Християнска любов (продължение и край)*

Костадин Нушев

Кои са по-важните прояви на любовта към Бога?

Своята любов към Бога в религиозния и духовно-нравствения живот ние изразяваме по много и различни начини и посредством разнообразните форми на богопочитание, молитва и служение на ближните. Истинският духовен покой, за който ко-пнее човешкото сърце, и най-висшето блаженство, към което се стреми човекът според християнското учение, могат да бъдат постигнати и намерени само в съвършеното общуване с Бога в любовта и изра-стването на човешката личност в духовния път на тази божествена любов.

В учението на Църквата възрастването в християнската любов и постигането на християнското нравствено съвършенство се разглежда като движение на човека по възходящата стълбица на добродетелите. По този път на нравствено усъвършенстване християните развиват и проявяват на дело основните прояви на любовта към Бога: смирение, дълготърпение, страх Божий, послушание, духовна ревност и усърдие да се постъпва според изискванията на Вечния нравствен закон на Божията правда. В тези християнски добродетели се изразяват религиозните основи на християнското благочестие, което е плод на съвършената и безкористната любов към Бога. Смирението поражда духовна мъдрост и предпазва от гордост и високомерие, като ни кара постоянно да помним Бога и Неговите заповеди за любовта, да изпълняваме Неговия закон и да Му благодарим непрестанно в молитва за Неговите неизказани блага към нас. Страхът Божий като проява на любовта към Бога в духовно-нравствения живот на християните, които искрено и чистосърдечно обичат Бога, не е робски, а синовен страх към любящия небесен Отец. Защото „в любовта страх няма, а където има страх, не е съвършена любовта“ (1 Иоан 4:16). Още в Стария Завет на възвишения страх Божий се гледало като на най-верния път към истинското благочестие, придобиване на мъдрост и благоразумие, праведност и съвършена добродетелност. Този възвишен синовен страх Божий е преди всичко духовно и нравствено преживяване на свещен трепет пред Божията святост и всемогъщество. Чрез него човек се прониква от уважение към Божия закон и се издига към съвършена любов към Бога. В новозаветното учение на Иисус Христос синовният страх Божий е изцяло преобразен благодатно в любовта към небесния Отец и се изразява в съвършено и свободно послушание на Неговата воля. Любовта към Бога носи духовна радост, дава нравствени сили на човека и твърдо упование в Бога. Тя дава сила и несломимост на духа в нещастието и страданията, смелост и мъжество в борбата със злото и благоразумие и смирение за борба със собствените слабости и духовни недъзи.

Кога нарушаваме изискването за любов към Бога?

Нарушенията на любовта към Бога в религиозно-нравствения живот на вярващия се изразяват в престъпване на Божията воля и придобиват характера на отрицателни нравствени действия. Тези съзнателни и неволни постъпки пораждат греха в живота на човека и са причина за основните порочни състояния на неговото сърце: неблагодарност към Бога, неверие, самолюбие, фалшиво и лицемерно благочестие, лъжлива религиозност и безплодна ревност, които от своя страна пораждат гордост, суеверия, идолопоклонство, вражди и разделения между хората, фанатизъм, арогантно поведение и насилие. Това са тежки грехове и провинения спрямо Бога и сериозни нарушения на първата и най-голяма заповед за любов към Него. Според християнското учение грехът е нарушение на любовта към Бога.

Грехът е „безредие в любовта“ – предпочитане на по-нисши нравст-вени ценности и блага пред по-висшите, които Бог е установил в универсалния порядък на ценностите и благата в сътворения свят. Според блажени Августин, когато предпочитаме някое временно и преходно, изменчиво и нетрайно благо и се привързваме към него с пристрастна любов, започваме да го предпочитаме повече от Бога и заради него сме готови да пренебрегнем Неговата воля. Тогава ние се отклоняваме от любовта към Бога и съкровеният стремеж на сърцето ни, насочен към Него като Висше благо в нашия живот, се отклонява към преходни и ограничени блага на земния свят. Така в човешкото сърце се пораждат страстите и човекът се отдалечава от Бога, като се превръща в роб на греха. Но от дълбините на сърцето си той не престава да жадува за Бога и непрестанно търси духовен покой и мир за душата си в Неговата любов. Само обичащите Бога според учението на Иисус Христос истински изпълняват Неговата воля, вършат добро и осъществяват Божията правда на дело в своите постъпки. Защото „Бог е любов. И който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог – в него“(1 Иоан 4:16).

Християнската любов е универсална и всеобхватна по своя обсег евангелска добродетел. Тя определя нравствените изисквания и задължения на човека както към Бога, така и към неговите ближни, към заобикалящия го свят и към самия него. Значението на нравствената любов в системата на християнската нравственост е централно, защото тя определя целия съзнателен живот на човека и проявите му като нравствена личност.

Християнска любов към ближните

Най-ярко християнската любов, която е белег за духовността на християните, се изразява в любовта към ближния, защото „такова е Благовестието, което чухте отначало – да любим един другиго“ (1 Иоан 3:11). Християнската вяра се проявява в дела на любов, защото „вярата без дела е мъртва“ (Яков 2:19). Св. апостол Иоан Богослов, заслужено наречен от Църквата „апостолът на любовта“, най-красноречиво изразява това в словата си към християните: „Да обичаме не с думи или език, а с дела и истина“ (1 Иоан 3:18).

Християнската любов към ближния се изразява на първо място в уважение към достойнството на човешката личност на всеки конкретен човек. Според християнското учение за човека всички хора са сътворени по Божий образ и поради общия си произход като духовни чеда на Небесния Отец са братя помежду си. Християнската любов към ближните се проявява в братолюбие и затова в новозаветното учение на Христовите апостоли духът на братската любов изобилства в техните послания. „Бъдете един към други нежни с братска любов“ (Римляни 12:10), пише св. апостол Павел, а апостол Петър наставлява християните да проявяват тази братска обич и към всички човеци: „Всекиго почитайте, братството обичайте“ (1 Петра 2:17).

Кои са по-важните прояви на любовта към ближните?

Според учението на Църквата любовта създава съгласие, мир и съвършен съюз между хората, а нейната липса води до раздори, вражди и неправди. Любовта към ближните е основа на справедливостта, солидарността и милосърдието, които проявяваме към нашите близки и по-далечни хора. Ако обичаме искрено нашите близки, ние постъпваме винаги справедливо спрямо тях, не им вредим, зачитаме достойнството и свободата им като личности и уважаваме човешките им права. Непосредствено с християнската любов към ближните са свързани: респектът към свободата на личността на другия, уважението на неговото човешко достойнство, зачитането на естествените му права и неприкосновеността на индивидуалния му избор, които оформят основата на нашата хуманност и цивилизованост в отношенията към другите и поведението ни в обществото. Християнското човеколюбие като универсална норма за изграждане на отношенията между хората е залегнало в основата на хуманността на общочовешкия морал и ценностите на хуманизма в съвременния свят. Но християнската любов към ближните не се припокрива с по-ограничения обхват на хуманизма, защото не се ограничава с пасивно зачитане на индивидуалните права и интереси на другия, а се обръща към неповторимата ценност на неговата личност и се стреми чрез активно добротворство да удовлетворява човешките му нужди и потребности в пълнота. Тази нелицемерна обич поражда истинско човеколюбие и хуманност между хората, които се проявяват в солидарност и съчувствие към страдащите, немощните, онеправданите и потисна-тите.

По-важните прояви на християнската любов към ближните са: милосърдието, доброжелателността, търпението и състрадател-ността, жертвоготовността и себеотрицанието за благото на обичания човек. Най-яркият пример за дейната и активна любов към ближния, която се проявява в състрадание и милосърдие, ни е посочил Иисус Христос в евангелската притча с образа на милостивия самарянин (Лука 10:25-37). Милосърдието е най-възвишената и искрена проява на любовта към ближните. То винаги се разкрива на дело. В християнското милосърдие ние не просто съчувстваме на нашите ближни в тяхното страдание, а активно им помагаме, като им вършим добрини. В тези прояви ние „не дирим своето“, не се мотивираме от нашите интереси и права, полза и изгода, а единствено от нуждите на нашия ближен и от човеколюбиво състрадание към него.

Съвършенството и силата на християнската любов към ближните се проявяват по особено възвишен и благороден начин в любовта към съгрешилите спрямо нас, която се изразява чрез прошката, и в любовта към враговете, която ни води до помирение и справедливост. В тези прояви на християнската любов се разкрива великодушието и силата на духа, които са призвани да носят в сърцата си Христовите последователи и чрез които се прекратяват враждите и конфликтите между хората. Любовта към враговете според църковните учители е границата, до която се простират нашите естествени нравствени сили. Християнската любов към враждуващите с нас можем да постигнем и да проявяваме само ако следваме на дело Христовата заповед за любовта. Издигането ни до състоянието да виждаме във врага наш ближен може да бъде постигнато и осъществявано в нашите отношения към другите хора благодарение на вдъхновяването ни от Евангелието и посредством свръхесте-ствената подкрепа на Божията благодат.

Основните нарушения и провинения спрямо любовта към ближните според християнското нравствено учение произтичат от самолюбието и егоизма. Те се изразяват в гняв, завист, отмъстителност, алчност и открита ненавист към ближните. Самолюбието е превратна и порочна любов към нас самите, която води до самоугаждане и самопревъзнасяне пред другите. Това е коренът на всички порочни страсти, които се пораждат от него в душата на човека и са извор на всеки грях спрямо ближните. Самолюбието ни отдалечава от Бога и нашите ближни, защото нарушава естествените връзки и отношения на любов към тях. Завистта е много характерна проява на нарушаването на изискването за човеколюбие или на липсата на действена любов към ближните. Тя води до негативни и деструктивни душевни нагласи и преживявания. Според християнското нравствено учение завистта вреди повече на този, който завижда, а не на този, към когото е насочена като обект на недоброжелателство и злонамереност. Тя поражда негативно отношение спрямо благото на другия и злорадство  спрямо страдащия ближен. Завистта води след себе си други по-тежки форми на недобронамереност и враждебност към ближните – злословие, обида, клевета, злопаметство и отмъстителност, вражда и насилие. По-ярка проява на липсата на любов към ближния и провинение спрямо Божията заповед за братолюбие е отмъстителността, която води до злонамереност и кара обхванатия от такива порочни страсти да вреди на ближния и да въздава самоволно за претърпяното от него действително или мнимо зло също със зло, а не да се бори за премахване на злото с добро. Ненавистта и омразата са най-тежките грехове спрямо ближния – те водят до груби форми на агресия и арогантно отношение към него, до физическо насилие и незачитане на свободата и достойнството на неговата личност. При пълно заслепение на ума от гнева и омразата към ближния и помраченост на сърцето от ненавист се стига до най-тежката форма на греха – братоубийството. Посочените негативни прояви, тъммни страсти и порочни състояния у човека се пораждат от липсата на любов към ближния. Църквата с особена загриженост и настойчивост ни припомня истината, че когато изстива и изчезва любовта между хората, тогава според думите на Иисус Христос (Матей 24:12) се увеличават беззаконията, неправдите и злините в света.

Християнска любов към себе си

Християнската любов към Бога и ближните има, наред с двете основни насоки в учението на Иисус Христос, и едно трето, също много важно измерение – любовта към самия себе си. Тази проява на християнската любов се изгражда върху естественото и присъщо на всеки човек чувство за самосъхранение и непосредствено преживяване на ценността и достойнството на собствената личност. Като напълно естествена и присъща на човека любовта към самия себе си не е била изрично заповядана в Свещеното Писание, но присъства като важен нравствен критерий и мащаб за проявите на любовта към ближния. За нейния естествен характер ни говорят думите на св. апостол Павел: “никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява“ (Ефесяни 5:29), а в този дух блажени Августин свидетелства, че не е необходима специална заповед за любовта към себе си, защото ние обичаме самите себе си по силата на естествения закон.

В какво се проявява любовта към себе си?

Християнската любов към себе си се изразява в отдаване на дължимото уважение на собствената ни личност и човешко достойнство, а не в егоцентрично самоутвърждаване и егоистична самовлюбеност. Като християнска добродетел тази любов се изразява в себеуважение и отговорност за достойнството на собствената ни богоподобна личност.Това е респект и отговорност към достойнството на нашата личност като призвана да разкрие себе си чрез творчество и нравствено усъвършенстване, а не пристрастно и снизходително отношение към собствените ни слабости и пороци.

Кога любовта към себе си преминава в самолюбие?

Прекомерното удовлетворяване на собствените потребности може лесно да премине в порочно състояние, ако не спазваме разумната мярка. Затова св. апостол Павел ни съветва: „Грижите за плътта не превръщайте в похоти“ (Римляни 3:14). Християнската любов към себе си няма нищо общо с едностранчивото и егоцентричното самоутвърждаване за сметка на другите и със самоизтъкването на своите интереси и желания за сметка на естествените интереси, желания и нужди на другите. Тя не е егоистична любов към инстинктивните прояви на собственото „аз“ и не се съдържа и изразява в егоцентрично самоутвърждаване за сметка на уважението и зачитането на ближните. Тя няма нищо общо с някакъв култ към самия себе си или нарцистична самовлюбеност, със самоугаждане или робуване на собствените капризи, страсти и пороци. Любовта към себе си в сферата на християнската нравственост се намира в неразривна връзка с любовта към Бога и ближните, придобива характера на възвишена нравствена проява, а не на импулсивна и неосъзната инстинктивна форма на самоутвърждаване. Тя има своя ценностна структура с императивен и нравствен характер и запазва своето позитивно значение на добродетел, без да се превръща в самолюбие.

Като добродетел и нравствена проява християнската любов към себе си не влиза в противоречие и колизия с любовта към ближните, която Спасителят изисква и завещава на Своите последователи. Тази добродетелна и възвишена любов към себе си се изразява преди всичко в самоуважение и отговорност пред собственото ни достойнство като нравствени личности. Тя ни обвързва с важни изисквания и ни вменява в дълг и отговорност грижата за развитието на нашите собствени таланти, дарования, духовни сили и творчески способности, за да бъдат развивани те за прослава на Бога, за принасяне на полза в служението на ближните и за осъществяване на личното ни призвание и нравствено назначение.

_______________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 75-92. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Костадин Нушев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/P18wxv-6bn