Образът на пастира според св. Йоан Златоуст – продължение

Св. Йоан Златоуст е един от най-великите учители по християнска нравственост. Често пъти той подчертавал, че за един християнски живот еднакво са необходими както жива вяра, така и добри дела, защото добрите дела са изява на живата вяра. „Ако някой има правилна вяра – говори той, – но не живее съобразно с нея, тя нищо не го ползва в делото на спасението“. И още: „Знаеш ли ти, защо езичниците се отказват да ми вярват? Защото очакват да им докажем нашата вяра с дела, а не с думи“.

Но св. Йоан Златоуст бил предимно проповедник и учител на любовта. Любов излъчвали всички негови постъпки, с нежна любов била пропита всяка негова дума, чрез любовта било силно и завладяващо словото му. След самия Спасител, св. апостол и евангелист Йоан Богослов и св. апостол Павел никой не е разкривал с такава сила, нежност, преданост и убедителност жизненото значение на любовта, както вселенският светител и учител на Църквата св. Йоан Златоуст.

Особено много св. Йоан Златоуст спирал вниманието на своите четци и слушатели върху социалния въпрос – неравенството в разпределението на земните блага, и разрешението на този въпрос в духа на Христовото учение. Наред с живота на богатите хора – живот на охолство и разкош, св. Йоан Златоуст рисувал и друга картина: живота на бедните – живот на въпиюща бедност и нищета. При тези крайности понятно е осъждането, което предизвиквало у св. Йоан Златоуст богатството с неговите излищества и горещото му съчувствие към бедните, отрудените и онеправданите. Св. Йоан Златоуст  бил и със слово, и с дело най-строг и ревностен носител на християнския идеал за любов, свобода, братство и равенство между хората, като деца на един небесен Отец.

И в своя личен живот св. Йоан Златоуст бил жив пример и образец на най-голяма скромност и простота. Всички скъпи и ненужни украшения, богати килими и скъпоценна мебел в патриаршеския палат на своя предшественик Нектарий били продадени за построяването на болница и в полза на бедните, сираците и вдовиците.

Всестранната пастирска дейност на св. Йоан Златоуст обаче била съпроводена с големи трудности, огорчения и страдания. Тя завършила със свалянето му от архиепископската катедра и далечно заточение. Между неговите гонители, интриганти и съдии, имало, за съжаление и духовни лица, негови събратя, по скоро – лъжебратя – патриарси и епископи.

Св. Йоан Златоуст завършил живота си във вериги и в изгнание, под отлъчване, гонен от християни заради Христа и Неговото Евангелие.

Съборът през 403 г. в Цариградското предградие „При дъба“, на който св. Йоан Златоуст бил несправедливо и незаконно осъден, останал завинаги като една мрачна страница в историята на Християнската църква. Толкова по-радостна и светла страница обаче е забележителната проповед на св. Йоан Златоуст по повод несправедливото решение на този събор: „Страшни вълни, силна буря! Но аз не се боя от потъване, защото стоя на камък. Нека бушува морето, но то не може да разруши камъка. Нека се вдигат вълните, но те не могат да потопят Иисусовия кораб“.

Знаменателни и паметни през вековете са предсмъртните думи на великия светител и вселенски учител, произнесени в последната му проповед в далечно изгнание в град Коман (Понт), на 14 септември 407 година, след приобщаването му със св. Тайни и след гореща молитва към Бога: „Слава на Бога за всичко!“ Сърцето на пламенния и неустрашим борец за социална правда, защитник на угнетените и онеправданите, сърцето на най-прекрасния измежду всички църковни проповедници след св. апостоли, престанало да тупти. Живият светилник на християнството, който не изгаснал въпреки свирепите бури в света, се преселил във вечността, за да блести през всички векове като мощен фар на живота.

Книжовното богатство на св. Йоан Златоуст е събрано в 13 големи тома, в които той с еднаква вещина и задълбоченост се проявява почти във всички области на богословската мисъл, знание и творчество: екзегетика, догматика, етика, литургика.

Една от най-забележителните и прекрасни негови творби, безспорно са шестте му слова, озаглавени „За свещенството“, които са цяло евангелие за пастирско достойнство и живот, за класическо служение и творчество през всички времена и за всички служители на Христа. Повод за написването им била поканата през 373 година до св. Йоан Златоуст и неговия приятел Василий, да бъдат възведени в епископско достойнство. Василий приел, а св. Йоан Златоуст отказал да приеме върху себе си тежкия кръст на епископското служение и бил упрекнат от Василий, когото дори не предупредил за отказването си. Василий бил ръкоположен за епископ, но когато узнал за постъпката на приятеля си, останал много огорчен, след което насаме му изказал своето другарско мъмрене. За да се оправдае, св. Йоан Златоуст, още като мирянин написал този знаменит трактат, „За свещенството“, справедливо считан за един от най-бележитите паметници на светоотеческата мисъл. Може без колебание да се приеме, че това съчинение предава разговора, който двамата приятели наистина са водили помежду си по този важен предмет (свещенството). Няма съмнение, че беседите са написани от самия св. Йоан Златоуст при създаването на съчинението, но първоначалният им дух е спазен.

В тези слова св. Йоан Златоуст с удивителна дълбочина, проницателност и убедителност разкрива достойнството и трудността на свещенството. Макар да са написани преди толкова много векове, те и днес не са загубили своето значение, защото в тях се изследват вечни истини. Голямото им значение е изтъкнал и св. Исидор Пелусиотски, ученик на св. Йоан Златоуст, в едно свое писмо (до Евстатий), в което пише: „Изпращам ти книгата, за която ме молеше и желая тя да ти принесе такъв плод, какъвто е принасяла навсякъде. Четенето на тази книга изпълва душата с божествена любов. Йоан, този мъдрец, учен, тълкувател на тайните Божии, светилник на всички църкви, е написал тази книга с такова благочестие и подбуда за изправянето на своите постъпки… Тя показва, че свещенството е велико дело, към което не е лесно да се пристъпи, и заедно с това учи как да се премине непорочно това служение“.

Във връзка с темата, ще има позоваване най-вече върху тези шест слова  – „За свещенството“.

ІІ. Възвишеност и достойнство на пастирското служение

Свещенството според св. Йоан Златоуст не е нещо маловажно и обикновено, както дръзват да говорят някои хора. То има небесен характер и стои толкова по-високо, колкото духът надминава плътта. Свещеникът стои по-високо от ангелите. Човек не може да си представи нещо по-високо от това достойнство. Пастирското служение се извършва на земята, но по небесни заповеди, и то с пълно право, защото не човек, не ангел, не архангел и не друга сътворена сила, а Сам Утешителят е учредил това чинопоследование и човеци, облечени в плът, е направил представители в ангелското служение. Какво нещо е свещеникът? – пита св. Йоан Златоуст, и отговаря: Свещеникът е ангел на Господа!

Пастирското служение е най-високото доказателство за любов към Господа Иисуса Христа, каквото доказателство човек може да представи. В подкрепа на това си твърдение св. Йоан Златоуст привежда трикратната изповед на любовта на св. апостол Петър към Господа Иисуса Христа и подканата на Последния към същия апостол да пасе овцете (Иоан 21:15-17). Като питал св. апостол Петър дали Го обича, Христос го питал не поради това, че имал нужда да узнае любовта на ученика Си, а за да покаже големината на своята любов, така и думите „Кой е оня верен и благоразумен слуга, когото господарят му е поставил над слугите си, за да им раздава навреме храна“ (Мат. 22:45), Той е казал не поради това, че е знаел верния и мъдър раб, а защото искал да покаже колко малко са такива раби и колко е важно това управление, за което е определена и голяма награда: „Той ще го постави над целия си имот“ (Мат. 24:47).

Бог е отредил голяма награда за пастира на безсловесните овце. Велика и неизяснима награда – казва св. Йоан Златоуст – е приготвена за вземащия върху себе си този труд, който скъпо се цени от Господа Иисуса Христа. Ако и ние, виждайки, че хората се грижат за нашите стада, вземаме тази тяхна грижа за знак на любовта им към нас, макар че всичко това е купено с пари, то Онзи, Който е придобил това стадо не с пари и не с нещо друго, а със собствената Си смърт и Който вместо цена е дал за него кръвта Си, с какъв дар ще възнагради тези, които го пасат?

За да изрази висотата на пастирското служение, св. Йоан Златоуст си служи със следните картинни сравнения: Когато трябва да се председателства в Църквата или да се поеме грижа за толкова много души, тогава целият женски пол и по-голямата част от мъжкия трябва да се отстранят от това велико дело и да дойдат тези, които надвишават с добродетелта на душата си всички други толкова, колкото Саул надминавал целия еврейски народ с височината на тялото си (1 Цар. 10:23) И още: Каквато е разликата между надарените с разум човешки същества и безсловесните такива, такава е и разликата между пастира и пасомите. Който се труди самичък, той принася полза само на себе си, а ползата от пастирската дейност се простира върху целия народ. Който помага на нуждаещите се чрез пари или по друг някакъв начин, той принася донякъде полза на ближните си, но тя е толкова по-малка от тази на духовника пастир, колкото тялото стои по-ниско от душата.

Пак със същата цел, именно да подчертае висотата на пастирското служение, св. Йоан Златоуст противопоставя юдейските свещеници на новозаветните свещеници, като изтъква предимството на последните. Величествени са били – говори той – принадлежностите на богослужението преди благодатта, като златни звънчета, ябълки, скъпоценни камъни и други (Изх. 28 гл.). Но ако някой разгледа свойствата на благодатното служение, ще намери, че казаните принадлежности са незначителни в сравнение с вторите (свойствата на благодатното служение) и тук ще признае за истина казаното за закона: „И първото прославено дори не се показа от тази страна славно, поради надминаващата слава на второто“ (2 Кор. 3:10). Когато виждаш Господ да е заклан и предложен, свещеникът да стои пред тази жертва и да се моли – казва св. Йоан Златоуст, – мислиш ли ти, че се намираш още между хората и стоиш на земята, и не се ли пренасяш веднага на небесата и, отхвърлил всички плътски помисли на душата, не съзерцаваш ли със светла душа и чист ум небесното? О, чудо, о, Божие човеколюбие! Седящият горе с Отца в този час се обхваща от ръцете на всички и дава да Го пипат и да Го приемат всички, които желаят. Свещеникът изпросва да слезе благодат върху жертвата и да направи да пламнат чрез нея душите на всички, и да ги направи по-светли от очистеното с огън сребро. Или не знаеш, че човешките души никога не биха могли да понесат огъня на тази жертва, а всички биха загинали, ако да не бе великата помощ на божествената благодат? Който размисли, колко е важно това, че човек, облечен в плът и кръв, може да присъства близо до блаженото и безсмъртно Естество, той ще види ясно с каква чест е удостоила свещениците благодатта на Духа! От тях се извършват тези и други, не по-малко важни, свещенодействия за нашето съвършенство и спасение. Човеци, които живеят на земята и се движат по нея, са поставени да се разпореждат с небесното и са получили власт, която Бог не е дал нито на ангелите, нито на архангелите, защото не на тях е казано: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мат. 18:18). Земните владетели имат власт – продължава св. Йоан Златоуст – да свързват, но само тялото, а тези (на свещеника) връзки свързват самата душа и проникват в небесата. Каквото свещениците извършват на земята, Бог го довършва на небето и мнението на рабите се утвърждава от Господа. Не означава ли това, че Той им е дал всичката небесна власт? „На които простите греховете – казва Господ, – на тях ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Иоан 20:23). Каква власт – пита св. Йоан Златоуст – може да бъде по-голама от тази? – „Отец не съди никого, но целия съд предаде на Сина“ (Иоан 5:22), а аз – продължава св. Йоан Златоуст – виждам, че Син е връчил този съд на свещениците. Те са издигнати на такава степен по власт, като че са се преселили вече на небесата, надминали са човешката природа и са се освободили от нашите страсти. Ако царят представи на някого от своите поданици власт да затваря в тъмница и пак да освобождава, когото поиска, такъв поданик измежду всички би бил славен и знаменит. Не по-маловажна чест – заключава св. Йоан Златоуст – получава този, на когото Бог дава толкова по-превъзходна власт, колкото по-превъзходно е небето от земята и душата от тялото. Наистина, безумно е да не уважаваме такава една власт, без която не ни е възможно да получим спасение и обещаните блага. Ако никой не може да влезе в небесното царство, докато „не се роди от вода и дух“ (Иоан 3:5) и, който не яде плътта на Господа и не пие кръвта Му, се лишава от вечен живот (Иоан 6:53), а всичко това се извършва не от някой друг, а от свещените ръце на свещеника. Тогава как без тяхно посредничество ще може някой да избегне огнената геена или да получи приготвените венци?

Свещениците са тези, на които е връчено духовното раждане и възраждането чрез кръщението; чрез тях ние се обличаме в Христа и се погребваме заедно с Божия Син, и ставаме членове на Неговото тяло. Затова ние трябва не само да се боим от свещениците повече, отколкото от властниците и от царете, но трябва и да ги почитаме повече от бащите си; едните са ни родили от кръв и от похот плътска (Иоан 1:13), а другите са виновници за нашето раждане от Бога, за блаженото състояние, за истинската свобода и за благодатното осиновление. Припомнете си – говори св. Йоан Златоуст – това, което Христос е казал на Израиля пред народа: „На Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите, затова всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете“ (Мат. 23:2-3). Сега не може да се каже, че свещениците са седнали на Моисеевото седалище – не, те са седнали на Христовото седалище, защото са приели Христовото учение. Юдейските свещеници имали власт само да свидетелстват очистените (изцерените) от проказа (Лев. 14 гл.), нашите (тоест новозаветните) свещеници – подчертава св. Йоан Златоуст – са получили власт не само да бъдат свидетели за очистването, а сами да очистват и то не телесната проказа, а душевната нечистота.  Затова неуважаващите ги са много по-престъпни от Натана и неговите другари и заслужават по-голямо наказание… А сега, когато свещенството се е украсило много повече и се е възвисило до голяма степен, да го не уважават – значи да се решават на много по-голяма дързост, защото не е едно и също нещо да се домогва човек до чест, която не му принадлежи и да презира имащите такива блага. Последното е толкова по-тежко от първото, колкото са различни помежду си презрението и уважението. Бог е дал на свещениците (тоест новозаветните) по-голяма сила, отколкото на плътските родители, не само за наказания, но и за благодеяния; едните се различават от другите толкова, колкото настоящият живот от бъдещия. Както нашите родители ни дават телесния живот, така свещениците ни предават духовния живот: едните раждат за настоящия, а другите за бъдещия живот. Първите не могат да избавят децата си от телесна смърт и не могат да ги защитят от връхлетяла ги болест, а тези (свещениците) често са спасявали страдащата и готова да загине душа ту употребявайки кротко наказание, ту удържайки от падане в самото начало, не само с учение и внушаване, но и с помощта на молитвите. Те не само ни възраждат (чрез кръщението), но имат власт да развързват и от по-късните грехове: „Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят“ (Иаков 5:14-15). Освен това плътските родители не могат да укажат никаква помощ на децата, когато те оскърбяват някой знатен и силен човек, а свещениците често са примирявали вярващите не с велможи и не с царе, а със самия Бог, разгневен от тях.

Най-после, за да подчертае още по-ясно висотата и достойнството на пастирското служение, св. Йоан Златоуст посочва как св. апостол Павел е гледал на това служение. Никой не е обичал Христа – говори той – повече от св. апостол Павла, никой не е показал по-голяма ревност от него, никой не е бил удостоен с по-голяма благодат, но и при такива предимства той се е боял и треперел когато размислял за висотата на своята служба. „Ала боя се да не би, както змията с хитростта си прелъсти Ева, тъй и вашите мисли да се повредят поради простотата ви в Христа“ (2 Кор.11:3). И още: „И аз бях у вас в немощ, в страх и в голям трепет“ (1 Кор.2:3). Св. апостол Павел, който изпълнил всичко, което било заповядано от Бога и който търсил във всичко не своята полза, а ползата на своите подвластни, винаги бил изпълнен със страх, като гледал величието на свещеническото достойнство. Не е достатъчно само някой да се нарича пастир и да изпълнява тази работа, както се случи, но този, който приема върху себе си свещенството трябва да има голямо благоразумие, голяма Божия благодат, добри нрави, чистота в живота и добродетел по-голяма от човешка.

И така, званието наставник и свещеник е твърде важно и достойно за учудване. И наистина, потребно е Божествено указание, за да бъде избран за него достоен човек. Така е било в древност, така е и сега.

Следва…


Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s