свое служение. Но ти във всичко бодърствай, скърби претърпи (2 Тим. 4:6), тоест труди се, предупреждавай, приведи овцете в безопасно състояние, преди да е настъпила заразата, непрестанно страдай, докато има вълци. Епископът (излагайки своите възгледи за пастирството, св. Йоан Златоуст имал предвид свещенослужителите от всички степени на църковната иерархия, тъй като в апостолските времена названията били общи за трите степени – епископ, презвитер и дякон, б. а.), следователно, трябва да бъде непрестанно бодърстващ, имащ грижата не само за своите дела, но и за това, което се отнася до душите: той трябва да бодърства, да пламти по дух и така да се каже, да диша огън, да носи в по-голяма мяра труда и задълженията, отколкото пълководецът, който денем и нощем обикаля войнството, да има за всичко грижа и старание. Голям труд се изисква от учителя и пастира. Няма, наистина няма, друг труд, равен на неговия! И затова колкото и да са велики мъжете, които поемат отгтоворността за управлението на Църквата, все пак те се затрудняват, като се заливат от всички страни с големите вълни на делата.

На наемния работник е дадена някаква определена работа и, след като я изпълни, той свободно разполага със себе си, а епископа го влачат буквално навсякъде и изискват от него много неща. Ако той не е способен да говори красноречиво, появява се ропот; ако е способен, пак почват порицания: той, казват, е пустославен; някой си е благочестив, а той – не! Ако той употребява умерено храна, пак има критики: той, казват, трябва да изтощава себе си. Ако някой го види да се мие, отново укори: той, казват, никак не трябва дори да гледа на слънцето. Ако той, казват те, върши същото, каквото и аз – и се мие, и яде, и пие, и се облича, и се грижи за дома и за своите слуги, които му служат, ако той и на муле язди, защо тогава е направен мой предстоятел?

Ако пък някой се домогва до властта (на свещенство), той трябва, като има предвид такова множество порицания, да заглуши в себе си това желание. Наистина, голяма е тук опасността и твърде нужни са благодатта и мирът! Пастирството не е служба и длъжност, а всецяло посветяване себе си на Христа и човечеството в евангелски смисъл. То е едно служение, което има за цел обновата и спасението на грешниците. Още повече се усложнява трудността на това служение от противодействието на общия човешки враг – дявола, който, според думите на апостола, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (1 Петр. 5:8). И този враг не е един: с него са и безчисленото воинство духове на поднебесната злоба (Еф. 6:12).

Следва…

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s