Християнска любов*

Костадин Нушев

Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както Аз ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:34-35).

Християнството откри на света възвишеното уче-ние за любовта, което преобрази човешката нрав-ственост. Повече от две хилядолетия Христовото нравствено учение облагородява човечеството и продължава да въздейства благотворно върху индивидуалния и обществения морал на хората. Иисус Христос разкри на човечеството нова духовност, интегрираща в себе си универсални религиозни ценности, основани върху безкори-стната и саможертвена божествена любов. Със Своето евангелско уче-ние за любовта и чрез изкупителното Си дело Богочовекът Иисус Христос извърши духовен прелом в живота на света.

Според християнското религиозно-нравствено учение и богословието на Църквата същността на истинската религия се състои в любовта към Бога, а същността на човешката нравственост – в любовта към ближния. Любовта е най-пълноценната изява на човешката добродетелност, която придава непреходна валидност на делата на човека в този свят. Христовото учение преобрази духовно света и живота на човечеството чрез откровението на божествената и всеопрощаващата любов и истината за победата на злото с добро (Матей 5:39-48), което се постига в новата облагодатена нравственост на християнската любов.

Естествена нравствена любов и благодатна християнска любов

От историческия опит на човечеството и от непосредствения нравствен опит на всеки човек е известно, че нравствената любов към ближния е най-съвършената проява на човешката личност. Според Иисус Христос „Никой няма по-голяма любов от тази да положи душата си за своите приятели“ (Иоан 15:13). В нравственото учение на Иисус Христос любовта е най-висшата духовна ценност, най-голяматга и съвършена добродетел. Затова с основание християнската етика се нарича също и „етика на любовта“.

В древността преди Рождество Христово като върховни принципи на религиозно-нравствения живот и човешкото поведение били издигани преди всичко мъдростта и справедливостта. В Моисеевия закон (Левит 19:16) съществувала изрична заповед за любовта към  Бога и ближния, а древногръцките философи в своята етика се доближавали до някои по-ограничени и естествено присъщи на човешката природа форми на нравствена любов като приятелството, родителската и синовната обич или еротичната влюбеност. В Платоновата философска етика на „ероса“ се гледало като на особена космическа сила, която свързва душата на човека с по-добрия и съвършен божествен свят на идеите. Аристотел (384-322) ценял високо приятелството, но предимно в границите на проявите на справедливостта и като контрапункт на отношението към враговете. Стоиците на свой ред разглеждали в моралната си философия принципа на „симпатията“ като важен космически и нравствен закон, но раделяли хората на две крайни категории – мъдреци и невежи. Този морал на античното общество бил далече от универсалната християнска нравственост на любовта към ближните и християнското човеколюбие, които се отнасят в еднаква степен към всички хора. Той обхващал ограничен кръг естествени прояви на любовта, практикувани в древността само в границите на човешките възможности, извън Божията благодатна подкрепа и дара на Христовото изкупление. Тези прояви били белязани и детерминирани от човешката немощ и греховност. Затова древните мъдреци и пророци от старозаветната епоха копнеели за появата в света на божествен Учител, който да просвети човечеството и да му разкрие съвършената истина и висшето благо като неразривно свързани с Божествената любов, и да вдъхне на хората благодатни сили за придобиването на тази съвършена любов и за нейното осъществяване в живота. Такъв божествен Учител се появил в света в лицето на Иисус Христос, от Когото „произлиза благодатта и истината“ (Иоан 1:17) и от Чиято „пълнота всички приемат благодат върху благодат“ (Иоан 1:16-17).

Христовата нова заповед за любовта

Евангелското учение на Иисус Христос потвърждава исконната истина, че най-голямото изискване на Божия закон е „да възлюбиш Бога с цялото си сърце, от цялата си душа, с всичкия си разум и с всичките си сили“ (Матей 22:37-38)  и на второ място – „да възлюбиш ближния като самия себе си“ (Матей 22:39). Спасителят потвърждава тази старозаветна заповед за любовта към Бога и ближните, съдържаща се в Моисеевия закон (Левит 19:16), но ѝ придава нов смисъл. На първо място Иисус Христос разширява обхвата на любовта към ближните и я издига на по-висока нравствена степен като в „Проповедта на планината“ включва в кръга на ближните враговете и грешниците (Матей 5:20-48). Тук според св. Иоан Златоуст Спасителят ни разкрива божествената любов като „корона на доброто“ и „венец на всички блага“. Той изисква от нас не само да не отвръщаме на злото със зло, но и да не приемаме като врагове тези, които ни оскърбяват, онеправдават и злословят. При това според светия отец “Христос не казва: „не мрази врага си!“, а казва: „обичайте враговете си!“ Той не казва: „Не върши неправда!“, а казва: „Добро правете на тези, които ви мразят!“ По този начин Иисус Христос не се ограничава да предписва на Своите последователи само борба със злото и ограничаване на неправдите, а изисква любов към ближния, която се изразява и проявява в добротворство. Защото любовта не се изразява на думи, а се проявява преди всичко на дело (1 Иоан 3:18).

В „Притчата за милостивия самарянин“ Иисус Христос разкрива безспорната истина, че любовта към ближния се проявява в дела на милосърдие и добротворство, а истинският ближен не е само родственикът или съседът, а също така проявилият човечност и състрадание чужденец и непознат. В прощалната беседа с апостолите на Тайната вечеря (Иоан 13-17 гл.). Спасителят изрича няколко пъти Своята нова заповед за любовта, която завещава на учениците и последователите Си: да обичат един другиго по начина, по който Той Самият ги е възлюбил (Иоан 13:34-35).

Какво е новото в тази Христова заповед?

Оригиналната новост на християнската любов произтича от божествения източник на тази любов в духовния живот на човека – изкупителното дело на Иисус Христос, което променя поведението и обновява живота на повярвалите в Него хора (Иоан 1:12-13). Новата духовна сила на Христовата заповед за любовта извира от изкупителното дело на Божия Син и благодатните прояви на Божията любов, към която се приобщават вярващите в Иисус Христос. Благодатното опрощение на греховете и обновлението на човешката природа в Божията любов се дават като дар на повярвалите в Иисус Христос, с което те приемат новия живот в Духа чрез кръщението и помирението с Бога. Иисус Христос предава на учениците Си божествената любов на Своя Отец: „Както Отец Ме възлюби, тъй и Аз ви възлюбих“ (Иоан 15:9-12), като ги приобщава към тази съвършена любов в благодатта на Светия Дух (Римляни 5:5). Приобщавайки човеците към съвършената любов на небесния Отец, Спасителят разкрива в пълнота пред света истината за Бога, която се превръща в отличителна черта на християнското Откровение: „Бог е любов. И който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога“ (1 Иоан 4:7-8).

Християнската любов има божествен произход

Духовната сила, която променя истински живота на човека и преобразява света, е Христовата благодатна любов, наричана в Новия Завет „агапи“ за разлика от естествената нравствена любов на приятелството „филия“ или любовта-ерос, която възниква между мъжа и жената и прераства в съвършения съюз на съпружеската обич. Това е истинската, божествена и благодатна любов, в която се дарява на човека оправдание и изкупление от греха, съвършена добродетелност и вечно блаженство в общението с Бога. Според учението на Църквата християнската любов и свързаните с нея добродетели са плод не само на човешките естествени усилия, но и на свръхестествената благодатна подкрепа на Бога  (1 Коринтяни 12:31-14:1).

Християнската любов като евангелска добродетел – насоки и прояви

Трите основни християнски добродетели – вяра, надежда и любов, са духовен плод на съдействието на Божията благодат в Църквата (Галатяни 5:22-23), но също така те са резултат и на естествените и целенасочени усилия на човека, който изгражда своето спасение. Св. апостол Павел насърчава християните „да се стремят към любовта“ (1 Коринтяни 14:1), като ги учи, че християнската любов е целта на техния духовен живот във вярата (1 Тимотей 1:5). Чрез вярата в Господ Иисус Христос тайнствено в сърцата на вярващите се вселява Самият Христос (Ефесяни 3:17-19) и благодатно съединени с Него любовта ни се влива в нов по-силен поток, който ни движи към духовното съвършенство на божията любов. „Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения ни Дух Светий“ (Римляни 5:5). Така св. апостол Павел благовести на християните и възторжено разкрива пълнотата на тази благодатна християнска любов в своя „Химн на любовта“ (1 Коринтяни 13-та глава). Въз основа на неговите слова Църквата обобщава, че любовта не е просто един от даровете, а „съвършеният път“ (1 Коринтяни 12:31), по който християните придобиват останалите добродетели, блага и дарби в живота, а без нея нито един дар или благо няма същинска стойност. В този новозаветен текст се разкриват проявите на любовта: тя е „дълготърпелива, пълна с благост, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не бизчинства, не дири своето, не се радва на неправда, а се радва на истина, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада“ (1 Коринтяни 13:4-8). Придобиването на християнската любов и прилагането ѝ в живота, установяващо хармония между вяра и дела, означава постигане на лично съвършен-ство.

Християнска любов към Бога

В църковното учение любовта като добродетел се разглежда в пряка връзка с християнската вяра в Бога и християнската надежда. Без твърдата основа на християнската вяра в Бога и без силата на християнската надежда в душите на вярващите християни не може да покълне и да даде плод християнска любов, в която е завършекът на пътя в добродетелта и се постига съвършенството на духовно-нравствения живот на вярващия. Християнската любов към Бога се заражда и изгражда върху вярата и надеждата на човека, защото целта на християнския живот е „да се породи любов от чисто сърце, добра съвест и нелицемерна вяра“ (1 Тимотей 1:5). От духовно-нравствения опит е известно, че вярата отваря сърцето ни за Бога, надеждата привлича сърцето ни към Бога, а любовта изпълва сърцето ни с Бога.

Според Христовото учение любовта към Бога и любовта към ближния са неразривно свързани в една обща двойна заповед за любовта. Истинското християнско благочестие и християнска добродетелност се съдържат в пълнота в тези две основни нравствени изисквания, които образуват хармонична цялост. Добродетелите, които тези две основни изисквания пораждат у вярващите, също са свързани във вътрешен ред. В този ред на любовта християнската добродетел се заражда от любовта към Бога и се осъществява чрез делата към ближните. Според християнската етика редът на любовта се обуславя от хармонията на двустранно развиваващата се любов: към Бога като върховна ценност и източник на любовта и към себе си и ближните като единствения естествен и закономерен път за зараждане и свидетелстване за любов.

Като християнска добродетел любовта се заражда и най-напред се проявява като любов към Бога. Същинският обект на християнската любов е Бог и затова любовта към Него от сърце и с всички сили на разумната душа е заповядана от Иисус Христос на християните на първо място като най-важното изискване. Без любовта към Бога не би бил възможен никакъв друг вид християнска любов.

Като свободно същество и богоподобна личност (Битие 1:26) човекът е устремен към Бога и със своето сърце непрестанно търси своя Творец като върховна истина и висше благо, като последна и най-висша цел на своето съществуване. Тази вродена способност да обича Бога е изконно присъща на човешкото естество, защото е вложена от Самия Творец у човека в акта на неговото сътворяване по Божий образ. Като богоподобно същество човекът е способен да общува със своя Създател и е устремен към Него по самата битийна структура на своята духовна природа. Любовта към Бога израства от непосредствено почувстваната духовна красота и благост на Божието всесъвършено битие и от преживяването на духовна наслада и озарение на нашия дух от Неговата святост.

Следва…(виж тук)

_______________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 75-92. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Костадин Нушев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/P18wxv-6b0